Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363087 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 29.12.2016 г.
image  IN MEMORIAM

NIKOLAY RAYNOV
(14.01.1889 - 14.01.2017.)
© 2009 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПО НИКОЛАЙ РАЙНОВ – РАВНИС!
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ГРЕХЪТ КЪМ МЪРТВИТЕ ПОЕТИ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОПРОЩЕНИЕ!
Е.И. Доктороу


 

ВРЕМЕТО КОГАТО НИКОЛАЙ РАЙНОВ (1889-1954.!) вижда бял свят и твори, е време на промени в обществената обстановка на Балканите. Веянията на голямата европейска култура нахлуват най-вече по франкофонски канали. Възгледите на обществото се променят. От ОСВОБОЖДЕНИЕТО насам, една безпощадна млада класа понатрупала пари е успяла да изпрати децата си в чужбина. Аристократическите постройки в столицата и големите градове вървят една подир друга. Дворецът се позамисля – на добро ли е това. Но, щом народа веки е кротнал, щом данъчните хубаво го брулят – няма как – на добро е. Индивидуализмът нахлува, и превзема и литературата. Създаден е кръгът “МИСЪЛ”, а списанието на д-р Кръстев следва. През цялото време на своето духовно съзидание, Николай РАЙНОВ ще се уповава на литературно-критичното “МИСЪЛ”. Символизмът е все повече привлекателен. Към 1904.-1906. под псевдоним, (Аноним, К. Поборников, NIC, Н.Р. и други неизвестни!), в списанията “ЛЕТОПИСИ” и “ХУДОЖНИК”, се появяват първите поетически опити на Николай РАЙНОВ. Никой не предполага, че е невръстно дете. В белетристиката Той ще се впусне едва на деветнадесет годишна възраст. На дневен ред е Фридрих НИЦШЕ – философ предрекъл-отрекъл фашизмът и болшевизмът. Николай няма да остане незахранен с неговите философски мистификации. Години по-късно, ние ще срещнем неговите прекрасни поетически преводи на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА”, инкриминирани от КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛИПСА НА ЦЕНЗУРА, само защото есветяват ПЪТЯТ НА ИСТИНАТА, за да ги четем на светлина на джебно фенерче под покрова на нощта. Заедно с НИЦШЕ, е игнориран и своевременно отлъченият от църквата Николай РАЙНОВ. В светлината на идещото свдръхчовешко на НИЦШЕ, национал-патриотическия байганювизм на Иван ВАЗОВ остава тъжен проторобски сантимент.

НИКОЛАЙ РАЙНОВ – ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ МИСТИК НА НОВА БЪЛГАРИЯ, е роден на 14.01.1889. малко подир полунощ, под тракане на кречетало в стара воденица край село КЕСАРЕВО, Великотърновско. Тук са отседнали неговите родители, завръщайки се от МОЛДОВА в своята си родна страна. Подир време семейството се преселва в София. Там Николай РАЙНОВ прекарва цял един живот, изключая странстванията зад граница и работата в Пловдивската Библиотека. Когато през 1939 година бива чествана негова творческа годишнина, той вече е име от национален мащаб, от което потрепват и Двор, и Патриаршия. Пред интервюиращият го Жан НУРИЖАН, РАЙНОВ споделя частица от истината за изворите на онова което е сътворил – Великолепната Българска Природа. И разбира се – Семинарията: “ … дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и търся нещо по-горно в живота.” Там библиотеката е на руски, а това му дава “вкус към безконечността”. Такова е и цялото негово творчество. Изцяло отречено от ранния тоталитаризъм, поради неизтощимо бликащият древен български национализъм.

