Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363140 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 06.06.2015 г.
  Художникът Борис Китанов: Масонът Николай Райнов бе бохем запоец

06.06.2015

Спомени за моите професори и приятели

 

image Борис Китанов е роден на 6.ІХ.1918 г. в София, в семейството на преселници от Егейска Македония. Завършва Художествената академия, като любимия ученик на проф. Дечко Узунов. Има щастието да му преподават такива големи личности като проф. Никола Маринов, Николай Райнов, Борис Митов, Илия Петров и др. Животът му е изпълнен със срещи и докосване до бележити творци от миналия век, чиито произведения са останали в българската културна история. През 1951 г. е приет за член на Съюза на българските художници. Печели множество конкурси и по негови проекти се осъществява дизайна на редица панаирни павилиони и палати в Москва, Лайпциг, Пловдив, Осака, Ленинград, Габрово, Солун, Дамаск, Атина, отговорник е на колектива, който работи по Криптата на храм “Александър Невски”, Етнографския музей в Смолян, Иконната зала в Пловдив, участва в различни изложби на фонда на СБХ, както и в Националните изложения на приложните изкуства, на българския плакат във Варшава, в Първата изложба на приложната графика и др. Награждаван е многократно от СБХ. Има няколко серии пощенски марки. Носител е на няколко ордени и медали: “За храброст” 1947 г., “Св.св.Кирил и Методий” ІІ и І степен, “Червено знаме на труда”, “Народен орден на труда”, “100 години от освобождението на България” 1976 г., „Почетният знак на София“ и др. Борис Китанов се спомина през 2011 г., но успя да напише своите спомени, част от които ви предлагаме.                        ПРОФ. НИКОЛАЙ РАЙНОВ                 Бяхме силно впечатлени от света на изкуството, който този обаятелен човек ни разкриваше с мъдрост и философия на духа. Общувахме със синовете му и така попаднахме в неговия дом, където наред с масонския дух и мистицизъм, с недомлъвки се говореше за учителя Мориа – нереален, загадъчен свят на бялото братство. Това беше „тайното учение”, за което по-късно писа Богомил Райнов.                 Поведението на бай Николай е странно за нас. Запоец! Когато започваше такъв запой, обикновено сутрин, този екстаз продължаваше по няколко дни. Професорът ни третираше като мъже, както нас, така и синовете си, макар още ученици. Свободни в мислите и действията си. Незабравими нощи и дни минаваха като насън. Той ни разкриваше своя въображаем и реален свят с философията на Изтока. Говореше се за Блаватска и Елена Рьорих, за странни неща, като отделяне на духа от тялото, за присъствието на хора, които се намират на хиляди километри. И още по-странното, написването на хиляди страници от необразован човек! Невероятни неща, които ние, почти деца, слушахме като в транс и виждахме с жадни очи.                 В такава нощ, всички изтощени от безсъние и алкохол, натръшкани кой където свари, бях поласкан от часа на откровение, което професорът сподели с мен. Тогава за първи път чух думата „комасон”. После се оттегляше на един стол, седеше така дълго време, прикован от болки в кръста, но нареждаше: „Никой да не излиза!”.                 Лекциите му за нас бяха широко отворени врати към историята на изобразителното изкуство. Прелиствахме и четяхме неговите дванадесет тома с респекта и вниманието, които този удивителен човек ни внушаваше. На тези лекции присъстваха и външни лица, привлечени от точната и вълнуваща мисъл. Чукаше с молива си и операторът сменяше картината. Говореше в този час за Ван Гог с уважение и симпатия, както за рисунките в мината Боринаж, така и за „разкривените обувки”. Вживяваше се сърцато, а в очите му напираха сълзи. Сега сме отрупани с великолепни книги за изкуството с изящни репродукции, но никога няма да забравя „магическия фенер” от 1936 година.                 Връщам се пак на думата „комасон”. Смятах я за негово изобретение, защото това бе комунизмът на сина му Богомил, който той приобщаваше към своето масонство. Едва по-късно разбрах, че този термин означава допускане на жени в масонската ложа.                 1936/37 година. Първият изпит по история на изкуството. Респектът от големия писател, своенравен, мълчалив и по-някога рязък, ни притеснява. Ние, дванадесет души, сме като новобранци. Прилежни и смутени пишем за Египет, Вавилон, Шумерското изкуство и т.н. Не помня кой бе третият, но накрая ние със Сашо Рибаров сме от тримата ощастливени – девет двойки и три тройки.                 Час по история на изкуството. В тъмния салон бай Николай е пред своя „магически фенер”. Преди да започне лекцията, съпътствана от прожекции, той ни извиква по списък и отбелязва отсъстващите. В този списък бе и синът му Боян. Понякога, използвайки тъмнината, едни се обаждаха вместо отсъстващите, но той не реагираше. Само веднъж извика името на сина си и... настъпи пълно мълчание. След което се чу гласът на бай Николай: „Моят син няма ли приятели, че да се обади някой за него?”                 Гуляли сме до късно с бай Николай и синовете му, а на сутринта... на изпит. Изпитната комисия – Райнов, Кожухаров и Велков, отсъства само Дечко Узунов. На масата купчина листа, върху които е поставил пръста си бай Николай и аз не мога да взема друго, освен това, което той е посочил. Въпросите са леки и приятни, Бенвенуто Челини и Андрея Мантеня. Между другото ме пита: „Къде се намира статуята на Давид на Микеланджело?” „В галерия Уфици - казах, - във Флоренция”. Настана мълчание. Проф. Кожухаров ме гледа и се обръща към проф. Велков: „Гледай как се е изчервил, само е за акварел!” Симеон Велков ме погледна: „Нямаш ли грешка? Аз мисля, че е в Париж.” И пак настава мълчание, след което бай Николай, какъвто беше безцеремонен, отсече: „Той добре го каза, тя е на площада във Флоренция, но принадлежи на Уфици, а ти си видял някое копие в Париж!”                 Вечерта сме се събрали у професора и той се шегува, като коментира изпита: „Днес Макето отваря врата и пита, тук ли е държавната лотария, а Любчо Тръпков говори като през панталоните...”                 Резбарят Борис Тилев му беше подарил стилизирано дървено кученце. Бай Николай го гали по коремчето и казва: „Колко искрено ме гледа, защото очите му са изкуствени!” Тези случайни мъдрости тогава силно ни впечатляваха. След бохемска нощ, предвождани от професора, излизаме цяла тумба да търсим мекици. Зазорява се и улиците още са безлюдни. Виждаме няколко маси, които току що се застилат. Веднага насядаме и поръчваме... вино. Забравихме мекиците! Тези бохемски нощи у Райнови понякога завършваха с борби. Подстрекател и главен борец беше Андрей Николов, големият наш скулптор. Имаше огромна сива брада и тежък ямурлук, който сваляше, за да се бори. Веднъж се борихме с Боян Райнов, великолепно сложен хубавец, с когото баща му много се гордееше. Голяма бе изненадата му, когато макар слаб и с дребно лице, но пъргав и жилав, победих Боян. Бай Николай се обърна към мен: „Мислех, че си госпожица, но не си бил!” Тогава ми подари картина, която пазя и до днес. Тайнствено небе, скала, наподобяваща череп, дървета, чиито клони завършват като орлови нокти, а теменужки гледат, като очи – сентенция на душевността му и духът, който витаеше в неговия дом.                 