(c) 1977 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ
разказ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


НИЕ ОБИТАВАХМЕ СТАРИННА КЪЩА НЕДАЛЕЧ ОТ МОРСКИЯ БРЯГ. ЖАЛКО ПОДОБИЕ НА ЗАМЪК ИЗГРАДЕН ОТ АРХИТЕКТ, В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ РЕШИЛ, ЧЕ ТУК БИХА МОГЛИ ДА ЖИВЕЯТ ХОРА. КЪЩАТА СЕ НАМИРАШЕ НА КЪСА, ПАВИРАНА, ПРИСТАНИЩНА УЛИЧКА. ВГРАДЕНИ В ДЕБЕЛИ КАТО НА ХРАМ ЗИДОВЕ, СТОМАНЕНИ ВРАТИ ВОДЕХА КЪМ ГЛУХИ ВЪТРЕШНИ ДВОРОВЕ. НОЩЕМ, ЩОМ ТРАМОНТАНА ХУКНЕШЕ В НЕСВЕСТЕН БЯГ, А МОРЕТО ЗАПОЧВАШЕ ДА СЕ БУНТУВА, ВРАТИТЕ ПРОСКЪРЦВАХА В НЕСМАЗВАНИ ВЕКОВЕ ШАРНИРИ, И БУРЯТА ИЗХВЪРЛЯШЕ ПО БРЕГА ВСИЧКО СПОТАЕНО НА МОРСКОТО ДЪНО. БЕЗУМНИ ПЕСНИ, ИЗТРЪГВАНИ ОТ ВЯТЪРА СРЕД НОЩ. КЪШЕЙ ХЛЯБ, МЕЧТА И ВЯРА, ПРЕДИЗВИКВАЩИ САМОТАТА В МЪЖЪТ ДА ЗАПЕЕ. НО, КОЙ БИ МОГЪЛ ДА НАДПЕЕ ВЯТЪР? БЯХМЕ НАЕЛИ КВАРТИРАТА ПО СПЕШНОСТ. БЯХМЕ СЕ НАНЕСЛИ ПОДМАМЕНИ ОТ ФАЛШИВАТА РОМАНТИКА НА САМОТАТА. КАКВА ИЛЮЗИЯ. ОЩЕ ПЪРВАТА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР ПЛАХИ СТЪПКИ, ПРЕКОСИХА ПУСТАТА ТЕРАСА. НА ВРАТАТА ПОХЛОПА РУСОКОСО ДЕСЕТИНАГОДИШНО МОМЧЕ. - МАМА - ТУК ЛИ Е? ЗАПИТА, А ДОННА ПОКРИ С РЪЦЕ СВОЯТ ОГРОМЕН, НАБЪБНАЛ ОТ ПЛОД СТОМАХ. СВЕЧЕРЯВАШЕ. ВРАТИТЕ НА СЪСЕДНИТЕ СКЛАДОВЕ ЕХТЯХА ПОД НАС С ГРОХОТ, КОЙТО БИ МОГЪЛ ДА РАЗПЛАЧЕ ВСЕКИГО. ПОКАНИХМЕ НЕЧАКАНИЯ ГОСТ НА НАШАТА ТРАПЕЗА. ХАПВАХМЕ БАВНО. ПИЕХМЕ ЧАЙ. ВСЯКА ВЕЧЕР ИМАХМЕ МАКАРОНИ С ДОМАТЕН СОС, ЛИПОВ ЧАЙ С МЕД. ИЗОБРЕТЕНИЯ НА ДОННА, С КОИТО СЕ СЛАВЕШЕ. - КАК СЕ КАЗВАШ? ДЕТЕТО ПРЕГЛЪТНА И СЕ РАЗСМЯ. - ЗАКО . . . - ЩЕ ПРЕСПИШ ЛИ, У ДОМА? - З