ДОКАТО Е ПИСАР в архиерейското наместничество в Провадия, някога съвсем почтена длъжност, Николай РАЙНОВ мечтае за “голямата” София, за артистично творческо бъдеще и съдба. През 1910. се завръща в столицата, където постъпва в класът по декоративно изкуство на тогавашното Държавно Художествено Индустриално Училище. Държавата не отделя изкуство от индустрия. За разлика от значително по-късни времена. Никола РАЙНОВ се оказва странно зрял за своето време. От 1905. активно общува с група столични международни теософи, клон от основаното през 1875. в САЩ Теософско Общество. Членство и теософски практики, които му костват отлъчване от православието. Българската църковна схизма, е прекалено ортодоксална. В прекалено символичните “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, (1912.!) Николай РАЙНОВ дава пълна воля на своите теософски познания в системата на символи – много от тях – неразгадани. На 26.09.1912., Балканската Война тръгва, и Николай РАЙНОВ е санитар в ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ. Пасифистка организация, за утеха на наедро изтъргувани души. Войната приключва, но Първата Световна е на прага. Отчаянието и безисходицата са всеобщи. Николай РАЙНОВ припва към чашката. До Николй ЛИЛИЕВ, той пише и споделя: “Само в тъмни, в крайните квартали кръчми: глухо, няма полиция, силно вино, непознати хора …” Около него се обособява творчески кръг от трагични съдби - Николай ЛИЛИЕВ, Димчо ДЕБЕЛЯНОВ, Гео МИЛЕВ. Първата Световна Война избухва и за ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ (14.10.1915.!). Николай РАЙНОВ е военен кореспондент на списание “ОТЕЧЕСТВО”, и вестник “ВОЕННИ ИЗВЕСТИЯ”. Все още не е така краен мистик, че да бъде политически подозрителен. Военната цензура обаче е непреклонна: “убит”, “сирак”, “вдовица” и други подобни – биват зачертавани с химически молив в неговите прекалено откровени кореспонденции. Войната приключва. Николай РАЙНОВ се завръща от фронта. Докато цензурата е зачерквала, той тайничко е словоблудствал. В краят на 1918., излизат от печат сборниците “ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ”, “КНИГА НА ЦАРЕТЕ”, “ОЧИТЕ НА АРАБИЯ”, “СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ”, “МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА”, отново “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, отново “КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ”, и ненадминатият превод на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА” от Фридрих НИЦШЕ, несравним и понастоящем. Името Никола РАЙНОВ става все повече популярно. Успял е да запълни литературно-мистико-патриотическа ниша в иначе твърде фалшивият националистически литературен базар. През 1919., големият хуманист Професор Асен ЗЛАТАРОВ ще определи неговите творби, като “нов етап в развоя на нашата художествена книжнина”. В години на размисъл комунистът Владимир ПОЛЯНОВ ще определи периодът в Българската Литература 1918-1919, като “НИКОЛАЙРАЙНОВСКИ”. Подир Сакралната Дата 09.09.1944., това ще го спаси от преследвания, замразяване обнародването на неговите произведения за дълъг период, и преждевременно пенсиониране. През всичкото това време той не само пише, книгоиздава и лекторства, но и, интензивно рисува. През 1921., Николай РАЙНОВ е напуснал столицата, и се е преселил в Пловдив. Където открива самостоятелна декоративна изложба, посетена от министъра на просветата Стоян ОМАРЧЕВСКИ. По ходатайство на Борис ДЯКОВИЧ, е Стоян ОМАРЧЕВСКИ го назначава за главен библиотекар в Пловдивската Библиотека. Николай РАЙНОВ се отдава на широка изследователска дейност, проучвайки и обнародвайки изворите на Българското Народностно Декоративно Изкуство, появявайки се в “ХИПЕРИОН” и “ЗЛАТОРОГ”; ненадминати и днес литературни издания; наред с такива знаменитости, като Боян ПЕНЕВ, Сирак СКИТНИК, и Мара БЕЛЧЕВА.

НЕГОВИЯТ ПАРИЖКИ ПЕРИОД (1925.-1927.!), е изпълнен с творчески находки, но и с перипетии, где е невъзможно да бъдат изследвани и изброени. В писмата на неговата съпруга ДИАНА, се откриват следи за всевечните вълнения на българина-емигрант. В ПАРИЖ – столицата на света, се намират значителен брой пресни-пресни български интелектуалци: Асен ЗЛАТАРОВ, Александър БАЛАБАНОВ, Спиридон КАЗАНДЖИЕВ, Геолги НАДЖАКОВ, Благой МАВРОВ и още известни и неизвестни жертви на подходът към интелектуализация на ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ. Tя пише: “… отидохме с НИКОЛАЙ до легацията, при “благородния” МИТКОВ, а той ни наруга по най-вулгарен начин.” (22.12.1926.!), Не унивайте мои мили съвременници – затръшнат ли ви вратите на посолство под нос. Такива сме си – пипнем ли пост – не признаваме никого. У нас кадърно се обслужват единствено хора с дебели портфейли и ръце под масата. Останалите – трева да пасат. Не от вчера - не от днес. От времената на ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО нанасам. В писмо до Христо МИНЧЕВ, (10.01.1927.!), непосредствено преди завръшане в БЪЛГАРИЯ, Николай РАЙНОВ споделя: “Дано в БЪЛГАРИЯ вие сте по-добре. Много унижения изтърпяхме, много мъки изстрадахме.”

