СЪВРЕМЕННИ
АМЕРИКАНСКИ ПОЕТИ

в превод на
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

На пръв поглед формалистични, стиховете на съвременните американски поети – млади и стари – стоят неразривно в своето време. Отразявайки онова тревожно глобално настояще, което от неотдавна е все по-характерно и, за всинца нас. Създавайки дълбоко нюансирана поезия, свързана с ритъма на авангардно гражданско поведение и съпротива, характерни безусловно за всички поети поети-интелектуалци и бунтари. На пръв прочит много неща звучат несвързано, но дълбочината на поезията я бива.

Някога, под покрива на “Златния Лъв” (1987.!) във Варна, големият приятел на България, Уйлям МЕРЕДИТ, бе заявил: “Нашите поети най-вече пеят.” Колкото да е обидно, българските поети рядко пеят. Освен настъпващите рок-групи, които все си се притесняваме да ги наричаме поетически. Американските поети пеят, без да търсят стандарт и рамка, макар да са ги изучавали , че и изследвали. Питам се, дали не стават за тертип? Очевидно не. Защото са неповторими. Освен в системата и метода за промотиране на собствените си творби пред публиката и света, което няма как да не ни се случи. Останалото иси го маме. Поезията и музиката, са потръгнали - и от тук – от Тракия и Балканите – към Европа и Света, и Космос,

Тук представяме седем съвременни американски поети. Структурата на поезията – макар странна - е запазена напълно. Пунктуацията също. За авторите е казано накратко. Има още . .

БУЦА

от
Гари ПАТРИК

На петдесет годишна възраст

как бих могъл да си сe представя?

Опадали коси,

разрастващ се търбух, нездрава

страст към червено вино, излишна

необходимост да бъда сам, устойчива

склонност към размотаване,

определено буца на

ужасяващо бъдеще.

Гари ПАТРИК е роден в Бруклин, Ню-Йорк,

и не е толкова стар колкото се пише, с две дъщери от две жени.

Сега живее в Окръг Рокланд и пътува до Манхатан с кола мини.

Той претендира, че съществува в четвърто измерение.



ИГРА

от

Тодд Оуенс

Това е игра за запаметяване на нещата.

Виждаш определени неща.

Те са покрити с чаршаф.

След време разказваш това което си видял

Би могло да е с просветващ фенер.

Би могло да бъде с молив.

Да е с перо.

Да е със струна.

Или каквото да е.

Хвърлят един бял чаршаф отгоре.

Има парчета някакви там.

Това е което си спомням.

 

Тодд ОВЕНС е завършил университет в Канзас.

Попада в Морската пехота през 1999., и сега се е завърнал от Ирак.

Живее и пише в Ню-Йорк.



НИМА ПЛАЧЕШ ?

от

Жанет ТОРНИНГ

 

Нима плачеш, безпомощно момиче,

защото любимият те изостави:

В средата на пустинята на Аризона?

В занемарена стая на мотел?

В скърцащо легло с размъкнати чаршафи?

С гърмяща змия натикана между бедрата твои?

Жанет ТОРНИН живее и твори в Онтарио, Канада.



ЛЕКЕ

от

Портия КЪРИЪР

 

 

Аз изявих нашия проблем и го поставих върху масата, където

 

ти отдръпна ръцете си назад. Мислех ти можеше

 

да го вземеш между пръсти, но ти само кръстоса

 

ръце на гърди и го остави да лежи а после проникна в

 

дървото, леке на моята маса, между драскотини и резки,

 

върху стари лекета, изпреварил лекетата които идват. И нито един

 

не може да излее проблем; нито един не може да не опетни дървото и да изтика проблемът навън. Да, можеш да поставиш твоите

 

длани върху масата; можеш да почувстваш петната и грапавините и

 

да опознаеш неща които аз добре познавам. Но ти не можеш да бъдеш част от

 

тази маса, нито

 

дори драскотина. В действителност ние,

 

оставихме наше петно, по въпроса как ще продължим. Цвят на съпричастие, преди

отново заедно да седнем.

Портия КЪРИЪР живее в Северна Калифорния и обича мъглата.

Предпочита да пише писма, да сърфира дълбоко в морето, да се потопява, и да предизвиква мат.

 

Тя работи като готвач, сервитьорка в кафе, продавач на книги, студент, режисьор и поет.



КРАДЛА

от

Люсил Ланг ДАЙ

Специализирана съм в записи на Елвис Пресли,

Козметика, евтина бижутерия и ангорски свитери.

Правя го за риск и удоволствие.

По пътя за дома, спирам на бензиностанцията

На ъгъла на Гранд и Линда за да драсна

“ЕЙЛИН Е КУРВА” върху тоалетното огледало.

Залавяна съм два пъти: първия път в Пейлис,

Където една дама детектив с осанка на пингвин

Откри че моят братовчед, десет годишен, е гепцал бутилка

Лак за нокти – Барн Ред. Аз хукнах да бягам.

Момчето посочи моето претъпкано черно портмоне

И каза, “Тя взе повече. Вижте там.”

Другият път бе на Сейфвей с Ейлин,

Моята най-добра приятелка. Бяхме заловени крадейки котешка храна,

Майонеза и хляб. Управителят сграбчи

Торбата от ръцете на Ейлийн а ние се опитахме да се чупим от магазина. “Каква ужасна закуска!” каза Управителят.

“За сандвич препоръчвам риба тон.”

Люсил Ланг ДАЙ пише за деца. Нейната книга “Автопортрет с ръчен микроскоп”

получи наградата Джозеф Хенри Джексън. Тя е директор на “Зала на Здравето”,  

алтернативен детски музей в Бъркли. 



КЪСЕН ОКТОМВРИ

от

Карин Дядик КАСЕЛМАН

 

Нейния глас се разнесе мек,

Долетя към пода

Където аз лежах на гръб

Наблюдавайки нейното лъкатушене през

Този тих следобед.

Тежкият, нисък глас

Бе здрав като платното

Което тя развяваше,

И топъл, глас

Който ти би могъл да задържиш за себе си

Изправяйки се и заставайки

Без да оставаш студен,

Дори ако си върху каменен под.

Карин Дядик Кяселман е автор на няколко книги.  

Тя е родена край Ню-Йорк и живее в Шиври.



 

МАСА НА КЮШЕ

от

Нина КЛЕМЕНТС

Когато я запитах “Желаеш ли чай със джоджен?

С тих глас, в тъмният

Ъгъл на ресторанта,

Всъщност означаваше: Дали

ме харесваш? И когато тя

Отговори, “Аз харесвам

Страстно маслини,”

Това означаваше, естествено,

ТИ СИ ОПРЕДЕЛЕНА ВЪЗМОЖНОСТ. 

Нина Клементс е завършила креативно творчество в Сара Лаурънс Колидж през 2004.. Родена някъде край Питсбург, тя е сменила петнадесет различни съквартиранти (не по едно и също време) след като е пристигнала в Ню-Йорк. Понастоящем живее с една котка и две съквартирантки в Бруклин.



© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
E-mail: hemy@abv.bg

СПОМЕН ЗА СЕВДА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

МАЛКО ПРЕДИ несполучливо да се упъти към България; където и до днес се говори че всичко било готово за посрещане и настаняване, (На стари години човек все тръгва натам където предполага, че най го очакват!), Лев Николаевич ТОЛСТОЙ, казва: “Всичко отпечатано е нищожно. Съществено е неотпечатаното – което ще открият поколенията.” Тези апостолически слова винаги ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и народностна изследователка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантливи пера на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, колко много се оприличваме на тях, опетлани приживе в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното унищожително подценяване. Често си се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума и – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – от веки е - като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА не престава, и едва ли някога ще да престане, да бълва в  балкански излишък.

