Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2364028 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 17.08.2011 г.
image
(C) 2000-Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ
РАЗКАЗ
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
   

 

         
 

НИЕ ОБИТАВАХМЕ старинна къща недалеч от морския бряг. Жалко подобие на замък изграден от архитект, в последния момент решил, че тук биха могли да живеят хора. Къщата се намираше на къса, павирана, пристанищна уличка. Вградени в дебели като на храм зидове, стоманени врати водеха към глухи вътрешни дворове. Нощем, щом трамонтана хукнеше в несвестен бяг, а морето започваше да се бунтува лудо, вратите проскърцваха в несмазвани векове шарнири, и бурята изхвърляше по брега всичко спотаено на морското дъно. Безумни песни, изтръгвани от вятъра сред нощ. Къшей хляб, мечта и вяра, предизвикващи самотата в мъжът да запее. Но, кой би могъл да надпее вятър?
БЯХМЕ НАЕЛИ КВАРТИРАТА по спешност. Бяхме се нанесли светкавично. Подмамени от фалшивата романтика на самотата. Каква илюзия.Още първата събота привечер, плахи стъпки прекосиха пустата тераса. На вратата похлопа русокосо десетинагодишно момче.
- Мама - тук ли е?
Запита, а Донна изведнъж покри с ръце своят огромен, набъбнал от плод стомах. Свечеряваше. Вратите на съседните складове проехтяваха под нас с грохот, който би могъл да разплаче всекиго. Поканихме нечакания гост на нашата трапеза. Хапвахме бавно. Пиехме чай. Всяка вечер имахме макарони с доматен сос, светъл липов чай с мед. Изобретения на Донна, с които се славеше, като домакиня.
- Как се казваш?
 Детето преглътна и се разсмя.
-   Зако . . .
- Името нашенско ли е?
- Нашенско . . .
- Ще преспиш ли, у дома?
Запитах, а Донна отново покри с ръце огромният свой плоден стомах.
- Невъзможно! – Оживи се момчето. – Татко ме чака в кафе-тераса “Куцото Куче”. . .
Станахме да изпратим нечаканият гост.
- Нали понякога мога да идвам тук? Можеби Маман от нейде ще се появи.
Дали му бе забавно, или изглеждаше така?  От лицето му не слизаше широка и доверчива усмивка. Очите му все шареха из нашият нов дом, сякаш умишлено укривахме неговата майка. Кимнах утвърдително с глава. По него време все още си въобразявах, как няма никакво значение, кой идва - кой си тръгва от някой дом.
ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА. Стъпките на Зако прошумяха по терасата навън. Проехтяха през камерата на стълбището. Отекнаха по коридора – улей. Неспокойно разбърквах захарта, в изстиналата чаша чай. С какво ме бе поразил този малчуган? Предизвестие ли бе всичко това Потърсих очите на Донна, но те отсъстваха – загледани в затръшнатата от вятъра врата.  
- Чичо Пет! – тросна се внезапно Донна, и отнесе съдове-те в кухнята. – Чичо Смет!
Преобърнах захарницата, а всеки жител на Белоград знае, че това не води на добро. Приседнах на колене, и започнах да събирам от пода онова, което все още би могло да се съхрани – няколко къса ароматна кафяво оцветена захар.
ЗАКО ИДВАШЕ всяка събота привечер, за да търси своята майка; жена съвсем непозната за мен и за Донна; сякаш все още властваща в това някога изцяло нейно пространство от вселената на малкия край-брежен Белоград. И, докато прекосяваше терасата на старата еврейска къща край морето, стъпките му стенеха непоносимо. Връхлитайки върху ми, с неизбежност на присъда. Нещо загадъчно витаеше наоколо, правеше да се чувствам обречен, и аз не знаех какво именно е то.
- Отначало живеехме тук трима, - разказваше момчето отпивайки глътка чай, питие, от което и днес притежавам неизмерими запаси. – Татко, Маман и Аз, заедно с кучето Джан. После, останахме само Маман и Аз.
Вятърът виеше по терасата, затръшвайки невидими врати, премитайки последни есенни листа.
- Сега живея при Татко и Джан. Маман се изпари. Ти, нали познаваш Маман, Чичо Пет?
От къде можех да познавам тази жена? Бяхме наели къщата чрез трето лице. Не, не, не! Никога не бях чувал!
- Маман, Чичо Пет, харесваше цветя и огледала.
Поглеждах скритом Донна, а тя полагаше треперящи ръце върху своят издут от предстоящ разкош корем, където някой се бунтуваше, а нямах сърце да прогоня този странен - вече обичаен - непълнолетен гост.  Внезапно Зако скокваше, и хукваше през терасата, по стълбите навън. Оставахме с Донна сами, но и не съвсем.
- Чичо Пет! – Крещеше загубила свяст. – Чичо Смет!
Свивах безпомощно рамене. Желаех да я успокоя, но това бе невъзможно. 
