© 2004 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

от

Всичко на този свят е относително …

Алберт Айнщайн

Някой някога е прозрял, че за да бъдат достигнати върхове, са необходими дълбоки корени. Едно от тези талантливи коренища се явява родът на покойния песенен акапела

МАЕСТРО СВЕТОСЛАВ ОБРЕТЕНОВ ПОПОВ.

Бурен късновъзрожденски музикален дух, който би могъл достойно да се нареди между малцината всевечни българи обитаващи духовната съкровищница на света. Независимо от неговият дълбоко драматичен, анархобунтарски, откровено комунарски жизнен път, бохемско музикално развитие и партизирано творчество.

В СРЕДАТА НА ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ОТМИНАЛИЯТ ДВАДЕСЕТИ ВЕК,

ръководната шапка на Коминтерна търпи капитални промени. Проличават удивителни разноезичия между маркс-криминали, франс-комунари и совиет-комунисти. (Прозвището “комуняги” възниква в наши дни!) Прословутия партиен подход за безпощадно управление на масите бива преразгледан, обновен, преосмислен и онагледен. Предстои връщане към компромисната икономическа политика на НЕП. Непрестанно бюрократизиращата се партия-държава поставя бунтарското творчество, до неотдавна широко промотирано като официална национална политика, под подозрение. (Властта е взета. Войната е спечелена. Договорени са петдесетина години конкурентно равновесие. Да живей Животът!) Особено упоритите препъни камъчета смахнати идеалисти-бунтари, от оно време мечтаещи социализъм – вън от партийните редици. Онези, които са отървали кожата при Драва и Соболч, са обявени за страхливци. Тези, които са се престарали в “борбата за мир” – не са ли малко нещо луди!?! Следдеветосептемврийската смъртоносна жътва всред доверените кръгове на “прогресивната” българска интелигенция, дала свидни жертви в борбата с монархо-фашизма, е под пара. Пипнеш ли властта, що ти трябва да останеш комунар? Мнозина, за безобиден виц се просщават с най-свидното. Бившите активисти на БОНСС и РМС, (Освен един-двама които са се криели без да бъдат търсени!), биват обявени за досадни, смешни и излишни старомодни мърморковци. Лустросан марксистки “академизъм” ще възвеличае онези, които в окупационния хаос са успели да се вредят над народо. Кастата на новите партийни секретари успява, чрез бездействие и оплюване на всичко ново и различно, да отклонява всеки опит за организац;ионно-технологични нововъведения под предлог за възпиране на контрареволюция. (Има кой да мисли за това!) Подложени на невиждан партиен “контрол”, унижения и погазване правата на личността, знакови фигури посягат към най-скъпото. Между тях и изключително талантливия, в творческа зрялост а наивен до кости, неповторим народностен музикален творец, позволил си някога да срещне в лице Зороастър. Светослав Обретенов ще бъде безмилостно отстранен. Защо, завинаги ще остане загадка.

