© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
СПОМЕН ЗА СЕВДА

от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

МАЛКО ПРЕДИ несполучливо да се упъти за България; където и до днес се говори че всичко било готово за посрещане и настаняване, (Така е винаги – на стари години човек все тръгва натам където най-много го очакват!), Лев Николаевич ТОЛСТОЙ, казва: “Всичко отпечатано е нищожно. Съществено е неотпечатаното – което ще открият поколенията.” Тези апостолически слова ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и народностна изследователка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантиливи пера на Мати Болгария. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, колко много се оприличваме на тях, опетлани приживе в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното подценяване. Често си се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума и – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – това от веки е, като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, да не престава, и никога няма да престане, да бълва.

В НАЧАЛОТО на осемдесеттях години на миналия век, Севда КОСТОВА все още не бе издала първа своя книга. Колю СЕВОВ, големият български поет, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време нелицеприятно – но трудно отличимо, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. По онова сравнително далечно време на споделен антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите на своя постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на своя неофициален личен салон за изкуства. При нея отскачахме с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция, да се изповядаме душевно, да четем произведения които никога няма да видят бял свят в пресата. Където, както понастоящем, една неявна цензура дерибействаше.

На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА. Прекалено самотна застаряваща интелектуалка, в град с огромни традиции; за съжаление несъхранени през вековете. Знаеше се, че от години пише роман за Исус ХРИСТОС, недолюбвана от самоподозрителни редактори от местното книгоиздателство. Опитващи се да правораздават докато пият кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната схемата на социалистическото книгоиздаване. Безпардонно филтриращи чужда креативна мисъл и възможности. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси”, далеч преди да вземат матура и държавни изпити.

• Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила тя.

Не бях изненадан.

По онова време бе съществено, да си завършил учебно заведение считано за “висше”. Като преподавател из различни нисши и висши училища, питаех тежки резерви към някогашната образователна система. Чиито плодове настоящето разгъва прекалено неуспешно.

Запитах се, от где познавам тази късно появила се в литературните среди, някога прекалено красива, жена. Щях да го свържа със спомени от неспокойното лято на 1944., и мелницата в долината на Батова Река “Трите Воденици”, където гостувахме на наши близки. Добрич вече бе бомбардиран. Въздушните тревоги в Стара Варна правеха децата да заекват. Градския хляб бе подменен с кюоспе. Тук бе тихо, заветно, и безопасно. Имаше чист въздух, бял хляб, сирене и мед.

• На мама – яж !

При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.

• Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!

Веднага я обикнах.

ВСЕ ПО-ЧЕСТО се питам, имаше ли Втора Световна Война – нямаше ли. Така отдавна бе това. Поколенията не са злопаметни. Понякога и народите. Управляющите си познават добре занаята - изчакват напомнящите да измрат.

За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше.

За всички останали хлябът бе чер, колкото живота.

За всички нас, Втората Световна Война наистина започна едва, в краят на 1944., когато Съюзниците навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.

ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет неверующ , да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е. Романът не е лош – дори се усеща … “червената нишка”.

Просто сви рамене.

- Ако бе така, - бе заявила, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата.

Мечтата за добър редактор не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго.

Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност. И, не мога да не сваля шапка. Както и пред нейната упоритост. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. На кого не е помогнал той.

ПРЕЗ 1984., получих пълномощия за звание и представителство, от италианската Академия IBLEA. Успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; струва ми се една приказка; още следващата година. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите май бяха няколко. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е . . . “буржоазен остатък”, ме хваща не само персонален срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни?

Мило красиво момиче с източни черти. Каква ли бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички така те харесвахме. Мълчаливо щеше да се задомиш далеч, под Полярния Кръг. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да нси чмете на светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс в средата на осемдесетте години на миналия век.

• Нима е възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс.

• Ето на – възможно е . . .

Тази внезапна смърт съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш не й бе радостно. Започна да се заобикаля с близки интелектуалки. Остана усамотена, до самата смърт, в една стара реставрирана гръцка къща, всред книги, картини и уникати. Всъщност – къде са те? И, защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Светът?

Подир тази загуба, Севда КОСТОВА реши, и тихомълком си отиде. Не го отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.

THE END
             2/26/08 8:03:08 AM

ВИНАГИ, ВИНАГИ, ВИНАГИ когато ме обхване глад, а това ми се случва повече от три пъти на ден - Мамка Му! - започвам да си мисля не за друго, ами за Любовта. (С главна буква - няма как!) Притварям очи. Дано си представя това Огромно Златисто-Кърваво Кълбо плътна сенжанена прежда, фукнало света да претъркаля. (Баба от подобна прежда плете хубави топли зимни чорапи на село, че в Белоград гладът не й изнася!) Премазвайки всичко живо под себе си.