“КУЦОТО КУЧЕ”. . . СТАНАХМЕ ДА ИЗПРАТИМ НЕЧАКАНИЯТ ГОСТ. ЕНЕ-ТЕРАСА- НАЛИ МОГА ДА ИДВАМ ТУК? МОЖЕБИ МАМАН ОТ НЕЙДЕ ЩЕ СЕ ПОЯВИ. ОТ ЛИЦЕТО НА ДЕТЕТО НЕ СЛИЗАШЕ НЕДОВЕРЧИВА УСМИВКА. ОЧИТЕ МУ ШАРЕХА ИЗ НАШИЯ НОВ ДОМ. ДАЛИ НЕ УКРИВАХМЕ НЕГОВАТА МАЙКА? КИМНАХ УТВЪРДИТЕЛНО С ГЛАВА. ПО НЕГО ВРЕМЕ ВСЕ ОЩЕ СИ ВЪОБРАЗЯВАХ, КАК НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ, КОЙ ИДВА - КОЙ СИ ТРЪГВА ОТ НЯКОЙ БЕДНЯШКИ ДОМ. ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА. СТЪПКИТЕ НА ЗАКО ПРОШУМЯХА ПРЕЗ ТЕРАСАТА. ПРОЕХТЯХА ПРЕЗ КАМЕРАТА НА СТЪЛБИЩЕТО. ОТЕКНАХА ПО КОРИДОРА – УЛЕЙ. НЕСПОКОЙНО РАЗБЪРКВАХ ЗАХАР, В ИЗСТИНАЛАТА ЧАША ЧАЙ. С КАКВО МЕ БЕ ПОРАЗИЛ ТОЗИ МАЛЧУГАН? ПРЕДИЗВЕСТИЕ ЛИ БЕ ТОВА? ПОТЪРСИХ ОЧИТЕ НА ДОННА, НО ТЕ ОТСЪСТВАХА – ЗАГЛЕДАНИ В ЗАТРЪШНАТАТА ОТ ВЯТЪРА ВРАТА. - ЧИЧО ПЕТ! – ТРОСНА СЕ ВНЕЗАПНО ДОННА, И ОТНЕСЕ СЪДОВЕТЕ В КУХНЯТА. – ЧИЧО СМЕТ! ПРЕОБЪРНАХ ЗАХАРНИЦАТА, А ВСЕКИ ЖИТЕЛ НА БЕЛОГРАД ЗНАЕ, ЧЕ ТОВА НЕ ВОДИ НА ДОБРО. ПРИСЕДНАХ НА КОЛЕНЕ, И ЗАПОЧНАХ ДА СЪБИРАМ ОТ ПОДА ОНОВА, КОЕТО ВСЕ ОЩЕ БИ МОГЛО ДА СЕ СЪХРАНИ – НЯКОЛКО КЪСА АРОМАТНА КАФЯВО ОЦВЕТЕНА ЗАХАР. ЗАКО ИДВАШЕ ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ЗА ДА ТЪРСИ СВОЯТА МАЙКА; ЖЕНА АБСОЛЮТНО НЕПОЗНАТА ЗА МЕН И ЗА ДОННА; СЯКАШ ВСЕ ОЩЕ ВЛАСТВАЩА В ТОВА НЯКОГА ИЗЦЯЛО НЕЙНО ПРОСТРАНСТВО ОТ ВСЕЛЕНАТА НА МАЛКИЯ КРАЙБРЕЖЕН БЕЛОГРАД. И, ДОКАТО ПРЕКОСЯВАШЕ ТЕРАСАТА НА СТАРАТА ЕВРЕЙСКА КЪЩА КРАЙ МОРЕТО, СТЪПКИТЕ МУ СТЕНЕХА НЕПОНОСИМО. ВРЪХЛИТАЙКИ ВЪРХУ МИ, С НЕИЗБЕЖНОСТ НА ПРИСЪДА. НЕЩО ЗАГАДЪЧНО ВИТАЕШЕ НАОКОЛО, ПРАВЕШЕ ДА СЕ ЧУВСТВАМ ОБРЕЧЕН, И АЗ НЕ ЗНАЕХ КАКВО ИМЕННО Е ТО. - ОТНАЧАЛО ЖИВЕЕХМЕ ТУК ТРИМА, - РАЗКАЗВАШЕ МОМЧЕТО ОТПИВАЙКИ ГЛЪТКА ЧАЙ. ПИТИЕ, ОТ КОЕТО И ДНЕС ПРИТЕЖАВАМ НЕИЗМЕРИМИ ЗАПАСИ. – ТАТКО, МАМАН И АЗ, ЗАЕДНО С КУЧЕТО ДЖАН. ПОСЛЕ, ОСТАНАХМЕ САМО МАМАН И АЗ. ВЯТЪРЪТ ВИЕШЕ ПО ТЕРАСАТА, ЗАТРЪШВАЙКИ НЕВИДИМИ ВРАТИ, ПРЕМИТАЙКИ ПОСЛЕДНИ ЕСЕННИ ЛИСТА.
