Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363449 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 17.07.2011 г.
 

image
© 2009-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

СВЕТА МАРИНА
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
 

ВИНАГИ, когато мисля или говоря за Господ-Бог; а това с годините се случва все по-често; все повече изпитвам особен, едва ли не божествен срам. Ами тъй – засрамвам си се. До неотдавна, да боравиш с категории за Божествено Начало, да ходиш по Великден на Църква, да се причестяваш и комкаш, да вплиташ в реч старославянски, бе вседържавно възпретено. Подозрително бе. Да не вземе, да излезеш някой верски злонамереник. При който кварталният, като нищо би довтасал. Че да те изпита – тчи в тчи - доколко си полуграмотен атеист. И, да те посъветва – прекалено компетентно – щото книгите, (От пода до тавана - предимно руски!), да опаковаш в кашони и – хайде в мазето. В наше време, следвайки пореден политически „преход“, (Преоблякъл се Илия – па погледнал – пак в тия!), ходене на църква, причестяване и комкане – за щяло-нещяло, се превърна в изискан тон и, (Представете си Ба!), в най-съвременен стил на живот. Странен народ, си думам. Где" не само не знае от где да започне, но не знае и – как да запре. Гледам и дивя се. Бивши височайши партайгенозета-богомразци, по църковни празници се втурват - па „изповядват“ грехове. Пред изповедници измишльотски, като самите тях. Вършеейки оскубана от народу парса, тези Братя и Сестри дотолкова затъват верски, че чак саби подрънкват. На народът нашенски, това слабо пречи да си остане вдън суеверен. Не вярвам, неотдавнашните политически Величия, да са я карали съвсем без Всевишен. Просто няма как. Както не вярвам, това да е все същият Наш Многострадален Господ-Бог. Непреставащ да крее – не само във всинца нас, но и над Майката-Природа с нейните все по-неразрешими проблеми. Така доверчиво предоставени от същият този Господ-Бог, в ръцете на безброй високопоставени некадърници. Дали не желае да установи – какво би могло да се случи, докато реши отново да започне отначало?

 

ТЕЗИ ЧУДНИ ЛЕТНИ ДНИ СТАНА ИЗВЕСТНО, че се очаква отговорна държавна комисия да посети, недалечното на Белоград мое родно селце със старинно име Хороздели. Комисия, в която десетина доказано умни и набедено компетентни учени глави, майсторски да постановят Пълното Глобално Национално Сметище по нас. От как нацията – в лицето на братята роми - запълзя из Европа, такова сметище се оказа първа необходимост. В условия на Световна Криза, сметта става все повече и повече. И представете си - няма кой да я разграби. Сметопочистващите фирми, (Я ги има – я ги няма!), вземат парите по договор и закон. Истинската работа обаче, вършат братята роми. Но сега, те са из Европа. Където просията от векове е забранена. Докато на кражбата се гледа като на поносимо социално зло. Не е безобразие, че насила ни ги връщат. Редно е, всеки гражданин на моята малка мила държавица Балкания, като придобие кусур-европейски опит, незабавно да си се завърне. Та да го приложи, и у Дтма. Само тъй би могло да се върши научно-техническа революция. Не както едно време, следвайки тлъсти партийни папели. Към тази комисия, бях решил да се присъединя – и аз. Независимо, че никой не ме покани. В тези деликатни обществени работни групи онова, което остава шито-покрито, задължително се превръща в смъртоносен грях. Не мислите ли, че Човечеството е натрупало пирамиди подобни грехове? Ах, ах, ах – именно това представят пирамидите в Гиза – Натрупаните Световни Грехове. Аналогово представени, ако искаме да бъдем екзактни. Колко малък е бил светът по онова далечно време. Колко слабо омърсен. Колко малко – в брой – пирамиди. Не наваксваме ли липсата на грехове през Времето на Времената, изграждайки наши съвременни виртуални пирамиди? И, ако да е така, не залагаме ли на карта много повече, отколкото всеки шибан политик си въобразява – че знае и може? Преди да започне да се оправдава с ийхалето.
 

