2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
RESSOURCE CENTERS-BG
PRESENTS
RESSOURCE CENTERS-BG
PRESENTS
.jpg)
© 2009-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
С В Е Т А М А Р И Н А
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ВИНАГИ когато мисля или говоря за Господ-Бог; а това с годините се случва все по-често; все повече изпитвам особен, едва ли не божествен срам. Ами тъй – засрамвам си се. До неотдавна, да боравиш с категории за Божествено Начало, да ходиш по Великден на Църква, да се причестяваш и комкаш, да вплиташ в реч старославянски, бе вседържавно възпретено. Подозрително бе. Да не вземе, да излезеш някой верски злонамереник. При който кварталният, като нищо би довтасал. Че да те изпита – тчи в тчи - доколко си полуграмотен атеист. И, да те посъветва – прекалено компетентно – щото книгите, (От пода до тавана - предимно руски!), да опаковаш в кашони и – хайде в мазето. В наше време, следвайки пореден политически „преход“, (Преоблякъл се Илия – па погледнал – пак в тия!), ходене на църква, причестяване и комкане – за щяло-нещяло, се превърна в изискан тон и, (Представете си Ба!), в най-съвременен стил на живот. Странен народ, си думам. Где" не само не знае от где да започне, но не знае и – как да запре. Гледам и дивя се. Бивши височайши партайгенозета-богомразци, по църковни празници се втурват - па „изповядват“ грехове. Пред изповедници измишльотски, като самите тях. Вършеейки оскубана от народу парса, тези Братя и Сестри дотолкова затъват верски, че чак саби подрънкват. На народът нашенски, това слабо пречи да си остане вдън суеверен. Не вярвам, неотдавнашните политически Величия, да са я карали съвсем без Всевишен. Просто няма как. Както не вярвам, това да е все същият Наш Многострадален Господ-Бог. Непреставащ да крее – не само във всинца нас, но и над Майката-Природа с нейните все по-неразрешими проблеми. Така доверчиво предоставени от същият този Господ-Бог, в ръцете на безброй високопоставени некадърници. Дали не желае да установи – какво би могло да се случи, докато реши отново да започне отначало?
ТЕЗИ ЧУДНИ ЛЕТНИ ДНИ СТАНА ИЗВЕСТНО, че се очаква отговорна държавна комисия да посети, недалечното на Белоград мое родно селце със старинно име Хороздели. Комисия, в която десетина доказано умни и набедено компетентни учени глави, майсторски да постановят Пълното Глобално Национално Сметище по нас. От как нацията – в лицето на братята роми - запълзя из Европа, такова сметище се оказа първа необходимост. В условия на Световна Криза, сметта става все повече и повече. И представете си - няма кой да я разграби. Сметопочистващите фирми, (Я ги има – я ги няма!), вземат парите по договор и закон. Истинската работа обаче, вършат братята роми. Но сега, те са из Европа. Където просията от векове е забранена. Докато на кражбата се гледа като на поносимо социално зло. Не е безобразие, че насила ни ги връщат. Редно е, всеки гражданин на моята малка мила държавица Балкания, като придобие кусур-европейски опит, незабавно да си се завърне. Та да го приложи, и у Дтма. Само тъй би могло да се върши научно-техническа революция. Не както едно време, следвайки тлъсти партийни папели. Към тази комисия, бях решил да се присъединя – и аз. Независимо, че никой не ме покани. В тези деликатни обществени работни групи онова, което остава шито-покрито, задължително се превръща в смъртоносен грях. Не мислите ли, че Човечеството е натрупало пирамиди подобни грехове? Ах, ах, ах – именно това представят пирамидите в Гиза – Натрупаните Световни Грехове. Аналогово представени, ако искаме да бъдем екзактни. Колко малък е бил светът по онова далечно време. Колко слабо омърсен. Колко малко – в брой – пирамиди. Не наваксваме ли липсата на грехове през Времето на Времената, изграждайки наши съвременни виртуални пирамиди? И, ако да е така, не залагаме ли на карта много повече, отколкото всеки шибан политик си въобразява – че знае и може? Преди да започне да се оправдава с ийхалето.
ТРЪГНАХ ПРИЗОРИ. Пристигнах в Хороздели с огромно закъснение. Някога до тук се стигаше, с рейсовото корабче „Днес и Утре“. Което така и не успя да потъне, а прекалено дълго стоя и ръждясва на котвена стоянка всред езерото пред Белоград. Щом демокрация ни пипна за гушата, корабчето бе бракувано в полза на фирма ЕООД Мангу МАНГУСЕЕВ, (Собственикът, жената му - пак беременная, пет момчурляци спрени от училище!), със собственик почтеният инженер Мангу Мангусеев. Присъствах на пълното нарязване, (Цикъл го наричат – правят се поети!), на все още годното за мореплаване корабче. Нарязването бе представяно по местните кабеларки не само, като крещящ протест срещу греховния тоталитаризъм, но и, като изключително постижение на националният технологически прогрес подпомогнат чрез вносно Ноу-Хау. По екраните рязането вървеше лесно и ефикасно. Едва ли не – направа на шиш-кебап. Който междувпрочем се въртеше недалеч. Там, където цедяха флигорни два скромни брасоркестри. Щом се разчуеше някое маане, едрият бизнесмен инженер Мангу Мангусеев вдигаше ръка. Рукваше ръченица. Напълниха корабчето с вода . Потопиха го – на дъно да легне. (Корабен регистър наблюдаваше далаверата – за сертификат!) Ревнаха агрегати. Засвистяха оксижени. Припламнаха електрожени. От корабната утроба, като из гнойна рана, бликна черен отпадъчен нефт. Този нефт изпоцапа не само сутещите се майстори, не само изключително любопитните журналисти, не само камерите и микрофоните, не само джипът на корабособственика, но и скалистият бряг, езерото и морето. Течението го подхвана и понесе. Надолу – край брега. През канала – всред морето. Налетяха гларуси и чайки. Едва кацнали върху успокоеното от маслото море, и погиваха. Всеки опит за полет означаваше неизбежна смърт. И мъртвите птици отплуваха заедно с петното, и погиваха.
