Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08.2012 17:20 - MAESTRO, short story, Hemy VARNALIS
Автор: godlieb Категория: Изкуство   
Прочетен: 683 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.02.2014 03:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image

 

 

© 1962-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

МАЕСТРО 

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПЕНСИЯТА, нека припомня, за два дни хвръква. Няма да е трудно по съдебен път да се установи, как за нищо не стига. Ама съдилищата с друго са заети. Да се черним едни – друг. България е туй. Значи. И, има-няма що, всеки подир-обед до града слизам. До Централната Поща. Да видя, няма ли поне веднъж управляющите, още по една пенсия в добавък, всекиму да пуснат. Разбира се, това едва ли някога ще стане. Ама поне, с пощенските чиновници се опознаваме.

ГОРЕЩИНА Е НАДВИСНАЛА НАД БЕЛОГРАД, тегне и над мене. Не, че никога е нямало подобни горещини. Имало е. Ама не е било разгласявано така подробно. Всички медии не престават да ни уверяват. Колко е горещо – през лятото; колко е студено – през зимата. Откриват или я прикриват Истината!?! В студ или в пек, веднъж месечно работата става. Пълнят шепата ми с някакви банкноти. Срещу подпис. Какво несравнимо държавно доверие. Към едни скапани пенсионери.

СЕГА, ОТ ТАМ СЕ ЗАВРЪЩАМ. Запотена длан на два крака, тъпкана с банкноти. (Другата длан – празна!) За връщане на дребни дългове по гаражни магазини. Ако останат – за лекарства. (Ама не остават!) Чувствам шепата си пълна с обилна пот. Бих искал тези пари да са толкова много, че да прелеят заедно с тази моя пот, а това означава моя кръв, из моята стисната шепа, че дано облеят улица и хора. Ох, да бе възможно. Ама не е.

СПОМНЯМ СИ, хубаво си спомням, един подобен летен ден. Ден без никаква прохлада. Още чувствам и усещам, сега – подир толкова много години, как краката ми биеха прахоляк по пътя към Реката. С каква лекота го правеха, Господи, с какво удоволствие, с каква бързина. А триножникът ме блъскаше в гърба, блъскаше кутията с боите, веселеше ме. Колко години от тогава, Господи, колко много отминали лета.

КАК ПЛАВНО СЛИЗАХ КЪМ РЕКАТА. Как се извиваше междуселския път. Днес, струва ми се, такива криви пътища, с такива нежни рохкави прахоляци не останаха. Всичко е дюс-директ, и асфалт. Бре тая земя, как набълва асфалт за цяла една планета -а!?! Реката ме зовеше с апетитна хлад. Призоваваше ме. Насилваше плътта ми. Да се потопя, да се накъпя. Реката бе ласкава и нежна, като Жена. Недалеч пееше жътварка. Днес, такава песня не се чуй. Освен по фестивали и концерти. Най-много някой трактор на завой да те подмете, самолет с бял прахоляк да те посипе. С някаква измишльотски насилена имитация на тор.

 

НЕДАЛЕЧ ПЕЕШЕ ЖЪТВАРКА. Песента й слизаше до самите води. Докосваше голото ми тяло. Набиваше се в уши, гнездеше в душа ми. Щурците надуваха скърцащи пищялки, състезавайки се с ромона на реката. Бях зарязал разтвореният триножник, с платното. Нямаше никакъв вятър, но платното потрепваше ли потрепваше. Днес няма такива платна. Да потрепват от изрисуваното върху тях.

 

ТОГАВА КИКОТ НЯКАКЪВ, приглушен приплак, плахо дойде до мене. Замрях в недълбоката вода. Всред тръстиките бе доплувало девойче. Песента на жътварката бе секнала. По реката плуваха бели платнища.

    •  Край пътя! - кресна момичето издалеч. - На пътя!

Скокна на брега. Побегна, а аз не вярвах на очите си. Тичайки голо-голеничко, момичето профуча край триножника. Разпердушини платното. Подритна кутията с бои. Разсмя се дивашки, и изчезна.

ИЗЛЯЗОХ НЕДОВОЛЕН ОТ ВОДАТА. Жътварката отново бе запяла. Огледах се. Прибрах разпиляни вещи. Погалих платното. Сгънах триножника. Поех между дървеса и трънаци към Пътя. Все още замаян от онзи дивен смях. Поел подир бясно щръкнала Любов.

ИЗЛЯЗОХ НА УРЕЧЕНОТО МЯСТО. По-закътано отколкото предполагах. А Момичето, изцеждаше вода от косите си. Смееше се без глас, и аз се чудех, какво толкова смешно има в една среща, за която знаех как ще завърши. А Щръкналата Младост пропълзя по ставите. Превърна ме в камък. Разтърси тялото ми. Разтрепери ме до плач.

 

ПОЛИТНАХМЕ В КАНАВКАТА, а една каруца претрополи и отмина. Слънцето падна зад баирите. Жътварката бе замлъкнала. Тръгнахме към селото, а момиче не преставаше да цеди вода от косите си. Подпитах, къде да преспя.