- СЕГА ЖИВЕЯ С ТАТКО И ДЖАН. МАМАН СЕ ИЗПАРИ. ТИ, НАЛИ ПОЗНАВАШ МАМАН, ЧИЧО ПЕТ? ОТ ГДЕ МОЖЕХ ДА ПОЗНАВАМ ТАЗИ ЖЕНА? БЯХМЕ НАЕЛИ КЪЩАТА ЧРЕЗ ТРЕТО ЛИЦЕ. - НЕ, НЕ, НЕ! НИКОГА НЕ СЪМ И ЧУВАЛ! - МАМАН, ЧИЧО ПЕТ, ХАРЕСВАШЕ ЦВЕТЯ И ОГЛЕДАЛА . . . ПОГЛЕЖДАХ СКРИТОМ ДОННА, А ТЯ ПОЛАГАШЕ ТРЕПЕРЯЩИ РЪЦЕ ВЪРХУ СВОЯТ ИЗДУТ ОТ ПРЕДСТОЯЩ РАЗКОШ КОРЕМ. ТАМ НЯКОЙ СЕ БУНТУВАШЕ, А НЯМАХ СЪРЦЕ ДА ПРОГОНЯ ТОЗИ СТРАНЕН – ОТ СКОРО ОБИЧАЕН - НЕПЪЛНОЛЕТЕН ГОСТ. ВНЕЗАПНО ЗАКО СКОКВАШЕ, ПА ХУКВАШЕ ПРЕЗ ТЕРАСАТА, ПО СТЪЛБИТЕ НАВЪН. ОСТАВАХМЕ С ДОННА САМИ. - ЧИЧО ПЕТ! – КРЕЩЕШЕ ГУБЕЩА СВЯСТ. – ЧИЧО СМЕТ! СВИВАХ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ. ЖЕЛАЕХ ДА Я УСПОКОЯ, НО ТОВА БЕ НЕВЪЗМОЖНО. ЗАПОЧНАХ ДА ОТБЯГВАМ ДОННА. В МИСЛИТЕ МИ РЕЕШЕ НЕОПРЕДЕЛЕНИЯ ОБРАЗ НА НЕПОЗНАТАТА ЖЕНА – МАЙКА НА ЗАКО. КОЯ ЛИ БЕ ТЯ? ИЗЧЕЗНАЛА ОТ СВЕТА НА ЗАКО, ПОЯВИЛА СЕ В СВЕТА НА НЕПОЗНАТИ. ВСЕ ПО-ЧЕСТО БЯХ ИЗПЪЛНЕН С ЧУВСТВО, ЧЕ ЕТО НА, ЩЕ СЕ ПОЯВИ ЗА ДА ПОТЪРСИ ЗАКО – НЕЙНОТО ДЕТЕ. ТУК, В ОБИТАВАНОТО ДО НЕОТДАВНА – ТЯХНО СИ - ЖИЛИЩЕ. НЕВИДИМО ОТКРЕХВАЩА ВРАТИ, ЗАТРЪШВАЩА ПРОЗОРЦИ. СЯНКА ПРОБЯГВАЩА ОТ СТАЯ - В СТАЯ. НЕМАТЕРИАЛНА, НЕДОСТОВЕРНА, НЕВИДИМА И НЕИЗВЕСТНА. ВСЕ ПО-ОСЕЗАТЕЛНО ПРИСЪСТВАЩА, ПРИ ВСЯКО ПОСЕЩЕНИЕ НА ЗАКО. ПОНЯКОГА, КОГАТО СТЪПКИТЕ НА МОМЧЕТО ХУКВАХА ПРЕЗ ТЕРАСАТА НАВЪН, А ПЪТНАТА ВРАТА СЕ ЗАХЛОПВАШЕ СЪС ЗВЪН, АЗ СЕ СПУСКАХ КЪМ ПРОЗОРЕЦА. ПОГЛЕДЪТ МИ ГОНЕШЕ ЗЛЕ ОСВЕТЕНАТА УЛИЦА. ЗАКО ЛУДУВАШЕ ОТ СТЕНА ДО СТЕНА, УДРЯЙКИ С ЮМРУК ПРЕСЪХНАЛИТЕ ЛЕТНИ КАПЧУЦИ. ИЗВЛИЧАЙКИ НЕСВЕСТНИ ЗВУЦИ, ОТЕКВАЩИ НАДЪЛБОКО В МЕН. ЗА ДА ОСТАНАТ, И ПОКЪЛНАТ. ОТДАЛЕЧАХ ЛИ СЕ ОТ ПРОЗОРЕЦА, ТИШИНАТА НА ИЗОСТАВЕНАТА КЪЩА МЕ ОБВИВАШЕ В БУХАРСКО ОДЕЯЛО. ВЪРНЕХ ЛИ СЕ В ТЪМНЕЕЩОТО ПРОЗОРЕЧНО ПЕТНО, В МЕНЕ СЕ ВЛИВАШЕ ОТДАЛЕЧАВАЩИЯТ СЕ ТЪТЕН НА, ПЕЕЩИТЕ БЕЗПОЩАДНА ПЕСЕН, ПРОГНИЛИ ВОДОСТОЧНИ ТРЪБИ. ПРЕГЛЪЩАХ ПРЕДСТОЯЩА МЪКА. ПРЕДВКУСВАХ БЪДЕЩА СЪДБА. ПРИКРИТ ЗАД ЗЕЛЕНИКАВОТО ПРОЗОРЕЧНО СТЪКЛО, ОКУРАЖАВАХ МОМЧЕТО.
