Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359943 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от Април, 2011 г.

image

(C) 1988 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

 

СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ

 

TO ADAM and DAKISH

  разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 

 

МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ. Установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан и напрегнат катунарски живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище. Но, и студената зимна нощ, с която сега си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше - ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на бои, и прясно препечен хляб. Това го развесели.

 

Екологична зима, каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията трябваше да се развива. (Разбирай що щеш!) Не търпеше длъжници. До болка екологично, повтори си, тихичко. Хай да се не види! Надигна се от дивана, превърнат и приет преди години “временно” - и завинаги, вместо легло. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай!” Опипом намести слушалка до ухо. После я захвърли върху леглото. Слушалката бе няма, от десетина години. Неизвестен служител на БТК, бе говорил за негова сметка с чужбина. Така и не се откри кой е. Съдиха - осъдиха го - плати. Тогава именно се разори. Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести. В стаята нахлу красотата на безмълвната зимна крайбрежна белоградска нощ.

 

СПОМНИ СИ ДАЛЕЧНАТА 1953.. Морето бе замръзнало, от устието на Реката до Палавея чак. Далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през заледения залив за борса. В посока недалечния фар. Бе стигнал до никъде. Пролетес, траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, с вързоп съчки на гръба. Пък във вързопа със съчки на гърба - трофеен немски шмайзер с два пълнителя – добре гресиран.

 

През онези страшни години, на широки перспективи и нескопосни промени, за които никой не иска да си припомня, (Никой не му стиска да отвари дума!), често за цял Белоград нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път денонощия. Но всички вярваха, че това е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, до неотдавна странстващи, цигани. И, си казваха – но, какво значение. Години по-късно, мъжът щеше да открие тези кратки думи в писанията на неизвестен писател. За да се чуди и мае, върху същността на писателския занаят.

 

Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, загърбен от предпланините на Балкана, зимата бе по-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Кореняците оставаха приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток – дявол взел го - имаше все по-рядко. Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, мъжът приседна пред грубо скованата, под единствения заскрежен прозорец, маса. Съдба и орис от отдавна, та до край. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, се бе пукнала. Водата бе пропила единствена спестена филия препечен хляб.

 

КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ТАКА ДАЛЕЧНАТА ВЕЧЕ ВОЙНА, така и днес, Човекът се хранеше с типов хляб. В последно време хляб имаше в разнообразно доволство. (Вкусен и пухкавичък – а не храни!) Хората; млади и стари, бедни и богати; основно дъвчеха хляб, докато се надрънкваха с бира. (Дебелееха!) Твърдеше се, че това е то – традиция балканска. Мъжът знаеше - не е така. Считаше, че не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла да свърши още преди да започне. Това би било най-светкавичната от светкавичните войни, казваше си мъжът – нещо ще просветне, и незабавно ще се изпарим. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко, да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези тихи мъченици. Едва допуснати до всичко онова, което учените без притеснения и срам наричаха "Просперитет". После, пропагандата разпознаваше перспективи. Война, продължаваща напреки и надлъж по света, ето има-няма цял век. Все по-екологична, и поради това, смъртоносно злокобна и невидимо осезаема. Мъжът помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!

 

В ТАЗИ ЛЮТА ПРИЧЕРНОМОРСКА ЗИМА, през която токът, водата, телефонът - и всичко останало, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; пътищата приказно затрупани и безмълвни, а по улиците банди – погиваш за едното нищо; а неговите акварели стояха непродаваеми; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. (Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни!) Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредният продължител на рода. Останалите девет спяха mf сламени дюшеци върху дървения под. Детето спеше, а Майката се правеше, че и тя спи. Не харесваше, когато Мъжът остава насаме със своите писания, хартии и бои.

 

Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги и хартии, трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, в този апендикс на света, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини от които всъщност бе пристигнал. Без през ум да му отмине – да го напусне. Море, което дори не успяваше да прошуми както трябва, а той добре знаеше как шуми морето разярено. Отгласяйки, в този чужд случаен саморазрушаващ се дом, митовете на епохи. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в прашните страници на своите безбройни книги. Не можа. Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден разкривен сребърен свещник, забърсан от кварталната кутия смет. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща. Огънят го парна. Загаси свеща. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .

 

В стаята, бе станало нетърпимо студено.

 

Ухаеше на подгизнал хляб. На загасена свещ. На класическа мизерия, реши за себе си, славно ухае, няма как. Знаеше, че ако се сгуши при детето и неговата майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три - вместо на две? Реши и пристъпи. Отвори плахо вратата.

 

- Добре ли сте? – Зашепна.

 

- Попикан, но затоплен . . . Ела!

 

Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска.

 

 

НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ. Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се върху продънения диван приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Напуши го смях.

 

Надсмя се над себе си, над поприще, и над съдба.

 

Над всичко онова, което бе останало от онзи древен Белоград, който къташе в сърцето си.

 

Над покорството на света, решил да подреди човешките права чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, поради разврат няма ток вода, и газ. Не, не, не е поради лошото време. Поради умело управлявания глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Дали все още имат нещо между чатала? Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изявява на границата между разврат и морал. Само че, между кое от двете – по-напред? Поиска незабавно да умре, но не успя, и блажено потъна в сън.

 

РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЯД. Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът помиярстваше, значи имаше ток.

  •  

    В недостижима зала, политици имитираха как правят и поддържат мир, че да благоденстват, докато всички останали погиват от глад.

  •  

    В изискано подземие, пред огромни екрани, униформени магьосници поддържаха война в преход.

  •  

    В джунглите на Амазония учени изследваха косатки, панически побягнали от пиршествата във връзка с опазване от замърсяване на Световен Океан. (UNO-WWF-EPA!)

  •  

    Пчелите в едно африканско село, след като бяха препълнили кошерите с мед, добрите пчели, бяха пресекли безпрепятствено Океана, за да обсадят огромна бяла охраняема сграда с купол – за да мъстят.

  •  

    Английски принц, се бе преселил в къщичка от глина с интернет, за да докаже, че и замъците могат да омръзнат временно.

  •  

    Останалото бе стрелба по лековерни антиглобалисти, повечето безпаспортни.

 

В съседната стая детето проплака, после замлъкна. Анна имаше мляко за двама.

 

- Ха! При този глад!

 

Мъжът мъчително се надигна. Седна пред работната маса. Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ветровитата стихия през заледеното море, към нос Палавея, с вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – шмайзер с патрон в цевта. Прибави, от себе си, две бомби бухалки. Реши, че ромите – това исконно племе на Балканите, именно така да са превърнати в черни цигани. Чрез отнемане на граждански възможности, музикално ваксиниране на безгрижие, и предизборно забаламосване срещу стотинки. Развеселен от своето откритие, (Правеше и го допълваше всеки път!), Мъжът хвърли поглед в огледалото. Откри, че е само един неусетно остарял мъж, с прекалено повечко деца, за които не му е пукало цял живот.

 

И реши, че няма как, циганин с вързоп съчки на рамо, да зачезне.