ПОМНЯ, ТОГАВА ПОИСКАХ ЛОДКА, да спася що мога. Оказа се – нямам право дори да докосна гребло на лодка. Камоли сам да управлявам къкъв да е плавателен съд. (Свободен боцман не се видеше!) Освен това, не съм бил специално сертифициран, за спасител на екзотични плаващи птици. Какво от това, че имам чуждестранен диплом на природозащитник по Брижит Бардо? Това са птици – къде отиваш? - да не са мечки! Освен това, трябвало да бъда член на надлежно регистрирана неправителствена природозащитна организация. Тази организация да е доказала гражданско присъствие и дейност. Да са изминали поне шест месеца от нейната регистрация. Да работи по европейска програма. (Не всеки може – току-така - да си разработва програми. Върши се от подготвен специалист. Срещу заплащане. След одобрение от компетентен научен съвет, предстои представяне пред секретариата на Министъра. Срещу заплащане. Ако той кимне лекичко вляво с глава – да! - може, право в Брюксел. Без заплащане. Ако министърът кимне лекичко вдясно с глава – не! - повторно кандидатствай.) Сложничко е, но лесно на този свят няма. Най-перспективно е, човек чрез местното кметство да участва. Ще се назначи кметски екип. Ще се предостави общинско помещение. Ще се освети помещението с поп и попадия. Ще се покръсти бъдещият екип - от Безверие право във Вяра Способна Да Разплаща. (През това време гларусите и чайките – Гра! Гра! Гра! - Адиос Ммучачос!) Едва тогава би могло да се започне спасяване от всякакъв характер. Ако е останало нещо за спасяване. За рибите – друга програма. (През това време рибите – Бълбук! Бълбук! Бълбук! - Адиос Мучачос!) За делфините – четвърта програма. (През това време делфините – Пук! Пук! Пука-Пук! - Адиос Мучачос!) За тюлените – пета програма, макар от тях да е останало единствено името на глухо село от кирпич, изкупено от вносен експатриант. Свих рамене. Престанах да жаля гларуси, чайки и делфини. Започнах да жаля трудното за нарязване корпусно тяло. На този кораб бях изкарал ученически стаж. На него бях си изкарвал хляба дълги години, че да имам възможност да се явя за капитан далечно плаване. Очите ми се навлажниха. Сърцето ми се сви. Пресният корабособственик бе яхнал джипа, но от път се върна. Скокна на земята ухилен до уши. Подкарахме приятелски разговор. Защо е толкоз труден живота на един корабособственик. Така и не разбрах защо, но явно не бе нито лека, нито чиста работа.
Докато инженер Мангу Мангусеев се тюхкаше и оплакваше, че не се е сетил да потопи корабчето, че да пипне хубавата застраховка, яви се съвсем ясен специалист. Инженер Мангу Мангусеев потръпна, позасмя се, па извади портфейл. Специалистът състави подробен протокол. Не на това място трябва да се реже кораб – наблизо има мидени ферми. Тресна жестока глоба. Собственикът сви рамене, и плати една десета. После се разсмя – останалото по банков път. Сега вече всичко е наред, каза този много мой нов познат. Тъй върви светът. Ако не дадеш – няма да получиш. Всички се качиха по колите, па отпрашиха към Двореца в Белоград, където щели да ме изчакат за почерпка. Повлякох се пеша натам. Край пътя открих късове от спешно съставените констативен протокол и акт. Не им отидох на банкета. Не им е чиста не само работата, но и манджата. Преди да седне в своя джип, Мангу Мангусеев бе повъртял ръка около главата си, па бе ми теглил една нашенска. Ясно, рекох си, що не си гледам здравето?
ЗА ДНИ КОРАБЧЕТО БЕ НАПРАВЕНО НА ДРОБ-СЪРМА. До водолинията. По-надолу не било икономически оправдано да се реже. Туловището му остана там, на плиткия бряг, като огромна хубаво изкормена желязна птица. Там стои и понастоящем. Вече повече от двадесет години, из утробата му се лее вонящо машинно масло. За да напомня на хора, тюлени, делфини, гларуси и чайки, че и на водорасли - за наличие на вносно Ноу-Хау, Към самотният пристан избягват да пристават ни лодка, нито кораб. Зиме вълни го бият напровал, а на брега вълците вият ли вият.
ДО ХОЗОРДЕЛИ се добрах на автостоп. Рейсове от тук отдавна не минават. В последно време рядко някой спира на моят автостоп. Недоверие и неприязън мори този наш хубав народ. Нещо се случи със всички нас – за прекалено кратко време. Не само с Природната и Околна Среда. Що тъй Ба!?!
В ОБЩИНСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛИЧКА НА ХОРОЗДЕЛИ, никой не се изненада от моята неочаквана поява. Регионалните велможи отдавна са навикнали с моите отчайващи набези, на самотен защитник на Природа, на Животни, и Хорa. Разграбвани, унищожавани и унижавани, от ненаситният хъс на шайки бандюги, към модерни самолични блага.
ЩОМ МЕ ВИДЯХА, членовете на височайшата комисия свиха рамене, па прихнаха в гузен смях. (Всички!) Разсмяха се от ехидно – по ехидно. (Не всички!) Бяха там – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Все едни и същи – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Не ме бе канил никой. Освен моят вестник („DESPITE/ВЪПРЕКИ“), пред тях се мъдреше лъскава Библия в червено. (Не – не съм я чел!) Между щастливо заседаващите открих, кой мислите, засменият актосъставител, спрял нарязването на корабчето „Днес и Утре“, че да може езерото и морето да бъдат тровени възможно най-продължителен период от време. Махна ми с ръка. Дръпна стол край себе си. Покани ме. (От какво ли бяхме толкова близки!?!) Седнах скапан от път, между тези висши екологически велможи. Срещнах погледа на Кмета. Явно му се плачеше. Срещу двадесетина временни работни места, за потъналото в цигания и упадък някога китно селце, Кметът бе длъжен да затрие почти цялата селска мера. Сметището щяло да обгрижва Прилежащите Екосистеми и Природата, (Кой като назека – Ба!), която вече сама не можела да се грижи за себе си. (Ха сега - Ба!) Бутнаха ми в ръце огромна чаша синджирлия кафе. По тези места кафето се приготвя от зачумберени жени, бабясали прекалено рано. Докато въртят кафето на мангал, бабите тихичко му баят. Какво баят – те си знаят, (Чува се: „Синджир-Минджир-Ашколсун!), но такова баяно кафе е особено вкусно и греховно здравословно. Не изкарва от равновесие, но възвръща Младост - временно, и съвсем за кратко.