Бях отсъствал от Академията по причини, за които имах извинителна бележка от ректора проф. Никола Маринов. Още не познавах нрава на Райнов. Наложи се да занеса студентската си книжка в дома му. Бях помолен и от други студенти да предам техните книжки за подпис. Изкачих се по високото, стръмно стълбище. Звъня. След известно време вратата се открехва, подава се ръка, която взе книжките и ме остави да чакам на стълбището. Не мина много време, професорът излезе. Подаде ми моята книжка, а всички останали хвърли по стълбите. Трябваше да ги събирам чак до пътната врата. Беше уважил само моята извинителна бележка, подписана от проф. Маринов, когото по изключение уважаваше.                 Спомням си как в среднощните часове пеехме с Мильо Руневски „Однозвучно гремит колоколчик”, а той ни държеше за косите и казваше, че сме му вдъхвали сили. Обичаше тези руски романси.                 Имаше голямо честване на проф. Николай Райнов. Студентският дом е препълнен. Респектиращо и тържествено, само юбилярът отсъства. Мильо Руневски свири на пианото. Идва нареждане: „Юбилеят се забранява по искане на църквата, тъй като професорът е отлъчен от нея”. Аз трябваше да съобщя неприятната новина на юбиляра. Намерих го в едно от големите заведения. На дълга маса са Райнов и част от интелектуалния свят на София. Явно закъсняват за честването там, а го правят тук. Казах тихо на ухото му за забраната, а той изрече: „Гръм не пада върху тръни, а по високите дървета!”.                 Върнах се и разказах на колегата Евгени Йонов, който беше главен организатор на тържеството. Деен и емоционален, внушителен с високия си ръст и по-възрастен от всички нас, той ме замъкна по печатницата, където се подготвяше юбилейният лист. Нареди да се разместят шпалтите и сложи над логото с едър шрифт „ГРЪМ НЕ ПАДА ВЪРХУ ТРЪНИ!”.                 Помня го, когато сутрин идваше в Академията, строг, сух, аскетичен, точно определен от Богомил като тютюневия човек. Ходеше изправен със забавена походка, наклонен назад. Тънък, дълъг нос, две дълбоки бръчки отстрани и уста без устни. Беше един от големите умове на България.                   ПРОФ. БОРИС МИТОВ                 Типичен буржоа, с гола, лъскава глава и очила със златни рамки на винаги бръснатото, напарфюмирано лице, проф. Митов е изряден в обноските си. Деликатен, както като поведение, така и в изкуството. Беше постоянно ескортиран от две матрони. Но вероятно след малък семеен конфликт, нещо му е тежало на душата и предложил на прф.Райнов да отидат някъде на чаша вино. Изненаданият Райнов мълчаливо го повел към ресторант „България”, подходящ за бойното кръщение на Митов. Но само след няколко чашки, несвикналият професор бил „готов”. Райнов вика сервитьора и нарежда: „Келнер, изхвърлете този тип!”.                 Какво злостно отмъщение на пияча!                   ПРОФ. НИКОЛА МАРИНОВ                 Виждам го в съзнанието си като „лъв” - мъжествен, спокоен, монументален, а всъщност – лиричен, чувствен, мълчаливец. Говореше тежко и бавно, повече с движение на ръцете, като сумтене. Нещо като че го мъчеше да изкаже голямото си вълнение. Това вълнение изливаше в своите акварели с виртуозност и импресия. Стоя в Националната галерия пред неговия „Дамски портрет” и недоумявам как е постигнал такова съвършенство. Големият художник е и голяма личност. Чужд на интриги и творческа завист, той респектира със своя авторитет. Да си студент на такъв човек е шанс за бъдещия художник. Бях особено поласкан от вниманието му към мен, след одобрените от него илюстрации, които бях направил за една книга на Боян Болгар.            Проф. Маринов е ректор на Художествената академия, а ние стачкуваме заради високите такси. Застанали пред Академията, видяхме го да идва, мощен, солиден. В движение ме попита защо сме навън. Казах му причината. „Има ли някой в салона?”. Казах: „Само Илийката”. Илийката, дебелобузесто, еснафско човече от село Факия, кой знае как попаднало в Академията. В салона по рисуване са наредени в полукръг малки, самотни стативи. Някъде в края седи Илийката и послушно рисува. Професорът влезе в салона, а аз останах на вратата и чух Илийката да казва: „Те, другите стачкуват...” „Марш навън! Когато другите стачкуват, ще стачкуваш и ти!” - избоботи професорът.                 В тясна, задимена стаичка сме се скупчили около бачо Кольо. Това „бачо” или „бай” го налжиха някои момчета от провинцията като знак на голямо уважение. В това имаше нещо мило, което ни приобщаваше към любимите професори. Бачо Кольо имаше дълбок, бавен глас. Своеобразно и с чувство пееше своите песни, втъкани в общото веселие. Запомнил съм негова песен, която се пееше между мезета и чаши вино. „Сърдито либе, надуто, като се сърдиш, надуваш...” - спираше песента и врявата продължаваше. След време се чуваше неговия баритон: „ ...като се сърдиш, надуваш, иди си либе, легни си...” Пак приказки и пак врява, докато чуваме: „ ...в майчини черги шарени...” Така песента продължаваше през цялата нощ.                 Бяхме на пленер или по-скоро на излет в Казанлък, роден град на много художници. Рисувахме, ядохме печени агнета, пяхме и се забавлявахме чудесно. Бачо Кольо ми подари една негова снимка с автограф. Имах глупостта след години да изпратя този скъп за мен спомен в художествената галерия в Търговище, носеща неговото име. По-късно в Националната художествена галерия имаше голяма ретроспективна изложба на професора по повод негова годишнина. Пак се изправи с големия си ръст бачо Кольо, да ни радва и напомня, че е еталон за достижения в акварела. Обърнах се към уредниците на изложбата и ги попитах за тази снимка, но не знаеха нищо. Дано не е загубена някъде.                 С малко неудобство трябва да кажа, че при едно запитване на студенти от горните курсове, кои се проявяват най-добре от първокурсниците, всички очаквали, че това ще е един буен младеж от Пазарджик, наперен, самонадеян красавец. „Попов ли, Попов?” „Не, има един друг, който рисува лишеите на младите модели” - визирайки мен, а тези лишеи ги беше добавила в рисунката ми Лиляна Доганова.                 В последните му години му предложих да го заведа на излет. Професорът се вживя в миналото, но може би знаеше, че няма да има сили и каза с усмивка: „Ще отидем! Ще изядем една тава кисело мляко!”. Не се осъществи. Скоро след това почина.                   ПРОФ. СИМЕОН ВЕЛКОВ                 Професорът е конструктивен художник, това и преподаваше, перспектива. Беше мил, добродушен човек, когото наричахме „Дядо Боже”. Имаше мека, бяла брада и детско чисти, сини очи.                 Пътувахме с влак за някакъв излет. „Дядо Боже” е в сантиментално настроение, пее с тих, мелодичен глас. Срещу него в купето седи Никола Блажев. Блажока е студент последна година, беден, като много други. Бръкнал с ръце в джобовете, натиска панталона си, да не се види, че няма чорапи. Очарован от професора, той го гледа с широка усмивка, в която личат разредени, прогнили зъби. Става поривисто, хваща бузите му и... го целува възторжено право в устата. За ужас на професора! И проф. Велков, подобно на проф. Митов, беше притиснат от две жени, които бяха сестри. Този човек бе толкова добър и загрижен за студентите си, че отиваше по домовете им, за да ги кара да се яват на изпит и готов на стълбищата да им разяснява това, което ще ги изпитва. Такъв беше и случаят с артистичния бохем Мильо Руневски.                   