Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359861 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от Юли, 2011 г.
2  >  >>

 image

НЯКОЙ СИ, обучавайки се в стрелба с лък,

Застанал пред целта в ръка с две стрели.

Неговият Наставник веднага отбелязал:

- Наивнико, не готви две стрели!

Надявайки се на Втората, ти безгрижно ще пропилееш Първата.

Всеки път считай, че Друг Изход Няма.

Затова следва да улучиш с една единствена стрела!

Но нима, стоейки пред Наставник,

Можеш да мислиш за небрежно обръщение с една от Стрелите,

Когато притежаваш само две?

О, не!

Дори сам да не подозираш своето невежество,

За него вече знае Твоят Учител.

Подобно наставление следва да се отнесе,

Към всяко едно занятие...

 Кенко - Коси, “Записки от Скука”, ХIII-ти Век, Япония.

 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1056 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 23.11.2011 18:16
 

image
© 2009-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

СВЕТА МАРИНА
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
 

ВИНАГИ, когато мисля или говоря за Господ-Бог; а това с годините се случва все по-често; все повече изпитвам особен, едва ли не божествен срам. Ами тъй – засрамвам си се. До неотдавна, да боравиш с категории за Божествено Начало, да ходиш по Великден на Църква, да се причестяваш и комкаш, да вплиташ в реч старославянски, бе вседържавно възпретено. Подозрително бе. Да не вземе, да излезеш някой верски злонамереник. При който кварталният, като нищо би довтасал. Че да те изпита – тчи в тчи - доколко си полуграмотен атеист. И, да те посъветва – прекалено компетентно – щото книгите, (От пода до тавана - предимно руски!), да опаковаш в кашони и – хайде в мазето. В наше време, следвайки пореден политически „преход“, (Преоблякъл се Илия – па погледнал – пак в тия!), ходене на църква, причестяване и комкане – за щяло-нещяло, се превърна в изискан тон и, (Представете си Ба!), в най-съвременен стил на живот. Странен народ, си думам. Где" не само не знае от где да започне, но не знае и – как да запре. Гледам и дивя се. Бивши височайши партайгенозета-богомразци, по църковни празници се втурват - па „изповядват“ грехове. Пред изповедници измишльотски, като самите тях. Вършеейки оскубана от народу парса, тези Братя и Сестри дотолкова затъват верски, че чак саби подрънкват. На народът нашенски, това слабо пречи да си остане вдън суеверен. Не вярвам, неотдавнашните политически Величия, да са я карали съвсем без Всевишен. Просто няма как. Както не вярвам, това да е все същият Наш Многострадален Господ-Бог. Непреставащ да крее – не само във всинца нас, но и над Майката-Природа с нейните все по-неразрешими проблеми. Така доверчиво предоставени от същият този Господ-Бог, в ръцете на безброй високопоставени некадърници. Дали не желае да установи – какво би могло да се случи, докато реши отново да започне отначало?

 

ТЕЗИ ЧУДНИ ЛЕТНИ ДНИ СТАНА ИЗВЕСТНО, че се очаква отговорна държавна комисия да посети, недалечното на Белоград мое родно селце със старинно име Хороздели. Комисия, в която десетина доказано умни и набедено компетентни учени глави, майсторски да постановят Пълното Глобално Национално Сметище по нас. От как нацията – в лицето на братята роми - запълзя из Европа, такова сметище се оказа първа необходимост. В условия на Световна Криза, сметта става все повече и повече. И представете си - няма кой да я разграби. Сметопочистващите фирми, (Я ги има – я ги няма!), вземат парите по договор и закон. Истинската работа обаче, вършат братята роми. Но сега, те са из Европа. Където просията от векове е забранена. Докато на кражбата се гледа като на поносимо социално зло. Не е безобразие, че насила ни ги връщат. Редно е, всеки гражданин на моята малка мила държавица Балкания, като придобие кусур-европейски опит, незабавно да си се завърне. Та да го приложи, и у Дтма. Само тъй би могло да се върши научно-техническа революция. Не както едно време, следвайки тлъсти партийни папели. Към тази комисия, бях решил да се присъединя – и аз. Независимо, че никой не ме покани. В тези деликатни обществени работни групи онова, което остава шито-покрито, задължително се превръща в смъртоносен грях. Не мислите ли, че Човечеството е натрупало пирамиди подобни грехове? Ах, ах, ах – именно това представят пирамидите в Гиза – Натрупаните Световни Грехове. Аналогово представени, ако искаме да бъдем екзактни. Колко малък е бил светът по онова далечно време. Колко слабо омърсен. Колко малко – в брой – пирамиди. Не наваксваме ли липсата на грехове през Времето на Времената, изграждайки наши съвременни виртуални пирамиди? И, ако да е така, не залагаме ли на карта много повече, отколкото всеки шибан политик си въобразява – че знае и може? Преди да започне да се оправдава с ийхалето.
 

ТРЪГНАХ ПРИЗОРИ. Пристигнах в Хороздели с огромно закъснение. Някога до тук се стигаше, с рейсовото корабче „Днес и Утре“. Което така и не успя да потъне, а прекалено дълго стоя и ръждясва на котвена стоянка всред езерото пред Белоград. Щом демокрация ни пипна за гушата, корабчето бе бракувано в полза на фирма ЕООД Мангу МАНГУСЕЕВ, (Собственикът, жената му - пак беременная, пет момчурляци спрени от училище!), със собственик почтеният инженер Мангу Мангусеев. Присъствах на пълното нарязване, (Цикъл го наричат – правят се поети!), на все още годното за мореплаване корабче. Нарязването бе представяно по местните кабеларки не само, като крещящ протест срещу греховния тоталитаризъм, но и, като изключително постижение на националният технологически прогрес подпомогнат чрез вносно Ноу-Хау. По екраните рязането вървеше лесно и ефикасно. Едва ли не – направа на шиш-кебап. Който междувпрочем се въртеше недалеч. Там, където цедяха флигорни два скромни брасоркестри. Щом се разчуеше някое маане, едрият бизнесмен инженер Мангу Мангусеев вдигаше ръка. Рукваше ръченица. Напълниха корабчето с вода . Потопиха го – на дъно да легне. (Корабен регистър наблюдаваше далаверата – за сертификат!) Ревнаха агрегати. Засвистяха оксижени. Припламнаха електрожени. От корабната утроба, като из гнойна рана, бликна черен отпадъчен нефт. Този нефт изпоцапа не само сутещите се майстори, не само изключително любопитните журналисти, не само камерите и микрофоните, не само джипът на корабособственика, но и скалистият бряг, езерото и морето. Течението го подхвана и понесе. Надолу – край брега. През канала – всред морето. Налетяха гларуси и чайки. Едва кацнали върху успокоеното от маслото море, и погиваха. Всеки опит за полет означаваше неизбежна смърт. И мъртвите птици отплуваха заедно с петното, и погиваха.
 