 

THE END

 

22.7.2008 г. 14:24

 

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 825 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.05.2012 20:10
image
image
image
image
image
Категория: Поезия
Прочетен: 609 Коментари: 0 Гласове: 0
image

  НА 26.04.2011., ОТ 17:30 Ч.М.ВР. - ПРИ "ШЕКСПИР И ПРИЯТЕЛИ", УЛ. "ДРАГОМАН" № 17, ВАРНА, СЕ СЪСТОЯ ВТОРА ВЪЗПОМЕНАТЕЛНА ВЕЧЕР ЗА ЕДИН ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ПОСТ-СИМВОЛИСТ-АБСУРДИСТИ НА СТАРА ВАРНА И БЪЛГАРИЯ. (ПЪРВАТА ПРИ СДРУЖЕНИЕ НА ВАРНЕНСКИ ПИСАТЕЛИ!), НАПУСНАЛИЯТ НИ ПРЕДИ ГОДИНА СРАВНИТЕЛНО МЛАД ПОЕТ ОТ НАЦИОНАЛНО ИЗМЕРЕНИЕ - О БОЗЕ ПОЧИВШИЯ ЕМИЛ ИВАНОВ.
ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕМИЛ ИВАНОВ,
БЕ ДОСТОВЕРНО ПРЕДСТАВЕНО ОТ ХЕМИ ВАРНАЛИС, Д-Р МАРКО ИЛИЕВ И К.Д.ПЛ. ВАСИЛ ДАЧЕВ, ДОКАТО СПОМЕНИ РАЗКАЗАХА НЕГОВИ БЛИЗКИ И СЪРАТНИЦИ, ПРЕД ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ ДУЗИНИ ПРИСЪСТВАЩИ - ТОЛКОВА ПОБРА ПРЕКАЛЕНО МАЛКАТА ЗАЛА, СТИХОВЕ НА ПОЕТА ПРОЧЕТЕ  ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ БОГОМИЛ АВРАМОВ.
ВИСОКОУВАЖАЕМИЯТ ДОКАЗАН ВАРНЕНСКИ БАРД, ПОЕТ И МУЗИКАНТ К.Д.ПЛ. ВАСИЛ ДАЧЕВ,
ИЗТЪКНАТ ВАРНЕНСКИ ОБЩЕСТВЕНИК, СЕ НАЕ ДА ПРЕДСТАВИ ИЗДАДЕНИЯТ ОТ ОКЕАН-ПРЕС НИСКОТИРАЖЕН БЮЛЕТИН И СПИСЪК НА ПРИСЪСТВАЩИ - ЛИЧНО ПРЕД КМЕТА Д-Р КИРИЛ ЙОРДАНОВ, НА ТОЗИ  ПРЕКАЛЕНО ВЪЛШЕБЕН ЗА ЖИВЕЕНЕ ГРАД ВАРНА; ЗАЕДНО С УСТНО ПОСЛАНИЕ ОТ ПРИСЪСТВАЩИТЕ - ЩОТО - ДА БЪДЕ НОМИНИРАН ЕМИЛ ИВАНОВ - ПОСМЪРТНО  - С "ПРЕСТИЖНАТА НАГРАДА ВАРНА"; УСПОРЕДНО С ОБЩИНСКО ФИНАНСИРАНЕ НА СБОРНИК С НАЙ-ДОБРОТО КОЕТО ПОЕТЪТ Е СЪЗДАЛ ПРИЖИВЕ. ЗНАЕ СЕ, ЧЕ ОСВЕН ПОЕЗИЯ, ЕМИЛ ИВАНОВ ОСТАВИ И РАЗКАЗИ.
ЕМИЛ ИВАНОВ БЕ ПОЕТ - ОТ БОГА -
ЕКСПЕРТНО-КОМПЕТЕНТЕН, СКРОМЕН, ДЕЛИКАТЕН И ВЪЗПИТАН ГРАЖДАНИН НА СТАРА И НОВА ВАРНА.
ПОКЛОН ПРЕД НЕГОВАТА СВЕТЛА ПАМЕТ - КОМИСИЬО ЗА ВАРНЕНСКА КУЛТУРА И СУБКУЛТУРА!
The End
26.04.2011
Hemy
   
Категория: Новини
Прочетен: 1426 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 16.01.2013 17:45


  image Truth Trial of Armenian Genocide - Argentinian Case Posted on Apr 04, 2011  

ARGENTINA JUSTICE RESOLVED
That The Turkish State Committed Genocide
Against
The Armenian People

  Federal Judge Norberto Oyarbide resolved with final sentencing authority that the Turkish state, has committed the crime of genocide at the expense of the Armenian people, in the period between 1915 and 1923. In the same ruling states that "as part of processing this case No. 2.616/2002, and the historical context of the facts established on the basis of the statements contained in operative paragraph I, which have been found with the same body of evidence, the pre-existence and character of victims of paternal and maternal families of Gregory Hairabediбn, members of the Armenian People residing in the Ottoman Empire, then State of Turkey. 

In just 24 days of 96 th anniversary of the genocide of Armenians, Armenia Argentina Community closes ten years of search for truth in court Argentina with a ruling that recognizes the genocide of Armenians in a context which, as stated by the same fault: is the result of a new segment opened proceedings in Argentina, with illuminating processing entity of events that undoubtedly gain insertion into the so-called crimes against humanity, and in that context, the precise type of genocide, whose evocation and memory require consideration in a legal status according to the severity of the crime committed. "

The judge"s ruling Oyarbide is the conclusion of a lengthy judicial process initiated on 29 December 2000 by the scribe Gregory Hairabedian when sued for the Truth and the Right to Duel on the Genocide of Armenians by the Turkish State during the years 1915 - 1923, which specifically were victims family members paternal and maternal filed at that time in the Zeitoun vilayets of Palu and in Armenia at that time under the dominion of the Ottoman Empire.

These proceedings shall be conducted before the National Federal Criminal and Correctional No. 5, by Dr. Norberto M. Oyarbide, Secretariat No. 10, by the Diani Dr.Pedro of the Autonomous City of Buenos Aires. After appealing a decision against the first instance, the Hon. National Clearinghouse for Criminal and Correctional ordered the Court of First Instance to conduct an investigation as part of what has been called "Trials Search for Truth."

In 2002, Dr. Oyarbide Court asked the Turkish government, through the Argentina Chancellery, detailed reports on the fate of paternal and maternal relatives of Gregory Hairabediбn, between 1915 and 1923 and to make available files possession relating to such events. It also requested information from the governments of Great Britain, USA, Germany and the Vatican State. In 2005, extended the requested information from Egypt, Jordan, the Palestinian Authority, Iran, Syria, Lebanon, the International Committee of Red Cross and the Armenian Church.

It is important to note that in December 2005, the Community institutions Armenia joined as co complainants to the expansion of demand for the Right to the Truth on Armenian Genocide. These institutions are:The Administrative Institution of the Church Armenia, Cutural Association Armenia, Armenia Argentine Chamber of Industry and Commerce, Cultural Union Armenia, Armenia Compatriot Union of Marash, Tekeyan Association and Union of Armenians of Hadjin Residents, Armenia General Union for Physical Culture and Civil Association Armenia"s Charities of South America.