ЗАПОЧНАХ ДА ОТБЯГВАМ ДОННА. В мислите ми рееше неопределеният образ на странната непозната жена – майката на Зако. Коя ли бе тя? Изчезнала от света на Зако, появила се в света на непознати. Все по-често бях изпълнен с чувство, че ето на, ще се появи за да потърси Зако – нейното дете. Тук, в обитаваното до неотдавна – тяхно си - жилище. Невидимо открехваща врати, затръшваща полуотворени прозорци. Неуловима сянка пробягваща от стая - в стая. Нематериална, недостоверна, невидима и неизвестна. Все по-осезателно присъстваща, подир всяко посещение на Зако.
ПОНЯКОГА, когато стъпките на момчето хукваха през терасата навън, а пътната врата се захлопваше със звън, аз се спусках към прозореца. Погледът ми гонеше зле осветената улица. Зако лудуваше от стена до стена, удряйки с юмрук пресъхналите летни капчуци. Извличайки несвестни звуци, отекващи надълбоко в мен. За да останат, и завинаги покълнат. Отдалечах ли се от прозореца, тишината на изоставената къща ме обвиваше в бухарско одеяло. Върнех ли се в тъмнеещото прозоречно петно, в мене се вливаше отдалечаващият се тътен на, пеещите безпощадна песен, прогнили водосточни тръби. Преглъщах предстояща мъка. Предвкусвах бъдеща съдба. Понякога, прикрит зад дебелото зеленикаво прозоречно стъкло, окуражавах скритом момчето.
- Удряй! – Крещях със все сила, и размахвах безпомощно юмруци. - Удряй, както и където подобава! Натроши на пепел всичко старо – натроши – и – и . . .
Отвръщаше ми сподавеният хлип на Донна. Окопитвах се. Замлъквах.
Друг път упреквах останалият свят.
- Ох, - въздъхвах скритом, - кога най-подир абсолютно всичко ще бъде подменено с пластмаса? Та, най-подир по света да настъпи равновесие, и безметежна тишина. Боже Господи – кога?
И си отговарях, че когато това най-накрая стане, за подмяна на душите – няма да се намери нито подходяща, нито достатъчно пластмаса.Терзания, не убягващи от погледа на Донна. Все си мислеше, че някога съм срещал майката на Зако, че не случайно Зако иде да я търси тук.
СВИКНАХ, всяка вечер, да се вслушвам за удари по старите порутени капчуци. Искаше ми се, тези удари да се повторят и потретят. Да не стихват никога. Да се множат и размножават, за да остана завинаги буден за необичайната човешка мъка. Но, само трамонтана през покривите юрваше и шумеше. Правейки да ми се струва, как някаква жена броди по откритата тераса, как трескаво подвиква името на Зако, как мтли да не разбива старите пресъхнали каптчуци. Скоквах. Запалвах всички светлини. Терасата светваше като палуба на кораб. После загасях тези светлини, като оставях да мъждее единствена една. Щото, ако Зако или неговата майка се появят, да се отзова незабавно. Завръщах се в отеснялото семейно легло. Намирах Донна как скритом хлипа, търсейки да ме приеме. Навлизах в нейната все по-плътна; гореща, странно трепетна, все по рядко разрешена за ласки; плът. По-самотен от всякога. Ужасяван от самотният гонг на пресъхнали от недостиг на обич ламаринени капчуци. Потресен, че светът потъва под покривало от егоизъм, безразличие, и морална смърт. Не, по терасата не бродеше никой.
ОНАЗИ НЕЗАБРАВИМА НОЩ, тишината бе лепкава като гнусно парче найлон, под който едва дишах. В полумрака, ръцете на Донна незнайно защо – пропламваха в несвестна топлина. Светлина от свещ трептеше под високия таван. Върху мрежата срещу комари дъждовник, просвирваше смъртоносна песен.  Дъждовникът нагонваше среднощни пеперуди. Светкавично пронизвайки ги, с удивително дълъг, невидим, жилав гъвкав език. Не подозирах, че появата на дъждовник не води до добро. Сега уверено зная. Появата на дъждовник, никога не води до добро. Ето защо – прогонвайте ги – възможно най-екологично.През тази нощ, с Донна се любихме без насита. Гласовете ни отекваха далеч навън. Излитаха през отворените врати и прозорци. Хукваха по терасата. Попадаха в забравени от Бог, Цар и Господар, бездънни затънтени дворове, където  обрасли с треволяк смокини, райска ябълка и финап, докосваха небеса на щастливци. Прокънтяваха всред купища непотребна железария, остатък от презокеански кораб, превърнат в бали пресовано желязо. Голи и безпечни, заспахме наситени и беззащитни.
ЩОМ СЛЪНЦЕТО скокна над хоризонта, а отраженията на морето заиграха по белосания на две – на три таван, отворих сънено очи. През отворения към терасата нисък прозорец, зад мрежата срещу насекоми, надничаше Зако. Подсвирнах изненадано с уста. Покрих с одеяло, обезфор-меното от бременността сънено тяло на Донна.
- Мама, - проплака детето, обхождайки ни с  поглед. - Мама!
- Това е Донна, - отвърнах, - моята другарка.