ПОМНЯ, ТОГАВА ПОИСКАХ ЛОДКА, да спася що мога. Оказа се – нямам право дори да докосна гребло на лодка. Камоли сам да управлявам къкъв да е плавателен съд. (Свободен боцман не се видеше!) Освен това, не съм бил специално сертифициран, за спасител на екзотични плаващи птици. Какво от това, че имам чуждестранен диплом на природозащитник по Брижит Бардо? Това са птици – къде отиваш? - да не са мечки! Освен това, трябвало да бъда член на надлежно регистрирана неправителствена природозащитна организация. Тази организация да е доказала гражданско присъствие и дейност. Да са изминали поне шест месеца от нейната регистрация. Да работи по европейска програма. (Не всеки може – току-така - да си разработва програми. Върши се от подготвен специалист. Срещу заплащане. След одобрение от компетентен научен съвет, предстои представяне пред секретариата на Министъра. Срещу заплащане. Ако той кимне лекичко вляво с глава – да! - може, право в Брюксел. Без заплащане. Ако министърът кимне лекичко вдясно с глава – не! - повторно кандидатствай.) Сложничко е, но лесно на този свят няма. Най-перспективно е, човек чрез местното кметство да участва. Ще се назначи кметски екип. Ще се предостави общинско помещение. Ще се освети помещението с поп и попадия. Ще се покръсти бъдещият екип - от Безверие право във Вяра Способна Да Разплаща. (През това време гларусите и чайките – Гра! Гра! Гра! - Адиос Ммучачос!) Едва тогава би могло да се започне спасяване от всякакъв характер. Ако е останало нещо за спасяване. За рибите – друга програма. (През това време рибите – Бълбук! Бълбук! Бълбук! - Адиос Мучачос!) За делфините – четвърта програма. (През това време делфините – Пук! Пук! Пука-Пук! - Адиос Мучачос!) За тюлените – пета програма, макар от тях да е останало единствено името на глухо село от кирпич, изкупено от вносен експатриант. Свих рамене. Престанах да жаля гларуси, чайки и делфини. Започнах да жаля трудното за нарязване корпусно тяло. На този кораб бях изкарал ученически стаж. На него бях си изкарвал хляба дълги години, че да имам възможност да се явя за капитан далечно плаване. Очите ми се навлажниха. Сърцето ми се сви. Пресният корабособственик бе яхнал джипа, но от път се върна. Скокна на земята ухилен до уши. Подкарахме приятелски разговор. Защо е толкоз труден живота на един корабособственик. Така и не разбрах защо, но явно не бе нито лека, нито чиста работа. 

Докато инженер Мангу Мангусеев се тюхкаше и оплакваше, че не се е сетил да потопи корабчето, че да пипне хубавата застраховка, яви се съвсем ясен специалист. Инженер Мангу Мангусеев потръпна, позасмя се, па извади портфейл. Специалистът състави подробен протокол. Не на това място трябва да се реже кораб – наблизо има мидени ферми. Тресна жестока глоба. Собственикът сви рамене, и плати една десета. После се разсмя – останалото по банков път. Сега вече всичко е наред, каза този много мой нов познат. Тъй върви светът. Ако не дадеш – няма да получиш. Всички се качиха по колите, па отпрашиха към Двореца в Белоград, където щели да ме изчакат за почерпка. Повлякох се пеша натам. Край пътя открих късове от спешно съставените констативен протокол и акт. Не им отидох на банкета. Не им е чиста не само работата, но и манджата. Преди да седне в своя джип, Мангу Мангусеев бе повъртял ръка около главата си, па бе ми теглил една нашенска. Ясно, рекох си, що не си гледам здравето?
 

ЗА ДНИ КОРАБЧЕТО БЕ НАПРАВЕНО НА ДРОБ-СЪРМА. До водолинията. По-надолу не било икономически оправдано да се реже. Туловището му остана там, на плиткия бряг, като огромна хубаво изкормена желязна птица. Там стои и понастоящем. Вече повече от двадесет години, из утробата му се лее вонящо машинно масло. За да напомня на хора, тюлени, делфини, гларуси и чайки, че и на водорасли - за наличие на вносно Ноу-Хау, Към самотният пристан избягват да пристават ни лодка, нито кораб. Зиме вълни го бият напровал, а на брега вълците вият ли вият.
 

ДО ХОЗОРДЕЛИ се добрах на автостоп. Рейсове от тук отдавна не минават. В последно време рядко някой спира на моят автостоп. Недоверие и неприязън мори този наш хубав народ. Нещо се случи със всички нас – за прекалено кратко време. Не само с Природната и Околна Среда. Що тъй Ба!?!
 

В ОБЩИНСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛИЧКА НА ХОРОЗДЕЛИ, никой не се изненада от моята неочаквана поява. Регионалните велможи отдавна са навикнали с моите отчайващи набези, на самотен защитник на Природа, на Животни, и Хорa. Разграбвани, унищожавани и унижавани, от ненаситният хъс на шайки бандюги, към модерни самолични блага.
 

ЩОМ МЕ ВИДЯХА, членовете на височайшата комисия свиха рамене, па прихнаха в гузен смях. (Всички!) Разсмяха се от ехидно – по ехидно. (Не всички!) Бяха там – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Все едни и същи – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Не ме бе канил никой. Освен моят вестник (DESPITE/ВЪПРЕКИ“), пред тях се мъдреше лъскава Библия в червено. (Не – не съм я чел!) Между щастливо заседаващите открих, кой мислите, засменият актосъставител, спрял нарязването на корабчето „Днес и Утре“, че да може езерото и морето да бъдат тровени възможно най-продължителен период от време. Махна ми с ръка. Дръпна стол край себе си. Покани ме. (От какво ли бяхме толкова близки!?!) Седнах скапан от път, между тези висши екологически велможи. Срещнах погледа на Кмета. Явно му се плачеше. Срещу двадесетина временни работни места, за потъналото в цигания и упадък някога китно селце, Кметът бе длъжен да затрие почти цялата селска мера. Сметището щяло да обгрижва Прилежащите Екосистеми и Природата, (Кой като назека – Ба!), която вече сама не можела да се грижи за себе си. (Ха сега - Ба!) Бутнаха ми в ръце огромна чаша синджирлия кафе. По тези места кафето се приготвя от зачумберени жени, бабясали прекалено рано. Докато въртят кафето на мангал, бабите тихичко му баят. Какво баят – те си знаят, (Чува се: „Синджир-Минджир-Ашколсун!), но такова баяно кафе е особено вкусно и греховно здравословно. Не изкарва от равновесие, но възвръща Младост - временно, и съвсем за кратко.
 

ДОКАТО СРЪБВАХ СИНДЖИРЛИЯ КАФЕ, слушах с небивал интерес словоизлиянията на държавните експерти. От чиито уста се лееше мед и масло. За недалечното съвсем светло екологическо бъдеще на Хороздели, всред океан от национална и глобална смрад. (Стар номер, стане ли дума за личен столичен интерес!) Припомних си, как същите тези баби, някога – не така назад във Времето на Времената, бяха силни-вилни, стройни-соколокоси, безумно красиви пламтящи млади жени. Как под техните ръчнотъкани чукмани Природата, виреше несравними форми, подготвяйки приплак на дете. От тези светли от младост някога жени, днес бе останало единствено живо почернен жизнен мрак. Някога стройните техни вирнати задници днес бяха едри, уморени и увиснали месища. Люшкащи насам-натам огромни обезформени цици, не пропуснали да опознаят суетата на Белоград. Лицата им бяха бледи и повяхнали, под кросно от бръчки. Ала под чертата на чумбера, очите им святкаха ли, святкаха. Сега остреха ухо за да разберат, доколко хубаво ще да им бъде, така твърдеше калесаният чрез „конкурс“ (О Боже!)  бъдещ собственик, щом сметище се развърти край морето. Някъде вече бях виждал този човек. Подпитах тихо моят актосъставител – дали а!?! И той потвърди - да бе – да! Онзи акт тогава го унищожихме, прошепна па го чуха всички, законът дава такава възможност щом нарушителят реши да спонсорира – нещо си там. 