For ten years, conducted a thorough search of official documents of the states of France, Belgium, Germany, Vatican and Britain to obtain documents that could be presented at trial by way of supporting evidence. Part of that process included the collection of oral testimonies from survivors of the Armenian genocide living in Argentina, work that was done with the methodology and team collaboration Oral History Program at the University of Buenos Aires. They have also submitted reports on the Armenian genocide the Armenian Apostolic Church, the Catholic Church and the Evangelical Church Armenia Armenia.

In April 2010, at the 95th anniversary of the Armenian genocide, the presentation of evidence collected, translated and certified before the court decided in December of that year filed a "Request" signed by the authorities of the Armenian community in Argentina with Gregory Hairabedian, asking the sentencing judge based on the evidence presented throughout the process. At least 10 survivors and children of Armenian genocide survivors living in Argentina provided testimony before Judge Oyarbide. Also presented testimony from New York Times Press, Washington Post, Manchester Guardian, Boston Daily, La Naciуn, La Prensa and La Razon of the periods 1915-1923. Also added a detailed report with the international recognition of Armenian genocide, and particularly the position of the Argentine State, expressed in the enactment of Law 26,199 and a certificate from the Archbishop of the Armenian Church where it is stated that they do not have records of the whereabouts of Hairabedian Gregorio relatives.

With this ruling, the Collective Argentina Armenia in not only a valuable landmark decision reached in the context of the trial process for Truth, but also initiates a new stage which is the repair to the Armenian victims of genocide.
The End
18.04.2011.


Категория: Политика
Прочетен: 2543 Коментари: 5 Гласове: 1
Последна промяна: 18.08.2011 19:52


image
© 2008-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV - HEMY

БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ

разказ

от

Хеми ВАРНАЛИС

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи, подобно Трамонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се, през баири и поляни. Дирещ брегове, фарове и морета. Щом Трамонтан фукваше в коминя, Човекът се притаяваше в някой ъгъл из огромният старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко ще мине – замине. Фученето в уши - не мислеше да спре. Спохождаше го ката нощ. Тогава се молеше Богу. Не, че бе религиозен. От пресата се бе опросветил. Как ежедневните молитви правят мисловните полета да забавят всяка старост. Знаеше, от старост нимой се избяга. Бе захвърлил вестника прекипнал от ярост: „Перестройка !?!“ Все пак реши, опита, и странно – услади му се. Прекалеше ли с молитви, задрямваше. Занизваха се спомени. Недостижими и пренебрегнати жени хукваха да го преследват. Искайки му сметка – как така ги е отминал, защо не се-й обвързал? Човекът отново намразваше своите някогашни, своите всякакви, своите безброй срещани жени. Припкащи лудешки, през неговото старешко сърце, всяка ветровита трамонтанна вечер.

ТРАМОНТАНА харесваше да хуква зарана, да витае и руши. Да разлюлее зеленясалата църковна камбана. Провесена с ръждясала верига, върху сух чаталест, излъскан от Времето на Времената дрянов кол. В насрещният църковен двор. Ако църква би могло да се нарече схлюпеният Робски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му започне да отглася на ечащата под вятъра камбана, часът е къде пет зарана. Припадаше в безгласна молитва. В главата му отекваше съкровен камбанен звън.

    • Бам ... Бам – Бам ... Бам . . .

Трамонтана търсеше Морето.

Трамонтана обливаше Камбаната с топлината на Медитерана.

Трамонтана – не идеше ли единствено за Нему?

Езикът на камбаната бе изчезнал, и под напора на Вятъра, Камбаната звънтеше от самосебе си. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци, да се оплаче и разпитва. Да е видял някое Цигане да се върти наокол"? Не, Човекът не бе видял Цигане. И, Баба Клиса, подозрителна както никой друг, уж си тръгваше. За да се завърне отново. Човекът неотдавна бе открил езикът откъснат, па рушнат о земи . Бе го прибрал, да се не погуби. Бе се възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с коларски болт. И без това, вече нямаше кой да чуе нейният напомнящ звън. Освен можеби Трамонтана. Вятър търсещ Морето. Разнасящ през планините – от бряг до бряг - странни, недоловими, едва ли не человечески вибрации на селска камбана с отнет език. Трамонтана грабваше - па отнасяше, и мисълите на Човека?

ДОРИ С ОТНЕТ ЕЗИК занемарената камбана, трепетливо огласяше гробовната тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Сред селце изоставено от последни старожители. Хукнали на гурбет зад граница, дано прокопсат. Камбаната стенеше, ридаеше и плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трамонтана – от как свят светува, не престава да търси, за да ги посвети. Дали намира? Петдесетина зарязани опустяли къщи наокол" гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустелите дворове се щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат със Трамонтана, та дано достигнат морета, брегове и океани. Загърбили место, род и природа. Обитаемите къщи, нанизани една срещу друга около войнски паметник над пресъхнала чешма с празни старовремски корита. се брояха на пръсти.Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял селски площад; до преди дузина години се виеха софри, хора и ръченици. Трамонтана харесваше площада. Витаейки около единствената Камбана, изтръгвайки неотразим гробовен стон. Препускайки през дворове, плевници, гори и къщи. Надвигайки чукари, върхове и висоти. Обмивайки със средиземноморски аромати малкият, нищожен, погиващ свят на забутаното всред варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки път към Морето.

ЧОВЕКЪТ, зарязал занаята художник; успял да се пребори единствено със Себе Си върху безброй ухаещи на терпентин платна; си се щураше ден и нощ, из някогашният прахолясал прадядов дом. Бе натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които не бе чел, но бе разлиствал. С дрехи, раздавани на нахлуващи за набези роми. Неграмотници, харесващи неговите платна. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с неговите платна разпалваха онзи огън на площада, върху който цигани претупваха с голи пети ръченица и кючек. Истински нестинари – не бяха останали=

В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Размахваща безсмислена свезка ръждиви църковни ключове. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената, обезлюдило не едно планинско село. Превърнало Вярата - в обществено посмешище, и най-долнопробен алъш-вериш. По празници, Баба Клиса отключваше високите църковни порти. За да нагледа останалата без език чатал-камбана всред огромният църковен двор; затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Баба Клиса прекосяваше обширният тревясал двор. Отпъждайки с крясъци глутниците подивяли бездомни псета. Няколко древни каменни кръста напомняха, че някога е имало - и друго. Вратата на храма оставаше отворена.Трамонтана притихваше. От висотата на своят остъклен чардак Човекът виждаше, как дълбоко в утробата на храма, плахо лумва свещ. Как Старицата се хвърля по очи върху пода. Как се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната просяшка държавна пенсия. Човекът допускаше, че на Господ-Бог давним-давно е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. Казвайки си: „Но, какво да се прави ... Но, какво да се прави ... Но, какво ...“ И, свивайки рамене, си се кръстеше.