ДОКАТО СРЪБВАХ СИНДЖИРЛИЯ КАФЕ, слушах с небивал интерес словоизлиянията на държавните експерти. От чиито уста се лееше мед и масло. За недалечното съвсем светло екологическо бъдеще на Хороздели, всред океан от национална и глобална смрад. (Стар номер, стане ли дума за личен столичен интерес!) Припомних си, как същите тези баби, някога – не така назад във Времето на Времената, бяха силни-вилни, стройни-соколокоси, безумно красиви пламтящи млади жени. Как под техните ръчнотъкани чукмани Природата, виреше несравними форми, подготвяйки приплак на дете. От тези светли от младост някога жени, днес бе останало единствено живо почернен жизнен мрак. Някога стройните техни вирнати задници днес бяха едри, уморени и увиснали месища. Люшкащи насам-натам огромни обезформени цици, не пропуснали да опознаят суетата на Белоград. Лицата им бяха бледи и повяхнали, под кросно от бръчки. Ала под чертата на чумбера, очите им святкаха ли, святкаха. Сега остреха ухо за да разберат, доколко хубаво ще да им бъде, така твърдеше калесаният чрез „конкурс“ (О Боже!) бъдещ собственик, щом сметище се развърти край морето. Някъде вече бях виждал този човек. Подпитах тихо моят актосъставител – дали а!?! И той потвърди - да бе – да! Онзи акт тогава го унищожихме, прошепна па го чуха всички, законът дава такава възможност щом нарушителят реши да спонсорира – нещо си там.
(Останах с отворена уста. Притворих болезнено очи. Пред взора ми се разкриха бездънни недостъпни небеса, дълбоки бистри езерни води, наразсъблечени селянки всред диви трънки над песъчлив ронещ се бряг. Древни дракари прииждаха от хоризонта. Безбрежно море пълнеше аламани с прясна риба. Среднощни рибарски хора около огън на високата скала. О, Боже Господи Универсалний, рекох си, нима така няма да бъде никога вече?)
- Няма да я бъде! - удари с юмрук по масата кметът, мой съученик, адаш и приятел, па ме разбуди. - Само тая няма да я бъде!
После, внезапно омекна. Членовете на комисията, заедно с гостите и бъдещият собственик на сметище от национално стратегическо значение с лицензиран внос – никога износ; заплашително заклатиха глави, и набързо допиха своят кафедакис. Юрнаха се шумно по стълбите навън. Метнаха се на колите. И отпрашиха, да доразгледат обекта преди да турят последен подпис и печат. На магистралата камионите ,с прилежно пакетирана смет, от два месеца се виеха в колона.
ОСТАНАХМЕ С КМЕТА НАСАМЕ. Гледаше ме тъжно. Измъкна шише ракия. Отпи, па ми тикна гърловината в ръце. Пийнах до насита. Жените нахлуха, започнаха да разтребват. Разтвориха прозорци, и през тях изригна облак тютюнев дим. Внезапно разбързал се, Кметът ме повлече към един американски джип от времето на Втората Световна Война. Метнахме се на твърдите седалки. Втурнахме се да настигнем разбързалите се държавни експерти, и бъдещият собственик на Първото Глобално Сметище от Национално Значение (Мангу Мангусеев!).
БЕ СЛЪНЧЕВ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЮЛИ. На този ден испокон веков, тук става голям междуселски сбор. В чест на Света Марина Белоградска И Задморска. Местна светица с неизяснено докрай житие, но с доказани качества на Майка, Закрилница, Лечителка и Покровителка на Лихус Около малкото Аязмо, от което бликаше ли бликаше ледена вода, глухо ръмжеше опърпан народ. В малката сграда с циментов басейн, Поп Юдо благославяше всеки кой се подложи. Пред него зееше металическа кутия за дарения. В краката му се мъдреше резервна. Никой, от тези порутени от труд и недоимък хорица, узаптени от Държавата чрез мижави пенсии и социални помощи, отучени да се провикват по мъжки (Не е здравословно!) не подозираше, че в лъскавите алуминиеви чанти на тези нервно-пъргави непознати гости лежи надлежно пришита в папки; представена чрез графики и чертежи, постановена чрез подпис и печат; бъдещата съдба на Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Недалеч от крайморско селце с древно име Хороздели. В пустото от облаци небе, под прежурящото слънце, въртеше барабан ръждиво Виенско колело. По него се полюшваха всред цветове и гирлянди, дузина празни ламаринени кабинки. В тях дремеха смели бабички, угрижено стиснали кресливи внучета в скут. Никой не ни погледна. Всеки от чакащите за светена вода и опрощение, бе забил безрадостен поглед т земи. Механично тътрейки крака в неписан отработен ред. Всеки същисан от единствена уплаха. Да не бъде случайно изпреварен. Кметът кимна насам-натам. Чакащите свиха безучастно рамене, както преди минути това сториха членовете на комисията, при появата ми в заседателната зала. Мърморейки, тълпата продължи да тътри общо тяло, покрай Поп Юдо и навън.
ВНЕЗАПНО ПРИТЪМНЯ. Яви се бяло облаче от изток. Облачето прерасна в гръмоносен облак. Облакът гепца слънцето, па го закри. Рукна дъжд изведро. Запря за малко. Отново рукна. Подир минути небето се изчисти. Блесна слънце тръгнало да се надсмее. Тук, около това Свето Аязмо, всяка година на един и същ Божи Ден, Света Марина Белоградска И Задморска доказва на хората не само че лекува, но и, че наказва. Тя дарява Здраве, Берекет, Успех, Надежда, Вяра и Имот комуто пожелае, а на петимните Мъжки Плод. Вземайки в замяна ежегодна жертва. Винаги човешка. Слънцето прежури за последно. Отново рукна дъжд.
- Да тръгваме, - побутнах Кмета, а той предупредително се ухили, - да се махаме . . .
- Заради Легендата?
- Заради Обичаят . . .
Бе вечен кмет, чиновник на всяка една власт, а това означава – задължително неверующ.
Скокнахме в колите. Отпрашихме назад. Глухи за шеговитите протести на някогашният корабособственик – настоящ собственик на сметище от европейски мащаб, настояващ да постреляме по палатъчните стрелбища. Председателят на Комисията, професор по устойчива глобализация на отпадни политически структури, се присъедини към неговите протести. Не успял да се запознае, както следва, с местонахождението на бъдещата площадка. Сякаш всичко не бе предварително решено на най-високо равнища. За правителство, конвертиращо всяка регионална икономика в тлъсти апетитни хапки за подарък, някаква местна светица, едва ли означава много. То има къде по-сериозни задачи. Да преразпредели научно дефинираните хапки. Основно, в свой собствен интерес, чрез подставени приближени. С други думи: ако ти отърва Народе – живей; ако не ти отърва – умирай. Иначе – марш в Европа!
ПРЕДСТОЕШЕ ОБЯД И ВЕЧЕРЯ в необичайно модерен, чист, хубав и скъп за тези места спретнат ресторант. Щяхме да пийнем-хапнем до насита, за сметка на веселящите се около ръждивото виенско колело хорозделийци. Тихо, мирно, кротко, на чаша местно Каберне. Да обменим информация и творчески помисли. Да се покахърим по Природата. Преди да я опнем – за последно - на тезгяха.
