Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359897 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от Юли, 2016 г.
 image

© 2016 – Bogomil K. AVRAMOV-HEMY
ЯЖ МАЗНИНИ – НЕ ЯЖ МАЗНИНИ
от
Хеми

ОТНОВО СЕ ЗАПОЧНА. 
НЕ - ПОРЕДЕН ИЗМИШЛЬОТСКИ ФЕСТИВАЛ. 
НЕ - ПОРЕДЕН АНЕМИЧЕН КАРНАВАЛ. 
НЕ - МАНЕВРИ НА НАСРАНИ ОТ СТРАХ НАТОВСКИ НЕЙВИ 
АМИ, ДВУСЕДМИЧНА АЛЕЯ НА - ПРЕДСТАВЕТЕ СИ!?! - НА "БЪЛГАРСКАТА" КНИГА.ДОТОЛКОВА АНЕМИЧНО ПРЕДСТАВЕНА ВСРЕД ПОТОП ТОАЛЕТЕН ПРЕВОДАЧЕСКИ МИШ-МАШ, ЧЕ ПРОСТО НЯМА НАКЪДЕ.
НЕ - НЯМА ДА ПРЕСТАНЕМ ДА СЕ ПИТАМЕ!!!
ДОКОЛКО БЪЛГАРСКАТА КНИГА – ВСЕ ОЩЕ!?! - Е БЪЛГАРСКА!?!
А ОТГОВОРЪТ Е – ДОКОЛКОТО ОНОВА КОЕТО ВСЕ ОЩЕ СЕ НАРИЧА СИРЕНЕ - СИ Е БЪЛГАРСКО.
ЗАЩОТО, ДОКАТО ЕДНО ОТ ПРЕДЛАГАНИТЕ ЗАГЛАВИЯ ГЛАСИ „НЕ ЯЖ МАЗНИНИ – ЗА ДА ИМАШ СТРОЙНА ФИГУРА“, ДРУГОТО НАПОМНЯ „ЯЖ МАЗНИНИ – ЗА ДА ИЗГЛЕЖДАШ ПРИЛИЧНО“. 
НА ЕДИН И СЪЩ ЩАНД. 
ОТ ЕДНА И СЪЩА АВТОРКА. 
ПРИ ЕДНА И СЪЩА ПРЕВОДАЧКА. 
С УЕДНАКВЕН ДИЗАЙН И НАМАЛЕНА ЦЕНА ЗА МИЛИОНИ.
И, АКО НАИСТИНА СЕ ОПИТАТЕ ДА ПОТЪРСИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ БИХТЕ УСТАНОВИЛИ - КАКВО!?! - ЧЕ ТЕ СА НА ИЗЧЕЗВАНЕ. ДОРИ В ГИМНАЗИАЛНИТЕ УЧЕБНИЦИ – НИКАКВИ ГИ НЯМА. 
ИНАЧЕ ПИСАТЕЛИ СИ ИМАМЕ. САМОВЛЮБЕНИ В СЛОВОТО САМОТНИЦИ, КОИТО СЕ ОПИТВАТ – ЗА ДА МОГАТ. ДОКАТО МУТРЕНСКАТА СИСТЕМА ЗА ПЕЧАЛБАРСТВО - И ОТ КНИЖНА ПРОДУКЦИЯ - НЕ СЕ СВЕНИ ДА ИМ ОБРЪЩА ГРЪБ. 
НЕ СЕ ПИТАМЕ ЗАЩО. ОТГОВОРЪТ Е – ПЪЛЗЯЩО РАСОВО ЗАТРИВАНЕ - ЧРЕЗ ОЯЖДАНЕ НА МУТРИ - С ИНТЕЛЕКТУАЛНИ МАЗНИНИ. 
КОЙ КАТО НАС, НАРОДЕ ВАРНЕНСКИ И ДОНЕЙДЕ БОЛГАРСКИ.
НА ПРИСТАНИЩЕТО – ВНОСНА СМЕТ.
В НЕБЕТО ШЕМТРЕЙЛС.
ДЮНЕР-КЕБАПА – И КУЧЕТА НЕ ГО ЯДАТ.
ТРОТОАРИТЕ – НЕГОДНИ ЗА ПРИДВИЖВАНЕ.
УЛИЦИТЕ ЗАДРЪСТЕНИ ОТ ИЗОСТАВЕНИ МПС.
МОРСКАТА НИ ГРАДИНКА - С ПОСЕЧЕНИ ЧАК ИЗКОРЕНЕНИ ДЪРВЕСНИ ВИДОВЕ, ЧЕ И ИЗ ЦЕЛИЯТ ГРАД.
И ВСИЧКИ НИЕ - ДО ЕДИН!?! - ВЪВ ВМИРИСАНИ БЕРМУДИ ВТОРА УПОТКРЕБА, ЗАБЪРСАНИ НОЩЕМ ОТ НЯКОЕ ВЪНШНО ЕВРОПЕЙСКО СМЕТИЩЕ.
ДОКАТО УМЪРЛУШЕНОТО ВЕЧЕ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ПОСТТОТАЛИТАРНИ ГОДИНИ НЯКОГА ТАКА ТРУДОЛЮБИВО ИЙХАЛЕ, ДЖАПА-ДЖАП – С ТОМ „ОТНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА“ - ПОД МИШНИЦА. ЗА КОЙТО СА ГОТОВИ ДА НИ УБЕДЯТ, ЧЕ Е ДОСТОВЕРНО ПРЕВЕДЕНА КЛАСИКА. ВСЯКАК!?! - ЗАМЕСТВАЩА РОДНАТА - ЗА КОЯТО НИ-ХЪК - НИ-МЪК!.
НО КЛАСИКА – В ИЗМАМАТА ЗА НАВЕЧНО ПРЕДСТОЯЩ НАЦИОНАЛЕН ПРОСПЕРИТЕТ.
АЛО – КЪДЕ МИ Е ГАРАНЦИЯТА нА ЛАПТОПА!?!
Said.