ТРЪГНАХ ПРИЗОРИ. Пристигнах в Хороздели с огромно закъснение. Някога до тук се стигаше, с рейсовото корабче „Днес и Утре“. Което така и не успя да потъне, а прекалено дълго стоя и ръждясва на котвена стоянка всред езерото пред Белоград. Щом демокрация ни пипна за гушата, корабчето бе бракувано в полза на фирма ЕООД Мангу МАНГУСЕЕВ, (Собственикът, жената му - пак беременная, пет момчурляци спрени от училище!), със собственик почтеният инженер Мангу Мангусеев. Присъствах на пълното нарязване, (Цикъл го наричат – правят се поети!), на все още годното за мореплаване корабче. Нарязването бе представяно по местните кабеларки не само, като крещящ протест срещу греховния тоталитаризъм, но и, като изключително постижение на националният технологически прогрес подпомогнат чрез вносно Ноу-Хау. По екраните рязането вървеше лесно и ефикасно. Едва ли не – направа на шиш-кебап. Който междувпрочем се въртеше недалеч. Там, където цедяха флигорни два скромни брасоркестри. Щом се разчуеше някое маане, едрият бизнесмен инженер Мангу Мангусеев вдигаше ръка. Рукваше ръченица. Напълниха корабчето с вода . Потопиха го – на дъно да легне. (Корабен регистър наблюдаваше далаверата – за сертификат!) Ревнаха агрегати. Засвистяха оксижени. Припламнаха електрожени. От корабната утроба, като из гнойна рана, бликна черен отпадъчен нефт. Този нефт изпоцапа не само сутещите се майстори, не само изключително любопитните журналисти, не само камерите и микрофоните, не само джипът на корабособственика, но и скалистият бряг, езерото и морето. Течението го подхвана и понесе. Надолу – край брега. През канала – всред морето. Налетяха гларуси и чайки. Едва кацнали върху успокоеното от маслото море, и погиваха. Всеки опит за полет означаваше неизбежна смърт. И мъртвите птици отплуваха заедно с петното, и погиваха.
 

ПОМНЯ, ТОГАВА ПОИСКАХ ЛОДКА, да спася що мога. Оказа се – нямам право дори да докосна гребло на лодка. Камоли сам да управлявам къкъв да е плавателен съд. (Свободен боцман не се видеше!) Освен това, не съм бил специално сертифициран, за спасител на екзотични плаващи птици. Какво от това, че имам чуждестранен диплом на природозащитник по Брижит Бардо? Това са птици – къде отиваш? - да не са мечки! Освен това, трябвало да бъда член на надлежно регистрирана неправителствена природозащитна организация. Тази организация да е доказала гражданско присъствие и дейност. Да са изминали поне шест месеца от нейната регистрация. Да работи по европейска програма. (Не всеки може – току-така - да си разработва програми. Върши се от подготвен специалист. Срещу заплащане. След одобрение от компетентен научен съвет, предстои представяне пред секретариата на Министъра. Срещу заплащане. Ако той кимне лекичко вляво с глава – да! - може, право в Брюксел. Без заплащане. Ако министърът кимне лекичко вдясно с глава – не! - повторно кандидатствай.) Сложничко е, но лесно на този свят няма. Най-перспективно е, човек чрез местното кметство да участва. Ще се назначи кметски екип. Ще се предостави общинско помещение. Ще се освети помещението с поп и попадия. Ще се покръсти бъдещият екип - от Безверие право във Вяра Способна Да Разплаща. (През това време гларусите и чайките – Гра! Гра! Гра! - Адиос Ммучачос!) Едва тогава би могло да се започне спасяване от всякакъв характер. Ако е останало нещо за спасяване. За рибите – друга програма. (През това време рибите – Бълбук! Бълбук! Бълбук! - Адиос Мучачос!) За делфините – четвърта програма. (През това време делфините – Пук! Пук! Пука-Пук! - Адиос Мучачос!) За тюлените – пета програма, макар от тях да е останало единствено името на глухо село от кирпич, изкупено от вносен експатриант. Свих рамене. Престанах да жаля гларуси, чайки и делфини. Започнах да жаля трудното за нарязване корпусно тяло. На този кораб бях изкарал ученически стаж. На него бях си изкарвал хляба дълги години, че да имам възможност да се явя за капитан далечно плаване. Очите ми се навлажниха. Сърцето ми се сви. Пресният корабособственик бе яхнал джипа, но от път се върна. Скокна на земята ухилен до уши. Подкарахме приятелски разговор. Защо е толкоз труден живота на един корабособственик. Така и не разбрах защо, но явно не бе нито лека, нито чиста работа. 