ВРЪЩАХМЕ СЕ ЛЕНИВО, БАВНО, ТЪРЖЕСТВЕНО ТЪРЖЕСТВЕНО, както подобава на експерти от ранг. Слънцето надзърташе неясно зад облак. На пресекулки, дъжд продължаваше да бръска. Зад нас остана Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Сборът от мълчаливи, омагьосани от немотия, присъстващи а невеселящи се, дори нетъргуващи хора. От скоро наричани Електорат. Тази оправдателна бележка на Държавата. Сгафи ли се нещо в политиката, а това се случва ката ден, политиците с електората ръце си измиват. Повече от ясно - за проблемите на Държавата, невежеството е виновно. Но чие именно невежество? Добросъвестното или недостатъчно добросъвестното?
НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА АВТОМОБИЛИ се вдигаше-спускаше по неравният терен, огромният брониран „Хамър“ на собственика на клъцнат до водолинията кораб, и на безброй набедено модерни сметища из цялата страна. По завоите се видеше, как уверено безгрижно управлява мощната кола, провесил през отворен прозорец ръка с мобифон. Дъждът бе спрял. Облаците се тълпяха. Всред тях прозирно просветна образ на Плачеща Жена. Тресна гръм. Уцели хамъра.
Дрън – н – н . . .
Замириса на особено.
- Слаб стрелец, - разсмя се Кмета, па се ухили. - Я се прекръсти!
Натисна педал, хайде съвсем през къра, право при спрялият всред пушилка джип. Шофьорът лежеше изнемощял на седалката. От устата му бавно руйваше кръв. Бръкнахме в купето. Измъкнахме го на земята. Почнахме да ринем върху му пръст. Засипахме го. Зачакахме – като се тюхкахме. (Ето още една провалена - по непреодолими причини - план-програма!) В ръцете му чернееше овъгленият от гръм микрофон. Мина не мина минута, купчината пръст се поразмърда. Корабособственикът приседна и опули очи.
- Мамка му! Отиде ми костюма!
Дъждът бе престанал. Слънцето се бе открило. Поразгледах облаците. Всред тях не преставаше да ми се привижда Хлипаща Жена. Ухаеше на Истинско. Над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска, където наивно молеше милост вместо безплатно здравеопазване опашка от старо и младо, се бе извисила великолепна небесна дъга. Не звучеше ли музика? Само аз ли я чувах? Не, не бе чалга, каквато не преставаше да се лее от пустите сергии. Бе божественият химн на нещо невидимо – пък предстоящо. И, аз знаех. Природата успява - и дава знак всекиму. Необходимо бе, да го усетиш. Но, на това едва ли е способен всеки.
СТИГНАХМЕ РЕСТОРАНТА. Нахлухме възбудени от случилото се. Възхвалявайки крепкото здраве на потърпевшия. Настанихме се – като за вечно. Към нас се спусна ресторантьора.
- Да пикае на бял камък, - ревна, сякаш и върху него бе паднал гръм. - Може и върху фаянс. В тоалетната фаянсът е италиански – грешка няма. Да се изпикае, както трябва! Има къде – не е да няма.
Ресторантьорът предчувстваше добрият масраф, който щяхме да сторим. Но, бъдещият собственик на Първото Глобално Демократическо Сметище у нас, не преставаше изумен да върти очи насам-натам. Все още неубедил се, че все още е на този калпав свят. Тюхкаше се за колата. Ядосваше се за костюма. Побутваше овъгленият мобифон – помирисваше го от време-навреме. Жално мучеше. И, разбира се, ругаеше по Майка.
РЕШИХ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЯМАМ РАБОТА ТАМ, където всичко е централно предрешено. Хапнах на две – на три. Пийнах, кола-две, па си тръгнах. На шосето щях да хвана попътна кола.
Кметът ме настигна.
- Неговата мама тарикатска! - кресна върху ми. - Работата братко, е такава. Дадох обявление в една борса – пари предплатих. Мамка му! Имам тор, истински оборски тор. В несметни количества, завещан ми от Дезесето. Знаеш, на изкуствено я караха. В резултат, този папуняк се яви – уж тор ще купува. И, виж какво се сполучи.
- И – какво се сполучи? - бях наивен колкото си искам.
- Не се прави на ударен! - продължи да надвиква фучащите по шосето коли. - Точно това куче прие моята заявка . . .
Разядосах се и аз.
- Мамка му не на него - на теб! - И завинаги, му обърнах гръб.
Реших, да не стъпвам повече в родното си село, докато е този "лабав кмет. Някога на село, кметът отговаряше за всичко – наравно с природните сили. Какво търси един кмет по търговски борси? Помнех този кмет от дете. Помнех го, като кадрови военен. Реших, че моята съдба на мърморан-несретник е къде-къде по-сносна. Да откривам кусури на набедени експерти. Да ги огласявам. Подир това, да се укривам с месеци.
КРАЙ ШОСЕТО ОСТАНАХ САМ. Случайно превозно средство щеше да ме отнесе до Белоград. Ала нещо в мен тлееше, и аз не знаех какво е. Реших, че е същата онази Светла Мъка, где ме яде от години. Светлата човешка мъка, по пропуснатото Време на Времената. В личен, местен, държавен, европейски и глобален план. Взирах се в облачното небе, но там женски силует повече не се яви. Постоях на разграбената и рухнала автобусна спирка, на която рейс спира, ако шофьорът реши или пътник поиска. Постоях-постоях, постоях, па станах още по-неспокоен. Не ме ли наблюдаваше някой скритом? Дали не е някоя предплатена мутра? Огледах се. Недалеч стоеше, пристъпвайки от крак на крак, малко, хитро, босоного, чернокосо а синеоко, чистичко селско девойче. Измерих го от глава до пети. Девойчето отвърна с такъв проницателен поглед, че потръпнах. Представи се – Марина. Завръщаща се от събор – отиваща на водосвет. Обувките му висяка окачени на връв през рамо, а под босите нозе на момето, земята светлееше в плам, и сякаш вреше и кипеше. Особен аромат на благовонно се носеше наокол", и уверявам ви, това бе по-скоро благовонно – отколкото някаква козметика. Не можех да откъсна поглед от неговите стройни боси нозе, от светлината струеща под тях, а девойчето схвана и се позасмя.
- Винаги е така, - каза – и тук, и на Небесата.
А, аз веднага не разбрах.
- И тук – и на Небесата – Все тая! - тросна се девойчето, па се умълча.
