Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Постинги в блога от 04.11.2012 г.
04.11.2012 22:07 -
THE VOICE OF THE PASSED FAR AWAY TIME, short story, Hemy VARNALIS
OCEAN PRESS-VARNA
PRESENTS
(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY
ГЛАСЪТ
НА
ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е.
Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!), потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”.
Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”.
Не бях пътувал по море.
Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача.
КАПИТАНЪТ
недоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.
НАЧАЛСТВОТО
помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
СПОМЕНИТЕ: БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .
- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .
- И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
- Ще сложиш, когато се разпоредя!
Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!
СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П. ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”
- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!
Нямаше как, да не се възмутя.
- Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!
Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко. И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.
НА БОРДА НА “КОПАЛ”
имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба.
СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.
- Мамка му! “Копал” проговори!
- Какво – о - о?
- “Копал” проговори – нима не разбираш?
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.
НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ,
над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие.
Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай.
НА МАТАПАН
морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …
- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …
- Корабът подир нас - стене и оплаква …
- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!
Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.
ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?
ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у …
Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!
- Кой!?!
- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.
- Хайде де!
- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата.
- От какво?
-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!
- А!
- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там. На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата.
ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”.
НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ. Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това. Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море.
А наоколо свистяха оксижени.
А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ.
В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти.
РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.
ВСИЧКО ТОВА
отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
- Що си надробил?
- Вземи фенер!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …
- Кое “Онова” …
- Нима не помниш “Копал” ?
- Викът на Кораба, ли?
- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.
- Вместо жена си ли, ме викаш?
- За кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.
НЕ БЕ ДАЛЕЧ.
Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Някой броди из машинното …
- Ясно, не си сам.
Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …
- И, само това?
- Не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где" се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.
- Ау – у - у …
- Ау – у - у …
- Ау – у – у …
През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата.
Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.
- Трас …
- Трас …
- Трас …
Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме.
РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.
THE END/04.11.2012.
Търсене
