НАДОЛУ ВОДИШ – КЪМ МОРЕТО,
ЧИИТО СЛОЖНИ ВЕТРОВЕ,
ВСЕ ГОНЯТ КОРАБИ ПРЕД СЕБЕ СИ -
И СРЕЩУ ХОРИЗОНТА,
ДОКАТО ПЕНЯТ ПРАСТАРИТЕ ВЪЛНИ,
ОТМЕРВАЩИ НАЙ-ДРЕВНОТО ОТКРИТИЕ:
ЗИМА – ПРОЛЕТ – ЛЯТО – ЕСЕН,
И ОТНОВО НЕПРОБУДНА ЗИМА.

НАДВИСНАЛИ ОТ ДВЕТЕ ТИ СТРАНИ,
СЪС КЪЩИ СТАРИ ВЕКОВЕТЕ,
УСМИХВАТ СЕ НА ВСЯКО УТРО,
ДЕНЯТ ОСТАВЯТ ВЪРХУ ТЯХ ДА СТЪПИ,
А НОЩЕМ ОЧАКВАТ ЗАВРЪЩАНЕ,
НА БЛУДНИ СИНОВЕ НЕСРЕТНИ.

ТУК ТЪРСЯ СЯНКАТА СИ ОТ ДЕТИНСТВО,
ОСТАНАЛА ПО ТЕБ В ПРАХА,
РАЗРОВЕН ОТ НОЗЕ НЕМИРНИ,
НА ЧУЖДИ ПАЛАВИ ДЕЦА.

А СТАРАТА СМОКОВНИЦА ВСРЕД ДВОРА,
ЛИПАТА СТРОЙНА ПРИ СТОБОРА,
И ЕСЕННИЯ ВЕЧЕН БЯГ НА ОБЛАЦИТЕ ПОД НЕБЕТО,
НАШЕПВАТ УПОРИТО – НЕУСТАННО:
А СЕНКИ НЯМАТ ВЕТРОВЕТЕ,
А СЕНКИ НЯМАТ ВЕТРОВЕТЕ,
НЕ -
СЕНКИ НЯМАТ ВЕТРОВЕТЕ БЛУДНИ ...
the end 1960-2012