Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363858 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 12.08.2011 г.

 

image
(C) 2000-2011 - Bogomil kostov AVRAMOV-HEMY
На Чичо Коста Шишков

СПОМЕНИ 
ОТЛЕТЯЛИ
С ЕДНА ЦИГУЛКА

РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ - ХЕМИ

 

ТЕЗИ ЗЛАТИСТИ ЕСЕННИ ДНИ,прочиствах темелите на старата фамилна къща. Твърдо решен да се отърва от всичко онова - което не е за уличната кофа за боклук. Там, в Гръцката Махала над морето. (Къща от греди, с варакосано слънце на чело, загледана в морето, потънала в очакване на изгрев!) Проектирана за ококорени по посоките на света кореняци на Белоград, от пътешестващ архитект. Пътем загубил диплом, но не и талант. Преди повече от половин век, покойният мой Баща, Барба Драгоста Николиди Втори-Пиро, (Име странно – не ли?), ми бе посочил назидателно единственият за онова време местен клошар. Син на някога просперираща белоградска фамилия, доктор по сравнителна лингвистика и социология. Скитникът бе намерил приложение на своите знания, придобити под покрива на Сорбоната, единствено по новъведените градски кофи за смет. (Made in ČSSR!) Тук, в забутаният апендикс на Балканите наричан Белоград, сравнителната социология на общинарите бе ясна от векове: скара-бира-скара-бира-скара. Виж, бе натъртил тогава Папа, да не се получиш докторант, ровещ в кофите със смет! Тези старци, преди да отлетят в Невъзвратимото, как усещат, що ще се сполучи?
ОТХВЪРЛЯХ СЛОЙ ПОДИР СЛОЙ ДОМАШНА НАТОРИЯ. Щом открихх старинния скрин на Барба Пиро; недокоснат от Времето на Времената; потръпнах. В една от неговите ракли се спотаяваше, (Мелодичен звън!), все още годна да свири, тъжи и развеселява, моята стара концертна цигулка. Грабнах коженият калъф. Претрополих по стълбите. Трескаво го положих го върху леглото. Разтворих скъпоценната дървена кутия, а от нея изригна аромат на колофон, на отдавнашна есен, на море, на Любов и на Делфин, на смоква и финап, на райска ябълка и - на липа. Гушнах кадифената възглавничка на рамо, а тя въздъхна, па излъчи онзи старомоден парфюмен аромат, (“Chambеr”!), който се нарича Минало Незабравимо. Инструментът простена в моите старешки ръце. (Качествен инструмент, не се саморазстройва!) Дръпнах по струните лък. О, как не се забравя нищо. В  кутията се мъдреше букетче изсъхнали цветя, превързани с някога белоснежна кордела. (О, наивни комсомолски дни!)  Прибавих ги към цигулката и лъка. Седнах да се наплача, преди завинаги да се сбогувам. Цигулката ми бе дала много. Бе отнела едно детство. За благодарност бе получила ненавист. Разделяхме се завинаги. Едва ли щяха да ми платят толкова - колкото заслужава подобен скъпоценен инструмент. Знаех, че великолепните всевъзможници-държавници от една недалечна скапана страна; преди да внесат що да е в Парламента; задължително присядат в мълчание на пода. Че да бъдат възможно най-земни. Предположих - всъщност - на нашите им е все тая. Щом решенията се получават в папки по проект. Предоставящи им възможност да поставят - тук-там - освен препинателните знаци, и по някоя и друга нула. (Отдавна не следя никаква политика – случайни хора витаят там!)  Съсредоточих се, в полза на своята верна стара концертна цигулка. Реших, въздъхнах, па размислих Прииска ми се да я тресна на парчета. Но, оптимално ли ще да е това? Ако я продам, рекох си, може пък да успея да платя, ток, вода и телефон, за изтеклия месец. Иначе – капалъ. Ако не я продам, казах си, като нищо ще ми спрат, и ток, и вода, и телефон, па и ще ме изтипосат в някой местен вестник от световна величина. (Четен от преводачи, из тоалетни на посолства!)  В краят на краищата, ще си ме дадат под съд. Като нищо, ще си ме осъдят. (Нима не сме държава в непрестанен преход!) От всяко положение означава “Стоп!”, реша ли да се юрна на стари години на работа зад граница, (В Германия търсят кенефчии с докторат. Квартира и транспорт -  безплатни!), където работодателите цивилизовано ти вземат здравето. Реших да се поглезя. И тъй – и инак – ще се мре. Що да не го сторя? Изтегнах се на пода, като истински държавник. Отдадох се на спомени. (Време топло, бие  на сън!) Спомени се намериха в излишък. И направиха, да пропусна настоятелните прозвънявания, на търговеца на музикални инструменти. Готов да купи моята нещастна цигулка на безценица. (Крепи го износ зад граница. Срещу старинни музикални инструменти, вкарва втора ръка електроника! Далновидни люде – Бре!?!).

