Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359983 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от Декември, 2010 г.

image 

© 1990-2006 Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

e-mail: hemy@abv.bg

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ -ХЕМИ

 

На Капитан Димитър Симеонов.

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния дръвник, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби това момче не подозираше, че откритото от него днес – за всичко е отдавна отминало вчера. Как да е. Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, потеглих в задгранична командировка на борда на старомодния спасител, моторният влекач “Кептун”. Кораб непригоден за пристанищни маневри, и поради това “влекач-спасител” за обща употреба. Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапарат и бутилка-две коняк “Плиска”. Турих за кураж един стар бръснач в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача, правейки снимка подир снимка.

КАПИТАНЪТ недоволно изсумтя.

НАЧАЛСТВОТО помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки МОЕТО СИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА бе така богато, че не оставаше време дори за шеги. През цялото време на това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора и Дарданелите, през Адриатика до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки изтъквайки, че самият той без да е моряк, е оморячил половин България. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята за да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта пред параходната пишеща машина. Където записвах партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен.

СПОМЕНИТЕ:

“ Бе знойното лято на 1942-ра. Над Белогад ниско прелетя ”Месершмид”. Всички залегнахме под масите. Разбрах, че е започнала война … “

  • Така започват спомените на другарят Д. Д …

  • Хайде де! И той - от нашто село …

Понечих да сложа запетайка.

  • Ще сложиш, когато се разпоредя!

СПОМЕНИТЕ:

Стоим си ние в механа “Траката”, пием си питието заедно с А. П., и коментираме политиката. Гледам, по пътеката откъм Двореца иде Царят. Скокнах и вдигнах свит юмрук.

  • Да живее Световната Революция –я - я!

Викам и се кискам, а той ме изгледа-изгледа, плесна по ботуш с бич, плюна и отмина.”

- Но, това го има в спомените на писателя Г. Б. …

- Те, не са автентични!

ТОВА РАЗБУТВАНЕ на стари духове не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, траех си. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, само преди тридесетина години време. Въжето бе дълго точно шестотин метра. Това дебело металическо въже, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.

НА БОРДА НА “КОПАЛ” имаше дежурна команда с капитан и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за корабна валута. За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласа на Кораба.

Стоях на кърмата и разговарях по укавето с капитана на кораба окачен с въже подир нас. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. Някакъв съвсем особен вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу през укавето в мен, разтърси ме, направи да потръпна.

  • Мамка му! “Копал” проговори …

  • Какво? … Какво? … Какво? …

  • “Копал” проговори …

Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които старите моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ, над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби – главна цел на нашето просяшко пътешествие.

Викът се повтори и потрети, докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от влекачи. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти и да споменава Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, който му се полага по традиция и обичай.

В МАТАПАН морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, за да продължа с историята от 22.06.1942. и самолета-изтребител, минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът с тайфата играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолетът по онова време трябва да е бил доста необичайно явление за нашите родни места, днес така добре опоскани от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.

- Началство, - казвам, - някой за нещо някого вика!

  • Нека си вика! – дума Шефът – Ти пиши, пиши, пиши!

  • Сякаш корабът подир нас стене …

- Глу – пус – ти! … Моряците вече ти напълниха главата с глу – пус – ти …

Но установих, как потрепера. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

Пата-кюта, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ се прехвърлих на стария “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с една-две почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, почти унищожителен съвсем човешки вик.

- Ау – у – у …

Сякаш плачеше някой. Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми. Мислех, че това чувам само аз, но корабният вацман кимна с глава.

  • Това е Той!

  • Кой!?!

  • Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.

  • Хайде де!

- Нима не знаеш? Този дух започва да витае, още със спускане кораба на вода. Казват, всичко зависи от Кръстницата.

  • От какво? …

  • От Кръст – ни – ца – та! … Доколко е достойна!

  • А!

  • Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!

Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил съответният пилот. Димеше с лула и ругаеше по укавето портконтрола. Дочаках маневрата на двата пристанищни влекача. Под ругатните на местния пилот, старият безпомощен и безмоторен “Копал” бе изтласкан там, в дъното на залива на белоснежния Сплит, с такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. Но, викът на кораба се повтори, нарастна, извиси се, и внезапно замря примирен както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, примирен от Върховната Повеля На Съдбата.

Докато пилотът надънваше “Копал” върху един свободен дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на един друг леш, и от това спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Преминахме през този съседен кораб, за да слезем на брега. Бе прахолясалия пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития “Копал”. Огледах се. Дузина кораби бяха вирнали носове в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това! Тогава в ушите ми прозвуча и се разля неукротимо мощен хор на умирающи лебеди, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море. Независимо, дали са професионални моряци. А наоколо свистяха оксижени. А наоколо пухтеше старомоден маневрен локомотив, който откарваше пакетираното в бали корабно желязо в недалечна мартенова пещ. В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите и залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на хиляди затворници превозвани някога през океана до Кайена; но и викът на очакващите своята съдба порутени съдове, обсебили светът поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Лесни Печалби. Това бе хор от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълнение и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати които рядко препредават нещо друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти. Разбързахме се през портала на Режището и навън, но днес съм напълно убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”. Това му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. И, да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали ги ползваше за нещо? Не зная все още човешки стон да е оползотворен. Независимо от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава с каквото му попадне. Съвсем рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше моят отдавнашен познат, последният капитан на последния рейс на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.

  • Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!

  • Какво си надробил?

  • Вземи фенер … и тръгвай!

Повървяхме в мълчина.

- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежурствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я като младоженци. Докато се случи Онова …

  • Кое “Онова” …

  • Нима не помниш “Копал” ?

  • Викът на Кораба ли?

  • Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.

  • Вместо жена си ли ме викаш?

  • Вземам те за кураж!

С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Само че сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ. Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна, сякаш за да ни предупреди. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. И, качихме лодката за да я изтеглим по въжето до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.

  • Видя ли?

  • Какво да видя?

  • Някой броди из машинното …

  • Ясно, не си сам.

Но Викът отново се яви, изпълни околното пространство със своята странна материя от звуци с едва доловима ниска честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в своята собствена светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довърши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.

- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включва и изключва …

  • И, само това?

  • И, не само това …

Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, гдето се дума. Не мигнахме до заранта с фенери до главите.

  • Ау – у - у …

  • Ау – у - у …

  • Ау – у – у …

През цялата нощ генераторът сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки ли тежки стъпки бродеха по палубата и спираха - ту под илюминатора на каюта номер 17, ту пред самата врата на някогашната капитанска каюта. Скоквахме и хващахме противопожарните топори но знаехме, че е безполезно и безславно.

  • Трас …

  • Трас …

  • Трас …

Като изпушихме и последната цигара, клюмнахме и заспахме. Разбудихме се към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Но стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Бушоните ги нямаше.

ДЪЛГО се гледахме втренчено в очи, предъвквайки остатъчни фасове. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, който всъщност бе викът на пореден умирающ. Побързахме към палубата и открихме, че палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.

- Това бе Корабът …. – каза моят приятел.- Корабът плаче. Знае, че е време да отиде на слом …

Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.

Те идваха за своето.

петък, 05 Май 2006 г.

