„Отечествена война“? 
May 8th, 2012 9 Comments 

Милен Радев

Отново е 9 май и отново от страната на доскоро „победилия пролетариат“, а днес страната на победилите „воры в законе“ и на кагебистките им началници ще се понесе грохот на солдатски ботуши и скърцане на танкови вериги.

Русия пак ще се отдаде на носталгични спомени от миналото и на агресивен делириум за настоящето и бъдещето. Нейното ново/старо ръководство пак ще се направи, че дълбоко почита ветераните и пак ще се възползва от мита за „великата победа“ за да закрепи собствения, провиснал само на нефтени и газови тръби и на ръждясващи ядрени ракети режим.

Наложи ми се наскоро да газя из подгизналото от лъжи и пропаганда

тресавище на руската мемоарна и историческа литература

за Втората световна война. Известно е, че в него само тук и там се издигат островчета на истината, на почтеността и разкаянието.

Така, подскачайки от хълмче на хълмче, попаднах на забележителните според мен спомени на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999 – 2004 година и публикувани в сп. Знамя през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“. Леонид Николаевич Рабичев е роден 1923 г. в Москва. Воюва от 1942 г. като лейтенант, командир на свързочен взвод. Участва в боевете за Ржев, Борисов, Гродно, навлиза в Източна Прусия, в Силезия и стига до Прага. Старши лейтенант от запаса. Живописец и график, автор на 13 поетични сборника.

Спомените на Рабичев разрушават ползваната активно до днес сталинска пропагандна щампа за някаква си „отечествена война“ (всъщност става дума чисто и просто за Втората световна война, разпалена от двамата съюзника – хитлерова Германия и сталинския СССР – с нападението над Полша, в която по-късно двамата тирани се хванаха за гушата по стара бандитска привичка).

Не съм срещал толкова безжалостни мемоари на човек, който в преклонна възраст осъзнава

нечовешките безчинства,

в които и сам е участвал, страда и от своята вина и се покайва за нея.

В навечерието на поредното лъжовно честване на някаква „победа“ в Москва искам да представя на вниманието на читателя превод на няколко откъса от спомените на Леонид Рябичев. В тях той описва като очевидец ужасяващите злодеяния на съветската армия (поголовно – от редници до генералитет!) в завладяваните от нея земи, геноцидални, не отстъпващи на разискваните в Нюрнберг престъпления.

Майсторът на четката и на словото създава пред читателя картини от преизподнята, които трудно могат да бъдат забравени. Предупреждавам по-слабонервните наистина добре да си помислят преди да продължат от тук нататък. Свидетелствата на Рабичев правят описанията по същата тема на Солженицин или на Лев Копелев да изглеждат като четиво от пионерски стенвестник.

И така. Започвам с кратък откъс от спомена за първото настъпление, в което участва лейтенант Рабичев. Март 1943 г. Съветската армия разкъсва фронта в Калининска област, германците бягат, освобождават се едно след друго, окупирани досега от Вермахта села.

„Поемам към щаба на армията, разположил се зад село Ново Дугино. На крайпътния насип лежи мъртво момче, после научавам, че се опитало да бяга, а германците му отрязали ушите и носа. В селото, около три коли се тълпят нашите генерали и офицери. Вдясно от пътя догаря колхозният хамбар. Генералите и офицерите са пристигнали от щаба на фронта и съставят протокол за престъпленията на германските окупатори. Отстъпвайки те подгонили всички старци, баби, момичета и деца, заключили ги в хамбара, залели покрива с бензин и го запалили. Изгорели всички обитатели на селцето.

Стоя край пътя, гледам как войниците изнасят от димящата купчина черни греди и пепел обгорелите трупове на деца, момичета и старци и в главата ми се върти фразата: „Смърт на германските окупатори!“ Как са могли? Та това не са хора! Ние ще победим, на всяка цена ще ги открием. Такива не бива да живеят.