НА БАЛКАНИТЕ

традиционната българска интелигенция - учителите, търпят глад но поддържат огромни лични библиотеки. Така е и със стария провадийски учител по музика Бай Обретен попов. Неговият дядо Обретен Кондака, е дошъл по време на руско-турската война от Русия на рамо с трилинейка, под мишница с вълшебна гъдулка. Всяка вечер в Дом Обретен Попов се пее и свири. Пригласят двамата сина, (Сашо - цигулар и Светослав - цигулар и пианист!), дъщерята Люба и жена му Невена. Първоначална учителка в близкото село Добрина (Джиздаркьой!) прочута с това, че преподава безусловно всички предмети от първи до четвърти клас чрез пеене. Застаряващ толстоист, поддържащ томове ръкописни сборници, където записва едногласно свои и дочути мелодии. Невена ражда две първи момчета по околните села, но загубва второто. Щом усеща че третото е на път, тръгва пеш от Добрина към малката общинска клиника с аптека в източния край на Провадия. Ражда се Светослав. Възслабичко длъгнесто момче, което ще лепи музиката по себе си, щом я дочуе. Проруската патриархална школовка, световната немотия в която е затънало българското учителство, прави в човешкия и музикален натюрел на младежа да залегне староруския комплекс на “борческа мирова скръб”. Светослав разбира, че ще ползва вехтории чак до гроб. Вехто е пианото на единственото кино в града. Вехта е цигулката на която свири. Вехта е Провадия. Първите опити на Светослав Обретенов в хармонизация и създаването на песни, (“Моите пролетни надежди” и “Во стаичката пръска аромат” и “Черньо” и “Зажени се Димка-Будимка”!), датират от краят на двадесетте години на миналия век. Веднага биват запяти от пристрастената към песни на народностна основа, будна гимназиална младеж. Любомир Пипков вече е създал симфоническата поема “Конници”, по текст на Никола Фурнаджиев. Светослав е възхитен. За сега е в Провадия, където съпровожда на пиано неми филми в единственото кино. Щом лентата се запали, тарикати ръкопляскат като луди, за да продължи да свири. Плъзва шеговита мълва, че лентата се пали защото Светльо прекалено разпалено акомпанира. По-добре да учи другаде. Във Варненската мъжка гимназия младежта стачкува, кипи и прегаря. Даскал Обретен не харесва комунарски нагони, (Друго нещо е Толстой!), а във Варна талантите испокон веков са излишни. Светослав Обретенов бива препратен да учи в София. Когато завършва гимназия (1929!), къщата в Провадия бива продадена, (По-късно превърната в музей, днес реституирана а музеят разтурен!). Семейството се преселва в столицата начело с пенсионирания Даскал Обретен. Майка Невена ще кара още година из провадийските села. Големият брат Александър е зарязал консерваторията в Краков, и следва архитектура във Виена. Люба е в прогимназия. Необходимостта от пиано е крещяща. Семейството се стяга и купува. Светльо установява, че би могъл да спретне песен от всяка произнесена сричка. Неговата оратория “Ескадрони” по текст на Христо Смирненски, (Инспирирана от “Конници” на Л. Пипков!), бележи път и развитие. Партията-попечителка, която оцелява променяйки обшивка без да променя цвят решава, че е налице перспективен безумно смел боец. И започва с дребни синдикални задачи. Още

