Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2012 08:30 - WORM DECAYING STONE, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
Автор: godlieb Категория: Изкуство   
Прочетен: 1120 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.02.2014 21:12




image

 

(c)1988-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЧЕРВЕЙ КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
 

 

 

 

 

На Хени

  ХАРЕСВАМ
да пътувам с влак. Макар, в последно време, очарованието на това пътуване да изчезна. Отсъстват старомодните вагони. Угриженият за удобството на пътниците мустакат кондуктор. Отсъства мирисът на дим. Топлите вълма пара изпускани от локомотива, обливащи протегнатите през прозореца на купето на бягащия влак ръце. Дори селските бабички, с огромни вързопи и кошници, с неспокойно къткащи любопитни кокошки - никакви ги няма. (Селенията остана, докато селата – едно по едно - чезнат!) Безобидните сажди в очи - надвесиш ли се през отворения прозорец, остават спомен за малцина. В замяна на това, вонята от крайпътни сметища е безкрайна, и никаква скорост не би могла да я срази. Отсъстват безкрайните истории, разказвани от непозната беззъба циганка, за Негово Величество Цар Борис Трети Обединител. Изскокнал като в приказка из близката гора, с двуцевка на рамо, за да напълни шепата й със жълтици, преди да се метне на своят червен “Пакард”, и да изчезне. Как ходила на погребението в столицата, където докато плакала - върнала една жълтичка, която сега толкова много и е необходима. Защо ли? Защото е в преход. С въвеждане на електрическата тяга, всичко стана привидно по-чисто и, то се знае, съвсем скучно. Често пъти влакът лети в пространство дотам обживяно; чак превърнато безкрайно сметище; докато ти се чудиш как и защо твоят спътник пухти, гледа под вежди, час по час проверявайки съдържанието на своите всъщност съвсем празни джебове. Независимо, че в купето сте само двама, а освен това се познавате от дълги години.  И все пак, разговори в купето са неизбежни. Разговори, каквито никой никога не би могъл да предвиди. Че да ги предотврати. Щото, животът понякога налага, хей така - без причина, да разтвориш душа пред непознат.

НЕОТДАВНА, 

влакът между столицата и морето, спря всред безименен тунел. (Един бивш демократичен президент, му бе дал името на една от своите законни дъщери, колкото да разбуни пресата. Табелата бе премахната. Остана тунелът. И, започна да се руши!) Светлините от прозорците, хвърляха жълтеникави петна върху камъните, с които бе иззидан тунелът. Покрити неизтриваемо с локомотивни сажди, от едно не така далечно време. Когато парата успяваше, и постигаше разписание. Така, ще си отидат. Пренасяйки със себе си, през Времето На Времената, неразгадаеми частици от човешките съдби. Бяхме двама случайни мълчаливци в купе, изпълне-но с полумрак. Непознатия срещу мене размаха пръст. Отвори прозореца, посочи.
- Я, - изрече човекът, - вижте тези шуплести камъни. Сякаш проядени от червей . . . 
Тъжно, тъжно се разсмя. 
Свих рамене. Подир няколкочасово пътуване - първи думи в размяна. Влакът потегли отново, а човекът ме докосна с ръка, за да разкаже.

МОЕТО ДЕТСТВО 
премина в Белоград. Градът над Морето и Голямата Река. Тихи, летни обедни площади, криволици на пусти прашо-лясали улици. Където, до премала, гонехме примитивен футбол - кълбо вълнена прежда, обшито в брезентов плат.  Калкани на занемарени къщи, затулващи сенчести дворове. Асми ухаещи на камфор, дива маслина, смокина и лимон. Изпълнени с нар, и със финап. Разцъфнали всред лайкучка и билки. Претъпкани с изоставени ненужни вещи. Припокрити с белоснежно пране, приело цвета на небето. Рухнали дървени стобори. Дворовете - космос и простран-ство ничие. Дебелостволи смокини, засадени в незапомнени времена, без съмнение, от самият Господ-Бог. По улиците вдигаха корони липи, и черници. Спуснали корени дълбоко в сърцето на земята, тези дървеса хвърляха тежки непроницаеми сенки. Всяка есен, всред тревясалите до пояс дворове, витаеха зачумберени стопанки, прибирайки натежали от мъзга плодове. Жените събираха плодовете в калъфки от възглавници, тъпкани със сънища на поколения. После облизваха, с дълъг, бърз като на дъждовник език, своите светнали от ежедневно пране омедени длани. По стеблата на смокините пълзяха трудолюбиви мравки. Заедно с плодът, те попадаха в дълбоките импровизирани торби, където ароматът на липов цвят никога не бе изчезвал. От този сладък плод, примесен изобилно с мравки, бабите варяха чаровно сладко, помагащо при всяка болест. Дали поради това, така набързо възмъжахме? Можеби да, но навярно не само поради това.