05.5.2006 г. 20:07:42

06.5.2006 г. 12:20:34

06.5.2006 г. 13:06:53


 


Категория: Изкуство
Прочетен: 1565 Коментари: 3 Гласове: 3
Последна промяна: 05.11.2015 12:24

image

© 1968-2008 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
    
ПАРАКЛИС

от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ
 

ПОДОБНО ПРЕТОВАРЕН КОРАБ,

В ЗЕМЯТА Е ЗАСЕДНАЛ ПАРАКЛИСЪТ -

ТУК -
КРАЙ БEЗУМНО БУРНОТО МОРЕ,

КОЕТО НИКАК НЕ ХАРЕСВА ДА МИРЯСА.

ОСТАТЪК НЯКАКЪВ ОТ КРОТНАЛИ ЕПОХИ;

АРХАИЧЕН И БЕЗЧУВСТВЕН,

ФИЛИГРАННО  ПОИЗЛЪСКАН  ЖЕРТВЕН ПЪН,

ПРЕД МАСИТЕ С МОДЕРЕН АЛКОХОЛ.

А ПОКРИВЪТ С ПОРУТЕНИ КЕРЕМИДИ,

ПЪТЕКАТА ЗАБРАВЕНА ОТ БОГ И ХОРА,

И ГРОБЪТ НА НЕЗНАЙНИЯ СВЕТЕЦ,

ЖЕСТОКО ТЕ ПРОБОЖДАТ ПРЕЗ СЪРЦЕТО,

НО ТИ ОСТАВАШ ТРЪПНО ЖИВ;

БЕЗРОПОТНО ПРИЕЛ ХАМУТЯ НА ДРЕВНИЯ ГЯУР

НАРИЧАН ДНЕС ТАВАРИЩ ,

А УТРЕ ГОСПОДИН …

ПРИВНЕСЕНИТЕ СЕМЕНА ОТ ВЯТЪРА -

ОТДАВНА ИЗБУЯЛИ В БУРЕНИ -

СЪС ВРЕМЕТО СЕ БОРЯТ В НАДПРЕВАРА;

ГОТОВИ ДА ОТЛИТНАТ ВЕДНО СЪС КРЯСЪКА

НА НЕНАСИТНИ ГЛАРУСИ;

ВЕДНО С МЕЧТИТЕ

НА ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ,

ЧИЕТО ЛОЖЕ ТУК СЕ СЧИТА МРЪСЕН КОРЕН,

А ПЪК ИГРАТА ИМ СЕ КАЗВА –
ЧАК ДО ДУПКА
.

ДА ОТЛЕТЯТ КЪМ МРАЧИНАТА НА ОТВЪДНОТО,

КОЯТО ТУК СТОИ НАЦЕЛЕНА ОТКОЛЕ,

В ОЧАКВАНЕ ЗА ЛЕСНИ ЖЕРТВИ,

УСПЕЛИ ВРЕМЕННО ДА ОЦЕЛЕЯТ,

ВСРЕД ТАЗИ ТЕЖКА МРАЧИНА НА ВЕКОВЕТЕ,

КЪДЕТО ПЛЕВЕЛЪТ ИЗГЛЕЖДА
СКЪПОЦЕНЕН КАМЕН,

ДОКАТО БОЖУРЪТ Е  ПОДОЗРИТЕЛНО КАРМИНЕН …

ПРЕГРЪЩА САТАНАТА ИИСУС,

ПОД КЛЮЧ ПРИВЕДЕН В ПОЛУМРАКА,

ПОДИР ОГРАБВАНЕТО НА АМВОНА ПО ЗАКОН,

ИЗВЪРШЕНО ВЪВ ИМЕТО НА НАУКА,

КОЯТО ОТКРОВЕНО ЛЪЖЕ -
ВМЕСТО ДА ТЪРСИ  ИСТИНИТЕ,
И ОТКРИВА.

ЕДНО ОГРАБВАНЕ БЕЗ ВЗЛОМ,

ОТ ВАРВАРИ С МЕНТЕ-ДОКТОРАНТУРИ,

ПРОДАЛИ ДРЕВНАТА СВЕЩЕННА УТВАР

НАСРЕЩУ ШЕПА ОПИАТИ …

А ТАМ –

ПОДИР ДЕБЕЛОТО ЗАМЪТЕНО СТЪКЛО,

В ПРОЗОРЕЦЪТ ЕДИНСТВЕН -

ГДЕТО КЪМ МОРЕТО ГЛЕДА;

ПО КОЙТО ХАЛИТЕ ОБЕЗУМЯЛИ

ЗАБИВАТ КОПИЯ ОТ ВЛАЖЕН ПЯСЪК;

ЕДНО КАНДИЛО ПО ДЕТИНСКИ ДРЪЗКО ХЛИПА;

ОПИТВАЙКИ ДА ЗАДЪРЖИ ДЕНЯТ,

ПОБЯГНАЛ КАТО ПОДИВЯЛ ВСРЕД МРАКА,

ДАЛЕЧ ОТ ТУЙ ЧИСТИЛИЩЕ
НА МИНАЛИ ХИМЕРИ

THE END
05/31/10-08:53:46 AM

 

 

 

 

 

 


Категория: Поезия
Прочетен: 701 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 11.02.2011 02:01
image
(C) 2008 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

МАЙКА
от
Богомил Костов Аврамов Русев - Хеми

НЕ МЪРТВА,

ЗАЩОТО МЕДИЦИНАТА ПОЗНАВА И ЗАКЪРПВА;
НЕ ЖИВА,
ЗАЩОТО СМИСЪЛЪТ ЗА КРАЙ ОТДАВНА Е ПОГУБЕН;
ТАКА - НИ ЖИВА,
НИТО ДОСТАТЪЧНО УМЪРТВЕНА,
ТЯ СЛЕДИ ЧАСОВНИКЪТ ВЪРХУ СТЕНАТА,
КАК БЕЗШУМНО ПРОПЪЛЗЯВА И ПОГЛЪЩА,
ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНА ПРЕСМУТНИ -
ЕЛЕКТРОННА НИШКА ОТ МЕТАЛ;
ПРУЖИНА НЯКАКВА НЕВИДИМО ОБЕЗУМЯЛА,
НАГЪНАЛА СЪРЦЕТО Й,
ЗАДЪНИЛА - С ЛЕКАРСТВА ПЪЛНИЯТ СТОМАХ,
ПРЕВЪРНАЛА ЖИВОТЪТ Й -
В НИКОМУ НЕНУЖНА ДРИПА.

ЩОМ ЧАСОВНИКЪТ ЗАПРЕ -
БАТЕРИИТЕ ТОЛКОЗ ЛЕСНО СВЪРШВАТ,
ТЯ ПРИМИРЕНО СИ ПОВТАРЯ,
НАДСМИВАЙКИ СЕ ТЪЖНО:
- НО КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ...
- НО К"ВО ЗНАЧЕНИЕ ...
- БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ - ДЖАНЪМ ...

И,
НЕ ПРЕСТАВА ДА СИ СЕ ОГЛЕЖДА,
ВСРЕД ПОЗНАТАТА ДО БОЛКА СТАЯ;
ИЗПЪЛНЕНА С ЕВТИНИТЕ СУВЕНИРИ
НА НЕЙНАТА УГРИЖЕНА ЛЮБОВ;
ЗА ВСИЧКИ ТЕЗИ -
ГДЕТО ВЕЧЕ НИКАКВИ ГИ НЯМА;
ЛЮБОВ -
СЕГА ПРЕВЪРНАТА
В СПАРЕНА ПОДЛОГА,
ПРЕПАРАТИ И МАРКУЧИ ...

ТЯ,
ПОНАМЕСТВА СЕ СЪС МЪКА,
ВСРЕД НЕУДОБНОТО ЗАВИНАГИ ЛЕГЛО -
ДИВАН НА КОЙТО НИКОЙ НЕ ПРИСЯДА;
ЗАГЛЕДАНА В ПРАХОЛЯСАЛИЯТ ТЕЛЕВИЗОР ЧЕРНО-БЯЛ,
САМОДОВОЛНО БЪЛВАЩ
ОНЕЗИ МРЪСОТИЙСКИ ИСТИНИ,
КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО -
НАРИЧАНИ ОТ ВСИЧКИ "НОВИНИ".

ТЯ,
МАХВА ОТЕГЧЕНО СЪС РЪКА,
И ПРОМЪЛВЯВА БАВНО -
СЯКАШ НЯКОЙ ЩЕ ИЗТИЧА ДА Я ЧУЙ:
- БРЕЙ,
ПА ТОЙ ЛИ ЧЕ МИ КАЖЕ,
ЩО ЗА БЛАТО Е ЖИВОТО!?!

ВСЕ ПАК,
ЗА ВСЕКИ ЕДИН СЛУЧАЙ,
ТЯ НЕ ПРЕСТАВА ДА ДИРИ СЪС ОЧИ,
НЯКОЙ ЗАБРАВЕН СВЕТЪЛ НОЖ,
ТА ДА ПОСТАВИ КРАЙ НА БЕДНОСТТА,
НА БОЛЕСТТА,
НА ДЕРТОВЕТЕ НА СВОИТЕ РОДНИНИ,
ЧИЯТО МЪКА -
ТЯ СИ ЗНАЕ -
СА ДЕСЕТИНА ДЕКАРА ЛОЗЯ НА СЕЛО.

НАМИРА СИЛИ,
ЗА ДА ПРИПЪЛЗИ ИЗ СТАЯТА,
ОСТАВЯЙКИ СЛЕД СЕБЕ СИ ОНАЗ СМРАДЛИВА ДИРЯ;
НО НОЖОВЕТЕ,
ЛЕКАРСТВАТА,
ОТРОВИТЕ ЗА ПЛЪХОВЕ;
ХРАНАТА,
ДОРИ ПАМПЕРСИТЕ
НАЙ-ДАЛНОВИДНО СА ПОСТАВЕНИ ПОД КЛЮЧ.

ТОГАВА СТАРАТА ЗАПИРА,
И СИ ТИХИЧКО ПРОПЛАКВА:
- ПФУЙ! КАКЪВ ХУМАНЕН ВЕК!

ТОГАВА Й ОСТАВА ЕДИНСТВЕН ГОСПОД-БОГ,
ВЪВ КОЙТО ТЯ СЪВСЕМ ОТСКОРО,
НАПЪВА СЕ,
ОПИВА СЕ,
ОПИТВА СЕ -
И ПРАВИ СЕ -
ЧЕ ВЯРВА.

И ПРАВИ ГО,
И МОЛИ СЕ,
А ГОСПОД-БОГ РЕШАВА
И НЕ ИДЕ ...

- БРЕЙ,

ПРИМИРЯВА СЕ СТАРАТА ЖЕНА,
ПРЕВЪРНАТА ЗАВИНАГИ В ОТПАДЪК, -
КАКЪВ ЗАЕТ ЧОВЕК!
ПО САМ -
И ОТ САМАТА МЕН ...

НО,

АЗ СЪМ УБЕДЕН.
ВЪВ ТОЗИ МИГ ТЪЙ СЪКРОВЕН,
КЪМ НЕЯ ГОСПОД-БОГ ДАЛЕЧЕН,
ПРОТЯГА МИЛОСТИВА ДЛАН ...
THE END
25.12.2010
Категория: Поезия
Прочетен: 993 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 28.01.2011 20:43



image

 

© 2010 – BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY

 

НЕУМОРНО – ЗА ОТЕЧЕСТВОТО

 

ИЛИ

 

ЧРЕЗ ПЕНСИОНИЗЪМ - КЪМ ЕВРОПЕИЗЪМ

 

от

 

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 

 

ККОГАТО НОВОГРАМОТНОСТТА, започва да става широко достояние на Ийхалето Болгарско, че да се превърне в разменна монета; някъде къде средата на деветнадесети век от Христа; настъпва времето на грамотните хайдут-воеводи. Едва ли сравними по патриотизъм, с настоящите пишман-грамотни назлън-депутати с купен докторат от свободен университет. Прочутият някога, а днес напълно неизвестен – затрупан под тонове вносна псевдоителектуална смет, Воевода на Воеводите Панайот ХИТОВ, все пак успява, оцелява, и доживява „Слободата Болгарская“. За да не престане да се пишманосва и блъска по рано побелялата глава – чак до своята горда бедняшка смърт.

 

ПРЕЗ ОТРЯЗЪКА ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА БОЛГАРСКИ; когато частната собственост и средствата за производство – доколкото ги има, за пореден път насилствено сменят собственик и господар; надеждите за народностен ред, социална справедливост, и просперитет по европейски, са необозримо големи, а резултатите нищожни и плачевни. Та – чак до днес. Старите воеводи, все още се надяват, подир оттегляне на русите от Мати Болгария Всевечна, да възтържествуват мечтанията на Ботев и на Левски, така че на робията и бузгунлука да бъде сложен окончателен държавнически край. В действителност, до 1878. робията е плод на обичайно верско азиатско право, и зависи повече от кефа на съответния валия - отколкото от далечните имперски директиви на Цариград. Докато Европа върви към откровен научно-технологически прогрес, в националната ни освободителка Матушка Рус, доживява последни дни отреченото от Европа крепостно право. Княжество България мъчително устисква модерни права и свободи, на своето си смъртоносно кръстовище между Изток и Запад. В наше време азиатският бузгунлук доживява светли бъднини, докато робията придобива все по-фин и още по-перфиден оттенък на приятно-незабележима, и отвратително коварна алтернатива на по европейски принадена стойност.