Докато инженер Мангу Мангусеев се тюхкаше и оплакваше, че не се е сетил да потопи корабчето, че да пипне хубавата застраховка, яви се съвсем ясен специалист. Инженер Мангу Мангусеев потръпна, позасмя се, па извади портфейл. Специалистът състави подробен протокол. Не на това място трябва да се реже кораб – наблизо има мидени ферми. Тресна жестока глоба. Собственикът сви рамене, и плати една десета. После се разсмя – останалото по банков път. Сега вече всичко е наред, каза този много мой нов познат. Тъй върви светът. Ако не дадеш – няма да получиш. Всички се качиха по колите, па отпрашиха към Двореца в Белоград, където щели да ме изчакат за почерпка. Повлякох се пеша натам. Край пътя открих късове от спешно съставените констативен протокол и акт. Не им отидох на банкета. Не им е чиста не само работата, но и манджата. Преди да седне в своя джип, Мангу Мангусеев бе повъртял ръка около главата си, па бе ми теглил една нашенска. Ясно, рекох си, що не си гледам здравето?
 

ЗА ДНИ КОРАБЧЕТО БЕ НАПРАВЕНО НА ДРОБ-СЪРМА. До водолинията. По-надолу не било икономически оправдано да се реже. Туловището му остана там, на плиткия бряг, като огромна хубаво изкормена желязна птица. Там стои и понастоящем. Вече повече от двадесет години, из утробата му се лее вонящо машинно масло. За да напомня на хора, тюлени, делфини, гларуси и чайки, че и на водорасли - за наличие на вносно Ноу-Хау, Към самотният пристан избягват да пристават ни лодка, нито кораб. Зиме вълни го бият напровал, а на брега вълците вият ли вият.
 

ДО ХОЗОРДЕЛИ се добрах на автостоп. Рейсове от тук отдавна не минават. В последно време рядко някой спира на моят автостоп. Недоверие и неприязън мори този наш хубав народ. Нещо се случи със всички нас – за прекалено кратко време. Не само с Природната и Околна Среда. Що тъй Ба!?!
 

В ОБЩИНСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛИЧКА НА ХОРОЗДЕЛИ, никой не се изненада от моята неочаквана поява. Регионалните велможи отдавна са навикнали с моите отчайващи набези, на самотен защитник на Природа, на Животни, и Хорa. Разграбвани, унищожавани и унижавани, от ненаситният хъс на шайки бандюги, към модерни самолични блага.
 