Кълбо, по което личат безобразно едри възли тъпкани, с хорски грехове и обидна мръсота.
Кълбо, от което всички ние от време навреме задъхано си отхапваме малки, хубави, вкусни-вкуснички, златисто-кървави сенжанени хапчици.
Хап! . . . Хап! . . . Хап! . . .
От възел до възел. И отново . . .
Хап! . . . Хап! . . . Ха - а - ап! . . .
Докато внезапно загорчи.
Пфу - у - у! . . . Цъ - Цъ - Цъ . . . Не предполагах . . .
ЗЛАТИСТО-КЪРВАВИ СЕНЖАНЕНИ ВЪЗЕЛЧЕТА НА ЛЮБОВТА. За които Папа № 01 твърди, че единствено благодарение на тях човечеството съществува и добрува! Докато Маман Единствена И Вечна, не се уморява да отрича. Очевидно такъв е Живота. Повече горчив, отколкото сладостен. Мръсотийски повече отколкото блестящо-чистичък. Обладан от каква ли не, представете си, Лю - бов. Мисълта за това Безумно Златисто-Кърваво Възлесто Сенжанено Кълбо отново ми идва на ум, колчем хвърля поглед към така щастливата Маман. Как си се радва, как динка, как кърми Новото Мое Преродено Братче. Пръкнало от Новият Мой Папа № 02. С когото Маман, колкото да й се иска, все още няма никакъв Законен Брак. Такива са времената, тъжно усмихната твърди погледна ли я в очи, карай да върви без Брак. Ала усмивката й,(Зная аз - знам си аз!), е нищо повече освен пореден горчив възел всред безумно заплетените нишки на Златното Кълбо На Любовта.
- Шибани Времена, бе Маман!?! - подсещам я, да си побъбрим.
- Прагматични Времена, бе! - отсъсква съвсем тихо в отговор, за да не я чуе новият й съпруг гдето ми се пише татко, а всъщност е само един скапан собственик на агенция за запознанства. Допускам, Папа № 02 и Маман са се запознали именно там, в Агенция "Ведета", а не както с Папа № 01 на плажа край вълнолома в Белоград. Подир подобни пиперливи реплики, Маман пъргаво се втурва да повива дрисливото мое братче.
Което може да е от същата утроба като мен, но съвсем не е от семето от което съм сторен аз.
- Какво значи това, бе Маман, каква е разликата? - питам за да зная.
Глобални Времена! - ухилва се загадъчно загледана в прясноосраните пелени, които предстои да изпере отново.
ТЕЗИ ПЕЛЕНИ, ежедневна орисия поради лудориите на Маман в хоризонтал така адски вонят, че отсега личи Новопръкналото един ден до къде ще докара нещата. Тези ежечасни аромати правят все по-често Златното Кълбо На Любовта да ми се изпарява из глава. Само подир месец, то ще бъде заместено от изрисуваното с огромни алени цветя бяло порцеланово китайско отходно гърне. Надничащо още от сега изпод дивана, предвидливо свито от апартамента на Папа № 01.
- Халал да е! - чух да казва тогава той.
- Ха! - отвърна язвително Маман. - Колко благородно!
- Ще ти потрябва, - рече Папа, - явно бременна си, не от мен!
За пръв път установих, че една почтена майка би могла да бъде бременна не от своят законен съпруг. Прикривайки един така очебиен факт изключително дълъг отрязък работно време. Точно тогава реших да си се замисля върху Златното Кълбо На Любовта, от глобална гледна точка. Прииска ми се да вярвам, че Любовта е нещо дотам съкровено, че никога не би могла да бъде разцепена на повече от две? Какъв ти глобализъм! Глобализмът е за индивиди, за които Златното Кълбо на Любовта отдавна е престанало да се разплита.
- Прагматични - и - и . . . Прагматични - и - и . . . - твърди механично Маман, докато динка ли динка, побързалото да се насере преди да засуче едрите мамини цици, мое полузаконно братче.
ПИКАЯ НА ТВОИТЕ ПРАГМАТИЧНИ ВРЕМЕНА, чувам се често да твърдя в очите на Маман, (Уж не чува!), щом Баща ми, бедният мой Ртден Баща, московски доктор по марксистко-ленинска етика и генетика твърди, че такава прагматичност пряко намирисва на Фашизъм.
- Нима отново е възможно - а!?! - удивлявам се аз
- Праг - ма - тич - ност! - отвръща. - Дрън! Дрън! Дрън! Световен Икономически Фашизъм е това!
- Тази прагматичност, Мили Папа, - запитах, - не е ли просто една Безскрупулност Човешка?
- Всяка безскпулност е Фашизъм! - отсече.
Бе започнал да разполага своите повяхнали цветя в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", точно пред входа на църквата Света Марина Белоградска И Задморска. Някога докрай свято място. Днес в плен на наркомани. Нападнали, омърсили и порутили детския кът за игра така, че ръждивите железарии сами си се събарят. Избивайки нищо неподозиращи младенци. Място, покрай което от време на време свистят куршуми. Поразявайки невинни (Дали!?!) бабички и богомолци.
ТАЗИ БЕЗНАДЕЖДНА ТЪРГОВИЯ С ЦВЕТЯ, Папа върти всеки пролетарски Божи Ден. Без да престане да твърди, че остава верен на своят интернационален дълг. (Какъв джюмбюш!) Папа № 01 продава тези повехнали цветя, за да може да изплаща на Маман присъдената моя месечна издръжка, че дано му остане лев за кило хляб на ден. Без това да му пречи да продължава да вярва в овехтели политически измишльотини. Превърнати от политически маниаци в Наука на Науките. При опит, така да бъде преобърнат света наопаци, че всичко да си остане както е. Едва ли не безсмислено. Една от всички тези измишльотини обаче, е жестоко вярна. Понастоящем Папа № 01 е възможно най-близо до народа на Белоград. Основен проблем на неговата блестящо защитена дисертация:
"Върху Структурата На Един Системо-Естетски Пролетарски Подход При Борба С Масови Дребнобуржоазни Безредици."
Народ, на който до неотдавна изобщо не му пукаше, какво ще яде следващия ден. Храна и препитание се намираше за всички. При това на порочна евтиния. Народ, който лесно би могъл да се срещне вместо по някога задължителните фалшиво-радостни манифестации, край занемарените вонящи кофи с боклук. Пред дверите на църкви от безброй партийноподобни вероизповедания. В претъпканите морги на държавните болници за бедни. На работа все по-рядко. След падане на прословутата Берлинска Стена, (Вторият Мой Татко притежава микроскопично парченце в стъклена епруветка със златен лик на Джон Кенеди върху тапа от пластмаса!), не остана много работа за вършене в този наш Белоград. Тук някога Госпожа Непосилна Работа властваше повече отколкото бе необходимо. Сега никаква я няма. Изконсумирана за броени десетилетия напред, тя няма как да се появи идущите няколко столетия. Един батко от морската гимназия в Белоград ми довери, как неговият татко декан в Морското Училище в Белоград под секрет му казал, че при сегашното развитие на нещата в света, някъде към 2020. година човек ще се отучи да мисли. Този батко греши. В Белоград изпокон веков изобщо не му мислят.
ПО ВРЕМЕ НА МОИТЕ ВСЕ ПО-КРАТКИ КОНТАКТИ С ПАПА, (Сърце ми къса из корен!), докато ми тика букет повяхнали цветя в ръце пред портите на този някога свещен храм; че да свикна на труд, търгашешски подход, унижено достойнство, лицемерна почтеност и принадена стойност; този научно зомбиран наивник дори не усеща доколко всички сме закъсали глобално. И старобогаташи. И новобогаташи. И вечни бедняци. И пряснообеднели. Туй ще е то, Глобализацията, казвам си, па се озъртам за да продавам.
- Не забравяй, - тикайки ми пореден букет за продажба в ръце, бъбри ли бъбри, - никога не се късай от На - ро - да! . . . Ха сега, освежи цветята с капчици вода!
Прилежно поръсвам с вода намирисващите на мъртвец онзидешни хризантеми. Въпросително вдигам рамене, изпълнен с безпричинна омраза към Онова, което познавам единствено като школско понятие. При подобни отговори ми идва да го перна с посъхналия букет през лице. Дано дойде на себе си. Но това, едва ли ще го отрезви. Какъв народ, иде ми да ревна от мъка, да се чуе надалеч. Как стана така, че изведнъж целия толкоз много свестен нашенски народ се превърна в сбирщина закоравели мутри? (Не преставам да си преповтарям думите на платения видеоператор, гдето всяка неделя заснема свадбите църковни, докато аз влача металически триножник с огромна ламба на върха.) Маман се бе разсмяла от сърце щом й доложих, че мутрите много харесват пищно да се женят а подир това да погиват. Обградени от безучастна въоръжена охрана. Следвайки плачливите молби на иначе непоносимо гордият мой Папа, операторът ми е поверил да разнасям тази тъпа осветителна лампа срещу лев-два на ден. Без това да е изобщо справедливо. Защото едрото зелено мутрите по моето чело плюнчат и лепят. Докато този смачканяк незабавно ги изтръгва, натрива ги о брадата си, па ги прибира в бездънния си джеб. (Пълен джеб с американки президенти – бива – а!?!) За мен остават възпитателните подмятания на Папа. Застинал раболепно с букет в ръце пред вратата на църквата. Изпълнен с докторантска гордост от великодушието на допусналата го охрана. Забравил всякаква пролетарска солидарност, в името на издръжката на своя пореден син. (Папа № 01 харесва да загърбва несполучливи бракове, че да дъни нови!)
ПОДИР СЕДМИЦА, докато премятах кабела из предверието на църквата Света Марина Белоградска И Задморска, доказвайки колко много съм печен в занаята, за да поемем с префърцунения оператор пред младоженците навътре в църквата, че снимките да станат възможно най-панорамни, от нейде интимно тресна тих изстрел от пистолет.
- Пръп! . . .
Сякаш някой скъса парче хартия.
Толкоз.
Младоженецът, мутра от стотина и кусур килограми неоползотворени мазнини, тежко пльосна в краката на отчето. Операторът захвърли камерата и хукна. Аз се юрнах под трона. Папа № 01 остана прав, размаха ръце и се развика, че при СоциализЪма такованка никога не е имало. Колкото погрешен да е бил пътят на прогреса. (Изкара хубава реч - Мамка Му!) Бабичките пискливо залегнаха една върху друга опетлавайки се в своите непродаваеми дантели.
- Ау - у - у . . . Мъ! . . . Въх - Мъ - ъ - ъ . . .
Мерцедесите и беемветата дадоха газ и изчезнаха зад хоризонта.
- Уау - у - у . . . Варда - а - а . . .
Красавиците от "Мокри Фланелки" изуха обувки, и се хвърлиха да търсят таксита.
- Тук-тук-тук! . . . Такси! . . . Стоп за Бога, бе! . . .
Попът изруга, забрави засуканата булка, па залости вратите на олтаря. За пръв път установил, че Господ-Бог Универсалний би могъл наистина да съществува.