 

 

ОЩЕ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО, бива ярко поставен въпросът – „али като си имаме модерна конституция – що ли - да си немаме модерни „борчески“ пенсии“. Малцина от депутатите помислюват, да бъдат материално обезпечени за достойни старини безусловно всички воеводи, четници и оцелели близки. Комитаджилъкът, от краят на осемнадесети век, е така характерен за Балканите, че по време на Освобождението от Агаряна, горе-долу няма неомърсен с кръв балканджия. Депутатите се кахърят за себе си, в далечна перспектива. Сега им се е паднало, да стана „поборници“ - кога други път? Оттеглила се с неохота, от освободените земи, Матушка Русь не престава отдалеч да размахва пръст, а това означава прясносоло законодателство а-ла-франс. И, от немай-къде – подир години, подобен закон бива гласуван. Поставя се дъно за най-ниска пенсия – тридесет лева болгарски. Толкова ще получава остатъчното семейство на прочутият поет-хъшлак Христо БОТЕВ, в полза на неговата гражданска съпруга Венета, и двете му деца Иванка и Димитър. Затънал в дългове в името на Справедливост, Род и Родина публицист-наивник. Повярвал дотолкова в предстоящето Комунистическо Бъдно на света, че каталясал от път, се оставя вместо да падне в плен - да бъде ликвидиран. Щом се оказва, че златото за което революционерите са поели към Балкана – никакво го няма, а четническата хазна е отмъкната в посока Петербург от загадъчният четнически доктор латвиец. Поетът над поетите в Мати Болгария Всевечна, едва ли би могъл да си представи, как щедро финансираната от Великите Сили четническа инвазия, и неговата мъченическа смърт над Враца, разбунили общественото мнение на тогавашният свят, един прекрасен ден би довела до процъфтяване на търговски вериги тип „Макдоналдс“, „Карфур“, „Бриколаж“ и „Метро“; до безмилостен финансов натиск върху Народа Все Още Болгарски, от корпоративни електро и газоразпределителни дружества; до подигравателно нищожно пенсиониране на наивници, отдали себе си в индустриализиране на комунистическа България, непосредствено преди нейната междукланова подялба. Дъно за пенсии Народното Събрание на Княжество България постановява. Таван за пенсии - не се осмелява. И, става тя – каквато става.

 

ПРЕСТАРЕЛИТЕ ВОЕВОДИ все още имат - тук-там - по планини и долини – скътано за зор-заман комитско, че и комитетско, златце. И, на първо време – гордо отказват пенсии. Готови всеки миг да потънат обратно в шумата. За плитката държавна хазна, обезпечена на първо време от Петербург, това е добре-дошло. И, за мнозина депутати. Въпреки, че воеводите овреме ще се усетят. С редовите четници е по-тежко. Охтичави от зандани и осакатени от сражения, полуграмотни – а понякога напълно безграмотни идеалисти; свободно озовали се в подножието на една трудно понятна имперска управленска пирамида на импакт; те не престават да се взират в нейният недостижим върх. От който, от време навреме, капе мед и масло, но никога за самите тях. И воеводите се усещат, че не са нищо повече – освен – авторитетен инструмент за манипулативно гласуване. А, ще падне гласуване – със сопи и без сопи – чак до въвеждане на авторитарната царска власт в краят на тридесетте години на миналият век, че и по-нанасам. Непосредствено подир Освобождението, комитаджилъкът неохотно излиза от мода. За да бъде окончателно унищожен по време на Цар Фердинанд Кобург-Готта, още докато е княз. Оцелели борци за народна свобода, подобни на знаменития тракиец Капитан Петко Войвода, биват откровено поставени под полицейски надзор, и при възможност - открито тероризирани. Цивилизацията не харесва бунтари, но си ги произвежда в промишлени количества. Че, да си ги ползва възможно най-безпощадно. В крайна сметка комитаджилъкът в Мати Болгария Всевечна е овладян, а на остатъчните семена комитски бива лепнато прозвище „революционер-терористи“.  По-видните комити обаче, биват омайно уважени. Гласувани им са персонални „поборнически“ пенсии. Годините прекарани по зандани, гори и по планини, биват – все пак – по балкански осребрени. Мнозина са дотолкова разочаровани, от налагания коруптивен модел за свобода и правдини, че посягат на себе си, но това не е достатъчно добре изследвано. Пък да се твърди – без да се изследва, нито е патриотично, нито лицеприятно.

 

ДОКАТО КАРА СЛАВНИ СТАРИНИ В СЛИВЕН ГРАДА ГОЛЯМА, Войводата на Воеводите Панайот ХИТОВ не пропуска, да си се заяжда с властимеющите. Въпреки отпуснатата значителна пенсия. Той е установил, че подир Освобождението от Агаряна, завалиите бедняци сякаш са станали двойно повече – отколкото през турско. И, ако някога е успявал с оръжие в ръка, да въвежда ред и християнска справедливост, сега е напълно невъзможно. Русия се е оттеглила някак прекалено спешно. Без да успее да направи що да е за всички ония, които векове е подтиквала към бунт. Без да пропусне да посее подир себе си – семената на предстоящи социални промени. За да зреят и кълнят. Завалиите – свободни за осъвременена робия бедняци, с нетърпение очакват - в съседното на Общинското управление кафене, свещенното първо число на всеки предстоящ пенсионен месец. Когато Войводата на Войводите слиза на бял кон, за да си получи поборническата пенсия. Видят ли, че излиза по стълбището, втурват се да просят. Войводата е със широко сърце. И, както някога е вземал, така сега раздава. За да се върне у дома – често пъти – без пукнат пенсионен грош. Това прави, в крайна сметка, да се премести да живее – чак в Русе. Където историята се повтаря. Поне така твърдят очевидци. Просителите, най-често, са негови бивши ятаци. На които държавна „поборническа“ пенсия не се полага. А и те, със своята многобройна челяд се правят че не знаят – какво е гладна стачка – щото постоянно пребивават в нея. Нито подозират, как един ден по Землята Свещенна Болгарская, ще се наложи зачеване ин-витро, че иначе Родата Болгарская ще погине. Пред Народното Събрание, бъдещият цар е заявил, че е невъзможно да бъде пенсиониран „цял един народ от поборници“. Без да предполага, че в наше време, и това предстои да бъде видно. По-нататък? Е, какво по-нататък. Във връзка с поредната оптимизация на народното образование, Воеводата на Войводите бива развеждан из началните училища на Княжеството, че да видят учащите, що е истински хайдутин – борец за народни правдини. Воеводата на Войводите облича бойната си хайдушка носия с черни потури със ширити и бяла фустанела на дипли; надява кожени цървули с върви от пресукан конски косъм; нахлузва вълнени навуща върху белени партенки; увесва вмирисан на барут и кървища кожен силях с пищови, ножове и саби; и тръгва подир директора на съответното училище - от стая на стая. Върви патриотическо възпитание - срещу събран от учениците бакшиш; буца сирене и самун хляб – дарение от съседна бакалия. Отвън, закъсалите за комат хляб бивши и настоящи ятаци очакват. Заптиета не се видят, но странни сенки с вносни бомбета, папионки и шлифери, кръстосват насам-натам попипвайки се под кръст. Съвестта на нацията дебне.

 

 

ЗА СЛОБОДАТА БОЛГАРСКАЯ оцелява, и Хвъркатият Филип Тотю Воевода. Надупчен от куршуми и сачми на повече от четиридесет места, със сакат крак и посечена ръка, по Божия Воля оцелял, към 1901. Филип Тотю е принуден да обикаля, от стая в стая, училищата из Мати Болгария Всевечная, че да разказва на учащите бунтовни спомени несвестни. Никой не го пита – как я кара у дома. Всички се възхищават на огромните негови мустаци, бялата колосана фустанела; кожен силях с барутница, ками и ножове; и високият калпак със сърмено алено дъно, и позлатена ламаринена плоча на чело с надпис „Свобода или Смърт“. И, тъй като Воеводата прекалено често сочи тази табела „Свобода или Смърт“ на показ; изпускайки се пред учащите да твърди, че и двете са дошли прекалено рано, подозрително наведнъж, и завинаги гробовно; но и, че никога не е прекалено късно за Борба за Слобода, престава да бъде експониран.