ЩОМ МЕ ВИДЯХА, членовете на височайшата комисия свиха рамене, па прихнаха в гузен смях. (Всички!) Разсмяха се от ехидно – по ехидно. (Не всички!) Бяха там – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Все едни и същи – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Не ме бе канил никой. Освен моят вестник (DESPITE/ВЪПРЕКИ“), пред тях се мъдреше лъскава Библия в червено. (Не – не съм я чел!) Между щастливо заседаващите открих, кой мислите, засменият актосъставител, спрял нарязването на корабчето „Днес и Утре“, че да може езерото и морето да бъдат тровени възможно най-продължителен период от време. Махна ми с ръка. Дръпна стол край себе си. Покани ме. (От какво ли бяхме толкова близки!?!) Седнах скапан от път, между тези висши екологически велможи. Срещнах погледа на Кмета. Явно му се плачеше. Срещу двадесетина временни работни места, за потъналото в цигания и упадък някога китно селце, Кметът бе длъжен да затрие почти цялата селска мера. Сметището щяло да обгрижва Прилежащите Екосистеми и Природата, (Кой като назека – Ба!), която вече сама не можела да се грижи за себе си. (Ха сега - Ба!) Бутнаха ми в ръце огромна чаша синджирлия кафе. По тези места кафето се приготвя от зачумберени жени, бабясали прекалено рано. Докато въртят кафето на мангал, бабите тихичко му баят. Какво баят – те си знаят, (Чува се: „Синджир-Минджир-Ашколсун!), но такова баяно кафе е особено вкусно и греховно здравословно. Не изкарва от равновесие, но възвръща Младост - временно, и съвсем за кратко.
 

ДОКАТО СРЪБВАХ СИНДЖИРЛИЯ КАФЕ, слушах с небивал интерес словоизлиянията на държавните експерти. От чиито уста се лееше мед и масло. За недалечното съвсем светло екологическо бъдеще на Хороздели, всред океан от национална и глобална смрад. (Стар номер, стане ли дума за личен столичен интерес!) Припомних си, как същите тези баби, някога – не така назад във Времето на Времената, бяха силни-вилни, стройни-соколокоси, безумно красиви пламтящи млади жени. Как под техните ръчнотъкани чукмани Природата, виреше несравними форми, подготвяйки приплак на дете. От тези светли от младост някога жени, днес бе останало единствено живо почернен жизнен мрак. Някога стройните техни вирнати задници днес бяха едри, уморени и увиснали месища. Люшкащи насам-натам огромни обезформени цици, не пропуснали да опознаят суетата на Белоград. Лицата им бяха бледи и повяхнали, под кросно от бръчки. Ала под чертата на чумбера, очите им святкаха ли, святкаха. Сега остреха ухо за да разберат, доколко хубаво ще да им бъде, така твърдеше калесаният чрез „конкурс“ (О Боже!)  бъдещ собственик, щом сметище се развърти край морето. Някъде вече бях виждал този човек. Подпитах тихо моят актосъставител – дали а!?! И той потвърди - да бе – да! Онзи акт тогава го унищожихме, прошепна па го чуха всички, законът дава такава възможност щом нарушителят реши да спонсорира – нещо си там. 

(Останах с отворена уста. Притворих болезнено очи. Пред взора ми се разкриха бездънни недостъпни небеса, дълбоки бистри езерни води, наразсъблечени селянки всред диви трънки над песъчлив ронещ се бряг. Древни дракари прииждаха от хоризонта. Безбрежно море пълнеше аламани с прясна риба. Среднощни рибарски хора около огън на високата скала. О, Боже Господи Универсалний, рекох си, нима така няма да бъде никога вече?)

- Няма да я бъде! - удари с юмрук по масата кметът, мой съученик, адаш и приятел, па ме разбуди. - Само тая няма да я бъде!

После, внезапно омекна. Членовете на комисията, заедно с гостите и бъдещият собственик на сметище от национално стратегическо значение с лицензиран внос – никога износ; заплашително заклатиха глави, и набързо допиха своят кафедакис. Юрнаха се шумно по стълбите навън. Метнаха се на колите. И отпрашиха, да доразгледат обекта преди да турят последен подпис и печат. На магистралата камионите ,с прилежно пакетирана смет, от два месеца се виеха в колона.
 