И се почва все така по целия ни път нататък: сред полето стърчат белите комини на опожарените села и градчета и всяка вечер моите свързочници и телефонистките обсъждат как след победата ще се отмъщава на фрицовете. А аз възприемам тези разговори като нещо нормално и справедливо. Съд, разстрел, бесилка — каквото и да е!

Но само не това, което наистина се случи година и половина по-късно в Източна Прусия.

Нито в съзнанието, нито в подсъзнанието на хората, с които воювах заедно, които обичах през 1943 година, онова, което предстоеше да се случи през 1945 го нямаше. Тогава как, защо и откъде възникна то?…“



„Февруари 1945 г. Източна Прусия…

Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.

Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…

Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…

Мога да разбера, да убиеш в бой – ако ти не убиеш, ще убият теб. След първото убийство едни ги втриса, друг повръща. После се свиква. Но това тук е някаква ужасна садистка игра, било е нещо като съревнование: кой ще натика повече бутилки, и същото продължава във всяка от следващите къщи. Не, не, не сме ние армейските свързочници. Били са пехотинци, танкисти, минохвъргачи. Онези, които първи са влезли в селото.

Заповядвам да се преместят петте трупа от предните стаи в по-задните, натрупваме ги една върху друга на пода. Разполагаме се да нощуваме в предните стаи…“




„Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.

Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.

Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.

Това е вакханалия на всепозволеността, на безнаказаността, тук цари обезличеността и жестоката логика на обезумялата тълпа. Потресен седя в кабината на камиона, моят шофьор Демидов припва да се нареди и той на опашка, а на мен пред очите ми е Картаген на Флобер. Сега разбирам, че войната съвсем няма да оправдае всичко.

Накрая и полковникът, този, който току що дирижираше, не издържа и сам си проправя път в тълпата, а майорът отстрелва един по един свидетелите, истерически тръшкащите се и крещящи деца и старци.

— Приключвай! По колите!

А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…

Стъмва се вече. Вляво и вдясно от пътя се редят германски стопански дворове. Пристига команда да се разположим за нощувка. Моят взвод е разпределен в чифлик, разположен на два километра от шосето. Във всяка стая лежат трупове на деца, на старци и на изнасилени и застреляни жени. Толкова сме капнали, че вече не им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме…“



На 7 май 2002 г, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници-войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току що написаните горни пасажи от неговата книга със спомени.

След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече:

„Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! — обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето й е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен…

Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател. Мислех за това колко е важно да не пропусна нито детайл от онова време преди повече от 50 години.

Озарението ме споходи внезапно. За мен писането на тези спомени не е нито игра, нито самоутвърждаване. Тук става дума за нещо от съвсем други измерения.

За покаяние.

Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.

Не мога да забравя, че бях командир на онзи взвод, гадеше ми се, гледах на всичко онова сякаш отстрани, не вземах участие, но там бяха моите войници, те си чакаха реда в престъпните опашки, хилеха се вместо да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

А полковникът-регулировчик? Щеше да достатъчна и една негова команда. Но по същото шосе минаваше на своя джип и командващият на Трети белоруски фронт генерал Черняховски. И той виждаше и знаеше всичко това, влизаше по къщите, където на креватите лежаха мъртвите жени, със забитите бутилки между краката. Нямаше ли да е достатъчна една негова команда? Така че върху кого пада по-голяма вина: върху войника от тълпата на гаврещите се, върху майора-регулировчик, върху смеещите се полковници и генерали, върху мен, наблюдаващия отстрани, върху всички онези, които тогава разправяха „да става каквото ще, войната оправдава всичко“?



„Една безумна мисъл ме мъчи: Сталин вика при себе си генерал Черняховски и шепнешком му казва: — Я да вземем и да изтребим до корен всички тези източнопруски империалисти, територията им и без това по международните договорености ще бъде наша, съветска. А Черняховски отговаря на Сталин: — Тъй вярно, ще бъде изпълнено таваришч генерален секретар!

Това е разбира се само моя фантазия, но нещо много прилича на истина. На онова, на което сам станах свидетел през 1945 г.