ПРОФ. ДЕЧКО УЗУНОВ                 През 1936/37 година, когато постъпих в Академията, младият, талантлив художник, току що завърнал се от Мюнхен, ми стана професор по рисуване, живопи и приложно-декоративно изкуство. Естествен и непринуден, артист в живота и в изкуството, той не се занимаваше с методиката на преподаването, а още по-малко го впечатляваше дисциплината. Не се съобразяваше с никакви наредби. Цигарата беше като залепена на устните му, а очите му присвити от цигарения дим. Задаваше ни някаква тема и отиваше да играе билярд в кафенето на „Цар Освободител”. Големият художник си личеше, когато корегираше направеното от нас. С два-три удара на четката рисунката се отваряше преобразена. Още в първия час ни накара да се снабдим с бунтпапир. Започвахме с изрезки на цветове и форми, на които да намерим място в пространството в цветово равновесие. Това елементарно, детско занимание, беше първата проверка на чувството за композиция и добър вкус, а ние носехме цели кошове с рисунки. С това приключи неговата методика. Още несвършила зимата, той ни насочи към Пролетния мострен панаир в Пловдив: „Вървете, там е школата!”. Наистина там не само получихме първата работа като художници-приложници, но и се приближихме до много, вече достатъчно известни. Вляхме се в тяхната среда на познания и бохемство. Тук бяха Георги Попов-Джон, Никола Тузсузов, Георги Атанасов, Цанко Лавренов, Владо Рилски, Борис Коцев, както и Евгени Йонов, мой колега и приятел, работил на панаира от години, но чак сега започнал следването си. По-късно групата се увеличи с присъствието на Александър Жендов, Пенков и др. Никога не си позволих да се обръщам към моя професор по име или с „бай Дечко”. За мен той винаги беше „професора”. Веднъж ме покани да му помагам за направата на фреските, които трябваше да осъществи за Министерството на вътрешните работи, но за съжаление смутното време му попречи. Не можахме да ги завършим.                 Бяхме на излет в село Батулия. Дечко Узунов и Никола Тузсузов с жените си Маша и Нева, личности, с които беше удоволствие да общуваш. Като студенти на професора, присъствахме и ние, Мильо, Сашо, Тръпчето и аз. Къпахме се в реката, някои чисто голи и това беше повод за добродушен смях, без преструвки. Проф. Дечко Узунов беше очарователен със специфичния си казанлъшки говор и свой хумористичен стил. Парафразираше песента „Плезир д,амур”, смеейки се: „Прибавяйте безир д,амур”, или „любовна смазка”, а когато корегираше някоя рисунка, се усмихваше пленително: „Добре е, ама нейсе.” Най-близко до него беше Сашо Поплилов. По-късно той зае неговата катедра. Майката на Генко Генков се оплаква от сина си. Професорът я успокоява: „Нищо, госпожа, ние всички сме малко „така”, но той попрекали..” По нареждане на Пенчо Кубадински, Дечко Узунов беше получил разрешение да лови риба, където пожелае. Бях свидетел на весела сцена, когато запретнал панталони, хвърляше въдица в шадравана на Пловдивския панаир. Пристига служебно лице и му казва, че тук е забранено. Професорът затършува из джобовете си и извади тапията. Едва ли мислеше сериозно да лови там, но в разрешителното не се споменаваше, че в шадравана е забранено. А пред такава заповед – козируваш! Казва ми: „Китане, утре на изпита при Николай Райнов ме изчакай да дойда, за да мине по-леко”. Чаках известно време, не за друго, а заради добрите му чувства към нас, студентите. Не си спомням изобщо да се е появил. Тези случки са малка част от характера на големия Дечко Узунов. За неговите постижения в изкуството изкуствоведите са писали много, то се знае. За мен професорът беше аристократ на духа. Той владееше пространството около себе си и печелеше симпатиите на всички, да не говорим за неговите студентки. По повод осемдесетата си годишнина, проф. Дечко Узунов ме покани специално с намерение да ми помогне, тъй като ме бяха нарочили като „враг на комунизма”. Там ме представи на Людмила Живкова и Венелин Коцев. В новата му къща беше хубаво, на двора „барбекю”, а вътре негови картини на и на жена му, любител-художник. Мислел е, че там ще използвам възможността, за да поставя проблемите си. Не го направих! Помагах на професора при направата на голям стенопис в хотел „Славянска беседа”, заедно с проф. Илия Петров. Работата е в стил „соцреализъм”. Завършена е в срок. Епизоди от войната показваха устрема и победата на великата Червена армия, начело с вожда и бащата на народите и т.н. Докладваха на генералите Бирюзов и Черепанов. Когато попитаха професора защо няма самолети, той отговари в неговия шеговит стил: „Отишли са да бомбардират и още не са се върнали!”                   ПРОФ. ИЛИЯ ПЕТРОВ                 От фронта се завърнах в Академията. Бях завършил семестриално и трябваше да се дипломирам. В коридора, където почивахме, към мен се приближи проф. Илия Петров и ме заразпитва за фронта. Моите преживелици му допаднаха, защото ме гледаше с нескрита симпатия.                 Суров характер имаше бай Илия. На едно събрание в СБХ, Мишо Симеонов завърши изказването си с думите: „Бягайте, бай Илия идва!”. Същият този суров бай Илия беше купил костюми на двамата студенти, Койчо и Серьожката, весели, талантливи момчета.                 Разсилният в Академията, Сотето, беше обвинен от професора за някакви изчезнали рамки. Отидох в съда като свидетел на Сотето. Виждах голямото му огорчение от подозрението и недоверието към него, от това, че постъпката на прфесора бе дребнава , недоказана и не по ръстана Илия Петров. В съдебната зала професорът ме видя и след няколко добронамерени реплики оттегли иска. Събрание на СБХ, свикано специално за порицание на художниците, отклонили се от курса на партията. Беше грозно и срамно! Утвърдени, талантливи художници стояха „виновни” пред съда на конюнктурата в лицето на Крум Кюлявков, тогава ректор на Академията. Слушахме унизителни разпити за „модернизма” в изкуството, за диверсията от страна на Запада и неговото вражеско влияние. Съдеха големи имена. Най-упрекван беше Александър Жендов. Болен, с пресипнал, хрипкав глас, той възмутено викаше: „Защо ме правите знаме на реакцията?”. Джон Попов се държа достойно, а за моя изненада и огорчение, Илия Петров си направи унищожителна самокритика. Излязох на улицата и срещнах Ана Петрова. Тя ме попита какво става. „Иди да видиш как се унижават силни хора!” - отговорих. Като член на журито на една приложна изложба отхвърлих работата на доносника Асен Димитров. Веднага информира ЦК, че това било политическа провокация. Съставиха комисия с председател проф. Илия Петров. За негова чест той потвърди моето становище. След години, когато правех ЕКСПО 70, ми се налагаше да тичам всяка сутрин в гората заедно с моя приятел Тихомир Каранов, атлет и треньор, за да укрепвам психическото си състояние. Там често срещах професора, с когото си разменяхме по няколко думи. Правеше ми впечатление несигурната му стойка и подозирах заболяване от паркинсон. Оказа се вярно. Не бях ученик на проф. Илия Петров, дори в известен период не приемах изкуството му като живописен стил. Сега, след години, се упреквам за прибързаните си заключения и се възхищавам не само от мъжкия му характер, но и от ръста му на художник, който остави образци на качествено и богато творчество!                   ПРОФ. ИЛИЯ БЕШКОВ                 За изложба в Москва бяха нужни карикатури от Илия Бешков. Докато отивахме с него към домът му, го попитах има ли надеждни негови студенти, а той: „Кретени! Академията е отворена за триста души, за да излезе един!” На килима в хола си подреди 40-50 политически карикатури, от които да си избера. Спрях се на пет-шест, а той: „И аз избирам тези, но те (ЦК) ще изберат други!” - и ми ги посочи. Така и стана.                   