ОСТАНАХМЕ С КМЕТА НАСАМЕ. Гледаше ме тъжно. Измъкна шише ракия. Отпи, па ми тикна гърловината в ръце. Пийнах до насита. Жените нахлуха, започнаха да разтребват. Разтвориха прозорци, и през тях изригна облак тютюнев дим. Внезапно разбързал се, Кметът ме повлече към един американски джип от времето на Втората Световна Война. Метнахме се на твърдите седалки. Втурнахме се да настигнем разбързалите се държавни експерти, и бъдещият собственик на Първото Глобално Сметище от Национално Значение (Мангу Мангусеев!).
 

БЕ СЛЪНЧЕВ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЮЛИ. На този ден испокон веков, тук става голям междуселски сбор. В чест на Света Марина Белоградска И Задморска. Местна светица с неизяснено докрай житие, но с доказани качества на Майка, Закрилница, Лечителка и Покровителка на Лихус Около малкото Аязмо, от което бликаше ли бликаше ледена вода, глухо ръмжеше опърпан народ. В малката сграда с циментов басейн, Поп Юдо благославяше всеки кой се подложи. Пред него зееше металическа кутия за дарения. В краката му се мъдреше резервна. Никой, от тези порутени от труд и недоимък хорица, узаптени от Държавата чрез мижави пенсии и социални помощи, отучени да се провикват по мъжки  (Не е здравословно!) не подозираше, че в лъскавите алуминиеви чанти на тези нервно-пъргави непознати гости лежи надлежно пришита в папки; представена чрез графики и чертежи, постановена чрез подпис и печат; бъдещата съдба на Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Недалеч от крайморско селце с древно име Хороздели. В пустото от облаци небе, под прежурящото слънце, въртеше барабан ръждиво Виенско колело. По него се полюшваха всред цветове и гирлянди, дузина празни ламаринени кабинки. В тях дремеха смели бабички, угрижено стиснали кресливи внучета в скут. Никой не ни погледна. Всеки от чакащите за светена вода и опрощение, бе забил безрадостен поглед т земи. Механично тътрейки крака в неписан отработен ред. Всеки същисан от единствена уплаха. Да не бъде случайно изпреварен. Кметът кимна насам-натам. Чакащите свиха безучастно рамене, както преди минути това сториха членовете на комисията, при появата ми в заседателната зала. Мърморейки, тълпата продължи да тътри общо тяло, покрай Поп Юдо и навън.
 

ВНЕЗАПНО ПРИТЪМНЯ. Яви се бяло облаче от изток. Облачето прерасна в гръмоносен облак. Облакът гепца слънцето, па го закри. Рукна дъжд изведро. Запря за малко. Отново рукна. Подир минути небето се изчисти. Блесна слънце тръгнало да се надсмее. Тук, около това Свето Аязмо, всяка година на един и същ Божи Ден, Света Марина Белоградска И Задморска доказва на хората не само че лекува, но и, че наказва. Тя дарява Здраве, Берекет, Успех, Надежда, Вяра и Имот комуто пожелае, а на петимните Мъжки Плод. Вземайки в замяна ежегодна жертва. Винаги човешка. Слънцето прежури за последно. Отново рукна дъжд.

- Да тръгваме, - побутнах Кмета, а той предупредително се ухили, - да се махаме . . .

- Заради Легендата?

- Заради Обичаят . . .

Бе вечен кмет, чиновник на всяка една власт, а това означава – задължително неверующ.

Скокнахме в колите. Отпрашихме назад. Глухи за шеговитите протести на някогашният корабособственик – настоящ собственик на сметище от европейски мащаб, настояващ да постреляме по палатъчните стрелбища. Председателят на Комисията, професор по устойчива глобализация на отпадни политически структури, се присъедини към неговите протести. Не успял да се запознае, както следва, с местонахождението на бъдещата площадка. Сякаш всичко не бе предварително решено на най-високо равнища. За правителство, конвертиращо всяка регионална икономика в тлъсти апетитни хапки за подарък, някаква местна светица, едва ли означава много. То има къде по-сериозни задачи. Да преразпредели научно дефинираните хапки. Основно, в свой собствен интерес, чрез подставени приближени. С други думи: ако ти отърва Народе – живей; ако не ти отърва – умирай. Иначе – марш в Европа!
 

