(C) 1999 - Bogomil Kostoff AVRAMOV - HEM 
ЧЕРВЕЙ  КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК 
- разказ от Богомил К. АВРАМОВ - ХЕМИ -

   ХАРЕСВАМ да пътувам с влак . В последно време обаче , очарованието на това пътуване напълно изчезна . Отсъства мирисът на дим , топлите вълма пара изпускани от локомотива , малките парченца безобидни сажди които попадат очите щом се надвесиш през отворения прозорец , безкрайните истории които разказва някоя престаряла старица , за Царят-Ловец изскокнал като приказка из близката гора , за да напълни шепата й със жълтици . С въвеждане на електрическата тяга , всичко стана привидно по-чисто и , за съжаление съвсем скучно . Така , често пъти влакът лети в пространство дотам обживяно , чак превърнато в безкрайно транснационално сметище , а ти се чудиш как и защо спътникът ти пухти , гледа те под вежди и , проверява съдържанието на своят вътрешен джеб . Но , все пак , разговори в купето има , каквито никой никога не би могъл да предвиди . Защото , животът понякога налага , хей така - без да има видима причина , да разтвориш душата си пред непознат . 

НЕОТДАВНА , влакът между столицата и морето , спря за минути всред някакъв тунел.
Светлините от прозорците хвърляха жълтеникави петна върху камъните , с които бе иззидан тунелът . Камъни , покрити неизтриваемо с локомотивни сажди от едно не така далечно време . Навярно , така ще си отидат през вековете , пренасяйки неразгадаеми частици от човешките съдби . Бяхме двама мълчаливци в купе , изпълнено с мрак . Човекът срещу мене размаха пръст и , отвори прозореца в мрака и , посочи .
- Я , - рече човекът , - вижте тези шуплести камъни . . . Сякаш проядени от червей . . .
Тъжно , тъжно се разсмя .
Свих рамене в недоумение . Подир няколкочасово пътуване , това бяха първите думи , които разменяхме . Щом влакът потегли отново , човекът ме докосна с ръка и , разказа .

МОЕТО ДЕТСТВО пхремина в Белоград , градът при Морето и Голямата Река , из криволиците на неговите прашни улици , където до премала гонехме футбол от стара прежда обшит в здрав брезентов плат . Калканите на занемарени къщи затулваха сенчести вътрешни дворове . Ухаещи на камфор , маслина и лимон , изпълнени с нарове и финап , разцъфнали всред лайкучка и билки . Претъпкани с никому ненужни вещи . Припокрити с изоставено пране приело цвета на небето . Преградени с дървени стобори , дворовете бяха космос и пространство ничие . Всред дворовете се гушеха дебелостволи столетници-смокини . Засадени в незапомнени времена , можеби от самият Господ-Бог . Спуснали корени дълбоко в сърцето на земята , те хвърляха непроницаеми летни сенки . Всяка ранна есен , всред тревясалите до пояс дворове , шетаха и витаеха зачумберени в черно стопанки , прибирайки сочни натежали от мъзга плодове . По костеливите старешки ръце оставаха да личат тъмни сладостни следи .
Жените събираха плодовете в дълбоки чисти калъфки от възглавници , криещи в себе си мечти на поколения . После , облизваха с дълъг , бърз като на дъждовник език своите светнали от ежедневно пране омедени длани . По стъблата на смокините пълзяха хиляди трудолюбиви мравки . Заедно с плодът , те попадаха в дълбоките импровизирани торби , където ароматът на липов цвят никога не бе изчезвал . От този сладък плод примесен изобилно с мравки , бабите варяха чаровно сладко , което помагаше при болест . Кой знае , можеби именно затова толкоз бързо възмъжахме . Но , можеби не само поради това .

ОБИТАВАХ , най-малката мансардна стая на света , каквато човек би могъл да си представи . Сътворена като за гномове . Залутана под високите градски звезди . В шумен ,пренаселен следвоенен дом , вмирисан до корен на зелева чорба и чесън .

ПО ОНОВА ВРЕМЕ , работех в депото на смени . Когато се завръщах в полунощ , главата ми ехтеше със звука на електрожени , с удари на чукове върху листова стомана , а свирките на локомотиви и съсъка на пара пищяха до зарана и будеха от сън .
Завръщах се бавно , и както ми се струва и до днес , някак особено значимо , през заспалия липов град , вкочанен всред лято от какви ли не разпоредби , предназначени да разморячат и потулят завинаги и Бог , и Дух , за да превърнат всичко в сива и безжизнена тълпа . А , изморените мои нозе , ме носеха бавно към дома , превръщайки уморлата в ленност , където да изкача седемнадесетте дървени стъпала до моята таванска стая , където да грохна изнемощял върху широко гъвкаво легло .
Заспивах незабавно . Будех се в ранни зори . Щур-прещур , свеж и бодър , сякаш вовеки
млад . Сядах пред изстинала супа и къшей клисав типов хляб . А , в ушите ми виеха локомотивни сирени и , трещяха удари от механични чукове .