В НАЧАЛОТО на осемдесеттях години на миналия двадесети век, Севда КОСТОВА бе заявила талант и дълголетие, но все още не бе издала първа своя книга. Колю СЕВОВ, големият български поет, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време нелицеприятно – но трудно отличимо, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. Все по същото това сравнително далечно време на споделен антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите за инакомислещи, на своят странен постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на този неофициален варненски салон за изкуства. При нея отскачахме с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция, да се изповядаме душевно, да четем произведения които никога няма да видят бял свят, че и душевни терзания и мъки. Както понастоящем, една неявна цензура дерибействаше. На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА.  Самотна застаряваща интелектуалка, в град с огромен потенциал неизследвани традиции; за съжаление несъхранени през вековете. Знаеше се, че независимо от принудителните години на панславянски атеизъм, Севда КОСТОВА пише роман за Исус ХРИСТОС.  И, поради това, недолюбвана от самоподозрителните редактори от местното книгоиздателство. Опитващи се и понастоящем, макар побелели от години прекарани в тежка мъст и завистия, да правораздават докато пият кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната схемата на социалистическото книгоиздаване - дор" - понастоящем. Позволяващи си, безпардонно да филтрират чужда креативна мисъл и възможности. Въобразявайки си, че верно служат на поредната политическа мумия. Успяла овремени да продаде най-напред себе си, а подир това и цяла една народностна общност. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси”, далеч преди да вземат матура и държавни изпити.

НАЧЕТЕНОСТТА на Севда КОСТОВА личеше толкова отдалеч, че спираше всяко обнародване на нейните произведения, най-вече поради рецензионна безпомощност и политически страх. Редакционните екипи, затънали всред паяджината на верски предубеждения, възпретени за изучаване на мъдростта на света, сведена от техните бащи и майки в няколко плакатни фрази - че зомбират по-лесно - искрено недоумяваха. Всяка една естетска филигранна фраза на СЕВДА будеше професионална завист, па я мултилпицираше и диспергираше, преди да залегне под формата на донос. А крехката, попрегърбена фигура на авторката говореше за транснационална аристократичност, която никой не бе успял да и отнеме. Нещо, което Севда КОСТОВА не се притесняваше да изтъкне и покаже.

"""Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила тя."""

Не бях изненадан. Знаеше се, че е от чокойско семейство. Знаеше се, че е крила нелегални. По онова не така турбулентно време  на носталгично дисидентство по кафенета и кръчми, бе съществено, да си завършил учебно заведение считано за “висше”. Като  системно прогонван преподавател из различни нисши, средни и висши училища, питаех тежки резерви към тогавашната образователна система. Чиито плодове настоящето разгъва прекалено неуспешно. Запитах се, от где познавам тази късно появила се в литературните среди, някога прекалено красива, вече възрастна жена. По-късно, щях да го свържа със спомени от неспокойното лято на 1944., долината на Батова Река, имението с водна мелница “Трите Воденици”, където гостувахме на наши близки. Добрич вече бе бомбардиран. Въздушните тревоги в Стара Варна правеха децата да заекват. Градския хляб често биваше подменен с кюоспе. Тук, сред вековната БАТУВА ГУРА, бе тихо, заветно, и  можеби безопасно. Имаше чист въздух, бял хляб, сирене и мед.  Моята покойна майка, бе получила подарък огромна картонена кутия с пастели-витамини - “За недохранени деца!” (До неотдавна опаковката се търкаляше у дома!) Поради това, подир всяка лъжица мед, получавах в добавък безвкусен и гаден високовитаминизиран лечебен пастел. 

"""На мама – яж !"""

Допълнителната глътка "рибено масло" окончателно ме разплакваше, и правеше да се крия в гората. При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.

"""Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!"""

Маман сви рамене. Бутилката с "рибено масло" изчезна.

ВСЕ ПО-ЧЕСТО се питам, имало ли е ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА. Така отдавна бе това. Поколенията рядко са злопаметни. Понякога и народите. Управляющите си познават добре занаята - изчакват напомнящите да измрат. За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше. На село хлябът бе клисав, но никога чер. За всички нас, ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА започна едва, когато СЪЮЗНИЦИТЕ навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.

ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет полуграмотен неверующ, да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е. Романът не е лош – дори се усеща … “червената нишка”. Просто сви рамене.

"""Ако бе до политика и връзки, - бе заявила, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата."""

 

 

 Тези "класически" гимназия. Ето защо по едно време ги закриха, а понастояащем се притесняват отново да ги разкрият. Ами - възпитаеват в безсмислена почтеност.

МЕЧТАТА ЗА СВЕСТЕН РЕДАКТОР не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго.  Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност - на народната писателка Севда КОСТОВА.  Видяла и съпреживяла Дора ГАБЕ  и Елизавета БАГРЯНА,. Отвърнала поглед от техните браннически униформи. И, не мога да не сваля шапка. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. На кого ли не е помогнал.

ПРЕЗ 1984., успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; до една частна италианска академия - "ACCADEMIA IBLEA". Струва ми се това бе една приказка. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите май доста на брой. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е “буржоазен остатък”, ме хваща персонален  гняв и срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни? Защо нацията ни навлиза в ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК - все още и завинаги - с неизяснена историография? Нещо нелепо има в цялата тая работа. И, това не е единствено политическо кукловодство.

ПРЕЗ РАННИТЕ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ на миналия век, основно художествено събитие за СТАРА ВАРНА бяха симфоничните концерти изнасяни от Варненската Филхармония. Гостуващите артисти бяха обичайно явление, а високото майсторство на симфониците бе на международно равнище. Концертираше се в НАРОДНИЯ ТЕАТЪР. На запалянковците-тийнейджъри - никой не търсеше билет. Третият балкон бе техен. По време на антрактите, срещахме миловидната, мълчалива, и вечно приветлива госпожа СЕВДА, заедно със своята приемна дъщеря, ученичка по пиано в Средното Музикалното Училище “Добри ХРИСТОВ”. Те винаги, винаги, винаги бяха заедно.Мило красиво момиче с източни черти. Каква бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички те харесвахме. По-късно, ти наистина щеше да се задомиш далеч - ЗАД ПОЛЯРНИЯТ КРЪГ. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да ни ги чете на светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс в средата на осемдесетте.

"""Нима е възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс.""
"""Ето на – възможно е . . ."""

Това съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш вече не й бе радостно. Започна да се заобикаля с  невръстни интелектуалки. Остана усамотена, до самата своя смърт, в стара реставрирана гръцка къща, всред книги, картини и уникати. Всъщност – къде са те? И, защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Светът?

 ПОДИР ТАЗИ ТАИНСТВЕНА ЗАГУБА, Севда КОСТОВА реши, и тихомълком си отиде. Нейното отсъствие не отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с обикновени хора, писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.

THE END
© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
E-mail: hemy@abv.bg
2/26/08 8:03:08 AM
11.03.2011-18:0

 

 

 

© 2009 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

П О  Н И К О Л А Й  Р А Й Н О В  –  Р А В Н И С !
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

  

 

 

 

ГРЕХЪТ КЪМ МЪРТВИТЕ ПОЕТИ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОПРОЩЕНИЕ!

Е.И. Доктороу,

ВРЕМЕТО, КОГАТО НИКОЛАЙ РАЙНОВ (1889-1954.!) вижда бял свят и твори, е време на съществени промени в обществено-политическата обстановка на Балканите. Веянията на голямата европейска култура нахлуват най-вече по франкофонски канали, градени през вековете на ОТОМАНА. Възгледите на масовото общество се разширяват, променят и стационират. Бедността става всеобща без да обижда никого. Ламтежът знания - види се - е безкраен. Независимо, че в БАЛКАНА не престават да бродят комити.

ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО насам, една безпощадна менте освобожденска класа, понатрупала черни пари  - за златни дни, е изпратила децата си в чужбина. Аристократически постройки в столицата и големите градове вървят една подир друга. Дворецът се позамисля – на добро ли е това. Но, щом народа веки е кротнал, щом данъчните "убаво го брулят – няма как – на добро е. Индивидуализмът, като същност и самоосъзнаване нахлува и превзема не само индустрията, мините и съобщенията, но и науките, литературата и изкуствата. Създаден е кръгът “МИСЪЛ”, а списанието на д-р КРЪСТЕВ следва.

ПРЕЗ ЦЯЛОТО СВОЕ ВРЕМЕ, на духовно съзидание, Николай РАЙНОВ ще се уповава на литературно-критичното списание “МИСЪЛ”. Символизмът е огледалото на индивидуализма, и се види все повече привлекателен. Към 1904.-1906. под безброй псевдоними, (Аноним, К. Поборников, NIC, Н.Р. и други!), в списанията “ЛЕТОПИСИ” и “ХУДОЖНИК”, се появяват първите поетически опити на  бъдещият изключителен национал-изкуствовед-мистик Николай РАЙНОВ. От обикновено невръстно дете, опиянено от ламтеж по Запад, НИКОЛАЙ РАЙНОВ ще се превърне в ненадминат критикал-демиург на политики, изкуства и култури. Оставняйки стотици публикувани и хиляди - все още!?! - непубликувани ръкописно изписани страници. Пишещите машини са навлезли в европейската практика, но за българските писатели, те остават недостъпни, както бяха за по-старото нашенско поколение някогашните компютри в началото на осемдесетте години на двадесети век.

В БЕЛЕТРИСТИКАТА, НИКОЛАЙ РАЙНОВ, ще се впусне едва деветнадесет годишен. На дневен ред е Фридрих НИЦШЕ – философ предрекъл-отрекъл фашизъм, па и болшевизм. Николай няма да остане незахранен с неговите философски мистификации. Доколко стават негово верую, не е известно. Но, в късни години, подир сакралната дата 09.09.1944., ще получи тежки упреци заради вълшебният превод на "ТЪЙ КАЗА ЗАРАТУСТРА". Инкриминирана от КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛИПСА НА ЦЕНЗУРА. Можеби защото есветява ПЪТЯТ НА ИСТИНАТА, без намеса на МОСКВА. За да го четем, очаровани от СЛОВОТО РАЙНОВСКО, на светлина на джебно фенерче - под покрова на нощта.

ПО ВРЕМЕ НА КРАТКОСРОЧНИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАРИЗЪМ, официалната текуща цензура неофициално е, в ръцете на полицейските участъци по места, и официално - под патрихила на духовните институции. По един или друг начин но, по един и същ маниер - ВЪЗПРЕПЯТСТВАЙКИ. Заедно с противният на всяка една власт ФРИДРИХ НИЦШЕ е игнориран, и своевременно отлъчен от църквата Николай РАЙНОВ. Гласно заявил, че в светлината на идещата свръхчовешка управия, национал-патриотическия байганювизм на Иван ВАЗОВ, е само един тъжен проторобски сантимент.

 

НИКОЛАЙ РАЙНОВ – ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ МИСТИК НА НОВА БЪЛГАРИЯ, е роден на 14.01.1889. малко подир полунощ, под тракане на кречетало в стара воденица край село КЕСАРЕВО, Великотърновско. Тук са отседнали неговите родители, завръщайки се от МОЛДОВА в своята си родна страна. Подир време семейството ще се пресели в София. Там Николай РАЙНОВ ще прекара цял един апостолически живот. Изключая странствания зад граница, и работа в Пловдивската Библиотека. Когато през 1939 година бива чествана негова творческа годишнина, ТОЙ вече е име от национален мащаб. От което потрепват и ДВОР, и ПАТРИАРШИЯ. Пред интервюиращият го по онова време, равностоен - но не равнопоставен, Жан НУРИЖАН, РАЙНОВ споделя частица от истината за изворите на онова което е сътворил – ВЕЛИКОЛЕПНАТА БЪЛГАРСКА ПРИРОДА. И разбира се – СЕМИНАРИЯТА. Институция приютяваща испокон веков бедняшки нашенски синове - бъдещи национал-интелектуалци от мащаб:

“ … дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и търся нещо по-горно в живота.”

Там библиотеката изцяло е на руски, а това му дава “вкус към безконечността”. Такова е цялото негово творчество. Напълно отречено  и възпретено от РАННИЯ ТОТАЛИТАРИЗЪМ, поради неизтощимо бликащи древен ПРОТОБЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ.

ПОДИР СЕМИНАРИЯТА, НИКОЛАЙ РАЙНОВ не се запопва. И животът хубаво - го емва Докато е писар в архиерейското наместничество в Провадия, една съвсем почтена длъжност, Николай РАЙНОВ не престава да мечтае за “голямата” София, за свое лично артистично бъдеще и съдба. През 1910. успява да се завърне в столицата, където постъпва в класът по декоративно изкуство на тогавашното ДЪРЖАВНО ХУДОЖЕСТВЕНО ИНДУСТРИАЛНО УЧИЛИЩЕ. По онова първично време на натрупване на знания и капитали държавата, все още не отделя изкуство от индустрия, без да се чуди - що да прави. За разлика от значително по-късни времена. Когато не се чуди - защото няма какво да прави. Николай РАЙНОВ се оказва странно зрял за новите артистични занаяти, за новото време.

ИЗВЕСТНО Е, че още към 1905., бъдещият колос на съвременната българска култура, си позволява активно да общува с група международни теософи. Обособили клон от основаното през 1875. в САЩ ТЕОСОФСКО ОБЩЕСТВО. Членство, съпроводено с активни теософски практики, резултиращи в широко обсъждани публикации. Костващи му ОТЛЪЧВАНЕ ОТ ПРАВОСЛАВИЕТО. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА СХИЗМА е до корен съмнително ортодоксална. В дълбоко символичните “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, (1912.!), Николай РАЙНОВ дава пълна воля на своите теософски познания в системата на символи – много от тях и днес неразгадани.

НА 26.09.1912., БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОТРЪГВА. Николай РАЙНОВ е мобилизиран за санитар в ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ. Пасифистка организация, в утеха за наедро изтъргувани души. Войната приключва, но ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА е на прага. Отчаянието и безисходицата са всеобщи. Както, и онзи СТРАНЕН ВОЙНСТВАЩ ЧИСТО ГАНЮВСКИ ПАТРИОТИЗЪМ. Докарал безброй победни жертви по бойните поля. Пропиляни чрез широката ръка на ВЕЧНИТЕ МЕСТНИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ТЪРГАШИ. Дечобилизиран, Николай РАЙНОВ припва към чашката. Традиционна артистична система и метод, за контакт с болезнено лъсналото социално дъно. До Николай ЛИЛИЕВ, той пише:

“Само в тъмни, в крайните квартали кръчми: глухо, няма полиция, силно вино, непознати хора …” 

Странно, но РАЙНОВ говори за полиция по време, когато тя се брои на пръсти. Дали "ЧАШКАТА" не е звеното за единение? Около него се обособява творчески кръг от тпоетично-трагически застроени съдби - Николай ЛИЛИЕВ, Димчо ДЕБЕЛЯНОВ, Гео МИЛЕВ. 

  ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ИЗБУХВА, и захапва и САМОДОВОЛНОТО ВЕЧНО ПЕЧЕЛЕЩО БОЙНИ ПОБЕДИ ВИНАГИ ГУБЕЩО ДОГОВОРНИ КЛАУЗИ - ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ (14.10.1915.!).Преди да бъде интрониран за Цар, ФЕРДИНАНД КОБУРГ-ГОТТА е поел тежки ангажементи пред ВЕЛИКИТЕ СИЛИ. Българи ще се изправят срещу руси, а това е поредно падение за нация, самопогубила цар и корона - преди повече от петстотин години земно време. Николай РАЙНОВ е военен кореспондент на списание “ОТЕЧЕСТВО” и вестник “ВОЕННИ ИЗВЕСТИЯ”. Все още не е дотам краен мистик, че да бъде политически поднадзорен. Военната цензура обаче е непреклонна: “убит”, “сирак”, “вдовица” и други подобни – биват зачертавани с химически молив в неговите прекалено откровени кореспонденции.

В КРАЙНА СМЕТКА И ТАЗИ ВОЙНА ПРИКЛЮЧВА. Николай РАЙНОВ се завръща в столицата. Докато цензурата е зачерквала, ТОЙ тайничко е словоблудствал. В краят на 1918., той пуска от печат безброй сборници: “ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ”, “КНИГА НА ЦАРЕТЕ”, “ОЧИТЕ НА АРАБИЯ”, “СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ”, “МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА”, отново “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, отново “КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ”, и ненадминатият поетически превод на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА” на Ницше, несравним и понастоящем. Името Николай РАЙНОВ става все повече популярно. Успял е да запълни литературно-мистико-патриотическа ниша в иначе твърде фалшивият националистически литературен базар, без да пише докторантура. През 1919., ГОЛЕМИЯТ НАРОДЕН  ХУМАНИСТ ПРОФЕСОР Асен ЗЛАТАРОВ ще определи неговите творби, като

“нов етап в развоя на нашата художествена книжнина”.

КОЕТО ЩЕ НАПРАВИ ДА СЕ ПИТАМЕ - ИЗУЧАВА ЛИ СЕ ТОЗИ "ЕТАП" В СРЕДНИЯТ КУРС НА НАШИТЕ УЧИЛИЩА - И АКО НЕ - ЗАЩО!?!

В ГОДИНИ НА ТРЕЗВ РАЗМИСЪЛ, комунистът Владимир ПОЛЯНОВ ще определи ПЕРИОДЪТ - 1918-1919. - В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА, като “НИКОЛАЙРАЙНОВСКИ”.

ПОДИР САКРАЛНАТА ДАТА 09.09.1944., майсторски маскирала една доказана окупация, това ще го спаси от невежи преследвания. (Дали!?!) Ала обявяването му,, за КРАЕН НАЦИОНАЛИСТ - И НИКАКЪВ ИНТЕРНАЦИОНАЛИСТ, е достатъчно. За да загуби професорска катедра, в ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ. До която е достигнал чрез органичен талант, дълбок мистицизъм, и непосилен ръчен авторски художествен труд. Замразяване обнародването на неговите произведения за прекалено дълъг период от време - та до понастоящем - е налице. Докато преждевременно претупаното пенсиониране го съсипва. През всичкото това време той не е престанал, не само да пише, книгоиздава и лекторствовува, но и, интензивно да декорира и рисува.

КЪМ 1921., НИКОЛАЙ РАЙНОВ е напуснал столицата, и се е преселил в Пловдив. Където открива самостоятелна декоративна изложба, посетена от министъра на просветата Стоян ОМАРЧЕВСКИ. (Предварително подпийнал!?!) По ходатайство на Борис ДЯКОВИЧ, Стоян ОМАРЧЕВСКИ го  е назначил за главен библиотекар в ПЛОВДИВСКАТА БИБЛИОТЕКА. Намерил атмосфера, доверие и артистичен покой, Николай РАЙНОВ се отдава на задълбочена изследователска дейност. Проучвайки и обнародвайки изворите на БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ДЕКОРАТИВНО ИЗКУСТВО. Появявайки се в “ХИПЕРИОН” и “ЗЛАТОРОГ”; ненадминати литературно-критически издания; наред с такива знаменитости, като Боян ПЕНЕВ, Сирак СКИТНИК, и Мара БЕЛЧЕВА.

НЕГОВИЯТ ПАРИЖКИ ПЕРИОД (1925.-1927.!), следващ интелектуалния възход на съвременна МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, е изпълнен с творчески находки, но и със сериозни перипетии. Где е невъзможно да бъдат в кратце изследвани и изброени. В писмата на неговата съпруга ДИАНА, се откриват следи от всевечните вълнения на българина-емигрант. По това време в ПАРИЖ – "столицата на греха" наспоред БОТЬОВА, се намират безброй пресни-пресни български интелектуалци: Асен ЗЛАТАРОВ, Александър БАЛАБАНОВ, Спиридон КАЗАНДЖИЕВ, Георги НАДЖАКОВ, Благой МАВРОВ и още, и още известни и неизвестни жертви на походът към интелектуализация на ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ. Tя пише:

“… отидохме с НИКОЛАЙ до легацията, при “благородния” МИТКОВ, а той ни наруга по най-вулгарен начин.” (22.12.1926.!),

Не унивайте мои мили съвременници – затръшнат ли ви вратите на посолство под нос. Такива сме си – пипнем ли пост – не признаваме никого. Кадърно се обслужват единствено хора с дебели портфейли и ръце под масата. Останалите – трева да пасат - кучета ги яли. Не от вчера - не от днес. От времената на ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО нанасам. В писмо до Христо МИНЧЕВ, (10.01.1927.!), непосредствено преди завръшане в БЪЛГАРИЯ, Николай РАЙНОВ споделя:

“Дано в БЪЛГАРИЯ вие сте по-добре. Много унижения изтърпяхме, много мъки изстрадахме.”

 

КЪМ 1928., В МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, вече е налице добре структурирана литературна критика. Николай РАЙНОВ е натрупал огромен творчески материал в безсънните нощи на ПАРИЖ. Негови самостоятелни сборници с поеми и мечтания незабавно виждат бял свят, а сп. “ЗЛАТОРОГ” не престава да публикува негови изследвания и разкази. Би могло да се спори, дали именно през тази година РАЙНОВ следва и утвърждава Пенчо СЛАВЕЙКОВОТО начало в новата българска литература, следван от Гео МИЛЕВ. Както и поеми посветени на “Христофор КОЛУМБ“, “Дон КИХОТ”, “Свети ЙОАН”, где не бистрят на дребно мистиката на Вечността, где не пропускат да докоснат българското. Поеми, в които сякаш лотсъстства авторова гледна точка, въплътена надълбоко изпод текста. Индиректното внушение на значимата литература, е слабо изследвана загадка. Тя е дотолкова неописуема, че едва ли някога ще бъде формализирана изцяло. Дали именно поради това най-големият литератор български от първата половина на двадесети век, и днес остава рядко изучаван? Още през 1932., Никола ВАСИЛЕВ се опитва да открие и изследва основните характеристики на НЕГОВОТО авангардно - не само за онези времена – но и за нашето настояще – творчество. През 1939. в днес напълно игнорирания сборник с разкази “СЧУПЕНИ СТЪКЛА”, Николай РАЙНОВ всред мистична поетика воюва с игнорирането на човека в утробата на ГОЛЯМ ПАРИЖ, технологизиран - и все пак -  забързан към върховете на ТИБЕТ. Експериментирайки с усвоените инструменти на новата литература в сърцето на ЕВРОПА, Николай РАЙНОВ успява, поставя, и оставя своят богат духовен инструментариум в услуга на не един народ.

 

 

 

 

 

 

ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1927., Николай РАЙНОВ чете ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ КАТО ПРОФЕСОР ПО ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВАТА В ДЪРЖАВНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ. Това смайва софиянци, някога запокитили своят талантлив съгражданин чак в библиотеката в ПЛОВДИВ. Залата е препълнена, и това не са единствено студенти. Битуващ европейски навик, да се посещават лекции на прочути нашенски професори и лектори. Пък, и те ходеха по читалища и училища, за да представят неизвестното. (Докато не бе възпретено!?!) Не, не бе снобизъм. Това бе любопитството на епоха, стремяща се да надникне в предстоящото. Новоназначеният професор всяка неделя преди обед

“държи публична лекция за гражданството придружена със светлинни картини” по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО.