БЯХ ЕДВА ДЕВЕТ ГОДИШЕН, (Майките отписват синовете си от личен отчет, на подобна възраст!), когато Маман ме взе за ръка. Каза едно “Пари има!”, па ме заведе в единственият музикален магазин в Белоград. Там, всред прашясали музикални инструменти зад огромни стъклени витрини, и рафтове с пожълтели от времето печатни издания, (Руски романси и канцонети!), между огромна като британски локомотив златиста медна туба, и самотен като скандинавски лебед бял роял; под зеленикав похлупак от гебеджанско стъкло, върху къс протрито кадифе от старата завеса на Театъра; лежеше Една Истинска Майсторска Лъскава Цяла Нова-Новеничка Четири-Четвърти Концертна Цигулка. Разбрах – какво ме очаква. Със все сили започнах да рева. Продавачът Бай Юрдан Трамонтана, незначителен музикант ала изключителен търговец, подсвирквайки с уста, успя да ме баламоса. Отмести ритуално стъкленият похлупак. (Зън!) Внимателно го постави върху белият роял. (Зън! Зън!) Възхитен отстъпки три крачки назад. (Зън! Зън! Зън!) Грабна цигулката. Размаха театрално лък. И, (О, Белоградское Мигновенье!), изпълни онзи посредствен ресторантски чардаш, сторил се на Маман шедьовър достъпен за всеки заекващ хлапак. (Сякаш възмутен, роялът проскърца върху своите колелца, готов да хукне по улица “Преславска”. Да претрополи по “Вапцаровска”. Да премине покрай слисаните милиционери пред пристанищните порти. Да кривне през кеят, че да цопне от срам, при потопените кораби в морето.) Така получих нова-новеничка концертна цигулка. И, онова срамно петно за човек “не съвсем в ред”, каквото на Балканите лепват на всеки, опитал да надмогне бедността чрез упорство и талант. (При пореден „преход“, ти го натикват в полицейското досие, върви се оправяй!) Бай Юрдан пипна парите. Тури ги в джеб. Написа фактура. И, ми натика цигулката в ръце. 
- Можеби – да! – хладно изрече. – Но в Белоград - не!
Усмивката на Маман помръкна. Беше се освободила от куп пари. Бе получила насмешка в добавък. Днес съм наясно, какво е искал да каже. В тези шибани балканоидни приморски градчета всичко – испокон веков - върви по списък. Независимо от смяната на управленски мутри.
ВЪРНАХМЕ СЕ КАПНАЛИ ОТ ПЪТ У ДОМА. Гордо  прекосили древен Белоград надлъж, подир това нашир. Нека види този скапан град кацнал на брега на морето Темарин, още един талантлив начинающ цигулар. (Завистниците да пукнат!) Влачех се с Маман, под летния пек, срещу потокът ефтинджии-курортисти, и хленчех. Отказах чашата боза с муха, която Маман ми предложи в едва одържавената сладкарница „Пчела“. Никак не е за забравяне, как Маман бе безкрайно горда. Със своята нова червена касторена шапка, с трицветна патриотическа кордела висяща наназад. С моята нова цигулка в една ръка, подръпвайки ме с другата. Докато аз не преставах да се препънам, и да хленча, че не искам да ставам цигулар. Дали това не е единствената моя реално сбъдната мечта?
ВОЙНАТА БЕ СВЪРШИЛА. Поне така писаха вестниците. Баща ми, Гемиджи Барба Драгоста Николиди Втори - Пиро, бе демобилизиран. За да се тюхка по кафенета и кръчми, как морето бъка от мини, докато делфинолова запада. Сега се оказа - кисел-прекисел - у дома. С димяща лула в ръка. Пред стъкленица върла ракия. Току що бил обявен за враг на СоцЪ, а гемията „Марифея“ конфискувана, в полза на самозвана рибарска кооперация. Взема цигулката в лапи. Поогледа я. Почука вещо с пръст. Хвърли поглед върху фактурата.