 

ЗАГАСВАЩИЯТ ДНЕС НАРОДЕН КУМИР ВАСИЛИЙ ЛЕВСКИЙ, има щастие да не доживее Слободата Национална Болгарская. Гладен, недоспал, изнемощял и болен, с полуотворена рана от недоплатен белградски докторлък; в резултат на перфектна полицейска операция ръководена от експерти на Великите Сили; той бива заловен в ханче на „народни ятаци“ при Къкрина, Ловешко. (На Европа никога не са били необходими самоосвобождаващи се народи. Такива нации лесно претендират за нови територии, и излаз на три морета.) В неговото трудно издирване са вложени златни наполеони, фотографска техника, и безброй шпиони-потурнаци, които подир Слободата Национална Болгарская се превръщат в почтени депутати, преуспяващи банкери, и първа ръка патриот-индустриалци. В преследването участват хора на Димитър Общи, апаратът на едва създадената Българска Патриаршия, руските интереси в Цариград в лицето на знаменият приятел на Българският Народ Негово Превъзходителство Граф Игнатиев, разузнаванията на Великите Сили. Всъщност целият Народ Болгарски, който Дяконът е тръгнал да буди и организира, заедно с неговите незаменими бъдещи приятели световни. Съдбата на Дякон Василий Левский решава не толкова турската съдебна система, колкото основният съветник на тази система – Исконният Български Чорбаджилък. Набързо ликвидиран накрай София, без съдебно решение - въз основа на неясен протокол, Василий Левский бива незабавно забравен. Борбите вътре в БРЦК са преднамерено неизследвани. Можеби, за да не бъде отвратен окончателно Народо, от борби за жива пара-звонк, и власт в перспектива. До 1882., никой не се сеща, че на този Лъжовен Свят е имало дякон на име Левский. И, се прави всичко възможно, щото гробът му окончателно да се затрие. Доказан през Времето на Времената национален майсторлък, на който единствено пишман-българановци са способни. (Само в град Варна, бъдеща културна столица на Европа, подир 1944. са закрити без никакво допитване до ийхалето, католическото и протестантското, а малко преди това - и гръцкото гробища.) Тогава неочаквано се появява първият опит за биография на Левский от Георги Янакиев Кирков, продавана по сборове и панаири до петдесеттях години на миналият век. Такава е съдбата на родолюбивата българска книга – да старее заедно с нас. Още през 1878 година обаче, един инициативен комитет съставен от онези - които навремето са предали и продали не само Дякона, но и душите свои, полага темелите на настоящият скромен паметник. Чийто градеж продължава цели петнадесет години. Не така отдавнашното брутално премахване на изключителното технологическо съоръжение „Мавзолей Георги Димитров“ в столицата ярко показва, че вятърът над Балканите прекалено лесно променя посока, направление и сила. И, прави да се питаме, какво всъщност очаква подобни съоръжения в бъдеще? А на въпроса – абе защо алаанколуу, Българската История Всевечна, се оказва винаги по-различна от онази писана от Паисия Хилендарец – рядко отговаря някой? Дякон Василий Левский не оставя изяснено потомство – тоест претенденти за „поборническа“ пенсия. Майка Гина Кунчева почива около 1879.. Подир Освобождението от Агаряна, и Старо Карлово решава че би могло да бъде Виена, та се прави такъв градоустройствен план, който да отърва на новоимащите. Домът на Дякон Левский предстои да бъде затрит. Един смел действащ офицер, някой си подполковник Петър Димков, се противопоставя, като разполага около жалката съборетина войскова охрана - докато кметът на Карлово дойде на себе си. Домът на Дякон Василий Левский е спасен, но това не минава току тъй за Димков. Подир Девети, като бивш царски офицер, той бива оставен без пенсия, а като набеден магьосник и ефективен билкар, бива преследван до дупка.

 

БАЛЧО НЕЙКОВ ДЯКОВ, е поборник от постосвобожденски мащаб. Без да претендира за някакво възнаграждение, той провежда смайващи частни изслед-вания на родата на Стефан Тодоров Димов - Караджа, с който го свързва буйно юношество, и далечни роднински връзки. Задълбавайки назад всред вековете, кръстосвайки нашир-надлъж Мати Болгария Всевечная, Балчо Нейков успява да спаси дузина древни надгробни паметници – кой знае как неупотребени за градеж на обори. Събитията от 1878. го заварват в Стара Килия, Румънско, където е градоначалник. Още през 1868., Стефан Караджа и Хаджи Димитър са развели зеленото знаме на Свободата в Балкана. Напълно наясно с отчаяната перспектива – да погинат, но да разбутат непробудната рая. Към 1890., Балчо Нейков се явява при младият столичен даскал Теодор Балан, с молба за отзив по онова, което е събрал и описал. Теодор Балан остава като гръмнат. Подобно задълбочено изследване, дори самият той – все още – не е извършвал. Започва ходене по мъките. При което Теодор Балан бива допуснат в лоното на науките, а Балчо Нейков си остава с прякият отказ от Министерство на просветата. Гордеещо се, че вече е успяло да игнорира и отрече „Веда Словена“. И наистина. И до днес у нас домува, без да пропусне да ни се надсмее, позитивното отрицание на неочаквано откритото органично стойностно. Всичко вносно е повече годно за консумация, по-майсторски извратено по характер, и по-подходящо за конвертиране на Българският Национален Гений – в незнам що си. Ще изминат осемдесет години земно време, преди изследванията на Балчо Нейков да видят бял свят, благодарение на една дама, на която не й бе писано да властва, защото бе прозряла – до корен - веднъж-завинаги нещата. Никой не се сеща, дори буден мозък като Теодор Балан, да съдейства на Балчо Нейков, за . . . държавна пенсия. Целият свой имот, цялото свое скромно имущество Балчо Нейков влага за издирване родовите корени на Караджата, а по-скоро - в издирване магическата формула на Българският Национален Съпротивителен Гений. Дали някой би успял да я дефинира? По време на голямата криза от 1917., трупът на Балчо Нейков, самомумифициран, полуизяден от манастирски плъхове, бива случайно открит в една забутана килия от монахини, на която отворената врата прекалено силно се тръшкала. Там – в Илиянският Манастир, недалеч от столицата София, където се пече Бъднината Болгарская. Фукнал към висши академични кръгове, за Теодор Балан, Балчо Нейков остава само един случаен спомен.