БАБА КЛИСА НЕ СЕ НАДЯВАШЕ на отговор. В пластмасова кофа със Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Слагаше вощеницата в пазва, па си я отнасяше дома. Преди двадесетина години, когато храмът все още не бе разграбен до шушка, а ведрото бе ръчно кован калайдисан бакър, строгият районен пожарникар внезапно бе довтасал. Трябваше да му се подпише противожарна декларация. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. За да я оплюят хубаво мухите, докато я препрочита ежедневно. В Църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни разбрицани – па неоткраднати, резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си. Качваше се по една стълба. Навиваше - отвиваше бушоните. Влагаше ги в хартиена пазарска кесия. Потулваше кесията - под дискуса в притвора. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блесваше в очи. Старата жена спускаше ръка в джеба на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше китайски тъмни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай старата камбана, дрънваше по нея с ръждивият коларски болт - раз-два-три. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Не преставаше да се учудва. Защо аджеба, като наближи, камбаната сама започва да говори. Бе учила до осми прогимназиален клас. За да ожени. Бе чувала що е физика. Казваше си: „Физика Бабам ... Физика – но преди това Господ-Бог!“ Бе стара, изморена, похабена. Някога единствена денонощна стрелочница на недалечна товарна гара. Предвидливо закрита, че да не руши сънищата на все по-плътно заселващи се чуждоземци. Завръщайки се у дома, Баба Клиса лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема. Всичко това Човекът наблюдаваше от високият старомоден чардак. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и Камбана – и обратно, го развеселяваше. Отскоро, и той бе започнал да свива рамене.

    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...

ВЪВ РЕКОНСТРУИРАНОТО възрожденско училище-читалище-светиня; продадено на чужденец от далновдиден кмет, дежурящ пред бакелитен телефон с батерия, през девет села в десето; превърнато в добре охраняем замък, край басейн с непоносимо бистра минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и безразличен телохранител; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса излизаше пред дома. И, кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от циганята и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Ритмично подсещане за закуска, обед и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.

    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...

Понякога, пред Домът на Чужденеца, спираха коли. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът Джон успяваше да отстреля по някой звяр. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса отстреляният звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман“, че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен, и как се включва стрелочната стрелка - също отличен. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очен харашо!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в смях. Всичко това, Човекът надживяваше, от висотата на своят остъклен чардак, с примирена насмешка, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари, чрез баниците на Баба Клиса, и пръстено гърне тас-кебап в добавък. Неотдавна Човекът се беше усетил, че вече не се моли единствено за себе си, но се моли, и – за Чужденецът Джон. Тогава беше си казал.

- Без значение, - бе казал на себе си Човекът, - без никакво значение . . .

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трамонтана за да фукнат заедно с него към Морето, на площада под единственият телефоно-електрически стълб; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа, над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря огромен бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон преоблечен в бяло, придружен от своят вечен бодигард. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката ръждясали църковни ключове. Жената в бяло, Чужденецът и Баба Клиса, влязоха в църковният двор. Бодигардът остана около колата. Подритвайки гумите тук и там. Надничайки под джипа. Оглеждайки се съвсем немарливо - но много зорко. Всичко това Човекът видя от висотата на старомодния чардак на своята прадядова къща. Без да бъде превърната в замък, тя бе негов си личен доброволен затвор. Човекът разбра. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка. Молитвата не потръгна, и той го отдаде на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра Истинна. Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло; боите окостеняли; станока прясно прояден от червей. Застина пред прозореца в уплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. Трамонтана се втурна разярен, през отворените прозорци. Престанал да се моли Богу, припомнящ звука на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашета се разбра, че Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци кръв.

НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм прясно мляко, млекарят от съседното Копаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник. Бе искрено доволен, че повече не се занимава с Наука.

    • Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!

Млекарят остави бутилка с мляко в краката на удивения Човек. Пипна парата в шепа. Яхна своят мотор с кош. Отпраши и изчезна.

ПРЕЗ НОЩТА, Трамонтана препусна по-гневен от всякога. Човекът не успя да заспи. Скокваше и се ослушваше, за звън от Камбана Без Клепало, но такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трамонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът насмешливо стърчеше в катинар от бронз. Камбаната я нямаше. Погали веригата и чаталестият кол. Как така купил цялото село, каза си, как така - с църквата и гробището, а само мен" изтървал - не купил? Не искам аз тъй, каза си Човекът, ако купува – да купува наред. Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и на Село. а скитащите кучета зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, тъжно се разсмя.

- Бизнес като бизнес, - рече си, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта река. - Но, какво значение ...

До гърдите си стискаше езикът от църковната камбана. Е, каза си, една разкомплектовка в повече – що от туй. Надигна се, па със все сила захвърли в Реката древната свещенна църковна вещ. Повлече се обратно, към Дома, споходен от смисълът на Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. Спря. Загледа се в тази едва видима пътека, а Трамонтана фукна, обгърна го, и приобщи.

26.04.2008/29.03.2011!

10.04.2011!

Hemy Varnalis

 


Категория: Лайфстайл
Прочетен: 659 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.08.2011 19:53

image

 

БЛУЖДАЕЩИТЕ КРЪСТОВЕ НА ЕМИЛ ИВАНОВ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ


В НАЧАЛОТО НА СЕДЕМДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯТ ВЕК, във Варна-Град, България, вече се чувстваше особеният призив към интелектуален протест. На никого обаче не му стискаше щото – да надигне глас. Освен на кръг незначителни провинциални поети. Събиращи се отначало в една изоставена дървена сграда от деветнадесети век в Морската Градина на града, днес там се намира местната обсерватория. По-късно, когато сградата на някогашната Българска Туристическа Лига бе съборена, за да се строи обсерватория, това се случваше в ъгловото кафене на хотел „Одеса“ - през зимата, и на терасата на Клубът на културните дейци на булевард „Цар Борис Първи“ № 64 – през лятото. В стилово отношение водачеството на тази все по-организирана дружинка, се оглавяваше от Колю СЕВОВ – партиен поет и редактор, и Богомил ТОДОРОВ – безпартиен поет и редактор. Всред тези спонтанни изблици на литературстващо присъствие, от време навреме се мяркаше стройната фигура на един неизвестен никоме мълчалив младеж. Емил ИВАНОВ пишеше, и се учеше да бъде незабележим. Такъв, той остана до краят на своят кратък живот в самота. Оставяйки ни едва две също така незабележими книги. Основният мотив на местните властвнащи клики бе – и остава, че цензура в страната няма. Същата обаче, винаги се е осъществявала с особена стръв, чрез методите на сегрегация – по родствено-партиен признак. Емил ИВАНОВ бе родствен единствено на Поезията. От която, въпреки своето незначително средно образование, бе напълно омагьосан. В случайни разговори и контакти, а той избягваше спорове и дискусии, личеше една завидна подготовка. Получена, общо взето, по смисъла на самообразование. Нещо много разпространено през годините на открит фашизъм, напълно игнорирано по време на тоталитаризма – та до наши дни. Говореше се, че има огромна библиотека с автентични първи издания на големите български символисти. Знаеше се, че от време-навреме посещава столицата. Не, да се кланя на официалните корифеи, за да му бъде издадена книга. Но, за да посети столичмните гробища, и отдаде почит на онези писатели и поети, които вече ги няма между нас. Мнозина от тях – погинали заради нас. Но, не е ли така със всеки един съвестен литератор? Той е готов да умре за живото слово. И – прави го. Знаеше се, че е без баща, с престаряла майка. Но – кой го е еня за дириджето на останалите?