ПРЕДИ ДА ЗАВЪРШИ ХІІ КЛАС,

Светльо ще ръководи хор от 80 човека при “Читалище Яворов” на Слатински Редут. Читалището е бедно. Диригентът съпровожда песните с цигулка. Професор Н. Абаджиев го чува и оценява. За да го покани в своя академичен клас по цигулка. Но Обретенов е решил да се занимава с пиано. Не е пропуснал да се готви за приемни изпити при проф. Тамара Янкова. Музика, хорове, музика и нищо друго! Това са неговите дни и нощи. В писане на възхитителната хорова песен “Хайдути” (1928.!) дотолкова се е увлякъл, че е пропуснал цялата матура. Това не му пречи да се яви при тогавашния директор на Музикалната академия Дим. Хаджигеоргиев, за да го убеди да бъде приет в Академията, (!?!), като матурата вземе по-късно. Абитюрентът Светослав Обретенов Попов издържа входящи изпити (1931.!) за Музикалната академия и става студент, без да е завършил гимназия. Усилията на преподавателите да го вкарат в руслото на суровата немска пианистична школа, ще се окажат потресающо успешни. (Номер изобретен от Салиери, погаждан на прекалено талантливи новопръкнали бедняци!) Бъдещия виртуоз-пианист е ликвидиран в зародиш. Автономната свободна постановка на ръцете, резултат на интимното его на начинаещия самоизграден артист, както при пианото така и при цигулката, се преследва подобно ерес. Под дъжд от лицемерни усмивки, Светослав Обретенов за пръв път се усеща трайно измамен. Чудесно подготвен в началото на годината, на годишните изпити той се гипсира. Зарязва лекции. И, вместо на космополитна дейност, удря на комсомолска. Без да престане да ръководи акапелни хорове. Където го помолят. Каквито му попаднат. Дори да не му платят. От тук вредния слух, че като е съчинил и прокарал 195 песни и кантати-оратории, 16 симфонични и инструментални пиеси, като е написал 2 опери и 16 теоритични съчинения, въобще не е следвал и завършил Академия. На Балканите почтените оценки най-често идват от зад граница. Концертното турне на хор “Средец” (Диригент Крум Бояджиев!) в Югославия (1938.!), бива ознаменувано с песните на Светльо “Стефан Караджа” и “Син ти е, бабо, разбойник” (Музикален критик М. Живкович!). Когато завърналия се от СССР Ал. Жендов поставя “Ревизор” по Гогол, на никой столичен композитор не му стиска да рискува политическо преследване, (Държи цял живот – независимо от смяна на цар, власт, политика или байрак!).  И музикалното оформление естествено е, от Светослав Обретенов. Никой не го пита до къде е стигнал със следването. В наше време опитите да бъде игнорирано националното културно наследство поради цвят, не е меродавно. Какво от това, че Обретенов през Времето на Времената е подчертано знаков пролетарски композитор? Кое ни дава право да си въобразяваме, че фашизмът е изчезнал с прекратяване на Втората Световна Война? Неговата икономическа модификация не е ли еднакво опасна? Пролетариат винаги е имало и, ще има. С ватенки или под скафандри. С търнакоп или пред компютър. В зависимост от степента на социално обезличаване, той ще устоява или ще руши. Когато германците навлизат в България, (1941!), по неведоми пътища Светослав Обретенов е монтиран за директор на стратегическото Радио Варна. Всред колегите по нотен лист лумва тежка професионална завист. И започват да събират обвинителен материал (В. Бобчевски!). С помощта на интимна “агентка на полицията” композиторът, който е започнал с излъчване на “Хованщина”, бива тежко компрометиран и изхвърлен на улицата. А чака дете. Гиньо Георгиев-съветски разузнавач нелегално завърнал се в България (1942.!), за да организира разузнавателни радиопредаватели в Добрич и Варна, (Два от тях по-късно разкрити!), бива насочен от Тотю Белчев към Светослав Обретенов за разработка. Една лунна нощ в Третата част на Варненската Морска градина, подир продължително политическо събеседване, Гиньо Георгиев го подава на изникнала сред нощ из мрака елегантна личност със шлифер, очила, мека шапка и ръце в джебовете. На този силно 

АРОМАТИЗИРАН С ОДЕКОЛОН "ЗОРОАСТЪР",

Светослав Обретенов доверява:

“Ще бъда безкрайно щастлив, ако след победата ми възложат да ръководя государствений хор.”

Столицата вече е обявила съдбоносна “символична” война. Съюзническите ескадри прелитат над България, без да я подлагат на бомбардировки. Неизвестен национал-патриотичен летец излита от Враждебна, и провокативно сваля англо-американски изстребител. Ескадрилата си работата над Плоещ. И на връщане вижда сметката на Стара София. Настава време за всеобщи евакуации. Страната потъва в още по-голяма мизерия, обезумявайки от глад. Варненският драматичен театър бива евакуиран в Долен Чифлик. Наколо гъмжи от десетки терористи, стотици антитерористи и хилядна войска. Комунизмът очаква своето време притаен в горите край Камчия. Започват зверства и издевателства, които този край не познава и под турско. Сакралната Дата и масовите деветосептемврийски арести срещу интелигенцията, заварват Светослав Обретенов във Варна. Те са приютени заедно със своята майка при състоятелни роднини. Съпругата Павлина Яшмакова е в южна България, заедно с оркестъра на Софийската опера под ръководството на Петър Стайнов. Варна е изпълнена с прясно пребоядисани партизани и братя-освободители. Но, има ли война без зулуми? Нещо особено съществено ще да е потресло крехката душа на милият партиен музикант. Гладът, лишенията, денонощния труд над пианото, дългогодишния полицейски надзор, контактите с нелегални, са допринесли да прегори от ентусиазъм. Потрошените нерви са страшни повече от потрошени кости. Тях нищо да ги замени не може. Талантът изпада в тежка душевна депресия, и изкарва във Варненската болница почти седмица. Но, няма време за болежки. Светослав Обретенов отново е назначен за директор на Радио Варна. Орлин Василев, като нов директор на радиоразпръскването, незабавно го привлича в Радио София. Някога, някъде, пред някакъв пореден Зороастър, той е заявил патриотическа ревност, всестранни услуги и музикален талант. Годините са тежки. Едни гуляят по механите. Други чакат на опашки за къшей хляб. Трети се чудят каква да я захванат. На народ който вечно се буни, установили някога древните перси, дай му музика, песни и танци. Кипва всеобща певческа дейност. Под приглас на акордеони, народът запява болшевишки, работнически и народни песни. Войната върви към победен край. Някой от дадените обещания все още се помнят, въпреки че приносиите на мнозина са повече от възможностите. През м. Октомври 1944.,