 

БЕЗСПОРНИЯТ НАИВНИК ХРИСТО БОТЬОВ, се втурва на бой за Слободата Болгарская, прекалено добре екипиран. И, достатъчно хубаво заблуден от уверенията на консулите на Великите Сили, за международна намеса и незабавно решаване на т.н. „Восточний Вопрос“. Въоръжението ново-новеничко, доставено от холандският консул в Русе, се намира готово натоварено в трюмовете на невинния „Радецки“. На борда на парахода, който неслучайно му предоставя временно гостоприемство, Ботев не обръща внимание на морякът-сигналщик на кърмата, комуникиращ с преследващата ги турска канонерка. Нещата са двойно купени, и незабавно препродадени. Високият интелектуалец Христо Ботьов едва ли се е самозаблуждавал, че неговата чета от някакви си 200 необучени човека, би могла да вдигне робът на борба за Слобода. Като погрешно разчита, че Робът веке се е приповдигнал. Поне така твърдят куриерите-лъжци от БРЦК, по чуждо внушение определили Козлодуй, за дебаркационен план. В по-късни години, когато всичко свършва, а народът многократно отрезвява, излиза мръснишки антиреволюционен стих. Затова пък - колко много трагично точен.

 

НА ВОЛА НА РОГАТА, КАЦНАЛА МУХАТА, И УМРЯЛА ЗА СВОБОДАТА ...

 

Широко експлоатиран, и от леви – и от десни, и от революционери, и от търгаши, Светецът на Българската Национална Съвест Световният Поет от Европейски Мащаб, Христо Ботьов едва ли именно това си заслужава. Но, преценките на анонимни словослагатели, понякога са отчайващо точни. Преди да тръгне на бой за свобода, Поетът се прощава със своята майка, по това време слугиня в домът на Евлоги Георгиев в Букурещ. Вместо пари, Ботев й връчва първият брой на своят последен вестник „Нова България“, че да го обсипе със вдовишки сълзи – за късмет. Под уверенията на маститите собственици на БРЦК, че – за сега - ще се плаща по 100 франка месечно на Венета и едва роденото дете Иванка. В случай че – не дай Бог - Господин Ботьов погине за Слободата Национална Болгарская, ще им се отпусне пожизнена пенсия. Което разбира се – не се случва. Независимо, че политическият отклик на това Руско-Австрийско-Френско-Холандско добре обезпечено мероприятие, е значителен за тогавашният свят и сериозно предупреждение - за всички нас. Още следващата година Имперска Русия получава добро от Великите Сили, за поредна война срещу Падишаха. Русия успява. Както на Балканския фронт, така и на Азиятският – за който няма политически допуск да го отваря. Което обяснява компресирането на Мати Болгария Всевечная – в настоящите лимитирани граници. Подир военната окупация, когато руските войски се оттеглят зад Дунава, наистина идва поевропейчената Слобода. Борбата за власт, пари и жени дотолкова се ожесточава, че вестниците пишат единствено - и само за това. Идеалите сякаш завинаги зачезват. Забравен е и Наивникът-Поет-Революционер Христо Ботьов. Докато през 1884., будното българско овчарче Захарий Стоянов, не си позволява да напомни за Поета в пловдивският вестник „Южна България“:

 

„НАРОДЪТ ЗА КОЙТО ТОЙ СЕ БОРИ – ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА“.

 

Това съкровно напомняне иде овреме. Европа напъва на вратите на Мати Болгария Всевечная, да инвестира - основно в минодобив, докато младежта се чуди – кой път да хване – на чий Бог да се моли. Захари Стоянов отива с пълният текст на биографията на поета при министъра на просветата Георги Живков. Министърът избухва в презрителен смях, наричайки Ботев „онзи вагабонтин“. Захарий Стоянов тъжно се оттегля. Семейството на Ботев обаче, отдавна е в България. Едва свързвайки двата края. Съвсем овреме, през 1880., Народното Събрание гласува специален закон за подпомагане на „поборници и опълченци“. Навреме, защото повечето вече са измрели, но има и подходящи за харесване. От приемането на Закона изминават години. Никой не се сеща да отпусне пенсия на някой член от семейството на Христо Ботьова. През 1887., Майката на Поета се пресрамва, и подава молба до Народното Събрание за поборническа пенсия. Новите владици на Княжество България се циганят, че и надсмиват. В името на старата поетическа дружба, новоизбраният министър-председател Стефан Стамболов, прави неочакван жест. На старата жена, на която много не й остава, е отпусната пенсия в размер 1200 франка годишно. (Има лев, но облагите се измерват за по-достоверно във франкове!) Десетина години по-късно, през 1896., пенсията внезапно бива отнета. В средата на месец Декемврий 1896., Иванка Ботю Петкова подава нова молба до Председателят на Народното Събрание .

 

И, отново получава мълчалив отказ. Този странен национален абсурд – МЪЛЧАЛИВИЯТ ОТКАЗ – в наши дни наложен по време на президента Желю Желев, днес е безпощадна норма за административно поведение в страна от ЕО, загърбила времената на „безсрамният тоталитаризъм“. Когато законът налага петнадесет дневен срок за административен отговор – и никакви мълчаливи откази. През януарий 1905., Народното събрание – все пак – отпуска на престарялата жена пенсия в размер на 100 тогавашни лева. И, тъй като името Христо Ботьов е взето на всеоръжие, решението на Народното Събрание бива така широко оповестено в пресата, че се превръща в истерия. За Венета Ботьова някога се считаше, че не е получавала държавна пенсия, по простата причина, че е нямала църковен брак с Поета на Поетите Болгарски. Това обаче не е така. Още Първото НС й отпуска пенсия в размер на ... 30 лева. На 16.01.1885., Венета „кандидатства“ пред Народното Събрание, за увеличение на тази откровено мизерна държавна „поборническа“ пенсия. Мълчаливият отказ отново е налице. Възмутена, Венета Ботьова, една горда еманципирана жена, излиза с декларация във вестник „Млада България“ (No 46/21.11.1895.!), където посочва, че жената на Захарий Стоянов получава пенсия от 500 лева срещу нейната от 30 лева, а Графиня Хартенау – съпруга на О Бозе почившия Княз Александър Батемберг – 40 000 златни франка годишна рента за сметка на Народа Болгарски.

 

КАК СА НЕЩАТА ПОНАСТОЯЩЕМ? О, в Наше Време нещата стоят значително по-добре. Безусловно всички поборници за комунистическата правда – фиктивни или не – запазиха и увеличиха своите пенсии, чрез подходяща промяна на националното пенсионно законодателство. Без никой да се заинтересува – аджеба кардашим – каква е съдбата на пенсионните фондове на Мати Болгария Всевечная начиная от 1878 – до 1988., че и по-нанасам. С помощта на едно Народно Събрание, така безсрамно нарекло себе си Болгарско, че Самият Господ-Бог запрати гръмотевици по него. За истинските поборници за демокрация, наричани някога „дисиденти“, нещата са решени съвсем държавнически. Лесно е да ги откриете край кофите за смет.

 

THE END

19.06.2010/17:32

N.B.: ЗА МИЗЕРНИТЕ ПРЕДНОВОГОДИШНИ НАДБАВКИ - КОИТО ОЧАКВАХА ВСИЧКИ ПЕНСИОНЕРИ ПОНАСТОЯЩЕМ НЕ СТАВА ДУМА - НО И ПРИ ТЯХ - СЪЩАТА РАБОТА. ВМЕСТО ФИНАНСОВО СПОМОЩЕСТВОВАНИЕ НА ПРЕСТАРЕЛИТЕ МИЗЕРСТВАЩИ ТРУЖЕНИЦИ - ПРЕМИАЛНИ ЗА МИНИСТЕРСТВО НА ОКОЛНАТА СРЕДА - КОЕТО ЕДНА РАБОТА ДА Е СВЪРШИЛО КАТО ХОРАТА - НЕ СЕ ВИДИ - НЯМА И ДА СЕ ВИДИ!


