Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2011 14:53 - OUT MENTION OF IT, short story, by Bogomil Kostov AVRAMOV RUSSEF-HEMY
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 476 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 18.08.2011 19:53



image
© 2008-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV - HEMY

БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ

разказ

от

Хеми ВАРНАЛИС

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи, подобно Трамонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се, през баири и поляни. Дирещ брегове, фарове и морета. Щом Трамонтан фукваше в коминя, Човекът се притаяваше в някой ъгъл из огромният старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко ще мине – замине. Фученето в уши - не мислеше да спре. Спохождаше го ката нощ. Тогава се молеше Богу. Не, че бе религиозен. От пресата се бе опросветил. Как ежедневните молитви правят мисловните полета да забавят всяка старост. Знаеше, от старост нимой се избяга. Бе захвърлил вестника прекипнал от ярост: „Перестройка !?!“ Все пак реши, опита, и странно – услади му се. Прекалеше ли с молитви, задрямваше. Занизваха се спомени. Недостижими и пренебрегнати жени хукваха да го преследват. Искайки му сметка – как така ги е отминал, защо не се-й обвързал? Човекът отново намразваше своите някогашни, своите всякакви, своите безброй срещани жени. Припкащи лудешки, през неговото старешко сърце, всяка ветровита трамонтанна вечер.

ТРАМОНТАНА харесваше да хуква зарана, да витае и руши. Да разлюлее зеленясалата църковна камбана. Провесена с ръждясала верига, върху сух чаталест, излъскан от Времето на Времената дрянов кол. В насрещният църковен двор. Ако църква би могло да се нарече схлюпеният Робски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му започне да отглася на ечащата под вятъра камбана, часът е къде пет зарана. Припадаше в безгласна молитва. В главата му отекваше съкровен камбанен звън.

    • Бам ... Бам – Бам ... Бам . . .

Трамонтана търсеше Морето.

Трамонтана обливаше Камбаната с топлината на Медитерана.

Трамонтана – не идеше ли единствено за Нему?

Езикът на камбаната бе изчезнал, и под напора на Вятъра, Камбаната звънтеше от самосебе си. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци, да се оплаче и разпитва. Да е видял някое Цигане да се върти наокол"? Не, Човекът не бе видял Цигане. И, Баба Клиса, подозрителна както никой друг, уж си тръгваше. За да се завърне отново. Човекът неотдавна бе открил езикът откъснат, па рушнат о земи . Бе го прибрал, да се не погуби. Бе се възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с коларски болт. И без това, вече нямаше кой да чуе нейният напомнящ звън. Освен можеби Трамонтана. Вятър търсещ Морето. Разнасящ през планините – от бряг до бряг - странни, недоловими, едва ли не человечески вибрации на селска камбана с отнет език. Трамонтана грабваше - па отнасяше, и мисълите на Човека?

ДОРИ С ОТНЕТ ЕЗИК занемарената камбана, трепетливо огласяше гробовната тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Сред селце изоставено от последни старожители. Хукнали на гурбет зад граница, дано прокопсат. Камбаната стенеше, ридаеше и плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трамонтана – от как свят светува, не престава да търси, за да ги посвети. Дали намира? Петдесетина зарязани опустяли къщи наокол" гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустелите дворове се щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат със Трамонтана, та дано достигнат морета, брегове и океани. Загърбили место, род и природа. Обитаемите къщи, нанизани една срещу друга около войнски паметник над пресъхнала чешма с празни старовремски корита. се брояха на пръсти.Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял селски площад; до преди дузина години се виеха софри, хора и ръченици. Трамонтана харесваше площада. Витаейки около единствената Камбана, изтръгвайки неотразим гробовен стон. Препускайки през дворове, плевници, гори и къщи. Надвигайки чукари, върхове и висоти. Обмивайки със средиземноморски аромати малкият, нищожен, погиващ свят на забутаното всред варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки път към Морето.

ЧОВЕКЪТ, зарязал занаята художник; успял да се пребори единствено със Себе Си върху безброй ухаещи на терпентин платна; си се щураше ден и нощ, из някогашният прахолясал прадядов дом. Бе натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които не бе чел, но бе разлиствал. С дрехи, раздавани на нахлуващи за набези роми. Неграмотници, харесващи неговите платна. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с неговите платна разпалваха онзи огън на площада, върху който цигани претупваха с голи пети ръченица и кючек. Истински нестинари – не бяха останали=

В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Размахваща безсмислена свезка ръждиви църковни ключове. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената, обезлюдило не едно планинско село. Превърнало Вярата - в обществено посмешище, и най-долнопробен алъш-вериш. По празници, Баба Клиса отключваше високите църковни порти. За да нагледа останалата без език чатал-камбана всред огромният църковен двор; затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Баба Клиса прекосяваше обширният тревясал двор. Отпъждайки с крясъци глутниците подивяли бездомни псета. Няколко древни каменни кръста напомняха, че някога е имало - и друго. Вратата на храма оставаше отворена.Трамонтана притихваше. От висотата на своят остъклен чардак Човекът виждаше, как дълбоко в утробата на храма, плахо лумва свещ. Как Старицата се хвърля по очи върху пода. Как се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната просяшка държавна пенсия. Човекът допускаше, че на Господ-Бог давним-давно е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. Казвайки си: „Но, какво да се прави ... Но, какво да се прави ... Но, какво ...“ И, свивайки рамене, си се кръстеше.

