(

C) 2010 - B. K. AVRAMOV-HEMY
ТРАМОНТАН

РАЗКАЗ

ОТ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ

 To Simeon The Second

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи подобно Трамонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се през баири и поляни. Дирещ хтра, фарове и морета. Дано им довери. Щом Трамонтана фукваше в комина, човекът се притаяваше в някой сумрачен ъгъл, из уханния старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко би могло да мине – замине. Но, фученето в уши не мислеше да спре. И спохождаше го - ката нощ. Тогава, Човекът се молеше Богу. Ежедневните молитви забавят всяка старост. Тъй пишеше в един шантаво пъстър дебел вестник. От който капеше евтинджийска политика, безсрамна порнография и попреписани съвети за – Хм!?! - екологически щастлив живот. Човекът знаеше: „ут Старустъ нимой ся избига“. Бе захвърлил вестника: „Перестройка – на нас ли!?!“ Все пак опита. И – услади му се. Да припада в молитва. Прекалеше ли - задрямваше. Недостижими и пренебрегнати жени идеха и се втурваха, да го преследват и довършат. Човекът за лишен път намразваше тези някогашни, сегашни, всякакви жени. Припкащи лудо-лудешки през сънищата, на неговото разхлопано сърце. Всяка трамонтанна вечер.

ТРАМОНТАНА ХАРЕСВАШЕ ДА ВИТАЕ И РУШИ. Да люлее зеленясала църковна камбана. Провесена в насрещния църковен двор. Върху излъскан от времето дрянов прът. Ако Църква би могло да се нарече схлюпеният от вики Рабски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му начене да отглася ечащата от самосебеси камбана, часът е къде пет. Отново припадаше в молитва. Трамонтана не идеше ли, за да напомни за Времето на Времената? А Камбаната ехтеше, и нейният вибриращ полуглас връхлиташе връз пълният обем на това забравено от Бог, Цар и Власт, изпепелявано от вседържавно късогледство, балканско селце. Езикът на камбаната бе изчезнал. Камбаната кънтеше – така да се каже, на своя си отговорност. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци. Да се пооплаче, да си поплаче, и да поразпитва. Да е видял някое цигане да се върти наокол"? Не, Човекът не бе видял цигане. И, Баба Клиса, все си тръгваше. За да се завърне.

ЧОВЕКЪТ БЕ ОТКРИЛ ЕЗИКЪТ ОТКЪСНАТ, РУШНАТ Т ЗИМИ. Бе го прибрал, да се не погуби. Беше възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с ръждив коларски болт. И без това вече нямаше, кой да чуе камбанният напомнящ зов. Освен можеби Трамонтана. Мощен средиземноморски вятър, разнасящ от юг на север и обратно, едва доловимите сякаш человечески охкания, на селска камбана с отнет език. Трамонтана воистина идеше от Господа-Бога. За да грабне, чак Мисълите на Човека. Заедно със жуженето на занемарената камбана. Трепетливо огласяща надвисналата гробовна тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Насреди селце изоставено от своите последни жители. Хукнали на гурбет зад граница. Дано прокопсат, че и държавата – покрай тях. Камбаната проскърцваше, стенеше, ридаеше, слтвом плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трамонтана търси, успява и открива. Петдесетина завинаги зарязани къщя гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустели обширни дворища, щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат с Трамонтана. Дано загърбят Място, Род, Ред и Природа. С тънка държавническа сметка – никога да не се завърнат. Защото – Т Неразумний! - кому си нужен именно ти!?!

 В КЛИСЕ-БАИР обитаемите къщя се брояха на пръсти. Пищна старовремска броеница, около порутен войнски паметник. Над завинаги пресъхнала чешма с откраднат бронзов чучур, с разбити каменни корита. Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял, изровен от войнски маневри кух селски площад; само преди дузина години се диплеха софри, виеха се хора, притропваха се дивни ръченици. Лумкаше тъпан. Надуваше бляскави бурузани униформена музика – от морето чак. Днес рядко някой пресичаше площада. Освен Баба Клиса, Човекът от Старата Къща, и някое прогонено извън Големият Град бездомно псе. Трамонтана харесваше да витае над тази скръбна пустота. Около единствена Камбана без език. Изтръгвайки неотразим гробовен стон. Да препуска през дворове без вратници, низ плевници без фураж. Надвигайки върхове и висоти. Обмивайки със аромати малкият нищожен, погиващ свят, на забутаното всред върволица варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки пряк път към Морето.

