© 2005 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

- РАЗКАЗ -
БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ

ИМАМ ПРИЯТЕЛ,

капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно, свръх-самотен навлек. Този някогашен морски бродяга така искрено харесва жена ми, че без да подозира го залюбих. Такава е съдбата на морските лица. Да харесват чуждите жени. И, да завиждат.

Онази заран, рано-рано, на входната врата се звъни. Да е домоуправителя - не е. (Всеки Божи Ден брои реституираните си имоти!) Да е инкасатора – едва ли. (Надписването отдавна е автоматично!) Дали е призовка? (Напълно е възможно. Всеки всекиго за всичко съди - адвокати бол!) Който да е, ще почака докато проветря, па ще отворя.

В години на застой, (Както и в години на прогрес!), българинът закусва, обядва и вечеря, сирене, хляб и чесън. Капселова се с жената, децата и балдъзата в една единствена стая. И, примирен очаква Господ Бог, да го освободи от недоимък. До края на двадесети век, понякога и това се случваше. През двадесет и първи век; мисля си и надничам през шпионката възможно най-предпазливо, че да не ме гръмнат по погрешка; ще да освободят българина от самият себе си. Дали от това ще му дойде веднъж завинаги умът в главата?

- Виж, - казва, а в ръце размахва луксозна дебела книга, а в очите му непонятен хленч, а ченето му трепери ли трепери. - Ей това е Книга Със Книга! Не като твоите скапани, измъчени, измислювани и попикани, бедняшки хартишки.

Не бях го виждал такъв.

- Къде - къде?

- Под гла - ва - та - а - а . . .

- Да те позатоплюва от време на време - а!?!

- На майтап я караш - като скот живейш!

- Язък за книгата, - примирявам се, - що не я икономисаш … Хм! … За поколенията …

• Щом е за теб, - думам и повтарям, - ще го сторя, как не! … Бъди уверен.

Пием си ние питиетата, разлистваме разкошната книга в здрава кожена подвързия, а очите на Капитан Варна-Галата-Обратно витаят ли витаят, шарят ли шарят, по моите си лични библиотеки. Ще си хареса нещо за у дтма, после върви го гони. Грабвам сгъваемата стълба. Отварям я. Изкатервам трите стъпала. Снемам от най-горния рафт кръгла ламаринена кутия. Капакът с мъка се отваря. Шур - р - р … Из кутията бликва поток непотребни джунджурии, па залива и капитан, и книга, и мене самият.

- Ритна ли камбаната, Кеп, - казвам и твърдя, - тази кутия както си е пълна с гарбач, да поставиш под главата ми.

И ме заврънка да разкажа, за какво съм събрал всичко туй.

Уж капитан.

Уж видял много по дължини и широти, а очите му изведнъж станаха подобни на обектив на цифров фотоапарат.

РАЗБИРА СЕ,

кутията от локум си е съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъното, капака и корпуса!) Оказва се, дори в Америка се консумира локум. (Пълно е с македонци!) В промишлени количества. (Как иначе!) Предназначен, то се знае – как да не се знае, най-вече за армията. (Военизирана нация, брей!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия, по време на Втората Световна Война трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина. (Преди атака – подир бомбен килим!)

Той бил там, нейният единствен син, твърдеше гордо старата жена, на крилете на някоя от прелитащите не чак толкова високо в небето летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човекът създал тези същите летящи чудовища. (Най-обикновен пройдоха от Севлиево, зафучен от съдбата далеч зад океана, да строи самолети и печели долари.) Заради нейния син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София и Добрич падали, падат и ще падат. (Тяхната мама и капут!) Момчурляците не пропускаха възможност да й се надсмеят. Дали не очаква да й пуснат нещо по-така отгоре? Баба Македонка свиваше рамене великодушно.

- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - и това ке се чине …

Войната по фронтовете наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха руски хорове. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един слънчев подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе съобщение. Баба Македонка притисна жалката хартишка до сърце. Развя я победоносно. И, както бе по чехли (Застъпани стари обувки!), хукна към Пощата. О, колко много горда и честита, бе тогава тя.

Колетът, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа пълен с удивителни съкровища, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак.

За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби и - хай-да-да!

За мъжете - еднократни самобръсначки, разпадащи се подир употреба. (Една все още крее и не умира, във въпросната кутия от локум!)

За болните - медикаменти.

За здравите - кафе в консервени кутии.

За Баба Македонка изкуствени челюсти по мярка. (Имаше си здрави, но веднага ги смени!)

Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под държавна възбрана!)

Помня я на нейното си място.

По същото си време.

Когато вече нямаше никакви тревоги, освен учебни. Как стои сред нощ, неподвижно загледана в небето, където летящи крепости отдавна не прелитаха. Небе, по което вече бе невъзможно да се мярне дори ястреб. Една хладна пролетна заран, съседи я намериха скупчена от студ, сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.

В Общинската Болница, Баба Македонка преповтаряла до дупка.

• Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как" трибе …

• Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как" трибе …

• Поне една . . .

Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар, алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите ръждясали спомени.

Но, аз си имам своя собствена теория.

The End