ОБИТАВАХ
най-малката мансардна стая на света, каквато човек би могъл да си представи. Сътворена за пигмеи. Залутана под високите градски звезди. В шумен, пренаселен следвоенен дом, вмирисан на зелева чорба и чесън. Работех в депото на смени. Заавръщайки се в полунощ, главата ми ехтеше със звук на електрожен, с удари на чук върху стомана, а свирки на локомотиви и съсък на пара пищяха до зарана, будеха от сън. Завръщах се бавно, както ми се струваше някак особено значимо, през заспалия липов Белоград, вкочанен от какви ли не общински разпоредби. Предназначени да разморячат и потулят завинаги, и Бог, и Дух, и Човек, и Човещина. Че да превърнат всичко в ухилена сива импотентна жива плява.  Изморените мои нозе ме носеха унило към дома. Изкачвах седемнадесетте дървени стъпала до моята таванска стая. Грохвах изнемощял върху широкото легло на самотата. Заспивах незабавно. Будех се в зори. Щур-прещур. Сякаш бих могъл да остана вовеки млад. Сядах пред купа изстинала супа, и къшей клисав типов хляб. А, в ушите ми виеха локомотивни сирени, а в главата ми трещяха удари от механични чукове.

ВСЯКА ВЕЧЕР,
преди да заспя, хвърлях отчаян поглед към тъмнеещият смокинов двор, над който премигваха полуслепи порутени калкани, с незачулени полунощни прозорци. Техните обитатели, нямаха никакво желание да се вглеждат в чужди съдби. Собствената орисия бе достатъчна. И, макар зад тях да се разиграваше непозволената романтика на недостижимото, аз не можех да удържа натежали оловени клепачи, падащи сякаш неумолим семафор.  Клепачите зовяха сън, и аз се подавах на неговия призив. Пренебрегвайки най-самотната жена в света. Която бавно, величествено и някак ритуално, се разсъбличаше там, зад светналия прозоречен екран, над загадъчно тъмнеещия вътрешен двор на нискоетажните сгради. Извисила чудовищнопищна гръд над дворове, със забравено къщно пране подпряно, с чаталести колове. Поставила неистово стройни нозе върху умивалник, отлят под самия прозорец. Подготвяйки, без начало и без край, своят среднощен тоалет. Снажна белоснежна голота, която би могла да вдигне мъртвец из гроба. Голота, безгрижно любувайки се сама на себе си, в огледалото на среднощен прозорец. Под който бе потънал в сън целият крайбрежен свят на Белоград. Опосканите от старешки длани смокинови дървеса. Протритите флагове на изоставено под морския бриз пране. Погледите на случайни минувачи. Взорът на едно дете. Прозорец, зад който витаеше космосът на една жена, по пълнолуние. И, ми идваше да викна, че да разкрещя.
- Буден – н – н . . . Буден – н – н . . . Буден – н – н съм! После, екранът потъваше в мрак. За да се слее с потъналия в бръшлян калкан на старата къща. С безличното лице на нощта, запътен към идващия ден.  Ала, аз знаех. Там отсреща, две пронизително силни очи, ме наблюдаваха скритом. Запалвах светлините в своята мансарда. Заставах пред моят отворен прозорец. Изкарвах в полусън, докато умората не ме затръш-ваше, върху проскърцващото легло на самотата. Онаследено пиринчено легло, познало любов, зачеване, изневери, раждания и аборти; живот и смърт; на неописуемо дълги безименни родове. Потъвах в краткотраен сън, а той раждаше изкусителни надежди.

