Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1318274 Постинги: 1401 Коментари: 653
Постинги в блога от Януари, 2010 г.
2 3 4 5  >  >>

image

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД

 

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

 

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?

 

О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .

 

НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.

 

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери.

И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти.  Ето, как стана всичко туй. 

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служба.
Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми.

 

То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.

 

- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …

 

- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.

 

Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.

 

БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под. 

 

ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.

 

 

НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.

 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.
Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .

Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз? 

 

 

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.

 

Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.

 

Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.

 

Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

 

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.

 

И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.

 

Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.

 

Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.

Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете. 

 

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.

 

СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. 

(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
E-mail:
hemy@abv.bg;

GSM: 0899 593 795



Категория: Новини
Прочетен: 643 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 26.10.2012 14:13
image

 

(c) 1964 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

АЗ ДЪЛГО ПЪТУВАХ,
ПО ПЪТЯ НА СВОЯТА ОБИЧ –

РАЗБУНИЛ СЪРЦЕ СИ –

КЪМ ТЕБ.

ОЧИТЕ ТИ –
ТЪМНОИСКРЯЩИ –

СОЧЕХА ПРЕКИЯТ ПЪТ …

РЪЦЕТЕ ТИ –
БРЕЗОВИ ГРАНКИ –

МАМЕХА В СТРАШНИЯТ ПЪТ …

ПЪТУВАХ КЪМ ТЕБЕ,
И ДЕНЕМ – И НОЩЕМ,

КЪМ ТЕБЕ ПЪТУВАХ БЕЗСПИР.

ТО,
ДЪЛГО ПЪТУВАНЕ БЕШЕ,

ВСРЕД ТЕЖКИЯТ ЗНОЙ -

ОТ ЧУВСТВА,

БЕЗУМСТВА,

И ОБИЧ …

КОГАТО ПРИ ТЕБЕ
ДОСТИГНАХ ЗАДЪХАН,

БЕ ПАДНАЛА ВЕЧЕ НОЩТА.
THE END
1964-2004


Категория: Поезия
Прочетен: 593 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2014 16:31


image
(C) 1971 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ЕТО И С
АМИЯТ ДЪЖД -

СЛИЗА ОТ НЕБЕТО

В РАВНОМЕРНИ И ЛЕНИВИ СТРУИ,

ЛЕЕ СЕ ПОДОБНО НАПАСТ -

ПРИСПИВАТЕЛНО ЗА ХУБАВ СЪН …


ТАВАНЪТ КАПЕ -

НА ДОБРО ВСИЧКО Е ТУЙ,

ВОИСТИНА Е НА ДОБРО …


ПО-КЪСНО,

НЕБЕТО СТАВА КАТО ВЪВ ТЕАТЪР –

А НАВЯРНО Е ЕДИНСТВЕНО -
ДУША.


ТЮРКОАЗ ЛИ СЕ НАРИЧА –

ТОЗИ ТОЛКОЗ СТРАНЕН ЦВЯТ НЕУЛОВИМ,

ИЛИ Е НЕЩО -
МНОГО ПО-РАЗЛИЧНО?


СЛЕД ЧАС -
ПОГЛЕЖ
-
И СТРУИТЕ ЗАВИНАГИ СА СПРЕЛИ,

А ТАВАНЪТ ПРОДЪЛЖАВА ДА СЪЛЗИ,

  ДОКАТО ОБЛАЖИ НОЩТА,
СЪС СОБСТВЕНА КЪРМА.


НЕПОНОСИМА НОЩ -
В КОЯТО СИ СПОКОЕН -
НО ДОКРАЙ САМОТЕН …
THE END
1971-2001


Категория: Поезия
Прочетен: 448 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2014 16:22
image
(C) 1970 - Bogomil Kosatov AVRAMOV-HEMY

ШУМОЛ НА ЕЛИ -

ПРЕЗ ПОХОДКАТА ТИ -
КРЪШНО ИДЕ.

 ШИЯ-ЛЕБЕД -
НАВИСОКО ВДИГАШ –

И КРЪЖИШ.

 ЗА МОРЕТО ПОГЛЕДЪТ ГОВОРИ -
В РАНЕН ЧАС;
А СНАГАТА ТИ –
НА ЗВЪНКА АРФА Е ЧЕЛО.

ВЯТЪР СЛАБ,
И ЕТО –
ПРОГОВОРВАШ …
THE END
1970-2010


Категория: Поезия
Прочетен: 414 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2010 08:03
image

(c) 1979 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

РАЗБУЛВА ВЯТЪРЪТ
Последни летни тайни.
 

През всяка лунна нощ, 
Играе рибата в Морето - 
Сякаш луда . . .

А Месецът, 
Това е ланска пита 
Пчелен райски мед ...