Бе недоверчив, колкото си иска. Приотворих външната врата, а Зако се спусна към ателието на Донна. Запря пред подпрените до стената пресни живописни платна. Върху тях, големи и малки, познати и непознати, знаменитости и нищожества, лудуваха от любов, радост и самодоволство.
- Лято е, моето дете . .
- Искам да е зима, Чичо Пет, искам да е зима!
Потърсих светлина в очите на малкия човек, но такава не успях да открия. Само в ъглите им бе утаена невинна влага, и аз се наведох, и целунах по челото непознатото чуждо дете предчувствайки, как вече няма да го видя никога.  Но, Зако с ярост ме отхвърли.
 - Нима не разбираш, Чичо Пет, - кресна детето преди да хукне навън, - нима не разбираш? 
Прииска ми се да побегна. Но накъде – за кога?
- Те Всички Са Еднакви – и – и . . .
Спуснах се смаян подир това дете-столетник. Запрях всред лабиринта на стълбището. Неизвестно защо проплаках, па се разридах, докато очите ми останаха сухи. Поразен установих, как новото Време на Времената задължително ни прави несълзящи, и все повече и повече – учтиво-пълзящи. В името на елементарното човешко оцеляване. Но какво? И - за какво? А Зако кръстосваше улицата, нанасяйки удар подир удар, върху грохналите от тежестта на годините прогнили ламаринени водосточни тръби. И, тръбите се откъсваха, и падаха, чрез гръм и трясък, будещ в душата ми камбани.
ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЯ на същият адрес. Таванът безнадеждно капе. От терасата нахлува дъждовна вода. Морето гризе темелите на старата еврейска къща край морето, и носи влага. Не бих могъл да предприема нищо. Все още вцепенен – Признавам! -  от прилива и отлива на дете, натирено от своя Баща, за да търси своята Майка там – където тя никога, никога, никога не би могла да се завърне.  По несравним начин разрушило онова малко, което се опитвах да съградя. Защото Донна щом роди, и ме напусна. Натовари на товарен пикап своите картини, целуна малкия си син в коша, и замина неизмеримо надалеч. За да живее в самота. Това прави да си мисля, че подобно на някой старци, древните къщи крият в себе си неопозната опасна магия. Добра или зла, тя съществува комулирана в нейното пространство, за да изригне с нечувана сила някой Предопределен Божи Ден. Предполагам, магията на крайбреж-ната къща бе, да прогонва майките - в търсене на илюзорна свобода; докато приковава бащите към техните деца - за да мъсти. Но, в какво са виновни децата? Това е то – което никога не бих могъл да проумея.
А ДОННА, СЯКАШ ПОТЪНА В ЗЕМЯТА. Това ме кара да си мисля, за второто заклинание на тази древна къща. Майките да не се завръщат никога обратно, а бащите и децата вечно да ги търсят. Предполагам съществува и трето заклинание, но какво е то, за сега не желая да открия. 
ПОНЯКОГА, когато почивам на припек на терасата, отпуснал застаряващо тяло в избелял платнен шезлонг, прелиствайки жалбите на хората – тази най-точна и вярна литература; докато гларусите прелитат ниско над покривите на града налитайки кофите за смет вместо да нагонват риба всред морето; аз се вслушвам с нарастваща тревога в съсъка на внезапно бликнал вятър, за да доловя стъпките на Зако, превърнал се в необясним съдбовен спомен. Предполагам някога ще се яви. Тогава, въпроси ще задавам аз. Всъщност, дали това не е третата съдбовна орисия на тази вечно рушаща се неразградима къща – да приемеш чуждо, докато отхвърлящ свое?
ПРИВЕЧЕР, моят вече десетгодишен син, се втурва по стълбите с ученическа раница на гръб. За да ме разбуди от дрямка по отминалото време. Кафето е преляло в спиртника, а аз съм задрямал отегчен от полуграмотни жалби : Пари – Жилище – Деца – Пари. Вятърът е грабнал вестника из ръцете ми, за да го отнесе през терасата - в морето. Саксията с алено мушкато – съвсем е залиняла. Небето е някак прекалено прозирно и синьо. Морето е кротнало, като пред буря. Тогава, презокеанските лайнери в пристанището блесват отведнъж в безумна белота, отразени върху нас. Заедно с последните лъчи на залязващото слънце, от което зависи всичко. Трепвам радостно – Моето Момче Е Тук. Но, в душата стене нова болка - все по-потайно става това дете.
НАПОСЛЕДЪК, моят син все по-често закъснява. Чудя се, къде би могло да се губи това дете. Освен това, отбягва да вечеря.

 

 

THE END
17.8.2011 г. 22:59:50

   

 

 
Категория: Изкуство
Прочетен: 973 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.08.2014 17:11
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2364028
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2011  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031