ЕДНА ПРИВЕЧЕР, 
побягнал от работа, хукнах през глава към дома, за да залепна пред моя съкровен прозорец. Екранът на моите въжделения спеше. През цялата безсънна нощ не престанах да се взирам, надалеч и ненадалеч, докато нощта откликваше чрез внезапни отблясъци върху бляскавата асфалтова повърхност на отсрещния прозорец. Проседях безкрайни часове, в ясната лятна нощ. Когато небето на изток започна да бледнее открих, как отсреща, облегнат върху прозоречната рамка, непознат мъж безмълвно пуши лула. Хвърлих се върху разкривеното легло.  Пред очите ми бе къпещата се в мрак жена, и непознатия мъж, безразлично загърбил безподобни красоти, за да изпуши лула тютюн.

С ПОЯВАТА НА НЕПОЗНАТИЯ МЪЖ, 

огледалото на недостижимото престана да проблясва. Наистина, понякога прозорецът просветваше с бързина на мълния, но така краткотрайно и дотам пестеливо, че силуетът на жена едва-едва пробягваше. Всяка привечер, подир монотонния работен ден, по навик, аз заставах на своя наблюдателен пост, озадачен от присъствието или отсъствието на онази загадъчна жена. О, аз не търсех нейното тяло. Търсех нейният поглед, залутан неизвестно къде в нощта. Прелитащ над белналият се Белоград, покрит с промишлена мъглявина. Реещ се надалеч в Морето. Там, където се вливаше Голямата Река, а параходи предупреж-даваха или зовяха. Поглед докосващ небето. Поглед, който издирва, търси и намира.

ОНАЗИ КЪСНА НОЩ, 

в потайна доба, когато градът бе дотолкова притихнал, че се чуваше ревът на недалечното море, а луната плувнала в кръв бягаше всред облаци, прозорецът на моите мечтания неудържимо блесна.  Жената се яви. Полугола, а сетне напълно гола. Можеби сънена, или едва разсънена. За да махне с ръка. И, в този неин неистов зов, почувствах злост, и отчаяние, и гняв. Хукнах по стълбите. Прекосих буренясалият двор. Прекрачих дървените тараби на прогнилата ограда. Под сянката на смоква, жената очакваше и търсеше мла-достта. Жената ме привлече, разтвори дреха, разкри себе си, и аз проникнах безумно надълбоко, без дори да се замисля. Установявайки за пръв удивително страшен път, че плътта на жената е до съвършенство достъпна, стига жената искрено да пожелае. А, онази лудо щръкнала гръд лумна, и излъчи неземна светлина. Над нас, върху калканите на старите къщи, един прозорец продължи да бди в нощта. Там, един вече не млад човек, пушеше своята добре натъпкана лула.

РАЗКАЗВАЧЪТ 
пое дълбоко дъх. Гърдите му проскриптяха. Вгледах се в неговото лице. Лице на човек без дом, без семейство, без любов. Пътник без настояще, без бъдеще, без утеха. Човекът разтърка нервно длани, и аз открих изпочупени нокти, неизтриваемо пропити с машинни масла. Поскоро челюсти на багер, отколкото ръце на човек, които някога са били нежни и млади. Този странен непознат, не разказваше ли моя някогашна история?

ОТ ТОГАВА
изминаха години, продължи човекът. Старите къщи са сринати из основи. Смокините са изкоренени из корен. Да не говорим за кайсия и финап, гдето ги няма дори в читанките. Дворовете са складови площадки, за съседните строежи. Семействата се пръснаха. Кой на село, кой на другият край на света. Все още срещам онази жена по улиците на Белоград.  Вече не млада. Дваж повече самотна. По навик спирам поглед върху нейната изпосталяла гръд. Жената свива рамене. Кима безучастно с глава. Усмихва се, мисля, виновато. Свеждам очи, па бързам да отмина. Копнея да потъна в земята. Макар, че би следвало да бъда горд. Ах, всичко, всичко хубаво, как лесно се забравя. Жената, все още прави хората да се обръщат. И сякаш, из очите й, все още струи онази лъчиста светлина, с която тя, така отдавна, се осмеляваше да броди всред звезди. Аз зная. Това е светлина, която не старее. Защото е светлина, която търси и намира. Мъжът с лулата повече не срещнах. Загинал на борда на горящ кораб. Как ли съм успял, да го науча? В този така калпав живот, все ще се намери някой, който да е забелязал нещо съществено свързано с теб.
Ами аз . . . Какво аз ? . . .
Душата ми, както при теб мили, отдавна е превърната в камък. Убеден съм, бих преодолял пречки всякакви. Стига да поискам. Не само с тези порутени ръце. Най-вече със сърце от камък.  Косите ми, както при теб непознат събеседнико, са бели до косъм. Точно за отрязъка от време, превърнал сърцето ми в кремък.