ВСЯКА ВЕЧЕР , преди да заспя , хвърлях изморен поглед към тъмнеещият смокинов двор , над който хитро премигваха полуслепи порутени калкани , с незачулени полунощни прозорци . Техните обитатели , пребити от труд и недоимък , нямаха никакво желание да се вглеждат в чужди съдби . И , макар зад тях да се разиграваше непозволената романтика на недостижимото , аз не можех да удържа натежалите оловени клепачи ,
падащи като неумолим семафор , напиращи за задължителен сън .
Да , клепачите ми зовяха за сън , и аз се подавах на неговия жесток призив , пренебрегвайки най-самотната жена в света , която бавно , величествено и ритуално тържествено се разсъбличаше там , зад малкия светнал стъклен прозоречен екран , извисила чудовищнопищна гръд , независимо и гордо щръкнала над дворове със забравено къщно пране подпряно с чаталести колове , за да постави неистово стройни нозе върху умивалника , неизвестно защо отлят именно под самия прозорец . Подготвяйки среднощен тоалет предназначен другиму . Тоалет , който често имаше начало , но рядко имаше край .
Хубава , чиста , едра , снажна белоснежна голота , която би могла да вдигне мъртвец из гроба . Голота , която най-безгрижно се любуваше на себе си , в огледалото на среднощен прозорец . Зад който , бе потънал в безпросветен сън , целият крайбрежен свят на Белоград , опосканите от старешки длани смокинови дървеса , протритите знамена на изоставено под морския бриз пране , погледите на случайни миновачи и , взорът на едно дете . Прозорец , зад който витаеше космосът със своята вечна луна в пълнолуние и звезди недостижими , а понякога и , със своите дребни човеци .
Внезапно гледката изчезваше .
Екранът потъваше в мрак . За да се слее с потъналата в бръшлян стена на старата насрещна къща , с безличното лице на ноща но и , за да се запъти към идващия ден .
Ала , аз знаех .
Там , отсреща , две пронизително силни очи , очи видели какво ли не , преживели как да е , продължаваха да ме наблюдават скритом .
Тогава , запалвах всички светлини в своята мансарда .
Заставах пред моят прозорец .
И , изкарвах в полусън до заранта . Когато умората , щеше да надвие моето младенческо тяло , за да ме затръшне със всемогъща десница върху пиринченото проскърцващо легло на самотата , познало любов , зачеване , изневери , израждания , живот и смърт на неописуемо дълги безименни родове .
За да потъна в сън с една надежда .

ЕДНА ПРИВЕЧЕР , успях да избягам рано-рано от работа .
Ремонтът на локомотива бе завършен . Устремих се през глава към дома .
Застанах незабавно пред продзореца .
Екранът на моите въжделения спеше .
Взирах се цяла нощ надалеч и ненадалеч , но тя откликваше единствено чрез внезапни отблясъци върху бляскавата сякаш асфалтова повърхност на отсрещния прозорец .
Проседях безкрайни часове в ясната лятна нощ . Докато небето бавно започна да бледнее . Тогава открих , че там , отсреща , облегнат на прозоречната рамка на отворения изцяло прозорец , един непознат мъж спокойно пуши с лула . Това ме паникоса . Пийнах вода . Окопитих се . Хвърлих се върху разкривеното легло . Но , пред очите ми бе къпещата се в мрак жена и , непознатия мъж безразлично загърбил безподобни красоти , за да изпуши своята лула тютюн , преди да потегли .

С ПОЯВАТА НА НЕПОЗНАТИЯ МЪЖ , огледалото на недостижимото престана да проблясва . Всъщност , понякога прозорецът просветваше с бързина на мълния , но така краткотрайно и дотам пестеливо , че силуетът на мъж или жена едва пробягваше по него
Все пак , всяка привечер , по стар навик , подир монотонния работен ден , аз заставах на своя наблюдателен пост . Търсейки самотата на онази жена .
О , аз не търсех нейното тяло .
Аз търсех нейният поглед залутан надалеч в ноща , прелитащ над белналият се Белоград , над отсрещните хълмове покрити с вечна мъглявина , надалеч в Морето , там , където се вливаше Голямата Река и , параходи зовяха за пред дълъг път .
Поглед докосващ небето , единен със всевечното .
Поглед , който издирва , търси и , намира .

ОНАЗИ КЪСНА НОЩ , в съвсем потайна доба , когато градът бе така притихнал , че се чуваше ревът на недалечното море , а луната плувнала в кръв бягаше всред облаци за да се скрие , прозорецът на моите мечтания неудържимо блесна . Жената се яви и , махна неспокойно с ръка . И до днес мисля , че в този неин неистов зов , имаше и отчаяние , и гняв . Но , дали имаше щение , не зная .
Хукнах през глава по стълбите надолу .
Прекосих буренясалият двор .
Прекрачих дървените тараби на прогнилата ограда .
Под сянката на една смоква , жената чакаше .
Жената разтвори дреха , разкри себе си изцяло , и аз потънах там , установявайки за пръв удивително страшен път , че плътта на жената е до съвършенство лесна и достъпна , стига тя да пожелае искренно това .
А , онази лудо щръкнала неземна гръд лумна и , излъчи светлина .
Над нас , върху калканите на старите къщи , един прозорец продължи да бди в ноща . Там , един вече не млад човек , с безразличие пушеше своята добре натъпкана ароматна лула .

