Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1318274 Постинги: 1401 Коментари: 653
Постинги в блога от Август, 2011 г.
2  >  >>
imageimageimageimageimage 
Категория: Поезия
Прочетен: 489 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 01.09.2011 09:40


image© 1990-2011 – Bogomil Kfijfv AVRAMOV-HEMY

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО
- разказ -
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

 

 

 КОГАТО ПОСТЪПИХ В ПЪРВИ КЛАС, а по тогавашному „Първо Отделение“, основни инструменти за обучение все още бяха твърд калем, парче сюнгер, и черна писалищна плоча. Към средата на учебната година, те бяха премахнати. Знаменит съветски педагог бе посетил изнемогващата от следвоенни санкции страна. За да се разпореди. Цивилизацията не си поплюваше. С молив върху хартия пиша, и до днес. Мастилницата със задължителното лилаво мастило, ръчните дървени писалки със стоманено перо „Rustika”, отдавна са изхвърлени в канала. Заедно с прекалено подсладената национална история. Където славяни и прабългари така се любят, тачат и омешват, че в крайна сметка – виж какво се сполучва. Но, Споменът за Първата Покупка, така архаичва във век на джебни компютри и мас-комуникации, се е съхранил надълбоко в моето единствено аз. Заедно с очарователният мирис на улични липи, на диво бъзе в Морската Градина на Белоград, с аромат на целебен горски мед, на крайбрежни водорасли, на какво ли не.

 

ПАРЧЕ ГЪБА-СЮНГЕР отдавна се търкаляше у дома. Имах си Читанка от години. Липстваха ми черна плоча и калем. Изпрах и изсуших парченцето невинна природна плът. Важно я натиках в джеб. Стиснах в юмрук две обезценени книжни стотачки. Пресякох прашните улици на заспалият следобеден Белоград. Пред дървени врачки дремеха приказливи старици. Пред ханищата се гонеха бездомни псета. Слънцето сечеше сенки. От кленовете се сипеха и летяха семена. Крачех натам където подозирах, че би могло да се намира Началото. Пристъпих трите каменни стъпала пред прага на книжарница „Венера“. Примитивна къщурка покрита, с почупени турски керемиди. Тази допотопна къщица и понастоящем стои там, насрещу входа на Училище „Априлов“. По чудо някакво спасена. Опазено от досег с талантливи проектанти, порутеното кирпичено здание на книжарница „Венера“, не престава да се опъва на Времето на Времената.

 

ЛЪЧЕЗАРНО СТАРЧЕ С ПЕНСНЕ, дремеше върху трикрако столче, зад единствен тезгях-витрина. Огромна автоматична писалка „КАВЕКО“, се мъдреше под похлупак от стъкло. Рафтовете бяха отчайващо празни. Тук-там някоя пъстра книжка с надпис „ПОСЛЕДНО“ - или злокобното „НЕ СЕ ПРОДАВА“ напомняше, че не всичко е погубено. Щом ме забеляза, Старчето скокна. Надигна се. Надникна зад тезгяха. Опипа ме с поглед, па се разсмя.

 

- Всичко се продава, - отбеляза благо, забърсвайки златно пенсне с огромна алена кърпа с вензел, - освен онова - което не се продава!
И се заля в трескав старешки смях. Веднага вдянах, колко лесно, полезно и хубаво е да си престарял книжар. 
 

 

 ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно блесна с очи. Едър черен котарак скочи-прескочи – хукна навън. Врана литна - размаха криле,пропърха под високият дървен таван.

 

- Не се продава! - ресна враната. – Не се продава! . . .

 

Не подозирах, че съществуват магазини, където не всичко е за продан. Бях решил, с моите хартиени стотачки, да откупя едва ли не целият странен, загадъчен, и непонятен свят на единствената книжарница в Белоград. Па, да си го отнеса у дтма. В голямата старинна къща, с тераса изпълнена с мушкато и божур, на белият баир над Морето. Съкровище, което бих притежавал – и до днес.

 

- Наистина ли? - подпитах недоверчиво.

 

- Съвсем! - засмя се Старчето. Сне пенсне, и започна да го почиства.

 

Пенснето бе без стъкла. Не подозирах, че навикът е втора природа. Не предполагах, че съдбата на старците по тези географски ширини е изключително жестока. 

 

- На – Ис – Ти – На! . . . Наистина! - звънко отграчи Враната, потраквайки с огромен клюн.

 

Враната бе отместила картоненият капак на кутия тебешир. Не допусках, че враните умеят да говорят, докато хапват цветен тебешир.

 

- Тя е специална, - проточи Старчето. - Средиземноморска ни е – Тя! . . . Къш! Къш! Къш! . . .

 

Погледът ми попадна върху къс пожълтял картон, със странни цветни жени изрисувани върху него. Поставен в скъпа рамка. Под стъкло. А под стъклото – върху самата рисунка, три пастелни молива – червен, зелен и бял. От време навреме Враната правеше опити да кацне върху тежката рамка. За да почука по моливите през стъклото. 

 

Старецът сви рамене, ситно и виновно се размя.

 

 - Пастел от знаменит художник – Хм! - когато все още не е бил знаменит.

 

- И тя ли - не се продава?

Старецът погледна жалките стотачки в моята ръка, изхихика, па добави име, което сега, подир толкова много изминали лета, се страхувам да изрека гласно. Не, за да не сбъркам. За да не оскверня.  Враната скочи-прескочи, па отграчи.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава!

- Подарена лично на Баща ми, - довери Старчето, достойно почиствайки несъществуващи оптични стъкла, - а аз едва помня своят Баща . . .

Удивих се, че един старец би могъл да притежава баща. Изведнъж го почувствах много близък, много мил, и съвсем добър.
- Някога, - зашепна Старецът доверително, - преди стотина и кусур години, художникът посетил Белоград, на борда на кораб с парна машина и платна. Слязъл на брега за кратко. Останал без пукнат франк. Било време, когато франковете вървяли наравно с алтъните на Падишаха. Отседнал на Търпан-Хан. Където моят покоен Баща бил момче-кафеджийче. Художникът си платил ищаха, точно с тази картина.

- После?
- После – както сетне. Баша ми останал без работа, та станал комита. Не е ли забавно?  Бе престанал да гледа хитро. Зад несъществуващите стъкла на пенснето, очите на Старчето влажнееха.
- По време на война, момче, - рече щом се окопити, - най-напред загиват бащите . . .

- А художниците? - полюбопитствах

Хвърли трескав поглед върху ми. Бе разбрал, че от мене няма да излезе нищо. Изтърва пенснето на пода. Дълго го търси. 
Завеса се вдигна и спусна. Бабичка в черно показа глава. Отвори беззъба уста, премлясна.
- Хи . . . Хи . . . Хи – и – и . . .
Враната прехвръкна от шкаф върху шкаф.

- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава! . . .
- О, - отвърна Старчето, - художниците погиват – далеч преди бащите. 
Грабна плоча и калем. Постави ги в ръцете ми. Намигна с око. Грабна двете стотачки. Намигна с другото. Хвърли банкнотите в чекмеджето на лъскава металическа касова машина, а машината механически запя, и враната побърза да заграчи. Старчето измъкна шепа шарени бонбони.

- Един – за Теб!

- Друг – за Мен! За Бабата – после . . .

Завеса се вдигна и спусна. Прегърбената бабичка размаха костеливи ръце. Чекмеджено тракна. Касата пропя. Стотачките изчезнаха под дълга старешка пола.  Завеса се вдигна и спусна. Старицата изчезна. Заедно с нея изчезнаха; и черната врана, и още по-черният смотан котарак. Потърсих ги върху полиците за книги, но там нямаше никой. Старецът бе застанал до вратата, с нов бонбон в ръка.
- И, запомнете уважаеми Момко, - изрече на изпроводяк Старчето с Пенсне – Не Всич – Ко на Тоз" Лъ – жо – вен Свят Се Про-Да-Ва!
Грабнах бонбона. Стиснах го в ръка. У дома открих, че се е разтопил напълно.

ОТ ОНОВА ВРЕМЕ, Книжарница „Венера“ многократно смени стопанин и предназначение. Полюшвана от Трамонтана, поръждавялата нечетлива стара табела, и днес все още е там. За да напомня. Картината я няма върху стената. Завесата е заменена с плъзгаща врата. Осветлението е перфектно. Бръмчи климатик. Старата Врана е препарирана и отчаяна, виси под вентилатора. Котаракът очевидно овреме е забегнал. Зад тезгяха стои безумно хубаво младо момиче с безразлично, накарминено лице. Бих се опитал да му разкажа тази история, тази съкровенна тайна на вече стареещ; пълен със спомени – останал без илюзии; кореняк на Белоград. Но, дали това опитно девойче би се постарало да ме изслуша – преди да ме изхвърли? В тази носталгична история, изобщо не става дума за пари, а още по-малко за легло.
ХУКНАХ С ПЛОЧА, КАЛЕМ И БОНБОН В РЪКА, КЪМ ДОМА. Препъвах се и падах, по прашната тогава калдаръмена улица „Оборище“. Кое-как успявайки да опазя скъпоценната каменна плоча читава и здрава. Тази плоча, и днес, се кипри на стената на славата на моите старешки спомени - у дома. Но, едва ли топли някой друг – освен самият мен.

С ГОДИНИТЕ,
бях забравил странните слова и засменият старец, трескаво забърсващ пенсне без стъкла. Но картината, с онези две тежки тропически жени, все по-често изплува всред сънищата. Заедно насмешливият старешки крясък на препарината врана:

- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва!

- Не Се Про – Да – Ва! . . .

КОЛКОТО НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ,
онзи мирис на Море, на Див Пелин, на Горски Мед, на Пустинен Бряг, отново и отново нахлува в окаденият от лош тютюн гараж, където доживявам свойте дни. За да ме разбуди. Оставам буден до зарана. Вперил поглед назад във Времето на Времената. Съсредоточен върху видение, което така и не успях да докосна. Мислейки си, че съдбата на творците в Мати Болгария Всевечна е все тая. Да започват върху черна учебна плоча – да завършват в курник или гараж.

НЕОТДАВНА МИ ПОПАДНА
луксозен албум с репродукции. С едни мили и мъдри слова, за приносът на късните импресионисти в съкровищницата на света. Някакъв варварин бе откъснал страница, друг бе подлял утринното си кафе върху, та успях с книгата на безценица. В нея открих картината от моето детство. Пастелът от неизвестен художник. Там, от стената на книжарница „Венера“, насрещу училище „Василий Евсатиевич Априлов“, в роден Белоград. Не съм напълно убеден, че оригиналите на видяното преди повече от четиридесет години, и откритото в албума точ-в-точ съвпадат. Може пък, да е старческа илюзия, си думам, та се попоглеждам в огледалото без хленч. Ала, в предговора съвсем точно бе отбелязано, как Великият Нещастник е преминал, в средата на деветнадесети век, през моят малък китен роден приморски Белоград. По време, когато бащата на старчето с пенсне, е бил все още безгрижен тарикат-глупак. Готов, с подсвикване, да тръгне на Война. В името на химерна Свобода. Това направи да се размечтая. Някой някъде, някакси, да открие онзи къс каширан бял картон със странни жени от пастел, прототип на застраховано за милиони маслено платно. Бих отишъл незабавно при този откривател. Бих паднал на колене. За да измоля онези три цветни пастелни молива. Някога така доверчиво подложени, под стъклото на безумно скъпа картина. На един престарял гаражист; освен корица хляб, кафе-алатурка, картон и молив – що друго му трябва? Ах, да! Забравих! Необходими са още; бабичка в черно, гарван ругаещ на белоградско арго, и огромен мълчалив черен котарак. Нима е много!?!