- Господи Помилуй и прости - и - и! . . . Алилуя и изобщо - о - о . . . Полицията се яви за да заснема, разпитва, и баламосва журналистите с огромно закъснение. Накрая дойде трупната линейка заедно с една пожарна. Докато линейката чакаше да стане огледът със свадбените снимки, пожарникарите измиха на две - на три кръвта в канала. Финито.
НАЙ-ПЪРВОМ СЕ ОКОПИТИХ АЗ. Поисках си парите от оператора, а той ми изрева "Въз!". Отлепи от челото ми онези последни десет лева. За които от уплаха бях забравил, че съществуват. Тури ги трескаво в джеб. И, завинаги изчезна. Папа слезе от своята импровизирана трибуна - двете ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос". Пъргаво се спусна, па изтръгна букета из ръцете на още топлия мъртвец. (На вересия повече не давам!) Без да престане да ръси, всред всеобщата врява, своите научнообосновани заключения. При КапитализЪма винаги било така. Имало обслужвани и обслужващи. Един вършел работата - друг събирал парсата. Трети лежал в дранголника. Четвърти държал Черната Каса. Пети се кефел. Седем били степените на Мафията, но у нас станали седем по пет. При СоциализЪма, Мафия изобщо нямало. Имало си Партия.
- Да не би Животът да се състои само от сватби на мутри, бе Папа?!?
- Не съвсем, но почти . . . - отвърна с ледено спокойствие, па ми скръцна със зъби, че букети трябват повече на живите отколкото на мъртвите. Натика ми мутренския булченски букет в ръце, да го продавам. Нищо по-ясно от това, допълни, колкото повече се пуцат мутрите, толкова повече търговията с цветя потръгва.
- Това е закон! - изрева в ушите ми. - Това е социално-икономически закон! Фундаментално и десертабелно! Когато бях в Москва на Конгреса на Безумно-Наивните Партай-Философи . . .
ТАКА Е. ОСТАНЕ ЛИ ПАПА № 01 САМ, няма как да не започне да философства. Тогава науката изключително напредва, докато търговията съвсем замира. Ето защо искам всеки ден да съм с него. Не толкова да продавам. Колкото да охранявам Папа. От изблици да произнася речи. Дотолкова се увлича, че забравя за какво точно се намира пред вратите на храма, масовикът му с масовик. Подозирам в недалечно бъдеще, дори бабичките гдето продават ръчно плетени дантели в градинката пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, като нищо ще започнат една друга да се стрелят. Състезанието да продаваш за да оцелееш става все по-жестоко, именно поради гарантираната свобода на избор. Изслушвайки ме най-внимателно, Папа от душа се разсмя. Потвърди, че това не би могло да се случи. Бабичките никога няма да успеят дотолкова да разбогатеят, че да си купят на черно Калашник.
- Ами ако всяка си намери Спонсор, бе Папа - а?
- Вече не са млади!
Посочих, че изобщо не е трудно да се открият младеещи се бабички със живописно избродирани бронирани жилетки. (Папа се огледа!) Синовете им са важни мутри. (Папа престана да се смее!) От сега са ги въоръжили със спрейове и бухалки. (Май си прав, изръмжа, да се махаме за сега от тук!) Мъдро установи. Макар по детински съм дефинирал особен социал-икономически Закон за Еквивалентност На Ценности През Мутрено Време.
Всяка Майка На Мутра Си Се Пази,
От Останалите Майки на Мутри, дано Синът й оцелее.
Който би могъл да се представи и чрез алгебрата на Була.
- Кой? ... Кой? ... Кой? ... Някоя мутра ли?! - запитах.
Припадна от смях.
- Един Велик Математик!
Веднага си представих, как този "Велик Математик" потръпва от глад и студ; прогонен от жена си, надалеч от децата си, при светлина на свещ и спряно парно на ветровит таван; търсейки свободата на невиждан творчески процес дълбоко в самият себе си. Докато неговия спонсор се плацика посред зиме, без никакви социални притеснения и парламентарни засдължения, в мраморен басейн с минерална вода всред върволица голи мацки.
ПОДИР ТАЗИ ПРЕСТРЕЛКА, която така и не попадна на първа страница на вестниците, щото мутрата не била от първостепенно държавно значение а единствено от спомагателно регионално, Маман Единствена И Вечна реши, че да участвам в бизнеса на Папа № 01 е крайно вредно, педагогически недопустимо, и физикално опасно. Това не било бизнес, а цивилизована просия, свързана с персонален риск. Навремето Индира Ганди за 24 часа опразнила Индия от просеците. Що не го стори сегашната власт!?! Сама си отговори. Все пак тук е Европа, макар в апендикс!
Следвайки Кодекса на Верният Син, разказах всичко това на Папа № 01. Въздъхна. Добави, че по онова време същото се случило и със Свещенните Индийски Крави, с Петдесет Хиляди Автомобила Индийски Фиат, и с Два Камиона Сурови Диаманти.
- Ама после ...
- Какво после, бе Папа?
- Индия я има, ама Индира я няма ...
Така и не разбрах, какво точно иска да каже. Кой би разбрал възрастните. Те са по-необясними от децата.