Ние се питаме. Тази практика . защо я няма? Па си отговаряме. Защото СЪВРМЕННИЯТ БЛЪЛГАРСКИ ПРОФЕСОРАТ ОТДАВНА НЕ Е НАРОДНОСТЕН. Това са т.н. “тематични сказки”, върху вълнуващи гражданството и обществеността проблеми, за които малцина си припомнят. В по-късни времена удачно подменени с масови промиващи мозъка курсове по история на КПСС, марксистко-ленинска етика и естетика, и какво ли още не. Резултатите от ограничаване степените на духовна свобода - отдавна са известни.

 

 

 

 

 

 

АКО НЯКОЙ ЗАПИТА, с какво най-вече се помни този самоизградил се БАЛКАНСКИ ГЕНИЙ, мнозина биха отговорили – с неговата

“ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО – ВЕЧНОТО В ИЗКУСТВОТО”.

Дванадесеттомен курс, днес библиографска рядкост. Продуцирана в епоха на черно-бяло печатно изкуство, поредицата удивлява с качествено представяне на големите майстори на света. Дали имаме подобен курс понастоящем? Нямаме – как да имаме. Щом няма подобна епохална личност. Основен курс по естетика, не останал неоплют от агентите на сталинизма. Подложен на насмешливо унищожение в библиотекарските и домашни аутодафета на страха.

Курсът бил “идеалистически” – вредно – кому?
Курсът бил компилативен – а иначе - как?
Курсът оментирал най-вече творци на ЕВРОПА – иначе как?

Точен последовател на Елана БЛАВАТСКА, Николай РАЙНОВ известно време е главен редактор на списание “ОРФЕЙ”, орган на ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО в БЪЛГАРИЯ. Между 1929-1930., с подкрепа на дружеството, той успява да издаде серия от 24 наставленчески теософски брошури. Без да указва автор, но под негов си пореден номер. Неговото авторство остава шито-скрито. Дали такива са правилата на теософските сдружения? Напълно възможно. Ако човек и неговата душа са астрален елемент на ВСЕМИРА, без значение е – доколко си автор – доколко – само един зловеш номер. Познавам един такъв варненец. Раздал се е до дупка.

 

С НАСТЪПВАНЕ НА КАПИТАЛНИ  ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ ПОДИР 09.09.1944., звездата на ПРОФЕСОР НИКОЛАЙ РАЙНОВ принудително загасва. Спешно пенсиониран, като му се забранява да изнася каквито да било лекции. (Ни гък - ни мък!?!) От кланница и аутодафе го спасява фактът, че сакралната дата го сварва ОТЛЪЧЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА поради превода на ФРОДРОХ НИЦШЕ и ред теософски експериментални семинари, че синът му БОГОМИЛ РАЙНОВ е активен участник в СЪПРОТИВАТА.

НЯКОГА, един престарял варненски художник МАЕСТРО ЧАНКО ПЕТРОВ, си припомняше с умиление за последните лекционни часове по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО водени от Професор Николай РАЙНОВ:

“В залата влизаше сякаш магьосник, обайващ ни с аскетизъм, слово, визия и морал. Залата винаги бе претъпкана – не само със студенти.”

Защо напомням всичко това? За да отбележа, как връзката на ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА във всекиго оставя зърно най-странна креативна светлина.

СВЕТЛИНАТА НА СВЕТЛИНИТЕ, ЗА ВЪЗПРЕТЕНИТЕ ПО ВЕКИ ВЕКОВ - БЪЛГАРАНОВСКИ ИСТИНИ.

The End - 11.03.2011
(Revised 17.05.2015.)

(C) Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЖЕНАТА - ГДЕТО ТОЛКОВА ДОБРЕ ПОЗНАВАХ,
ОТКРИХ КРАЙ КОФИТЕ ЗА СМЕТ.
ТЯ - ВИНАГИ СИ БЕШЕ ВИРОГЛАВА,
АЗ - ЗАВИНАГИ ОСТАНАХ КЛЕТ.

КАКВА КРАСАВИЦА - ПРЕДИ ГОДИНИ - БЕШЕ,
КАКВА ОПИЯНИТЕЛНА ЖЕНА - ЗА ВСЕКИ МЪЖ!
НЕ САМО С МЕНЕ ТЯ ГРЕШЕШЕ,
ХАРЕСВАШЕ СИ ВСЕКИ ДОМОРАСЪЛ И БРАДЯСАЛ ХЪШ.

ЖЕНАТА - ГДЕТО ТОЛКОВА ДОБРЕ ОБИЧАХ,
СЕГА Е КЛЕТА БЕДНОСТ - НА ПОКАЗ.
НО КРАСОТАТА - ДОРИ В МРАК ПРОЛИЧВА,
МАКАР ДУШИТЕ ДА ПОГИВАТ В СМЪРТЕН МРАЗ?

О, БОЖЕ-ГОСПОДИ - НА РАБА СИ - ПРОСТИ МУ!
НИМА СЪЗДАЛ СИ ТОЗИ АЛЧЕН И БЕЗУМЕН СВЯТ,
ЗА ДА ПОГУБВАШ КРАСОТАТА -
ЧРЕЗ СИСТЕМЕН
ВСЕНАЦИОНАЛЕН ГЛАД!?!

© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV RUSSEFF – HEMY 

МАЙКА – 03

НЕ МЪРТВА - 

ЗАЩОТО МЕДИЦИНАТА ПОЗНАВА И ЗАКЪРПВА;   

  НЕ ЖИВА -
ЗАЩОТО СМИСЪЛЪТ ОТДАВНА Е ПОГУБЕН;

 НИ ЖИВА -
НИТО ПОДХОДЯЩО УМЪРТВЕНА,

  ДОБРЕ ГРИМИРАНА,
ВСРЕД РЪЧНО ИЗБРОДИРАНИ ВЪЗГЛАВНИЦИ,

ТЯ - МАЙКАТА,
ВСРЕД МЪТНИЦА-ПРОСЪНИЦА СЛЕДИ,
КАК ПРЕЗ ЧАСОВНИКЪТ ВЪРХУ СТЕНАТА,
ПОДЛО-ПОДЛО ПРОПЪЛЗЯВА,

 ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНА ПРЕСМУТНИ;

 ПРУЖИНА НЯКАКВА СЪВСЕМ ОБЕЗУМЯЛА, 
НАГЪНАЛА СЪРЦЕТО Й -
ПРЕВЪРНАЛА ГО В НИКОМУ НЕНУЖНА ДРИПА -
И В КРАЙНА СМЕТКА -
ЩО ОТ ТУЙ -
НАЛИ ГЛАДЪТ ПРЕЛИВА В ОБИЧ!?! 

 ЩОМ ЧАСОВНИКЪТ ЗАПРЕ -

 БАТЕРИИТЕ ТОЛКО" ЛЕСНО СВЪРШВАТ,
ТЯ ПРИМИРЕНО СВИВА РАМЕНЕ,
КАТО ТИХО-ТИХО СИ ПОВТАРЯ:

- К"ВО ЗНАЧЕНИЕ,
К"ВО ЗНАЧЕНИЕ,
АБЕ ВЕДНЪЖ-ЗАВИНАГИ,
КАКВО ЗНАЧЕНИЕ!  

