Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363580 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 01.09.2013 г.
ЦАР БОРИС ТРЕТИ КОБУРГ-ГОТТА - ОБЕДИНИТЕЛ
НА
БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ
НА ДОР ТРИ МОРЕТА.
ЕДИНСТВЕН ТОЙ ОПИТА ДА СПАСИ
МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ.

 image
N.B.:
ДОКАТО БЕ ЖИВ -
ХИТЛЕР МУ ИМАШЕ РЕСПЕКТА -
И
НЯМАШЕ СЪЮЗНИЧЕСКИ БОМБАРДИРОВКИ -
КАК ЛИ СЕ Е СПРАВЯЛ!?!
image

© 2011 – Bogomil Ksotov AVRAMOV-HEMY
М Е Р С И Л Е З Ъ

   разказ   от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ
  НАРОДЪТ БОЛГАРСКИ, както безусловно всички народи на Балканите, е дълбоко потаен - предполагаемо всевечен. Тъпкан с пренесени през вековете таинствени навици и обичаи. Ако решиш да вникнеш в тях, Брато, няма как да не възкликнеш. Дотолкова са обвързани с Преходното. Казах. Непреходното ли? Жална му Майка. От где иде такова калпаво пренебрежение към Непреходното, едва ли някога някому ще да стане ясно. Всред тази вековечна смес от вечно воюващи разноезично-разноверски, всъщност съвсем езически племена, подобни етно-загадки остават неразгадани. Поради Прадеди постановили, че щом Поколенията оцеляват ден за ден, Непреходно не им се полага. ЕДНА ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ, е безпощадното затриванеЯкото безсмислено затриване на всичко онова, през което Народо Болгарски е преминал. Римски и византийски крепости, дубровнишки и генуезки кастели, турски брегови фарове и безценни градски джамии – до одно - са рушнати т земи. Все по-често си се питам, но питам и Вас Уважаеми, що за държавност би могло да се очаква от Народ, на който му е все тая - из чия утроба се е пръкнал!?! Дори Гробищата – вси – до конец - са затрити. Или, в няй-добрия случай, вървят на затриване. Да не напомняме за гробовете на литературните светци. С тях гаврата съвсем не се понася. Необясним комплекс на фаталична самообреченост. Силом потискана малоценност. Всенационален страх - сакън!?! – да не пръкне нечакан гений, с доказано имперски корен. Самообречен народонихилизъм витае над Света на Балканите. И, начало и край - се не видят. Всеобща всенародная отчаяност, че хубавото няма да го бъде. Че, биха ни се лепнали поредни „желани“ - пък самопоканени пишман-освободители. Кръстовищен път на цивилизации, който дори масмедийните чалъми на цифровата телевизия, не биха могли да узаптят. Самопредлагащ се – кога за друмища, кога за тръбопроводи, кога за логово на нови окупатори, безплатен международенп шелтър. Населен с пъстричек Народец. Още от родилното закърмен, че всичко би могъл да понесе, оставят ли го на мира. Полуграмотно кръстовище на Европа, затриващо вовеки малката лична история на всекиго от нас. В плитък гроб без нишан. До неотдавна задължително - без опело, и без кръст. Представено, чрез не повече от едно-две поколения, из безкрайната мера на крайградските и селски гробища. Някога  носталгично извисени средища на преживяна мъка и нестихваща тъга. Днес – вандализирана до уникум - ничия територия. Не е за вяра, но аз си кътам доксан-докуз гробищни спомени. Още от детство. Със Вас – как е?