МОЯТ НАЙ-НОВ ТАТКО, дано е последен, се отнесе към проблема иначе. Прихна в смях, та се покапа със салата и уиски. (Ау - у – у - какъв майтап!) Изгрохоти че светът е друг, не както едно време; че светът вече е истински свободен и всеки следва да прави онова, за кое" зове сърцето. В мозъка ми отново се промуши мисълта за онова Златно Кълбо на Любовта от дебела сенжанена прежда на едри възли, лесно развързвани-завързвани от случайни нехранимайковци. Щедро отвори кутия консервиран фъстък, (Фъш - ш - ш . . . ). Насипа ми в шепа. (Яж - от мен да мине!) Грабна глинена бутилка "Болс". (Пий - човек да станеш!) Побутна с крак стъкленицата с лед и пра - а - ас!, върху килима. (Ау - у – у - какъв зарар!) Кимна към телевизора, където вървеше филм с напълно голи мацки презрамчени с патрондаши, затъкнали колтове на пояс, пуцат ли пуцат где кого срещнат.
- Хе, хе - е - е . . . Пуцане по голо - какъв майтап!
Погледна към съседната стая, където Маман кърмеше ненаситният мой браток. Сви рамене.
- Ха наздравичката! Как наричаш наш"та работа с Маман, бе Пич?
- Златното Кълбо На Любовта . . .
Оригна се. Протегна крака върху масата. Съсредоточи се в телевизора.
- Що за мацки - що за чудо, пълен накед, пуцат ли пуцат - Ц - Ц - Ц! . . .
Добродушно ми намигна, чак ме изпълни. В това време Маман Единствена И Вечна се появи с Новопръкналото на ръце.
- Е?
- Накърмих го - заспа! . . . Ами тоз"!?! . . .
Намигна на Маман. Кимна с безразличие към Новопръкналото от което отново вонеше на ад. Направи отвратена физиономия. Пробуботи.
- Е, пусни, пусни го, ма! ... Хъ - ъ - ъх ... Пусни детето да изкара някой лев, маbackground: transparent;background: transparent;! ... Хъ - ъ - ъх ... Хъ - ъ - ъх ... Ха да лягаме, че утре път ме чака ... Хъх! Намигна ми съучастнически.
- Как го рече?
- Златното . . . Къл - бо . . . На . . . Лю - Бов - Та!
Оригна се. Сне крака от масата. Разтресе шкембе от луд смях.
- Хи - хи - хи - и - и . . . И отгоре на това - златно . . . Хи - хи - хи! . . .
След тях вратата се затвори.
Останах за кой ли път Сам Със Самият Себе Си. Сам Както Никой Друг На Този Толкоз Скапан И Фалшив Свят. Сам, Както Единствено Аз Бих Могъл Да Си Бъда.
СВЕТА ИСТИНА е, че този тип няма как да не разчита да бъде очистен Папа № 01, при някоя поредна мутренска престрелка. В такъв случай, обещал на Маман пред свидетели, незабавно ще сключат законен брак. Нещо, на което тя много държи. Всъщност Папа № 02 желае да ме вижда, колкото се може по-рядко. Допускам, разчита и мене да очистят в добавък, че на спокойствие да си разплита на пода в хола Златното Кълбо На Любовта. Това е то техният прагматизъм. Стремеж да им изляза, и на двамата, колкото се може по-евтино. Вършат го най-вече, докато зъзна пред входа на блока, (Без да съм официално натирен - никога!), лишен от ключ за външната врата. Още по-често, като ми набутат приспивателно в супата. Разбирам и зная. Моят Втори Пореден Татко ревнува. Не поради Маман - не! Не заради Папа № 01 - не! Ами защото съм изключително добър на компютри. Много по-добър от самият него, дипломиран инженер от местния Свободен Университет "Блюдолизец Мавър". Това е то Нещото, което го вбесява. Щото освен от жени, фъстъци и уиски с лед, едва ли от друго истински разбира. Щом компютъра бъде заключен, не поради необходимост а от професионална вражда, пресичам улицата и преди да отседна в някоя задимена компютърна зала отивам при Папа № 01. За да изкрънкам малко пролетарски манги. Не мога да разбера дали това го радва. Но зная, че е решил да продава цветя тук, пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, недалеч от моят втори бащин дом, за да си ме наглежда. Такава е Истинската Истина.
ПРИ ТАКИВА СРЕЩИ ПАПА НЕ ПРОПУСКА ДА СПОМЕНЕ, че ето на, по-слабите мутри охраняват по-едрите, по-едрите най-едрите, докато някой от тях достигнат подходящ калибър.
- Подходящ калибър - за какво?
- За Послужване. Отваряй си очите, - твърди Папа, - децата на децата на тези мутри щом се изучат, така успешно ще си се направят на експерти, че няма да усетиш как до гроб ще те заробят.
- Защо да си ме заробват, бе Папа, аз съм си по рождение заробен?
Остана с отворена уста. Под мустаците личаха два реда похабени зъби. Папа някога е бил на висота. Разгъвайки пред студенти пластове наукоподобни концепции. Без да подозира, че именно най-доброто в тях ще се превърне в непоносима беда.
- Букетче за Вас, госпожо - о - о . . .
- Много скъпо!
- На половин цена, госпожо - о - о, Вие сте Много Мой Човек!
Жената го оглежда. (А! Това е бившият преподавател по онази учебна дисциплина изучавана за да бъдат отфилтрирани инакомислящи!) Преценява доколко надълбоко е закъсал. Потръпва. Всекиму би могло да се случи. Хвърля поглед изпълнен със безсмислена симпатия към мен. Па се бърка и плаща. (Ако да не бе Папа, бих плюнал в гръб по ухаещото й на нафталин кожено палто втора употреба!) Измъква отнякъде сплескана таблетка шоколад, която незабавно унищожавам. С припечелените стотинки в шепи, Папа тръгва да се хвали пред бабичките-конкурентки:
- На - ро - да! . . . . Ах! . . . На - ро - да - а - а . . .