ПРЕДСТОЕШЕ ОБЯД И ВЕЧЕРЯ в необичайно модерен, чист, хубав и скъп за тези места спретнат ресторант. Щяхме да пийнем-хапнем до насита, за сметка на веселящите се около ръждивото виенско колело хорозделийци. Тихо, мирно, кротко, на чаша местно Каберне. Да обменим информация и творчески помисли. Да се покахърим по Природата. Преди да я опнем – за последно - на тезгяха.
 

ВРЪЩАХМЕ СЕ ЛЕНИВО, БАВНО, ТЪРЖЕСТВЕНО, както подобава на експерти от ранг. Слънцето надзърташе неясно зад облак. На пресекулки, дъжд продължаваше да бръска. Зад нас остана Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Сборът от мълчаливи, омагьосани от немотия, присъстващи а невеселящи се, дори нетъргуващи хора. От скоро наричани Електорат. Тази оправдателна бележка на Държавата. Сгафи ли се нещо в политиката, а това се случва ката ден, политиците с електората ръце си измиват. Повече от ясно - за проблемите на Държавата, невежеството е виновно. Но чие именно невежество? Добросъвестното или недостатъчно добросъвестното?
 

НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА АВТОМОБИЛИ се вдигаше-спускаше по неравният терен, огромният брониран „Хамър“ на собственика на клъцнат до водолинията кораб, и на безброй набедено модерни сметища из цялата страна. По завоите се видеше, как уверено безгрижно управлява мощната кола, провесил през отворен прозорец ръка с мобифон. Дъждът бе спрял. Облаците се тълпяха. Всред тях прозирно просветна образ на Плачеща Жена. Тресна гръм. Уцели хамъра.

Дрън – н – н . . .

Замириса на особено.

- Слаб стрелец, - разсмя се Кмета, па се ухили. - Я се прекръсти!

Натисна педал, хайде съвсем през къра, право при спрялият всред пушилка джип. Шофьорът лежеше изнемощял на седалката. От устата му бавно руйваше кръв. Бръкнахме в купето. Измъкнахме го на земята. Почнахме да ринем върху му пръст. Засипахме го. Зачакахме – като се тюхкахме. (Ето още една провалена - по непреодолими причини - план-програма!) В ръцете му чернееше овъгленият от гръм микрофон. Мина не мина минута, купчината пръст се поразмърда. Корабособственикът приседна и опули очи.

- Мамка му! Отиде ми костюма!

Дъждът бе престанал. Слънцето се бе открило. Поразгледах облаците. Всред тях не преставаше да ми се привижда Хлипаща Жена. Ухаеше на Истинско. Над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска, където наивно молеше милост вместо безплатно здравеопазване опашка от старо и младо, се бе извисила великолепна небесна дъга. Не звучеше ли музика? Само аз ли я чувах? Не, не бе чалга, каквато не преставаше да се лее от пустите сергии. Бе божественият химн на нещо невидимо – пък предстоящо. И, аз знаех. Природата успява - и дава знак всекиму. Необходимо бе, да го усетиш. Но, на това едва ли е способен всеки.
 

СТИГНАХМЕ РЕСТОРАНТА. Нахлухме възбудени от случилото се. Възхвалявайки крепкото здраве на потърпевшия. Настанихме се – като за вечно. Към нас се спусна ресторантьора.

- Да пикае на бял камък, - ревна, сякаш и върху него бе паднал гръм. - Може и върху фаянс. В тоалетната фаянсът е италиански – грешка няма. Да се изпикае, както трябва! Има къде – не е да няма.