(Останах с отворена уста. Притворих болезнено очи. Пред взора ми се разкриха бездънни недостъпни небеса, дълбоки бистри езерни води, наразсъблечени селянки всред диви трънки над песъчлив ронещ се бряг. Древни дракари прииждаха от хоризонта. Безбрежно море пълнеше аламани с прясна риба. Среднощни рибарски хора около огън на високата скала. О, Боже Господи Универсалний, рекох си, нима така няма да бъде никога вече?)

- Няма да я бъде! - удари с юмрук по масата кметът, мой съученик, адаш и приятел, па ме разбуди. - Само тая няма да я бъде!

После, внезапно омекна. Членовете на комисията, заедно с гостите и бъдещият собственик на сметище от национално стратегическо значение с лицензиран внос – никога износ; заплашително заклатиха глави, и набързо допиха своят кафедакис. Юрнаха се шумно по стълбите навън. Метнаха се на колите. И отпрашиха, да доразгледат обекта преди да турят последен подпис и печат. На магистралата камионите ,с прилежно пакетирана смет, от два месеца се виеха в колона.
 

ОСТАНАХМЕ С КМЕТА НАСАМЕ. Гледаше ме тъжно. Измъкна шише ракия. Отпи, па ми тикна гърловината в ръце. Пийнах до насита. Жените нахлуха, започнаха да разтребват. Разтвориха прозорци, и през тях изригна облак тютюнев дим. Внезапно разбързал се, Кметът ме повлече към един американски джип от времето на Втората Световна Война. Метнахме се на твърдите седалки. Втурнахме се да настигнем разбързалите се държавни експерти, и бъдещият собственик на Първото Глобално Сметище от Национално Значение (Мангу Мангусеев!).
 

БЕ СЛЪНЧЕВ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЮЛИ. На този ден испокон веков, тук става голям междуселски сбор. В чест на Света Марина Белоградска И Задморска. Местна светица с неизяснено докрай житие, но с доказани качества на Майка, Закрилница, Лечителка и Покровителка на Лихус Около малкото Аязмо, от което бликаше ли бликаше ледена вода, глухо ръмжеше опърпан народ. В малката сграда с циментов басейн, Поп Юдо благославяше всеки кой се подложи. Пред него зееше металическа кутия за дарения. В краката му се мъдреше резервна. Никой, от тези порутени от труд и недоимък хорица, узаптени от Държавата чрез мижави пенсии и социални помощи, отучени да се провикват по мъжки  (Не е здравословно!) не подозираше, че в лъскавите алуминиеви чанти на тези нервно-пъргави непознати гости лежи надлежно пришита в папки; представена чрез графики и чертежи, постановена чрез подпис и печат; бъдещата съдба на Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Недалеч от крайморско селце с древно име Хороздели. В пустото от облаци небе, под прежурящото слънце, въртеше барабан ръждиво Виенско колело. По него се полюшваха всред цветове и гирлянди, дузина празни ламаринени кабинки. В тях дремеха смели бабички, угрижено стиснали кресливи внучета в скут. Никой не ни погледна. Всеки от чакащите за светена вода и опрощение, бе забил безрадостен поглед т земи. Механично тътрейки крака в неписан отработен ред. Всеки същисан от единствена уплаха. Да не бъде случайно изпреварен. Кметът кимна насам-натам. Чакащите свиха безучастно рамене, както преди минути това сториха членовете на комисията, при появата ми в заседателната зала. Мърморейки, тълпата продължи да тътри общо тяло, покрай Поп Юдо и навън.
 

ВНЕЗАПНО ПРИТЪМНЯ. Яви се бяло облаче от изток. Облачето прерасна в гръмоносен облак. Облакът гепца слънцето, па го закри. Рукна дъжд изведро. Запря за малко. Отново рукна. Подир минути небето се изчисти. Блесна слънце тръгнало да се надсмее. Тук, около това Свето Аязмо, всяка година на един и същ Божи Ден, Света Марина Белоградска И Задморска доказва на хората не само че лекува, но и, че наказва. Тя дарява Здраве, Берекет, Успех, Надежда, Вяра и Имот комуто пожелае, а на петимните Мъжки Плод. Вземайки в замяна ежегодна жертва. Винаги човешка. Слънцето прежури за последно. Отново рукна дъжд.

- Да тръгваме, - побутнах Кмета, а той предупредително се ухили, - да се махаме . . .

- Заради Легендата?

- Заради Обичаят . . .

Бе вечен кмет, чиновник на всяка една власт, а това означава – задължително неверующ.

Скокнахме в колите. Отпрашихме назад. Глухи за шеговитите протести на някогашният корабособственик – настоящ собственик на сметище от европейски мащаб, настояващ да постреляме по палатъчните стрелбища. Председателят на Комисията, професор по устойчива глобализация на отпадни политически структури, се присъедини към неговите протести. Не успял да се запознае, както следва, с местонахождението на бъдещата площадка. Сякаш всичко не бе предварително решено на най-високо равнища. За правителство, конвертиращо всяка регионална икономика в тлъсти апетитни хапки за подарък, някаква местна светица, едва ли означава много. То има къде по-сериозни задачи. Да преразпредели научно дефинираните хапки. Основно, в свой собствен интерес, чрез подставени приближени. С други думи: ако ти отърва Народе – живей; ако не ти отърва – умирай. Иначе – марш в Европа!
 

ПРЕДСТОЕШЕ ОБЯД И ВЕЧЕРЯ в необичайно модерен, чист, хубав и скъп за тези места спретнат ресторант. Щяхме да пийнем-хапнем до насита, за сметка на веселящите се около ръждивото виенско колело хорозделийци. Тихо, мирно, кротко, на чаша местно Каберне. Да обменим информация и творчески помисли. Да се покахърим по Природата. Преди да я опнем – за последно - на тезгяха.
 

ВРЪЩАХМЕ СЕ ЛЕНИВО, БАВНО, ТЪРЖЕСТВЕНО, както подобава на експерти от ранг. Слънцето надзърташе неясно зад облак. На пресекулки, дъжд продължаваше да бръска. Зад нас остана Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Сборът от мълчаливи, омагьосани от немотия, присъстващи а невеселящи се, дори нетъргуващи хора. От скоро наричани Електорат. Тази оправдателна бележка на Държавата. Сгафи ли се нещо в политиката, а това се случва ката ден, политиците с електората ръце си измиват. Повече от ясно - за проблемите на Държавата, невежеството е виновно. Но чие именно невежество? Добросъвестното или недостатъчно добросъвестното?
 

НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА АВТОМОБИЛИ се вдигаше-спускаше по неравният терен, огромният брониран „Хамър“ на собственика на клъцнат до водолинията кораб, и на безброй набедено модерни сметища из цялата страна. По завоите се видеше, как уверено безгрижно управлява мощната кола, провесил през отворен прозорец ръка с мобифон. Дъждът бе спрял. Облаците се тълпяха. Всред тях прозирно просветна образ на Плачеща Жена. Тресна гръм. Уцели хамъра.

Дрън – н – н . . .

Замириса на особено.

- Слаб стрелец, - разсмя се Кмета, па се ухили. - Я се прекръсти!