- Въх! Прудал идин букят мъ! - казва първата бабушкера на втората.
- К"о ши муй - учен чиляк, ба! - казва втората на третата.
- Къту"й толкуз Многу Ученъ, ко ся ибавъ тъдявънка, мъ!?! - казва третата на четвъртата.
И се хили Моят Мил Единствен Папа и се радва, че е изкарал пара за парче клисав хляб за себе си, и час компютърна зала за синът си. Натиквайки ми в ръце пореден букет цветя втора употреба. (Събрани предната нощ от Старите Гробища в името на екологията и просперитета на Белоград!) Такъв е моят баща - смел до дупка еколог! Не му пука нито от мутри, нито от данъчни ревизори, нито от гробищни призраци. Както не му пука и от бащи втора употреба.
ВТОРИЯТ МИ ТАТКО, (Много харесва да му думам Папа, докато ми налива "Болс" със Севънап!), едва ли е дотам престъпна мутра, както би могъл да си помисли всеки, срещне ли го при подходящо осветление. Бие се в гърди (Кънтят!), че е дисидент. Сега взема безумно скъпи хапчета със шепи, разделяйки ги с Маман по братски. Папа № 02 е наркоман някога принудително лекуван за държавна сметка, през времето на времената наричано Татово. С Маман скришом дочакали Новото Време. За да отхитруват Папа № 01, че да крънкат мангизи за наркотици. По едно време взех, че изчислих. Всяко хапче което приемат, струва горе-долу колкото два хляба "Лагард" и едно печено пиле от "Чаталджа". Надуших, че във връзка с финансовото обезпечаване на Новопръкналото, Маман има писмена договореност с Моят Баща Втора Употреба. (С Истинският Мой Баща № 01 това би било немислимо!) Ето нещо при жените, което никога не бих могъл да разбера. Да си имат Мъж и Дете Първа Употреба, да ги зарежат и подменят с Мъж и Дете Втора Употреба. По пътят към пазарна икономика, твърди Папа № 01, съществуват толкова много уханни блата, (Тъжно-тъжно се подсмива!), че почтен човек не може да не се оплеска. Да не говорим за жените, въздъхва, които са оплескали нещата далеч преди да се появи на хоризонта тази фашизирана демокрация. (Папа харесва гръмките думи, но така е с куфеещите комунисти!)
НЕОБХОДИМО Е ДА ПРИЗНАЯ. Всяко неудобство си има, и ред скрити положителни страни. Пренебрегнеш ли сантиментите на съвестта. Когато Маман бе Жена Първа Употреба, вратата на хладилника никога не бе заключена. По простата причина, че бе непоносимо празен. Щом се превърна в Жена Втора Употреба, хладилникът в новото й местопребиваване стои здраво заключен. Не защото е тъпкан с лакомства и провизии, ами заради Лекарството. За питиетата съществува отделно барче, където достъпа е без проблем. Моят Баща Втора Употреба няма нищо против, от време на време да ударяме заедно по някоя чашка алкохол. За да ни светнело пред тчи. (Всичко е от недостатъчно пиене, Пич!) За да сме се сприятелили още повече. (Бойна Дружба, Пич!) За да установи, какво бих издрънкал по адрес на Папа № 01. От когото не престава да си се страхува. Едва ли подозира, че Ртден Син Втора Употреба изобщо не съществува. Веднъж пийнахме повечко, та се осмелих да му забия между тчи.
- Мръсни Мутри Втора Употреба - а - а . . . - ревнах, преди да се намеря под масата смачкан, заритан в кърви, щастлив както никога.
И Маман, както бе с набрашнени рибени ръце.
- Пляс! . . . Пляс! . . . Пляс! . . . - бясна върху ми.
Размаза брашно и кръв, преди сама да се разреве като животно.
- Въх, Ник, убихме детето!
Подобна възпитателна добавка при моят Баща Първа Употреба, Маман Единствена И Вечна не би си позволила. Няма как. Привикнах да се подчинявам за щяло-нещяло. Да пия за компания. Да се правя весел докато мълча. Да си трая, избухнат ли в пореден скандал, щом закъсат с Лекарството. Да нося на безсмислен бой.
ЛЮБОПИТСТВОТО МИ КЪМ ЛЕКАРСТВОТО, от което Маман и Папа № 02 вземат щом времето се развали обаче остана, закрепи се и усили. Реших да открия що за Лекарство е, че да го изпробвам. Едва подир това да го обсъдя с Папа № 01. Ако не е зает да произнася речи. Докато продава повяхнали цветя в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", пред входа на църквата Света Марина Белоградска И Задморска. Знаех, ключът от хладилника задължително виси окачен на дебела връв върху белоснежния врат на Маман. Една вечер, когато Моят Баща Второ Издание отсъстваше, а Маман бе заспала разголена заедно с бебето върху дивана, внимателно прерязах връвта. Взех ключа само временно. Без да искам докоснах Маман, а после си я помилвах, за което тя ме възнагради с едно просънено "Добре де! . . . Добре . . ." (Ухаеше на скъп парфюм. Не на онзи евтин "Ейвън", който Папа № 01 се убиваше да й купува!) Преминах на пръсти в бокса. Тикнах ключа в блестящия от никел Шарп. Хладилникът се отвори, чак изпя песен. Открих Лекарството. Огромен тъмнокафяв пластмасов флакон върху черна пластмасова кутия. Отдолу неразпечатана пита балкански кашкавал. За кутията не подозирах. Извадих Лекарството и пластмасовата кутия. Изсипах оранжевите дражета върху масата. Бяха седемдесет и седем. За целите на моя експеримент турих седем от тях в джеб. Отворих черната пластмасова кутия. Върху алено кадифе проблясна тъмната хлад на посребрен пистолет. Взех оръжието в ръце. Отидох в хола. Поиграх си срещу огледалото. Не съм толкова прост, та да опъна спусък. По-важна бе Тайната. Върнах се в бокса. Прибрах всичко обратно в хладилника. Постарах се да бъде както го намерих. Позатоплих ключа в длани. Пристъпвайки на пръсти, поставих обратно ключа върху едрата гръд на Маман. Целунах я по чело. Трескаво отвори очи, но потърси не мен а Новопръкналото. То спеше захапало пръст в уста.