THE END
1982-2011

 
Категория: Забавление
Прочетен: 1954 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 24.10.2014 16:35




image
© 1994 – Todor RIZNIKOV

ВЕДИЧЕСКА МАДАРА

от

Тодор РИЗНИКОВ


 

МАДАРА – какво магическо, какво дръзко предизвикателство, каква уловка за традиционното мислене.

Споровете около произхода на това име все още не са стихнали. И тъкмо те, ако не го обезсмислят съвсем, то със сигурност го изпразват от съдъвржание. Корени се търсят от Егейските Острови до Алтайските Пущнаци. Намесват се Китай и Индия, но никой не се е досетил да запита ВЕЛИКАТА СКАЛА.
 

МАДЪР–РА, МАТ–ДАР–РА, или МАТА–РА, разнописанията са много, но смисълът остава един и същ:

  • СЛЪНЧЕВА МАЙКА;

  • МАЙКА;

  • МАЙКА ДАРИЛА НА СВЕТА СЛЪНЦЕТО . . .

                • И НАИСТИНА, за един древен човек, за един праисторически жрец можеби, СКАЛАТА всеки ден изражда СВЕТЛИЯТ БОГ пред самите негови очи. Какво по-естествено от това химните му да я възпяватхи величаят под един почетен титул?

          Едва стигнали до тази възможност, пред нас се отваря един нов и необичаен свят.

СВЯТ БЕЗ ГРАНИЦИ.


 

РАЗКОПКИ в началото на века откриват, че животът под скалата започва да тече някъде към каменната епоха, но според все още живи свидетели, проучванията от 1923. година отхвърлят решително подобна граница.

В така наречената „МАЛКА ПЕЩЕРА“, наред с един железен косер и други сечива е намерен и ЗЪБ НА МАМУТ дълъг 45 сантиметра. Този зъб, драгоценен ДАР НА СВЕТИЛИЩЕТО, сочи категорично, че КАТО КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ И КУЛТОВ ЦЕНТЪР МАДАРА НАДХВЪРЛЯ 12 000 ГОДИНИ ВРЕМЕ.

НЯМА ДА ОТКРИВАМЕ, че това нсеобичайно отприщване ни дава възможност ДА ПОГЛЕДНЕМ НА СКАЛАТА С ДРУГИ ОЧИ. И да заговоррим с пълен глас за ВЕДИЧЕСКАТА МАДАРА.

Да говорим за:

  • СКАЛНАТА КАМЕННА ВЕДА;

  • ЗА СКАЛНАТА ПОДНЕБЕСНА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ;

  • ЗА СКАЛНАТА ПРИРОДНО-ДАДЕНА ХОЛОГРАФСКА И ФОТОГРАФСКА ПЛАКА.

За да оценим себе си и нашето съвремие отново . . .

Колкото фантастично да звучи, КОННИКЪТ НЕ Е ЕДИНСТВЕНОТО И СЪКРОВЕНО СКАЛНО ТВОРЕНИЕ.

На около 200 метра южно от релефа се намира ГЛАВАТА НА ПОСЛЕДНИЯ МАМУТ убит в подножието на СКАЛАТА.

В съседство с него можем да открием МОНОЛИТ С ДВЕ ЧОВЕШКИ И ЕДНО ПТИЧЕ ЛИЦА.

А от ЦАРСКАТА СКАЛА, изсечена сякаш с великански саблен удар, ни гледа с големи всевиждащи очи БОГЪТ НА ЗИМНОТО СЛЪНЦЕ, познат на всички като ДЯДО КОЛЕДА.

Още по на юг, срещу къмпинга при КЮЛЕВЧА, поклонниците на ДИОНИСИЙ са ни оставили изображение на ВЕЛИКИЯТ ТОЙ: непосредствена естествена цепнатина, символизираща ПЪТЯТ НА ЖИВОТА.
 

ВСИЧКО КАЗАНО ДО ТУК не изчерпва, но загатва възможности пред ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА СКАЛАТА.

Тук е място да се спомене, че МАДАРА Е НА ПЪТ ДА СЕ ОКАЖЕ ЕДИН ОТ НАЙ-ДРЕВНИТЕ ЦЕНТРОВЕ НА СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПО ТЕЗИ ЗЕМИ.

СКАЛАТА е съхранила по неповторим начин образи на централни герои от българския предисторически епос – ВЕДА СЛОВЕНА. Такива, каквито са ги знаели нашите далечни предци и прадеди, дошли от КРАЙНА ЗЕМЯ - на БЯЛ ДУНАВ.
 

ПОД необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат КАМЕННИЯТ ТРОЙ НА ОРФЕЙ, а образът на самия божествен певец да потърси в ЛИЦЕТО НА ВЕКОВЕЧНИЯТ КОННИК.

Там е ЖИВА ЮДА, известна на научния свят като БЕНДИДА. Представена с пищно разголени гърди, една ездачка е обяздила жребец по женски.
 

БИ МОГЛО ДА СЕ ПРЕДПОЛАГА, че ВЕДИЧЕСКА МАДАРА стои в най-тясна връзка както с ВАРНЕНСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ, така и с живите и до днес ОРФИЧЕСКИ ПРЕДАНИЯ в Неврокопско-Доспатската част на Западните РОДОПИ.

ТРИЪГЪЛНИКЪТ ВАРНА-МАДАРА-ГРАД ОРФЕЙ в местността „ОРФЕН-СКОТО“, тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.

Няма и не би могло да има никакво съмнение, че НЕПРЕХОДНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА МАДАРА расте със всеки изминат ден.
 

По древност и уникалност, ИЗКУСТВОТО НА МАДАРА не би могло да се сравни с нищо известно до днес на историческата наука . . .

Септември 28, 1994.

Скалите при МА–ТА–РА.


 


 


 


 


 
Категория: История
Прочетен: 685 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.05.2012 19:42


image
©
1990 – 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ЧОВЕКЪТ С МРАЧНИЯТ ПОГЛЕД

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ


 

НА МЛАДИ ГОДИНИ, тръгнали да предлагаме своите прощъпулни писания – но не и себе си! - в малкото медии на онова информационно ограничено време, нямаше как да не срещнем мрачният скрито доброжелателен поглед на изключително скромният и почтен познавач на „варненският писателски занаят“ - Тихомир ЙОРДАНОВ. Бати Тишо гледаше мрачно, но ни публикуваше коректно. Бати Тишо гледаше мрачно, но ни търсеше. Бати Тишо знаеше, че сме самодейни списователи от рисково настроен контингент, но не му пукаше. От всички онези, които го командореха, без да са написали ред в пресата. Днес подобни хора, надскочили оградата на частното образование в предплата, въртят собствени медии, без да престанят да се правят на дисидентски позитиви.

ВСЕПРИЗНАТ РАБОТОХОЛИК, бивш учител из Шумен, Провадия и Провадийско, Тихомир ЙОРДАНОВ притежаваше изключителен усет за градска историография, за Стара и Нова Варна. Добре се помнят негови разкази, и – особено един – за пролетно почистване на дървесата. Което поколенията няма как да не свършат. И още един – така близък до всинца – за опияняваща „свободна любов“ в тоталитарен Гданск. Разказ, гдето си позволяваме да препрочитаме.

ТИХОМИР ЙОРДАНОВ, бе един от малкото варненски редакционни творци, който би могъл да те срещне на улицата, за да ти поръча: „Донеси един разказ!“. И, разказът биваше своевременно излъчван на вълните на РАДИО ВАРНА, от забележителни актьори доказали принос и полза. В наше време не е известно РАДИО ВАРНА да излъчва ежемесечно разкази. Стъпаловидната подмяна на самонагаждащи се безмълвни спекулативни пешки, всред едностранчива творческа мълчина, е пакетът ВАРНЕНСКА РЕГИОНАЛНА КУЛТУРБУНД ПОЛИТИКА. Медийните директиви към преднамерено суховати литературни форми, са нищо повече от перфидно менежирана димна завеса и първа проба неявна цензура. В трудни за обективното слово времена, Тихомир ЙОРДАНОВ записа на лента и излъчи във ефир творби, на безброй варненски майстори на словото. Златен фонд, който – за зла участ, при преместване на РАДИО ВАРНА от импозантна сграда в модерен плевник, бива диво изпотъпкан с нозе. Някогашен пазител на подрастващи таланти, той все още е техен нешколски учител. Как не го видяхме, да кади тамян на столичани? Как не го срещнахме из литературните кръчмета? Колко странно – че и срамно - Ба "ора! Държавната институция РАДИО ВАРНА, пропуска да му повери десетина минути демократско ефирно време. Сакън – да не пръкне творчески тоталитаризъм във ефир. При наличие на официализирана медийна порнография.

БЕЛЕЖИТИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ИСТОРИОГРАФ НА СТАРА ВАРНА, все още няма издадени събрани съчинения. При наличие на тлъсти общински културални програми, десетки книгоиздателства и стотици печатници. Уви, на Балканите, и в частност в Мати Болгария Всевечна, май само ингорирането на креативисти най-добре се тражи. Каквито академии да създадем, каквито награди да раздададем, в каквито Европи да се приобщим, един изкуствено подклаждан трибализъм няма да престане да разводнява нашите души человечески. Бог да ни е на помощ!

THE END
28.08.2011/12:52.PM


 

 
Категория: Други
Прочетен: 635 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 21.07.2012 16:40


image

© 1990 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

 

БАЛКАНСКИ СИНДРОМ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

  МАЛКО ПОДИР ДАТАТА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯТ СССР-РАЗПАД, представян едва ли не за Второ Пришествие Христово; но кога не е било тъй; стана пределно ясно, че с относителният политически стабилитет на малката китна балканска страна - все още именувана България, отново е свършено. Можеби не завинаги, но за продължителен период историческо време. Козметичните правови промени, така и, не прерастнаха във фундаментално устойчиви и гражданско оптимални. В много отношения, следвайки международни договорености, тоталитарното административно право, бе изпреварило себе си. Такова то остава и понастоящем. Генерирано от звездите на местния шоу-бизнес, които взеха че остаряха като нас, натрупаното недоволство от ограничеността на схващането за свобода на избор, дриблира в обслужване на шоу-полит-интереси. Така, пророческите думи на четиридесет и петият по значимост световен писател Ърнест Милър Хемингуей – Светлая Памят, от времето на Испанската Гражданска Война, как на света предстоят още петдесет години войни, станаха валидни и за Балканският Ареал на световната политика. Умножени на квадрат, понастоящем, те вървят за целият Лъжовен Съвременен Свят.

