НА ПОРЕДНИЯТ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на далечни земи и близки морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си, как една тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, пролетяли преди минути покрай нас – значително по-прости зрители. От време-навреме жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена която слабо познавах, насаме в изпълнена с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата неотдавна се бе завърнал от Братска Япония, където бе специализирал пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се. Пренесеният опит винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл. Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че си припомних една отдавна забравена молитва. Не мина и половин час. Прислужникът – син-зелен, отново се яви.
- Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!
- Спешно ли?
- Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...
- Кой прът!?!
- За зна – ме – то-о-о ...
КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се, осмелих се, па влязох. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с тчи. Тури пръст на уста. Изсъска: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисци- плина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика и естетика, висеше в горният десен ъгъл под старомодният гипсов таван. Целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак. Излъчвайки телесна светлина не по-маломощна от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена бляскава дуралуминиева стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да драсне преди 19:00.!
В ДИРЕКТОРСКИЯТ КАБИНЕТ ЕХТЕШЕ ХУБАВ ИСПАНСКИ РЕВОЛЮЦИО-НЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.
- Прави каквото трябва – да става що ще!
- Прави каквото трябва – да става що ще!
- Прави каквото трябва – да става що ще!
Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.
- Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй – тъй - тъй ...
А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да постигне. Без никакво намерение за приземяване.
НАСТАНА ПОЛУНОЩ. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.
- Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Техническа Механика?
- Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.
- Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор на Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.
КАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, неочаквано прозрях, че нашата забележителна колежка, нещатния партиен секретар на техникума - медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист-докладчик, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът жената. Това не я смути.
- Идваш ли? - запита звънко. Навярно предполагаше, че там където е чисто и светло, има място за всеки.
Осенен от откритие - отказах.
- Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.
И, чудото стана. 
Светлината секна.
Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.
ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела.

THE END