- Вечеря ли?
- Ще му ударя една!
- Не - дей . . .
И мъртвешки заспа.
Отправих се към моята стая. Зарових глава във възглавката. Заплаках от безсилие, от самота, от мъка, от обезумяващ гняв. Припомних си, как Маман каза някога на Папа.
- Децата искат своето . . . - бе захленчила. Все по-често преминаваше от хленч в подозрително бурни крясъци.
- Така ли!?! - бе се изненадал Папа преди да вдигне очи от своето овехтяло като самият него дебело литературно руско списание. - Нима? Пари в брой да не искат?
- Точно така!
- Е, браво, браво, - бе казал поглеждайки я зад очилата, - започваш да ставаш Истински Прагматичен Демократ . . .
Сега, в тази чужда къща, легнал в легло под завивки някога принадлежали на децата от първият брак на Папа № 02 се запитах, от какво всъщност се нуждая?
Да имам незаконно братче без да ме е питал някой?
(Никак!)
Да имам манджа колкото си искам, но под ключ?
(За какво?!?)
Да праскам вносно уиски с Папа № 02?
(Що да се хабя!)
Маман да взема лекарства, каквито при Папа № 01 не поглеждаше? (Ще дойде ден аз да купувам тези скъпи отровни боклуци, че дано оцелее!)
Папа № 02 да притежава посребрен револвер заключен в хладилник?
(Кой кого брани?)
Папа № 01 да произнася речи пред църковните бедняци?
(За какво след като е доказано безсмислено и вредно!?!)
Всъщност, от какво се нуждая аз? От какво се нуждаят хилядите тийнейджъри като мене?
Защо Само Една Майка?
Защо Не Само Един Баща?
Реших, че е най-добре да започна с експеримента.
ОТИДОХ В БАНЯТА. Нагълтах хапчетата. Те ме емнаха веднага. Довлякох се в леглото. Заспивайки продължих да мисля за Маман упреквайки Папа № 01, че се е ориентирал към продажба на цветя втора употреба, вместо към продажба на оръжие нелегално производство. Реших още на следващия ден да изясня и обърна лодката нагоре по течението, като го нарека в очите: "Мръсен Бедняк", "Безпочвен Бърборко", "Нетрезв Мечтател", "Червен Боклук", "Некадърник" и всичко онова, каквото мога да си припомня от съкровените излияния на Маман.
НЯКЪДЕ СЛЕД ПОЛУНОЩ СЕ РАЗБУДИХ. Чух, как моят Татко Втора Употреба шумно се завръща. Опитах се да стана. Краката не ме държаха. В гърлото ми виеше суха смърт. Повърнах. Повлякох се по пода. Надникнах в коридора. Видях, как Господин Папа № 02 се клатушка около хладилника, за да хапне преди да си допие. През всичкото това време мръсно ругаеше.
Маман - че не шетала както трябва.
Папа - че научно му пробутал домашният си боклук.
Мене - че съм двойкаджия - мързел и половина.
Новопръкналото - че врещи до небето дори като е сито - какво повече иска.
Светът - че е полудял за комар, наркотици, оръжие и разврат, които той трябва да подсигурява.
Политиката - че е курва гдето няма насита за рушвети.
Нацията - че се е оциганила и търпи правителствата да я цицат.
Управниците - че до един са чуждестранни подлоги.
Кого ли не. Как ли не. По-цветисто не би могло да бъде. Не ми се искаше отново да бъда принуден да седна на една маса с този отвратителен тип, да изкараме в пиянски брътвежи до зарана. Помолих се на Господ-Бог дано заспя. Открих в тъмното чашата с вода. Нагънах останалите две хапчета. Спах кратко. Когато се разбудих се оказа, че вече притежавам не само крака, но и огромни собствени крила, готов да полетя. (Клап - Клап - Клап!) Светът ми изглеждаше и лъскав, и лилаво-розово-пембян. (Като общинския кенеф през две преки!) Разстоянията ми изглеждаха и огромни, и нищожни. (Клап! - Клап! - Клап!) Блъсках се в тъмното, пълзях насам-натам покрай стените. (Клап! - Клап! - Клап!) Не подозирах, че това е от Лекарството на Маман. Мислех си, че е поради крясъците от съседната спалня. Нахлух там, а Вторият незабавно ме зарита. Хванах се за слабините, преди да полетя на пода. Ключът от хладилника, блесна при краката на Маман. Прибрах го в шепа. Раздърпана, без очила, Маман Единствена И Вечна се бранеше, отчаяно въздигнала Новопръкналото в ръце.
- Не, Ник, недей!
Два юмрука през зъбите.
- Ваш"та верица циганска!
Ритник в муцуната.
- Не - е - е . . .
Започна пиянски да се съблича.
- Крематориум за вас . . .
Главата на Новопръкналото тресна по пода. Маман Единствена И Вечна се хвърли подир него. Разперих карминени криле. Литнах окървавен; всред опияняващата светлина на този непоносимо болезнен розов свят с усещане, че виждам през предмети и стени, и хора; изритан от тежките рокерски ботуши на Папа № 02.