БАЛКАНИТЕ продължават да бъдат извор на доказани ритми и таланти. Които една щатска „изследователска“ експедиция успява да изследва и оползотвори, още в далечната 1945.. Успешно ползвайки антените на навлязлата в Царство България, (05.09.1944.!-призори!), и базирана в Чамкория щатска военна разузнавателна мисия. Особеният интерес на Рей Кониф и други щатски музиканти от средата на миналият век, към подобни ритми, достатъчно добре говори за това. За съжаление, извън това, Балканите остават онзи СВЕТОВЕН КРЪСТОПЪТ НА МРЪСОТА, която унищожи и продължава да унищожава поколение подир поколение не само на запад, но и у нас. Паразитиращо явление, срещу което Световната Общност предприема единствено анемични палиативни мерки. И – не единствено това. Балканите са можеби най-удобното място за складиране, отстояване и преработка, на ядрени и всякакви тежки отпадъци. Каверни в планини и в изоставени мини – колко щеш. Незачитане на международно конвенционално право, за които обикновеният гражданин назнайва пределно малко – колко искаш. Обезлюдяване на труднодостъпни планински региони – с ускорени темпове. Схематично природозащитно законодателство, елементарно прилагано дори при драстични случаи. Нединамизирани контролни органи по места. Целева неявна цензура по медиите. Политизиране на мероприятията по опазване на околната среда. Редовият български гражданин е задлъжен да си мисли, как с природната околна среда, как с гражданското законодателство, как със свободата на словото, „всичко е наред“. Но, така ли е в действителност? Наличието – вече! - на обществени природозащитни организации не означава много. Липсата на частни природозащитни организации – от ден в ден става все повече значима. Балканите продължават да бъдат един от най-бедните, непроспериращи, затъващи в безконечни икномически кризи, региони на Европа. Което всъщност корени, т.н. БАЛКАНСКИ СИНДРОМ. Синдром на недоверие и насмешка над всякаквите Завоеватели, Законодатели и Власти. От най-древни времена, та до наши дни. Превърнали балканските народи във всеобщ колектор на регионален негативизъм и абсурдизъм. Тази Перманентна Чалгаджийска Революция, пренесена от задокеански емисари; толкова много различни от протестантските проповедници някога инспирирали Априлското Въстание по нашите земи хубави и подпомогнали създаването на Българска Патриаршия; предназначена да разграничи жертви, да изяви лидери, и почисти Обществото от „остарели“ схващания за норма, закон и морал; чрез прикрито сегрегиране на населението; чрез банков контрол; чрез размиване спектъра на обучение; направи невъзвратими стъпки в училища и детски градини. Плакати „МАРИХУАНАТА НА МАМА Е НАЙ-ДОБРА“, пресрещаха и продължават да пресрещат първолаци на входа на училища и градини. Да, наистина. Време е да се правят пари. Но чисти пари, моля ви.

  ТЕЖКИТЕ, КАЛПАВИ, НЕПОНОСИМО ГЛУПАВИ, забрани на Тоталитаризма, опитал посредством политически конфронтации да осигури хапка хляб едва ли не за всички, подготвиха настоящата разязданост на Беззаконие Балканско. Каквото, простете, и при Падишаха го е нямало. По отношение право на избор.
По отношение авторско право.
По отношение свобода на изказ и изява.
По отношение самовъзпроизводимостта на една всъщност прекалено млада нация. Ориентирана към безумно обемни заеми от трети страни, съвременната пишман-управленска аристокрация едва ли допуска, че взетите от Цар Фердинанд Кобург-Готта заеми от швейцарски банки в началото на миналият двадесети век, са окончателно изплатени – все пак - от Народна Република България (1962.!). Но, къде на практика отиват настоящите държавни заеми? Освен всичко останало – една хубава омъгленост - те поемат издръжка на ненужно обемна - имитираща САЩ – добре заплатена недоказано творческа държавна администрация. Предназначена да паразитира, вместо да провежда. Нарушавайки ред международни харти, гарантиращи Право на Собственост, Труд и Социална Обезпеченост.

КРИВОРАЗБРАНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ – ТОВА Е ТО – ВСЕВЕЧНИЯТ БАЛКАНСКИ СИНДРОМ. Как се поддържа понастоящем? Ами как – чрез манипулативни операции с Общественото Мнение.
Ако си млад и талантлив – защо все още си тук!?!
Ако си стар и доказан – като как - все още жив?
Ако си обществена личност – що не изчезнеш от общественото пространство? И всичко това, на прага на една търпеливо отстоявана Разливаща се Всенародна Бедност. Криворазбраната Управленска Цивилизация – Вечен Синдром на Балканите.

THE END
08/28/1110:15:57 AM

 
Категория: Политика
Прочетен: 674 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 03.12.2012 23:24

image

© 2004 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
Academician IBLEA-1988, Italia

ПОМЕН ЗА ПОЕТА МОРСКИ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ
 

ЗА КОЛЮ СЕВОВ е писано неведнъж, но напоследък - все по-рядко. Не поради наличие на новоталанти - напротив. Поради онова особено качество на българина да загърбва постигнатото. Пренебрегвайки постигнатото. За сметка на всевъзможни вносни офалшивени богове. Раздаващи прескрипции - наляво-надясно - сякаш наистина са нашенци. Феноменален национален фетишизъм, дал фатално отражение дори върху моделът за изповядване на Православие.
МОРЯК ПО СЪЩНОСТТА НА СВОЯТА ДУША, Поетът  Колю СЕВОВ избягва да я раздава, по моряшки. Този съвършен аванградист, почитател на франкоезични поетически школи, посветил себе на град Варна и Морето, успя да познае признание и чест по социалистически. Дотолкова доколкото е дозволено в общество, където успяват и властват политически случайници. Неговият обществен принос е очеваден. “Домът на Писателя” на ул. “Крали Марко” № 11, построен по негово хрумване ш инициатива, ще приюти за дълги години "Дружеството на СБП-Варна"  и перфеционисткото списание "ПРОСТОРИ". За да попадне понастоящем, под спекулативен "контрол на Сдружението на варненските писатели", та да битуват в него съмнителни "църкви" и кръчмари.
НО ДА. 
Поетът обитаваше планини и градища на Орфей  далеч преди да стане ясно, че са под запрета.
НО ДА.
Поетът издаде първи поетични книги (“Котвите се вдигат”-1961., “Моряшки възел”-1964.!), в Стара Варна. Преди да установи, че останалите задължително трябва да обнародва в столицата. Не искам и да мисля, с какви нечовешки усилия и парапартийни връзки Поетът, е преодолявал наличната и понастоящем ПРОВАДИЙСКО-ВАРНЕНСКАЯ ДУХОВНА БЕРЛИНСКА СТЕНА - НАРИЧАНА ВАРНЕНСКА САМОНАГРАЖДАВАЩА СЕ ЛИТЕРАТУРНА ГИЛДИЯ. 

НО ДА.

Поетът създаде “ТЕАТЪР НА ПОЕЗИЯТА” в Стара Варна. И, успя да доведе световни имена, щото да четат стихове под старото варненско небе. Че да напомнят и докажат, как за Поезията граници не съществуват. Театър, който си отиде заедно с него. И - гдето никога няма да си се завърне.
МЛАДЕЖТА, тази надежда на всяка нация, няма как да не запита, кое прави отново и отново, цяла една нация - ВЕКОВЕ ПОД РЕД!; да започва отначало, да постига, а подир това да руши в самозабрава. И отново - отначало? За да бъде отговорено на този исконен въпрос - трябва все пак някой да си позволи да напомни - "ПОРАДИ ЧТО СЯ СРАМИШ, ДА СЯ НАРИЧЕШ БТЛГАРИН?" Останалото би добавило Бъдещето.

 IN MEMORIAM
КОЛЮ СЕВОВ - 1933 - 1992


???
РАЖДАТ МЕ ВОДА И ВЪЗДУХ ВСЕКИ ЧАС -
СКИТАМ ПО ГОРИ И БРЕГОВЕ СЪС ОСТЪР ГЛАС,
ВИКАТ МЕ ВЪВ ЗНОЙ, ПРОКЛИНАТ МЕ ВЪВ СТУД,
 ОБЛАЦИ И ЗНАМЕНА РАЗВЯВАМ КАТО ЛУД.

АЗ СЪМ ВЯТЪРЪТ - ПОЛЕГНАЛ В ПРОЦЕПИТЕ ТЕСНИ.
ХОРАТА ВЪЗПЯВАТ СЕЗОНИТЕ МИ С ПЕСНИ -
ПОМНЯТ МЕ С ЛЕГЕНДИ - И ЛЕГЕНДИ НОВИ РАЖДАМ,
И НИКОГА НЕ УТОЛЯВАМ - А  РАЗПАЛВАМ ЖАЖДА.


*
* *

Обърнат съм с лице към теб, море.

Зовеш ми сетивата с непозната власт:

Не може никой в този миг да спре

Магията на тъмната ти страст.

 

Същински лък е твоят хоризонт –

В очакване на яростния вятър –

От дълбините да изтръгне стон

И към брега вълните да замята.

 """
 

image


 

КАПРИЗЕН СЕЗОН

 

На Драга

 

 

Като загадъчно море приемам тайнствената плът

 

 

и моля  вятъра да не изгубя моя път:

 

 

да бъда птица и въздишка над игривите вълни

и всяка фибра до смъртта ми честно да звъни.

 

 

Каприза на сезоните се мъча днес да разбера –

 

 

далече от преструвките в житейската игра.

 

 

В прозрачното море пътувам нощем с моята душа

без чувството, че съм опитвал образа му да руша. 


 

От гневното небе барабани внезапен дъжд:

 

 

разбирам крехката съдба на всеки мъж …

 

 

Но и на Бога ще му кажа; сътворена е жената,

за да я има като чудо в космоса на чудесата!

 

                               КЪМ ПОЕЗИЯТА
Между изречените думи те очаквам. Разгръщам нощите

 

и тъмната трева … Слизам чак до корените на деня.

 

Викам сънища и спомени. Дали под изгрева или под залеза

 

ще те сътворя – и до днес не знам.

 

Къде, кога – няма значение.

По-важно е, че съществуваш …

 

По-важно е, че те търся, че няма с теб да се разминем,

 

вървиш пред моята света Неделя, подобно богомолка,

 

целуваш мъжката ръка, привикнала с тежестта на чука,

 

събираш разпиляното жито по стърнищшата на живота,

 

забиваш млечните си зъби в тъмния кръг на молещата гръд,

 

ревнуваш ме от устните на вятъра …

 

 

И точно, когато те докосвам с жуженето на пладнето,

 

в суматохата на залеза, в настървението на нощта –

 

ти пробиваш празното пространство,

 

така стремително и невероятно го пробиваш,

 

че забравям да те уловя за гривата.

 

И по-добре. Обяздена, ти губиш красотата си.

 THE END
2000-2011

 
Категория: Поезия
Прочетен: 1307 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 05.10.2012 12:30

image

© 2004 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

 

ДА СРЕЩНЕШ В ЛИЦЕ ЗОРОАСТЪР

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ 

Всичко на този свят е относително …

Алберт Айнщайн

Някой някога е прозрял, че за да бъдат достигнати върхове, са необходими дълбоки корени. Едно от тези талантливи коренища се явява родът на покойния песенен акапела

МАЕСТРО СВЕТОСЛАВ ОБРЕТЕНОВ ПОПОВ.

Бурен късновъзрожденски музикален дух, който би могъл достойно да се нареди между малцината всевечни българи обитаващи духовната съкровищница на света. Независимо от неговият дълбоко драматичен, анархобунтарски, откровено комунарски жизнен път, бохемско музикално развитие и партизирано творчество.