ДВЕТЕ ЕДИНСТВЕНИ ПЕЧАТНИ ПОЕТИЧЕСКИ КНИГИ НА ЕМИЛ ИВАНОВ, потресват със своето бедняшко оформление и тираж. Както, и със странният некроизъм на един съвсем млад човек. Отишъл си съвсем млад. Дали да не се засрамим? Можеби именно поради това. Твърди се, че човек преди да умре физикално, той слага край на живота си ментално. Последно срещнах Емил ИВАНОВ в един градски автобус, в краят на 2009. Отиваше да види здравословното състояние на друг местен списовател Веселин МАРИНОВ. Толкоз. На следната година вече го нямаше. Сега си припомням, че в рейса бе без тъмни очила, а той харесваше да си ги носи. Както и погледът – който ми хвърли през рамо. Дали не искаше да каже: „Как ще я караме по-нататък?“ А ето, че все още някакси я караме. Тази разбрицана каруца – българското авторско книгоиздаване. С упование за принос.

„ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ“ е първата книга-самоиздат, осъществена от Емил ИВАНОВ в средата на 1994.. Големите обещания за граждански права и свободи вече са казали до къде ще я докараме. До там – че всеки да плаща от своят джеб. Но, печатниците вече са с отворен достъп, и една от тях, „БРЯГ-ПРИНТ“ -Варна, подава ръка и отпечатва на евтиния тази първа отдавна лелеяна книга. През 1989., в Град Стара Загора, като пръв полъх на демократизация, Емил ИВАНОВ е получил награда „ЗА ВИСОКО ПОЕТИЧЕСКО МАЙСТОРСТВО“, от вече утвърденият поетически конкурс на името на големият съвременен поет на БЪЛГАРИЯ – Веселин ХАНЧЕВ. Художник е Маестро Тодор ТАЧЕВ, днес професор в СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, а по онова време бедстващ, както всички нас. Редактор е неповторимият книговед Доктор Марко ИЛИЕВ, по онова време главен редактор на вестник „КИЛ“ - Варна. Книжката предполагаемо излиза в петстотин броя, но събира очите на постаралите се да я прочетат. В модерно демократизирана БЪЛГАРИЯ и до днес се гледа на поетите – като на непрокопсаници. За разлика от ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ. Когато поетите също така гладуваха – но биваха уважавани, и с достъп до лекторски платформи. „ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ“ съдържа тридесет стихотворения, по подредба на редактора. Тя се открива-закрива с две четиристишия: „УЧАСТ“ и „НАГРАДА“. Следва послепис от Доктор Марко ИЛИЕВ, който ще се зачете допълнително. Днес, тази книжка е библиографска рядкост. Печатал по страниците на почти всички поетически издания в страната, Емил ИВАНОВ оставя странна екзистенциално-символическа следа в българската литература. Самият той караше Живота на екзестенц-минимум, минал на кафе и цигари – от години. На практика без доходи – на поети кой дава работа, никой не го чу да се оплаква. В стиховете му – обикновено по четири куплета; кръстове, гробища и Господ-Бог, съжителстват в толкова тежка органическа смесица, че лесно се превръщат в битие и на четящия. Странна страст към Отвъдното. Странна безнадежност на отминало невъзвратимо. Странни посоки белязани от безименни кръстове. Всъщност, с такива не е ли обсипана цялата МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА?

 

 

ТАМ ВСЕКИ ГРОБ НАПОМНЯ СТРАШНО ТЕЖКА,

 

ЗАВИНАГИ ЗАКЛЮЧЕНА ВРАТА,

 

ИЗПОД КОЯТО ЧУВСТВА ТЪЙ ЧОВЕШКИ

 

РАЗЦЪФВАТ В БУРЕНИ ИЛИ ЦВЕТЯ ...“

(“Гробище, стр. 09.! )

И, ако някой се пита, защо ровим костите на отминали в небитието, неполучили своето приживе, игнорирани от обществото, подложени на сегрегация и острактизъм, нека да попрегледа по-обстойно тази малка книга.

 

СЕГА ВЪРВЯ, ВГЛЪБЕН В ОНАЗИ ВЛАСТ,

 

С КОЯТО НАД СМЪРТТА ЖИВОТЪТ СВЕТИ.

 

ТЕ, МЪРТВИТЕ, СА КОРЕНИ ВЪВ НАС

 

ЗА ДА РАСТЕ ДУХЪТ КЪМ ВЪРХОВЕТЕ!“

(“Отидоха си рано, Стр. 10.!)

И Поетът, не престава да се пита:

 

ОСВЕН „ДОЙДОХ, ВИДЯХ И ПОБЕДИХ“

 

ОТ ВСЯКА ЗЕМНА ВЛАСТ КАКВО ОСТАВА?“

(“Стъпала“, Стр. 12.! )

За Поетите, борбата с Тоталното започваше непосредствено с окончателното оформление на всяко едно стихотворение, на всяка една поема. Те подреждаха своят ръкопис, саморъчно написан на регистрирана разбрицана пишеща машина. И, изпращаха го на любимият поет, най-често дребен редактор-буквоед, без никакъв решающ глас, треперещ за топлото местенце, в някое държавно книгоиздателство. Частни книгоиздателства между 1947. и 1989. - нямаше. Контролирано матрично от Държавен механизъм и Партиен надзор, книгоиздателството рядко можеше да стори нещо за олнародване приносите на неизвестен Творец. Заглавия и автори за държавно обнародване бяха планирани за години напред. А те не бяха един или двама. В годишният бележникът-справочник на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ се видеха имена на членове, никога нищо ненаписали, освен някоя калпава кореспонденция от фронта. Те също чакаха. Ред по план. За да публикуват измишльотски мемоари за дивашки „народни“ героизми, които едва ли някога са се случвали. На един подобен феномен е посветено стихотворението „Очакване“.

 

ПРОСТИХ ВИ ВСИЧКО И ЗА ПРОШКА ПАК

 

НАЙ-ЗЛОБЛНИТЕ КАТО ПРЕД ХРАМ ПОМОЛИХ.

 

ЖЕЛАЯ МНОЖЕСТВО, НО НЕ ТЪЛПА!

 

БЕЗ ЗРИТЕЛИ УМИРА ВСЯКА РОЛЯ ...“

(“Очакване“, Стр. 14.!)

А императорите – малки, средни или големи, винаги са се бояли – и все още се боят - от Поетите. Няма да се отвличаме с намеци и факти. Ще отбележим само, че политическото двусмислие в Поезията на Емил ИВАНОВ е толкова прозрачно, колкото лесно обляснима е неговата Съдба.

 

ПОТЪВА ЗАЛЕЗА - ПОДПАЛЕН КОРАБ,

 

УНИЛО ДИМ ОТ ГЛАРУСИ СЕ ВИЕ.

 

В ПРИСТАНИЩЕТО НА ОКТОМВРИ ГНИЕМ,

БЕЗПАМЕТНИ СЛЕД ЛЯТНАТА УМОРА.

 

 

УНИЛО ДИМ ОТ ГЛАРУСИ СЕ ВИЕ,

 

ЗА ПЪТ ВЪЛНИТЕ ТЪЙ СА МЪРТВИ ВЕЧЕ -

 

НЕ ЩЕ ДОСТИГНЕМ БРЕГОВЕ ДАЛЕЧНИ ...