 ЧОВЕКЪТ БЕ, ЗАРЯЗАЛ ЗАНАЯТ ХУДОЖНИК. Успял да пребори единствено себе си, върху безброй ухаещи на терпентин платна. Щуращ се ден и нощ. Из някогашният - до дъно прахолясал – разпадащ се, обширен прадядов дом. Натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които рядко бе чел. С никога носени дрехи, раздавани на нахлуващи за набези грабливи ртми. Самодоволни неграмотници, от сърце харесващи неговите искрящи от цветове зографии. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с тях разпалваше онзи огън на площада. Върху който цигани претупваха с голи пети ръченица на кючек. Правейки се досущ християни. Истински нестинари – А де!?! - не бяха останали. Трамонтана не преставаше да навайква, - кому е нужно истинско, щом би могъл да минеш със менте?

В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк уморено каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Провесила през врат свезка ръждиви църковни ключове, заедно със кръст и металическа икона. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената. Обезлюдило не едно селт. Превърнало Вярата, в посмешище и алъш-вериш. По църковни празници, а по тези места други май вече няма, Баба Клиса, отключваше високите църковни порти. За да нагледа, всред огромният църковен двор, останалата без език чатал-камбана. На затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Всеки ден къде обед, Баба Клиса прекос"ваше обширният тревясал двор. Отпъждайки със злост глутници подивяли бездомни псета. Няколко килнати т зими каменни кръстове напомняха, че тук някога е имало - съвсем друго. Баба Клиса оставаше вратата на храма отворена. Трамонтана временно кротваше. От висотата на своят модерно остъклен чардак човекът откриваше, как дълбоко в утробата на храма, лумва зърно светлина. Как Старицата се тръшка по тчи върху пода. Как искрено се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната Просяшка Държавна Пенсия. Човекът бе убеден, как на Господ-Бог отдавна е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. И, си се кръстеше, докато ругае: „Ну что делать – Ма-Ма-Та! Что надо сделать!?!“ Баба Клиса не се надяваше на отговор. В кърмъзъ-пластмасова кофа с миналогодишна Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Прибираше вощеницата в пазва. Па си я отнасяше дтма. Преди двадесетина годин" земно време, когато храмът все още не бе разграбен, а ведрото бе стогодишен ръчно кован калайдисан бакър, осветен от Дядо Владика, строгият районен пожарникар бе довтасал със случаен камион. Щото да му се подпише противожарна декларация в два екземпляра, за персонална бабешка отговорност. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. Че да я оплюят хубаво мухите. В църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни, неоткраднати резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си – десет по десет. Качваше се по вита стълба. Внимаваше да не се пързулне. Навиваше - отвиваше бушони. Съхраняваше бушоните, в страхотна хартиена екологска пазарска кесия с конопени дръжки, с цветно отпечатана „ГОЛЪТЪ МИРЛИНЪТЪ МУНРОУ“ върху й. (Въх!?!) Потулваше кесията под дискуса в притвора. Прекръстваше се за Бог да Пртсти, за здраве и успех. По-скоро пред несвестието на отдавна отлитналата младост, колкото пред очакваното от недостижимият Господ-Бог. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блясваше в очщ. Спускаше ръка в джебът на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше плажни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай Старото Клепало, дрънваше с ръждивият коларски болт – раз-два-три – Мам-ма-та!?! Отново се прекръстваше. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Без да престане да се диви и учудва. Защо аджеба, камбаната сама си хортува? Бе учила до осми прогимназиален клас. За да се ожени. Бе чувала що е физика. За да работи. Казваше си: „Физика Бабам, Физика, но преди това Господ-Бог!“ Някога денонощна стрелочница на недалечна товарна гара, днес предвидливо закрита. Щото да не руши сладките сънища на все по-плътно заселващи се чуждоземци.
Бе запитала: „Що така – Ба!?!“
Бяха й отвърнали: „Криза!“
 Именно тогава, Баба Клиса бе разбрала, доколко е
държавнически кеф, да се свиват безпомощно рамене. 
 Бе запитала от прага на стрелочната: „Кога не е без криза?“  Бяха й отвърнали: „Гле"й си работата - значи – и - и, не се набърквай в глобализмата – значи – и - и!“.
Последвано от онова кризисно свиване на рамене, което тя съвсем хареса. Ето защо сега, завръщайки се след всяко черкуване у дома, Баба Клиса заставаше пред огледалото. И, свиваше най-глобалистически рамене. Па лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема.