БАБА КЛИСА НЕ СЕ НАДЯВАШЕ на отговор. В пластмасова кофа със Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Слагаше вощеницата в пазва, па си я отнасяше дома. Преди двадесетина години, когато храмът все още не бе разграбен до шушка, а ведрото бе ръчно кован калайдисан бакър, строгият районен пожарникар внезапно бе довтасал. Трябваше да му се подпише противожарна декларация. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. За да я оплюят хубаво мухите, докато я препрочита ежедневно. В Църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни разбрицани – па неоткраднати, резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си. Качваше се по една стълба. Навиваше - отвиваше бушоните. Влагаше ги в хартиена пазарска кесия. Потулваше кесията - под дискуса в притвора. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блесваше в очи. Старата жена спускаше ръка в джеба на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше китайски тъмни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай старата камбана, дрънваше по нея с ръждивият коларски болт - раз-два-три. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Не преставаше да се учудва. Защо аджеба, като наближи, камбаната сама започва да говори. Бе учила до осми прогимназиален клас. За да ожени. Бе чувала що е физика. Казваше си: „Физика Бабам ... Физика – но преди това Господ-Бог!“ Бе стара, изморена, похабена. Някога единствена денонощна стрелочница на недалечна товарна гара. Предвидливо закрита, че да не руши сънищата на все по-плътно заселващи се чуждоземци. Завръщайки се у дома, Баба Клиса лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема. Всичко това Човекът наблюдаваше от високият старомоден чардак. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и Камбана – и обратно, го развеселяваше. Отскоро, и той бе започнал да свива рамене.

    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...

ВЪВ РЕКОНСТРУИРАНОТО възрожденско училище-читалище-светиня; продадено на чужденец от далновдиден кмет, дежурящ пред бакелитен телефон с батерия, през девет села в десето; превърнато в добре охраняем замък, край басейн с непоносимо бистра минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и безразличен телохранител; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса излизаше пред дома. И, кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от циганята и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Ритмично подсещане за закуска, обед и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.

    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...

Понякога, пред Домът на Чужденеца, спираха коли. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът Джон успяваше да отстреля по някой звяр. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса отстреляният звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман“, че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен, и как се включва стрелочната стрелка - също отличен. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очен харашо!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в смях. Всичко това, Човекът надживяваше, от висотата на своят остъклен чардак, с примирена насмешка, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари, чрез баниците на Баба Клиса, и пръстено гърне тас-кебап в добавък. Неотдавна Човекът се беше усетил, че вече не се моли единствено за себе си, но се моли, и – за Чужденецът Джон. Тогава беше си казал.

- Без значение, - бе казал на себе си Човекът, - без никакво значение . . .

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трамонтана за да фукнат заедно с него към Морето, на площада под единственият телефоно-електрически стълб; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа, над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря огромен бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон преоблечен в бяло, придружен от своят вечен бодигард. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката ръждясали църковни ключове. Жената в бяло, Чужденецът и Баба Клиса, влязоха в църковният двор. Бодигардът остана около колата. Подритвайки гумите тук и там. Надничайки под джипа. Оглеждайки се съвсем немарливо - но много зорко. Всичко това Човекът видя от висотата на старомодния чардак на своята прадядова къща. Без да бъде превърната в замък, тя бе негов си личен доброволен затвор. Човекът разбра. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка. Молитвата не потръгна, и той го отдаде на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра Истинна. Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло; боите окостеняли; станока прясно прояден от червей. Застина пред прозореца в уплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. Трамонтана се втурна разярен, през отворените прозорци. Престанал да се моли Богу, припомнящ звука на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашета се разбра, че Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци кръв.

НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм прясно мляко, млекарят от съседното Копаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник. Бе искрено доволен, че повече не се занимава с Наука.

    • Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!

Млекарят остави бутилка с мляко в краката на удивения Човек. Пипна парата в шепа. Яхна своят мотор с кош. Отпраши и изчезна.

ПРЕЗ НОЩТА, Трамонтана препусна по-гневен от всякога. Човекът не успя да заспи. Скокваше и се ослушваше, за звън от Камбана Без Клепало, но такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трамонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът насмешливо стърчеше в катинар от бронз. Камбаната я нямаше. Погали веригата и чаталестият кол. Как така купил цялото село, каза си, как така - с църквата и гробището, а само мен" изтървал - не купил? Не искам аз тъй, каза си Човекът, ако купува – да купува наред. Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и на Село. а скитащите кучета зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, тъжно се разсмя.

- Бизнес като бизнес, - рече си, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта река. - Но, какво значение ...

До гърдите си стискаше езикът от църковната камбана. Е, каза си, една разкомплектовка в повече – що от туй. Надигна се, па със все сила захвърли в Реката древната свещенна църковна вещ. Повлече се обратно, към Дома, споходен от смисълът на Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. Спря. Загледа се в тази едва видима пътека, а Трамонтана фукна, обгърна го, и приобщи.

26.04.2008/29.03.2011!

10.04.2011!

Hemy Varnalis

 




Тагове:   MAN,   Books,   john,   bell,   village,   temple,   klise,   paintings,


Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1436818
Постинги: 1401
Коментари: 653
Гласове: 885
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031