2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
(C)1977 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
Г О Л Е М И Я Т Г Ъ Р - Г Ъ Р
от
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
СЪЩЕСТВУВАТ ПОКОЛЕНИЯ, които не познават историята на Стара Варна. Следователно не познават историята на Делфино-лова. Не познават вкусът на делфиново филе. Което, не ги прави в никакъв случай по-малко човекоядни. Независимо от всичко, те успяват да застанат в поза на защитници на онова, което самт умее да се брани. А именно Великолепното Безумно Черно Море. Поколения, лесно загърбили времена и нрави. Времена, когато Делфинът, независимо от жестоко провеждания безчовечен отстрел, кой знае защо продължаваше да почита и търси хората. Без да ги има за врагове. Делфинът редовно излизаше пред днес несъществуващия Централен Мостик. За да отсвирва Любов и, да пее Навъзбог. Времена, през които Делфинът все още се наричаше Домуз-Балъ, учените бистреха конкретните проблеми на Причерноморието, а иманярите не смееха да ровят Благо-датното Брегово Море с помощта на последни достижения на леководолазната техника, за да търсят несъществуващи съкрови-ща. Времена без озонови дупки, без противозамърсителни конвенции. Без високопарни политически обещания, от които за редовия човечец остава единствено Каиша на Хомота. Единствено хомота...
ЗАД МОРЕТО, Слънцето се вдигаше. Зад Морето, Слънцето скокваше два човешки боя. За да разкрие под себе си глутница пъргави гемии. Юрнали се под мотор и под платна, тъпкани със шантав екипаж, всред груби ругатни и сатанински смях, подир поредното делфиново стадо. По палубите, въшлясали юнги здраво бачкаха с ръчни помпи за вода. От хоризонта се задаваше някой парен кораб, килнал се на една страна, огласяйки околността със склянка. Вятърът носеше от Галата аромат на акация и, на преорани земи. Мариманите слагаха ръце пред уста и, отгласяха песен на делфин. Без никой да им запушва устата, чрез приказки за чест и почтеност. В морето винаги е имало место за всичко и, за всички. Освен напоследък. Днес, при наличие на многостранна договореност; при наличие на всевъзможни международни конвенции за опазване на онова, което безусловно всички страни умишлено, едновременно и завинаги разрушават, този рядък вид почти напълно отсъства. Просветеното псевдомилосърдие, предназначено да укрепи държавни граници и стабилизира каузи и режими, не е могло да го опази. Само от време на време морето изхвърля полуразложени тела на загинали делфини. Разядени от странна и навярно страшна болест. Лесно преодолявайки 180 метровата изобата, не навлиза ли Делфинът именно всред Онова, което съвременната европейска наука и технологии успяват да прикрият в Глъбините на Черно Море, чрез потапяне на цели кораби или множество контейнери? Чрез потапяне и разполагане на вредни остатъци и реагенти... ПОПУЛАЦИЯТА на делфини в пределите на Черно Море, а делфините (неизследвано в детайли) мигрират нашироко из Световния Океан освен ако не са речни, навярно все още се крепи около онзи последен свещен милион-милион и половина, засечен от науката преди петдесетина години. Което, навярно следва да докаже, че и екологическите възбрани понякога дават съвсем определени резултати. В замяна на това, от Стара Варна, от Старите Варненски Бараби, от Стадата Делфини пред Централния Мостик, почти не е останало нищо. Онова, из делфинариумите, не е от Черно Море. Както не е възпитателна екологическа политика, наличието на делфинариуми. Защото е гавра със Закон, Етика и Възбрани. Противоречаща на постулата и, основанието за Възбрана...
ПРЕДИ не така дълго време, когато опазването на Черно Море се бе превърнало в съдба на автора на настоящето, дежурният вертолет за мониторинг над бреговата ивица, бе засякъл една от последните делфиноловни гемии, опазена по чудо и до днес, натоварена със забранения плод. Шумотевицата не бе никак приятна.
- Ние се борим срещу масовостта, - бе хлъцнал с глас тогавашният началник на екологията по брега на Черно Море от Бяла до Дуранкулак, - частните случаи не са съществени...
Частните случаи не били съществени - а?
В екологията...