ИВАН ПЕНКОВ                 Иван Пенков беше голям дявол, артистичен и остроумен вицаджия. Неговият син Джони е наследил тези чудесни качества от баща си. Направи декорите за операта „Дон Карлос” с голям вкус и култура. Една зима целият ни курс правеше суровачки. Дори в тази обикновена тема той внесе нова естетика. Дрянови клонки заляха пазара с голямо разнообразие от панделки, цветни топчета, пилета...                 Разказваше как, като пленник през миналата война, френски войник от противниковия лагер пеел някаква ария, която Пенков поел и завършил. Така музикалната култура на двамата ги сближила в сърдечно приятелство.                   ПРОФ. СТОЯН РАЙНОВ                 Макар и професор в Академията, не зная да е създал нещо значителтно. По повод на една негова изложба, брат му, големият, уважаван писател , художник и преподавател Николай Райнов, съвсем не на място я нарече „приказки от глина”. Приказки нямаше. Имаше само глина. Дори точенето на глината извършваше друг. Той като че се занимаваше само с експерименти с глазурите, които криеше от своите студенти. Слава Богу, някои по-будни момчета се добраха до тайните на керамиката.                 Като жури на една изложба на приложните изкуства посетихме ателието на Стоян Райнов. Нямаше нищо, което да спре вниманието ни, освен един предмет с чудесно усетен обем и глазиран в някакво много сложно червено – не беше нито бордо, нито английско, нито сатурнено червено,. Настоях да се приеме. Здравко Манолев е изявен керамик, а мълчи. Мълчи и Стоян Райнов. Останах учуден от това поведение. Когато излязохме, Здравко ми довери тихо, че това не е предмет на Райнов, а подарък от китайците.                 Бях завършил Академията и рисувах пана за градския съвет на София. Друг обект до мен изпълняваше проф. Гочо Богданов. Той дойде при мен със Стоян Райнов и ми предложи да постъпя като асистент в Академията. Отклоних поканата. Нямах смелостта да им кажа, че не харесвам това, което се прави там. Предпочитах свободната професия.                   ПРОФ. ВАСИЛ ЗАХАРИЕВ                 Пътуваме с влак. В едно купе пеем не съвсем благочестиви песни: „Краката съм си изтрила снощи вечер с ке-ремида, ела , либе по вечера, ще те чакам на пенджера...” Сериозен и подозрителен, проф. Захариев застава на вратата и подхвърля двусмислено: „Да видим кой ще слезе на първата гара...” И добавя: „... да налее малко вода!”                 За разлика от професорите бохеми, Васил Захариев е човек на реда и дисциплината. Конформист по природа, беше поел Академията с цялата сериозност на отговорен човек. Това му създаваше неприятности, защото не можеше да вкара в калъф много от бъдещите художници. Графиката, която правеше е прецизна като калиграфия. Това също имаше своитедостойнства, но не беше свободната изява на артиста. Недоволен от разхайтените студенти, които влизаха и излизаха в Академията като в хан, реши желязната врата да се затваря сутрин точно в 8.00 часа. Прескачахме оградата. Трудности изпитваше само Павлето поради малкия си ръст. За него се грижеше големият Евгени Йонов, който надвесен над оградата го прехвърляше в двора. По този повод проф.Захариев извика в кабинета си неколцина нарушители на реда. Държа ни дълго, за да ни убеждава, че трябва да спазваме порядъка и дисциплината. Отегчени от морализаторските напътствия, бяхме стреснати от гласа на Сашо Рибаров, който го прекъсна с думите: „Престанете, професоре, тук да не е прогимназия!”. Професорът, благовъзпитан и деликатен човек, не успя да отговори.                 Като танцьор в трупата „Средец” познавах отблизо големия музикант Карло, тромпетист и синовете му Борис, виртуозен акордеонист и Калчо, скромен барабанист. Покани ме на сюнет. Беше се събрала цялата циганска махала. От трамвая се чуваше неспирно думкане, напомнящо африкански ритми. Върволица от хора, движещи се в ритъма. Стаята, в която влязох, бе боядисана в тъмна резеда. Върху широкото легло, над което висят гирлянди от златна хартия, лежи майката – дебела циганка, начервена и белосана, цялата в златни, дрънкащи тютюрмета. От двете й страни лежат Боце и Калчо, вече обрязани. Изненадан, видях срещу леглото бохемската компания на моя професор Дечко Узунов и около него Георги Атанасов, Иван Пенков и Руска Маринова. Атанасов е начервил лицето си като вулгарна проститутка, професорът се държи така, сякаш всичко се прави за него, а Руска не сваля влюбените си очи. Пенков ми маха да отида при тях. Карло надува тромпета до края на най-тънките трели, а майката от време на време разтърсва гърдите си, големи като възглавници.                   АЛЕКСАНДЪР ПОПЛИЛОВ                 В големия салон на Академията бяхме студенти от първа и втора година. Новоприетите рисувахме глава от натура, а второкурсниците - голо тяло. Сред тях беше и Сашо. Превъзходен рисувач и умник, нахлуваше в работата експресивно, малко маниерно, но живо, със самочувствието на знаещ и можещ. В Съюза на българските художници този млад художник налагаше своя авторитет – решаваща беше неговата последна дума, какво и как да се направи, как да се оцени като стойност, художествено или материално. Някак предопределено стана приемник на проф. Дечко Узунов, от когото всички се възхищаваха. Доказа се не само като илюстратор, но и като плакатист и живописец. Живописта му носеше и илюстративен характер, но това беше той, Сашо. Винаги сръчен и остроумен, със завидна за годините си култура, благороден и разумен, вглеждаше се в своите студенти, насочваше ги и насърчаваше в собствените им усещания, без да налага своите. Така обучи много млади плакатисти с индивидуални качества и широки възгледи. Точен в преценките си, той ги освобождаваше от догмите, налагани от времето. Ходеше с големи крачки, често с ръце на гърба и леконаведена глава. Живите му очи не пропускаха нищо. С голямо чувство за хумор ни въвеждаше в „сръбския театър” : „Ди е църнац? А ща е с црънца? Ди е нйегов рубац?”. Репликите бяха от „Отело”, гарнирани със смях.                 В Академията Сашо преподаваше плакат. Участва само веднъж на Пловдивския панаир. Непосредствено след 9.ІХ.44 г. Пое оформлението на щанда на „Винпром”. В този период СБХ се ръководеше от развихрили се партийни другари, заели се да създават нови тарифи. Изчисляваха изкуството на квадратен метър, като на занаятчиите-бояджии. Добросъвестен и безхитростен, Сашо нарисува фреска, в която показваше целия цикъл на процеса – от гроздобера до крайния продукт. Многобройни човешки фигури населяваха голямата стена, всички в момент на работа. Малко разточително, но човек попада в атмосферата на колективния труд, каквато беше тенденцията на времето. Всичко е многоцветно и радостно. Дойде колегата Кършовски със своя метър и така изчисли стойността на изкуството, че Сашо беше ощетен жестоко. В близост до тази прекрасна живопис, наподобяваща гоблен, се извисяваше демащабираната фигура на селянка от павилиона на земеделието, лошо нарисувана от колегата Г.П. Тук метърът беше разточитнелно благосклонен. Процесията по погребението на Георги Димитров идва от Националната галерия към Военния клуб по бул. „Руски”. Седнали сме на тротоара срещу аптеката на ул. „Раковски” и наблюдаваме шествието. Сашо въздъхва: „Ех, отиде си бай Георги!” „Какво го жалиш, Сашо, та той беше един от диктаторите!” На него можеше да кажеш всичко, без да се съобразяваш. На събрание на УС на СБХ Бенчо Обрешков се изказва непочтително за Сашо в негово отсъствие. Казах: „Така не може да се говори, още повече за колега от ранга на Поплилов, етичен, почтен и талантлив!”