ЗАКРАЧИХМЕ ЗАЕДНО по асфалта към Белоград, и асфалтът вдигаше пара от попреминалият дъжд, и Белоград се белееше в ниското, и зад него се мержелееше Морето. Из околните стърнища гларуси и чайки се надвикваха, затънали всред найлон и всред смет. Примирени, че вече е излишно да полетят към Морето. Коли ни задминаваха, вдигайки безпощадни пръски кал. Но кал полепваше единствено - върху ми. Докато Девойчето, с неговите изцяло бели ефирни одежди оставаше чисто и върховно. Вглеждах се отново, и отново, и отново, в неговите безгрижно шляпащи през калта нозе. Не преставах да се възхищавам, как под тях избуява и просветва на талази Онзи Магически Всевечен Хладен Пламък, от който започва всъщност всичко. Ето нещо, което не мога, рекох си. И започнах да изброявам, пред Девойчето, своите си дванадесет професионални предимства пред всички останали предплатени новинари. Девойчето закачливо свиваше рамене, но избягваше да говори. В крайна сметка - на първо място остана - устойчивостта на глад. Но, това е така характерно за все повече нашенци, че не се осмелих да го повторя. Продължих да хвърлям поглед по нозете на странното Девойче, нарекло себе си Марина. Установих, че Момичето плува ли плува, над пътната мръсота, над човешката кал, а навярно и над хаосът в света. Боже Господи Всемогъщ, Вездесъщ, Универсален и Всевластен, рекох си, потрепвайки от непонятна гордост, нима на този свят все още се случват чудеса? Обзе ме панически страх. Не бих могъл да вляза пешком в Белоград, с подобно странно девойче. Веднага ще си се разчуе. Как, Гогомил Славигогов Гогомилов; где толко лесно се набутва насрещу ръжен; пълзи ли пълзи, а край него плува ли плува понесена от неведом огън всред неземна светлина, нечувано красиво девойче с лице на самата Света Богородица Всевечна, нарекло себе си Марина. Слава богу, настигна ни случайна (Дали!?!) кола. Изскърцаха спирачки. Врата се отвори. Гръмна музика. (Влизай моме, че бързам!) Момичето светна с очи. Премигна с тежки мигли. Скокна пъргаво в колата. Махна с ръка на раздяла. И отлетя. Около колата незабавно лумна, и започна да прелива, Онази Великолепна Ярка Лятна Дъга, която се бе извисила над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Точно подир падналият изневиделица летен гръм. Колата отнесла непознатото девойче, не бе джипа на собственика на кораби, сметища, бензиностанции и автогари. Бе кола на друг овреме преуспял. Но, какво значение – казах си, те всички са еднакви.
ЗАКРАЧИХ ВЯЛО КЪМ ГРАДА. Мислех си. Спукана е работата на Майката Природа. Спукано е бъдещето на всинца нас. На цялото човечество, че и на Етернала. Щом някакъв безграмотен хитрец се е снабдил с покрив на колела достатъчно як, за да го опази от летен гръмопад. Хрумна ми, че ето на, Природата не престава да изпробва. Веднъж отвън. Подир това отвътре. Диво се разсмях. Долу, по серпантините към Белоград и Морето, колата с Девойчето бе отбила и запряла всред гора, на криволичещ черен път.
- Мамка му! - ревнах по вятъра. Бръкнах в чантата.
Извадих чертежа със Жалкото Мръсно Жълто Петно на Поредното Глобално Сметище резултат от Лицемерен Технически Прогрес. Развях го вместо знаме. А вятърът се развихри. Изтръгна хартиеният лист. Па го отнесе право в Морето. Знаех. Тази лицемерна хартия, това попикано знаме на новото време, като нищо ще цопне всред поредно нефтено петно оставено от някой кораб. За да погине наместо птица.
- Мамка им!
За пръв път осъзнах истински, че независимо от нашите всевъзможни човешки щуротитии, Майката Природа не престава да стои нащрек.
- Да, да, да, - повтарях си като през сън, докато достигна покрайнините на Белоград, - и отвътре – и отвън.
THE END 17.12.2009/07.05.2010
. .
IN MEMORIA TO THE LATE PROFF. EMIL DIMITROV
© 1998 – Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMY
Л Е В И Т А Ц И Я
РАЗКАЗ
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ
НА ПОРЕДНИЯТ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на далечни земи и близки морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си, как една тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, пролетяли преди минути покрай нас – значително по-прости зрители. От време-навреме жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена която слабо познавах, насаме в изпълнена с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата неотдавна се бе завърнал от Братска Япония, където бе специализирал пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се.
ПРЕНЕСЕНИЯТ ОПИТ винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл. Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че си припомних една отдавна забравена молитва. Не мина и половин час. Прислужникът – син-зелен, отново се яви.
- Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!
- Спешно ли?
- Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...
- Кой прът!?!
- За зна – ме – то-о-о ...
КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се, осмелих се, па влязох. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с тчи. Тури пръст на уста. Изсъска: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисци- плина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика и естетика, висеше в горният десен ъгъл под старомодният гипсов таван. Целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак. Излъчвайки телесна светлина не по-маломощна от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена бляскава дуралуминиева стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да драсне преди 19:00.!
В ДИРЕКТОРСКИЯТ КАБИНЕТ ЕХТЕШЕ ХУБАВ ПОРТОРИКАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.
- Прави каквото трябва – да става що ще!
- Прави каквото трябва – да става що ще!
- Прави каквото трябва – да става що ще!
Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.
- Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй – тъй - тъй ...
А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да постигне. Без никакво намерение за приземяване.
НАСТАНА ПОЛУНОЩ. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.
- Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Техническа Механика?
- Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.
- Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор на Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.
КАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, неочаквано прозрях, че нашата забележителна колежка, нещатния партиен секретар на техникума - медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист-докладчик, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът жената. Това не я смути.
- Идваш ли? - запита звънко. Навярно предполагаше, че там където е чисто и светло, има място за всеки.
Осенен от откритие - отказах.
- Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.
И, чудото стана.
Светлината секна.
Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.
ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела.
THE EN
ART & POETRY
RESSOURCE CENTERS-BG
PRESENTS
© 2008 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
ГЛОБАЛИЗАЦИЯ - СВЕТОВЕН ВЪРТЕЛ
ИЛИНЕЩО ПО-ТАКА?
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
пред
„NATIONALISTBG.COM/2009-08-06 18:53:18“
Г-Н АВРАМОВ, ИЗВЕСТНИ СА ВАШИ ДОСТА ОТДАВНАШНИ ПУБЛИКАЦИИ, ПО ПРОБЛЕМИ НА РЕГИОНАЛИЗМА. ДОКОЛКО ЗАСЯГАТ Т.Н. „ГЛОБАЛИЗЪМ“? Регионализмът регулира фундаментални геополитически проблеми, в условия на парцелирани регионални договорености. При глобализма проблемите са отворени, достъпни, и – лесно казано – всеобхватно-поразяващи.