ПОДОБНО на всички крайморски градове, Варна разположен с лице към изгрева, умее да се усмихва. Дори зиме Слънцето хвърляше сенки по безлюдни улици посипани с чистота. Улици, които не познаваха протегната ръка за милостиня. Слънцето обмиваше изтънчените фасади на онзи късен сецесион, с който никога няма да можем да се гордеем отново. Нагло взривени от управленски кадри, с подготовка да рушат вместо да съзиждат. Обградени от съветници, чиито съвети и днес носят дивиденти всекиму, освен на Обитателите на Града. Слънцето търсеше в пазвите на Морската Градина знаменития Бял Портал и Бялата Панаирна Палата. За да ги позлати изцяло. Денят се любеше със Варна. И, Варна любеше Денят...
ХУКВАХА КРЕСЛИВИ ВЕСТНИКОПРОДАВЦИ. При по-малко от петдесет хиляди жители град Варна имаше три утринни вестника и два вечерни, периодични и всякакви издания. Във всяко от тях новините биваха различни, без да бъдат под копир. Ставаше шумно и живно. Народът плъзваше по улици и, по базари. Дори по време на Войната, държавата държеше под контрол цените на 36 вида морска и, 16 вида речна риба от местен произход, без да бъдат с купон.
КЪМ ОБЕД, риболовците се завръщаха от Откритото. Тръгваха по обедни притихнали улици, а денят за тях вече си отиваше. Бяха излезли в Морето още в зори. Нарамили плетени кошове на гръб, те се движеха в полусън. Без часове за традиционна сиеста, Варна си я имаше от време оно, дявол взел го този хитър град докрай чудесен.
- Ми - ди - е - е - е...
- Ри - би - е - е - е ...
- Дел - фин - ско - о - о ...
Никоя майка нямаше страх да нахрани своята многобройна челяд с пресен морски плод. Странни, неустановими за науката, неуловими за лечение заболявания започнаха да тръшкат народа едва подир много години. Когато, Великолепното Черно Море, Всевечният Темарин, се превърна в Официална Клоака на цяла Съвременна Европа. Безсмислено защитено от международни конвенции и регионални съглашения, от може би перфектно национално законодателство. От специализирани контролни органи. От множество институции и инспекции и, от все повече контрольори и инспектори. Подходящи единствено за мачове по административен бейзбол. По обяд градът бе винаги добре нахранен...
ДЕЛФИНСКО, се предлагаше в търговската мрежа в цялата страна. Преди, по време и дълго подир Войната. В неограничени количества. На нищожни цени. Редовен съестен продукт, обмазан с дъхаво сало, опакован в безвреден целофан. Чудесен хранителен продукт, без запазена марка и печат, който никакви задокеански поливитамини не биха могли да заменят. Делфинско за петак и, у дома всичко бе наред...
ПОДИР ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ВЪЗБРАНА, за която така и не можа да се открие изначален документ освен "Човещина", настъпи отлив не само от делфинолова. Подир забраната, много печелившите самодейни рибарски кооперативи, за които уловът на делфин бе само една от множеството дейности, някак твърде спешно бяха разтурени. Стотици маримани бяха вложили в тях Душа, Познания, Сили, Приемственост, Имот и Плавателни Средства, Горчиви Спестявания, Род и Семейство, но най-вече Себе Си. Подир забраната, мариманите бавно и устойчиво деградираха в мързеливи вацмани на никому ненужни пристанищни влекачи. В лениви вечно слънчасали чукендрос върху ръждиви палуби на кораби. Започнаха да пиянстват скритом. Отвикнаха да пристъпват от гордо, по-гордо. Прегърбиха се. Гледаха да минат между капките. Иначе, никога нямаше да видят разрешително за задгранично плаване. Мореплаването изведнъж наложи безброй разрешителни, а най-вече Необходимост от Връзки. Сякаш да обичаш Морето, да си вадиш почтено хляба от него, трябва да си нещо повече от Моряк. Насаме между свои, Барбите не преставаха да въздишат. И, да попържат подир благодатните времена на Големият Гър-Гър.