. Макар и безпартиен, Сашо се ползваше с доверието на Партията. Бе един от първите, посетили СССР след 1944 г. В зала БИАД очакваме да чуем впечатления и коментари за съветското изкуство. Беше достатъчно почтен, за да не се възхищава на това, което е видял. Спря се единствено на Серов и Левитан. Разбира се, руското изкуство има своите върхове, дори съветското е авангардно в платната на Малевич и Кандински, Шагал и други, но вероятно му бяха показали само съвременна социалистическа живопис – партийни поръчки.                 И сега виждам Сашо, Павлето, Сашо Петров и Йордан Попов в компания с Надя, аристократична и надменна, веселата и жизнерадостна Венета и малкото Наде във весели разговори и смях из двора на Академията. Бяха елита на младата генерация художници. Дълго след завършването им по параваните в залите за рисуване стояха закачливите рисунки на Сашо. Само с един щрих се хилеше симпатичният образ на Венета Дюлгерова.                 Срещаме се на изложба в салоните на СБХ. Не бяхме се виждали със Сашо отдавна. Той е поостарял и се вживява театрално във възраста си. Коментираме картините. Изненадващо се обръща към мен и казва: „Боре, ти си голям художник, ама не го знаеш!”. Наистина нямах това самочувствие и останах поласкан. Милият Сашо, винаги с добра дума, особено към мен.                   ЦАНКО ЛАВРЕНОВ                 Моят познат Жоро Кандиларов беше на работа в Комитета за културни връзки с чужбина. Разговаряме в неговия кабинет. Звъни телефонът. Жоро вдига слушалката и с усмивка се обръща към мен, закривайки я с ръка: „Обажда се някакъв лъв” – и продължава с беззвучен смях, а от слушалката се чува: „...Лав, Лав, Лавренов...”                 Цанко Лавренов е голямо явление в художествения живот не само на Пловдив, но и в национален мащаб. Самобитен в почерка си, бай Цанко с голямо майсторство ни връща в епохата на Възраждането за да заживеем в този прекрасен свят, пленени от атмосферата на миналото, все още запазена в стария град.         За мен, навлизащ в професията като оформител на павилиони, да участвам заедно с колегата Евгени Йонов и стария живописец беше радост и удоволствие. Годината е 1936. Промишленото училище. Не си спомням Цанко Лавренов в чисто приложната задача, но няма да забравя друго. Изпрати ме да взема нещо от къщата му, като ми даде ключа от дворната врата. Учуден гледах този монументален ключ, в елипсовидната дръжка, в която можеше да си пъхнеш ръката.                 Бай Цанко говореше трудно, заеквайки. Това като че му помагаше да се вглъби още повече в платната си, но понякога се налагаше да общува и с хората. В една от годините, квартирувах в ателието на бай Цанко Лавренов на площад „Джумаята” в Пловдив. Понякога ме молеше да не се прибирам по-рано от един след полунощ. По това време моята роднина Дочето следваше педагогика в града. Бяхме се уговорили да я разведа някоя вечер из стария Пловдив, когото не беше виждала дори през деня, улисана в заниманията си. И ето, поводът е налице!                 Нощем старият град напомня декори от отделни сцени – странно нагънати еркери, къщи, осветени от фенери, калдъръми от обли камъни, зидове с малки отвори, през които съзерцаваме църква в синьо на тъмно небе, или звънарница в стъпаловидна форма. Поемаме към античната крепост „Хисар капия”. Интимно и загадъчно. Впечатляваща е къщата на Куюмджиоглу с рядко срещаната тройна фасада, живописно оцветена на тъмния фон. Минаваме под арката и вниманието ни спират еркерните стени на синя къща, още по-синя в тъмната нощ. До нея, великолепната фасада на Недкович. Улица „Пълдин” е незабравима, още повече, че попадаме на тихо свиреща цигулка от отворените прозорци на горещата по това време улица. Прислонени под еркера, слушаме майсторското изпълнение на невидимия цигулар. Възхитени от цялата поредица архитектурни шедьоври, слизаме към уникалната звънарница на църквата „Света Марина”. Незабравима нощ! Градът е безлюден. Неусетно минава уреченото време и изпращам Дочето.                 Отдавна е време за сън. Ателието е потънало в цигарен дим и алкохолни изпарения. По масата са разхвърляни обелки от портокали и ябълки. Мирише на одеколон и коняк.                 Бай Цанко разкриваше малко от интимния си живот.                   ИВАН БОГДАНОВ                           Той е от по-младите ми приятели. С него ме свързват общите ни разбирания за изкуството и политическото насилие, на което бяхме принудени да служим.                 Получих от него “PATHS” от 200 страници, където е събрано цялото му творчество до днес. Пожелавам му още няколко такива да документират неговата работоспособност и завидно качество. По този повод написах:                 „Драги Иване, Разгледах внимателно и с удоволствие дългия низ от изживяни творчески вълнения, в малка част от които сме вървяли заедно. Възхищавам се от постоянството да съхраниш най-ценните мигове на вдъхновение и да ги предоставиш на твоите внуци, като нагледен урок за пътя на един неспокоен дух. Прелиствам и пред мен се очертава образа на художник, точен и добросъвестен в своя натуралистичен академизъм – „отличен”, както казва Академията. Твоят интелект и неспокоен поглед не спират до тук, независимо от конюнктурата, а може би точно поради това. Будните ти очи следват новите тълкувания на изкуството (зад Завесата) - театър, плакат, живопис и графика, вървят неудържимо към новите закономерности, подчинени на духа. Твоето Аз в творчеството ти - илюстрацията, плаката, малката и голяма графика, анимацията – се вижда навсякъде, заедно със сръчната ти ръка, добрия вкус и находчивата мисъл. Това показва, че владееш смелата и емоционална рисунка така, както и гротеската в анимацията, а голямата шрифтова култура винаги е намирала точното си място.                 Но най-ценното в теб е, че не търсиш настойчиво и унизително признание, а живееш в своя свят на радост от постигнатото, а то е вече узряло, като старо вино.                 Наздраве, приятелю!                                                                  Твой Китана”                                 БАЙ ПЕТЪР УРУМОВ                 е талантлив художник, възпитаник на старата унгарска школа. Получи званието „народен художник”. Срещам го в квартала и му честитя заслуженото отличие, на което той отвърна: „Не ме радва вече нищо. Това трябваше да стане преди двайсет години. Сега съм твърде стар и болен, и ми е все едно”.                 Скоро след тази среща почина.                   ДИМИТЪР КАНДИМИРОВ-БАЙ МИТЬО                 От бюлетина на СБХ научих, че бай Митьо ни е напуснал. Уважавах този човек и колега, който говореше истини, без да се съобразява с конюнктурата. Остатък от романтичното време на комунизма, отдавна разочарован, той още минава за такъв, поради скромност и мълчаливост. Беше спокоен, бавен, мислещ и критичен, без да е шумен.                 Група художници, между които бе и той, проектирахме Музея на революционното движение. В моя раздел попаднах на снимка на политзатворници в Пловдив, а сред тях Тодор Павлов и бай Митьо. Всички се изреждахме да го видим като „борец”, поел кръста на „комунстическата правда”. Вкупом искахме да ни разкаже нещо за онова време и да го видим като герой. Равнодушен и скептичен, той ни шокира с репликата: „А, ние бяхме там като на курорт. На Великден в двора на затвора идваха гос
Категория: История
Прочетен: 1587 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 10.06.2015 07:48
 image
© 2015 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