БЕЗ ДА ПРЕСТАВА ДА СИ СЕ ОГЛЕЖДА, 

ВСРЕД ПРОКЛЕТАТА ЗАДУШНА СТАЯ,
ИЗПЪЛНЕНА СЪС ЕВТИНИТЕ СУВЕНИРИ 

НА НЕЙНАТА РОДИТЕЛСКА ЛЮБОВ,
СЕГА ПРЕВЪРНАТА ВЪВ ПАМПЕРС И ПОДЛОГА.
ПОНАМЕСТВА СЕ СЪС МЪКА,  

В СТАРОМОДНОТО ПРУЖИНЕНО ЛЕГЛО,

 РАЗСЕЯНО С ВГЛЕЖДА В ПРАХОЛЯСАЛИЯТ ТЕЛЕВИЗОР,  

  И МАХВА ВЯЛО СЪС РЪКА:  

- ПА ТОЙ ЛИ ЩЕ МИ КАЖЕ,
ЩО ЗА БЛАТО Е ЖИВОТО!?!
БЕЗ ДА ПРЕСТАВА ДА ИЗДИРВА С ПОГЛЕД

 РЪЖДИВИЯТ СТОМАНЕН НОЖ -
ПРЕВЪРНАТ ВЪВ МОДЕРЕН СУВЕНИР;
СЪС КОЙТО НЯКОГА НА СЕЛО -
ШОПАРЪТ ГЪТВАХА НАБЪРЗО;
ТА САМА ДА СИ ПОСТАНОВИ:  

- КРАЙ НА ТАЗИ ТЪПА ВСЕНАРОДНА БЕДНОТИЯ! 

 КРАЙ НА ТАЗИ ВЕЧНА БОЛЕСТИЯ!
КАПУТ НА ЛИЦЕМЕРНИТЕ РОДНИНИ,

ЧИЯТО МЪКА ЛЕСНО СЕ ИЗМЕРВА,
ЧРЕЗ ДЕСЕТИНА ДЕКАРА ЗАПУСНАТИ ЛОЗЯ,
В ОНУЙ ПЛАНИНСКО ОПУСТЯЛО СЕЛО. 

НАМИРА СИЛИ, ЗА ДА ПРИПЪЛЗИ, 

НО НОЖОВЕТЕ, ЛЕКАРСТВАТА, ОТРОВИТЕ, ХРАНАТА, 

НАЙ-ДАЛНОВИДНО СА ПОСТАВЕНИ ПОД КЛЮЧ.  

ТОВА Я КАРА ДА ЗАПРЕ СРЕД СТАЯТА,   

И ДА ЗАВИЕ ТИХИЧКО И ТЪЖНО:  

- ПФУЙ! КАКЪВ ХУМАНЕН КУЧИ ВЕК, 

ГДЕ НИЙ БИЛУ ДОР" В ТУРСКУ! 

ТОГАВА Й ОСТАВА ЕДИНСТВЕН ГОСПОД-БОГ,  

ВЪВ КОЙТО ТЯ СЪВСЕМ ОТСКОРО

НАПЪВА СЕ,
ОПИВА СЕ,
ОПИТВА СЕ,
И ПРАВИ СЕ ЧЕ ВЯРВА;
ТЪЙ КАКТО НЯКОГА УСПЯ,
И СЕ ПРИУЧИ ДА ВЯРВА В МАРКС,
ЧЕ И ВЪВ ЕНГЕЛС,
ЧЕ И В ЛЕНИН,
ЗАРАДИ ЕДИН МЕДАЛ,
НА КОЙТО ЗЛАТОТО ИЗПЛАКНА ВЪВ КАНАЛА,
ДОКАТО ИМОТЪТ Й
ДЪРЖАВАТА НАБЪРЗО ГЛЪТНА,
БЕЗ ДА УСВОИ.

И ВМЕСТО ДА ОТДАВА ЧЕСТ,
ТЯ - МАЙКАТА -
ЗАПОЧВА УСИЛНО ДА СЕ КРЪСТИ:

- ЙЕЛОХИМ НЕВА САНЗУ,

УЙ-Й-Й ГОСПУДИЙ ВСИВИШНИЙ!
НИ ВЕРВЪМ В НИКУЙ ДРУГ -
УСВЕН У ТЕБИ,
МАКЪР НА МАРКС БРАДАТА -
ОЩИ ДА РАЗЧЕСВАМ. 

НАДЯВАЙКИ СЕ,
ГОСПОД ДА СЕ ЗАХВАНЕ,

И ДАНО ОТКЛЮЧИ КУТИЯТА С ОТРОВИТЕ -
НАРИЧАНИ "ЛЕКАРСТВА".  

  ЗА ПРЪВ ПЪТ ОТ ГОДИНИ -
ОТ СЪРЦЕ, 

ТЯ МОЛИ СЕ,

НАДЯВАЙКИ СЕ ГОСПОД ДА Я ЧУЙ. 

НО ТОЙ Е ТОЛКОВА ЗАГРИЖЕН ЗА СЕБЕ СИ -
И ЗА СВЕТА,

ЧЕ НЕ МУ ОСТАВА ВРЕМЕ ЗА ШЕГИ.
The End
17.04.2011

(C) 1973 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ОТМИНА ЛЯТОТО –
ЗА КОЙ ПОРЕДЕН ПЪТ,
ПОТЪНА ЛЯТОТО В МОРЕТО.

ПОИСКАХА ЛИСТАТА ДА УМРАТ,
ЗЕМЯТА ГИ ПОЕ –
И ЕТО –

НА ЖИВА ТОР,
ТОЗ МИРИС ДРЕВЕН НА ПЛЪТТА,
УХАЕ ЕСЕНТА ,

КОГАТО ПРОЗОРЦИТЕ РАЗТВОРИШ ЗАРАНТА,
ЗА ДА ВЪЗДЪХНЕШ
ПОДИР БЕЗВЪЗВРАТНО ЛИТНАЛОТО ЛЯТО.

КАТО ЛИСТАТА СМЕ И НИЙ,
НО МАЛКО ПОВЕЧЕ –
ДЪРВЕТА.

ПРИИЖДА ВЯТЪРЪТ И БИЙ,
НО НЕ ПО КЛОНИ –
ВСРЕД СЪРЦЕТО,

КОЕТО СБИРА В СЕБЕ СИ НОЩТА,
РАЗКРИВА ПРЕЗ ДЕНЯТ -
НЕСГОДИ,

НЕИЗМЕРИМА Е ПЛОЩТА,
КЪДЕТО ВРЕМЕТО -
НИ ВОДИ …

  The End
(1967.

 

 

 

Published in Memoriam to a Friend

З А  Е З И К А
от
к.д.пл. Димитър СИМЕОНОВ

 

ВСЕКИ ЕЗИК е един прозорец към света.

Испанският дава възможност да надникнем в живота на народите от Магелановия лроток, та чак до южната граница на Съединените щати.

Английският е твоят гайд за Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, за целия Световен океан.

Големи, средни, малки – прозорци всякакви. Когато не знаем езика, прозорецът е със затворени капаци. Слабото владеене на езика е спуснало пердетата. Свободното владеене на езика отваря целия прозорец – можеш да видиш всичко, можеш да разговаряш с минаващите покрай теб, пък ако искаш може и да излезеш през прозореца!

Дълбоко съм убеден и винаги съм проповядвал, че за нас българите Английският и Руският езици са задължителни.

ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ, в МОРСКО УЧИЛИЩЕ Английският език се изучаваше по малко, и на него гледаха с лошо око. Знайте, че ако в характеристиката ти пише “Проявява подозрителен интерес към изучаването на английския език”, не Ви чакат хубави работи. Обратно. Руският език се насаждаше силово, със всички средства. Е, поне беше полезно насилие. Сега, от разстоянието на времето оценявам, какво огромно значение е имал Руският език за нас – хората на морската индустрия. На първо място, специалната морска литература. На Български език не се издаваше почти нищо. На Руски език можеше да се намерят книги по всички въпроси. Воден от своите политически планове, Съветският съюз беше организирал изключително добра система за разпространяване на руската литература. Във всички български градове имаше, т.н. “Съветски книжарници”. Те не само продаваха книги на руски език. По седмичните каталози “Новые книги”, чрез приложените анотации, човек можеше да разбере всичко за книгите които предстои да излязат. Нещо повече. Чрез безплатни предварителни заявки, тези книжарници осигуряваха всяка книга след излизането й. А това беше важно, защото Съветския съюз освен оригинална литература издаваше и много преводна. Руският език за нас българите, винаги ще бъде един многокрил прозорец към света.

В МОРСКО УЧИЛИЩЕ, руски език ни предаваше колоритна личност. Фамилията му беше Димов, но ние му казвахме БЕМЗАПЕТО (Беглец из Московского зоопарка!) Причината бе в неговото облекло. Живял много години в Сибир, той бе свикнал със студа. За него климатът в България беше едва ли не тропически, и през зимата ходеше само по сако с разкопчана риза. Това силно ни впечатляваше. Дочул нашите закачки, един ден той реши да дойде с балтон и кожен калпак. Времето внезапно омекна и ние се чудехме защо Димов е така навлечен. Обяснението дойде по време на часа.

- Колеги, аз съм сибиряк. Дойдох с балтон и калпак за да разберете, че ги имам … И, престанете да клюкарствате!

Този случай бързо заличи невинния конфликт между нас. Обучението продължи с още по-голямо удоволствие. Учебникът, по който учехме, бе издание на МОРСКО УЧИЛИЩЕ. Беше съставен от много интересни текстове.

ВЕДНЪЖ за домашна работа трябваше да преведем “Нощ в тропиците” от К. Станюкович. Този автор не е достатъчно популярен в България, а в действителност е маринист от класата на Джек Лондон и Джозеф Конрад. Този откъс беше толкова вълнуващ, че всички го знаехме почти наизуст. Бяхме караул цялото КЛАСНО ОТДЕЛЕНИЕ 401.. Никой не успя да напише превода. На другия ден часът започна с четене на домашното. Моята любов към руския език бе всеизвестна и моите съвипускници смятаха, че аз имам превода. Решиха да се спасят, като ме натопят.

- Симеонов, Симеонов има много добър превод!

Димов прие колективното желание, а аз взех неразумно решение да излъжа. Отворих празната тетрадка и като поглеждах в учебника, започнах да превеждам. Преводът ми явно беше хубав, защото получих похвала. Отдъхнах си. Часът продължи. На тръгване Димов помоли да му дам домашното, за да го прочете пред КЛАСНОТО ОТДЕЛЕНИЕ МЕХАНИЦИ 421. Не зная дали това беше истинския повод, или се беше досетил за моята измама. И в двата случая, за мен това беше крах.

Останахме насаме. Аз си признах. Преподавателят ме смъмра. Извади бележника си, и ми написа шестица и единица (6 и 1).

- Другарю курсант, шестицата е за превода, а единицата е за лъжата.

С това случаят приключи. Бях изненадан и благодарен на този мил човек. След години, когато съдбата доброзорлем ме направи учител, при педагогически сблъсъци аз се сещах за случилото се. И винаги постъпвах по същия начин. Решавах проблема на четири очи.

Мисля, че значението на РУСКИЯ ЕЗИК за българите е тема за обширно и задълбочено изследване. Ще се задоволя да разкажа още един случай.

БЯХ ОФИЦЕР В БАЛЧИК. Целият състав на дивизиона от дванадесет малки преследвачи на подводници, битуваше в луксозна плаваша база. На нея моето любимо кътче бе радиорубката. Тя се завеждаше от мой матрос. Често седях в нея и слушах забранените радиостанции, (Бейрут, Монте Карло и Истанбул!), които предаваха “упадъчна” музика.

Един след обед бяхме изненадани. На вратата застана НАЧАЛНИКЪТ НА ЩАБА НА ВМС КАПИТАН ПЪРВИ РАНГ ГРУД ПОЖАРСКИ. Зад него бяха съветския “съветник” по флота, и началникът на дивизиона. Своевременно успяхме да изключим приемника и да преместим на Радио Варна. Гостите бяха дошли да разгледат плавбазата, която скоро беше докарана от Русе. Нали съм офицер, станах и приветствах началниците си с прибиране на ръцете по шевовете на панталона. В завързалия се разговор, съветникът и българските началници използваха руски език, а аз български. Внезапно съветникът запита:

- Товарищ Пожарски, этот офицер не знает ли Руского Языка?

Пожарски почервеня от забележката и сервилно запита:

- Другарю лейтенант, Вие не знаете ли РУСКИ ЕЗИК?

Аз също се изчервих. И все пак отговорих.

- Зная …

- А, защо не отговаряте на РУСКИ ЕЗИК?

- Защото съм в България, Другарю Капитан Първи Ранг!

Получи се голям конфуз. Групата си замина, но на мен не ми се размина. На другия ден командирът на дивизиона ме напсува, (Това се смяташе за морско качество, и не ми направи впечатление!), като ме наказа.

- Една седмица без бряг!

Истината си е истина. Бях ужасно диване. И търсех непрекъснати поводи за да напусна военния флот. Затова и консумирах наказанието буквално; не слизах от кораба, не ходех на брегови занятия, не ходех на храна. Радистът ми носеше храната в кабината на кораба; главният готвач на дивизиона Чалъмов, ми беше приятел по ресторант и тази работа не представляваше никаква трудност. На третия ден моята демонстрация беше открита. Командирът бе голям чешит. Напсува ме отново, отмени наказанието и делово приключи:

- А довечера, в Кармъзъто, (Ресторант “Червено знаме”!), ще черпиш една бутилка “Мелник-13.”.

- Няма проблеми!

Всъщност проблеми имаше.

Аз не обичах военната служба и това беше спряло моето развитие, като военен специалист.

ДРУСАН КЕБАП …

 

 

 

ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ЗНАЕ ВСИЧКО. Но има неща, които непременно трябва да знае. В моя живот твърде често съм се сблъсквал с ужасния български феномен – много знае, а не знае онова което трябва.

През 1972. бях включен в комисията за водене на кораб-ния дневник по корабите от нашия търговски флот. По това вре-ме преподавах “Навигация” В ТКК – Варна. В него специалността “Морско корабоводене” бе на нивото на световноизвестните морски колежи. В някой случаи значително по-високо.

Комисията се състоеше от длъжностни лица. Бяха подбрани длъжностите – не хората. Сблъсках се с двама капитани, които за мен бяха много интересни личности.

 

ПЪРВИЯТ бе капитан далечно плаване Димитър Свещаров. Израстнал край морето, той от рано се бе срастнал с него. Завършил МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ, подпиран от силно роднинско рамо, Свещаров бързо изкачва корабната стълба и става капитан далечно плаване. И плава. Минаваше за голям капитан. Лично аз го познавах по приказките на други хора, и по длъжностите които заемаше. В комисията аз бях “най-дребната риба”. Повече слушах, докато конфликтът стана неизбежен. Трябваше да се реши съдбата на графа “проплавано разстояние”.

Капитан първи ранг Минко Стойнешки аргументирано настояваше, в нея да се записват проплаваните разстояния за всяко едно коляно от пътя:

– Без тези данни, при авария, не може да се възстанови пътят на кораба, както е записано в началото на правилата.

Капитан далечно плаване Свещаров безапелационно настояваше в нея да се записва само проплаваното разстояние за всяка една вахта:

– Аз искам, като се кача на мостика да видя, колко мили са проплавани за вахтата!