ГОЛЕМИЯТ ГЪР-ГЪР, бе съоръжение далеч изпреварило своето време. Големият Гър-Гър, бе плаващо боново заграждение от въжета, тапи, мрежи и празни дървени бъчонки, даващо възможност делфи-новото стадо лесно да бъде обградено с кооперативните усилия на тайфата. За да не избяга от куршума. Често, това биваше ръчно фасониран Дум-Дум. Големият Гър-Гър се хвърляше от кърмата на най-тежката делфиноловна така. Разставяше се, чрез най-дребната делфиноловна гемия. Като най-маневрена. Съоръжението, преди да попадне във водата, издаваше характерен звънък звук:
- Гър - р - р ...
- Гър - р - р ...
- Гър - р - р ...
СТАДОТО ДЕЛФИНИ, биваше обграждано с помощта на този изключително модерен инструмент. Щом Нивата биваше затворена, гемиите тръгваха наоколо в килватерен строй. На малка газ. За да не се гръмнат един друг стрелците. Тогавастадото започваше да пее. Все още учените не желаят и да знаят, дали това бяха песни за Живот или, за Смърт. Стрелците яхваха високите носови кули, често пъти наричани на подбив "Айфел". Една мечта, гдето нямаше да наяхат никога. Вдигаха карабини "Сараево". Твърде тежки, но безкрайно точни. С голям магазин за патрони. Предпочитани поради доброто желя-зо, което държеше на влага и, на сол. Стадото продължаваше да възпява Морето, Свободата и Небето. Делфините излитаха във въздуха, и падаха обратно в Нивата. Когато някой много пъргав младенец дръпваше да прескочи Гър-Гъра за да хване хоризонта, някой мъдър престарял делфин се втурваше да го догони. И възвърне. Всред пукота на стрелбата. Която, не можеше да не бъде успешна. Краят на божествените песнопения, винаги, о, винаги вещае Смърт. Навярно, защото те са плод единствено на Любовта. А, между Истинската Любов и Бруталната Смърт, разсто-янието е само една стъпка...
БАРБИТЕ ДЕЛФИНОЛОВЦИ, се цепеха от барбите далянджии, грибаджии, и особено, от параходните моряци. Умело коткани от властимеющите, по време на множеството утилитарни празници насилствено заменили църковните, те преминаваха за да манифестират Народ и Единство, в редки разноцветни редици. Накривили морски каскети зад ухо. Захапали люта загаснала цигара. Преглътнали обида и ограбване, наместо хап. Ударили една-две мастики, като за начало. Пречупили от яд и презрение лачените козирки, на винаги вмирисаните им важни каскети. Прихлюпили последни остатъци Мариманска Свобода в ощетени докрай поробени души. С вечно празни пробити джебове. Нато-варили на някоя тежка пристанищна талига без канати, най-едрия отстрелян за сезона делфин. Държан до празника, в хладилника на Рибната Борса. И поради това, с рояк мухи над понамирис-ващото бездиханно тяло. Забравили лесно, но и поради принуда, как са се клели във Верност Богу, Царю, Престолонаследнику, Отечеству, а освен това на Стара Варна, на Света Богороди-ца Варненска и, на Свети Николай Чудотворец Черноморски. Над тръшнатия върху поскърцващата талига делфин, витийстваше някой обгорял от Слънце, Сол, Море, Ветрове и Ленност барба. С брада до кръст и мощен глас за милиони. Туземен Бог-Гръмо-вержец, кандардисан от вечно сърдития сумтящ шкембелия приста-нищен капитан, да кандиса именно тук. В името на Първи Май, Комунистическия Интернационал, Дружбата между Народи-те, Борбата за Мир и, Какво ли Още Не. С бронзов тризъбец в ръце. Не, с някаква мизерна канджа, както би помислил всеки от нас. За да докаже, че ловът и риболова по тези места не е от вчера. Както и онова, изписано върху плаката зад него. Разярен, че се развява полугол през цялата дължина на корсото на Стара Варна посред бял ден, той би могъл да наръга с тризъбеца кого ли не. Стига капитанът на пристанището да изкомандва.БАРБИТЕ ДЕЛФИНОЛОВЦИ, бяха едно от множеството лица на Стара Варна. Такива са и понастоящем. Престарели и съсухре-ни. Полуживи и докрай проклети. Все още с игрив пламък в очите. Готови да изпратят за зелен хайвер всеки новопоявил се в занаята. Тъпкани с тарикатлък по рождение, закарал ги надалеч зад хори-зонта още невръстни деца. Да разстилат чепарета, да пускат Гър-Гър, да готвят и чистят, да стържат палуби и мият кенефи. Само и само да не крадат, да не грабят и, да не мърсуват. Понякога, тарикатлъкът е голямо нещо...