СПОМНЯМ СИ, ах да, днес наистина си спомням, как по време когато все още притежавах семейство; а ти знаеш, в този отчайващо модерен свят, да имаш семейство е безсмислен лукс; съпругата ми тръгна да ражда. На вратата на родилния дом, ни пресрещна непознатата смокинова жена.
- Ха! - Удиви се тя, а аз за пръв път чух нейния глас. - Добре дошла, мила . . .
Това бяха всъщност единствените слова, които някога чух от нея. Дали загрижеността, с която бяха изречени, не направиха душата ми да се едини със сърцето, че да стане още по-тежък камък. Камък, който влача през годините със себе си, по най-различни точки на света. Воденично колело, което ще отнеса със себе си, в гроба. Защото под неговата непосилна тежест не преста-вам да усещам; онзи червей на невинно пропиляната мла-денческа безмълвна любовна нощ. Безпредметна, а до болка скъпа; как не престава да яде и прояжда.  Бих могъл да спра всред надпреварата наричана Живот. Бих намерил сили, да бръкна всред душата си, със шепа. Бих изтръгнал този мръсен кървав червей пред очи. За да го разгледам по-подробно. Да си поиграя с него, доколкото все още е възможно. Подир това - да го захвърля на земята. За да го размажа с крак. Тъй, както правя със срещнатите червеи в своя ден. Но това, едва ли ще да сторя. Така е сладко да те яде нещо, което отдавна си загърбил. Предполагам някога, някъде, някакси, с повод или без повод, този странен червей най-подир да свърши своята гигантска работа. Като ме довърши. Но, дали няма да се яви друг?  Това не зная. Това наистина не зная.

ТРАКАНЕТО НА КОЛЕЛАТА, 

плътната лятна нощ, монотонният разказ на непознатия, бяха направили да задремя. Когато се разбудих, в купето нямаше никой. Запитах се, дали това не бе сън. Дали не съм разказвал истории сам на себе си. За да не заспя, че да не пропусна малката гара, към която се бях запътил. Така банална бе цялата тази история. Но, на отсрещната седалка лежеше чадър, положен върху един от онези дебели вестници, в които се предлага всичко за всички. Тогава, разказвачът се яви. Извади пакет хартиени кърпи за нос. Забърса очи. Приюти се в своя ъгъл. И, звучно заскимтя.

ВЛАКЪТ ЛЕТЕШЕ
през гори и през поля. В тази малка, испокон веков полудива, живописна балканска кръстовищна страна, освен тунели облицовани с рехав декоративен камък, освен дъщери на екс-президенти, представете си, съществуват и хора. Половината се правят, че могат и обичат. Другата половина – че не могат – но също не престават да обичат. Прелетяхме над блата. Отразихме се в река.  Проточи се безкрайна пуста степ. В далечината блеснаха светлините на Белоград. Помислих, че животът може да е сън край водопад, но по-често е мъчително дълъг неспокоен сън, край железопътна линия. Пред железопътен тунел, от който трещи, излиза и връхлита върху ни, Безумно Бързият Вечерен Влак На Пропуснатото Време. Време На Времената, което бавно и настойчиво дълбае надълбоко в нас. Сякаш червей, който прояжда камък . . .
The End
25.10.2012 
   

 


 

 

 

 

 

 


 




Тагове:   море,   love,   река,   влак,   sea,   train,   River,   работа,   avramov-hemy,   любов,   Work,   аврамов-хеми,


Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1417101
Постинги: 1401
Коментари: 653
Гласове: 883
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930