     
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 662 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.07.2016 15:35
 

image

(C) 1999 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

 

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД

 

разказ

 

от

Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, напълно недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?

О, това не знае никой. . .

Не знае никой . . .

Не, не знае никой . . .

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха някак лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред една едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше и, изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирал зелената горска завеса на две неравни половини. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма, пред крайградските механи и, богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.

 

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. Таен молебен пред спомени от детството. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът уж разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери.

 

И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха сякаш вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованиите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякакви ранни спомени.Но, трамваят бясно трополеше през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на наивност и мечти.

 

Ето, как стана всичко туй.

 

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служебен ред. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката с куп видеокасети в ръце и, моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от пролеми.

 

То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани и, смъртоносно скъпи. Квартирите отдавна отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но пък, студенцията както винаги се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехранимайковци от моя калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.

 

- Оборотна квартира, - поясни без притеснение полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао ! ...

 

- Абе, чао ! - промънках кисело в ответ.

 

Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, но както винаги безобразно и бедно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. И, навярно за пръв път, бях едва ли не щастлив.

 

БЕ ПАДНАЛ хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох безстрашно в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме сняг. Закъснял петел пропя и, замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска покрай мен с пълна скорост, а по прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. Трябваше да карам пеш. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е жестоко изкоренено, а стрелката завинаги ръждясала. Но, Домът все още съществува.

 

НЕУСЕТНО ДОСТИГНАХ забравената къща. Пред очите ми, все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменен под.

ПОПАДНАХ в предверие изпълнено с аромат на алкохол и, пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек и, отново замря.

 

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени отвътре врати. Една врата се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава и, задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството. От студентските години. О, времена, за всекиго проклети, за всекиго свещенни.

НЯКЪДЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял стандартен глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, че стаята се озари от някаква странна розова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи.

Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост и от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на особено печелившо работно место. На студентите следва да се помага - не ли ?

През всичкото това време, на предновогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая, капнал от усърдие и умора, замрях за миг и, заспах.

 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.

Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. И, от прозорците навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен поради самота, живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на Лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по - така. Разбира се, аз не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград призори, само защото се е оказал най - световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага.

Да бъде - или да не бъде.

 

Да не бъде - или да бъде . . .

 

Е, щом някой някъде вече го е казал, що да не повторя на Балканите и, аз?

 

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст нощница летеше около нея в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.

 

Непознатата жена пееше своя песен и, танцуваше свой собствен танц. А, това навярно бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.

 

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф около себе си. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С такава нежна и изискана тиха радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост. Тичаше с боси малки нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога прекрасно щръкнала и, уханно млада. Някога свежорозова и, остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена сладка болка. А сега, опитна от какъв ли не живот. Люшкаща се насам - натам, като мъртва морска вълна около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още баналнорозово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо най-чувствено мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо с искрящи всред ноща напомадени, огромни, като циферблат на градски часовник зърна. Все още наподобаващо птица. Но, птица морна от живот. Птица, която лениво лети с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. Където да падне, за да умре.

И, сякаш отново бе лято.

А, после отново бе есен.