ТРЯБВА ДА СЪМ ИМАЛ пет-шест годишна възраст. Помня като днес. Как всяка лятна заран Маман бърза да ушета, па да се наконти. Па и мене да понаконти. Че да си ме изведе всред Морската градина на Белоград. Където въздухът - до неотдавна, бе все още непорочно чист. Никой не допускаше, че производството на цимент Марка 500 в Девненската Низина известна като "Долината на Смъртта",е далеч по-съществено, от рахатлъка и здравто на ийхалето. Напомням за времена, когато понятието "Детска градина" бе абсолютно неизвество, а Майките се опитваха да отглеждат децата си по журнал. Хвърляйки скритом око към портрета на Царското Семейство. Недостижимо витаещо над България, Балканите и Европа, френско-немско-италианско царстващо семейство. Харесващо да се прави на съвсем от село. Дано озапти политиците-подполковници в оставка, мераклии за генерали. Царица и деца, навличаха скъпо ушити народни носии. Кога от Пирина, кога от Македония, кога от Мизия. За пред дворцовият фотограф. Освен Царят. Той носеше мундир. Така си и отиде. Под мундир.
ДОКАТО ПАПА ДИВЕЕШЕ ПО ВЪРШАЧКИТЕ, из новоосвободена Добруджа, Маман не преставаше да се тюхка над модните журнали. Размирна Европа ухаеше на пудра „ТОКАЛОН“. Рецептите за торти, все по-трудно изпълними,  изместваха обичайните баници и козунаци. Унтер-Ден-Линден заместваше Шанз-Елизе, а берлинчанки из магазините на Райха се правеха, на американки. В имено на някакъв - едва сега до кокъл се разбра!?! - пореден "Нов ред". Списанията не си поплюваха. Бъдещето на Балканите, под самоотвержена немска окупация, бе представяно, за идилична скандинавска приказка. И така, всеки божи ден.
ЕДНА УХАННА ЛИПОВА ЗАРАН, около десет преди обед,(Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!),точно пред сградата на Икономическия университет, около нас се разтича полицай с фотографи. Маман харесваше – ръка в ръка - да преминаваме точно от там. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!!) Без да престане да натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка. Ако не се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновия Хан, като нищо ще да ме запише в Университета. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!!!) Че, да стана Главен Счетоводител в БНБ, като учителят ми по цигулка Чичо Коста Явлението. Спомен, който дори на стари години, потръпвам.
- Я поспри!
        Maман развъртя глава насам-натам, па ме затътри за геврек от недалечната фурна. Наоколо фотографите бяха съвсем разбеснели, щракайки „Лайки“ напровал. С топъл геврек в ръка не преставах да се чудя, заради що е тази внезапна бъркотия. Направила Маман да върти глава насам-натам. Преминаващите файтони бяха спрели на место. Господата в тях се бяха изправили и - о!?! - гордичко изпъчили. И – гледай ти! - едни от тях започнаха да ръкопляскат, други да отдават чест. Отдадох чест и аз, а полицаят мина покрай мен, и ми тегли една под мустак.
ГОСПОДАТА ОТ ФАЙТОНИТЕ, ръкопляскаха и отдаваха чест, на строен широко усмихнат човек с удивително тънки мустачки. Абсолютно нищожни, сравнени с мустаците на Папа.  Пресичащ малкият кръстовищен път, устремен към Университета. Спретнато издокаран в голф, туристически обувки, пардесю, мека шапка, и бастун. На разкрач след него притичваше слуга, с чанта в ръка. Върху чантата проблясна герб. Опитах да изръкопляскам и аз, а геврекът хукна от моите ръце. Тропна по паважа. Втурна се нанякъде. И, търкул-търкул – завинаги изчезна.
- Царят! - въздъхна Маман, - не всеки ден се случва.
А, на мене ми идваше да ревна. Две скитащи циганета бяха докопали моят си геврек. И, с гръб към шествието, присмехулно мляскаха възможно най-шумно. 

- Гев – ре – кът – ъ – ът ...
Човекът с Мека Шапка и Тънки Мустачки, уверено крачеше с пардесю през ръка. Размахвайки бастун, безгрижно подсвирвайки си, с уста. След него човекът с чанта, бе неуморен. Гербът святкаше ли святкаше. Народът се тълпеше.