ВСЪЩНОСТ - ЩО Е ГЛОБАЛИЗЪМ? Надконвенционален монетарен механизъм следващ идеи за свобода на личен избор, без граници и ограничения, в условия на нонстоп паричен транш. Система и метод за нивелиращо менежиране на човечеството А-Ла-Макдоналдс. Съдбовна панацея по проект – с аромат на неототалитаризъм.
ДОКОЛКО ПРАВНООБОСНОВАНО Е ТОВА? Глобализмът е кодифициран до регионално равнище. Не се предлага всеобхватен международен документ, но би могло такъв да се очаква. Подобни документи се подготвят трудно, а ратифицирането им крие изненади.
ЩО ИМАТЕ ПРЕД ВИД? Международната конвенция по морско право - 1982, (UNKLOS-82), бе подготвяна в продължение на повече от двадесет години от огромния апарат на ООН. При големи надежди за локален просперитет, към нея се присъедини целият цивилизован свят – но не целият глобален свят. Двадесет и пет години по-късно се оказа, че конвенцията облагодетелства неподписалите я пет страни.
ОТПАДА ЛИ РЕГИОНАЛИЗМА В УСЛОВИЯ НА ГЛОБАЛЕН СВЯТ? Регионализма е въвеждащ компонент на глобализма. Докато не бъдат решени проблемите на регионално равнище, глобалното едва ли ще потръгне. Това означава затруднено навлизане на креативния транснационален тежък индустриален капитал. Улеснен остава черният капитал на дребно, а той често е престъпно спекулативен.
КЪДЕ СА НАЦИОНАЛНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ТАЗИ НАСОКА? Между приложна наука и общественост у нас, е спусната желязна завеса. Счита се, че широката публика няма защо да се интересува от състоянието и постиженията на съвременната българска научна мисъл. (Чалга, чизбургер, и жълта преса - толкоз!) Подобни изследвания вървят на университетско и институтско равнище. (Много удобно - съвсем безобидно!) Известни са изпреварващи частни изследвания от краят на седемдесетте години на миналия век, безсмислено обнародвани в задгранични източници.
ЗАЩО БЕЗСМИСЛЕНО? Партийната върхушка знаеше, че встъпва в ера на регионализъм, а подир - неизбежен глобализъм. Тя харесваше вносна наука, вносно оборудване, вносни технологии, и вносни булки. Поради това си траеше. Подготвяйки свои си кадри за настоящето.
ЩЕ БЪДЕ ЛИ НЯКОГА СВЕТЪТ НАПЪЛНО УПЛЪТНЕН ГЛОБАЛНО? Някой политици разчитат това да стане час по-скоро, че да скърпят брадати идеологеми. За Балканите, като вечна експериментална площадка на Великите Сили, това би било фатално.
КАКВИ БИХА БИЛИ ГЛОБАЛНИТЕ ПОЛЗИ ЗА БЪЛГАРИЯ?Каква е ползата от зарара, се пишманили българин и турчин, на връщане с магарешка каручка от Капалъ-Чарши в Истанбул. Глобализмът облагодетелствува традиционни колониални империи, (Монархии или не!), чиито инвазивни икономики са акордирани за глобализъм. Миноритарни нации като българската, кюрдската, косоварската, черногорската, чеченската, и безброй други; да не говорим за племената в ширините на Евразия; ще останат селска туристическа атракция в паноптикум наричан "ГЛОБАЛНО ОБЩЕСТВО".
КАКЪВ Е ОБЩИЯ ИНТРУМЕНТАРИУМ? Съвременните комуникационни средства и медии; въвеждащи в методите на менежираната глобална престъпност поколенията - преди да са пръкнали из майчина утроба; градят основите на съвременното предглобално общество.
КАКЪВ Е ЗАПАЗЕНИЯ ЗНАК? Глобализацията дава позивни, при всяко национално стациониране на верига „МАКДОНАЛДС“: САЩ-1940.; МАКЕДОНИЯ-1990.; РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ-1994.. (Майка България маркира глобализация подир Република Македония!) Странно, защо въвеждането на „Пепси-Кола“ не маркира този знаменателен процес. Можеби, защото не е така хранително-обезличаваща.
НИМА УЧЕНИТЕ НЕ ПОМАГАТ? Без фундаментална наука, никоя система не би могла да функционира успешно. Освен ако не е поредна фалшива панацея. Предназначена, докато баламосва нациите чрез лъскави екстри на научно-техническия процес, да пипне глобалните ресурси на планетата. В търсене на приложимо съвършенство, видни изследователи от кръга около Милтън ФРИДМЪН (1912-2006.!), предефинират понятието ГЛОБАЛИЗЪМ.
КАК ИМЕННО? Тези глобално изявени социал-икономисти разчитат, на причинно-следствената връзка между природни и изкуствени катаклизми. Докато природата чрез бедствия разчиства, (Почти екология!), върху освободените площи транснационалите да изградят онова, което се счита глобално печелившо. Една глобална експроприация на регионално жизнено пространство.
НАПРИМЕР? Пораженията от урагана "КАТРИН-2005" в Нови Орлеан, бе повод държавното първоначално обучение да бъде прехвърлено изцяло в ръцете на частни училища.
ДОКОЛКО Е НРАВСТВЕНО? Глобализмът изкоренява род, попилява държавност. Прави границите пропускливи – наричат го пермеамбилитарност. Въвежда тежки международни стандарти. Стриктно налагани - рядко спазвани. Създава огромен бюрократичен апарат, (EU!), подпомаган от безброй ЕИМ. Утвърждава елитарно общество, каквото светът не помни. Екипите на бившите комитети на БКП се оказаха подготвени овреме.
НА КАКВО РАЗЧИТА ГЛОБАЛИЗМА?
На свободно придвижване на капитали, при ъфшорно управление на капитала. Едва тогава на нови технологии и свежа работна сила. На обезсмисляне личното притежание на поземлена собственост, при отказ от традиционно коопериране. На превръщане на народите в метро-номади: лаптоп в раница, велосипед върху покрива на каравана, сандвич „МАКДОНАЛДС“ в джеб – търсим свободно работно място, (Само - до 35 годишна възраст!), где да е по света. Докато селата пустеят, а домовете им се срутват.
ОПИТЪТ В ТАЗИ НАСОКА?
През първата половина на отминалия двадесети век, чрез ликвидиране на дребното фермество в САЩ, огромни маси безработен народ бива изтласкан от Севера към Юга. По онова време природните бедствия са далеч по-милостиви, а градежа на трансамериканската шосейна мрежа, (Платени бригади!), предстои.