В СРЕДАТА НА ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ОТМИНАЛИЯТ ДВАДЕСЕТИ ВЕК,

ръководната шапка на Коминтерна търпи капитални промени. Проличават удивителни разноезичия между маркс-криминали, франс-комунари и совиет-комунисти. (Прозвището “комуняги” възниква в наши дни!) Прословутия партиен подход за безпощадно управление на масите бива преразгледан, обновен, преосмислен и онагледен. Предстои връщане към компромисната икономическа политика на НЕП. Непрестанно бюрократизиращата се партия-държава поставя бунтарското творчество, до неотдавна широко промотирано като официална национална политика, под подозрение. (Властта е взета. Войната е спечелена. Договорени са петдесетина години конкурентно равновесие. Да живей Животът!) Особено упоритите препъни камъчета смахнати идеалисти-бунтари, от оно време мечтаещи социализъм – вън от партийните редици. Онези, които са отървали кожата при Драва и Соболч, са обявени за страхливци. Тези, които са се престарали в “борбата за мир” – не са ли малко нещо луди!?! Следдеветосептемврийската смъртоносна жътва всред доверените кръгове на “прогресивната” българска интелигенция, дала свидни жертви в борбата с монархо-фашизма, е под пара. Пипнеш ли властта, що ти трябва да останеш комунар? Мнозина, за безобиден виц се просщават с най-свидното. Бившите активисти на БОНСС и РМС, (Освен един-двама които са се криели без да бъдат търсени!), биват обявени за досадни, смешни и излишни старомодни мърморковци. Лустросан марксистки “академизъм” ще възвеличае онези, които в окупационния хаос са успели да се вредят над народо. Кастата на новите партийни секретари успява, чрез бездействие и оплюване на всичко ново и различно, да отклонява всеки опит за организац;ионно-технологични нововъведения под предлог за възпиране на контрареволюция. (Има кой да мисли за това!) Подложени на невиждан партиен “контрол”, унижения и погазване правата на личността, знакови фигури посягат към най-скъпото. Между тях и изключително талантливия, в творческа зрялост а наивен до кости, неповторим народностен музикален творец, позволил си някога да срещне в лице Зороастър. Светослав Обретенов ще бъде безмилостно отстранен. Защо, завинаги ще остане загадка.

НА БАЛКАНИТЕ

традиционната българска интелигенция - учителите, търпят глад но поддържат огромни лични библиотеки. Така е и със стария провадийски учител по музика Бай Обретен попов. Неговият дядо Обретен Кондака, е дошъл по време на руско-турската война от Русия на рамо с трилинейка, под мишница с вълшебна гъдулка. Всяка вечер в Дом Обретен Попов се пее и свири. Пригласят двамата сина, (Сашо - цигулар и Светослав - цигулар и пианист!), дъщерята Люба и жена му Невена. Първоначална учителка в близкото село Добрина (Джиздаркьой!) прочута с това, че преподава безусловно всички предмети от първи до четвърти клас чрез пеене. Застаряващ толстоист, поддържащ томове ръкописни сборници, където записва едногласно свои и дочути мелодии. Невена ражда две първи момчета по околните села, но загубва второто. Щом усеща че третото е на път, тръгва пеш от Добрина към малката общинска клиника с аптека в източния край на Провадия. Ражда се Светослав. Възслабичко длъгнесто момче, което ще лепи музиката по себе си, щом я дочуе. Проруската патриархална школовка, световната немотия в която е затънало българското учителство, прави в човешкия и музикален натюрел на младежа да залегне староруския комплекс на “борческа мирова скръб”. Светослав разбира, че ще ползва вехтории чак до гроб. Вехто е пианото на единственото кино в града. Вехта е цигулката на която свири. Вехта е Провадия. Първите опити на Светослав Обретенов в хармонизация и създаването на песни, (“Моите пролетни надежди” и “Во стаичката пръска аромат” и “Черньо” и “Зажени се Димка-Будимка”!), датират от краят на двадесетте години на миналия век. Веднага биват запяти от пристрастената към песни на народностна основа, будна гимназиална младеж. Любомир Пипков вече е създал симфоническата поема “Конници”, по текст на Никола Фурнаджиев. Светослав е възхитен. За сега е в Провадия, където съпровожда на пиано неми филми в единственото кино. Щом лентата се запали, тарикати ръкопляскат като луди, за да продължи да свири. Плъзва шеговита мълва, че лентата се пали защото Светльо прекалено разпалено акомпанира. По-добре да учи другаде. Във Варненската мъжка гимназия младежта стачкува, кипи и прегаря. Даскал Обретен не харесва комунарски нагони, (Друго нещо е Толстой!), а във Варна талантите испокон веков са излишни. Светослав Обретенов бива препратен да учи в София. Когато завършва гимназия (1929!), къщата в Провадия бива продадена, (По-късно превърната в музей, днес реституирана а музеят разтурен!). Семейството се преселва в столицата начело с пенсионирания Даскал Обретен. Майка Невена ще кара още година из провадийските села. Големият брат Александър е зарязал консерваторията в Краков, и следва архитектура във Виена. Люба е в прогимназия. Необходимостта от пиано е крещяща. Семейството се стяга и купува. Светльо установява, че би могъл да спретне песен от всяка произнесена сричка. Неговата оратория “Ескадрони” по текст на Христо Смирненски, (Инспирирана от “Конници” на Л. Пипков!), бележи път и развитие. Партията-попечителка, която оцелява променяйки обшивка без да променя цвят решава, че е налице перспективен безумно смел боец. И започва с дребни синдикални задачи. Още

ПРЕДИ ДА ЗАВЪРШИ ХІІ КЛАС,

Светльо ще ръководи хор от 80 човека при “Читалище Яворов” на Слатински Редут. Читалището е бедно. Диригентът съпровожда песните с цигулка. Професор Н. Абаджиев го чува и оценява. За да го покани в своя академичен клас по цигулка. Но Обретенов е решил да се занимава с пиано. Не е пропуснал да се готви за приемни изпити при проф. Тамара Янкова. Музика, хорове, музика и нищо друго! Това са неговите дни и нощи. В писане на възхитителната хорова песен “Хайдути” (1928.!) дотолкова се е увлякъл, че е пропуснал цялата матура. Това не му пречи да се яви при тогавашния директор на Музикалната академия Дим. Хаджигеоргиев, за да го убеди да бъде приет в Академията, (!?!), като матурата вземе по-късно. Абитюрентът Светослав Обретенов Попов издържа входящи изпити (1931.!) за Музикалната академия и става студент, без да е завършил гимназия. Усилията на преподавателите да го вкарат в руслото на суровата немска пианистична школа, ще се окажат потресающо успешни. (Номер изобретен от Салиери, погаждан на прекалено талантливи новопръкнали бедняци!) Бъдещия виртуоз-пианист е ликвидиран в зародиш. Автономната свободна постановка на ръцете, резултат на интимното его на начинаещия самоизграден артист, както при пианото така и при цигулката, се преследва подобно ерес. Под дъжд от лицемерни усмивки, Светослав Обретенов за пръв път се усеща трайно измамен. Чудесно подготвен в началото на годината, на годишните изпити той се гипсира. Зарязва лекции. И, вместо на космополитна дейност, удря на комсомолска. Без да престане да ръководи акапелни хорове. Където го помолят. Каквито му попаднат. Дори да не му платят. От тук вредния слух, че като е съчинил и прокарал 195 песни и кантати-оратории, 16 симфонични и инструментални пиеси, като е написал 2 опери и 16 теоритични съчинения, въобще не е следвал и завършил Академия. На Балканите почтените оценки най-често идват от зад граница. Концертното турне на хор “Средец” (Диригент Крум Бояджиев!) в Югославия (1938.!), бива ознаменувано с песните на Светльо “Стефан Караджа” и “Син ти е, бабо, разбойник” (Музикален критик М. Живкович!). Когато завърналия се от СССР Ал. Жендов поставя “Ревизор” по Гогол, на никой столичен композитор не му стиска да рискува политическо преследване, (Държи цял живот – независимо от смяна на цар, власт, политика или байрак!).  И музикалното оформление естествено е, от Светослав Обретенов. Никой не го пита до къде е стигнал със следването. В наше време опитите да бъде игнорирано националното културно наследство поради цвят, не е меродавно. Какво от това, че Обретенов през Времето на Времената е подчертано знаков пролетарски композитор? Кое ни дава право да си въобразяваме, че фашизмът е изчезнал с прекратяване на Втората Световна Война? Неговата икономическа модификация не е ли еднакво опасна? Пролетариат винаги е имало и, ще има. С ватенки или под скафандри. С търнакоп или пред компютър. В зависимост от степента на социално обезличаване, той ще устоява или ще руши. Когато германците навлизат в България, (1941!), по неведоми пътища Светослав Обретенов е монтиран за директор на стратегическото Радио Варна. Всред колегите по нотен лист лумва тежка професионална завист. И започват да събират обвинителен материал (В. Бобчевски!). С помощта на интимна “агентка на полицията” композиторът, който е започнал с излъчване на “Хованщина”, бива тежко компрометиран и изхвърлен на улицата. А чака дете. Гиньо Георгиев-съветски разузнавач нелегално завърнал се в България (1942.!), за да организира разузнавателни радиопредаватели в Добрич и Варна, (Два от тях по-късно разкрити!), бива насочен от Тотю Белчев към Светослав Обретенов за разработка. Една лунна нощ в Третата част на Варненската Морска градина, подир продължително политическо събеседване, Гиньо Георгиев го подава на изникнала сред нощ из мрака елегантна личност със шлифер, очила, мека шапка и ръце в джебовете. На този силно 

АРОМАТИЗИРАН С ОДЕКОЛОН "ЗОРОАСТЪР",

Светослав Обретенов доверява:

“Ще бъда безкрайно щастлив, ако след победата ми възложат да ръководя государствений хор.”

Столицата вече е обявила съдбоносна “символична” война. Съюзническите ескадри прелитат над България, без да я подлагат на бомбардировки. Неизвестен национал-патриотичен летец излита от Враждебна, и провокативно сваля англо-американски изстребител. Ескадрилата си работата над Плоещ. И на връщане вижда сметката на Стара София. Настава време за всеобщи евакуации. Страната потъва в още по-голяма мизерия, обезумявайки от глад. Варненският драматичен театър бива евакуиран в Долен Чифлик. Наколо гъмжи от десетки терористи, стотици антитерористи и хилядна войска. Комунизмът очаква своето време притаен в горите край Камчия. Започват зверства и издевателства, които този край не познава и под турско. Сакралната Дата и масовите деветосептемврийски арести срещу интелигенцията, заварват Светослав Обретенов във Варна. Те са приютени заедно със своята майка при състоятелни роднини. Съпругата Павлина Яшмакова е в южна България, заедно с оркестъра на Софийската опера под ръководството на Петър Стайнов. Варна е изпълнена с прясно пребоядисани партизани и братя-освободители. Но, има ли война без зулуми? Нещо особено съществено ще да е потресло крехката душа на милият партиен музикант. Гладът, лишенията, денонощния труд над пианото, дългогодишния полицейски надзор, контактите с нелегални, са допринесли да прегори от ентусиазъм. Потрошените нерви са страшни повече от потрошени кости. Тях нищо да ги замени не може. Талантът изпада в тежка душевна депресия, и изкарва във Варненската болница почти седмица. Но, няма време за болежки. Светослав Обретенов отново е назначен за директор на Радио Варна. Орлин Василев, като нов директор на радиоразпръскването, незабавно го привлича в Радио София. Някога, някъде, пред някакъв пореден Зороастър, той е заявил патриотическа ревност, всестранни услуги и музикален талант. Годините са тежки. Едни гуляят по механите. Други чакат на опашки за къшей хляб. Трети се чудят каква да я захванат. На народ който вечно се буни, установили някога древните перси, дай му музика, песни и танци. Кипва всеобща певческа дейност. Под приглас на акордеони, народът запява болшевишки, работнически и народни песни. Войната върви към победен край. Някой от дадените обещания все още се помнят, въпреки че приносиите на мнозина са повече от възможностите. През м. Октомври 1944.,

ДЪРЖАВНИЯТ РАДИОХОР,

бива поверен на изпитания хороводец Светослав Обретенов. Заветната мечта се сбъдва. За девет месеца хорът разучава около 100 песни при обем над 120 души. Прозвучават 60 микрофонни концерта,  от които са останали еднократи грамофонни плочи. Създават се дамски и мъжки състави. Хорът получава покани за международни турнета. Обретенов се разчувства и пише благодарско писмо до Г. Димитров, който си се труди над пестеливото бъдеще на България в прясно преоборудвания кабинет на Цар Борис Трети Обединител в ъгловата южна зала на Двореца в София:

“ Цялото ми творчество е било винаги насочено към разкриване на героичните образи от нашето минало и настояще.” (05.05.1946.!)