Ресторантьорът предчувстваше добрият масраф, който щяхме да сторим. Но, бъдещият собственик на Първото Глобално Демократическо Сметище у нас, не преставаше изумен да върти очи насам-натам. Все още неубедил се, че все още е на този калпав свят. Тюхкаше се за колата. Ядосваше се за костюма. Побутваше овъгленият мобифон – помирисваше го от време-навреме. Жално мучеше. И, разбира се, ругаеше по Майка.

 

РЕШИХ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЯМАМ РАБОТА ТАМ, където всичко е централно предрешено. Хапнах на две – на три. Пийнах, кола-две, па си тръгнах. На шосето щях да хвана попътна кола.

Кметът ме настигна.

- Неговата мама тарикатска! - кресна върху ми. - Работата братко, е такава. Дадох обявление в една борса – пари предплатих. Мамка му! Имам тор, истински оборски тор. В несметни количества, завещан ми от Дезесето. Знаеш, на изкуствено я караха. В резултат, този папуняк се яви – уж тор ще купува. И, виж какво се сполучи.

- И – какво се сполучи? - бях наивен колкото си искам.

- Не се прави на ударен! - продължи да надвиква фучащите по шосето коли. - Точно това куче прие моята заявка . . .

Разядосах се и аз.

- Мамка му не на него - на теб! - И завинаги, му обърнах гръб.

Реших, да не стъпвам повече в родното си село, докато е този "лабав кмет. Някога на село, кметът отговаряше за всичко – наравно с природните сили. Какво търси един кмет по търговски борси? Помнех този кмет от дете. Помнех го, като кадрови военен. Реших, че моята съдба на мърморан-несретник е къде-къде по-сносна. Да откривам кусури на набедени експерти. Да ги огласявам. Подир това, да се укривам с месеци.
 

КРАЙ ШОСЕТО ОСТАНАХ САМ. Случайно превозно средство щеше да ме отнесе до Белоград. Ала нещо в мен тлееше, и аз не знаех какво е. Реших, че е същата онази Светла Мъка, где ме яде от години. Светлата човешка мъка, по пропуснатото Време на Времената. В личен, местен, държавен, европейски и глобален план. Взирах се в облачното небе, но там женски силует повече не се яви. Постоях на разграбената и рухнала автобусна спирка, на която рейс спира, ако шофьорът реши или пътник поиска. Постоях-постоях, постоях, па станах още по-неспокоен. Не ме ли наблюдаваше някой скритом? Дали не е някоя предплатена мутра? Огледах се. Недалеч стоеше, пристъпвайки от крак на крак, малко, хитро, босоного, чернокосо а синеоко, чистичко селско девойче. Измерих го от глава до пети. Девойчето отвърна с такъв проницателен поглед, че потръпнах. Представи се – Марина. Завръщаща се от събор – отиваща на водосвет. Обувките му висяка окачени на връв през рамо, а под босите нозе на момето, земята светлееше в плам, и сякаш вреше и кипеше. Особен аромат на благовонно се носеше наокол", и уверявам ви, това бе по-скоро благовонно – отколкото някаква козметика. Не можех да откъсна поглед от неговите стройни боси нозе, от светлината струеща под тях, а девойчето схвана и се позасмя.

- Винаги е така, - каза – и тук, и на Небесата.

А, аз веднага не разбрах.

- И тук – и на Небесата – Все тая! - тросна се девойчето, па се умълча.
 