Категория: Изкуство
Прочетен: 1146 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 20.10.2012 23:51


image

 

 

ВАРНА – ГРАДЪТ НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

 

VARNA – THE DEAD POETS CITY

 

 

 

АНГЕЛ ШИШКОВ, АВРАМ АВРАМОВ,
АТАНАС КОЕВ,
АТАНАС ЛИПЧЕВ;

 

 

БОГОМИЛ АВРАМОВ – ХЕМИ, БОГОМИЛ ТРИФОНОВ, БОГОМИЛ ТОДОРОВ,
БОЖИДАР
БОЖИЛОВ, БОРИС ЯНЕВ;

 

 

ВЛАДИМИР ЛЕВКОВ, ВЕНЕТА МАНДЕВА;

 

 

ГЕОРГИ МЕДЖЕДЕЛИЕВ;

 

 

ДИМИТЪР СИМЕОНОВ,
ДИМИТРИУС НИКОЛАИДИС, ДИМИТЪР НЕНОВ, ДЯНКО КЪНЧЕВ, ДИМИТЪР СТОЙЧЕВ;

 

 

ЕМИЛ ИВАНОВ;

 

 

ИВАН ТРОЯНСКИ, ИВАН ВЪЛЧЕВ,
ИВАН МАНОЛОВ, ИВАН ПОЖАРСКИ
;

 

 

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ;

 

 

КОЛЮ СЕВОВ, КОНСТАНТИН ПАСКОВ;

 

 

ЛЮБОМИР ЖАРИН, ЛИЛЯНА ЖЕЛЯЗКОВА;

 

 

МИХАИЛ МИХАЙЛОВСКИ;

 

 

НИНО БЕМБЕРСКИ, НИКОЛА ИЛИЕВ,
НЕДЕЛЧО ВИТАНОВ, НЕДЕЛЧО МИЛУШЕВ;

 

 

ОРЛИН ДЯНКОВ;

 

 

ПЕТЪР АЛИПИЕВ, ПЕТЪР ЛЬОЧЕВ;

 

 

СВЕТЛАНА ВЪЛЧЕВА;

 

 

ТОДОР РИЗНИКОВ, ТОРОС САРКИСЯН,
Т
УНЧО ТУНЧЕВ;

 

 

ФИКРИ ШУКРИЕВ;

 

 

ХРИСТО ГЕРМАНОВ;

 

 

ЯНИ ПЕЕВ;

 

И ОЩЕ . . . И ОЩЕ . . . И ОЩЕ . . .
NO END
13.12.2010

 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1613 Коментари: 3 Гласове: 2
Последна промяна: 16.09.2013 11:49


image

(c) 2010 - Bogogmil Kostoff AVRAMOV-HEMY

ПОЕТИ - ТРЪГНАЛИ ДА СИ ОТИВАТ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

На Поетът Михо СТОЙЧЕВ

ТЕ БЯХА СЛЪНЧЕВИ МОМЧЕТА -

КРАСАВЦИ ГДЕТО НИГДЕ НЯМА;

С ОБУВКИ ЛАЧЕНИ - С БОМБЕТА,

НА ПЪТ КЪМ СВОЯТА ЖИТЕЙСКА ДРАМА.

СЪС ХЪС РАЗМЕРВАХА КОРСОТО -

ГДЕ ОТ МОРЕТА ДО МОРЕТО ВОДИ;

И КАРАХА Я ШУМНО - ПРЕЗ ПРОСОТО,

ЗАБРАВЯЙКИ ЧЕ ИМА БАРИКАДИ.

ТЕ БЯХА ВЕСЕЛИ МОМЧЕТА -

ИЗПЪЛНЕНИ С НЕВЕЖИ ОСТРОУМСТВА;

ПО ОКОЛНИ - ЗАТЛАЧЕНИ ДЕРЕТА,

УСТРОЙВАХА СИ ЩУРИ НЕДОУМСТВА.

НЕ ЗНАЕХА ТЕ НИКАКВА УПЛАХА -

И ВЯРВАХА ВЪВ ГОСПОД ГДЕТО ВСИЧКО МОЖЕ;

НАДПИВАХА СЕ СКРИТОМ - НА „ДАРАКА“,

БЕЗ ПОЛИТИКАТА ДА ГИ ТРЕВОЖИ.

ТЕ БЯХА СЛЪНЧЕВИ МОМЧЕТА,

ИЗЦЯЛО ФИЛМОВИ КРАСАВЦИ БЯХА;

СЕГА СА СТАРИ СМАЧКАНИ КЮМБЕТА,

ЗАВИНАГИ ОСТАНАЛИ - БЕЗ РОДНА СТРЯХА!
the end
11.12.2010

 

 

 


Категория: Поезия
Прочетен: 764 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 27.02.2011 22:33

image© 2008 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

ПОДЛОГА ОТ ЦЪРВУЛ И СМЪКНАТИ ПОТУРИ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

НЕ ЗНАЯ, ДАЛИ СЛЕДВА ОТНОВО ДА НАПОМНЯМ, че не съм достатъчно добре едукиран. /Нямам столичен докторат – по очевадни причини!/ Докато всякакви-то интелектуал-смотаняци, обсадили Община Варна за щат, спомоществувания и пурбоар, чрез вече печално знаменитата Комисия за Субкултура, оглавявана през годините - от кого ли не. /Културата като стока, с която всеки може да се поебава – правейки се че управлява – от Бога даден – иновативен процес!/ Едва напоследък припаднала в позастарялите столично-интелектуални нозе на високоуважаемият г-н Панко АНЧЕВ, кадрови номенклатур-литератор с перфектно - ала съвсем непрозрачно минало. Така или иначе, с комисии или без комисии; с книгоиздателства – или без тях; Денят на Ботев задължава. А, стане ли дума за Христо Ботев, /25.12.1848-20.05.1876.!/, българинът се хваща – най-напред за Словото. После за онази си работа. Едва подир това - за Сабята. За да падне - я пронизан – я предаден, я добре изчукан, надалеч от Пантеона на Достойните. Чийто брой никога не би могъл да се изчерпи, с кирливи паметни знаци по чешми и по сараи; в центровете на села и градове – че кумата-предприемач с "Мерцедес" да купи - докат" палми в грънци гуди. Изключителен интелектуален аршин, с който винаги ще бъдат триж по триж измервани всякаквите нахалници в лоното на Българската Революционна Журналистика. Героите изродени от Тази Болканска Земля наричана все още БОЛГАРИЯ – са значително повече. Ето защо - напълно допустимо е – един недалечен тъжен ден, дори и ние двамата с теб Мили Мой Читателю Печалний – къту нищу - да си ся попристорим на Херои. Нищо по-лесно от това. Щото човек никога не знае, на каква подлога от цървул би попаднал. До къде би го довело национал-отчаяние греховно. От всичко онова, що сторват силом изританите от запад – любавно възприети туканка – учени-недоучени реформаторски бели якички.