СПОМЕНИ ОТ КАМЕННАТА ЕРА

(12) 

КОННИЦАТА НА БУДЬОНИ

от

 

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

  

ТЕЗИ ЛЕТНИ ДНИ СИ ПОЗВОЛИХ, ДАЛЕЧ ПРЕДИ ПОЛУЧКА-ПЕНСИЯ, ДА СИ ПОХАПНА ПРЕПЕЧЕНА НАДЕНИЧКА. НА ПАЗАР “ЧАТАЛДЖА”, МИЛО МОМИЧЕ МИ ПРЕДЛОЖИ, ДА ОПИТАМ НАДЕНИЦА ОТ КОНСКО МЕСО. ДОСТА НЕОБИЧАЕН СЪЕСТЕН ПРОДУКТ ЗА НАШЕГО БРАТА. МАКАР В ДРЕВНОСТТА; А ПЪК В НАРОДНИ ПЕСНИ НИКАКВО ГО НЯМА; ДА СЕ ТВЪРДИ: ПРИПЪЛЗЯВАЙКИ ОТ ПОДУРАЛИЕТО НАНАСАМ БОЛГАРСКОТО ПЛЕМЕ ЮНАШКО БИЛО ПРИДОШЛО С КОНЕВРЪЗИ И ЮРТИ, ДЪВЧЕЙКИ КОНСКО МЕСО ЗА ИЛАЧ.

- МЕСЦЕТО - ДА НЕ Е ОТ ЧОВЕШКО!?! - ЗАПИТАХ.

- КОНСКО Е – ОПИТАЙ!?! 

ЦЕНАТА БЕ, КАТО В ХОТЕЛ-ЛУКС ПО ПРИЧЕРНОМОРИЕТО. ЗАХАПАХ НАДЕНИЧКАТА, НАТИКАНА В НЕБРЕЖНО РАЗЦЕПЕНО БАЯТО ХЛЕБЧЕ. “ОВКУСЕНО”, С БЕЗБРОЙ АБСОЛЮТНО БЕЗВКУСНИ ГОРЧИЦИ, МАЙОНЕЗИ И Е-ТА. 