    • В купните. Само гледай да не се запалиш ...

Значи тя можела, и да говори. Тръгна към село с походка на жена. Фустата й метеше Пътят. И, замлъкваха щурци. И, пропяваха жътварки. Водни кончета се мяркаха насам-натам. Купните ланска слама се оказаха наблизо.

ЧУВСТВАХ СЕ КАТО ПРЕБИТ. Легнах и заспах. Засънувах, че съм щурец. С огромна цигулка между бедрата. Цигулката бе пронизана, от огромен карминен лък. Питах се, като как съм се превърнал на щурец. Като как не мога да раздвижа този карминен лък. Като как не мога да разтворя пиринчени криле. Опитвах да политна, с тези пъстри като писана талига криле. Каквото и да правех, все излитах - за да тупна т земи. Земята - нежен пух, дрънчеше като металически сахан. От това внезапно се разбудих. Установих. Сърцето ми ечи в Нощта. Нощта е звездна, но не е за звездоброй. Луната е лъскава, млада и висока, но недостижима. Звездите хитро се надсмиваха. Ароматите на полето ме опиваха. Разтърках още

веднъж очи. Нямаше никаква цигулка. Нямаше никакви крила. Налице бе мъжкарството на самотата. Запрях с ръце под глава. Вслушан в природата. Взрян в небето. Пръв път осъзнал себе си. Всичко бе сън. Освен Онзи Лък. Целият в паспал.

ТОГАВА ЖЕНАТА СЕ ЯВИ. Изникна из тъмното. Промъкна се. Мушна се ловко в сламения полог, готова да мъти. Излъчи аромат на пресен хляб, и на кърма. Подчиних я отново. На Себе си. На Тишината. На Полето от гдето се яви, и през което трябваше да се завърне на зарана.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я бързината. Ето я висшата техника. Тук ли са висшите изкуства? Горе главата, Старче, казвам си, пристъпя ли тези едва ли не свещенни монетарни стъпала. Зърна ли затритите; без видим повод – освен това че съществуват; барелефи във фоайето. Стоп Старче, казвам си – никакви спомени. Стоп Старче - вредни са насъвсем. По-добре очи отваряй. Да не те заблъскат. Да не те настъпят. Да не те почупят. Да не те оберат. Да не пуснат бракувани кучета по тебе. Защото всичко тук е започнало от рана, и винаги завършва - с рана. Как всичко тук е, от бързо по-бързо. Освен пенсиите – цял месец бавят.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я техниката. Ето я бър – зи – на – та – а – а ... Съвсем недалеч от Поликлиниката. Където би трябвало да се мъдри Здравето. Не ви ли се струва, че персоналът в тези две така съществени институции, отдавна си е разменил местата. Ни, разбира се. Квалификациите може да са различни, ама програмите досущ са еднакви.

НО ЗА БОГА! Някакво щуро младо девойче иде срещу ми. Блъска се върху ми. Нима следва да се отдръпна? Би ме пльоснало на Земята най-безпощадно, най-безогледно, че да се върна окончателно в своите скапани спомени. Тогава край! Истински край! Падна ли там – там ще остана. Нека минат хората връз мен. Нека ме почупят окончателно. Линейката – да не бърза.

А ДЕВОЙЧЕТО ЗАПЪХТЯНО; за къде бързаш Мое Дете; връхлита върху ми. Няма да се отместя ни сантиметър. Нека дъхът на това Дете премине върху ми. Нека неговият щур свят ме порази. Нека неговите разплетени коси ме докоснат. Дано почувствам отново онази кърска чистота и всеотдайност, която някога една родилка ми дари. Защото това прелитащо край мене девойче ухае, на онази единствена светлина от мак, каквато тогава излъчи междуселската жена от Реката. Преди толкова много години.

ЕТО ДЕВОЙЧЕТО – ЗАВРЪЩА СЕ. Връхлита върху ми. Полъхът на нейното преминаване ме залюлява като късен есенен лист. За моя радост, това е само едно ароматно усещане.

АХ, СВЪРШИ СЕ – ДЕВОЙЧЕТО ОТМИНА. Представете си, секунда се почувствах млад. Както някога. И, разбира се, все повече и повече недостижимо. 

 

Само не така ...

Краката ми - хапчетата ...
Годините - спомените ...
Колената – хранителните добавки ...
Обувките – подметките ...
Очилата - диоптрите ...
Патериците - количката ...

 

ЕТО НА. Повече от час стоя пред онази витрина, зад която побягна и се скри, момичето с аромат на светлина от мак. Всъщност, с аромат на завинаги невъзвратимо. Стискам пенсията в ръка. Тези жалки жълти стотинки на Докрай Неблагодарната Държава. Този месец бих опитал да мина, и без тях. Щом излезе, с потна шепа ще я спра.

 

 

 

THE END-18.08.2012








Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1308321
Постинги: 1401
Коментари: 653
Гласове: 883
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930