Той установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан напрегнат безсмислен цигански живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище, но и студената зимна нощ, с която той си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше, че ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на прясно препечен хляб и бои. Това развесели мъжа.

каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията не търпеше длъжници.

            До болка екологично, повтори си, тихичко на глас.  Хай да се не види!

            Надигна се от дивана, превърнат временно в легло, и останал легло за години.  Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай . . .”

Опипом намести слушалката до ухо. После я захвърли на леглото. Слушалката бе няма като космос. Повече от десет години време.

Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести, без да вдига шум. В стаята нахлу красотата на безмълв-ната зимна крайбрежна нощ.

Морето бе замръзнало по целия бряг пред Белоград, чак до устието на Реката и Галатея. Някакъв далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през залива. В посока на недалечния фар. За по-кратко. За да стигне до никъде. Пролетес, траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния наив, на светло. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, все още с вързоп съчки на гръба. Пък в тях - стар немски шмайзер с два пълни пълнителя – добре гресиран.

            През онези страшни години, на широки перспективи и нсепоносими промени, за които никой не иска да си припомня, (В дискотеките за тях - няма как да стане дума!), често нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път дни и денонощия. Но всички вярваха, че това е за добро, че е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, някога странстващи цигани. И, си казваха – но, какво значение . . .

По-късно, години по-късно, щеше да открие тези кратки думи в писанията на познат писател, за да не престане да се чуди върху същността на писателския занаят.

Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, зимата обикновено премина-ваше бързо. По-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Жителите и до днес оставаха приобщени, към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток имаше все по-рядко.

            Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, Мъжът приседна пред скованата пред единствения заскрежен прозорец маса от дърво. Негова Съдба и Орис от години. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, шумно се бе пукнала. Водата бе  протекла по масата, за да пропие единствена недоизядена филия препечен хляб. И, отново да замръзне.

така и днес, Човекът се хранеше най-вече с черен хляб. Наистина, в последно време бе излязла мода на какви ли не видове луксозен хляб. Хляб имаше в доволство. Хората, млади и стари, бедни и богати, основно дъвчеха хляб. Твърдеше се, че това е то – традиция балканска, ала Човекът знаеше, че това съвсем не е така.

Човекът считаше, че това не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла всеки момент да започне. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко това, да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези тихи мъченици, едва допуснати до всичко онова, което учените без стесне-ние наричаха "Прогрес". После, пропагандата подхващаше да разпознава перспективите.

Война, която продължаваше нелегално, напреки и надлъж на света, повече от половин век. Хей така. Без да пукне пушка. Без да екне топ. И въпреки това, цинична, осезаема и безпощадна.

Война все по-екологична, и поради това, злокобна и невидима.

помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!  

през която токът, водата, телефонът - и какво ли не, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; през която пътищата бяха приказно затрупани и безмълвни, по улиците бродеха банди, а неговите акварели стояха непродадени; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни. Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредния продължител на рода. Останалите деветима спяха върху сламени дюшеци върху дървения под.

Детето спеше, а Майката се правеше, че спи. Не харесваше, когато Мъжът оставаше насаме със своите писания, хартии и бои.

            Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги, които бе трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини. Море, което дори не можеше да замръзне както трябва, в този едва построен а саморазрушаващ се дом. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в техните прашни страници.

            Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден сребърен свещник. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща, докато огънят го парна. И, се отказа. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .

бе станало нетърпимо студено.

Ухаеше на подгизнал хляб.

Ухаеше на загасена свещ.

Ухае на класическа мизерия, реши за себе си. Славно ухае, няма как.

Знаеше, че ако се сгуши при Детето и неговата Майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три вместо на две?

Реши и пристъпи.

Отвори плахо вратата. Дочу шепот.

- Добре ли си?

- Отлично

- Попикан, но затоплен . . . Ела!

            Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска. 

Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно.  Похлупи парчето баят хляб с хартия. За-върна се в дивана приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Притихна, па се разсмя се.

Над себе си.

Над поприще, и над съдба.

Над всичко онова, което бе останало от онзи Древен Белоград, който Мъжът къташе в сърцето си, макар да живееше в окрайнините на този древен морски град.

Над покорството на света, решил да подреди човешките неща чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, именно поради разврат няма нито ток, нито газ, нито вода. Няма никакво спокойствие дори. Не, не, не поради лошото време. Поради умело управляван глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Въпреки, че не престават да възхваляват като как лесно-лесно бива преодоляван.

Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изя-вява на границата между Разврат и Морал. Само че, кое от двете доминира?

Кое именно?

Кое!?!

Поиска му се да умре. Дали си струва, запита се, и потъна в сън

Слънцето се опитваше да грее.

Телевизорът работеше. Значи имаше ток.

·        В някаква далечна недостижима зала, политици имитираха, как умело правят и поддържат мир, (В няколко точки на света!), че страните им да благоденстват.

·        В някакво изискано подземие, униформени поддържаха война. За да има преход. В джунглите на Амазония учени се изненадваха, че по горното течение на са се появили косатки, побягнали от все по-замърсения Световен Океан.

·        На село пчелите бяха изчезнали в неизвестна посока. Бяха напълнили кошерите с мед, добрите пчели, и бяха побягнали. Надалеч от хората.

·        Един английски принц, си бе спретнал къщичка от глина, за да докаже на своят си народ, че и замъците могат да омръзнат.

·        Останалото бе стрелба по лековерни.

В съседната стая детето заплака, после изведнъж замлъкна. Анна имаше мляко за двама.

Ха!

При този глад!

            Мъжът мъчително се надигна.

Седна разрошен пред работната маса.

Обърна гръб на телевизора.

Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ледената стихия през заледеното море, към нос Галатея. С вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – дуло на шмайзер.

Реши, че няма как – ромите – това исконно племе на Балканите, именно така са се превърнали в цигани. Чрез пряко отнети социални възможности, ваксиниране на безгрижие, и политическо забаламосване.

Развеселен от своето откритие, Мъжът хвърли поглед в огледалото. Откри един застаряващ мъж, на който не му е пукало за себе си, цял един живот.