СЕДНАХ НА ЕДНА ПОТРОШЕНА ПЕЙКА. КУЙТУЛЯСОХ ПРИМИРЕН. ЗАМИСЛИХ СЕ, ЗА СЪДБАТА НА ИЗМОРЕНИТЕ КОНЕ. ДАЛЕЧ ПО-НЕПРИЯТНА ОТ ТАЗИ НА ДИВИТЕ МЕЧКИ. ЗАЩОТО, ДОКАТО ЗА ДИВИТЕ МЕЧОЦИ В БАЛКАНА ИМА КОЙ ДА СЕ ЗАСТЪПИ НА ПРАВИТЕЛСТВЕНО РАВНИЩЕ, ЗА ИЗМОРЕНИТЕ АЙГЪРИ – ЕДВА ЛИ ИМА КОЙ ДА ГО СТОРИ. ТАКА Е БИЛО, ПО ВРЕМЕ НА МИННИТЕ ВЪГЛИЩНИ КОНЦЕСИИ ПРЕЗ ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК. ТАКА Е – И ПОНАСТОЯЩЕМ. О, НЕ САМО С КОНЕТЕ. СЪС ВСИЧКИ НАС. 

И, ДОКАТО СИ ХАПВАМ ОТ ЖИЛАВИЧКАТА НАДЕНИЧКА, ЗАГЛЕДАН В НЕЙНИЯТ ОКАЗАЛ СЕ НЕХРАНИСМИЛАЕМ ЗАВЪРШЕК, СИ ПРИПОМНИХ ЕДНА ОСОБЕНО ПОКАЗАТЕЛНА СЦЕНА ОТ ФИЛМ, ЗА ДНИТЕ И НОЩИТЕ, НА ВЕЛИКАТА ОКТОМВРИЙСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ. НАРИЧАН ДИСИДЕНТСКИ. ПРОСТО ЗАЩОТО БЕ БОЛЕЗНЕНО ПРАВДИВ. ПОСВЕТЕН, НА ПРОБИВ В ГРЪБ НА ЛЕГЕНДАРНИЯТ КОМАНДИР ЧАПАЕВ. КОЙТО, ДОКАТО СИ СЕ ЛУТА НАСАМ-НАТАМ, СЪЩИСАН ОТ НЕОЧАКВАНОТО ПРЕДАТЕЛСТВО, БИВА ИЗМАМНИЧЕСКИ СЪСЕЧЕН. 

ТОЗИ ФИЛМ НИ БЕ ПРОЖЕКТИРАН, В КАЮТКОМПАНИЯТА НА ЖИВОТНОВОЗА “МАМБО-ИТАЛИАНО”, ОТ НЕГОВИЯТ КАПИТАН. В ПРИСЪСТВИЕ НА ШЕФА НА ГРАНИЧНОТО КПП НА БЕЛОГРАД, И НА СЪОТВЕТНИЯТ КОРАБЕН АГЕНТ. ПО ВРЕМЕ НА ЕДНО ОТ МОИТЕ ЕЖЕДНЕВНИ СЛУЖЕБНИ ПОСЕЩЕНИЯ.

- ТОВА Е БУДЬОНИ, - БЕ ЗАЯВИЛ ШЕГОВИТО МАСТИТИЯТ МОРСКИ ВЪЛК, - ТОЙ Е ВИДЯЛ СМЕТКАТА НА ЧАПАЕВ.

КАПИТАНЪТ ГОВОРЕШЕ СНОСНО РУСКИ. ПО ПРОСТАТА ПРИЧИНА, ЧЕ СЪПРУГАТА МУ БЕ ИТАЛИАНКА ОТ БЕЛОГВАРДЕЙСКИ ПРОИЗХОД. 

НАЧАЛНИК КПП СЕ НАПРАВИ, ЧЕ НЕ ПРИЕМА ПОДОБНИ ОТВРАТИТЕЛНИ ИСТИНИ. РЕЗУЛТАТ, ОТ НЯКОГАШНА БЕЗУМНА КОНКУРЕНЦИЯ МЕЖДУ БЕЗБРОЙНИТЕ МАЛКИ, СРЕДНИ И ГОЛЕМИ АТАМАНИ, ПО ВРЕМЕ НА КАЗАНАТА ПО-ГОРЕ ВОСР – 1917. ДО ЕДИН ВЪЗПРИЕЛИ ИДЕАЛИТЕ ЗА БРАТСТВО, РАВЕНСТВО И СВОБОДА – НА ГОЛО. БЕЗПОЩАДНО ИЗТРЕПАНИ ЕДИН ПРЕЗ ДРУГ. КОРАБНИЯТ АГЕНТ СВИ РАМЕНЕ, И СЪЩО ИЗЧЕЗНА. ПРЕЗ ФИЛИСТРИНА НА КАЮТКОМПАНИЯТА СЕ ВИДЯ, КАК ДВАМАТА СЛУЖБАШИ ПРЕТУПАХА ПО СХОДНЯТА НА КЕЯ. ПРОДЪЛЖАВАЙКИ ОЖИВЕНО ДА РАЗИСКВАТ НЕВЕРОЯТНИТЕ КАПИТАНСКИ СЛОВА КОИТО ЕДВА ЛИ БЯХА ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА. 

ОСТАНАХМЕ НАСАМЕ С КАПИТАНА, ПРЕД МАСА ОБСИПАНА С ЛЕКИ ИТАЛИАНСКИ ВИНА, И КОНСКА КЪРВАВИЦА ПО ВЕЛИКДЕН. ПИЙВАЙКИ СИ АЛКОХОЛ, АЗ НЕ МОЖЕХ ДА СЕ НАСИТЯ НА БЕЗБРОЙНИТЕ ВКУСНИТЕ ЯСТИЯ.

- НАИСТИНА ЛИ? - ОСМЕЛИХ СЕ ДА ЗАПИТАМ, - ВСИЧКО ТОВА Е ОТ КОНСКО МЕСО?

- РАЗБИРА СЕ, - ОТВЪРНА КАПИТАНЪТ, - В ИТАЛИЯ СЕ КОНСУМИРА ДОСТА КОНСКО. СЪДЪРЖА ВЕЛИКОЛЕПЕН КОЛАГЕН – ПОЛЕЗЕН Е ЗА СТАВИТЕ. Е, И ЗА МЪЖКАРСТВОТО, НО, ЗА СЕБЕ СИ ПРЕДПОЛАГАМ, ДА Е ОСТАТЪЧНА АНТИЧНА ТРАДИЦИЯ.