Натисна педал, хайде съвсем през къра, право при спрялият всред пушилка джип. Шофьорът лежеше изнемощял на седалката. От устата му бавно руйваше кръв. Бръкнахме в купето. Измъкнахме го на земята. Почнахме да ринем върху му пръст. Засипахме го. Зачакахме – като се тюхкахме. (Ето още една провалена - по непреодолими причини - план-програма!) В ръцете му чернееше овъгленият от гръм микрофон. Мина не мина минута, купчината пръст се поразмърда. Корабособственикът приседна и опули очи.

- Мамка му! Отиде ми костюма!

Дъждът бе престанал. Слънцето се бе открило. Поразгледах облаците. Всред тях не преставаше да ми се привижда Хлипаща Жена. Ухаеше на Истинско. Над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска, където наивно молеше милост вместо безплатно здравеопазване опашка от старо и младо, се бе извисила великолепна небесна дъга. Не звучеше ли музика? Само аз ли я чувах? Не, не бе чалга, каквато не преставаше да се лее от пустите сергии. Бе божественият химн на нещо невидимо – пък предстоящо. И, аз знаех. Природата успява - и дава знак всекиму. Необходимо бе, да го усетиш. Но, на това едва ли е способен всеки.
 

СТИГНАХМЕ РЕСТОРАНТА. Нахлухме възбудени от случилото се. Възхвалявайки крепкото здраве на потърпевшия. Настанихме се – като за вечно. Към нас се спусна ресторантьора.

- Да пикае на бял камък, - ревна, сякаш и върху него бе паднал гръм. - Може и върху фаянс. В тоалетната фаянсът е италиански – грешка няма. Да се изпикае, както трябва! Има къде – не е да няма.

Ресторантьорът предчувстваше добрият масраф, който щяхме да сторим. Но, бъдещият собственик на Първото Глобално Демократическо Сметище у нас, не преставаше изумен да върти очи насам-натам. Все още неубедил се, че все още е на този калпав свят. Тюхкаше се за колата. Ядосваше се за костюма. Побутваше овъгленият мобифон – помирисваше го от време-навреме. Жално мучеше. И, разбира се, ругаеше по Майка.

 

РЕШИХ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЯМАМ РАБОТА ТАМ, където всичко е централно предрешено. Хапнах на две – на три. Пийнах, кола-две, па си тръгнах. На шосето щях да хвана попътна кола.

Кметът ме настигна.

- Неговата мама тарикатска! - кресна върху ми. - Работата братко, е такава. Дадох обявление в една борса – пари предплатих. Мамка му! Имам тор, истински оборски тор. В несметни количества, завещан ми от Дезесето. Знаеш, на изкуствено я караха. В резултат, този папуняк се яви – уж тор ще купува. И, виж какво се сполучи.

- И – какво се сполучи? - бях наивен колкото си искам.

- Не се прави на ударен! - продължи да надвиква фучащите по шосето коли. - Точно това куче прие моята заявка . . .

Разядосах се и аз.

- Мамка му не на него - на теб! - И завинаги, му обърнах гръб.

Реших, да не стъпвам повече в родното си село, докато е този "лабав кмет. Някога на село, кметът отговаряше за всичко – наравно с природните сили. Какво търси един кмет по търговски борси? Помнех този кмет от дете. Помнех го, като кадрови военен. Реших, че моята съдба на мърморан-несретник е къде-къде по-сносна. Да откривам кусури на набедени експерти. Да ги огласявам. Подир това, да се укривам с месеци.
 

КРАЙ ШОСЕТО ОСТАНАХ САМ. Случайно превозно средство щеше да ме отнесе до Белоград. Ала нещо в мен тлееше, и аз не знаех какво е. Реших, че е същата онази Светла Мъка, где ме яде от години. Светлата човешка мъка, по пропуснатото Време на Времената. В личен, местен, държавен, европейски и глобален план. Взирах се в облачното небе, но там женски силует повече не се яви. Постоях на разграбената и рухнала автобусна спирка, на която рейс спира, ако шофьорът реши или пътник поиска. Постоях-постоях, постоях, па станах още по-неспокоен. Не ме ли наблюдаваше някой скритом? Дали не е някоя предплатена мутра? Огледах се. Недалеч стоеше, пристъпвайки от крак на крак, малко, хитро, босоного, чернокосо а синеоко, чистичко селско девойче. Измерих го от глава до пети. Девойчето отвърна с такъв проницателен поглед, че потръпнах. Представи се – Марина. Завръщаща се от събор – отиваща на водосвет. Обувките му висяка окачени на връв през рамо, а под босите нозе на момето, земята светлееше в плам, и сякаш вреше и кипеше. Особен аромат на благовонно се носеше наокол", и уверявам ви, това бе по-скоро благовонно – отколкото някаква козметика. Не можех да откъсна поглед от неговите стройни боси нозе, от светлината струеща под тях, а девойчето схвана и се позасмя.

- Винаги е така, - каза – и тук, и на Небесата.

А, аз веднага не разбрах.

- И тук – и на Небесата – Все тая! - тросна се девойчето, па се умълча.
 

ЗАКРАЧИХМЕ ЗАЕДНО по асфалта към Белоград, и асфалтът вдигаше пара от попреминалият дъжд, и Белоград се белееше в ниското, и зад него се мержелееше Морето. Из околните стърнища гларуси и чайки се надвикваха, затънали всред найлон и всред смет. Примирени, че вече е излишно да полетят към Морето. Коли ни задминаваха, вдигайки безпощадни пръски кал. Но кал полепваше единствено - върху ми. Докато Девойчето, с неговите изцяло бели ефирни одежди оставаше чисто и върховно. Вглеждах се отново, и отново, и отново, в неговите безгрижно шляпащи през калта нозе. Не преставах да се възхищавам, как под тях избуява и просветва на талази Онзи Магически Всевечен Хладен Пламък, от който започва всъщност всичко. Ето нещо, което не мога, рекох си. И започнах да изброявам, пред Девойчето, своите си дванадесет професионални предимства пред всички останали предплатени новинари. Девойчето закачливо свиваше рамене, но избягваше да говори. В крайна сметка - на първо място остана - устойчивостта на глад. Но, това е така характерно за все повече нашенци, че не се осмелих да го повторя. Продължих да хвърлям поглед по нозете на странното Девойче, нарекло себе си Марина. Установих, че Момичето плува ли плува, над пътната мръсота, над човешката кал, а навярно и над хаосът в света. Боже Господи Всемогъщ, Вездесъщ, Универсален и Всевластен, рекох си, потрепвайки от непонятна гордост, нима на този свят все още се случват чудеса? Обзе ме панически страх. Не бих могъл да вляза пешком в Белоград, с подобно странно девойче. Веднага ще си се разчуе. Как, Гогомил Славигогов Гогомилов; где толко лесно се набутва насрещу ръжен; пълзи ли пълзи, а край него плува ли плува понесена от неведом огън всред неземна светлина, нечувано красиво девойче с лице на самата Света Богородица Всевечна, нарекло себе си Марина. Слава богу, настигна ни случайна (Дали!?!) кола. Изскърцаха спирачки. Врата се отвори. Гръмна музика. (Влизай моме, че бързам!) Момичето светна с очи. Премигна с тежки мигли. Скокна пъргаво в колата. Махна с ръка на раздяла. И отлетя. Около колата незабавно лумна, и започна да прелива, Онази Великолепна Ярка Лятна Дъга, която се бе извисила над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Точно подир падналият изневиделица летен гръм. Колата отнесла непознатото девойче, не бе джипа на собственика на кораби, сметища, бензиностанции и автогари. Бе кола на друг овреме преуспял. Но, какво значение – казах си, те всички са еднакви.
 