КОМУ Е ИЗГОДНО?
Изследователи свързват безславното ликвидиране на СИВ; перфектно подготвен за работа в пазарните условия на две различни капиталистически системи; с тежките земетресения в Калифория по онова време. Калифорнийци си искат парите от застрахователите - незабавно. За да стане това, Ллойд-Лондон изисква своите вложения от СИВ-Москва - екстрено. Бихме си представили, за какви средства иде реч.
ЗВУЧИ ФАНТАСМАГОРИЧНО!
Банална истина, пренебрегната от пирамидални идеолози. Подвели котелът на етногенезиса - Евразия, в капан на саморазложение, представян за органически процес.
ДОКОЛКО ПРОЦЕСИТЕ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ СА ИЗЯСНЕНИ?
Няма по-древни от тях, няма и по-неясни. Съвременните компактни нации са структурирани при елементарни природосъобразни социално-политически обстоятелства. Далеч преди САЩ да се запътят към глобализация на света, СССР и КИТАЙ, развиха харатерна директивно-принудителна глобализация.
ДАЛИ НЕ Е ПОРЕДНА ИГРА НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ?
Такава не престава да тече по т. н. глобализационни оси: САЩ-АНГЛИЯ; АНГЛИЯ-ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ; ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ-РУСИЯ; РУСИЯ-КИТАЙ; КИТАЙ-ЯПОНИЯ-КОРЕЯ; КОРЕЯ-САЩ. Глобализмът все по-малко е географско понятие, но остава слабо интегриран. Интегрира ли се напълно – генетично-дигиталния фашизъм не ни мърда.
КАКВИ СА БЕЛЕЗИТЕ НА НАСТОЯЩАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ?Неизбежните великодържавни апетити. Някой автори, (Томас Л. Фрийдмън и др.), свеждат всичко до набор поосвежени факти: Берлинската Стена – край на Студената война; WEB пространства – начало на Едноличната война; Софтуерни технологии – контролируем информационен свят; Добив на нефт и конкреции в открито море – от Всеобщото наследство на планетата към транснационали; Ъфшорна финансова практика – узаконено пране на пари; Транснационални тръбопроводи – екология вместо насмешка; Космически изследвания – коопериран всемирен надзор; Пространства на Южният полюс – надлъгване за заграбване на безстопанствени територии; Работа от дома за корпоративни клиенти – не те интересува кому-какво оперираш; Международен тероризъм – война между наддържавни икономически групировки; Локални войни – преразпределяне на остатъчни земни ресурси; Просперитет чрез развитие – контрол над етноеволюционни промени; Опазване на национална идентичност и традиции – вместо музей на открито; Биотехнологии – генно-инженеринг за прекалъпване на поколения; и други подобни. В добавък талига преизобретени управленски принципи. Основна цел - технологично управляем инженерингово премоделиран свят, (Киборгизация – и отвъд!).
НИМА ОСНОВНАТА ИДЕЯ НЕ Е ВИСОКО КРЕАТИВНА? Нонстоп преразпределяне зоните на влияние, чрез меки методи на перформиране на държави и преливане на народи. При общ обединителен език налаган чрез дигитални комуникации. Чрез монетарни механизми, огромни маси народ предстои да бъдат разместени насам-натам. (Не е фашизъм!) Работоспособните - в границите на Европа, останалите - в посока Далечния изток. Приключи ли този глобален процес, към средата на двадесет и първи век, без съмнение отново ще бъдат спуснати традиционните държавни граници.
ВЪЗ ОСНОВА НА КАКВО – ТАКИВА МРАЧНИ ПРЕДСКАЗАНИЯ? Практика е, обнародван труд без знанието на шепа увековечени партизан-мислители, да коства бедняшкото институтско работно място, на някой прекалено самоуверен изследовател. Не дай Бог да е истински учен – цял живот не би си намерил работа.
НЕ НАМИРИСВА ЛИ НА НОВ ИМПЕРИАЛИЗЪМ?Глобализацията е стремеж към всеобща (Плоска!) държавна управленска технология, доловимо императивна. (Разбиването на Федеративна Югославия!) На стремеж към империализъм с човешки образ. (МВФ!) Един прекрасен ден като нищо бихме могли да осъмнем, в условия на преход към глобален неокомунизъм - гаранции няма. Глобализацията е опасно нещо, а историята често се шегува.
КОЕ Е ТОЛКОВА ОПАСНО? Глобалната политическа безпомощност, представяна като разумно либерално управление на обществото, в условия на изчерпани природни ресурси, средства и методи. Глобализацията е патово състояние на съвременния свят. Нищо чудно, нашето време да е върхът на камбановидна статистическа крива – обичаен механизъм при вероятностни изследвания. Не мислите ли, че цялата история на човечеството е свързана с това – кой какви машини управлява?
КОЛКО ДЪЛГО БИ ПРОДЪЛЖИЛО? Докато банките си поискат вложенията. (В злато – никакво зелено!) Тогава ще стане ясно - кой колко чини!?! – подир окончателно приключване на глобализационния процес.
КОМУ Е НУЖНА НАСТОЯЩАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ? Турската империя е била смущаваща глобална сила - от Персия до Гибралтар - до Първата Световна Война. Постигнато с военни средства, но и, с доказано-устойчив природосъобразен стандарт на живот. Условия, при които се губи значение кой те притежава и за какво те ползва. Има значение – доколко ти взема душата. Едно от обясненията за необосновано продължителният период тоталитаризъм, който Източна Европа прекалено търпеливо понесе. Понастоящем отново налаган, под форма на парфюмиран нарко-глобализъм.
ДОКОЛКО КАЧЕСТВЕНО ТОТАЛИТАРИЗМЪТ БЕ УПРАВЛЯВАЛ? Съществуват безброй пропагандни пресолявания. Валиден остава спомена: бяха страшни времена. Поколението, което си отива - няма как да не спомни качествените промени на жизнен стандарт от времето на напълно забравения Вълко ЧЕРВЕНКОВ, (Доколко бе сатрап – друг въпрос!), до пряката намеса на Михаил ГОРБАЧОВ във вътрешните работи на нашата страна (1988.!). НР България бе перфектно оцеляващ регион от екс-глобална Русия.
ТОВА НЕ Е ЛИ ПЛАЧ ПО БЕЗВЪЗВРАТНО ОТМИНАЛИ ВРЕМЕНА? Съществуват социално-политически феномени, характерни за всяка историческа епоха, за всеки социален преход. Без реминисцентен анализ прогностиката не чини пукнат грош.