 

И, сякаш се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и, разнасят свое семе по обширния залутан свят.

 

ЖЕНАТА сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море предновогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, останал завинаги празен.

 

Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная. Захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото и, то проплака под тежеста й. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.

 

Тогава, се разнесе плач на дете.

 

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.

Значи, това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези две съдбовни човешки тайнства. Породено от особения ритъм на нашия труден от недоимък, съвременен ден на грижи и неволи. Както никога до днес съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки и все повече жестоки. Не, защото са неизвестни. А поради това, че нямат никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света. Достъпна за всички, непонятна никому. Какво да кажем, за некомпетентният лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, насрещу шепа жълти стотинки. Задължен да даде решение на поредна балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен по улиците на предновогодишната нощ. Можеби защото вече бе свършил някому някаква работа. Можеби, защото никога не бе започвал.

 

А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше от плач.

 

Наметнах халат. Изляздох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата и разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.

 

- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .

 

Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха ноща, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от последния електрически влак, решил да ги догони.

 

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними.

 

Бавно прибрах своят скромен багаж.

 

В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък се намират все по-трудно.

 

Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. Надянох внимателно катинарът върху двете бронзови халки. Той тракна и, се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после много е загубил.

 

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон в сърцето на големия град, а всъщност на края на света, бях заключил последното неочаквано приключение в моя отдавна преполовен живот, на дребен интелектуален просяк. Но да. От как се помня продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша скапано кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче", там над брега на морето в Белоград.

 

Тръгнах надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. Където с ален маркер бе отбелязаяно, кога да се намеся и, извинете, какво точно следва да възкликна.

 

Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки и, спря. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери поглед в недалечния кантон. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.

 

Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.

 

(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY


 

* * *

 

**

*

Категория: Изкуство
Прочетен: 562 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.07.2016 20:54
 image ДНЕВНИКЪТ

на
Професор Хеми Варналиус И КОРМОРАН Де ГОЛОГАНИУС ИНДИЙД
04.07.2016- Понеделник

ЗЛАТНАТА РИБКА
НА
БРАТСКОТО СПОМОЩЕСТВОВАНИЕ

ПРЕДИ ДЕСЕТКИ ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, ПОСЕТИХ ЕДНА ИЗОСТАВЕНА КВАРТАЛНА ФУРНА,
В КОЯТО ЕДИН НОВОИЗЛЮПЕН СКУЛПТОР ОЦЕЛЯВАШЕ. ТРЯБВАШЕ ДА НАПИША НЕЩО ЗА ЕДИНСТВЕНИЯ МЕСТЕН ВЕСТНИК. ОСТАНАХ ИЗНЕНАДАН ОТ РАЗПЯТИЕТО НА ХРИСТА, КОЕТО ТАЛАНТЛИВИЯТ СКУЛПТОР БЕ ИЗВАЯЛ. БЯХА ВРЕМЕНА ЗА ПРОСВЕТЕНО АНТИХРИСТИЯНСТВО. В БЕЗУСЛОВНО ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ СТРУКТУРИ ФУНКЦИОНИРАХА СПЕЦИАЛНИ ОТДЕЛ “АТЕИЗЪМ”, ОГЛАВЕНИ ОТ РАЗПОПЕНИ ПОПЧЕТА ИЛИ ИЗКЛЮЧЕНИ СЕМИНАРИСТИ – А ТАМ ЗНАЕМ ЗА КАКВО ИЗКЛЮЧВАТ. ОТДЕЛИ, КОИТО ПОДМОЛНО ПОДГОТВЯХА ПРЕХОД КЪМ ТОТАЛНО МЮСЮЛЬМАНИЗИРАНЕ. БОРБАТА С ХРИСТИЯНСТВОТО ВЪРВЕШЕ ВСЕСТРАННО И ПОГОЛОВНО. ИЗРАЗЯВАЙКИ СЕ В ИЗКЛЮЧВАНЕ ОТ ПАРТИЯТА И ПОЩИПВАНЕ ПО ЗАДНИЦИ НА ПИШМАН-БОГОМОЛКИ ПО СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ.