ДЪРЖАВНИЯТ РАДИОХОР,

бива поверен на изпитания хороводец Светослав Обретенов. Заветната мечта се сбъдва. За девет месеца хорът разучава около 100 песни при обем над 120 души. Прозвучават 60 микрофонни концерта,  от които са останали еднократи грамофонни плочи. Създават се дамски и мъжки състави. Хорът получава покани за международни турнета. Обретенов се разчувства и пише благодарско писмо до Г. Димитров, който си се труди над пестеливото бъдеще на България в прясно преоборудвания кабинет на Цар Борис Трети Обединител в ъгловата южна зала на Двореца в София:

“ Цялото ми творчество е било винаги насочено към разкриване на героичните образи от нашето минало и настояще.” (05.05.1946.!)

Писмото хваща декиш. Композиторът бива изпратен в Москва (1946.!), за музикално оформление на първия българо-съветски филм “България”. Две години по-късно, когато Партията разпалва достойно за възхищение принудително бригадирско движение, (Временно решило безработицата всред младежта!), Държавният Радиохор бригадирства по обектите с безплатни концерти. Светослав Обретенов се отпуска и можеби за пръв път истински влюбен, написва знаменитото бригадирско танго “Караул”. Поставяйки истинското начало на естрадната музика у нас. В наши дни този класически радиохор (Българска Хорова Капела “Светослав Обретенов”!), остава можеби единствено държавно оръжие за интелигентна национална интегрална идеологическа отбрана. Колкото да е неприятно на предубедените наши съвременници, готови да отрекат дори делото на Кирила и Методия,

ПЪРВАТА ОРАТОРИЯ

в историята на българската музикална култура изобщо, е ораторията на Светослав Обретенов “Партизани” (1948.!). Музикална находка, донесла на автора Димитровска награда ІІ ст. (1950.!)  (В наше време тази довалвирала държавна награда е затрита, сякаш безусловно всички наградени не я заслужават!) Обретенов е изпратен на специализация в Московската консерватория. Където написва кантата за смесен хор акапела “Запей наш бащин край”. Това става под методическо ръководство на стария имперски песенник Шапорин, (Лауреат на Сталинска премия – 1941,1946,1952.!), и оркестрирана при Раков. Малко подир своето завръщане, за актуалната политическа творба “Борба за мир” (1952.!), Обретенов получава Димитровска награда за втори път, което за политическите завистници е прекалено. Този присаден столичанин от Провадия си позволява да изтръгва крупните партийни дарове под носа на мнозина. Високата награда, (Става дума за около тогавашни милион лева!), бива профукана заедно с цялата капела и приятели във винаги престижния ресторант “България”. Обстановката около хора става още по-напрегната. По време на своите командировки зад граница, Обретенов е бил заместван от “специалисти” които са успели да започнат да разграждат изграденото. Мрачните мисли от времето на депресията във Варна (1944.!) отново изплуват и гнетят. Неговият близък приятел и биограф, Веселин Кръстев (1959.!), дефинитивно оправдава композитора, пропускайки да обвини времето:

“Чувства и мисли породени от трудностите на живота, от бюрократическото безсърдечие, от подлостта и лицемерието, от злобата и кариеризма на хора, с които той искаше да бъде искрен, прям и чист.”