ЗАКРАЧИХМЕ ЗАЕДНО по асфалта към Белоград, и асфалтът вдигаше пара от попреминалият дъжд, и Белоград се белееше в ниското, и зад него се мержелееше Морето. Из околните стърнища гларуси и чайки се надвикваха, затънали всред найлон и всред смет. Примирени, че вече е излишно да полетят към Морето. Коли ни задминаваха, вдигайки безпощадни пръски кал. Но кал полепваше единствено - върху ми. Докато Девойчето, с неговите изцяло бели ефирни одежди оставаше чисто и върховно. Вглеждах се отново, и отново, и отново, в неговите безгрижно шляпащи през калта нозе. Не преставах да се възхищавам, как под тях избуява и просветва на талази Онзи Магически Всевечен Хладен Пламък, от който започва всъщност всичко. Ето нещо, което не мога, рекох си. И започнах да изброявам, пред Девойчето, своите си дванадесет професионални предимства пред всички останали предплатени новинари. Девойчето закачливо свиваше рамене, но избягваше да говори. В крайна сметка - на първо място остана - устойчивостта на глад. Но, това е така характерно за все повече нашенци, че не се осмелих да го повторя. Продължих да хвърлям поглед по нозете на странното Девойче, нарекло себе си Марина. Установих, че Момичето плува ли плува, над пътната мръсота, над човешката кал, а навярно и над хаосът в света. Боже Господи Всемогъщ, Вездесъщ, Универсален и Всевластен, рекох си, потрепвайки от непонятна гордост, нима на този свят все още се случват чудеса? Обзе ме панически страх. Не бих могъл да вляза пешком в Белоград, с подобно странно девойче. Веднага ще си се разчуе. Как, Гогомил Славигогов Гогомилов; где толко лесно се набутва насрещу ръжен; пълзи ли пълзи, а край него плува ли плува понесена от неведом огън всред неземна светлина, нечувано красиво девойче с лице на самата Света Богородица Всевечна, нарекло себе си Марина. Слава богу, настигна ни случайна (Дали!?!) кола. Изскърцаха спирачки. Врата се отвори. Гръмна музика. (Влизай моме, че бързам!) Момичето светна с очи. Премигна с тежки мигли. Скокна пъргаво в колата. Махна с ръка на раздяла. И отлетя. Около колата незабавно лумна, и започна да прелива, Онази Великолепна Ярка Лятна Дъга, която се бе извисила над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Точно подир падналият изневиделица летен гръм. Колата отнесла непознатото девойче, не бе джипа на собственика на кораби, сметища, бензиностанции и автогари. Бе кола на друг овреме преуспял. Но, какво значение – казах си, те всички са еднакви.
 

ЗАКРАЧИХ ВЯЛО КЪМ ГРАДА. Мислех си. Спукана е работата на Майката Природа. Спукано е бъдещето на всинца нас. На цялото човечество, че и на Етернала. Щом някакъв безграмотен хитрец се е снабдил с покрив на колела достатъчно як, за да го опази от летен гръмопад. Хрумна ми, че ето на, Природата не престава да изпробва. Веднъж отвън. Подир това отвътре. Диво се разсмях. Долу, по серпантините към Белоград и Морето, колата с Девойчето бе отбила и запряла всред гора, на криволичещ черен път.

- Мамка му! - ревнах по вятъра. Бръкнах в чантата.

Извадих чертежа със Жалкото Мръсно Жълто Петно на Поредното Глобално Сметище резултат от Лицемерен Технически Прогрес. Развях го вместо знаме. А вятърът се развихри. Изтръгна хартиеният лист. Па го отнесе право в Морето. Знаех. Тази лицемерна хартия, това попикано знаме на новото време, като нищо ще цопне всред поредно нефтено петно оставено от някой кораб. За да погине наместо птица.

- Мамка им!

За пръв път осъзнах истински, че независимо от нашите всевъзможни човешки щуротитии, Майката Природа не престава да стои нащрек.

- Да, да, да, - повтарях си като през сън, докато достигна покрайнините на Белоград, - и отвътре – и отвън.

THEEND                                                                                                                                                             17.12.2009/07.05.2010MARINA
- РАЗКАЗ -
ОТ
БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ

На Марина
To Marina . . .
 

N.B.: МОЛИМ ОПРАВЕТЕ СИ СЪРВЪРА - ДЕФОРМИРА ПРОИЗВОЛНО ВНЕСЕНИЯТ ТЕКСТ!



 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1505 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 17.07.2016 09:14
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363449
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2011  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031