Писмото хваща декиш. Композиторът бива изпратен в Москва (1946.!), за музикално оформление на първия българо-съветски филм “България”. Две години по-късно, когато Партията разпалва достойно за възхищение принудително бригадирско движение, (Временно решило безработицата всред младежта!), Държавният Радиохор бригадирства по обектите с безплатни концерти. Светослав Обретенов се отпуска и можеби за пръв път истински влюбен, написва знаменитото бригадирско танго “Караул”. Поставяйки истинското начало на естрадната музика у нас. В наши дни този класически радиохор (Българска Хорова Капела “Светослав Обретенов”!), остава можеби единствено държавно оръжие за интелигентна национална интегрална идеологическа отбрана. Колкото да е неприятно на предубедените наши съвременници, готови да отрекат дори делото на Кирила и Методия,

ПЪРВАТА ОРАТОРИЯ

в историята на българската музикална култура изобщо, е ораторията на Светослав Обретенов “Партизани” (1948.!). Музикална находка, донесла на автора Димитровска награда ІІ ст. (1950.!)  (В наше време тази довалвирала държавна награда е затрита, сякаш безусловно всички наградени не я заслужават!) Обретенов е изпратен на специализация в Московската консерватория. Където написва кантата за смесен хор акапела “Запей наш бащин край”. Това става под методическо ръководство на стария имперски песенник Шапорин, (Лауреат на Сталинска премия – 1941,1946,1952.!), и оркестрирана при Раков. Малко подир своето завръщане, за актуалната политическа творба “Борба за мир” (1952.!), Обретенов получава Димитровска награда за втори път, което за политическите завистници е прекалено. Този присаден столичанин от Провадия си позволява да изтръгва крупните партийни дарове под носа на мнозина. Високата награда, (Става дума за около тогавашни милион лева!), бива профукана заедно с цялата капела и приятели във винаги престижния ресторант “България”. Обстановката около хора става още по-напрегната. По време на своите командировки зад граница, Обретенов е бил заместван от “специалисти” които са успели да започнат да разграждат изграденото. Мрачните мисли от времето на депресията във Варна (1944.!) отново изплуват и гнетят. Неговият близък приятел и биограф, Веселин Кръстев (1959.!), дефинитивно оправдава композитора, пропускайки да обвини времето:

“Чувства и мисли породени от трудностите на живота, от бюрократическото безсърдечие, от подлостта и лицемерието, от злобата и кариеризма на хора, с които той искаше да бъде искрен, прям и чист.”

Неизменният диригент на представителните младежки хорове на всички младежки фестивали, (Прага-47, Будапеща-49, Берлин-51, Букурещ-53!), е пропуснал най-важното. Да се уреди със секвестиран дом, в което се оказват така печени безусловно всички нашенски политически управленци. Продължавайки да обитава със семейството си част от старият Дом Обретен Попов на улица “Цар Асен Втори”, пълен освен с членове на неговото семейство, и с наематели по Закона за съдебно заселване на “свободните” жилищни площи. За да имаш собствен кабинет, трябва да притежаваш научна степен, а той е само един добросъвестен непретенциозен димитровски лауреат. Заплатите по онова време са смешни. Наградите е раздал на участниците в хора, без да се досети че все още има семейство. Характерните за нацията битовите неуредици, “вълчите музикантски нрави”, умствената преумора, правят изпадне в нелечима меланхолия. Всеки шум го дразни. Не иска да разбере, че му е необходима лечебна почивка. По цели часове остава мълчалив, замислен, сякаш безжизнен, отвратен от безпощадните механизми на управление на масите, които властта не се свени да прилага. Без да осъзнае, че след като е бил политически самозомбиран, подир това е бил целево роботизиран. От висотата на доказаните музикални постижения, все по-често си се пита,

КАКВО МИСЛЕХМЕ – КАКВО СЕ ПОЛУЧИ.

Натрупаната през годините горчилка се превръща в нелечима болест. Диагнозата е неточна. Лечението спорно и половинчато. Всъщност несъвършенно. Дали не безсмислено? На една от своите последни снимки композиторът и акапела диригент Светослав Обретенов Попов, съградил себе си и националния радиохор с помощта на огромни лишения и унижения, изглежда насмешливо отегчен. С неестествено подпухнал нос. (!?!) Сякаш разбрал и установил началото и краят. Прокарал граница между себе си и хората завинаги. Прикрил зад роговите очила омраза към самият себе си. Очевидци твърдят, че Светослав Обретенов бива държан под контрол в болницата по неизвестни причини. Дали става дума за узаптяване на неговия гений, обслужил Партията-попечителка напълно, достатъчно и окончателно? Трудно е да се гадае. Туширане на неговото огромно влияние в партията и правителството свързано с предстоящи политически рокади, (Брат му Александър Обретенов още през 1934. е секретар на БКП за София-окръг!), е предполагаемо. Ликвидиране на стари контакти с дубликати на Зороастър, периодично изхвърляни от употреба на път за Сибир, вероятни. В болницата бива посещаван по-често от своя биограф, отколкото от членовете на своето семейство. Диригентът Светослав Обретенов Попов най-често се намира в библиотеката в цивилен костюм, където задължително се възхищава от трудовете на марксисти-фундаменталисти в беседи с поредната “библиотекарка”.

“Със своето спокойно държание … правеше впечатление на човек, чието място действително не е в болницата”.
(В. Кръстев-1959.!)

Очевидно непоносимото е, че на практика е отстранен от любимата работа, докато подготвят да му я отнемат. Заради какво, би могло да се подозира. До кога? Не се знае. Срещу какво? Не е известно. Какво ще последва – е неясно. Последните му думи са документирани. Макар докрай наивни, те излъчват младежки оптимизъм:

“ДА ЖИВЕЕ БЪДЕЩЕТО!”

Денят е 16.05.1955. Рано зарана на този ден по недоразумение, Радио София излъчва “Реквием” от Моцарт.

“СМЪРТ НА ФАШИЗМА – СВОБОДА НА НАРОДА!”

После още веднъж съвсем навреме. В краят на годината с правителствен указ, на капелата “запевач на народа” (Д. Зенгинов-1977!), бива преименувана на името на неуморния народностен пролетарски хороводец Светослав Обретенов Попов от град Провадия, Област Варна, България.

Но, какво значение …

The End
04.6.2004 г. 13:08:48
04.6.2004 г. 20:51:34
05.6.2004 г. 10:45:56
20.08.2011/17:01

 
Категория: Изкуство
Прочетен: 583 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.12.2011 20:10
image
(C) 2000-Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ
РАЗКАЗ
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
   

 

         
 