 

В ПРИСТАНИЩЕТО НА ОКТОМВРИ ГНИЕМ.“

( “Потъва залеза ...“, Стр. 17.!)

Трагичният самоубийствен протест на Богомил ТОДОРОВ, един от забележителните поети на СТАРА ВАРНА, трогна малцина. Между тях, и Емил ИВАНОВ.

 

СЪС КЪРВАВО ОТ САМОТА СЪРЦЕ

 

ДЕНЯТ ЗАД ХОРИЗОНТА ТИХО ЛЯГА,

 

ТЪЙ КАКТО НИЕ НА ПРЪСТТА ЗАД ПРАГА

 

ТЕ СПУСНАХМЕ С НЕВЯРВАЩИ РЪЦЕ.“

(“Отсъствие“, В памет на Богомил Тодоров, Стр. 19.!)

 

Стремежът към Отвъдното, прозрението – че един ден всичко свършва, всевечната игра между плът и дух, наспоред Емил ИВАНОВ, вещаят на поколенията Нови Голготи и Нови Гробове.

 

ЗВЕЗДИ – ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ – ТРЕПТЯТ:

 

ГОЛГОТИ ИЛИ ГРОБИЩА В НОЩТА ...

 

НИМА ВЪЗКРЪСНАХА ЗА ВЕЧНОСТТА

ПОЕЛИТЕ В ОТВЪДНИЯ СИ ПЪТ?

 

ЧОВЕК ДУХЪТ ПРОДАВА ЗА ПЛЪТТА

 

ХРИСТОС ЗАРАДИ ДУХ ПОЖЕРТВА ПЛЪТ.

 

ЗВЕЗДИ – ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ – ТРЕПТЯТМ

ГОЛГОТИ ИЛИ ГРОБИЩА В НОЩТА ...

 

КАТО ВЪПРОС МИСТИЧЕН ТЕ ТЕЖАТ 

 

НАД ГРЕШНАТА НИ СЛЯПА САМОТА;

 

ДАЛИ Е БЛАГОДАТЕН СЪН СМЪРТТА,

 

ИЛИ ГОЛГОТА ЧАКА ТАМ ... ОТВЪД?


 

ЗВЕЗДИ – ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ – ТРЕПТЯТ.“

(“Далечни Кръстове“, Стр. 30.!)

С това приключвам този опит за първичен анализ на изстраданото поетическо творчество на Емил ИВАНОВ. Което предстои да бъде събрано, класифицирано, описано и изцало обнародвано. Нещо, за което малко хора си позволяват да милеят. 

The End 

 

11.04.2011

ДАМИ И ГОСПОДА,
ПРИЯТЕЛИ НА ВАРНА И БЪЛГАРИЯ,
УЧТИВО ВИ КАНИМ,
ЗАЕДНО ДА ПОЧЕТЕМ СКРОМНИЯТ ПОЕТИЧЕСКИ ПРИНОС, НА ЕДИН ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДОКАЗАНИ ПОЕТИ-ПОСТСИМВОЛИСТИ
НА БЪЛГАРИЯ;
НА 26.АПРИЛ.2011 ОТ 17:30 ПОДИР ОБЕД;
В ЗАЛАТА НА ГОЛЕМИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА ИЗКУСТВОТО И КУЛТУРАТА НА ВАРНА-ГРАД,
ПРИ КНИЖАРИТЕ-ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ
"ШЕКСПИР И ПРИЯТЕЛИ";
НА УЛИЦА "ДРАГОМАН" № 17, ВАРНА-9000.
МНОЗИНА ОТ НАС ПОЗНАВАХА МЪЛЧАЛИВИЯТ ТВОРЕЦ, ПРЕСЕЛИЛ СЕ ПРЕДИ ГОДИНА В ОТВЪДНОТО, В НЕЗАСЛУЖЕНА ЗАБРАВА.
СВЕТЛАЯ ПАМЯТ ЗА ЕМИЛ ИВАНОВ
И СТОТИЦИТЕ ПОДОБНИ НЕМУ НЕИЗВЕСТНИ!
НЕКА ПРЕВЪЗМОГНЕМ
КОМПЛЕКСАРСКОТО САМОПОДЦЕНЯВАНЕ
НА РЕГИОНАЛНИЯТ КУЛТУРАЛЕН ПРИНОС
НА
ВАРНА-ГРАД
ЗА
ЕВРОПА И СВЕТА!
The End
09.04.2011. am.
image

 

 

 

Категория: Поезия
Прочетен: 1457 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 03.12.2012 21:42
(C) 2011 - Bogomil Kostov AVRAMOV - HEMY
СЪВРЕМЕННАТА ДИМА ДИМИТРОВА
от
Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

image
image
image
image
image
image
Категория: Други
Прочетен: 1058 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 21.07.2012 23:38
image

  СТАВА ДУМА
ЗА НЕЩО СЪВСЕМ СЪЩЕСТВЕНО -
ЗА МОРАЛЪТ НА НАСТОЯЩАТА УПРАВЛЕНСКА КЛИКА
НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ:

А - Задължителната държавна социалнална пожизнена пенсия за безусловно всеки жив възрастен гражданин на Република България;
В - Полагаемата се трудова пожизнена пенсия за всеки гражданин на Република България, упражнявал ЗАСТРАХОВАН И ПРЕЗАСТРАХОВАН ТРУД в границите на Република България.
СБОРЪТ ОТ ТЕЗИ ДВЕ СУМИ ДАВАТ ИСТИНСКАТА ПЕНСИЯ КОЯТО СЛЕДВА ДА ПОЛУЧАВА БЕЗУСЛОВНО ВСЕКИ ЕДИН - ВСЕ ОЩЕ ЖИВ  - ПЕНСИОНЕР В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ!

N.B.:
ЗНАЕ СЕ, ЧЕ МИНИМАЛНАТА ПЕНСИЯ - ПРИМЕРНО - В РЕПУБЛИКА ПАНАМА Е ОКОЛО 500 ЩАТСКИ ДОЛАРА МЕСЕЧНО ПЛЮС БЕНЕФИЦИИ "ПОНЕДЕЛНИК-ПЕТЪК" ЗА КОМУНАЛНИ И ОБЩЕСТВЕНИ
УСЛУГИ. ПЛЮС БЕЗПЛАТЕН ЛИМИТИРАН РЕСУРС ПИТЕЙНА ВОДА И ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК - БЕЗУСЛОВНО ЗА ВСИЧКИ ПЕНСИОНИРАНИ.

A PROPOSE:
Прощавайте - КЪДЕ БЕ ЗАСТРАХОВАН СРЕБЪРНИЯТ ПЕНСИОНЕН ФОНД КОМУЛИРАН МЕЖДУ 1888 - 1988.!?! КЪДЕ ВСЪЩНОСТ Е ТОЙ!?!