- УДРЯЙ! – КРЕЩЯХ СЪС ВСЕ СИЛА, РАЗМАХВАХАЙКИ БЕЗПОМОЩНО ЮМРУЦИ. - УДРЯЙ, КАКТО ПОДОБАВА! НАТРОШИ НА ПЕПЕЛ ВСИЧКО СТАРО! ОТВРЪЩАШЕ МИ СПОДАВЕНИЯТ ХЛИП НА ДОННА. ОКОПИТВАХ СЕ. ЗАМЛЪКВАХ. И СЕ ПРАВЕХ, ЧЕ СЪМ КАПНАЛ ЗА СЪН. ДРУГ ПЪТ УПРЕКВАХ ОСТАНАЛИЯТ СВЯТ. - ОХ, - ВЪЗДЪХВАХ СКРИТОМ, - КОГА НАЙ-ПОДИР ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ ПОДМЕНЕНО С ПЛАСТМАСА? ТА, ПО СВЕТА ДА НАСТЪПИ РАВНОВЕСИЕ БЕЗМЕТЕЖНА ТИШИНА. БОЖЕ ГОСПОДИ – КОГА? И СИ ОТГОВАРЯХ, ЧЕ КОГАТО ТОВА НАЙ-НАКРАЯ СТАНЕ, ЗА ПОДМЯНА НА ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ НЯМА ДА СЕ НАМЕРИ НИТО ПОДХОДЯЩА, НИТО ДОСТАТЪЧНО КОЛИЧЕСТВО ПЛАСТМАСА. ТЕРЗАНИЯ, НЕ УБЯГВАЩИ ОТ ПОГЛЕДА НА ДОННА. НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА НАСТОЯВА, ЧЕ НЯКОГА СЪМ СРЕЩАЛ МАЙКАТА НА ЗАКО, ЧЕ НЕ СЛУЧАЙНО ЗАКО ИДЕ ДА Я ТЪРСИ ТУК. В КРАЯТ НА КРАИЩАТА СВИКНАХ. ВСЯКА ВЕЧЕР, ДА СЕ ВСЛУШВАМ ЗА УДАРИ ПО СТАРИТЕ ПОРУТЕНИ КАПЧУЦИ. ИСКАШЕ МИ СЕ, ТЕЗИ УДАРИ ДА СЕ ПОВТАРЯТ И ПОТРЕТЯТ. ДА НЕ СТИХВАТ НИКОГА. ДА СЕ МНОЖАТ И РАЗМНОЖАВАТ. ДАНО ОСТАНА БУДЕН ЗА ВСЯКА НЕОБИЧАЙНА ЧОВЕШКА СЪДБА. НО, САМО ТРАМОНТАНА - ПРЕЗ ПОКРИВИТЕ - ЮРВАШЕ И ШУМЕШЕ. ПРАВЕЙКИ ДА МИ СЕ СТРУВА, КАК НЯКАКВА ЖЕНА БРОДИ ПО ОТКРИТАТА ТЕРАСА, КАК ТРЕСКАВО ПОДВИКВА ИМЕТО НА ЗАКО, КАК МТЛИ ДА НЕ РАЗБИВА СТАРИТЕ ПРЕСЪХНАЛИ КАПТЧУЦИ. СКОКВАХ. ЗАПАЛВАХ ВСИЧКИ СВЕТЛИНИ. ТЕРАСАТА СВЕТВАШЕ КАТО ПАЛУБА НА КОРАБ. ПОСЛЕ ЗАГАСЯХ ТЕЗИ СВЕТЛИНИ. ОСТАВЯХ ДА МЪЖДЕЕ ЕДИНСТВЕНА ЕДНА. ЩОТО, АКО ЗАКО ИЛИ НЕГОВАТА МАЙКА СЕ ПОЯВЯТ, ДА СЕ ОТЗОВА НЕЗАБАВНО. ЗАВРЪЩАХ СЕ В ОТЕСНЯЛОТО СЕМЕЙНО ЛЕГЛО. НАМИРАХ ДОННА КАК СКРИТОМ ХЛИПА, ТЪРСЕЙКИ ДА МЕ ПРИЕМЕ. НАВЛИЗАХ В НЕЙНАТА ВСЕ ПО-ПЛЪТНА; ГОРЕЩА, ТРЕПЕТНА, ВСЕ ПО РЯДКО РАЗРЕШЕНА ЗА ЛАСКИ; ПЛЪТ. ПО-САМОТЕН ОТ ВСЯКОГА. УЖАСЯВАН ОТ САМОТНИЯТ ГОНГ НА ПРЕСЪХНАЛИ ОТ НЕДОСТИГ НА ОБИЧ ЛАМАРИНЕНИ КАПЧУЦИ. ПОТРЕСЕН, ЧЕ СВЕТЪТ ПОТЪВА ПОД ПОКРИВАЛА ОТ ПЛАСТМАСА, ЕГОИЗЪМ, БЕЗРАЗЛИЧИЕ, И ДУХОВНА СМЪРТ. НЕ, ПО ТЕРАСАТА НЕ БРОДЕШЕ НИКОЙ. НЯКОЙ БРОДЕШЕ – НО!?! - ПРЕЗ ДУШИТЕ.
ОНАЗИ НЕЗАБРАВИМА НОЩ, ТИШИНАТА БЕ ЛЕПКАВА КАТО ГНУСНО ПАРЧЕ НАЙЛОН, ПОД КОЙТО ЕДВА ДИШАХ. В ПОЛУМРАКА, РЪЦЕТЕ НА ДОННА ПРИПЛАМВАХА С НЕСВЕСТНА ТОПЛИНА. СВЕТЛИНА ОТ СВЕЩ ТРЕПТЕШЕ ПОД ВИСОКИЯ ТАВАН. ВЪРХУ МРЕЖАТА СРЕЩУ КОМАРИ ДЪЖДОВНИК, ПРОСВИРВАШЕ СМЪРТОНОСНА ПЕСЕН. ДЪЖДОВНИКЪТ НАГОНВАШЕ СРЕДНОЩНИ ПЕПЕРУДИ. СВЕТКАВИЧНО ПРОНИЗВАЙКИ ГИ, С УДИВИТЕЛНО ДЪЛЪГ, НЕВИДИМ, ЖИЛАВ ГЪВКАВ ЕЗИК. НЕ ПОДОЗИРАХ, ЧЕ ПОЯВАТА НА ДЪЖДОВНИК НЕ ВОДИ ДО ДОБРО. СЕГА ЗНАЯ. ПОЯВАТА НА ДЪЖДОВНИК, НИКОГА НЕ ВОДИ ДО ДОБРО. ЕТО ЗАЩО – ПРОГОНВАЙТЕ ГИ – ВЪЗМОЖНО НАЙ-ЕКОЛОГИЧНО. ПРЕЗ НАЛУДНИЧАВА ТАЗИ НОЩ, С ДОННА СЕ ЛЮБИХМЕ ЗА ПОСЛЕДНО. ГЛАСОВЕТЕ НИ ОТЕКВАХА НАВЪН. ИЗЛИТАХА ПРЕЗ ОТВОРЕНИТЕ ВРАТИ И ПРОЗОРЦИ. ХУКВАХА ПРЕЗ ТЕРАСАТА. ПОПАДАХА В ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГ, ЦАР И ГОСПОДАР, БЕЗДЪННИ ЗАТЪНТЕНИ ДВОРОВЕ. КЪДЕТО ОБРАСЛИ С ТРЕВОЛЯК СМОКИНИ, РАЙСКА ЯБЪЛКА И ФИНАП, ПОДПИРАХА НЕБЕСА НА НЯКОГАШНИ ЩАСТЛИВЦИ. КЪНТЯХА ВСРЕД КУПИЩА ЖЕЛЕЗАРИЯ, ОСТАТЪК ОТ ПРЕЗОКЕАНСКИ КОРАБ, ПРЕВЪРНАТ В БАЛИ ПРЕСОВАНО ЖЕЛЯЗО. ГОЛИ И БЕЗПЕЧНИ; ЗАСПАХМЕ НАСИТЕНИ И БЕЗЗАЩИТНИ. ЩОМ СЛЪНЦЕТО СКОКНА НАД ХОРИЗОНТА, А ОТРАЖЕНИЯТА НА МОРЕТО ЗАИГРАХА ПО БЕЛОСАНИЯ НА ТАВАН, ОТВОРИХ СЪНЕНО ОЧИ. ПРЕЗ ОТВОРЕНИЯ КЪМ ТЕРАСАТА ПРОЗОРЕЦ, ЗАД МРЕЖАТА СРЕЩУ НАСЕКОМИ, НАДНИЧАШЕ ЗАКО. ПОДСВИРНАХ ИЗНЕНАДАНО С УСТА. ПОКРИХ С ОДЕЯЛО, ОБЕЗФОРМЕНОТО ОТ БРЕМЕННОСТТА СЪНЕНО ТЯЛО НА ДОННА. - МАМА, - ПРОПЛАКА ДЕТЕТО, ОБХОЖДАЙКИ НИ С ПОГЛЕД. - МАМА! - ТОВА Е ДОННА, - ОТВЪРНАХ, - МОЯТА ДРУГАРКА. БЕ НЕДОВЕРЧИВ, КОЛКОТО СИ ИСКА. ПРИОТВОРИХ ВЪНШНАТА ВРАТА, А ЗАКО СЕ СПУСНА КЪМ АТЕЛИЕТО НА ДОННА. ЗАПРЯ ПРЕД ПОДПРЕНИТЕ ДО СТЕНАТА ПРЕСНИ ЖИВОПИСНИ ПЛАТНА. ВЪРХУ ТЯХ, ГОЛЕМИ И МАЛКИ, ПОЗНАТИ И НЕПОЗНАТИ, ЗНАМЕНИТОСТИ И НИЩОЖЕСТВА, ЛУДУВАХА ОТ ЛЮБОВ, РАДОСТ И ДОВОЛСТВО. - ЛЯТО Е, МОЕТО ДЕТЕ . . . - ИСКАМ ДА Е ЗИМА, ЧИЧО ПЕТ, ИСКАМ ДА Е ЗИМА! ПОТЪРСИХ СВЕТЛИНА В ОЧИТЕ НА МАЛКИЯ ЧОВЕК, НО ТАКАВА НЕ УСПЯХ ДА ОТКРИЯ. САМО В ЪГЛИТЕ ИМ БЕ УТАЕНА ВЛАГА, И АЗ СЕ НАВЕДОХ, И
ЦЕЛУНАХ ПО ЧЕЛОТО НЕПОЗНАТОТО ЧУЖДО ДЕТЕ ПРЕДЧУВСТВАЙКИ, КАК ВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ВИДЯ НИКОГА. НО, ЗАКО С ЯРОСТ МЕ ОТХВЪРЛИ. - НИМА НЕ РАЗБИРАШ, ЧИЧО ПЕТ, - КРЕСНА ДЕТЕТО ПРЕДИ ДА ХУКНЕ НАВЪН, - НИМА НЕ РАЗБИРАШ? ПРИИСКА МИ СЕ ДА ПОБЕГНА. НАКЪДЕ – ЗА КОГА? - ТЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ – И – И . . . - ТЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ – И – И . . . - ТЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ – И – И . . . СПУСНАХ СЕ СМАЯН ПОДИР ТОВА ДЕТЕ-СТОЛЕТНИК. ЗАПРЯХ ВСРЕД ЛАБИРИНТА НА СТЪЛБИЩЕТО. ПРОПЛАКАХ, А ОЧИТЕ МИ ОСТАНАХА СУХИ. ПОРАЗЕН УСТАНОВИХ, КАК НОВОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА НИ ПРАВИ РИДАЕЩИ А НЕСЪЛЗЯЩИ, ВСЕ ПОВЕЧЕ И ПОВЕЧЕ – УЧТИВО-ПЪЛЗЯЩИ. В ИМЕТО НА ЕЛЕМЕНТАРНОТО ЧОВЕШКО ОЦЕЛЯВАНЕ. А ЗАКО КРЪСТОСВАШЕ УЛИЦАТА, НАНАСЯЙКИ УДАР ПОДИР УДАР, ВЪРХУ ГРОХНАЛИТЕ ОТ ТЕЖЕСТТА НА ГОДИНИТЕ ПРОГНИЛИ ЛАМАРИНЕНИ ВОДОСТОЧНИ ТРЪБИ. И, ТРЪБИТЕ СЕ ОТКЪСВАХА, И ПАДАХА, ЧРЕЗ ГРЪМ И ТРЯСЪК, БУДЕЩ В ДУШАТА МИ КАМБАНИ. ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЯ НА СЪЩИЯ АДРЕС. ТАВАНЪТ БЕЗНАДЕЖДНО КАПЕ. ПРИ ДЪЖД, ОТ ТЕРАСАТА НАХЛУВА ВОДА. МОРЕТО ГРИЗЕ ТЕМЕЛИТЕ НА СТАРАТА ЕВРЕЙСКА КЪЩА КРАЙ МОРЕТО, И НОСИ ВЛАГА. НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ПРЕДПРИЕМА НИЩО. ВСЕ ОЩЕ ВЦЕПЕНЕН – ПРИЗНАВАМ! - ОТ ПРИЛИВА И ОТЛИВА НА ДЕТЕ, НАТИРЕНО ОТ СВОЯ БАЩА, ЗА ДА ТЪРСИ СВОЯТА МАЙКА. ТАМ – КЪДЕТО ТЯ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА СЕ ЗАВЪРНЕ. ПО НЕСРАВНИМ НАЧИН РАЗРУШИЛО ОНОВА МАЛКО, КОЕТО СЕ ОПИТВАХ ДА СЪГРАДЯ. ЗАЩОТО ДОННА ЩОМ РОДИ, И МЕ НАПУСНА. НАТОВАРИ НА ТОВАРЕН ПИКАП СВОИТЕ КАРТИНИ. ЦЕЛУНА МАЛКИЯ СИ СИН В КОША. И, ЗАМИНА ПОДИР СВОЯТА СИ КАРИЕРА НЕИЗМЕРИМО НАДАЛЕЧ. ЗА ДА ЖИВЕЕ В САМОТА. ТОВА ПРАВИ ДА СИ МИСЛЯ, ЧЕ ПОДОБНО НА МНОЗИНА СТАРЦИ, ДРЕВНИТЕ КЪЩИ КРИЯТ В СЕБЕ СИ НЕОПОЗНАТА МАГИЯ. ДОБРА ИЛИ ЗЛА, ТЯ СЪЩЕСТВУВА КОМУЛИРАНА В ОСТАТЪЧНИ ПРОСТРАНСТВА. ГОТОВА ДА ИЗРИГНЕ С НЕЧОВЕЩИНА НЯКОЙ ПРЕДОПРЕДЕЛЕН БОЖИ ДЕН. ПРЕДПОЛАГАМ, МАГИЯТА НА КРАЙБРЕЖНАТА КЪЩА БЕ, ДА ПРОГОНВА МАЙКИТЕ - В ТЪРСЕНЕ НА СВОБОДА; ДОКАТО ПРИКОВАВА БАЩИТЕ КЪМ ТЕХНИТЕ ДЕЦА - ЗА ДА
МЪСТИ. НО, ЗАЩО МЪСТИ НА ДЕЦАТА? ТОВА Е ФАКТ – КОЕТО НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ПРОУМЕЯ. А ДОННА СЯКАШ ПОТЪНА В ЗЕМЯТА. ТОВА МЕ КАРА ДА СИ МИСЛЯ, ЗА ВТОРОТО ЗАКЛИНАНИЕ НА ТАЗИ ДРЕВНА КЪЩА. МАЙКИТЕ ДА НЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ НИКОГА ОБРАТНО, А БАЩИТЕ И ДЕЦАТА ВЕЧНО ДА ГИ ТЪРСЯТ. СЪЩЕСТВУВА И ТРЕТО