- Парб - колкото за цял кораб . . .
Яхна ядосан велосипеда. Па отпори към Холандския Кей, където за последно да погали славната така “Марифея”.
ТАЗИ ТРЕТА ПО РЕД ЦИГУЛКА възрадва Чичо Коста Явлението, задължителният балкански квартален интелектуал. Запасен подофицер-школник на ̀Т Бозе Почивший Цар Борис Трети Обединител. Самоук лютиер на наградни цигулки за конкурса в Провадия. Махленски учител по цигулка, който не си поплюва да тряска лък, по младенчески невинно фалшивящи пръсти. (Заплаща се на час!)
ЧИЧО КОСТА ЯВЛЕНИЕТО НЕ СЕ ПРАВЕШЕ ЕВРОПЕЕЦ.  Бе по рождение такъв. Днес, започне ли небето да ръми; особено в късна есен, а есента в Белоград е повече от златна; ставите на пръстите на бедната моя лява ръка напомнят, че може би - и - аз съм донейде европеец. Отдавам  го на изисканите педагогически похвати на моят пръв учител по музика. Никога, на годините прекарани във флота.
ЧИЧО КОСТА ЯВЛЕНИЕТО, (Първи Работнически Тамбурашки Оркестър при Морско Казино-Белоград!), всяка вече; размахваше окапал артистичен перчем, дирижираше с лък и изпълняваше на цигулка - потупвайки  войнствено с крак; всичко онова, което тогавашната цензура считаше за правоверно-допустимо. (Безусловно всички цензори са подозрително морални, освен, че са ура-патриоти!) Трепетно следвоенно време; допуснало удивително скоростната виртуозна румънска "Диминяца", на кръчмарска сцена.  По време на урок, с повод и без повод, Чичо Коста Явлението размахваше войнствено лък.
- Ще станат сто години мръсен фашизъм, на тоз въшлив Балкански Полуостров, Майка – а – а … Ето защо, тук няма никакви явления!
Тази дълбока философска мисъл, предрешила неговият артистичен псевдоним, винаги си ме спожда, затворят ли ми врата под нос номенклатурни администратори, и сертифицирани пишман-експерти. 
ВСЕКИ БОЖИ ДЕН, към пет часа подир обед, Чичо Коста Явлението обличаше черният официален държавен фрак от новооснования симфоничен оркестър, където бе концертмайстор. За да прескочи до кварталната кръчма “Трите Шопа”. Където да пийне една-две греяни. После, здравословно развеселен, тананикайки си подпури от “Веселата Вдовица”, да заеме своето очарователно работно място - на касата в прясно национализираната “Баня Горгона”. Където да продава билети и късове домашен сапун, на закъсали с хигиената съкварталци.  Освен това най-съвестно да охранява, да не би някой рядко изтрезняващ високореволюционизиран селяндурин от Стойновият Хан, (Нездраво явления за Новият Наш Социалистически Начин на Живот!), по погрешка да прескочи от мъжкото отделение - в женското. Трябваше да се живее. А, да се живее на Балканите от Изкуство, от време онт е непосилен лукс.
ПОРАДИ ПРИЛИВ НА КАНДИДАТ-НОВОЖИТЕЛИ, за през новите съвсем човечни времена, Народна Баня  № 1 - “Горгона” заработи на смени. От пет часа зарана до пет часа подир обед – само за жени. От шест часа подир обед до полунощ – само за мъже. През останалото време – за семейни клиенти – срещу паспорт. Над банята напрегнато витаеха възможно най-загадачни изпарения. Стелеха се на вълма над керемидените покриви на Белоград. Достигаха далечните околности при Ветрената Воденица. Връщаха се. Лутаха се ведно с облаците над Морето. За да се въздигнат; превъплътени в слух, легенда или виц; навъзбог. Една топла пролетна нощ Мутата Цепелина-Цеп авторитетно изръмжа. - Оберлихта над “Горгона” предизвиква