НЕ ЗНАЯ, ДОКОЛКО МОЕТО АНТРЕФИЛЕ Е ПОДПОМОГНАЛО КАРИЕРАТА НА ТОЗИ ВИДЕН ПРОВИНЦИАЛИСТ, НО ГОСПОД-БОГ НАВЯРНО ГО Е СТОРИЛ. НА СКУЛПТОРА БЕ ПОВЕРЕНА НЕВИЖДАНАТА ДЕМАГОГИЯ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ПАМЕТНИК НА БРАТСКА ДРУЖБА МЕЖДУ ЕДИН ВСЕ ОЩЕ МОНОЛИТЕН НАРОД И ЕДНА РУСИЗИРАНА КОМБО-НАЦИЯ. ТОЧНО ТАМ, ОТ КЪДЕТО В НАЧАЛОТО НА ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК ВСЕРОСИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ПОДСМЪРЧАЛ ПО НЕПРЕВЗИМАЕМАТА ВАРНА-ГРАД ОТОМАНСКА. И, СЕ ИЗЛЯХА ХИЛЯДИ ТОНОВЕ БЕТОН. ЗА СЪГРАЖДАНЕ НА УБЕЖИЩЕ ЗА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ РАН-СМЪРКАЧИ.

ДНЕС ГЛЕДАМ, НА ЕДИН ПОЧЕРВЕНЯЛ ОТ СРАМ СРЕДГРАДСКИ ПЛОЩАД;
ПРЕД ЕДНО ЧУДЕСНО ЗАБАВЛЕНИЕ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ – ВОДА БОЛ – НАРОДО ПЛАЩА; НОВ БРАТСКИ ПАМЕТНИК НА ВЕЧНА ДРУЖБА. ТОЗИ ПЪТ ОПОСРЕДСТВЕНО - ЧРЕЗ ПРИКАЗКАТА НА АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН. ЧИЙТО ПРАДЯДО БИЛ АФГАНЕЦ, А ПРАБАБА МУ ИНИЦИАТОР НА СЛАВЯНСКИ АКАДЕМИЧЕН КОМИТЕТ. ОТ РАЗЛИЧЕН СКУЛПТОР. ПАМЕТНИК НА ПРИКАЗКАТА ЗА “ЗЛАТНАТА РИБКА”.
ПА ДУМАМ СИ, ЧАК РЕКВАМ СИ – БЕЗ ДА СЕ ОГЛЕЖДАМ Т.К. СЪМ СВИКНАЛ.
(„АЛАШИК МАЙМУН – КАМШИК ГЬОСТЕРМЕЗ!?!“) ЩЕ СЕ СЕТИ ЛИ НЯКОГА НЯКОЙ ВАРНЕНСКИ ОБЩИНАР, ЩОТО ДА НАСТОЯВА ДА БЪДАТ ОТДЕЛЕНИ ВРЕМЕ И СРЕДСТВА.

ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЕДИН ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МАЛЪК,
И СЪВСЕМ СКРОМЕН ЧИСТО ВАРНЕНСКИ ПАМЕТНИК.

ПАМЕТНИК НА “ВАРНА-МАТИ ВОЛШЕБНАЯ.”

ПАМЕТНИК НА ОНАЗИ ВАРНА-МАЙКА – ОТ КОЯТО МНОЗИНА ГОСТ-ПОЛИТИКАЛ-АРБАЙТЕРИ НАПРАВИХА МИЛИОНИ, САМО ЗА ЕДНО КМЕТУВАНЕ ЛИБЕРТАРИАНСКО.
А БАКАЛЪМ!?!
Said.

Категория: Лайфстайл
Прочетен: 667 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 04.07.2016 19:22
 image ДНЕВНИКЪТ

на
Професор Хеми Варналиус И КОРМОРАН Де ГОЛОГАНИУС ИНДИЙД
04.07.2016- Понеделник

ЗЛАТНАТА РИБКА
НА
БРАТСКОТО СПОМОЩЕСТВОВАНИЕ

ПРЕДИ ДЕСЕТКИ ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, ПОСЕТИХ ЕДНА ИЗОСТАВЕНА КВАРТАЛНА ФУРНА,
В КОЯТО ЕДИН НОВОИЗЛЮПЕН СКУЛПТОР ОЦЕЛЯВАШЕ. ТРЯБВАШЕ ДА НАПИША НЕЩО ЗА ЕДИНСТВЕНИЯ МЕСТЕН ВЕСТНИК. ОСТАНАХ ИЗНЕНАДАН ОТ РАЗПЯТИЕТО НА ХРИСТА, КОЕТО ТАЛАНТЛИВИЯТ СКУЛПТОР БЕ ИЗВАЯЛ. БЯХА ВРЕМЕНА ЗА ПРОСВЕТЕНО АНТИХРИСТИЯНСТВО. В БЕЗУСЛОВНО ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ СТРУКТУРИ ФУНКЦИОНИРАХА СПЕЦИАЛНИ ОТДЕЛ “АТЕИЗЪМ”, ОГЛАВЕНИ ОТ РАЗПОПЕНИ ПОПЧЕТА ИЛИ ИЗКЛЮЧЕНИ СЕМИНАРИСТИ – А ТАМ ЗНАЕМ ЗА КАКВО ИЗКЛЮЧВАТ. ОТДЕЛИ, КОИТО ПОДМОЛНО ПОДГОТВЯХА ПРЕХОД КЪМ ТОТАЛНО МЮСЮЛЬМАНИЗИРАНЕ. БОРБАТА С ХРИСТИЯНСТВОТО ВЪРВЕШЕ ВСЕСТРАННО И ПОГОЛОВНО. ИЗРАЗЯВАЙКИ СЕ В ИЗКЛЮЧВАНЕ ОТ ПАРТИЯТА И ПОЩИПВАНЕ ПО ЗАДНИЦИ НА ПИШМАН-БОГОМОЛКИ ПО СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ.