ЗДРАВО СТИСКАХ В РЪЦЕ ОНЗИ КЛЮЧ. Кацнах пред бокса. Отключих хладилника. Стъклото с Лекарството на Маман се разби върху фаянсовите плочки. Дражетата ме привлякоха като магнит. Отпих алкохол. В хола Онзи буйстваше. Измъкнах пластмасовата кутия. Пистолета втренчи в мен хищно черно безстрастно око. Грабнах го. Снех предпазителя. (Както в онзи филм с голите мацки!) Запълзях по пода без да изпускам оръжието из ръце. (Както в онзи филм с голите мацки!) Криво-ляво се изправих на крака. Тръгнах из апартамента, пуцайки наляво и надясно.
- Мръсномани - и - и! . . .
(Дан! . . . Дан! . . . Дан! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието бе опияняващ.
- Свобо - о - ден Бра - а - ак! . . .
(Прас! . . . Прас! . . .Прас! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието напомняше.
- Мутри Втора Употреба - а - а! . . .
(Дум! . . . Дум! . . . Дум! . . .)
После, съм припаднал.

УСЕТИХ СЕ В БОЛНИЦАТА, а до мене Папа с неговите консервени кутии с гробищните хризантеми при крака, а до него униформен полицай с радиостанция. Полицаят ме погледна, погледна, па тихо изпсува. Седна на един стол. Мигновено заспа. Папа № 01 ме наблюдаваше изпълнен с безкрайна досада.
- В такива случаи Първите Бащи - защо са? - рече, па се задави в сълзи.
- Ами, да продават цветя на Второкласни Мутри, - отвърнах.
Полицаят трепна и се разбуди. Хвана се за пистолета.
- Къде? . . . Къде? . . . Къде? . .
После отново седна, и задряма.
Папа № 01 не преставаше болезнено да хлипа. Напуши ме смях. Ето повод за успешна реч. Защо пропуска да го стори. Под завивката продължавах интуитивно да натискам спусъка на отнетото ми оръжие. С което миналата нощ бях тръгнал в поход срещу фалшивите възли на Златното Кълбо На Любовта. Въпреки, че не аз ги бях завързвал.
The End
6/6/03 10:16:17 PM5/17/03 8:55:02 PM18.5.2003 14:17:34;19.5.2003 09:46:53;20.5.2003 08:35:44;21.5.2003 21:08:58;23.5.2003 06:42:04;24.5.2003 20:32:50;28.5.2003 06:59:29;6/1/03 10:26:36 AM04.6.2003 11:40:26;07.6.2003 15:42:26; 10.07.2012.

 

By Hemy VARNALIS///21.06.2011 г.21:01:21///23.06.2011 г.23:07:18///24.06.2011 h= 15:39 ///10.07.2012/00:17///15.07.2012 г./0:39:55