- Като как?
- Просветва – загасва . . .
Съобщил на баща си, но той махнал отегчено с ръка. Докато майка му се изчервила, креснала – така се правят деца! - па влязла в кухнята да чупи за хаир чинии.
В ЕДНА МАХАЛА, КЪДЕТО ВСИЧКО Е ДО БОЛКА ЯСНО, рядко остават неизяснени загадки. Необходимо бе да се разбере, какво се случва посред нощ, под просветващият оберлихт на “Горгона”. И, през една мъглива есенна вечер, заедно с Мутата Цепелина-Цеп и едно куцо махленско куче, изкачихме възможно най-тихо разбрицаните дървени стълби към терасата със оберлихт. Под покрова на нощта, като под огромен окуляр на микроскоп, къпалнята на “Баня Горгона” блестеше с белотата на второкачествен мрамор, тук-там изкърпен с фаянсови плочки, че векът бе модерен и велик. Чичо Коста Явлението и Леля Мика - неговата неразделна съпруга, с кофи и метли в ръце, захвърлили всякакви дрехи, почистваха Народна Квартална Баня № 1, от наслоената през деня мръсота. (Години по-късно, седях край подобен оберлихт в една операционна зала в Грац, за да изучавам похвати, които днес намирам безчовечни!). Но тогава, ние, двама махленски хлапаци със жълто около уста, стояхме смаяни пред Блесналата Гола Истина На Живота. Човекът който правеше и живееше с изкуство, се прехранваше, отмивайки в градската канализация остатъчната мръсота на Белоград.  С такъв устрем и професионален плам, че каналът виеше като човек. Работата бе към край. Чичо Коста и Леля Мика изчезнаха за миг. Отново се появиха. Той - навлякъл държавният концертен фрак по голо, с позлатен саксофон в ръце. Тя – обвита в шармантен карминен воал. Под високите сводове на „Баня Горгона“, един саксофон проплака. Леля Мика, неуспяла да се пенсионира балерина, с нездрави разбирания за съвременният балет,  скокна върху подиума за теляк. И затропа степ, с налъмите за баня.
О, танц на апостолически безумци!
О, безумен хъс за изкуство! Насладата от Забраненото е  непосилно сладка? Дали го вършеха всяка вечер? Какво друго биха могли да си позволят?  Да набият гората
отдавна не стискаше никому. Всички комитски места – до едно, бяха превърнати в курортни зони - прилежно затрупани със стопански отпадъци. Не преставам да си мисля, че някога цялата Втора Световна Война е водена, за да бъде светът хубаво затрупан с отпадъци.
СПОМНЯМ СИ СЪВСЕМ ТОЧНО, каква пиеса изпълни Чичо Коста Явлението тогава. Забраненото упадъчно Буги-Вуги “Пияният Кълвач”.
(Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )             (Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )                (Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . )
Чичо Коста изпълняваше мелодията майсторски, негръмко, в потайна доба, навлякъл държавен фрак на голо; за Себе Си, за Леля Мика,за  Господ-Бог, и най-вече - за хлапаците в махалата. През времена, когато забраните са прекалено ортодоксални, на хората не им остава нищо друго освен, да ги преодоляват всред непрогледен мрак. Аха! Ето защо оберлихтът над “Баня Горгона”, периодично просветва и погасва. При разрешена от Властите мелодия, оберлихтът свети. За забранена от Властите мелодия – тъмнее. Но Мелодията, О!, повикът за Свобода – си вървеше. Едно нещо никога не успях да си обясня. Как и какво танцуваше Леля Мика, щом Чичо Коста Явлението изкомандваше “Мрак!”  Но, какво значение. Всичко това,  но и още, и още си припомних, през този тъжен ли тъжен, златен октомврийски ден. Когато под натиск на милите вресливи домашни, (Така податливи на общодържавни кризи!), реших да продам бедната моя концертна цигулка. Единствена реално скъпа вещ, която някога съм притежавал в наследство. 