НИЕ ОБИТАВАХМЕ старинна къща недалеч от морския бряг. Жалко подобие на замък изграден от архитект, в последния момент решил, че тук биха могли да живеят хора. Къщата се намираше на къса, павирана, пристанищна уличка. Вградени в дебели като на храм зидове, стоманени врати водеха към глухи вътрешни дворове. Нощем, щом трамонтана хукнеше в несвестен бяг, а морето започваше да се бунтува лудо, вратите проскърцваха в несмазвани векове шарнири, и бурята изхвърляше по брега всичко спотаено на морското дъно. Безумни песни, изтръгвани от вятъра сред нощ. Къшей хляб, мечта и вяра, предизвикващи самотата в мъжът да запее. Но, кой би могъл да надпее вятър?
БЯХМЕ НАЕЛИ КВАРТИРАТА по спешност. Бяхме се нанесли светкавично. Подмамени от фалшивата романтика на самотата. Каква илюзия.Още първата събота привечер, плахи стъпки прекосиха пустата тераса. На вратата похлопа русокосо десетинагодишно момче.
- Мама - тук ли е?
Запита, а Донна изведнъж покри с ръце своят огромен, набъбнал от плод стомах. Свечеряваше. Вратите на съседните складове проехтяваха под нас с грохот, който би могъл да разплаче всекиго. Поканихме нечакания гост на нашата трапеза. Хапвахме бавно. Пиехме чай. Всяка вечер имахме макарони с доматен сос, светъл липов чай с мед. Изобретения на Донна, с които се славеше, като домакиня.
- Как се казваш?
 Детето преглътна и се разсмя.
-   Зако . . .
- Името нашенско ли е?
- Нашенско . . .
- Ще преспиш ли, у дома?
Запитах, а Донна отново покри с ръце огромният свой плоден стомах.
- Невъзможно! – Оживи се момчето. – Татко ме чака в кафе-тераса “Куцото Куче”. . .
Станахме да изпратим нечаканият гост.
- Нали понякога мога да идвам тук? Можеби Маман от нейде ще се появи.
Дали му бе забавно, или изглеждаше така?  От лицето му не слизаше широка и доверчива усмивка. Очите му все шареха из нашият нов дом, сякаш умишлено укривахме неговата майка. Кимнах утвърдително с глава. По него време все още си въобразявах, как няма никакво значение, кой идва - кой си тръгва от някой дом.
ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА. Стъпките на Зако прошумяха по терасата навън. Проехтяха през камерата на стълбището. Отекнаха по коридора – улей. Неспокойно разбърквах захарта, в изстиналата чаша чай. С какво ме бе поразил този малчуган? Предизвестие ли бе всичко това Потърсих очите на Донна, но те отсъстваха – загледани в затръшнатата от вятъра врата.  
- Чичо Пет! – тросна се внезапно Донна, и отнесе съдове-те в кухнята. – Чичо Смет!
Преобърнах захарницата, а всеки жител на Белоград знае, че това не води на добро. Приседнах на колене, и започнах да събирам от пода онова, което все още би могло да се съхрани – няколко къса ароматна кафяво оцветена захар.
ЗАКО ИДВАШЕ всяка събота привечер, за да търси своята майка; жена съвсем непозната за мен и за Донна; сякаш все още властваща в това някога изцяло нейно пространство от вселената на малкия край-брежен Белоград. И, докато прекосяваше терасата на старата еврейска къща край морето, стъпките му стенеха непоносимо. Връхлитайки върху ми, с неизбежност на присъда. Нещо загадъчно витаеше наоколо, правеше да се чувствам обречен, и аз не знаех какво именно е то.
- Отначало живеехме тук трима, - разказваше момчето отпивайки глътка чай, питие, от което и днес притежавам неизмерими запаси. – Татко, Маман и Аз, заедно с кучето Джан. После, останахме само Маман и Аз.
Вятърът виеше по терасата, затръшвайки невидими врати, премитайки последни есенни листа.
- Сега живея при Татко и Джан. Маман се изпари. Ти, нали познаваш Маман, Чичо Пет?
От къде можех да познавам тази жена? Бяхме наели къщата чрез трето лице. Не, не, не! Никога не бях чувал!
- Маман, Чичо Пет, харесваше цветя и огледала.
Поглеждах скритом Донна, а тя полагаше треперящи ръце върху своят издут от предстоящ разкош корем, където някой се бунтуваше, а нямах сърце да прогоня този странен - вече обичаен - непълнолетен гост.  Внезапно Зако скокваше, и хукваше през терасата, по стълбите навън. Оставахме с Донна сами, но и не съвсем.
- Чичо Пет! – Крещеше загубила свяст. – Чичо Смет!
Свивах безпомощно рамене. Желаех да я успокоя, но това бе невъзможно. 
ЗАПОЧНАХ ДА ОТБЯГВАМ ДОННА. В мислите ми рееше неопределеният образ на странната непозната жена – майката на Зако. Коя ли бе тя? Изчезнала от света на Зако, появила се в света на непознати. Все по-често бях изпълнен с чувство, че ето на, ще се появи за да потърси Зако – нейното дете. Тук, в обитаваното до неотдавна – тяхно си - жилище. Невидимо открехваща врати, затръшваща полуотворени прозорци. Неуловима сянка пробягваща от стая - в стая. Нематериална, недостоверна, невидима и неизвестна. Все по-осезателно присъстваща, подир всяко посещение на Зако.
ПОНЯКОГА, когато стъпките на момчето хукваха през терасата навън, а пътната врата се захлопваше със звън, аз се спусках към прозореца. Погледът ми гонеше зле осветената улица. Зако лудуваше от стена до стена, удряйки с юмрук пресъхналите летни капчуци. Извличайки несвестни звуци, отекващи надълбоко в мен. За да останат, и завинаги покълнат. Отдалечах ли се от прозореца, тишината на изоставената къща ме обвиваше в бухарско одеяло. Върнех ли се в тъмнеещото прозоречно петно, в мене се вливаше отдалечаващият се тътен на, пеещите безпощадна песен, прогнили водосточни тръби. Преглъщах предстояща мъка. Предвкусвах бъдеща съдба. Понякога, прикрит зад дебелото зеленикаво прозоречно стъкло, окуражавах скритом момчето.
- Удряй! – Крещях със все сила, и размахвах безпомощно юмруци. - Удряй, както и където подобава! Натроши на пепел всичко старо – натроши – и – и . . .
Отвръщаше ми сподавеният хлип на Донна. Окопитвах се. Замлъквах.
Друг път упреквах останалият свят.
- Ох, - въздъхвах скритом, - кога най-подир абсолютно всичко ще бъде подменено с пластмаса? Та, най-подир по света да настъпи равновесие, и безметежна тишина. Боже Господи – кога?
И си отговарях, че когато това най-накрая стане, за подмяна на душите – няма да се намери нито подходяща, нито достатъчно пластмаса.Терзания, не убягващи от погледа на Донна. Все си мислеше, че някога съм срещал майката на Зако, че не случайно Зако иде да я търси тук.
СВИКНАХ, всяка вечер, да се вслушвам за удари по старите порутени капчуци. Искаше ми се, тези удари да се повторят и потретят. Да не стихват никога. Да се множат и размножават, за да остана завинаги буден за необичайната човешка мъка. Но, само трамонтана през покривите юрваше и шумеше. Правейки да ми се струва, как някаква жена броди по откритата тераса, как трескаво подвиква името на Зако, как мтли да не разбива старите пресъхнали каптчуци. Скоквах. Запалвах всички светлини. Терасата светваше като палуба на кораб. После загасях тези светлини, като оставях да мъждее единствена една. Щото, ако Зако или неговата майка се появят, да се отзова незабавно. Завръщах се в отеснялото семейно легло. Намирах Донна как скритом хлипа, търсейки да ме приеме. Навлизах в нейната все по-плътна; гореща, странно трепетна, все по рядко разрешена за ласки; плът. По-самотен от всякога. Ужасяван от самотният гонг на пресъхнали от недостиг на обич ламаринени капчуци. Потресен, че светът потъва под покривало от егоизъм, безразличие, и морална смърт. Не, по терасата не бродеше никой.
ОНАЗИ НЕЗАБРАВИМА НОЩ, тишината бе лепкава като гнусно парче найлон, под който едва дишах. В полумрака, ръцете на Донна незнайно защо – пропламваха в несвестна топлина. Светлина от свещ трептеше под високия таван. Върху мрежата срещу комари дъждовник, просвирваше смъртоносна песен.  Дъждовникът нагонваше среднощни пеперуди. Светкавично пронизвайки ги, с удивително дълъг, невидим, жилав гъвкав език. Не подозирах, че появата на дъждовник не води до добро. Сега уверено зная. Появата на дъждовник, никога не води до добро. Ето защо – прогонвайте ги – възможно най-екологично.През тази нощ, с Донна се любихме без насита. Гласовете ни отекваха далеч навън. Излитаха през отворените врати и прозорци. Хукваха по терасата. Попадаха в забравени от Бог, Цар и Господар, бездънни затънтени дворове, където  обрасли с треволяк смокини, райска ябълка и финап, докосваха небеса на щастливци. Прокънтяваха всред купища непотребна железария, остатък от презокеански кораб, превърнат в бали пресовано желязо. Голи и безпечни, заспахме наситени и беззащитни.
ЩОМ СЛЪНЦЕТО скокна над хоризонта, а отраженията на морето заиграха по белосания на две – на три таван, отворих сънено очи. През отворения към терасата нисък прозорец, зад мрежата срещу насекоми, надничаше Зако. Подсвирнах изненадано с уста. Покрих с одеяло, обезфор-меното от бременността сънено тяло на Донна.
- Мама, - проплака детето, обхождайки ни с  поглед. - Мама!
- Това е Донна, - отвърнах, - моята другарка.
Бе недоверчив, колкото си иска. Приотворих външната врата, а Зако се спусна към ателието на Донна. Запря пред подпрените до стената пресни живописни платна. Върху тях, големи и малки, познати и непознати, знаменитости и нищожества, лудуваха от любов, радост и самодоволство.
- Лято е, моето дете . .
- Искам да е зима, Чичо Пет, искам да е зима!
Потърсих светлина в очите на малкия човек, но такава не успях да открия. Само в ъглите им бе утаена невинна влага, и аз се наведох, и целунах по челото непознатото чуждо дете предчувствайки, как вече няма да го видя никога.  Но, Зако с ярост ме отхвърли.
 - Нима не разбираш, Чичо Пет, - кресна детето преди да хукне навън, - нима не разбираш? 
Прииска ми се да побегна. Но накъде – за кога?
- Те Всички Са Еднакви – и – и . . .
Спуснах се смаян подир това дете-столетник. Запрях всред лабиринта на стълбището. Неизвестно защо проплаках, па се разридах, докато очите ми останаха сухи. Поразен установих, как новото Време на Времената задължително ни прави несълзящи, и все повече и повече – учтиво-пълзящи. В името на елементарното човешко оцеляване. Но какво? И - за какво? А Зако кръстосваше улицата, нанасяйки удар подир удар, върху грохналите от тежестта на годините прогнили ламаринени водосточни тръби. И, тръбите се откъсваха, и падаха, чрез гръм и трясък, будещ в душата ми камбани.
ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЯ на същият адрес. Таванът безнадеждно капе. От терасата нахлува дъждовна вода. Морето гризе темелите на старата еврейска къща край морето, и носи влага. Не бих могъл да предприема нищо. Все още вцепенен – Признавам! -  от прилива и отлива на дете, натирено от своя Баща, за да търси своята Майка там – където тя никога, никога, никога не би могла да се завърне.  По несравним начин разрушило онова малко, което се опитвах да съградя. Защото Донна щом роди, и ме напусна. Натовари на товарен пикап своите картини, целуна малкия си син в коша, и замина неизмеримо надалеч. За да живее в самота. Това прави да си мисля, че подобно на някой старци, древните къщи крият в себе си неопозната опасна магия. Добра или зла, тя съществува комулирана в нейното пространство, за да изригне с нечувана сила някой Предопределен Божи Ден. Предполагам, магията на крайбреж-ната къща бе, да прогонва майките - в търсене на илюзорна свобода; докато приковава бащите към техните деца - за да мъсти. Но, в какво са виновни децата? Това е то – което никога не бих могъл да проумея.
А ДОННА, СЯКАШ ПОТЪНА В ЗЕМЯТА. Това ме кара да си мисля, за второто заклинание на тази древна къща. Майките да не се завръщат никога обратно, а бащите и децата вечно да ги търсят. Предполагам съществува и трето заклинание, но какво е то, за сега не желая да открия. 
ПОНЯКОГА, когато почивам на припек на терасата, отпуснал застаряващо тяло в избелял платнен шезлонг, прелиствайки жалбите на хората – тази най-точна и вярна литература; докато гларусите прелитат ниско над покривите на града налитайки кофите за смет вместо да нагонват риба всред морето; аз се вслушвам с нарастваща тревога в съсъка на внезапно бликнал вятър, за да доловя стъпките на Зако, превърнал се в необясним съдбовен спомен. Предполагам някога ще се яви. Тогава, въпроси ще задавам аз. Всъщност, дали това не е третата съдбовна орисия на тази вечно рушаща се неразградима къща – да приемеш чуждо, докато отхвърлящ свое?
ПРИВЕЧЕР, моят вече десетгодишен син, се втурва по стълбите с ученическа раница на гръб. За да ме разбуди от дрямка по отминалото време. Кафето е преляло в спиртника, а аз съм задрямал отегчен от полуграмотни жалби : Пари – Жилище – Деца – Пари. Вятърът е грабнал вестника из ръцете ми, за да го отнесе през терасата - в морето. Саксията с алено мушкато – съвсем е залиняла. Небето е някак прекалено прозирно и синьо. Морето е кротнало, като пред буря. Тогава, презокеанските лайнери в пристанището блесват отведнъж в безумна белота, отразени върху нас. Заедно с последните лъчи на залязващото слънце, от което зависи всичко. Трепвам радостно – Моето Момче Е Тук. Но, в душата стене нова болка - все по-потайно става това дете.
НАПОСЛЕДЪК, моят син все по-често закъснява. Чудя се, къде би могло да се губи това дете. Освен това, отбягва да вечеря.