Категория: Политика
Прочетен: 1084 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 16.01.2013 17:44
image
© 1997 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ТЪРГОВЕЦЪТ НА ЛУК НА ЕДРО
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

. . . миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

ВСРЕД СЪСЪК на самоубийствени мелодии, ориентал-сериали, литературни приумици - и уж – авангардни прозрения за бъдно и настояще; кенефът - като национален флаг; рядко някой си спомня знаменитите “МОТОРНИ ПЕСНИ” (Самоиздат 1940., печатница “Андреев и Йотов”, София!), на Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Завещани - всинца нам - от национален гений с очарователна самоубийствена лекота. Не зная, дали Вапцаров - все още - се изучава в училищата. Това, което днес имаме за училище, е нищо повече от хаос, болка, борса и абсурд. Но се знае, че тесен кръг хора на морето продължават със спомен - и почит. Тези остатъчни люде не допуснаха, неговият скромен бюст във Варна, да бъде поруган – не се осмели никой! - като успяха и намериха сили да бъде преместен при вълнолома на Стара Варна. Светците там станаха двама.

ПРЕДИ ДВАДЕСЕТИНА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, един от блюдолизците на две съдбовни епохи, успя да оплюе националният нещастник, идеологическото недоразумение на небрежно организираната Българска Антифашистка Съпротива - Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Познавах този човек. Никога не запомних неговото име. Едва ли някога бих докоснал въпросната дълбоко комплексарска книга. Народът - а такъв все още има - отминава подобни поругавания с погнуса. Жестокото в случаят е, че някой пореден подходящо промит преподавателски мозък, би могъл да натика тази книга в ръцете на деца. А с тях – днес – какво ли не – що ли не.
За блюдолизците, народът e казал, казва, и ще продължи да казва: физикално са белязани Господу Богу. Дали не е дошло време - да се вглеждаме именно в това? Налице са нови, още по-моторни времена. Още по-вапцаровски, откровено поетически. Още по-социално-несретни.

ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, съвременниците на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, все още са живи-здрави - крайно пестеливи в спомени. Не всички са на ръководни позиции, но повечето - общо взето - са. В служебните им досиета задължително личи: "СЪВИПУСКНИК НА ВАПЦАРОВ". Но, за това - прекалено рядко се бият в гърди. Тук – там, срещнеха ли местен наивник-поет, те се представят. Посочвайки, че макар заместник-директори по различни направления в корабостроенето и корабоплаването на НРБ, ярък ият спомен – стояли са на един чин, не престава да ги топли. Пестеливи напомняния - повече от подозрителни. За поетите. Не и за останалите. Които не престават да свиват рамене

НЕОТДАВНА, край една кофа за смет, открих портрета на един подобен СПОМЕНАДЖИЯ – в златошита царска капитанска униформа. В златошита пелерина. В златошита фуражка. С кортик при нозе. И очарователна съпруга в бяло. Този вечно мрачен някога човек, бе погинал при нещастен случай в местната корабостроителница. Разбира се - случайно. Огледах се, па прибрах миризливият портрет за у дома. Портретите избягват да говорят. Сторят ли го - завонява страшно. Българинът харесва да разточителства с онова, което притежава, далеч преди да го е оценил по същество, че да го утилизира. Опазвайки го от погледите на Обществеността. Срамлив човек е, нашият принудително Нацивилизован Инженер Ганю БАЛКАНСКИ!

ПАК ПО ОНОВА ВРЕМЕ, по което никой не тъжи, но което така много ни даде, един кандидат на философските науки, някоя си Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА, успява да заснеме записи със спомени от последните близки и познати на Поета. Нейният забележителен труд, хубаво окастрен от политическата липса на цензура, излиза от печат едва през 1979.! Неизчерпателна малка книжка с твърди корици – от която би могло да се научи доста. И, най-вече, за отношението на обществената околна среда – преди и сега – към Душата на Поета. А душата на всеки един поет - това са неговите стихове. Били те “моторни” или “безмоторни”. Как ли би изглеждала книгата на Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА в нейният пълен истински обем? Новоизлюпените "благотворителни" фондации подпомагат всичко, което би могло да затрие българщината - и споменът за нея. Дали успяват? Друго нещо си е Светата Истина Човешка - извънфондационна. В случаят - поетическа.

СТИХОВЕТЕ НА НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, доста са тревожели ежедневието повече на преподавателите, отколкото на възпитаниците на МОРСКОТО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ в град Варна. (Днес, в сградата се помещава Училище по Изкуства!) Както всички младежи, увлечени по обещания за братство, равенство и свобода по казионен тертип, те умеят – един-другиму - да си се надсмиват. В това основано от руски офицери висше училище, насмешката блудства и понастоящем. Но, на учебата иде край. И, както се полага - с банкет. Заключителната реч, едва ли планирана – но допусната, произнесена от името на Випуск-1932, а по-скоро от името на неколцината бъдещи неудачници на випуска; които Царството ще употреби за да унищожи - по един или друг начин; надхвърля всякакви очаквания. Записът достигнал до нази, на тази органически пръкнала реч из уста на абсолютен трезвеник, е приблизителен и поразителен. Забележителен пример за гражданственост и дисидентство по време, когато фашизмът пипва в лапи половина свят. Време, когато мечтите за Святост, Права и Свободи, завинаги остават под въэбрана – та до днес. От кумова срама, днешните собственици на огромният хотелски билдинг въздигнат на местото на някогашният ресторант “Димят”, вграждат паметната плоча в опасна близост. Все пак, става дума за талант предугадил нашата, и своята, че и тяхната съдба. и дсйствителност Чрез опоетизирано вербално евристично-прогностично творчество.

ГОТОВ НА СПОРОВЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, лесно попада под фокуса на полулегалните партийни функционери във СТАРА ВАРНА. Всеки пристанищен град е - не само полицейски град, Всеки пристанищен град, преди всичко и най-вече, е град на контрабандаж – на всякакви идеи, на всевъзможни стоки. Поетът безгрижно допуска, че това не би могло да е така - в кубрика на минния заградител “КАМЧИЯ” – бивша яхта на Цар Фердинанд Кобург-Готта, френска постройка, където стажува. Кубрикът е място на идейни спорове от изящно естество, на не така изящно структурирани свободомислещи интелектуалци. Каквито възпитаниците на МОРСКО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ-Варна винаги са били - но рядко завинаги остават. Не, тук няма нужда от СРС. Всеки е длъжен да докладва за всичко. Освен Поета. А това е - сериозено нарушение на палубен ред ,и моряшка дисциплина.

ПРЯКОРЪТ НА ВАПЦАРОВ – “МОРЯКА”, ще бъде подигравателно нарицателно подхвърляно му в лице, незабавно щом бъде натикан във въглищните бункери на столичният Екарисаж – та да има пара за хляб и лекарства. Та, да се научи – и проумее - що значи да откаже сътрудничество на РО досежно комунистическите работи във флота. В които, Никола Йонков ВАПЦАРОВ е затънал - до шия.

ИЗИСКВАНЕТО ЗА БЛАГОНАДЕЖНОСТ, никога няма да остави властимеющите на спокойствие. Съчетано с дебелата сянка на държавна службица и пирамидално нарастващ пагон, с тежките морскосини пелерини с позлатени закопчалки и лъскави кортици под тях, то е перспектива за хвалба – при условие за послушание и донос! Бариера, която идеалистът категорически отхвърля, лъвът задъхано прескача, а блюдолизецът лениво пропълзява – за да мърси до гроб. Прекалено благонадежден ще да е бил, неизвестният скапаняк, откраднал тетрадката с първите най-светли стихове на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, (Пролет-1931.!), от хамака на Поета в носовия кубрик на п/к “КАМЧИЯ”. Дали ще бъде открита някога? На "СОТБИ" би струвала доста.

