Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.08.2013 06:45 - LOAF FOR A DOG, short story, Hemy VARNALIUS
Автор: godlieb Категория: Изкуство   
Прочетен: 612 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.09.2013 21:56


image
КОМАТ ЗА КУЧЕ

РАЗКАЗ
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ



N.B.:
Всякакви прилики са всякак случайни!
Авторът

БЯХ В СТОЛИЦАТА

на курсове. Заниманията щастливо приключваха в четвъртък. Петък, събота и неделя бяха предвидени за самоподготовка. В столицата парите свършват бързо. Да се чуди човек - да се мае как да изкара до понеделник. Този път парите свършиха още в петък зарана, подир последна халба смядовска боза при Бай Султан. Бозата бе малка. Прищя ми се втора. Бръкнах в джеб – нищо. Свих рамене, а Бай Султан предложи кредит. Не харесвам вересии. Особено срещу боза. Върнах се на чудесния таван, където бях под наем. Седнах да се самоподготвям, а стомахът стърже и припява, пее и въздиша. Изпуших последна кутия цигари. Гладът не минава. Изпуших фасовете на моя съквартират. Гладът не минава. Изпих кана чешмяна вода. Гладът се усили. Под прозорците тръгнаха манифестанти. Вслушах се във виковете. Викаха за всичко друго, освен за хляб. Сити хора, рекох си, тръгнали да манифестират. Ако са гладни как да го сторят? Хора от друга черга. Що да се присъединявам. Пих още една чаша вода. Легнах и заспах. През сънят ми се проточиха връзки миловидни топли ароматни кремвирши. Претъркулваха се бъчви бира. Как да е устисках до зарана. Събудих се с бучаща от глад глава. Идеше неделя. Булеварда кипеше от манифестанти. Искаха промени, но какви точно не бе съвсем ясно. Никой не викаше за хляб. Всички искаха свобода. Каква именно свобода, не казваха, а и самите от свобода не отбираха. Сякаш всяка една свобода би могла да напълни всеки един стомах. Виковете на манифестантите явно, не бяха мои. Примирен си легнах. Отново гладен, заспах. Засънувах как, с бензинова ламба в ръце, пърля прасе на село. Как ветеринарния идва с огромно закъснение. Как ядосано блъска вратата на джипа. Как се прави на по строг от закон. Как удря огромен кръгъл зелен печат върху вече полуизяденото препечено прасенце. Как му отцепват цяла прасешка кълка, за зор-заман, хонорар и приятелство до гроб. Как произнасям реч на тема корупция. Как изисквам в интерес на обществото парчето месо обратно. А ветеринарния ми тегли майна. Мята се на служебния джип ветеринарният му с ветеринарен и, дим да го няма заедно с най-доброто от месото. На сън човек, какви ли не ги върши.

Рано в неделя се разбудих. Манифестантите отново пееха за свобода, а аз свобода винаги съм си имал. Нейде надълбоко в мен. Там, гдето никой не би могъл да я докосне, че да я омърси със скапана партийност. Хвърлих око в огледалото. Разбрах, съвсем съм я окъсал. В понеделник заран си се връщаше съквартирантът. Щеше да ми заеме някой лев. Но до тогава …

Седнах на леглото и се замислих.

Бях се развел трети път. Бях останал с нищо повече от куфар дрехи в ръце. Колата бе открадната от хаймани. Така и не можа да бъде открита. Гладът си ме преследва от малък. Независимо от смяната, на какви ли не прехвалени социални системи. Независимо от онова чаровно “ЩЕ …”, с което не престават да мамят моят наивен, унижен, оголял и обосял народ. Независимо от упорството по курсове за повишаване на професионалната квалификация. Перфектна система за осигуряване повечко часове за закъсали лектори. Ядосах се съвсем. Живот ли бе това. Легнах на пода, решен да умра. Втренчих се в електрическата крушка. Напънах се да пукна.

Напънах се еднъж …

Напънах се втори път …

 

Нищо не се получи. Човек е жилав. Току тъй не си отива от този лъжовен свят. А гладът не признава Бог и Господар. Стърже ли стърже, чак пот избива. Макар атеист, ударих на молитви. На третата молитва, чудо! На вратата се звъни. Прекръстих се. Скокнах. Отворих широко вратата. Бе съседката от отсрещния апартамент. В ръцете й - огромен найлонов плик.

 

- Бай Иван няма ли го? – пита добрата стара жена, а от очите й блика доброта. – За кучето на Бай Иван.

Не подозирах Бай Иван да има куче. Поне не в таванския апартамент който обитавах. Грабнах найлоновия плик. Целунах ръка на старата жена. Върнах се в моята стая. Разтворих плика. Изсипах го на масата. И, се отказах да умирам.