Не, не бива нищо да скривам, правилно е и е нужно да пиша за онова, което видях със собствените си очи. Нямам право, „не мога да мълча!“. Извинявай, приятелко Олга Илницкая! …“

Превод от руски: © Милен Радев 

 

68 ГОДИНИ
ОТ
 КРАЯТ
НА
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА; 
ТЕ ЗАМИНАХА БЕЗ РЕФЕРЕНДУМ!?! 
 

 

 

(C)1967-Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
Т А Л Я Н
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

МОРЕТО ПЛИТКО Е.
ПО КОЛОВЕТЕ ЗАКРЕПИЛИ МРЕЖИ,
 РИБАРИ ПИЯТ ЛЮТИТЕ ЦИГАРИ.
КОНОПЕНИТЕ РИЗИ КРИЯТ МОГЪЩИ МУСКУЛИ.
ЛИЦА -
КАТО ПУСТИНЯТА БЕЗБРЕЖНИ,
НЕ ТЪРСЯТ ОТГОВОР ОТ ВСЕКИ СТРАННИК.
ОЧИТЕ -
НОСЯТ ПОЛЕТА НА ПТИЦИ.
НОЗЕТЕ -
ВЛАГАТА ОТДАВНА Е ПРЕВЪРНАЛА В РУИНИ.
МЪЖЕ МЪЛЧАЩИ -
ГДЕТО САМО ЧАКАТ,
ДЕНЯТ ДА СМРЪКНЕ,
ПА ДА ЗАСЕДНАТ В МЕХАНАТА.

ПЪТУВАТ МИСЛИТЕ -
НАПРЕД ВЪВ ВРЕМЕТО -
НАЗАД ПРЕЗ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА,
НА ДЛЪЖ И ШИР
ПО ВСИЧКИ ИЗМЕРЕНИЯ ВЪЗМОЖНИ, -
БРАЗДИ ВЪРХУ СЪРЦА ОТ КРЕМЪК
НЕ ПРЕСТАВАТ ДА ДЪЛБАЯТ.

О,
ПАЛУБИ НА КОРАБИ,
ПАВАЖИ НА ПРИСТАНИЩА,
 И ТРОСОВЕ ЗА ПУШКИТЕ НАТЕГНАТИ;
 НАЛИ СЪДЪРЖАТЕ
ЧАСТИЦА МАРИМАНСКА КРЪВ!?!

А,
ТОЗИ ТОЛКОЗ СТРЪМЕН БРЯГ СЪС ТАЛЯНА,
 Е ЗАВИНАГИ ЗАГРОБВАНЕ.
ВСРЕД ОКЕАНИ ОТ ЖЕЛАНИЯ,
КРУШЕНИЕ ТЪРПЯТ
ДОРИ НАЙ-ДЪРЖЕЛИВИТЕ.

ТОГАВА,
СТОП-МАШИНИ - ЗАДЕН ХОД,
И ТИ МАТЕРИО -
НЕ БЪРЗАЙ ДА ПОВЯХВАШ;
ЗАЩОТО ИДЕ НЕИЗМЕНЕН ЧАС,
КОГАТО ТЕЖКАТА МАУНА
 ЩЕ НАВЛЕЗЕ ВСРЕД ВОДАТА,
И,
 УЛОВЪТ ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕН . . .
The End-03.05.2013

 

 

ПО ТЪПАНА НА ТИШИНАТА,
Морето бие хекзаметър древен,
А Пясъка е лятно сит
На Страсти,
На Безумства,
И Желания Недостижими . . .

О,
Тази Страшна Безподобна Тишина,
Обхванала Брега,
Обгърнала Морето,
Заграбила завинаги Света
След Лятото,
Което сякаш нивга не е било . . .