НЕ ЗНАЯ, ДОКОЛКО МОЕТО АНТРЕФИЛЕ Е ПОДПОМОГНАЛО КАРИЕРАТА НА ТОЗИ ВИДЕН ПРОВИНЦИАЛИСТ, НО ГОСПОД-БОГ НАВЯРНО ГО Е СТОРИЛ. НА СКУЛПТОРА БЕ ПОВЕРЕНА НЕВИЖДАНАТА ДЕМАГОГИЯ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ПАМЕТНИК НА БРАТСКА ДРУЖБА МЕЖДУ ЕДИН ВСЕ ОЩЕ МОНОЛИТЕН НАРОД И ЕДНА РУСИЗИРАНА КОМБО-НАЦИЯ. ТОЧНО ТАМ, ОТ КЪДЕТО В НАЧАЛОТО НА ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК ВСЕРОСИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ПОДСМЪРЧАЛ ПО НЕПРЕВЗИМАЕМАТА ВАРНА-ГРАД ОТОМАНСКА. И, СЕ ИЗЛЯХА ХИЛЯДИ ТОНОВЕ БЕТОН. ЗА СЪГРАЖДАНЕ НА УБЕЖИЩЕ ЗА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ РАН-СМЪРКАЧИ.

ДНЕС ГЛЕДАМ, НА ЕДИН ПОЧЕРВЕНЯЛ ОТ СРАМ СРЕДГРАДСКИ ПЛОЩАД;
ПРЕД ЕДНО ЧУДЕСНО ЗАБАВЛЕНИЕ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ – ВОДА БОЛ – НАРОДО ПЛАЩА; НОВ БРАТСКИ ПАМЕТНИК НА ВЕЧНА ДРУЖБА. ТОЗИ ПЪТ ОПОСРЕДСТВЕНО - ЧРЕЗ ПРИКАЗКАТА НА АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН. ЧИЙТО ПРАДЯДО БИЛ АФГАНЕЦ, А ПРАБАБА МУ ИНИЦИАТОР НА СЛАВЯНСКИ АКАДЕМИЧЕН КОМИТЕТ. ОТ РАЗЛИЧЕН СКУЛПТОР. ПАМЕТНИК НА ПРИКАЗКАТА ЗА “ЗЛАТНАТА РИБКА”.
ПА ДУМАМ СИ, ЧАК РЕКВАМ СИ – БЕЗ ДА СЕ ОГЛЕЖДАМ Т.К. СЪМ СВИКНАЛ.
(„АЛАШИК МАЙМУН – КАМШИК ГЬОСТЕРМЕЗ!?!“) ЩЕ СЕ СЕТИ ЛИ НЯКОГА НЯКОЙ ВАРНЕНСКИ ОБЩИНАР, ЩОТО ДА НАСТОЯВА ДА БЪДАТ ОТДЕЛЕНИ ВРЕМЕ И СРЕДСТВА.

ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЕДИН ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МАЛЪК,
И СЪВСЕМ СКРОМЕН ЧИСТО ВАРНЕНСКИ ПАМЕТНИК.

ПАМЕТНИК НА “ВАРНА-МАТИ ВОЛШЕБНАЯ.”

ПАМЕТНИК НА ОНАЗИ ВАРНА-МАЙКА – ОТ КОЯТО МНОЗИНА ГОСТ-ПОЛИТИКАЛ-АРБАЙТЕРИ НАПРАВИХА МИЛИОНИ, САМО ЗА ЕДНО КМЕТУВАНЕ ЛИБЕРТАРИАНСКО.
А БАКАЛЪМ!?!
Said.

Категория: Лайфстайл
Прочетен: 549 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.07.2016 15:37
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2359897
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2016  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031