И, ЗАПОЧНА ДА ОБЯСНЯВА И ДОКАЗВА, ДОКОЛКО РУМЪНИ, БЪЛГАРИ И ИТАЛИАНИ, СА ОТ ЕДНО И СЪЩО ПЛЕМЕ НА АЗИАТСКИ КОНЯРИ.

- ВИЖТЕ СЕГА, - РЕЧЕ, А СЪПРУГАТА МУ ИЗПРЪХТЯ, ИЗВИНИ СЕ, И СЕ ЗАКЛЮЧИ В КАПИТАНСКАТА КАБИНА. БЕ НЯКЪДЕ КЪМ ДВА ПОДИР ОБЕД, А ВСЕКИ СУПЕРКАРГО НА КОРАБ, ПО ТОВА ВРЕМЕ Е ДЛЪЖЕН ДА ПОДРЕМНЕ. - УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ДЪРЖАВЕН ИНСПЕКТОР. НИЕ С ТОЗИ КОРАБ УСПЯХМЕ И ИЗНЕСОХМЕ, А КЛАННИЦИТЕ “КИПРИЯНИ” ПРЕРАБОТИХА И ПРОДАДОХА, И ИТАЛИАНСКИЯТ НАРОД ИЗЯДЕ НЕ ДРУГО – А КОННИЦАТА („ЗАПОМНЕТЕ!?!“) НА МАРШАЛ СЕМЕН МИХАЛИЧ БУДЕОНИ, УВАЖАЕМИ ЧОВЕЧЕ.

ЗЯПНАХ С ОТВОРЕНА УСТА. ПРИПОМНИХ СИ УВАЖАЕМИЯТ НАПЪЛНО ПОБЕЛЯЛ МАРШАЛ, КАК НИ СЕ УСМИХВА ДОБРОДУШНО И ХИТРИЧКО, ПО ВРЕМЕ НА БРАТСКО ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКО ГОСТИ, ОТ БАЛКОНА НА СТОЛИЧНИЯ МАВЗОЛЕЙ. ДОКАТО НИЕ, ТЪЛПА ПОДРАСТВАЩИ ГЛУПЦИ, РАЗВЯВАМЕ ЗНАМЕНА И ПЛАКАТИ, ГОТОВИ ДА ЛИТНЕМ КЪМ ФРОНТА; В ИМЕТО НА ЩО ДА Е; НА ВСЯКА ЕДНА СЛЕДВАЩА ВОЙНА.

- НИМА МОЖЕ ДА СЕ ИЗЯДЕ ЦЯЛА ЕДНА КОННА АРМИЯ?

- РАЗБИРА СЕ, - ОТВЪРНА КАПИТАНО КИПРИАНИДИС,- ТАМ ПО ПОЛИТИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ, ТОВА НЕ БИ МОГЛО ДА СТАНЕ. ПЪК, И С ПРЕРАБОТВАТЕЛНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ ОТДАВНА НЕ СА В КРАК. ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗХОД БЕ; А АРМИЯТА ИМ СЕ ПРЕВЪОРЪЖАВАШЕ; ДА НАПРАВЯТ ИЗГОДЕН ИЗНОС. ПОДИР ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОНЕ И КАВАЛЕРИЯ НИКОМУ НЕ ИМ ТРЯБВАТ. А, В НЕДАЛЕЧНО БЪДЕЩЕ, НЯМА ДА СА НЕОБХОДИМИ ДОРИ ХОРА. ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК ЩЕ БЪДЕ ИЗЦЯЛО ДИГИТАЛЕН.

ГОДИНАТА БЕ ЕДВА 1980. ПРЕДИ ДА ЗАСЕДНЕМ В ПРИЕМНИЯ САЛОН, КАПИТАНЪТ ГОРДО НИ БЕ ПРЕДСТАВИЛ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА АВТОМАТИЗАЦИЯ НА КАПИТАНСКИЯ МОСТИК.

- В БРОЙКИ – КОЛКО КОНЕ - ВСИЧКО?

- НЕ БЪДЕТЕ ПРЕКАЛЕНО ЛЮБОПИТЕН. НА ЕДИН РЕЙС КОРАБЪТ ПРЕНАСЯ ДО ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ХИЛЯДИ ГЛАВИ. ОСТАНАЛОТО – ПРЕСМЕТНЕТЕ САМ.

И МЕ ПОВЕДЕ, ЗА ДА МИ ПОКАЖЕ УДОБСТВАТА НА СВОЯТ МНОГОПАЛУБЕН АВТОМАТИЗИРАН ПЛУВАЩ ОБОР. А, ТАМ, НА ДЪНОТО, ПОД БЕЗКРАЙНИЯТ КОНЕВРЪЗ НА УМОРЕНИТЕ КОНЕ, ПРОБЛЯСВАХА ВЕРИГИТЕ НА НЯКОЛКО БЕТЕЕРА. НАПРАВИХ СЕ, ЧЕ НИЩО НЕ ВИЖДАМ. МОЯТА ЗАДАЧА БЕ, ДА НЕ ДОПУСНА НИТО ЕДНА КОНСКА ФЪШКИЯ, ДА НЕ ПАДНЕ В МОРЕТО. 

ВСИЧКО ТОВА МИ ДОЙДЕ НА УМ ДНЕС, НА ПАЗАР “ЧАТАЛДЖА”, КЪДЕТО ЕДНО КРАСОТНО МОМИЧЕ МИ ЩИПНА ПОСЛЕДНИ СТОТИНКИ, ЗА КЪС КОНСКА НАДЕНИЧКА С ГОРЧИЦА. КОЯТО ПРЕДОСТАВИХ НА ЕДНО УМИЛНО БЕЗСТОПАНСТВЕНО ПСЕ – ПА ТО, СЛЕД КАТО Я ПОМИРИСА-ПОМИРИСА, ВДИГНА КРАК, ПА ФУКНА И ОТПРАШИ. ЗАПИТАХ СЕ, ДАЛИ ПЪК НЕ ИДЕ ВРЕМЕ, КОННИЦАТА НА МАРШАЛ БУДЬОНИ, (КАПИТАНЪТ ГО НАПИЧАШЕ “КОЛОНЕЛ БУДЕОН”), НАИСТИНА ДА СИ СЕ ЗАВЪРНЕ. ПРЕДПАЗЛИВО СЕ ЗАОГЛЕЖДАХ, ЗА НЯКОЙ - ПРИКРИТ В СЕНКИТЕ НА УЛИЧНИТЕ ДЪРВЕСА – БЕТЕЕР. НО, ОСВЕН МЕРЦЕДЕСИ НА НЕЗАКОННО РАЗБОГАТЯЛИ НЕ СЕ ВИДЕШЕ ДРУГО.

The End – 06.06.2015.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1436 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 11.06.2015 23:00
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363140
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юни, 2015  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930