 

 

THE END
17.8.2011 г. 22:59:50

   

 

 
Категория: Изкуство
Прочетен: 706 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.08.2014 17:11

 

image
(C) 2000-2011 - Bogomil kostov AVRAMOV-HEMY
На Чичо Коста Шишков

СПОМЕНИ 
ОТЛЕТЯЛИ
С ЕДНА ЦИГУЛКА

РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ - ХЕМИ

 

ТЕЗИ ЗЛАТИСТИ ЕСЕННИ ДНИ,прочиствах темелите на старата фамилна къща. Твърдо решен да се отърва от всичко онова - което не е за уличната кофа за боклук. Там, в Гръцката Махала над морето. (Къща от греди, с варакосано слънце на чело, загледана в морето, потънала в очакване на изгрев!) Проектирана за ококорени по посоките на света кореняци на Белоград, от пътешестващ архитект. Пътем загубил диплом, но не и талант. Преди повече от половин век, покойният мой Баща, Барба Драгоста Николиди Втори-Пиро, (Име странно – не ли?), ми бе посочил назидателно единственият за онова време местен клошар. Син на някога просперираща белоградска фамилия, доктор по сравнителна лингвистика и социология. Скитникът бе намерил приложение на своите знания, придобити под покрива на Сорбоната, единствено по новъведените градски кофи за смет. (Made in ČSSR!) Тук, в забутаният апендикс на Балканите наричан Белоград, сравнителната социология на общинарите бе ясна от векове: скара-бира-скара-бира-скара. Виж, бе натъртил тогава Папа, да не се получиш докторант, ровещ в кофите със смет! Тези старци, преди да отлетят в Невъзвратимото, как усещат, що ще се сполучи?
ОТХВЪРЛЯХ СЛОЙ ПОДИР СЛОЙ ДОМАШНА НАТОРИЯ. Щом открихх старинния скрин на Барба Пиро; недокоснат от Времето на Времената; потръпнах. В една от неговите ракли се спотаяваше, (Мелодичен звън!), все още годна да свири, тъжи и развеселява, моята стара концертна цигулка. Грабнах коженият калъф. Претрополих по стълбите. Трескаво го положих го върху леглото. Разтворих скъпоценната дървена кутия, а от нея изригна аромат на колофон, на отдавнашна есен, на море, на Любов и на Делфин, на смоква и финап, на райска ябълка и - на липа. Гушнах кадифената възглавничка на рамо, а тя въздъхна, па излъчи онзи старомоден парфюмен аромат, (“Chambеr”!), който се нарича Минало Незабравимо. Инструментът простена в моите старешки ръце. (Качествен инструмент, не се саморазстройва!) Дръпнах по струните лък. О, как не се забравя нищо. В  кутията се мъдреше букетче изсъхнали цветя, превързани с някога белоснежна кордела. (О, наивни комсомолски дни!)  Прибавих ги към цигулката и лъка. Седнах да се наплача, преди завинаги да се сбогувам. Цигулката ми бе дала много. Бе отнела едно детство. За благодарност бе получила ненавист. Разделяхме се завинаги. Едва ли щяха да ми платят толкова - колкото заслужава подобен скъпоценен инструмент. Знаех, че великолепните всевъзможници-държавници от една недалечна скапана страна; преди да внесат що да е в Парламента; задължително присядат в мълчание на пода. Че да бъдат възможно най-земни. Предположих - всъщност - на нашите им е все тая. Щом решенията се получават в папки по проект. Предоставящи им възможност да поставят - тук-там - освен препинателните знаци, и по някоя и друга нула. (Отдавна не следя никаква политика – случайни хора витаят там!)  Съсредоточих се, в полза на своята верна стара концертна цигулка. Реших, въздъхнах, па размислих Прииска ми се да я тресна на парчета. Но, оптимално ли ще да е това? Ако я продам, рекох си, може пък да успея да платя, ток, вода и телефон, за изтеклия месец. Иначе – капалъ. Ако не я продам, казах си, като нищо ще ми спрат, и ток, и вода, и телефон, па и ще ме изтипосат в някой местен вестник от световна величина. (Четен от преводачи, из тоалетни на посолства!)  В краят на краищата, ще си ме дадат под съд. Като нищо, ще си ме осъдят. (Нима не сме държава в непрестанен преход!) От всяко положение означава “Стоп!”, реша ли да се юрна на стари години на работа зад граница, (В Германия търсят кенефчии с докторат. Квартира и транспорт -  безплатни!), където работодателите цивилизовано ти вземат здравето. Реших да се поглезя. И тъй – и инак – ще се мре. Що да не го сторя? Изтегнах се на пода, като истински държавник. Отдадох се на спомени. (Време топло, бие  на сън!) Спомени се намериха в излишък. И направиха, да пропусна настоятелните прозвънявания, на търговеца на музикални инструменти. Готов да купи моята нещастна цигулка на безценица. (Крепи го износ зад граница. Срещу старинни музикални инструменти, вкарва втора ръка електроника! Далновидни люде – Бре!?!).

БЯХ ЕДВА ДЕВЕТ ГОДИШЕН, (Майките отписват синовете си от личен отчет, на подобна възраст!), когато Маман ме взе за ръка. Каза едно “Пари има!”, па ме заведе в единственият музикален магазин в Белоград. Там, всред прашясали музикални инструменти зад огромни стъклени витрини, и рафтове с пожълтели от времето печатни издания, (Руски романси и канцонети!), между огромна като британски локомотив златиста медна туба, и самотен като скандинавски лебед бял роял; под зеленикав похлупак от гебеджанско стъкло, върху къс протрито кадифе от старата завеса на Театъра; лежеше Една Истинска Майсторска Лъскава Цяла Нова-Новеничка Четири-Четвърти Концертна Цигулка. Разбрах – какво ме очаква. Със все сили започнах да рева. Продавачът Бай Юрдан Трамонтана, незначителен музикант ала изключителен търговец, подсвирквайки с уста, успя да ме баламоса. Отмести ритуално стъкленият похлупак. (Зън!) Внимателно го постави върху белият роял. (Зън! Зън!) Възхитен отстъпки три крачки назад. (Зън! Зън! Зън!) Грабна цигулката. Размаха театрално лък. И, (О, Белоградское Мигновенье!), изпълни онзи посредствен ресторантски чардаш, сторил се на Маман шедьовър достъпен за всеки заекващ хлапак. (Сякаш възмутен, роялът проскърца върху своите колелца, готов да хукне по улица “Преславска”. Да претрополи по “Вапцаровска”. Да премине покрай слисаните милиционери пред пристанищните порти. Да кривне през кеят, че да цопне от срам, при потопените кораби в морето.) Така получих нова-новеничка концертна цигулка. И, онова срамно петно за човек “не съвсем в ред”, каквото на Балканите лепват на всеки, опитал да надмогне бедността чрез упорство и талант. (При пореден „преход“, ти го натикват в полицейското досие, върви се оправяй!) Бай Юрдан пипна парите. Тури ги в джеб. Написа фактура. И, ми натика цигулката в ръце. 
- Можеби – да! – хладно изрече. – Но в Белоград - не!
Усмивката на Маман помръкна. Беше се освободила от куп пари. Бе получила насмешка в добавък. Днес съм наясно, какво е искал да каже. В тези шибани балканоидни приморски градчета всичко – испокон веков - върви по списък. Независимо от смяната на управленски мутри.
ВЪРНАХМЕ СЕ КАПНАЛИ ОТ ПЪТ У ДОМА. Гордо  прекосили древен Белоград надлъж, подир това нашир. Нека види този скапан град кацнал на брега на морето Темарин, още един талантлив начинающ цигулар. (Завистниците да пукнат!) Влачех се с Маман, под летния пек, срещу потокът ефтинджии-курортисти, и хленчех. Отказах чашата боза с муха, която Маман ми предложи в едва одържавената сладкарница „Пчела“. Никак не е за забравяне, как Маман бе безкрайно горда. Със своята нова червена касторена шапка, с трицветна патриотическа кордела висяща наназад. С моята нова цигулка в една ръка, подръпвайки ме с другата. Докато аз не преставах да се препънам, и да хленча, че не искам да ставам цигулар. Дали това не е единствената моя реално сбъдната мечта?
ВОЙНАТА БЕ СВЪРШИЛА. Поне така писаха вестниците. Баща ми, Гемиджи Барба Драгоста Николиди Втори - Пиро, бе демобилизиран. За да се тюхка по кафенета и кръчми, как морето бъка от мини, докато делфинолова запада. Сега се оказа - кисел-прекисел - у дома. С димяща лула в ръка. Пред стъкленица върла ракия. Току що бил обявен за враг на СоцЪ, а гемията „Марифея“ конфискувана, в полза на самозвана рибарска кооперация. Взема цигулката в лапи. Поогледа я. Почука вещо с пръст. Хвърли поглед върху фактурата.
- Парб - колкото за цял кораб . . .
Яхна ядосан велосипеда. Па отпори към Холандския Кей, където за последно да погали славната така “Марифея”.
ТАЗИ ТРЕТА ПО РЕД ЦИГУЛКА възрадва Чичо Коста Явлението, задължителният балкански квартален интелектуал. Запасен подофицер-школник на ̀Т Бозе Почивший Цар Борис Трети Обединител. Самоук лютиер на наградни цигулки за конкурса в Провадия. Махленски учител по цигулка, който не си поплюва да тряска лък, по младенчески невинно фалшивящи пръсти. (Заплаща се на час!)
ЧИЧО КОСТА ЯВЛЕНИЕТО НЕ СЕ ПРАВЕШЕ ЕВРОПЕЕЦ.  Бе по рождение такъв. Днес, започне ли небето да ръми; особено в късна есен, а есента в Белоград е повече от златна; ставите на пръстите на бедната моя лява ръка напомнят, че може би - и - аз съм донейде европеец. Отдавам  го на изисканите педагогически похвати на моят пръв учител по музика. Никога, на годините прекарани във флота.
ЧИЧО КОСТА ЯВЛЕНИЕТО, (Първи Работнически Тамбурашки Оркестър при Морско Казино-Белоград!), всяка вече; размахваше окапал артистичен перчем, дирижираше с лък и изпълняваше на цигулка - потупвайки  войнствено с крак; всичко онова, което тогавашната цензура считаше за правоверно-допустимо. (Безусловно всички цензори са подозрително морални, освен, че са ура-патриоти!) Трепетно следвоенно време; допуснало удивително скоростната виртуозна румънска "Диминяца", на кръчмарска сцена.  По време на урок, с повод и без повод, Чичо Коста Явлението размахваше войнствено лък.
- Ще станат сто години мръсен фашизъм, на тоз въшлив Балкански Полуостров, Майка – а – а … Ето защо, тук няма никакви явления!
Тази дълбока философска мисъл, предрешила неговият артистичен псевдоним, винаги си ме спожда, затворят ли ми врата под нос номенклатурни администратори, и сертифицирани пишман-експерти. 
ВСЕКИ БОЖИ ДЕН, към пет часа подир обед, Чичо Коста Явлението обличаше черният официален държавен фрак от новооснования симфоничен оркестър, където бе концертмайстор. За да прескочи до кварталната кръчма “Трите Шопа”. Където да пийне една-две греяни. После, здравословно развеселен, тананикайки си подпури от “Веселата Вдовица”, да заеме своето очарователно работно място - на касата в прясно национализираната “Баня Горгона”. Където да продава билети и късове домашен сапун, на закъсали с хигиената съкварталци.  Освен това най-съвестно да охранява, да не би някой рядко изтрезняващ високореволюционизиран селяндурин от Стойновият Хан, (Нездраво явления за Новият Наш Социалистически Начин на Живот!), по погрешка да прескочи от мъжкото отделение - в женското. Трябваше да се живее. А, да се живее на Балканите от Изкуство, от време онт е непосилен лукс.
ПОРАДИ ПРИЛИВ НА КАНДИДАТ-НОВОЖИТЕЛИ, за през новите съвсем човечни времена, Народна Баня  № 1 - “Горгона” заработи на смени. От пет часа зарана до пет часа подир обед – само за жени. От шест часа подир обед до полунощ – само за мъже. През останалото време – за семейни клиенти – срещу паспорт. Над банята напрегнато витаеха възможно най-загадачни изпарения. Стелеха се на вълма над керемидените покриви на Белоград. Достигаха далечните околности при Ветрената Воденица. Връщаха се. Лутаха се ведно с облаците над Морето. За да се въздигнат; превъплътени в слух, легенда или виц; навъзбог. Една топла пролетна нощ Мутата Цепелина-Цеп авторитетно изръмжа. - Оберлихта над “Горгона” предизвиква