И ето.
Аз отново тръгвам Сам,
По Стъпките на Отлетели Птици, -
Пътека извисена към Небето,
Чиито Пътници никога не се завръщат . . .
The End-02.05.2013

 

THE ECOCONSULT-77 STUDIO
SCIENCE COLLECTIONS



 

 

© 1998 – Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMY

ЛЕВИТАЦИЯ

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

 

            НА ПОРЕДНИЯ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на далечни земи и близки морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си, как една тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, пролетяли преди минути покрай нас – значително по-прости зрители. От време-навреме жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена която слабо познавах, насаме в изпълнена с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата неотдавна се бе завърнал от Братска Япония, където бе специализирал пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се. Пренесеният опит винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл. Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че си припомних една отдавна забравена молитва. Не мина и половин час. Прислужникът – син-зелен, отново се яви.                                                                                                                             - Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!                                                           - Спешно ли?                                                                                                  - Ба! ... Ба! ... . Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...                                                                                                            - Кой прът!?!                                                                                                    - За зна – ме – то-о-о ...                                                                                КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се, осмелих се, па влязох. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с тчи. Тури пръст на уста. Изсъска: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисци плина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика и естетика, висеше в горният десен ъгъл под старомодният гипсов таван. Целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак. Излъчвайки телесна светлина не по-маломощна от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена бляскава дуралуминиева стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да драсне преди 19:00.! 

          В ДИРЕКТОРСКИЯ КАБИНЕТ ЕХТЕШЕ ХУБАВ ИСПАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.                                           - Прави каквото трябва – да става що ще!                                               - Прави каквото трябва – да става що ще!                                                - Прави каквото трябва – да става що ще!                                               Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.                                                                                     -  Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй – тъй - тъй ...                                                                                                                              А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да постигне. Без никакво намерение за приземяване.                          НАСТАНА ПОЛУНОЩ. Потръгна разсъмване. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.                                                                                                                            - Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Всякаква Техническа Механика?                                                                                                                           - Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.                                                                                                         - Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор на Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.                                                                                                            ИЗКАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, прозрях, че нашата забележителна колежка, нещатния партиен секретар на техникума - медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист-докладчик, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът  жената. Това не я смути.                                                - Идваш ли? - запита звънко.                                                                        Навярно предполагаше, че за там където е чисто и светло, всеки би фукнал.                                                                                                            Осенен от своето откритие - отказах.                                                        - Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.                                                                                              И, чудото стана.  Светлината секна. Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.                                             ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела. Рекох си, че и потръпнах, че има воня, което прекалено трудно се разнася. Особено на Балканите. Народът е свикнал.

THE END-07/09/11;05:06:21 AM/01.05.2013-15:27

 

 

 

 

ЧЕСТИТ ЧЕРВЕН ПЪРВИ МАЙ - 2013.!?!
   (C)1962-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ТУК КРАЙ БРЕГА,
ЕДИН СЪВСЕМ САМОТЕН БРЯГ,
 ПОТЪНАЛ ВЪВ ВСЕЧОВЕШКА СМРАД,
ИЗПЪЛНЕН С НЕЧОВЕШКА ГНУСТОТА,
СЪС ЗАДУШАВАЩА МЪГЛА,
 НАЛИТАН ОТ КРЕСЛИВИ И КОВАРНИ ПТИЦИ;
ОБСИПВАН С ТЯХНОТО БОЖЕСТВЕНО ГУАНО,
ПОХЛУПЕН ПОД ВЪЛМА ОТРОВЕН ПАРАХОДЕН ДИМ;
ПРАНЕТО ХОРСКО СЕ РАЗВЯВА ГОРДО -
ПРОГНИЛАТА ПОРУТЕНА ХОРУГВА,
УКРИВАНА ОТ ВЕКОВЕ,
И НАЙ-ПОДИР ИЗНЕСЕНА ЗА ЛИЦЕМЕРНА ПРОЧИТ.
МИНАВАЙКИ ПОД ТЕБ,
ПРЕКЛАНЯМ СЕ И АЗ:
БЕЗГРИЖНО,
 ВЕЧНО ОБРУГАНО ЗНАМЕ НА НАРОДА . . .
The End/01.MAY.2013