ВТОРИЯТ КАПИТАН, бе Началникът На Държавната инспекция по корабоплаване (ДИК) – Бургас, Иван Червенов. Появата му в тази роля ме изуми. Ние се познавахме от ДП БМФ-Варна. По корабите пътищата ни се бяха пресекли точно два пъти:

• Аз бях трети помощник-капитан – той втори помощник-капитан.

• Аз вече бях старши помощник-капитан първа категория, а той все още втори помощник-капитан.

Веселяк, който обичаше да си попийва яко, Червенов бе безотговорен човек. Да спи по време на вахта, за него бе нещо съвсем нормално. Имаше си и девиз – “Корабът си знае пътя!” Дълбоко съм убеден, че не направи авария само защото кормчиите са били добри специалисти. Как е станал началник на ДИК – БУРГАС, може само да се досещаме.

На тази така отговорна и респектираща длъжност, Иван Червенов се прослави като голям “арабия”. Всички знаеха, че изпитите за капитански степени в ДИК-БУРГАС се получават твърде лесно. Сесията задължително се придружаваше с кьорсофра, с много пиене, пеене и мезе “друсан кебап”. Любимото ястие на началник ДИК-БУРГАС, стана негов псевдоним. Сблъсъкът с Началника на ДИК-Бургас Иван Червенов стана, по въпроса за графата “ИК или ПЪ”. Капитан първи ранг Стойнешки, дългогодишен началник катедра “Корабоводене” в МОРСКО УЧИЛИЩЕ, с моя подкрепа настояваше графата да бъде само “ПЪ”. (Корабоводителите много добре знаят, че преди всеки рейс капитанът на кораба избира и начертава пътя на кораба по морската карта. По време на плаването, непосредствено преди лягане на ново коляно, вахтеният помощник изчислява всички текущи поправки за предстоящия ПЪТ=ПЪ: поправка на ъгъла на сноса от теченията, поправката за ъгъла на дрейфа от вятъра и общата поправка на компаса. Чрез тях той определя компасния курс и го заповядва на вахтения кърмчия.) Като изхождаше от факта, че думата КУРС идва от латинската CURSUS, което означава посока, капитан Стойнешки предложи ПЪТЕВИ КУРС (ПК). Така, би имало пълно единство в този комплекс от понятия:

• КК - компасен курс, т.е. посоката на носовата част на диаметралната равнина на кораба относно компасния меридиан;

• МК – магнитен курс, т.е. посоката на ДР относно магнитния меридиан;

• ИК – истински курс, т.е. посоката на ДР относно истинския меридиан;

• ПК – пътеви курс, т.е. посока на истинското преместване на кораба по картата относно истинския меридиан.

След всички тези разяснения Червенов скочи, и с просташка псувня се обърна към мен и Стойнешки:

- … Вие искате да ме убедите, че има разлика между ИСТИНСКИ КУРС И ПЪТЕВИ ЪГЪЛ? То е едно и също. Край!

За моя дълбока изненада, мнозинството прие графата да се именува “ИСТИНСКИ КУРС ИЛИ ПЪТЕВИ ЪГЪЛ”.

Не издържах.

Демонстративно напуснах заседанията.

Не можех да допусна да ме псуват за това, че съм наясно с технологията на корабоводенето.

С още по-голяма изненада научих, че след смъртта на Червенов, в Бургас са кръстили кораб на негово име.

Преди да сложа точка си мисля, какво би казал по този случай Вениамин Каверин, авторът на прочутия роман “Двамата капитани”.
THE END-02

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(c) 1969 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ИЗЧЕЗВА СЛЪНЦЕТО.
ДИКТУВА ЛИ ТО НЕЩО,
ИЛИ ОСТАНАЛОТО УПРАВЛЯВА?

НАСТЪПВАТ ОБЛАЦИ -
И ИДАТ -
ЗА ДА ЗАЧЕЗНАТ . . .

НЕБЕТО Е ПОКРИТО С МЪЛНИИ.
МОРЕТО СЕ РАЗТВАРЯ -
ЗА ДА СЕ ОПЛОДИ.

ПРЕЛИТАТ ПТИЦИ -
ДАЛЕЧ ОТ ВРЕМЕТО,
ДАЛЕЧ ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА -
ОПИТВАЙКИ  ДА ПРЕОДОЛЕЯТ
ПОГУБЕНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ВЕЧНОСТТА.

ПОБЯГВАТ ПЕПЕРУДИ -
ГОТОВИ ДА ПОГИНАТ -
СРЕЩУ НИЩО.

ПОМЛЪКВАТ ПТИЦИТЕ.
ПРИТИХВАТ ДАЖЕ ДИВИТЕ ЖИВОТНИ,
ДОКАТО ЧОВЕКЪТ -
ПОД  ОБЪРНАТИТЕ ЛОДКИ СИ  СЕ КРИЙ.

ПОБЪРЗВАТ ВЛЮБЕНИТЕ
СИТНО-СИТНО КЪМ ДОМА,
КЪДЕТО ВПРОЧЕМ-
НИКОЙ НЕ ГИ ЧАКА.

БРЕГЪТ ЗАПОЧВА -
ЧРЕЗ МОРЕТО -
ДА ГОВОРИ,
БЕЗ НЯКОЙ ДА УСПЕЕ ДА ГО ЧУЕ.

А БУРЯТА Е  БЕЗПОЩАДНА -
ЦЯЛА ДЪЛГА НОЩ . . .
The End
03.03.2011

I KNOW VERY WELL,

THE POSSESSION TRILLINGS -

THE LIGHTLY BEE"S TOUCHINGS

OVER THE BLOSSOMED FLOWERS.

I VERY WELL UNDERSTAND

THE MADLY DRIWING OF THE SELFSACRIFICE -

PAING TRIBUTE

WITH AN INTENTION FOR A FRUIT.

I HARDLY DISCOVER

THE HYPOCRISY OF THE WORDS -

ODDLY MUCOUSLY BODIES
DOWN -

INTO THE DEPTHS OF THE SEAS . . .

THE TEST
OF THE OTHERS PEOPLE TABLES,

IS WELL KNOWN ME AS A PANG -

THIS YESTER"S YEAR MORSEL

OF STICKY RYE BREAD LOAF -

PURPOSED TO THE MIGRATION BIRDS.

BUT INDEED -
YOU THE MEN OF GOD,

IS  IT THIS EVERITHING

PURPOSED TO THE FUTURE ALSO !?!
The End
1967-2011

 

(c)1967 - Bogomil kostov AVRAMOV-HEMY
РАНЕН СКРЕЖ ПОКРИЛ Е -
ТВОИТЕ КОСИ.
И -
В ОЧИТЕ НЯМА
ОНЗИ ЗОВ -
ЗЪРНО ОТ СЛЪНЦЕ.

БЛЕДО Е ЛИЦЕТО ТИ -
ПОТЪНАЛО Е В СКРЪБ;
НА ЖИВОТА ПЪТИЩАТА -
ГОНЯТ СЕ ПО НЕГО.

САМО В МРАКА -
ТВОЯТА УСТА;
ПАК Е СОЧНА -
КАКТО ПЛОД ИЗ КЪРА.

СКРЕЖЪТ -
В МРАКА ЛИ ДОБИВА
СВОЯТА ЦЕНА?

THE END
1967-2011

EARLY FROST HAS COVER -

THE HAIRS OF YOU.

AND -

INTO THE EYES HAVEN"T SEEN -

THAT"S ONE CALL -

A GRAIN OF SUN.

 

YOURS FACE IS WHITE -

SUNK DOWN IN A SORROW;

THE DEEPLY LIFE"S ROADS -

HEAVILY CROSSING IT.

 

ONLY THROUGH THE DARK -

YOURS MOUTH;

AGAIN IS MELLOW –

AS A NEARBY FIELD FRUIT.

 

IS IT THE FROST

HAS DONE

IT"S PRICE

JUST INTO THE DARK?