ЗАКЛИНАНИЕ, НО КАКВО Е ТО, ЗА СЕГА НЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ОТКРИЯ. ПОНЯКОГА, ПОЧИВАЙКИ НА ПРИПЕК НА ТЕРАСАТА, ОТПУСНАЛ ЗАСТАРЯВАЩО ТЯЛО В ИЗБЕЛЯЛ ПЛАТНЕН ШЕЗЛОНГ, ПРЕЛИСТВАЙКИ ЖАЛБИТЕ НА ХОРАТА – ТАЗИ НАЙ-ТОЧНА И ВЯРНА ЛИТЕРАТУРА; ДОКАТО ГЛАРУСИТЕ ПРЕЛИТАТ НИСКО НАД ПОКРИВИТЕ НА ГРАДА НАЛИТАЙКИ КОФИТЕ ЗА СМЕТ ВМЕСТО ДА НАГОНВАТ РИБА ВСРЕД МОРЕТО – ТАКАВА НЕ ОСТАНА; АЗ СЕ ВСЛУШВАМ С НАРАСТВАЩА ТРЕВОГА В СЪСЪКА НА ВНЕЗАПНО БЛИКНАЛ ВЯТЪР. ТЪРСЕЙКИ ДА ДОЛОВЯ СТЪПКИТЕ НА ЗАКО. НЕОБЯСНИМ СЪДБОВЕН СПОМЕН, ПРЕВЪРЛИЛ ЧУЖДАТА СЪДБА НА МОИ ПЛЕЩИ. ПРЕДПОЛАГАМ НЯКОГА ДА СЕ ЯВИ. ТОГАВА, ВЪПРОСИ ЩЕ ЗАДАВАМ АЗ. НО ДА - ТОВА Е НАВЯРНО Е ТРЕТАТА СЪДБОВНА ОРИСИЯ НА ТАЗИ ВЕЧНО РУШАЩА СЕ НЕРАЗГРАДИМА КЪЩА – ДА ПРИЕМЕШ ЧУЖДО, ДОКАТО ОТХВЪРЛЯЩ СВОЕ? ПРИВЕЧЕР, МОЯТ ВЕЧЕ ДЕСЕТИНАГОДИШЕН СИН, СЕ ВТУРВА ПО СТЪЛБИТЕ С УЧЕНИЧЕСКА РАНИЦА НА ГРЪБ. ЗА ДА МЕ РАЗБУДИ ОТ ДРЯМКА. КАФЕТО Е ПРЕЛЯЛО В СПИРТНИКА, А АЗ СЪМ ЗАДРЯМАЛ ОТЕГЧЕН ОТ ПОЛУГРАМОТНИ ЖАЛБИ : ПАРИ – ЖИЛИЩЕ – ДЕЦА – ПАРИ. ВЯТЪРЪТ Е ГРАБНАЛ ВЕСТНИКА ИЗ РЪЦЕТЕ МИ, ЗА ДА ГО ОТНЕСЕ ПРЕЗ ТЕРАСАТА - В МОРЕТО. САКСИЯТА С АЛЕНО МУШКАТО – СЪВСЕМ Е ЗАЛИНЯЛА. НЕБЕТО Е НЯКАК ПРЕКАЛЕНО ПРОЗИРНО И СИНЬО. МОРЕТО Е КРОТНАЛО, КАТО ПРЕД БУРЯ. ТОГАВА, ПРЕЗОКЕАНСКИТЕ ЛАЙНЕРИ В ПРИСТАНИЩЕТО БЛЕСВАТ В БЕЗУМНА БЕЛОТА, ЗАЕДНО С ПОСЛЕДНИТЕ ЛЪЧИ НА ЗАЛЯЗВАЩОТО СЛЪНЦЕ, ОТ КОЕТО ЗАВИСИ ВСИЧКО. ТРЕПВАМ РАДОСТНО – МОЕТО МОМЧЕ Е ТУК. НО, В ДУШАТА СТЕНЕ НОВА БОЛКА - ВСЕ ПО-ПОТАЙНО СТАВА ТОВА ДЕТЕ. НАПОСЛЕДЪК, МОЯТ СИН ВСЕ ПО-ЧЕСТО ЗАКЪСНЯВА. ЧУДЯ СЕ, КЪДЕ БИ МОГЛО ДА СЕ ГУБИ ТОВА ДЕТЕ. ОСВЕН ТОВА, ОТБЯГВА ДА ВЕЧЕРЯ. The End/02.11.2013.