ЗА ХРИСТО БОТЬОВА МИ Е ДУМАТА. Значи. Пръв въвел чизми в партизанска армия оборудвана от Австро-Унгария за сметка на Русия; с оръжие – доставка от Холандия платено от Франция; че да бъде начесан носа Отомански в интерес на Великобритания. И, да бъде затрит този дързък кръчме-комита, че писанията му тръгват по ЮРОПАТЪ, и веки се равняват с апостолите на словото стандарт- европейско. /Консулските драгомани четат български – като едно нищо!/ Признато от Соброната – върви и виж! И, защото никога нищо не остава неотругано на Болканите, още през 1925., някой си МАКДЪФ /Петър НАУМОВ!?!/, не се погнусява, та спретва мерзка книжка под надслов "ЧИЙ Е БОТЕВ. НРАВСТВЕНИЯТ ЛИК НА ТАЗИ ЗЛОВЕЩА ЛИЧНОСТ" , че дано си купи къща в столицата. (И успява!) Продавана-подарявана по панаири и паланки, тлъсто спонсорирана не от кого да е.

СПОРЪТ ЗА ИДЕИТЕ НА БОТЕВА И ЛЕВСКИЯ, води до тежки революционни сътресения непосредствено подир Първата Световна Война, които държат дълго подир Девети, че и понастоящем - май. Към тях посягат всякакви патриотарски организации, /Истинска пара пада - най-вече - от мъртви герои!/, но понасят бой единствено социал-демократи. Във фундаментално-тоталитарния справочник "БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ" /БП/1961.!/ на Георги КОНСТАНТИНОВ, Цветан МИНКОВ и Стефан ВЕЛИКОВ, такова име - МАКДЪФ - отсъства. Калпава за мнозина, тоталитарната власт яко подземно държеше за нашенското. (Охлаби го едва в последно време!) Преди да се направи, че си отива от власт. В "РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ПСЕВДОНИМИ" /Д-р П. Берон/1989.!/ обаче такова име съществува. Името – на казионен поплювач върху национални знамена, и просяшка българановска гордост. Подобни личности и понастоящем, са добре известни в националната практика за "управление" на културата – на всяко едно равнище. Сиреч за възпиране на националните творчески процеси чрез инфилтриране на чуждо – кой си плати по програма! И по време на Цар Борис Трети ОБЕДИНИТЕЛ, /Плаща Светият Синод!/, и по Вълкочервенково, че и по Татово Тодор ЖИВКОВО Време /Плаща КК!/. Регионалните досиета и архиви са тъпкани с подобни доноси – Слава Богу не видяли широк печатен свят - че народо - колко му е - може и да блъвне. Това, което днес бива извеждано по медиите за показ на дребно, е единствено каймакът на един все още бушуващ антинационален океан. /Каква ли ще да е тинята?/ Всъщност, къде свършва националното – къде започва наднационалното? И, каква е ползата от вредата!?! О, не ни заблуждавайте, че във Векът на Глобализма – нациите ще отпаднат. Може да си се перформират някакси - но циганоидна българска нация - няма как да не остане.

ЗАДАЧАТА НА ПЕТЪР НАУМОВ - МАКДЪФ, /Шекспиров герой!/, е от ясна по-ясна. Да развенчае веднъж завинаги "МИТЪТ БОТЕВ". И, т.к страхът от националистическа мъст е значително по-силен от хонорара на Столичния Православен Ватикан – давай под англикански псевдоним – бъди безславен "МАКДЪФ". Което навява мили спомени за протестански настоятели, чукащи по вратници по Коледа - вместо коледари - наричани "ЧУКАЧИ". Зер Христо БОТЬОВ – все пак – е православен бунтарин. И ето защо, още през първата половина на Двадесети Век, Петър НАУМОВ не пести псевдоаналитични плюнки, срещу най-светия от Светите Първозвани Български Поети. Представяйки го корумпиран – работещ единствено за пари. Сякаш подобна бунтовническа акция през Дунава би могла да сполучи – без пари. Пренебрегвайки неговата искрена дружба с Апостола на Свободата Васил ЛЕВСКИ, МАКДЪФ не се посвенява да го обвини в индиректен принос към неговото унищожаване. Окачествявиайки БОТЕВ като "професионален лъжец par-exellence". Няколко години по-късно младият Петър ДИНЕКОВ ("Заря" -20.03.1930.!), без да е щатен службаш комуто да било, без да е член на БРП/k/, прави на пух и прах тази позоряща българската журналистика публикация. При това така сполучливо, че рядко се чува нещо за нейния автор, епигон на нахлуващата нацистка субкултура – едва ли не неин булгарише гехайм-комисар, ако се съди по негови публикации в началото на четиридесетте години на века. Повече от ясно е, костите на незнайно где почиващия Христо БОТЕВ, никога няма да бъдат оставени на мира. В краят на петдесеттях години на миналия век, от един закотвен пред Босфора незаконно излъчващ радио-кораб, великотурската пропаганда ръзгъваше агитация, как Христо БОТЕВ - на пределна възраст - е на разположение жив-здрав в Анадола!

В НАЧАЛОТО НА 1993., доста време подир настоящия фатален за националната култура и словесност преход, писателят-фантаст Любен ДИЛОВ-Баща публикува прекалено оригинални "размисли", позорящи не само паметта на Великия Социален Поет Христо БОТЕВ, /"Литературен Форум", бр. 03/1993.!/, но и – на другия социален поет Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Което пък отприщи яко соросово финансиран кален поток срещу един така наивен идеалист. За да прежали стотината четници паднали в името на Свободата, ДИЛОВ-БАЩА не пропусна да се позове на БРЕХТ – забравяйки Господ-Бог Православний. Стигна се до там, че към 2004., от кандидат-студентските въпросници отпадна ненадминатата в планетарен мащаб публицистика на Христо БОТЕВ. Сиреч, от подобна върховна публицистика – МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ - повече няма нужда. Ще си се учим на публицистика по задокеански маниер. /Дъра-Дъра Два Чадъра по Околовръстното - на Стриптийз!/ Това решение едва ли бе случайно. То бе резултат на дипломатическо нотифициране, свързано с резултатите от атентата над Двете Кули на Световния Търговски Център в Ню-Йорк на 11.09.2001., към който Република БЪЛГАРИЯ очевидно едва ли има логистичен принос. Освен, прекалено упорито отстоявана национална идентичност. Ректоратът на СУ "Свети Климент ОХРИДСКИ", учебно заведение с изключителен международен престиж, се оказа в положението на пореден МАКДЪФ с окончателно смъкнати потури. Приклекнал удобно, /Да не боли!/, пред характерните прийоми на чуждестранна инвазивна културтрегерна политика. И, ако Петър НАУМОВ – МАКДЪФ бе представител на интелектуална шайка с доказано нацистка платформа, външният международен натиск – Малка Мати Болгария да си се откаже от Първосъздателя на Съвременната Българска Журналистика – бе откровено безсрамен.

О, Времена!
О, Нрави!
О, Потури и Цървули … THE END
Категория: Политика
Прочетен: 1312 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 20.01.2014 16:01
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359983
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Декември, 2010  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031