End 1979-1009.

 
   


Категория: Поезия
Прочетен: 600 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2014 03:47
image
(c) 1967 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

И ЕТО - СТАРОСТТА;

Снегът искри в косите ни . . .
 

Побягват кошутите -
Любими от страх погубени . . . 

Наместо молитва Божия -
Прецеждаме Животът преди сън . . . 

Капки кръв ръмят -
Върху сърцата ни.

От къде е всичко туй?

Есента се ражда, -
Значи си живял . . .
THE END
1967-2007

 
   


Категория: Поезия
Прочетен: 317 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2010 08:03
image

(c) 1963 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ДОБРУДЖА


Пада вечерта от мляко,

Като кърпа по косите на момиче . . .
 

Хергелета бият хоризонта -
Прясна паяджина от бразди . . .
 

Пламъци се вдигат - голи като стръв,
Аленеят пламнали всред дим стърнища . . .

И препуска необязден кон, -
За да ги преброди . . .
THE END
1963-2003


Категория: Поезия
Прочетен: 597 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2014 16:19
image

© 1997 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ТЪРГОВЕЦЪТ НА ЛУК НА ЕДРО

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


. . . миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

ВСРЕД СЪСЪК на самоубийствени мелодии, ориентал-сериали, литературни приумици - и уж – авангардни прозрения за бъдно и настояще; кенефът - като национален флаг; рядко някой си спомня знаменитите “МОТОРНИ ПЕСНИ” (Самоиздат 1940., печатница “Андреев и Йотов”, София!), на Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Завещани - всинца нам - от национален гений  с очарователна самоубийствена лекота. Не зная, дали Вапцаров - все още - се изучава в училищата. Това, което днес имаме за училище, е нищо повече от хаос, болка, борса и абсурд. Но се знае, че тесен кръг хора на морето продължават със спомен - и почит. Тези остатъчни люде не допуснаха, неговият скромен бюст във Варна, да бъде поруган – не се осмели никой! -  като успяха и намериха сили да бъде преместен при вълнолома на Стара Варна. Светците там станаха двама.

 

ПРЕДИ ДВАДЕСЕТИНА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, един от блюдолизците на две съдбовни епохи, успя да оплюе националният нещастник, идеологическото недоразумение на небрежно организираната Българска Антифашистка Съпротива - Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Познавах този човек. Никога не запомних неговото име. Едва ли някога бих докоснал въпросната дълбоко комплексарска книга. Народът - а такъв все още има - отминава подобни поругавания с погнуса. Жестокото в случаят е, че някой пореден подходящо промит преподавателски мозък, би могъл да натика тази книга в ръцете на деца. А с тях – днес – какво ли не – що ли не.

За блюдолизците, народът e казал, казва, и ще продължи да казва: физикално са белязани Господу Богу. Дали не е дошло време - да се вглеждаме именно в това? Налице са нови, още по-моторни времена. Още по-вапцаровски, откровено поетически. Още по-социално-несретни.

 

ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, съвременниците на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, все още са живи-здрави - крайно пестеливи в спомени. Не всички са на ръководни позиции, но повечето  - общо взето - са. В служебните им досиета задължително личи: "СЪВИПУСКНИК НА ВАПЦАРОВ". Но, за това - прекалено рядко се бият в гърди. Тук – там, срещнеха ли местен наивник-поет, те се представят. Посочвайки, че макар заместник-директори по различни направления в корабостроенето и корабоплаването на НРБ, ярък ият спомен – стояли са на един чин, не престава да ги топли. Пестеливи напомняния - повече от подозрителни. За поетите. Не и за останалите. Които не престават да свиват рамене

            НЕОТДАВНА, край една кофа за смет, открих портрета на един подобен СПОМЕНАДЖИЯ – в златошита царска капитанска униформа. В златошита пелерина. В златошита фуражка. С кортик при нозе. И очарователна съпруга в бяло. Този вечно мрачен някога човек, бе погинал при нещастен случай в местната корабостроителница. Разбира се - случайно. Огледах се, па прибрах миризливият портрет за у дома.  Портретите избягват да говорят. Сторят ли го - завонява страшно. Българинът харесва да разточителства с онова, което притежава, далеч преди да го е оценил по същество, че да го утилизира. Опазвайки го от погледите на Обществеността. Срамлив човек е, нашият принудително Нацивилизован Инженер Ганю БАЛКАНСКИ!