МОРЯКЪТ Е МОРЯК ДОРИ - КОГАТО Е НА КОН, но това лесно се забравя. Остава морският дух на взаимопомощ и отзивчивост, а това за Поета е ежедневие. Такъв е той, и в странното съжителство на неговото семейство с това на Орлин ВАСИЛЕВ – в една сграда, през един коридор. По чудо оцелял партиен функционер, който подир сакралната дата 09.09.1944., си позволява, с непреодолима твърдост, да напомни за Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Най-напред у нас. Подир това - по света. Съмнителни пост-интелектуалци; (Георги МАРКОВ!), грозно се надсмиват над привидната барабска същност на Орлин ВАСИЛЕВ. Без да престанат да се възхищават от натюрела на Папа ХЕМИНГУЕЙ. Нещо морско – нещо съвсем моряшко, е свързвало ВАПЦАРОВ и ВАСИЛЕВ. Щото морето на хората вире в сродните души. За сертификат и образование – не би могло да става дума.

ОСТАВЕН НА САМИЯТ СЕБЕ СИ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, е принуден да забрави своят си прякор. Което ще да е било целта на заниманието. Перфектните – едва ли някой перфектно понася. Особено там, където властва единоначалие. С налагане на авторитарен монахически режим в началото на тридесеттях години на миналият век, Цар Борис Трети ОБЕДИНИТЕЛ, развързва ръцете на едноличната национална политическа полицейщина. Която тръгва подир дойчланд модел досиета. Такива имат безброй интелектуалци - от тогива - та до днес. Криворазбраното единоначалие, се превръща в традиция и норма, за МАТИ БОЛГАРИЯ. ВСЕВЕЧНА Най-напред по царски. Подир това по тоталитарному. Понастоящем - по посткомунистически.

ЕДВА ЛИ ИМА НЕЩО ПО-НАИВНО, от роденият под звезда поет. Такъв ще да е бил Франсоа ВИЙОН – независимо от неговото зле доказано разбойничество. Такъв ще да е бил Христо БОТЙОВ - независимо от неговият елементарен протокомунизъм. Няма как такъв да не е, и Никола Йонков ВАПЦАРОВ, - в неговата безпределна вярност към РУСИЯ. Боже, защо сърцето ми се свива, стане ли дума, за този не добре изучен, а с недостойно поругани кости, Поет? Няма как. Над всички нас завинаги витийстват, без това да желаем; съдби на герои, които рядко бихме могли да прозрем окончателно. Дали не е една от многото магии на Природата? Не вярвам, да е магия на Информационното Общество. Съдбовно витийстване е имало – и преди – и от веку.

МАЛКО ПРЕДИ НЕГОВОТО АРЕСТУВАНЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, се мярва из кафенетата на СТАРА ВАРНА, до едно тъпкани с цивилни полицаи. В града функционира консулство на СССР, а това не може да не безпокои всяко едно ЦАРСТВО тръгнало на рахатлък с ХИТЛЕР. В кафене “СПЛЕНДИД”, където се сбират най-много инакомислящи, и Аврам ГАЧЕВ си позволява да събира помощи за бедстващи антифашисти, случайни люде “случайно” подпитват Поета – що търси насам, а не си гледа лопатата в Столичния Екарисаж. Обществена тайна е, че рецитаторът по комсомолски и червено-кръстки вечеринки, не е допуснат на служба във Военно-Морския на Н. В. Флот, като особено неблагонадежден. Поетът се отзовава.
- Сега съм дошъл . . . М – м – м . . . - заявява Никола Йонков ВАПЦАРОВ, готов да рецитира нови стихове, – като . . . търговец на лук на едро . . .
Един прикрит за дървено читало с вестник "ЧЕРНО МОРЕ", защипан със щипки за пране, пияч на кафе-леблебия прихва - сега не е сезон, а един подобен търговец се издирва - не може да не е този заблуден авангардист. Полицаят е наясно. Когато търговец на мечти се превърне в търговец на лук – далаверата се нарича НЕУДАЧНИК. О! Неудачниците винаги, винаги, винаги, са най-опасна тежест за Държавата. Не могат - и не искат да крадат. Не обичат - и не могат да търгуват. Наивни тъпанари, които всеки би могъл да вербува. В зависимост от онова – което пише в досието. Забързано плаща и тръгва – за да се установи – що за лук пренася “нашият” човек.

ИСТОРИЯТА е толкова срамотна, че на разпитите знаменитият ГЕШЕВ се възмущава: "Как си позволихте да набутате такъв човек!" Отговорът: "Сам се е набутал!"
THE END
1/28/10 11:21:45

Категория: Поезия
Прочетен: 823 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.01.2014 17:07

image
© 2011 Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ДЕЦАТА НИ - НЕ ИСКАТ ДА НИ ВИДЯТ,

И ТУЙ - СЪВСЕМ НЕ Е НЕОБЯСНИМО.

НАЛИ - С ПАРИТЕ ВЕЧНО НЕ НИ БИВА,

НАЛИ - СЪРЦЕТО Е ДО БОЛКА НАРАНИМО?


НАЛИ ТУК - ВСЯКАКВИТЕ ВОЕВОДИ, 

НАПИРАТ ХЛЯБЪТ НИ СЪВСЕМ ДА ЛАПНАТ. 

КОМУ ДЪРЖАВНОСТТА - СЕ СВИДИ, 

ЧЕ ПРАВИ ВСИЧКИ НАДАЛЕЧ ДА ДРАСНАТ?


НЕ ВСЕКИ МОЖЕ МИЛОСТ ДА ИЗПРОСИ,

ОТ БЕЗПРОСВЕТНИТЕ ХАШЪМИ.

НЕ МЕ ЕБАВА МЕН ИЗНОСА,

НА ПРЕСНИ ТРИЦИ И КУСУР-НАЛЪМИ.


НЕ МЕ РАЗСТРОЙВА НИКОГА НАДЗОРА,

НАД ТОЗ - ОТГДЕТО ИМА ПРЯКА ПОЛЗА.

НАПЪЛНО МИ Е ЯСЕН КРЪГОЗОРА,

НА ОНЗИ - ГДЕ НАРОДА СИ ИЗВОЗВА.


О, АЗ НЕ БЪРЗАМ ДА СИ ТРЪГНА,

ТЪЙ КАКТО НЯКОЙ ПРЕДПОЛАГА.

МАКАР ПЧЕЛА ДА СЪМ - ОТ ТРЪВНА,

НЕ ДАВАМ ТЪРТЕЙ ДА МИ СЕ НАЛАГА.


ЗАТУЙ ЩЕ ПОИЗЧАКАМ - ДОРДЕ МОГА,

ЗА ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМ ПО СТЪГДИТЕ.

ПРОМИВАЙКИ СЪРЦЕТО ЧРЕЗ ТРЕВОГИ,

ВЕДНО СЪС ВЯТЪРА В ГОРИТЕ.

The End
03.04.2011

 


Категория: Поезия
Прочетен: 620 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.08.2011 11:07
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359943
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Април, 2011  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930