- Мама – а – ан ... - проточих тъжно. - Кой е това?
- Царят! - изсвистя Маман, - не всеки ден се случва.
- За - за – защо, - заеквах от малък, - си подсвирква с уста?
Хубаво му е ...
- Що свири бе Маман?
Марсилеза!
Що е това Мерсилезъ?
- Не Мерсилезъ - казва се МАРСИЛЕЗА!
- Искам си Геврека - а - а . . .
Деетилетия по-късно, когато вече бе разрешено да ровичкаме в наши и чужди досиета и спомени, осъзнах една особена максима. Още тогава Народо Болгарски, ще да е бил съвсем наясно - хаир скоро не се види. Цар, който си подсвирква „Марсилезата“ с уста!?! О, това го има само на Балканите.
КОГАТО ГЕРМАНЦИТЕ НАВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД, за да се настанят в бараки край Морето, трябва съм бил още по-малък. Плътни мълчаливи сивозелени войскови редици по Ташоолу Булевард нанадолу – към Морето. Безоръжни. С безброй закрити камиони подир тях. Помня съвсем ясно. И, ще споделя. Как под Градския часовник, духовият оркестър на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта, цедеше лъскави флигорни. Огромен тъпан даваше да се разбере, че работата е пата на пата. Докато размахваше анемичен букет цветя, Маман си ме притискаше в скут. Сякаш някой би могъл да открадне най-големият ревлю в махалата. Тресеше я треска, и аз зная - от тази треска си отиде. На стари години, този трепет си ме спохожда ката ден. Чуя ли флотската музика да дъни насмешливите маршове на Новото Време и Новият Световен Ред.  и в д0вата случая - гробовни четвърт-четвъртини.
ПО ЕДНО ВРЕМЕ МАМАН СЕ ОВЛАДЯ. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка – не със пръст. Ако не се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновия Хан, а редовно ходя на баня, щяла да ме запише в Университета - ей го отсреща - Царят от там не излиза. Че, дано стана Главен Счетоводител в БНБ. Ето нещо, което все още си ме изкарва от нерви
- Маман, теззеленчуги – к"ви са?
      Окупация, мами ...
Ам" Гулямия  Тъпан – к"во бий?
Марсилеза мами ...
- Все Мерсилезъ ли бий, бе Маман, друго не знай ли?
- Мерсилез" е друго ...
Беше й толкова криво, че потропна с крак.
Ела да ти купя геврек - ама ще си изпиеш Рибеното Масло.
- Искам боза ...

Днес всичко това, е само едно тъжно остатъчно минало. И, няма кой да пипне тубаника, па да надъни Марсилеза насрещу поредни окупанти. Векът е друг. Една всеобща социална душегубка. Хубаво идентифициран от ЕГН, всеки от нас знае – или поне подозира - що му е предопределено. Та, дано не предприеме нищо свястно. Освен, търпеливо да си пие Рибеното Масло. Редовно да си мие зъбите - ако са останали - с четка. И - мълчаливо и безпомощно - да си кюта край кофите със Смет. В очакване на тринадесета пенсия срещу Нова Година. (На нанай!?!)
ДОКАТО СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО, Папа измайсторил газгенератор за лек автомобил. Поради Войната, бензинът бе станал кът. Кооперирал се, Славният Мой Папа,  със Славен Военновременен Вагабонтин. Славният Военновременен Вагабонтин имал бол-пара. Патентовал машината на свое име. Гепцал я една безлунна нощ, изпод сайванта на Бай Марин от Крумово. (Пък как Бясната Кучка да не усети?) И право - на Пловдивския Международен Мострен Панаир. Папа прескочи за ден-два дотам. Върна се разярен. Нищо не можело да се направи. Вагабонтинът платил на полицай да дежури пред новата машина. На Папа показал среден пръст. Освен ядове, Папа донесе от Пловдивският Международен Мострен Панаир армаган: немски четки за зъби, и цял сандък туби паста за зъби „LAIKA”. Цивилизацията бурно навлизаше у дома. Освен, чрез гепцане на готови машинарии. Освен, чрез пъстри домакински списания. И, чрез патентованото беззаконие на поредния "Нов Ред". Със списание в ръце, с поглед върху рекламната страница на „LAIKA”, Маман поучаваше.