 

ПАК ПО ОНОВА ВРЕМЕ, по което никой не тъжи, но което така много ни даде, един кандидат на философските науки, някоя си Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА, успява да заснеме записи със спомени от последните близки и познати на Поета. Нейният забележителен труд, хубаво окастрен от политическата липса на цензура, излиза от печат едва през 1979.! Неизчерпателна малка книжка с твърди корици – от която би могло да се научи доста. И, най-вече, за отношението на обществената околна среда – преди и сега – към Душата на Поета. А душата на всеки един поет  - това са неговите стихове. Били те “моторни” или “безмоторни”. Как ли би изглеждала книгата на Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА в нейният пълен истински обем? Новоизлюпените "благотворителни" фондации подпомагат всичко, което би могло да затрие българщината - и споменът за нея. Дали успяват? Друго  нещо си е Светата Истина Човешка - извънфондационна. В случаят  - поетическа.

 

СТИХОВЕТЕ НА НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, доста са тревожели ежедневието повече на преподавателите, отколкото на възпитаниците на МОРСКОТО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ в град Варна. (Днес, в сградата се помещава Училище по Изкуства!) Както всички младежи, увлечени по обещания за братство, равенство и свобода по казионен тертип, те умеят – един-другиму - да си се надсмиват. В това основано от руски офицери висше училище, насмешката блудства и понастоящем. Но, на учебата иде край. И, както се полага - с банкет. Заключителната реч, едва ли планирана – но допусната, произнесена от името на Випуск-1932, а по-скоро от името на неколцината бъдещи неудачници на випуска; които Царството ще употреби за да унищожи -  по един или друг начин; надхвърля всякакви очаквания. Записът достигнал до нази, на тази органически пръкнала реч из уста на абсолютен трезвеник, е приблизителен и поразителен. Забележителен пример за гражданственост и дисидентство по време, когато фашизмът пипва в лапи половина свят. Време, когато мечтите за Святост, Права и Свободи, завинаги остават под въэбрана – та до днес. От кумова срама, днешните собственици на огромният хотелски билдинг въздигнат на местото на някогашният ресторант “Димят”, вграждат паметната плоча в опасна близост. Все пак, става дума за талант предугадил нашата, и своята, че и тяхната съдба. и дсйствителност Чрез опоетизирано вербално евристично-прогностично творчество.

ГОТОВ НА СПОРОВЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, лесно попада под фокуса на полулегалните партийни функционери във СТАРА ВАРНА. Всеки пристанищен град е - не само полицейски град, Всеки пристанищен град, преди всичко и най-вече, е град на контрабандаж – на всякакви идеи, на всевъзможни стоки. Поетът безгрижно допуска, че това не би могло да е така - в кубрика на минния заградител “КАМЧИЯ” – бивша яхта на Цар Фердинанд Кобург-Готта, френска постройка, където стажува. Кубрикът е място на идейни спорове от изящно естество, на не така изящно структурирани свободомислещи интелектуалци. Каквито възпитаниците на МОРСКО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ-Варна винаги са били - но рядко завинаги остават. Не, тук няма нужда от СРС. Всеки е длъжен да докладва за всичко. Освен Поета. А това е - сериозено нарушение на палубен ред ,и моряшка дисциплина.

 

ПРЯКОРЪТ НА ВАПЦАРОВ – “МОРЯКА”, ще бъде подигравателно нарицателно подхвърляно му в лице, незабавно щом бъде натикан във въглищните бункери на столичният Екарисаж – та да има пара за хляб и лекарства. Та, да се научи – и проумее - що значи да откаже сътрудничество на РО досежно комунистическите работи във флота. В които, Никола Йонков ВАПЦАРОВ е затънал - до шия.

 

ИЗИСКВАНЕТО ЗА БЛАГОНАДЕЖНОСТ, никога няма да остави властимеющите на спокойствие. Съчетано с дебелата сянка на държавна службица и пирамидално нарастващ пагон, с тежките морскосини пелерини с позлатени закопчалки и лъскави кортици под тях, то е перспектива за хвалба – при условие за послушание и донос! Бариера, която идеалистът категорически отхвърля, лъвът задъхано прескача, а блюдолизецът лениво пропълзява – за да мърси до гроб. Прекалено благонадежден ще да е бил, неизвестният скапаняк, откраднал тетрадката с първите най-светли стихове на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, (Пролет-1931.!), от хамака на Поета в носовия кубрик на п/к “КАМЧИЯ”. Дали ще бъде открита някога? На "СОТБИ" би струвала доста.

 

МОРЯКЪТ Е МОРЯК ДОРИ - КОГАТО Е НА КОН, но това лесно се забравя. Остава морският дух на взаимопомощ и отзивчивост, а това за Поета е ежедневие. Такъв е той, и в странното съжителство на неговото семейство с това на Орлин ВАСИЛЕВ – в една сграда, през един коридор. По чудо оцелял партиен функционер, който подир сакралната дата 09.09.1944., си позволява, с непреодолима твърдост, да напомни за Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Най-напред у нас. Подир това  - по света. Съмнителни пост-интелектуалци; (Георги МАРКОВ!), грозно се надсмиват над привидната барабска същност на Орлин ВАСИЛЕВ. Без да престанат да се възхищават от натюрела на Папа ХЕМИНГУЕЙ. Нещо морско – нещо съвсем моряшко, е свързвало ВАПЦАРОВ и ВАСИЛЕВ. Щото морето на хората вире в сродните души. За сертификат и образование – не би могло да става дума.