КЪМ 1928. В БЪЛГАРИЯ вече има добре структурирана литературна критика. Николай РАЙНОВ е натрупал огромен творчески материал в безсънните нощи на ПАРИЖ. Веднага биват обнародвани негови самостоятелни сборници с поеми и мечтания, а сп. “ЗЛАТОРОГ” публикува негови изследвания и разкази. Счита се, че през тази година той следва и утвърждава Пенчо СЛАВЕЙКОВОТО начало в новата българска литература, последван от Гео МИЛЕВ. Поеми посветени на “Христофор КОЛУМБ“, “Дон КИХОТ”, “Свети ЙОАН”, где не бистрят на дребно мистиката на Вечността, где не пропускат да докоснат българското. Сякаш липства авторска гледна точка, но тя е въплътена надълбоко изпод текста. Индиректното внушение на голямата литература, е неизследвана загадка. Тя е дотолкова неописуема, че едва ли някога ще бъде формализирана изцяло. Дали именно поради това най-големият литератор български от първата половина на двадесети век, и днес остава пренебрегнат и неизучаван в училищата? Още през 1932., Никола ВАСИЛЕВ се опитва да открие и изследва основните характеристики на неговото авангардно не само за онези време – но и за нашето настояще – националистическо творчество. През 1939. в днес напълно игнорирания сборник с разкази “СЧУПЕНИ СТЪКЛА”, Николай РАЙНОВ всред мистична поетика воюва със съвремието свое, с игнорирането на човека в утробата на ГОЛЯМ ПАРИЖ, забързан към върховете на ТИБЕТ, информация за който по онова време пренася в ЕВРОПА една просветлена парижка танцьорка. Експериментирайки с усвоените инструменти на новата литература в сърцето на ЕВРОПА, Николай РАЙНОВ поставя своят инструментариум в услуга на цял един народ.

ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1927., Никола РАЙНОВ чете ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ КАТО ПРОФЕСОР ПО ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВАТА В ДЪРЖАВНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ. Това смайва софиянци, някога запокитили своят талантлив съгражданин чак в библиотеката в ПЛОВДИВ. Залата е препълнена, и това не са единствено студенти. Навик битуваше до неотдавна – да се ходи на лекциите на прочути нашенски професори. Не, не бе единствено знак на уважение, и още по-малко снобизъм. Това бе любопитството на една епоха, стремяща се да надникне в предстоящата. Новоназначеният професор всяка неделя преди обед “държи публична лекция за гражданството придружена със светлинни картини” по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО. Самият ПАРИЖ е изкуство, и поради това – възпитава изкуство. Това са т.н. “тематични сказки”, по вълнуващи гражданството и обществеността пробллеми, които мнозина все още припомнят. Така неудачно подменени с масовите промиващи мозъка курсове по история на КПСС, марксистко-ленинска етика и естетика, и какво ли още не.

АКО НЯКОЙ ЗАПИТА, с какво най-вече помним този самоизградил се БАЛКАНСКИ ГЕНИЙ, мнозина биха отговорили – с неговата “ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО – ВЕЧНОТО В ИЗКУСТВОТО”. Дванадесеттомен курс, днес библиографска рядкост. Продуцирана в епоха на черно-бяло печатно изкуство, поредицата удивлява с качествено представяне на големите майстори на света. Дали имаме подобен курс понастоящем? Нямаме – как да имаме. Щом няма подобна личност. Този основен курс по естетика, не остана неоплют от агентите на сталинизма, подложен на унищожение в библиотекарските и домашни аутодафета на страха. Курсът бил “идеалистически” – колко вредно – но кому? Курсът бил компилативен – а иначе - как? Коментирал най-вече творци на ЕВРОПА. Ами – иначе как? Точен последовател на Елана БЛАВАТСКА, Николай РАЙНОВ известно време е главен редактор на списание “ОРФЕЙ”, орган на ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО в БЪЛГАРИЯ. Между 1929-1930., с подкрепа на дружеството, той успява да издаде серия от 24 наставленчески теософски брошури. Без да указва автор, но под номер. Неговото авторство остава шито-скрито. Дали такива са правилата на теософските сдружения? Напълно е възможно. Ако човек и веговата душа бъдат разглеждани като елемент на ВСЕМИРА, без значие е – доколко си автор – доколко – само един зловеш номер. Познавам един такъв варненец. Раздал се е до дупка.

С НАСТЪПВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОМЕНИ ПОДИР 09.09.1944., звездата на Професор Николай РАЙНОВ принудително загасва. Спешно пенсиониран, като му е забранено да изнася каквито да било лекции. От кланница и аутодафе го спасява фактът, че своевременно е ОТЛЪЧЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА поради неговите теософски експерименти, и че синът му БОГОМИЛ РАЙНОВ е активен участник в СЪПРОТИВАТА. Някога, един престарял варненски художник Чанко ПЕТРОВ, си припомняше с умиление за последните лекционни часове по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО водени от Професор Николай РАЙНОВ: “В залата влизаше сякаш магьосник, който ни обайваше с аскетизъм, слово, визия и морал. Залата винаги бе претъпкана – не само със студенти.” Защо напомням всичко това? За да отбележа, как връзката на ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА във всекиго оставя по зърно най-странна светлина-отблюсък. Светлината на НЕИЗВЕСТНАТА ИСТИНА за ИЗВЕСТНИТЕ ВЕЧНИ БЪЛГАРИ.
(Un
revised-29.12.2016.)

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 644 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.12.2016 17:07
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363087
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Декември, 2016  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031