- Това е четка за зъби – не е за дъски!
        Радио Белоград дънеше нацистки маршове. 
А за нашите немски приятели, - угодничеше Радио Белоград, - по случай падането на Париж, ще изпълним една „Марсилеза“.
Пак Мерсилезъли, бе Маман?
Пак! - кресна, па допълни. До безкрай! 
Днес, пишейки това подобие на  разказ си мисля, че всяка цивилизация, успява и настъпва, чрез окупация. Става дума, какво остава - след като окупацията приключи.
ЛИКВИДИРАНЕТО НА СТАРИННИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ГРОБИЩА, в третата част на Морската градина на Белоград, наричани по онова Време на Времената „Гръцки“, пренасянето костите на Моите и Ваши Прадеди в „новите“ гробища на града, няма как да не е станало под международен натиск. Подобен на онзи, някога постановил безусловно всички древни крепости по Българско, да бъдат изравнени със земята. Задължителен семеен ритуал за грохнала старица, невръстен внук и прясно наевропеизирана дъщеря. Бирарии и ресторанти не преставаха да превземат Морската Градина. Заедно с ищахът на новобогаташите, (1940.!), за "обединени промишлени пространства". По възможност недалеч от техните крайбрежни вили. На мястото на старите Гръцки Гробища, вървеше строеж на панаирно градче. Част от него вече се белееше.  Предвид безкрайните перспективи на германската „временна“ окупация, местният кмет надуваше хубави строителни балони. Стилово панаирно градче от една-две палати, рушнато о земи незабавно подир 09.09.1944.! В интерес на интернационализиранат борба с фашизма и капитализма. Незабавно заменено с паметници на нищо неподозиращи герои.
ЕДВА ЛИ ИМА ДРУГА СТРАНА ПО СВЕТА, която да посяга така брутално върху последното убежище на отминалите във Отвъдното. Но, „светът неотменно върви напред“, както бе шумно хълцукнал собственикът на единствения местен вестник. Упорито сърбащ военновременно кафе-леблебия, с цикория и захарин; баялдисал по турски; в едно вмирисано сепаре на кафене „Сплендид“; насрещу пурата на Папа, и тортата-гараш на Моя Дребна Милост. Все още не подозирах, че „вървенето напред“ по нашите земи кървави, задължително тръгва - и винаги приключва, с преместване на стари и разкриване на нови гробища. То върви от гробища – до гробища. В по-късни времена, подобна съдба щеше да сполети и Католическите гробища край морето. Под предлог, че сто години подир краят на Кримската война, не престават да разпространяват холерна зараза. (Бе епидемия от скарлатина!?!) Подир това и Протестантските гробища, и техният храм. Под предлог „идеологическа диверсия“. (!?!) За еврейските и арменски гробища, нищо не мога да твърдя. Но и там, хавата няма как да не е подобна.
ЕДНА ЧАРОВНА ЕСЕННА ЗАРАН, се помъкнахме; Аз, Баба, Маман, и две торби тъпкани за Бог Да Прости с вино, хляб, лук, чесън, мезелък и свещи; натоварени на файтон, към Третата част на Морската градина в Белоград Великолепний. Минавайки покрай т.н. Университет, обичайно заврънках Маман за геврек, щото иначе няма да си пия редовно рибеното масло. Нито да си мия редовно зъбите с четка. Ами ще си се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновия Хан. И, няма да се изуча за главен счетоводител в БНБ, че да повишя на Баба Анна пенсията. Колкото да бе тъжно на Баба, последното много я разсмя. Тикна ми в ръце сребърна столевка. Такава бе Баба. Много се надяваше бъдещите главни счетоводители на БНБ, да й оправят пенсията. Файтонът спря, а аз - оглеждайки се за двете циганета, изтичах за геврек.