ЗАКРАЧИХ ВЯЛО КЪМ ГРАДА. Мислех си. Спукана е работата на Майката Природа. Спукано е бъдещето на всинца нас. На цялото човечество, че и на Етернала. Щом някакъв безграмотен хитрец се е снабдил с покрив на колела достатъчно як, за да го опази от летен гръмопад. Хрумна ми, че ето на, Природата не престава да изпробва. Веднъж отвън. Подир това отвътре. Диво се разсмях. Долу, по серпантините към Белоград и Морето, колата с Девойчето бе отбила и запряла всред гора, на криволичещ черен път.

- Мамка му! - ревнах по вятъра. Бръкнах в чантата.

Извадих чертежа със Жалкото Мръсно Жълто Петно на Поредното Глобално Сметище резултат от Лицемерен Технически Прогрес. Развях го вместо знаме. А вятърът се развихри. Изтръгна хартиеният лист. Па го отнесе право в Морето. Знаех. Тази лицемерна хартия, това попикано знаме на новото време, като нищо ще цопне всред поредно нефтено петно оставено от някой кораб. За да погине наместо птица.

- Мамка им!

За пръв път осъзнах истински, че независимо от нашите всевъзможни човешки щуротитии, Майката Природа не престава да стои нащрек.

- Да, да, да, - повтарях си като през сън, докато достигна покрайнините на Белоград, - и отвътре – и отвън.

THEEND                                                                                                                                                             17.12.2009/07.05.2010MARINA
- РАЗКАЗ -
ОТ
БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ

На Марина
To Marina . . .
 

N.B.: МОЛИМ ОПРАВЕТЕ СИ СЪРВЪРА - ДЕФОРМИРА ПРОИЗВОЛНО ВНЕСЕНИЯТ ТЕКСТ!



 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1504 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 17.07.2016 09:14

image
 

 

 

ВАРНА 
ГРАДЪТ НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

 

 VARNA 
THE DEAD POETS CITY

 

© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV RUSSEFF – HEMY
 

 

                                                                              Грехът към Поетите не подлежи на Опрощение                                                                                                                                      !А. Е. Доктороу


 

АНГЕЛ ШИШКОВ,
АВРАМ АВРАМОВ,

 

АТАНАС КОЕВ,

 

АТАНАС ЛИПЧЕВ;

 

БОГОМИЛ АВРАМОВ – ХЕМИ, БОГОМИЛ ТРИФОНОВ,

 

БОГОМИЛ ТОДОРОВ, БОЖИДАР БОЖИЛОВ, БОРИС ЯНЕВ;

 

ВЛАДИМИР ЛЕВКОВ, ВЕНЕТА МАНДЕВА;

 

ГЕОРГИ МЕДЖЕДЕЛИЕВ;

 

ДИМИТЪР СИМЕОНОВ, ДИМИТРИУС НИКОЛАИДИС,

 

ДИМИТЪР НЕНОВ, ДЯНКО КЪНЧЕВ, ДИМИТЪР СТОЙЧЕВ;

 

ЕМИЛ ИВАНОВ;

 

ИВАН ТРОЯНСКИ, ИВАН ВЪЛЧЕВ, ИВАН МАНОЛОВ,

 

ИВАН ПОЖАРСКИ;

 

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ;

 

КОЛЮ СЕВОВ, КОНСТАНТИН ПАСКОВ;

 

ЛЮБОМИР ЖАРИН, ЛИЛЯНА ЖЕЛЯЗКОВА;

 

МИХАИЛ МИХАЙЛОВСКИ;

НИНО БЕМБЕРСКИ, НИКОЛА ИЛИЕВ, НЕДЕЛЧО ВИТАНОВ,

НЕДЕЛЧО МИЛУШЕВ;

ОРЛИН ДЯНКОВ;

ПЕТЪР АЛИПИЕВ, ПЕТЪР ЛЬОЧЕВ;

СВЕТЛАНА ВЪЛЧЕВА; СВЕТЛА БАЛЕВСКА; 

ТОДОР РИЗНИКОВ, ТОРОС САРКИСЯН, ТУНЧО ТУНЧЕВ;

ФИКРИ ШУКРИЕВ;

 

ХРИСТО ГЕРМАНОВ; ХРИСТО ЧЕШМЕДЖИЕВ;

ЯНИ ПЕЕВ;

 

 И ОЩЕ . . . И ОЩЕ . . . И ОЩЕ . . .

godlieb@gmail.com


 

ONE AVRAMOV"S HAND-MADE MEMORIAL PRODUCTION

 
Категория: Забавление
Прочетен: 1677 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 12.02.2017 20:06
image

                                                                                                                                                                                                           
(C) 1962 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

                          ПО ТЪПАНА НА ТИШИНАТА,                                            Морето бие хекзаметър древен,                                                             А Пясъкът е лятно сит
                             
                                                На Страсти,                                                                            На Безумства,                                                         И Желания Несвестни . .

 

                                       О,
                       Страшна Безподобна Тишина;
                             Обхванала Брега,

                              Обгърнала Морето,
                           Прегърнала завинаги Света
                                След Лятото,
                         Което сякаш нивга не е било . . .

                                                       И ето.
                                              Аз отново тръгвам Сам,
                                  По Стъпките на Отлетели Птици -
                                       Пътека извисена към Небето, 
                                                   Чиито Пътници 
                                              Никога не се завръщат . . .                    
                               

                                                  13.07.2011                          


 

 

 

 

 



 

 

 

 

 


 

 


 

 

 


 
Категория: Поезия
Прочетен: 705 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.08.2011 21:21

image

(2002) Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMY
"СТО ГОДИНИ – У ДОМА"
ИЛИ
ЗАТРИТАТА ИСТОРИЯ НА СТАРА ВАРНА
от
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
Academician IBLEA-1988

ВСЯКО БАЛКАНСКО ВРЕМЕ притежава своите си апостоли. Малцина от тях известни. Стотици безизвестни. Хиляди незавърнали се от поредният Диарбекир на политическото замонашване. Така е, и със СТАРА ВАРНА. По-точно с нейните все по-крещящи урбанистично-апокалиптически проблеми. Научно игнорирани. Продукт на долнопробно мълчаливо търгашеско съглашателство. Загърбвани поради управленска некомпетентност. Прикрити - поради откровени вредителски помишлювания. Зер тази МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА е дотолкова ресусно перспективен залък от БАЛКАНИТЕ, че „не дай Бог тоз" народ да ся усети“. Само че всяко Време на Времената успява, и ражда - своите равноапостоли. За сега локални. Все по-често регионални. Никога глобални. Кой дава на балканджии да се балтавят в глобализационни процеси? Никой разбира се. Подобни люде биват на аба оклеветявани. Подир това оставяни да се пекат на собствената си наивностна патриотическая жарава. Посока - кофите за смет. Контрол тип „BIG BROTHER” при тоталитаризма е валиден едва от време-навреме. При това - за височайши мутри. Електронни средства внос второ направление, са лукс дори за топ-органите на контрола. Днес „BIG BROTHER” е банално ежедневие, и очевадна реалност. С която, в името на фиктивна до дупка „демократизация“, сме си умолено примирени.
 