СПОМЕНЪТ, за безметежните дивни времена на делфинолова, за голямата пара давана от държавата насрещу делфиновата мас; но най-вече мариманите да кротнат и да не пискат докато властта се позаздрави; време на гърмежи зад кюше и разбой в лице, често проблясва в погледа на последни пристанищни апапи, исконни обитатели на крайбрежни "Скара-Бира", където морето е винаги на разкрач пред бара, но никога до колене. Докато вересията, не е за всеки. Както винаги, мастика и спомени е равно на сълзи и, ох, и ах. Както винаги, спомените правят тези рухнали завинаги мъже, мъже които гордо си отиват, да се жалват пред познати и пред не-познати. Преповтаряйки стара песен на нов глас. Която твърди, че Делфинолова бил забранен именно поради върховно недора-зумение:
ОНЗИ, КОЙТО ТРЯБВАЛО ДА ЗАНЕСЕ ОНОВА, КОЕТО СЕ ПОЛАГА, НА ОНЗИ НА КОГОТО СЕ НАЛАГА,
съвсем случайно срещнал; нали ме разбираш Барба; тайфа непознати във вагон-ресторанта на експреса Варна-София, през онова съдбовно лято на 1950, които съвсем по християнски му помогнали, до стотинка всичко да профука. При това без дори да го пречукат, Неговата Мама Неблагонадеждна...
СПОМЕНЪТ ПРАВИ, подобни винаги пияни личности, да кривят клеясал каскет над ухо, да попипват почупена лачена козирка подлепена с тиксо, да впрягат пръст в дръжката на предпоследна халба бира; а вътре тъпкана с коняк; сякаш отново натягат спусък под приклад на дългобойна делфиноловна карабина "Сараево". С което успяват да отстрелят, от време на време, някоя похабена курортистка-чужденка, смаяна до смърт от странните истории, които един пиянюга би могъл да разкаже.- Домуз - Балъ, - ръмжат апапите замечтано и, в тях крее Пиянството на Младостта, а жената се чуди кой път да хване. - Златни Вре-ме-на-а-а-а...
Но, това едва ли има кой да чуе...
УБЕДЕНИ, че някога са били първи в делфинолова, и поради това сега последни в спомена, че подир тях отдавна не крачи никой, освен калпавата закалка на изтънчени яхтсмени, както и всесветската марфа с параходно карго, уверени в безнадеждна-та нищожност на Изкуствено Захабената Нива на Благодатното Някога Великолепно Черно Море, тези остатъчни маримани винаги намират повод до смърт да се напият. Те знаят, но кой ли да го разбере, че Последни Безпощадни Тралове изгребват плиткото живително дъно на Бреговото Черно Море. Тралове предназначени за Балтика, натаманени в България. За тези горди, верни на морето и на себе си последни барби, но и за такива като нас, Песента на Делфина отдавна не разбуж-да никой. Защото делфини просто няма. Независимо, че не ги от-стрелва никой. Независимо, че са защитени от право и, от обичай. В замяна на това, хиляди тонове всякакви химически отпадни веще-ства, стопански отпадъци, найлон и какво ли не, свободно битуват в бреговите води, обмивайки заедно с т.н. Дяволско Течение бреговете на България, заливът на Варна и, самият Порт Варна. Нещо, което е много по-страшно от картеч. Един Съвременен Безпощаден Гър-Гър, хванал в лапи народите от страните по бреговете на Древния Темарин, на Великолепното Безумно Красиво Дивно Черно Море. За да ги довърши... 1977.
THE END
05.07.2012.
N.B.: Extraxt from www.heritage.varnalife.com; "THE COMMON HERITAGE OF THE PLANET OR ABOUT FISH AND PEOPLE" - printed at Ocean Press-Varna, 1998.!
.jpg)