 

От тогава съм убеден. Всяка молитва помага. Зависи към кого, кога и как, ще я отправиш. Задължително на гладен стомах. Под викове за чужда някаква си свобода.

ПРЕДИ ГОДИНИ

закъсах на гарата в Букурещ. В джеб имах стотина лева нашенски, ала нашенска пара дори в съседна Румъния никой не търси. Тръгнах из града, дано срещна кой да ми размени парите. Град голям. Град хубав. Жените учтиви. Метрото почти подземно. Само че, нашенска пара никой не ченджи. Ходих, ходих, ходих, по едно време гледам, отново съм на гарата. А там едно чистичко бяло фургонче разтворило врати, продава ли продава малки пресни бели вкусни франзелки. Запитах колко струва една препечена франзелка. Човекът се оказа нашенец. Разбра доколко съм закъсал. Разсмя се от сърце. Намигна ми с око. Бутна ми в ръка огромна бяла дъхава хлебна франзела.

- Като се срещнем в България, ще платиш.

Срещнеш ли нашенец, навсякъде става българско. Разбързах се. Отхапах залък. Отхапах два. Залъкът ме задави. После ме затъкна. Хукнах напречно през линиите да търся питейна вода. В Букурещ на гарата вода бол, а върви само едно фонтанче. Гледам, фонтанчето бълбука ли бълбука, обсадено от едри снажни крвасавици рускини. Цяла опашка пред едно единствено огледалце с Ермитаж на опакото. Хукнах да ги прередя.

- Ты куда!?!

- Му – му – му – у – у . . .

- Что? . . . Что у тебя? . . . Что? . . .

- Му – му – му – у - у . . .

Наведох се към струята вода. Посегнах да пийна до насита, а една от рускините така ме прасна по гърба, че хапката и без вода премина. Руският юмрук винаги идва навреме, рекох си, при това задължително целебен. Неистово благодарих, а рускините продължиха да оправят фасон и тоалет, примирайки от кръшен смях. Дали разбраха за какво благодаря?


ДАМА НА ПОЧТЕНА ВЪЗРАСТ

ми възложи спешна поръчка. Блага една такава, блага и възпитана, с дъх на аромат незнаен. Доведе я близък приятел. Един от онези, които вечер писатели заспиват, заран редактори се будят, подир обед – на две ракии - поети се изписват. Трябвало именно аз да й издам стихосбирка. Малко била закъсняла с тази своя поетическа изява, но какво от това? Десетина години за твореца – нищо не са. До вчера нямало никаква творческа свобода. От днес имало. Стига да успееш да я докопаш. Не подозирах, че поезията на тази неизвестна никому поетеса е плод на една подобна свобода.

Започнах работа върху книгата. Стиховете бяха сносни. Ката ден телефонът звънеше, (По онова време все още имах телефон!). Авторката диктуваше. Или нови стихове, или поправки към вече набраните стихове. Спирах работа. Започвах отначало. Най-накрая работата стана. Щом книгата влезе в печат се сетих, че човекът който доведе тази клиентка, навярно разчиташе да го наема за редактор. Тежък пропуск, който не препоръчвам никому. Но, как да стане това, когато пазарлъкът бе за стотинки. Най-накрая книгата стана. Жената дойде с чудесна лека кола, съпроводена от младолик приятел. И си взема част от книгата. Щяла да доплати допълнително. Не подозирах, колко много съм наивен, а се оказа че поетесата го знае.

Жената плати половината разходи по редактирането, оформлението и отпечатването на тази чудна книга. Втората половина остана да дължи. Бе получила част от стихосбирката с протокол. Бе потвърдила с автограф, че ще си плати парите малко по-късно. Мина месец, мина два, жената никаква я няма. Чаках, чаках, чаках да си получа парите по договор, па написах адвокатско писмо. По едно време гледам, пристига призовка. Жената си иска парите обратно, че и отгоре, независимо че гушна книгата овреме. Не била доволна Глупостите които бе продиктувала по телефона, аз съм ги бил вложил.

В съдебната зала се оказа, че дъщеря й й е адвокат-защитник. Дялото се влачи, докато най-накрая ме осъдиха. Бе длае едно, бе получила три. Подир време, среща ме един столичанин.

- Слушай, куче с куче, - вика чак шепне, - що се хващаш на такива въдици!

- Ама аз … - заподсмърчах, - За едина хляб …

- Ти, знаеш коя е дъщеряя й –а?

- Разбрах …

- Ами мъжът й . . .

- Знам го от дете …

- Бре, всичко знае кучето му с куче, що си се хващаш тогава – а?

- За едина хляб …

Столичанинът отново се ухили. А-а-а, да ми прасне един през застарялата мутра.