Неизменният диригент на представителните младежки хорове на всички младежки фестивали, (Прага-47, Будапеща-49, Берлин-51, Букурещ-53!), е пропуснал най-важното. Да се уреди със секвестиран дом, в което се оказват така печени безусловно всички нашенски политически управленци. Продължавайки да обитава със семейството си част от старият Дом Обретен Попов на улица “Цар Асен Втори”, пълен освен с членове на неговото семейство, и с наематели по Закона за съдебно заселване на “свободните” жилищни площи. За да имаш собствен кабинет, трябва да притежаваш научна степен, а той е само един добросъвестен непретенциозен димитровски лауреат. Заплатите по онова време са смешни. Наградите е раздал на участниците в хора, без да се досети че все още има семейство. Характерните за нацията битовите неуредици, “вълчите музикантски нрави”, умствената преумора, правят изпадне в нелечима меланхолия. Всеки шум го дразни. Не иска да разбере, че му е необходима лечебна почивка. По цели часове остава мълчалив, замислен, сякаш безжизнен, отвратен от безпощадните механизми на управление на масите, които властта не се свени да прилага. Без да осъзнае, че след като е бил политически самозомбиран, подир това е бил целево роботизиран. От висотата на доказаните музикални постижения, все по-често си се пита,

КАКВО МИСЛЕХМЕ – КАКВО СЕ ПОЛУЧИ.

Натрупаната през годините горчилка се превръща в нелечима болест. Диагнозата е неточна. Лечението спорно и половинчато. Всъщност несъвършенно. Дали не безсмислено? На една от своите последни снимки композиторът и акапела диригент Светослав Обретенов Попов, съградил себе си и националния радиохор с помощта на огромни лишения и унижения, изглежда насмешливо отегчен. С неестествено подпухнал нос. (!?!) Сякаш разбрал и установил началото и краят. Прокарал граница между себе си и хората завинаги. Прикрил зад роговите очила омраза към самият себе си. Очевидци твърдят, че Светослав Обретенов бива държан под контрол в болницата по неизвестни причини. Дали става дума за узаптяване на неговия гений, обслужил Партията-попечителка напълно, достатъчно и окончателно? Трудно е да се гадае. Туширане на неговото огромно влияние в партията и правителството свързано с предстоящи политически рокади, (Брат му Александър Обретенов още през 1934. е секретар на БКП за София-окръг!), е предполагаемо. Ликвидиране на стари контакти с дубликати на Зороастър, периодично изхвърляни от употреба на път за Сибир, вероятни. В болницата бива посещаван по-често от своя биограф, отколкото от членовете на своето семейство. Диригентът Светослав Обретенов Попов най-често се намира в библиотеката в цивилен костюм, където задължително се възхищава от трудовете на марксисти-фундаменталисти в беседи с поредната “библиотекарка”.

“Със своето спокойно държание … правеше впечатление на човек, чието място действително не е в болницата”.
(В. Кръстев-1959.!)

Очевидно непоносимото е, че на практика е отстранен от любимата работа, докато подготвят да му я отнемат. Заради какво, би могло да се подозира. До кога? Не се знае. Срещу какво? Не е известно. Какво ще последва – е неясно. Последните му думи са документирани. Макар докрай наивни, те излъчват младежки оптимизъм:

“ДА ЖИВЕЕ БЪДЕЩЕТО!”

Денят е 16.05.1955. Рано зарана на този ден по недоразумение, Радио София излъчва “Реквием” от Моцарт.

“СМЪРТ НА ФАШИЗМА – СВОБОДА НА НАРОДА!”

После още веднъж съвсем навреме. В краят на годината с правителствен указ, на капелата “запевач на народа” (Д. Зенгинов-1977!), бива преименувана на името на неуморния народностен пролетарски хороводец Светослав Обретенов Попов от град Провадия, Област Варна, България.

Но, какво значение …

The End
04.6.2004 г. 13:08:48
04.6.2004 г. 20:51:34
05.6.2004 г. 10:45:56
20.08.2011/17:01