ЕДИН ОТ ТЕЗИ НЕЗНАЙНИ МЕСТНИ ПАТРИОТИ, успял да спастри МУЗЕЙ „СТАРА ВАРНА“, е коренякът-варненец от македонски произход Хаджи Ламбрин СОТИРОВ. Човек на професионалната публицистика, ХАДЖИ ЛАМБРИН не престава да доказва родолюбие-варналюбие от най-висок екзистенц, успоредно със стопанска смелост. Дотолкова доколкото би могъл да се опре на ВАРНЕНСКАТА СТОПАНСКА СХОЛАСТИЧЕСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. Щото ръководството на този почти знаменит фестивален град, признава собствена, регионална и национална история – но! - единствено от внос.
 
В ГОДИНИ, когато не се предполагаше, че на МУЗЕЯТ „СТАРА ВАРНА“ би могло административно да се посегне, ХАДЖИ ЛАМБРИН БАЙ СОТИРОВ, между многото свои издания обнародва чудесната „У ДОМА ПРЕДИ СТО ГОДИНИ“.  Сполучлив самодеен изследователски опит; на краеведката Веска СТОЯНОВА. Щото да бъде приповдигнато покривалото на възпретена таинственост, над онзи отрязък от ВРЕМЕТО НА СТАРА ВАРНА, за който все по-малко се пише, говори и действа. До неотдавна, поради параполитически възбрани. Които – представете си - съвсем не били политическа цензура. Понастоящем поради това, че достоверни документал-разказвачи почти не останаха. А ПАТРИОТ-КНИГОИЗДАТЕЛИ - дали изобщо съществуват? И, ако ти – читателю рандомен! - си поне от едно-две поколения варненец, не може да не се досетиш, защо това е - като заклинание всевечно. Този вълшебен за половин цивилизован свят ВАРНА-ГРАД винаги се е управлявал – и все още! - от слабо компетентни менежер-случайници. Най-напред в интерес на политическият случай. Подир това - в свой собствен интерес. Едва тогава – в интерес на обществото. Мъдрите стари кметове на СТАРА ВАРНА, пренесли китните каштани от ПАРИЖ, никакви ги няма. Последният преддеветосептемврийски кмет на СТАРА ВАРНА, погива репресиран. Ако си значително по-млад варненец привнесен в резултат на цифровият технологически импакт върху хинтерланда на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, побързай да си набавиш от тази ценна книга. Ползата за подрастващите - ще би била несъмнена.
 
ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ КЪЩИ НА СТАРА ВАРНА, традиционно дървени и двукатни – а това означава докрай екологични, днес също никакви ги няма. Онова което е запазено – и представете си! - през куп за грош реновирано, е нищожно в сравнение със затритото архитектурно богатство. Безумно неуправяемото застрояване центъра на ВАРНА-ГРАД затри онзи митически ОДЕСОС, който все още си позволява да укрива своят си древен римски стадион. Но - какво значение. Дори знаменитият паметник на колюфичевската строителна култура т.н. „КЪЩА НА СЛЪНЦЕТО“ окончателно е изтрита от лицето на земята. Няма как да не е под предлог за - Хм! - реновация.

ПРОГОНВАНЕ МУЗЕЯТ „СТАРА ВАРНА“ от региона на ГРЪЦКАТА МАХАЛА, а аз бих го нарекъл РАЗГОНВАНЕ, няма как да не се дължи на задълбочаващите се процеси на задгранично управляем дигитален вандализъм. На предстоящо следкризисно свръхобезумяване. За още по-плътно застрояване на непроходими старовремски криви сокаци с условно модерни сгради. Още по време на прекалено компетентният за времето си ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ, перспективният застроителен план за ВАРНА-ГРАД предвижда „КУРОРТЕН ЦЕНТЪР С 2-3 ЕТАЖНИ ЖИЛИЩНИ СГРАДИ“. Социализмът на ватенките не желае незабавно да колабира. Но, принудиха си го. Да споменаваме ли, че надънването на „ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ“ с бетонни курортни общежития, води начало от визитите на ХРУШЧОВ и СУКАРНО - които направо ни се скараха? Какъв е лесният край на подобни скъпоплатени пишман-консултанти? Историята ни го казва. Колко лесно навеждаме жителите на този вълшебен град ту на север – ту на запад – ту на изток – ту на юг. Май-май, така се нарича първата глава на тази забележително добре организирана и отпечатана мемоарна книга. И, ти не можеш да не започнеш с изчитане на безбройните ремарки. Глава, в която непредубеденият читател ще срещне - за да си отбележи десетки неизвестни истини. Надхвърлящи чертите на града. Катерещи се по баирите на ТРАКАТА. Прехвърлящи бърдата пред КИЧЕВО. Докосващи някогашната пасторалност на „ТРИТЕ ВОДЕНИЦИ“ в БАТОВА. Че - дано се позамисли за минало, настояще и бъдно, джанъм! - заседнал в някой свой си мисловен кьошелик. Омаян от странната нега на „У ДОМА ПРЕДИ СТО ГОДИНИ“ от Веска СТОЯНОВА. (Изд. „БАРС-АГЕНЦИЯ, Варна-2001.!) Където тридесетина интервюирани автентични разказвачи, отминали в отвъдното, непретенциозно и сърдечно напомнят за някогашният бит, култура, и стил на живот във СТАРА ВАРНА.
 
НЯКОГАШНОТО ХОДЕНЕ НА БАНЯ, остатъчен бизнес-хаир от турско, е едно от малкото ежеседмични културни занимания – да!да!да!. Старите гръцки, турски и европейски бани отдавна никакви ги няма. Новите са променили своето предназначение. Превърнати кой знае в какво - кой знае от кого. Рухващи от самосебе си. Но, споменът остава жив. Щото някога районирането на града става дълбоко принципно: „ОКОЛО ТУРСКАТА БАНЯ“, „ОКОЛО ГРЪЦКАТА БАНЯ“, „ОКОЛО БАНЯ ВЕРГИЕВ“, „ОКОЛО БАНЯТА В ПАМУЧНИЯ КВАРТАЛ“. Съществуват побъркочи, които като нищо ще ме обвинят, че прекалено често споменавам „турско“. Тези набедени пишман-патриоти – предполагам! – рядко отварят томовете на Иван ВАЗОВ. Патриотизмът не е лудост за послужване. Патриотизмът е даденост. Срещу която набедени управленци влагат милионни заеми от банки - за сметка на ийхалето - че дано вдън да го затрие. Примери - дал Бог. Патриотизмът, без да се превръща в сляпо патриотарство, е осъзната необходимост спътстваща повикът за персонална свобода. Районирането по Веска СТОЯНОВА, се случва въз основа на т.н. „частни бани“, каквито единствено състоятелни фамилии си позволяват. Обществените и частни бани на СТАРА ВАРНА бяха - и остават - онзи древен ориенталски парламент, който дори ЦАР БОРИС ТРЕТИ ОБЕДИНИТЕЛ и неговата камарила, не успяха да разпуснат. Където по време на ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА съквартални насапунисани глави, под дрънчене на бакърените тасове на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, разменят анонимно чути-недочути новини от тотално заглушавани предавания на СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ СИЛИ. Съсредоточена добросъвестно върху етнографски подробности, Веска СТОЯНОВА не си позволява политически коментар. И с право. Тук – на БАЛКАНИТЕ, важи енигмата: „ВЕЧЕР ЛЯГАМ БЯЛ – ЗАРАНА СЕ СЪБУЖДАМ ЧЕРВЕН – ПЪК УТРЕ МОРАВ ИЛИ СИН“.
 