 

ОСТАВЕН НА САМИЯТ СЕБЕ СИ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, е принуден да забрави своят си прякор. Което ще да е било целта  на заниманието. Перфектните – едва ли някой перфектно понася. Особено там, където властва единоначалие.  С налагане на авторитарен монахически режим в началото на тридесеттях години на миналият век, Цар Борис Трети ОБЕДИНИТЕЛ, развързва ръцете на едноличната национална политическа  полицейщина. Която тръгва подир  дойчланд модел досиета. Такива имат безброй интелектуалци - от тогива - та до днес. Криворазбраното единоначалие, се превръща в традиция и норма, за МАТИ БОЛГАРИЯ. ВСЕВЕЧНА Най-напред по царски. Подир това по тоталитарному. Понастоящем - по посткомунистически.

 

ЕДВА ЛИ ИМА НЕЩО ПО-НАИВНО, от роденият под звезда поет. Такъв  ще да е бил Франсоа ВИЙОН – независимо от неговото зле доказано разбойничество. Такъв ще да е бил Христо БОТЙОВ - независимо от неговият елементарен протокомунизъм. Няма как такъв да не е, и Никола Йонков ВАПЦАРОВ, - в неговата безпределна вярност към РУСИЯ. Боже, защо сърцето ми се свива, стане ли дума, за този не добре изучен, а с недостойно поругани кости, Поет?  Няма как. Над всички нас завинаги витийстват, без това да желаем; съдби на герои, които рядко бихме могли да прозрем окончателно. Дали не е една от многото магии на Природата? Не вярвам, да е магия на Информационното Общество. Съдбовно витийстване е имало – и преди – и от веку.

 

МАЛКО ПРЕДИ НЕГОВОТО АРЕСТУВАНЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, се мярва из кафенетата на СТАРА ВАРНА, до едно тъпкани с цивилни полицаи. В града функционира консулство на СССР, а това не може да не безпокои всяко едно ЦАРСТВО тръгнало на рахатлък с ХИТЛЕР.  В кафене “СПЛЕНДИД”, където се сбират най-много инакомислящи, и Аврам ГАЧЕВ си позволява да събира помощи за бедстващи антифашисти, случайни люде “случайно” подпитват Поета – що търси насам, а не си гледа лопатата в Столичния Екарисаж. Обществена тайна е, че рецитаторът по комсомолски и червено-кръстки вечеринки, не е допуснат на служба във Военно-Морския на Н. В. Флот, като особено неблагонадежден. Поетът се отзовава.

               - Сега съм дошъл . . . М – м – м . . . - заявява Никола Йонков ВАПЦАРОВ,  готов да рецитира нови стихове, –  като . . . търговец на лук на едро . . .
               Един прикрит за дървено читало с вестник "ЧЕРНО МОРЕ", защипан със щипки за пране, пияч на кафе-леблебия прихва - сега не е сезон, а един подобен търговец се издирва - не може да не е този заблуден авангардист.
Полицаят е наясно. Когато търговец на мечти се превърне в търговец на лук – далаверата се нарича НЕУДАЧНИК. О! Неудачниците винаги, винаги, винаги,  са най-опасна тежест за Държавата. Не могат - и не искат да крадат. Не обичат - и не могат да търгуват. Наивни тъпанари, които всеки би могъл да вербува. В зависимост от онова – което пише в досието. Забързано плаща и тръгва – за да се установи – що за лук пренася “нашият” човек.
                 
                  ИСТОРИЯТА
е толкова срамотна, че на разпитите знаменитият ГЕШЕВ се възмущава: "Как си позволихте да набутате такъв човек!" Отговорът: "Сам се е набутал!"

THE END
1/28/10 11:21:45

 

 

Категория: Новини
Прочетен: 684 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 06.12.2014 19:56


image

(C) 1967 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY


ВИНО ОТ ДАЛЕЧНИ СВЕТОВЕ,

Носи всяко утро -
край Морето.
 

Котвата на сладка мъка,
Ме привъзва в Теб . . .

Моля те -
Не навлизай всред Морето . . .
THE END
1967-2007

 
   


Категория: Поезия
Прочетен: 335 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.02.2010 07:58
Категория: Поезия
Прочетен: 625 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 05.07.2012 07:33
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1318274
Постинги: 1401
Коментари: 653
Гласове: 883
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2010  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031