 ВСИЧКО ТОВА ЧОВЕКЪТ НАБЛЮДАВАШЕ; от високият остъклен чардак; докато се опитваше да вае. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и обратно, го развеселяваше. Оглеждайки; Селото, Къщята, Пустите Улици, Рухналият Паметник, Зеленясалата Пресъхнала Чешма с натрошени корита, Голите Мермерни Хълмове населени с врани; с мощен китайски далекоглед за четири лева и деветдесет и девет стотинки; Човекът също се учеше да свива рамене. Казваше си: „Без значение, без никакво значение.“ Без да допуска, че малко по малко, и той се превръща в глобалист. А Трамонтана, вместо да забие към Морето Темарин, не преставаше да витае наоколо, готов да го грабне и отнесе със себе си.

ВЪВ ИЗЦЯЛО РЕКОНСТРУИРАНОТО, по напредничава европейска програма, Възрожденско Училище-Читалище-Светиня, продадено на чужденец от далновиден кмет; дежурящ пред бакелитен телефон с манивела през девет села в десето – кое по-точно никога не се разбра; край басейн с димяща минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и телохранител с огромен автомат; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса свиваше глобалистически рамене, па скокваше пред дома. И кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от циганя и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Подсещане за закуска, обяд и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.
- Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
И нагъваше преоценен градски хляб от миналия месец.

 ВСЕКИ ПЕТЪК, пред домът на чужденеца, спираха мощни всъдеходни машини. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът бе добър стрелец. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса някой отстрелян второкласен звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман – Ба!“. Че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен; и как се изключва стрелочната стрелка ако влакът излезе из релси - също отличен. Руски бе ползвала само веднъж – за да се задоми. Никога не бе допуснала влак да делайрира. Освен веднъж – по нареждане отгоре. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очень харашо на Маман!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в най-искрен аристократически смях. Всичко това, човекът надживяваше от висотата на своят си модерно остъклен чардак, с примирение, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Защото, Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари; я чрез баниците на Баба Клиса; я чрез някое пръстено гърне тас-кебап. Неотдавна Човекът се беше усетил. Вече се моли не единствено за себе си, но и – за Чужденецът Джон.
Беше си казал: „Без значение – А!?!“

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трамонтана за да фукнат заедно с него към Морето Темарин; на площада под единствения джиесем-телефоно-електрически-интернет стълб, облепен с избеляли некролози и опърпани изборни мечти-ментета; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Трескаво отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон, придружен от бодигард в бяло. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката църковни ключове. Жената в бяло, чужденецът и Баба Клиса, потънаха в църковния двор. Бодигардът се замтта около колата. Подритвайки гумите. Оглеждайки се привидно немарливо – иначе съвсем зорко. Всичко това човекът видя, в панорамните стъкла на своят китайски далекоглед, от висотата на чардака на своята си прадядова къща. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка, но молитва не потръгна. Отдаде го на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра-Истинна. За която още в детските градини – Шат! - незабавно през устата. (После – нани-на - първенец-чавдарче!?!) Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло, боите окостеняли, а станокът прояден от червей. Застина пред прозореца в эплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. През разтворените прозорци, Трамонтана се втурна разярен. Престанал да се моли Богу, припомнящ самостойният звук на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашита се разбра; Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци никому ненужна кръв.

  НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм, млекарят от съседното Ктпаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник, прихванал нов занаят от бабалък. Безкрай доволен, че повече не се занимава с Космос, ами рине фъшкиите на две кози и три крави.
- Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!
Млекарят остави пластмасова туба с мляко в краката на удивеният Човек. Пипна парата в шепа. Изтрополи по стълбите към двора. Яхна своят новичък мотор със кош. Отпраши и изчезна.
Трамонтана препусна по-гневен от всякога. Тази нощ Човекът не успя да заспи. Все скокваше. Все се ослушваше. За звънтеж от Камбана Без Клепало. Такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трамонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът стърчеше в изоставения катинар. Камбаната я нямаше.
- Бих могъл да ударя една Камбана – за последно, - изрече Човекът гласно.
Погали веригата и чаталестият кол.
- Как така купил цялото село, - каза си, - как така с църквата и гробището, а само мен" изтървал - не купил? Не искам аз тъй, ако купува – да купува наред!
Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и Сило, а скитащите кучета побързаха – и - зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, приседна. Тъжно се разсмя. Трамонтана побеснял се развихри. - По Дяволите! - изкрещя Човекът, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта мързелива река. - Бизнес като бизнес ...
До гърди притискаше Езикът от Църковната Камбана. 
- Е, - каза си, - една разкомплектовка в повече – що от туй !?! Надигна се, па с нечовешки вой, захвърли в Реката Древната Свещенна Утвар. Повлече се обратно, към Дома, споходен от Мисъли за Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв.
Спря.
Загледа се в тази единствена човешка пътека, а Трамонтана
фукна, обгърна го, приобщи - и отнесе.

THE END

23.11.2011./16.04.2013

godlieb@gmail.com