ОЧЕВИДНО ПРОФЕСИОНАЛЕН ПЕДАГОГ; кой друг би се захванал с подобно антифинансово изследване; Веска СТОЯНОВА не подминава проблемът „ДОМАШНО ВЪЗПИТАНИЕ“. Във времена, когато всеки надмогнал си на масрафа занаятчия разполага със свой самостоятелен дом, който без да бъде превърнат в зарешетъчена крепост е достатъчно надежден срещу зловредия, домашното възпитание е на завидна висота. Дали ни липства? Това човек усеща едва на стари години. Защо е било необходимо? За да има „гражданско общество“ – ли? Едва ли! Обществото си е гражданско, без да се налага задокеанско сертифициране А-Ла-Джордж Сорош. По-скоро необходимо, чрез едно усещане извътре нам, за да си бъдем устойчиво там - където сме си отвеки. За да останем онова - което сме вовеки. Иначе животът се изтърва – чрез разбиване на семейства – към разбиване на държавност – и шатрена мобилност. В чий интерес - моля Ви!?!
 
МОИС ЕСКЕНАЗИ: „ ... Когато създадохме със жена ми семейство и бяхме един от немалкото случаи на смесени бракове между евреи и българи във Варна, до голяма степен поради заетостта си, пък и поради големите способности и сила на характера, предоставих на нея възпитанието на децата.“(стр. 43.!)
ЛЮБА Н. ПОПОВА – ЕСКЕНАЗИ: „ Като се кажеше „Тате каза“ - значи това е. Бяхме задоволени, но не познавахме капризите и лукса. Трябваше да бъдем в точно определено време около масата. Подреждането и сервирането беше изискано. Според етикета. ... Контролирах не как са научили уроците, а системата на учене.“ ( Стр. 44.!)

ТАЗИ СБИРАНА ТРОХА ПО ТРОХА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УМНА КНИГА,удивляващо пестеливо поднесена, вършеща своето, няма как да не е много по-значителна по обем. Дали ръкописът се съхранява при нейният книгоиздател? Това ли е целта на затриване на МУЗЕЯТ „СТАРА ВАРНА“? Да бъдат затрити независимите хранилища на рехавите остатъчни корени ВАРНЕНСКО РОДОЛЮБИЕ?
 
КОГАТО ДЕТСТВОТО ПРИКЛЮЧИ, на смяна идва Младостта, бе споменал някога поетът. Прекалено шумна понастоящем, достатъчно перспективна ли – както някога? Какво предстои на нашите деца, внуци и правнуци? Баламосвани с глобално-космически перспективи и музикално-гробищна фантастика на евтиния, ще успеят ли достоверно и качествено да определят БЪДНОТО НА СТАРА ВАРНА, без да познават нейното НЕДАЛЕЧНО МИНАЛО? Това не знае никой. Рядко някой се наема да изследва. Управленския апарат не харесва – истината - очи в очи. НОВА ВАРНА все повече се превръща в принудително космополитизиран град. Ашиците, топачите под гайтан, филмовият прожекционен апарат, три-пика, челик-сопа, черната писмена плоча с гъба и калем – заварили образованието в първи клас по девети; заедно с обидно прогоненият свещенник; всичко това е преосмислено и електронизирано по новому. В посока правене - все повече и повече - пари. Не от всеки, и не от всички. Но за малцина. И – въпреки това – остават корени съкровни.

ЕКАТЕРИНА АВРЕЛОВА: „Режимът беше строг. Освен ученическите униформи други дрехи нямахме. Трябваше да спазваме вечерния час ... „ (Стр. 60.)
ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДЪР РОЖДЕСТВЕНСКИ: „Бях от последния випуск на руската гимназия във ВАРНА ... най-задълбочено беше преподаването по литература, история, география, френски, английски. Изучаваха се танци и фехтовка ... „ (Стр. 60. )

Разбира се, Младостта идва – за да отмине. Настъпва Зрелостта. СТАРА ВАРНА не пропуска да подражава ЕВРОПУ. Колко временно е всичко това. Всевъзможните „апре-миди“, „журове“, „файф-ъ-клок“ дори понастоящем тук-там запазени, днес са напълно обезкостени от пролетароидна насмешка. Аристокрация просто няма. Паразитиращи – колко щеш. За подобни шик-събития се говори под сурдинка. По-лесното е барбекю на двора.

АНАСТАСИЯ СПИРОВА: „Почерпката бе сладко от вишни, бели череши, дюли, финапи или зелени смокини, домашен ликьор от вишни или зелени орехчета, кафе бисквити.“

Но балове по ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА НА СТАРА ВАРНА, все пак се случват. Устройват се в частни домове и къщи. Далеч преди да бъде построен за целта ДНФ-ВАРНА.

СИЙКА РАХНЕВА: „Баловете започваха с хоро. след него се изграеха модните европейски танци кадрил, полка, валс ... Първият си танц трябва да изиграя с баща си, което означаваше официално представяне пред обществото на отбрани и известни личности в града.“
ХРИСКА НИЦОВА: „Изискани балове се устройваха от дружество „Алианс Франсез“ ... Стремежът да се говори на хубав френски език, добрите маниери, забавните разговори, музиката, танците ... незабравими вечери ...“

НО ДА. СТАРА-ВАРНА, БАРБИ И ДЕЛФИНИ винаги е имало. Да се надяваме, че и бъдещето няма да мине без тях. Макар да се полагат нечовешки усилия, споменът по тях да бъде принудително изличен. Поредна политическа постановка на гърба на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА. Подобна на структурирането на фамилните имена – та повече от две поколения да не се знаеш от где идеш. Какво ти влизане в ЕВРОПА. ЕВРОПА не е оставила МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, в това число СТАРА ВАРНА, нито миг на спокойствие. От тук се е тръгвало за ЕВРОПА, АМЕРИКА И СВЕТЪТ – по европейски. Факт, лесно игнориран от самозабравили се новопълководци. Дали, защото са родени с огромно закъснение? И, защо да им пука за начинания от вида МУЗЕЙ „СТАРА ВАРНА“? Тяхната Рода -ТАМ! - не би могла да се открие.
THE END
12.07.2011
Категория: История
Прочетен: 1878 Коментари: 3 Гласове: 0
Последна промяна: 03.12.2012 23:01

image

 

© 1998 – Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMY
ЛЕВИТАЦИЯ

- РАЗКАЗ -
 

 

НА ПОРЕДНИЯТ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, неочаквано се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на недалечни земи и морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си как една; тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, профучали преди минути покрай нас; простите зрители. От време-навреме, жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена с която слабо се познавахме, насаме в изпълнената с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата бе специализирал - в Братска Япония; пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се. Пренесеният опит винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл.

 

Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че веднага си помислих нещо. Не мина и половин час, и прислужникът – син-зелен, отново се яви.

  •  

    Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!

  •  

    Спешно ли?

  •  

    Ба! ... Ба! ... Ба! ... Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...

  •  

    Кой прът!?!

  •  

    За зна – ме – то-о-о ...

  •  

    !?! ... !?! ... !?! ...

 


  КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се – па влязох. Преди да почукам, вратата широко се разтвори. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с очи. Тури пръст на уста. Изсъска едно: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина, каквато аз срещах пръв път. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисциплина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика, висеше в горният десен ъгъл под гипсовият таван; целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак; излъчвайки светлина не по-малко от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена хубава стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да духне преди 19:00.!

 

 

В СТАЯТА СЕ НОСЕШЕ МЕЛОДИЯ НА ХУБАВ ИСПАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.

  •  

    Прави каквото трябва – да става що ще!

  •  

    Прави каквото трябва – да става що ще!