ТЪРГОВЕЦЪТ БЕ БРУТАЛЕН МЕРАКЛИЯ.  Довтаса с камионетка. (Мерцедес за покойници, пребоядисана в калифорнийски роз’!) Хвърли пари върху масата, а на мене ми идеше да потъна в земи. Хей така – от сантименти. Не се възпротивих. През целият свой съзнателен живот, не съм се противил. Нито на Господ-Бог, нито на Църква, нито на Партия - още по-малко на Началник. Не съм се противил и не се противя,  дори на режима на вечно скапаната ни непрокопсала държава. Сега - дори не се опитах. Бях само един търпелин стар пречупен клон. Който скоро съвсем ще посъхне. Те Бяха Успели.  Да, да, да. Те Бяха Успели.  Да си ме По – Чу – Пят!Търговецът грабна алчно цигулката. Изсмя се тържествуващо. Много се търсели такива талпи – представете си! – нарече цигулката “талпа”. Художниците ги вграждали в картини – представете си! – една “Гуарниери”, като подложка за картина. Вече всичко било електроника – представете си! - само Той и Аз не сме били електроника. Ако останело нему, всичко неелектронно щял да превърне в пух, и прах, и пепел. От отпадъци най-стръмно се разбогатявало.  И изчезна, разговаряйки по мобифон. Погледах нищожната сума. Не бе кой знае какво, но все пак бе далавера. Незабавно хукнах към пазар “Чаталджа”. Купих хляб, сол и вино. По навик - буца колофон. За сирене и яйца пара не остана. На връщане, в припадащия здрач си се чувствах, кой знае защо, сякаш надувам онзи златен саксофон. Но саксофон никогa съм нямал, а сега нямах и цигулка. Казвах си, че не бих могъл да тръгна по улиците, да се правя, че свиря на несъществуваща цигулка. По забавно е, да побръмквам с бузи, като саксофон. “Пияният Кървач” е славно парче, за побръмкване с бузи! Напомня за Недостижима Свобода. Навярно подозирате. Аз съм стар ерген. За мене никой никога няма да танцува. Макар, че Онзи Червен Шарф, онзи парцал за почистването на Омърсени Горгони,  своевременно съм гепцал, та прикътал присърце.
ПОБРЪМКВАЙКИ С УСТА, провлачвайки парализиран крак от супера към дома, за лишен път установих, че всъщност Никой Никога Не Ме Е Обичал Така Безотказно И Лудо, както някога Леля Мика Обичаше Чичо Коста Явлението. Там, след полунощ. Върху подиума за теляк. Любовно вирнала крака, към оберлихта на “Народна Баня № 1 - Горгона”. Удивено пресрещнала втренчените погледи на две онаниращи момчета, и скимтящо куче. Извезвайки Онзи Танц на Любов всред Мрачина, който така рядко някой някога успява докрай да постигне. Размахвайки карминен воал, подобен на душа на мъртвец.  
РЕШИХ, че няма да платя стотинка на трите обирджийски инкасаторски компании, (Ток, вода и газ – всеки месец!), па що ще да става. Не харесвам подобно всенародно изнудване. Но то - от самосебе си се получава. Престанеш ли да се съпротивляваш. Всъщност, отървбх се съвсем навреме - от любимата цигулка? На хаплювци като мен - цигулки ли са нужни? Нужни им са прът, знаме, и автомат. Не някаква си реплика на Страдивари. (Antonius Stradivarius Cremonenius Faciebat Anno 1713) Сетих се, как с парите от моята славна цигулка, ако не платя Ток-Вода-Газ и Смет, бих могъл да си купя саксофон втора употреба. (Внос USA!) Само че,  кой ще танцува за мен!?! Ами къде!?! “Баня Горгона” отдавна не съществува. Обществените бани са заменени с дискотеки. В които може, и “Пип-Шоу” да видиш, и като в баня да се изпотиш, и - в морга да полегнеш.
У ДОМА ПОГЛЕДЪТ МИ ПОПАДНА върху моят стар училищен тъпан. Лични хора приватизираха градове и села. Аз прилапах тъпана от духовата музика на закритото училище, в което преподавах. Няма да приватизирам диригетската палка, я! За нея се изисква - освен лека ръка, и талант. Зарязан под дебел слой прах върху гардероба, този  славен учебен тъпан, под въздействие на неведоми климатични сили, безпрестанно потрепва и отглася. Дано не гръмне някога – когато спя. Стъпих върху един стол. Докопах барабана. Грабнах онзи хубав кожен топ с  дръжка. Задумках със все сила. Можеби някой би се разбудил. Но блокът в който живея, разполага с толкова модерна шумоизолация, че все едно нищо не се бе случило. Дали просперитетът на съвременното човечество не се корени именно във взаимната изолация? Пардон, кой спомена Прозрачност?
THE END
8/13/11 6:08:54

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

Категория: Изкуство
Прочетен: 2077 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 29.08.2014 17:48
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363858
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2011  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031