- Като как?
- Просветва – загасва . . .
Съобщил на баща си, но той махнал отегчено с ръка. Докато майка му се изчервила, креснала – така се правят деца! - па влязла в кухнята да чупи за хаир чинии.
В ЕДНА МАХАЛА, КЪДЕТО ВСИЧКО Е ДО БОЛКА ЯСНО, рядко остават неизяснени загадки. Необходимо бе да се разбере, какво се случва посред нощ, под просветващият оберлихт на “Горгона”. И, през една мъглива есенна вечер, заедно с Мутата Цепелина-Цеп и едно куцо махленско куче, изкачихме възможно най-тихо разбрицаните дървени стълби към терасата със оберлихт. Под покрова на нощта, като под огромен окуляр на микроскоп, къпалнята на “Баня Горгона” блестеше с белотата на второкачествен мрамор, тук-там изкърпен с фаянсови плочки, че векът бе модерен и велик. Чичо Коста Явлението и Леля Мика - неговата неразделна съпруга, с кофи и метли в ръце, захвърлили всякакви дрехи, почистваха Народна Квартална Баня № 1, от наслоената през деня мръсота. (Години по-късно, седях край подобен оберлихт в една операционна зала в Грац, за да изучавам похвати, които днес намирам безчовечни!). Но тогава, ние, двама махленски хлапаци със жълто около уста, стояхме смаяни пред Блесналата Гола Истина На Живота. Човекът който правеше и живееше с изкуство, се прехранваше, отмивайки в градската канализация остатъчната мръсота на Белоград.  С такъв устрем и професионален плам, че каналът виеше като човек. Работата бе към край. Чичо Коста и Леля Мика изчезнаха за миг. Отново се появиха. Той - навлякъл държавният концертен фрак по голо, с позлатен саксофон в ръце. Тя – обвита в шармантен карминен воал. Под високите сводове на „Баня Горгона“, един саксофон проплака. Леля Мика, неуспяла да се пенсионира балерина, с нездрави разбирания за съвременният балет,  скокна върху подиума за теляк. И затропа степ, с налъмите за баня.
О, танц на апостолически безумци!
О, безумен хъс за изкуство! Насладата от Забраненото е  непосилно сладка? Дали го вършеха всяка вечер? Какво друго биха могли да си позволят?  Да набият гората
отдавна не стискаше никому. Всички комитски места – до едно, бяха превърнати в курортни зони - прилежно затрупани със стопански отпадъци. Не преставам да си мисля, че някога цялата Втора Световна Война е водена, за да бъде светът хубаво затрупан с отпадъци.
СПОМНЯМ СИ СЪВСЕМ ТОЧНО, каква пиеса изпълни Чичо Коста Явлението тогава. Забраненото упадъчно Буги-Вуги “Пияният Кълвач”.
(Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )             (Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )                (Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )
Чичо Коста изпълняваше мелодията майсторски, негръмко, в потайна доба, навлякъл държавен фрак на голо; за Себе Си, за Леля Мика,за  Господ-Бог, и най-вече - за хлапаците в махалата. През времена, когато забраните са прекалено ортодоксални, на хората не им остава нищо друго освен, да ги преодоляват всред непрогледен мрак. Аха! Ето защо оберлихтът над “Баня Горгона”, периодично просветва и погасва. При разрешена от Властите мелодия, оберлихтът свети. За забранена от Властите мелодия – тъмнее. Но Мелодията, О!, повикът за Свобода – си вървеше. Едно нещо никога не успях да си обясня. Как и какво танцуваше Леля Мика, щом Чичо Коста Явлението изкомандваше “Мрак!”  Но, какво значение. Всичко това,  но и още, и още си припомних, през този тъжен ли тъжен, златен октомврийски ден. Когато под натиск на милите вресливи домашни, (Така податливи на общодържавни кризи!), реших да продам бедната моя концертна цигулка. Единствена реално скъпа вещ, която някога съм притежавал в наследство. 
ТЪРГОВЕЦЪТ БЕ БРУТАЛЕН МЕРАКЛИЯ.  Довтаса с камионетка. (Мерцедес за покойници, пребоядисана в калифорнийски роз’!) Хвърли пари върху масата, а на мене ми идеше да потъна в земи. Хей така – от сантименти. Не се възпротивих. През целият свой съзнателен живот, не съм се противил. Нито на Господ-Бог, нито на Църква, нито на Партия - още по-малко на Началник. Не съм се противил и не се противя,  дори на режима на вечно скапаната ни непрокопсала държава. Сега - дори не се опитах. Бях само един търпелин стар пречупен клон. Който скоро съвсем ще посъхне. Те Бяха Успели.  Да, да, да. Те Бяха Успели.  Да си ме По – Чу – Пят!Търговецът грабна алчно цигулката. Изсмя се тържествуващо. Много се търсели такива талпи – представете си! – нарече цигулката “талпа”. Художниците ги вграждали в картини – представете си! – една “Гуарниери”, като подложка за картина. Вече всичко било електроника – представете си! - само Той и Аз не сме били електроника. Ако останело нему, всичко неелектронно щял да превърне в пух, и прах, и пепел. От отпадъци най-стръмно се разбогатявало.  И изчезна, разговаряйки по мобифон. Погледах нищожната сума. Не бе кой знае какво, но все пак бе далавера. Незабавно хукнах към пазар “Чаталджа”. Купих хляб, сол и вино. По навик - буца колофон. За сирене и яйца пара не остана. На връщане, в припадащия здрач си се чувствах, кой знае защо, сякаш надувам онзи златен саксофон. Но саксофон никогa съм нямал, а сега нямах и цигулка. Казвах си, че не бих могъл да тръгна по улиците, да се правя, че свиря на несъществуваща цигулка. По забавно е, да побръмквам с бузи, като саксофон. “Пияният Кървач” е славно парче, за побръмкване с бузи! Напомня за Недостижима Свобода. Навярно подозирате. Аз съм стар ерген. За мене никой никога няма да танцува. Макар, че Онзи Червен Шарф, онзи парцал за почистването на Омърсени Горгони,  своевременно съм гепцал, та прикътал присърце.
ПОБРЪМКВАЙКИ С УСТА, провлачвайки парализиран крак от супера към дома, за лишен път установих, че всъщност Никой Никога Не Ме Е Обичал Така Безотказно И Лудо, както някога Леля Мика Обичаше Чичо Коста Явлението. Там, след полунощ. Върху подиума за теляк. Любовно вирнала крака, към оберлихта на “Народна Баня № 1 - Горгона”. Удивено пресрещнала втренчените погледи на две онаниращи момчета, и скимтящо куче. Извезвайки Онзи Танц на Любов всред Мрачина, който така рядко някой някога успява докрай да постигне. Размахвайки карминен воал, подобен на душа на мъртвец.  
РЕШИХ, че няма да платя стотинка на трите обирджийски инкасаторски компании, (Ток, вода и газ – всеки месец!), па що ще да става. Не харесвам подобно всенародно изнудване. Но то - от самосебе си се получава. Престанеш ли да се съпротивляваш. Всъщност, отървбх се съвсем навреме - от любимата цигулка? На хаплювци като мен - цигулки ли са нужни? Нужни им са прът, знаме, и автомат. Не някаква си реплика на Страдивари. (Antonius Stradivarius Cremonenius Faciebat Anno 1713) Сетих се, как с парите от моята славна цигулка, ако не платя Ток-Вода-Газ и Смет, бих могъл да си купя саксофон втора употреба. (Внос USA!) Само че,  кой ще танцува за мен!?! Ами къде!?! “Баня Горгона” отдавна не съществува. Обществените бани са заменени с дискотеки. В които може, и “Пип-Шоу” да видиш, и като в баня да се изпотиш, и - в морга да полегнеш.
У ДОМА ПОГЛЕДЪТ МИ ПОПАДНА върху моят стар училищен тъпан. Лични хора приватизираха градове и села. Аз прилапах тъпана от духовата музика на закритото училище, в което преподавах. Няма да приватизирам диригетската палка, я! За нея се изисква - освен лека ръка, и талант. Зарязан под дебел слой прах върху гардероба, този  славен учебен тъпан, под въздействие на неведоми климатични сили, безпрестанно потрепва и отглася. Дано не гръмне някога – когато спя. Стъпих върху един стол. Докопах барабана. Грабнах онзи хубав кожен топ с  дръжка. Задумках със все сила. Можеби някой би се разбудил. Но блокът в който живея, разполага с толкова модерна шумоизолация, че все едно нищо не се бе случило. Дали просперитетът на съвременното човечество не се корени именно във взаимната изолация? Пардон, кой спомена Прозрачност?
THE END
8/13/11 6:08:54

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1544 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 29.08.2014 17:48

image

БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ
BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV RUSSEFF-HEMY

КНИГИТЕ
THE BOOKS


 

  • ЩУРЕЦ В ЧОВКА, разкази, Профиздат-1990, София.

CRICKET IN BEACK, short stories, Profizdat Publishers-1990,

Sofia, Bulgaria

  • МАРИФЕЯ ИЛИ ДА РАЗГОВАРЯШ С ДЕЛФИНИ, роман, Океан Прес-Варна, 1996, Варна.

MARIFEYA OR TO SPEAK DOLPHINS, novel,

Ocean Press-Varna, 1996, Bulgaria.

  • ВСЕОБЩОТО НАСЛЕДСТВО НА ПЛАНЕТАТА ИЛИ ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА,

екомаринистична публицистика, Океан прес-Варна, 1998, Варна.

THE COMMON HERITAGE OF THE PLANET OR ABOUT FISH AND PEOPLE,

marine-ecology publicism, Ocean Press-Varna, 1998, Varna, Bulgaria,.

  • СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ, новела, Океан Прес-Варна, 2007, Варна.

THE STARTLED SHEEPENS, novel, Ocean Press-Varna, 2007, Bulgaria.

  • ЧАСЪТ НА СТАРАТА ПЧЕЛА, медена готварска книга, Океан Прес-Варна, 2002, Варна.

THE OLD HONEY BEE"S TIME, Honey Cook Book, Ocean Press-Varna, 2002, Varna, Bulgaria.

  • ПРОВАДИЯ ДНЕС, ревю, Океан Прес-Варна, 1993, Варна.

PROVADYA TODAY, revue, Ocean Press-Varna, Varna, 1993, Bulgaria.

  • КАСПИЧАН ДНЕС, ревю, Океан Прес-Варна, 1992, Варна.

KASPITCHAN TODAY, revue, Ocean Press-Varna, 1992,Varna, Bulgaria.

  • МАЕСТРО АКАПЕЛА ПРОВАДИ, изследване, Океан Прес-Варна, 2000, Варна.

ACCAPELLA MAESTRO PROVADY, research, Ocean Press-Varna, 2000, Bulgaria,.

  • НА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТОВЕН, очерк, Океан Прес-Варна, 2000, Варна.

OF THE MA-TA-RA THE GUARD MOST CHERISHED, sketch, Ocean Press-Varna, Varna, 2001q Bulgaria.

  • МИСИЯ КАТУЛ-ТОМПСЪН, изследване, Океан Прес-Варна, Варна, 2008.

MISSION KATUL-THOMPSON, research, Ocean Press-Varna, Varna, 2008, Bulgaria.

  • КОТА 850-1944, изследване, Океан Прес-Варна, 2007, Варна.

COTTA 850 – 1944, research, Ocean Press-Varna, 2007, Varna, Bulgaria.

  • ВИКОВЕ, роман, Океан Прес-Варна, 2004, Варна.

THE SHOUTHS, novel, Ocean Press-Varna, 2004, Varna, Bulgaria

THE END
11.08.2011


 


 


 




 
Категория: Изкуство
Прочетен: 692 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 03.12.2012 23:05
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1318274
Постинги: 1401
Коментари: 653
Гласове: 883
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2011  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031