  •  

    Прави каквото трябва – да става що ще!

 

Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.

  •  

    Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй-тъй-тъй ...

 

А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да покрие. Без никакво намерение за приземяване.

 

НАСТАНА ПОЛУНОЩ. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.

  •  

    Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Техническа Механика?

  •  

    Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.

  •  

    Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.

 

 

ИЗКАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, неочаквано прозрях, че нашата забележителна колежка медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът жената. Това не я смути.

    •  

      Идваш ли? - запита звънко. Навярно предполагаше, че там където е чисто и светло, има място за всеки.

 

Разбира се - отказах.

    •  

      Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.

 

И, чудото стана. Светлината секна. Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха шумно по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.

 

ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела.

THE END
07/09/11
;
05:06:21 AM 

Категория: Изкуство
Прочетен: 828 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.05.2012 19:50

image


(C) 2010 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЗАБРАНЕНИ СТИХОВЕ

МЕДУЗИТЕ ЕДВА СА СЕ РОДИЛИ, А ЛЯТОТО Е ТРЪГНАЛО ДА СИ ОТИВА.
ХЕЙ ТАМ -
БРЕГЪТ Е УМОРЕНА СЕЛЯНКА,
ЗАБРАДКА -
КАТО ЧЕРНА ПТИЦА,
 ПРОСТРЯЛА Е КРАЙ СЕБЕ СИ -
ДА СЪХНЕ.

ЖЕНИТЕ ВЕЧЕ НЯМАТ ИМЕНА.
ПО ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА,
ГИ ОТЛИЧАВАТ САМЦИТE,
НАСТРЪХHАЛИ ОТ СЛЯПА ЛЯТНА СТРАСТ.

БЕДРАТА НОСЯТ ЛЕК ТОВАР;
ЗАГАР ОТ СЛЪНЦЕТО СЪПЕРНИЧИ
СЪС ДОСТИЖИМА ЗИМА.

НО ЛЯТОТО Е ВСЪЩНОСТ -
ВСРЕД РАЗГАРА СИ.
КАКВО ЖЕЛАЕШ СТРАННИКО -
НАИВЕН НАБЛЮДАТЕЛ?
НЕ ХОРАТА СА ТИ ДЛЪЖНИЦИ -
АМИ ЛИЧНО ТИ!

ТЪЙ -
КАКТО КОРАБИТЕ ЧАКАТ ЗНАК НА РЕЙДА,
ТАКА И ТЕЗ" БРОЕНИ ДНИ -
БИЛИ СА СЪКРОВЕНО ЧАКАНИ.

НИМА ЖЕЛАНИЕТО ТУК НЕ Е -
КОЕТО ДВИЖИ САМОТАТА?
СВАЛИ СИ МАСКАТА ОТ СВЯН,
И ЗАХВЪРЛИ Я НАДАЛЕЧ -
В МОРЕТО!

НО ТО -
ДОСТАТЪЧНО Е ЗАМЪРСЕНО;
ПОПИТАМ ЛИ -
БИ МИ ОТВЪРНАЛ ТИ.

И,СВИРИШ СИ-
СЪС ДРЕВНА РАКОВИНА,
ОТКОЛЕШНАТА ПЕСЕН НА РАИТЕ -
КОЯТО ТУК НЕ Е В ЗАБРАВА,
ЗАЩОТО СЪПРОВОЖДА
ЛЕСНИТЕ ОКОВИ.

ТОГАВА,
КОРАБИТЕ ГРЪМОГЛАСНО ТИ ОТВРЪЩАТ.
ЕДНО ПОРЕДНО СВИВАНЕ,
НА ВЕЧНО БЕЗРАЗЛИЧНИ ЧУЖДИ РАМЕНЕ.
THE END
07.07.2011.!
 
Категория: Поезия
Прочетен: 747 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 27.08.2011 09:58

image

(C) 1962-2012 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ИЗЧЕЗВА СЛЪНЦЕТО.
ДИКТУВА ЛИ ТО НЕЩО,
ИЛИ ОСТАНАЛОТО УПРАВЛЯВА?

НАСТЪПВАТ ОБЛАЦИ -
И ИДАТ -

И КРЪЖАТ . . . 

НЕБЕТО Е ПОКРИТО С МЪЛНИИ.
МОРЕТО СЕ РАЗТВАРЯ -
ЗА ДА ОПЛОДИ НОЩТА . . .

 ПРЕЛИТАТ ПТИЦИ;
ДАЛЕЧ ОТ ВРЕМЕТО,
 ДАЛЕЧ ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА;
ДАЛЕЧ ОТ ВСИЧКИ ИЗМЕРЕНИЯ ВЪЗМОЖНИ . . .

ПОБЯГВАТ ПЕПЕРУДИ.
ЗАМЛЪКВАТ ВЛЮБЕНИ;
А ВЯТЪРЪТ ПРЕПУСКА БЯСНО -
СЯКАШ МЕСТЕН ЛУД . . .

БРЕГЪТ ЗАПОЧВА -
САМ СЪС СЕБЕ -
ДА ГОВОРИ . . .
THE END
1962-2011

Категория: Поезия
Прочетен: 674 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 03.12.2012 22:01
image

(C) 2008- Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
AS A STRANGE FRUIT
HAS LOOKS THE LOVE;
AS A HOT GARNET
UNDER THE SUN OPENED IN BLOSSOM.

FLOWING TO THE ROOTS
ITS HONEY JUICE;
 THE CRUST ITSELF SLOWLY  CRACKLED;
AND THE CORN INSTANTLY
  DROPED ON.

AFTERWARDS
THE SUCCERS STARTS.
 THE FOREST GREWING  UP
FOR EVER . . . 
THE END
1968-2009
Категория: Поезия
Прочетен: 573 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 21.07.2012 22:01
  image
(c) 2001 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-RUSSEFF-HEMY
ТЪЖНО ПЕЯТ ЩУРЦИ,
МЕЖДУ СТАРИТЕ ЖИЛИЩНИ БЛОКОВЕ;
СЯКАШ ТУЙ СА ГМУРЦИ -
ЗВЪНКИ ЗВУКОВИ СМОКОВЕ. 

 (ВСЕКИ МОЖЕ - И ЗНАЕ,
КАК СЕ СТЕНЕ ОТ ОТВРАТ;
 НО ЕДВА ЛИ ДО КРАЯТ,
   ЩУРЕЦ БИ ПЯЛ ЗА ПОВРАТ.)

ТОЗ" САМОТЕН ЩУРЕЦ,
 ТОЗ ДОКАЗАН НЕСРЕТНИК;
ВСЕ МЕЧТАЕ ДВОРЕЦ,
   НО - В ЧЕРУПКА OT ЛЕШНИК.

 ДВОР ИЗПЪЛНЕН С ТВОРЦИ,
  С ТЪПОКВАРТАЛНА ИЗВЕСТНОСТ;
 ТЕЗИ ВЕЧНИ ЩУРЦИ,
 С КЪШЕЙ ХЛЯБ ЗА ПОТРЕБНОСТ.

 ПРЕСТАРЯЛИ ЩУРЦИ,
  ОСТАРЯЛИ ВСРЕД ЖИЛИЩНИ БЛОКОВЕ;
БИВШИ СМЕЛИ ГМУРЦИ,
  ДНЕС -
ДОМОШАРСКИ ВПИЯНЧЕНИ СМОКОВЕ . . .
THE END
2001-2010


Категория: Поезия
Прочетен: 585 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.05.2012 19:54
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359861
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2011  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031