РАЗКАЗВАЧЪТ пое дълбоко дъх .
Гърдите му проскриптяха и застенаха в безкрайна тиха кашлица .
Вгледах се в лицето му . Но , това бе лице на човек без дом , без семейство , без любов , без настояще , без бъдеще , без утеха .
Човекът разтърка нервно длани и , аз открих неговите изпочупени от труд нокти , неизтриваемо пропити с машинни масла , приличащи повече на кофите на багер , отколкото на ръце на човек .
Всъщност , този странен непознат , не разказваше ли една моя лична история ?

ОТ ТОГАВА изминаха години , продължи човекът някак примирен .
Старите къщи отдавна са из основи сринати .
Смокините са изкоренени до корен , да не говорим за кайсия и финап .
Дворовете са превърнати в складова площадка за съседните строежи , които веднъж наченати , навярно няма да бъдат привършени никога . Преобърна се животът и , аз не зная дали на добро .
Все още срещам онази жена по улиците на града . Вече не млада . Дваж повече самотна .
По навик спирам поглед върху нейната изпосталяла гръд . Та кима безучастно с глава . Понякога едва-едва свива рамене . Друг път се усмихва , както си мисля , виновато . Тогава , аз свеждам очи и , бързам да отмина . Копнея да потъна в земята , макар че би следвало да бъда горд . Все още хубава , тя прави хората да се обръщат . Защото , погледът на вече немладата жена , все още струи с онази лъчиста светлина , с която тя , така отдавна , се осмеляваше да броди всред звездите . Аз зная . Това е светлина , която не старее . Аз зная . Това е светлина , която вечно търси .
Мъжът с лулата повече не срещам . Говори се , загинал на борда на някакъв горящ кораб .
Как ли пък съм го научил ? В този така калпав всекидневен живот , все ще се намери някой , който да е забелязал онова , което едва ли те интересува , но е свързано някакси с теб .
Ами аз . . . Какво аз ? . . .
Душата ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна е превърната в камък . Убеден съм , мога да преодолея пречки всякакви . Стига да поискам . Не само с тези порутени от труд ръце . Най-вече със сърце от камък .
Косите ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна са побелели до косъм . Точно за отрязъка от време , превърнал сърцето ми в кремък . Но , за всеки един бих заложил късче от своята душа .

СПОМНЯМ СИ , ах да , наистина си спомням , по времето когато все още бях семеен , а ти знаеш че в нашия модерен свят семейството свършва най-напред , съпругата ми тръгна да изражда . На вратата на родилния дом ни пресрещна непознатата смокинова жена .
- Ха ! - удиви се тя . - Добре дошла , мила . . .
Сега зная и разбирам , че това бяха всъщност единствените слова , които някога чух от нея . Можеби самите те , или загриженоста с която бяха изречени , направиха душата ми да се едини със сърцето и , да остане в камък .
Камък , който влача през годините със себе си , по най-различни точки на света .
Камък , който не желая да предам никому . Защото , всред неговата непосилна тежест усещам , как онзи червей на невинно пропиляната младенческа безмълвна любовна нощ , така безпредметна и до болка скъпа , яде и разяжда .
Бих могъл , да спра всред надпреварата наричана Живот .
Бих успял да бръкна всред душата си със шепа .
Бих изтръгнал с кръв , този мръсен червей пред очи . За да го разгледам най-подробно . Да си поиграя с него доколкото все още е възможно , а след това , да го захвърля на земята , за да го размажа с крак . Тъй , както правя винаги със срещнатите червеи в своя ден .
Но , това едва ли ще да сторя .
Така е сладко , да те яде нещо , което отдавна си загърбил .
Предполагам , някога , някъде , някакси , с повод или без повод , този странен червей най-подир да свърши своята гигантска работа , като ме довърши . Но , дали няма да възникне друг ? Това не зная .
Това наистина , не зная . . .

ТРАКАНЕТО НА КОЛЕЛАТА , плътната лятна нощ , разказът на непознатия , бяха направили да задремя . Когато се разбудих , в купето нямаше никой . Запитах се , дали това не бе сън , дали не съм разказвал на себе си всичко това , за да не заспя та да не пропусна малката гара към която се бях запътил . Така обичайна бе тази история . Но , на отсрещната седалка лежеше забравен някакъв чадър , положен върху един от онези вестници , в които се предлага всичко , за всички .
Но , човекът изведнъж се яви . Извади пакет хартиени кърпи за нос . И , забърса очи .
ВЛАКЪТ ЛЕТЕШЕ през гори и , през поля . В тази малка живописна страна наистина имаше не само тунели облицовани с рехав декоративен камък . После , се проточи гола безкрайна пуста степ , но в далечината блестяха светлини .
Помислих , че животът може да е сън край водопад , а понякога мъчително дълъг сън , една въздишка подир пропуснатото време .
Време , което бавно и настойчиво дълбае надълбоко в нас .
 Сякаш червей , който прояжда камък . . .  THE END
06.08.2011.