- Брей всичко знаеш, - дума, – само едно не знаеш. Книжката е спонсорирана от задгранична фондация.

- Нали мъжът й е милионер!?!?

- За фондациите, това е без значение …

- Що за фондация е това?

- Фондация за бедстващи писатели!

- Да е жива и здрава!

Тръгнах си очарован от тази закъсняла столична откровеност. Установил за последен път, че може наистина да съм куче, но куче което двойно заплаща хляба си. Ако не се вземат пред вид разноските за адвокат …

НЕПРЕДУБЕДЕН ГЛАВЕН РЕДАКТОР

допусна публикуване на серия журналистически изследвания върху проблемите за опазване на околната среда на Черно Море. Нищожното заплащане ще тежи завинаги върху съвестта му. Популярността – върху плещите на наша милост. Много се радвах. Проблемите и понастоящем са съществени. Знаех, че местната телевизия всеки ден прави преглед на печата. Още на следващия ден седнах пред телевизора с чаша в ръка.

- Няма да те споменат, - дума жена ми, - такива кучета като тебе не ги споменават.

  • А не! – отсичам. – Онези цензурни времена отминаха …

- Хайде да видим!

И ето дикторката, смъртоносно красива полуграмотна млада дама, разтриса безумно едри бозки и прелиства централната и местна преса.

- Видя ли – няма те! – дума жена ми злорадо. – Няма те никакъв … Критикар некадърен …

 

Нейсе дойде време за коментари из най-четения местен вестник. Госпожица Четивоназаем повъртя вестника в ръце. Мярна се четвърта страница с крещящото заглавие “Стоп на улова на охлюви-рапани, един ден ще ни потрябват живи!”. Дикторката светкавично размени поглед с някого от другата страна на камерата, па отсече.

- Днес вестник “Дълбоко Море” в редакцията не се получи.

Жена ми побеля от радост.

- Видя ли, - рече, - кучета като теб – все едно че ги няма …

Вземах си палтото от закачалката. И тръгнах в посока на телевизионното студио.

В МАХАЛАТА

между множеството безстопанствени кучета имаше едно най-безстопанствено и най-верно към моята скромна личност. Кучето бе от село. Щом минеше луксозна лека кола, втурваше се да я лае. Животното бе окуцяло именно поради лай подир леки коли. Всяка заран излизах да подам комат хляб обилно намазан с чисто масло на това мило бездомно куче. Кучето не хапваше за нищо на света комат с маргарин.

Една заран колите бяха в непрестанна броеница на къси светлини. Кучето не им прощаваше. Беше ги налаяло до една. През разтворените прозорци, заедно с шума от преминаващите коли, нахълтваше и неговият яростен лай. Ядосах се. Мисловният труд изисква тишина. Скокнах от писалищната маса. Реших да изляза и да го умиря.

Щом ме видя, кучето се зарадва. Хапна комат хляб. Хапна парче сушена наденица. Хапна половин сварена кокошка. Заомилква се за още. През всичкото това време, махленското бездомно куче не пропускашие да лае подир всяка новопоявила се кола. Шофьорите намаляваха ход. Изчакваха да се налае. Поглеждаха ме осъдително. И, отпрашваха нататък. Реших да изпуша лула тютюн, докато кучето лае, а керванът от забързани за работа коли върви. Бръкнах в джеб. Важно напълних лулата. Драснах кибрит. Кучето се приближи. И се заумилква за последното парче сушена наденица. Нямаше как. Разтворих пръсти. Кучето се втурна. Захапа наденицата и млъкна. Кучето престана да лае, а аз седнах на скамейката пред ниската дървена протка, за да си изпуша миром лулата. Точно тогава една луксозна кола спря. Вратата се отвори. Една женска ръка се подаде. Кучето заряза парчето сушена наденица, па се спусна и заблиза обсипаната с пръстени бледа чужда ръка. Скочи и се вмъкна през полуотворената врата в колата. Повъртя се там. Отново изскокна навън. В устата си държеше фалшив кокал. Свирнах от удивление с уста, а животното се нахвърли върху ми, за да отлае и самият мен.

Колата предвидливо отпраши. Кучето се разяри, па се хвърли, та ме налая до смърт. Едва се опазих да не ме нахапе. Кучето му с куче. От тогава види ли ме, не пропуска да си ме налае. Не, че не приема моите скромни подаяния. Без тях как ще оцелее. Но, не престава да си проси чрез лай по нещичко от всяка една лека кола. Разбрах, че кучето лае за да открие своята някогашна благодетелка. Дали винаги го е подхранвала с изкуствен кокал?
THE END
1993-2013


 




Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363445
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031