ОТКРИХМЕ ГРОБАРИТЕ, купонясали на гроба на Моите, а възможно и на Вашите, предци. Вечно пияни селски момчета, членове на комсомолска ядка от Вълчи Дол. Екипирани с лопати и търнакопи от Провадия. Незабавно излокаха кратките запаси вино. Незабавно изтръгнаха хляба от ръцете на Маман. Незабавно го излапаха заедно, с онази връзка леко червясал сушен чироз, изхвърлен от Папа като негоден. Па се заловиха за работа - сякаш строят социализъм.
НЕПОСРЕДСТВЕНО, подир прогонване на Падишаха, християнските погребения започнали да се превръщат в откровен бизнес. Всичко се правило както трябва, а не както се налага. За да може Душата на мъртвеца да се извиси т Небо Високо, докато тялото се съхрани вовеки надълбоко. Само че червеите, не си поплюват. От прадядо Тарпан бяха останали бляскаво оглозгани бели кости, всред потрошен ковчег, в полуразложен вълнен костюм. От малкото джебче на жилетката се подаваше сребърен синджир. За синджира висеше окачен огромен тумбест сребърен часовник. Дядо Търпан се оказа погребан заедно с наградният часовник от Железницата на Барон Хирш. Докато бил телеграфист на гара Каспичан, за да прехвърля комити за Ботевата Чета в Румънско, Падишахът минал с влак, па го наградил. Очите на гробарите светнаха. Маман изписка. Баба проплака. Аз се уригнах на рибено масло. Още тогава разбрах, че вълненият костюм е голямо нещо. Винаги имам един в резерв. А, по клонете на съседните смоковници, птиците се надпреварваха.
БЯХА ГОДИНИ НА ПРИРОДНО ГАРАНТИРАНА ТИШИНА. Рядкото чаткане на конски копита, още по-рядкото трополене на каруци по паважа, не се имаше за шум. Понякога с пъшкане, преминаваше общинският рейс. Дори един бъдещ главен счетоводител на БНБ; послушно пийнал супена лъжица рибено масло; безуспешно мил зъби с четка – не със пръст; престанал да се въргаля заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновия Хан; послушно решил да се изучи в Университет; не би могъл да предполага, всред какви безумни прах, шум и врява, ще се наложи да работи, живее и пукне, в началото на двадесет и първи век.
И ТОГАВА, ВСРЕД ЦЯЛАТА ТАЗИ НЕЗЕМНА ПАСТОРАЛНА ТИШИНА, се промъкна онова нежно тиктакане, онова напомняне за Времето на Времената, заявило на славеите че е време да замлъкнат. Разбуден от дългогодишен сън, старият награден отомански часовник (Omega!) на моят прадядо Бай Търпан Конекрадеца, бе проработил. 
Негов"та мама! - изрева шефът на гробарите. -"Ми той ръботи – ба!
      Грабна буца пръст. Па я запокити върху разбудилият се из Вечността. Капаците на часовника хлопнаха, и се разтвориха. От него изригна и се разля онази Вечна Мелодия, която Цар, Духова музика и Народ, не преставаха, и никога няма да престанат да предъвкват.
Мерсилезъ... Мерсилезъ" …
ОСТАНАЛОТО Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО. Не е известен нито един подсвиркващ си Марсилеза Цар, който да е оцелял за Бъдно. Както не известен нито един народ посрещнал завоеватели с духова музика - вместо с гранати, да е оцелял без Цар..  

By Hemy VARNALIS
      21.06.2011 г.21:01:21
23.06.2011 г.23:07:18
24.06.2011 h= 15:39
   

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 969 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 02.02.2014 14:28
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363580
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2013  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30