КАК Е - С НАРОДНОСТНАТА ИДЕНТИЧНОСТ!?! Всичко зависи от духовния капацитет на глобализираната нация. Доколко е адаптивна – или все и е тая. Подвеждането към транснационално консолидиране изправя човечеството пред избор: глобално номадство или локална отседналост.
НИМА БЪЛГАРИЯ НЕ Е МИНАЛА ПРЕЗ ТОВА? Под турско иго българите говорят и езика на поробителя, но остават духовно непревзимаеми със собствен език, обичаи и религия. Завоевателят рядко говори български, капсулирайки се в обшивка онаследено величие. До неотдавна руският език у нас доминираше. Малцина станаха руснаци от това. Стремежите към франкофония, посяти преди Освобождението от Френския лицей в Цариград, дори подир век и половина не масовизират. Българският Език - този древен протоглобализационен микс, подир Чернобил доста разводнен, е все повече креативен – погледнете веб-форуми!?! – там ври и кипи от нов понятиен апарат.
ГЛОБАЛИЗМЪТ ЩЕ СЕ СПРАВИ ЛИ С НАСТОЯЩИТЕ ВОЙНИ? Войните не са вечни – но могат да бъдат прекалено продължителни. Зависи доколко са електронизирани. В последно време дриблират към война между кланове. Съществува ясна връзка между хунвейбините („студентство“) на Мао Дзе-Дунг, и муджахидините („студентство“) в Афганистан. Фанатизирани „студенти“ удариха кулите в Ню-Йорк (11.09.2001.!). Там се намираха седалища на крупни застрахователни компании, но навярно - и още нещо. Никой не обяви какво именно бе то.
ЖИВЕЕМ В ПРЕРАЗХОД НА ПРИРОДНИ РЕСУРСИ. КАК БИ БИЛО ПРЕОДОЛЯНО ТЯХНОТО ИЗЧЕРПВАНЕ? Безнадежден проблем, попиляващ ентусиазма по глобализацията. Прясната вода е на свършване, а вече се рекламира за автомобилно гориво. Питейната вода е такава само по име – бутилираната също. Моретата са смъртоносно замърсени – уловът е под минимум. Въздухът е нонстоп замърсяван – препродажбата на негодни коли продължава. Запасите от нефт свършват – строят се транснационални тръбопроводи. Горите поголовно се изсичат - вървят кампании за парниковия ефект. Изследват се озонови дупки – градове и държави тънат в отпадъци. Незначителна група самоовластени игнорират интересите на огромен контингент принудително икономически зависими. Поднасяйки настоящия глобален геноцид над пенсионери и подрастващо поколение, като елемент на креативен „Нов Ред“. Всичко това е нищо повече от СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ ВЪРТЕЛ. Доколко самоуправляем е той?
КАКВИ БИХА БИЛИ НАШИТЕ НАЦИОНАЛНИ ГРАНИЦИ?Предполагаемо сегашните. Иначе – кой колкото отхапе от комшията. Идеята е повече от ясна. След полупропускливи граници – пълно безграничие за стациониране на нови транснационални имперски граници.
БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ? Независимо от предупредителните сигнали подавани от обществеността, не е оповестена никаква официална национална политическа доктрина. Мнозина се шегуват, че такава доктрина е поръчана зад граница но цената е толкова висока, че някой закъснява с плащането. Докато разпродажбата на територията върви прекалено упорно и ускорено.
НЕЩО ПО КОНФЕРЕНЦИЯТА „ХЕЛЗИНКИ – 2005“? Имаше такава. По проблеми на глобалното управление на света. От руска страна докладва Вячеслав НИКОНОВ. Не се разбра, кой присъства от наша страна, нито какво докладва – доколко в интерес на България. Успоредно с това съществено събитие, протече „Четиринадесетата Вилтон-Парк конференция“, като корпоративно мероприятие между външните министерства на Финландия и Англия. Не бива да се забравя, че настоящите съмнителни политически промени, някога тръгнаха от подобна международна конференция (1960.!) в Хелзинки.
THE END
© 2008 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
(c) 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПАРАД НА ЕВРОПЕЙСКИ ОБЕЩАНИЯ -
ДЖЕЙМС БОНД ДА НЕ ИДВА
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ
АКО НЯКОЙ НЯКОГА НЯКЪДЕ ОБЯВИ ПУБЛИЧЕН ДЕБАТ – ПОСЕТЕТЕ! Но, в никакъв случай не му се довярвайте. В наше време дебатът задължително е еднопосочен. Претупан, на две – на три, той иде да покаже, че В ЗАКЪСАЛАТА ЗАВИНАГИ МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ - ОТНОВО - ВСИЧКО Е НАРЕД. От Европейска гледна точка. Никога от Национална. (Какво тук значи някаква си балканска нацийка, от има-няма седем милиона и кусур?!?) Национализъм не се харчи. Доколкото такъв съществува, отдалеч намирисва на презрян анархо-комунизъм. Тучен коктейл би сложил край на всякакви мечтания за граждански изказ. (Пипнете си шише минерална – за из път!) На традиционния банкет няма да бъдете поканен. (Накъде с прекалено остро перо!?!) Пък, и Джеймс Бонд не престава, да кърпи бойни рани, из селцата по БЪЛГАРСКОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ. В необятните земи на ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ неговите услуги, все още – не са излишни. Макар, размахването на свитък присъединителни програми, е далеч по-ефективно. Елате – и вижте.
ТАКА СЕ СЛУЧИ И ВЧЕРА, (12.07.2012.!) Когато в изложбените зали на Галерия „GRAFFIT”, обградена от хубаво сделани класицистични ментета, МОРСКАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ НА ВАРНА-ГРАД, бе привикана да ... Хм! ... Да дебатира - Бря! По възможност, без да взема дума. По проблематиката на „ИНТЕГРИРАНАТА МОРСКА ПОЛИТИКА“. (Варненска общественост си е наясно, па трае!) Интеграционна проблематика, стояща на дневен ред някъде от средата на 1970.. (Чрез позивни за ШЕСТНАДЕСЕТА РЕПУБЛИКА!) Време, когато по стечение на обстоятелства, (Дебатиране проблеми на японо-български интегритет в корабостроенето! Видя се що стана!), така затънах всред безизходността на РЕГИОНАЛНОТО ПРИРОДООПАЗВАНЕ НА ЧЕРНО МОРЕ, че все още се чудя как да я захвана. (От нийде помощ - от нигде полъх!) Омаян от перфектното модериране на вечно усмихнатият областен Данчо СИМЕОНОВ. Прекалено смел мъжага, яко джапащ без охрана из ВАРНА-ГРАД. Едва късно подир полунощ си дадох сметка. (О, Глен Милър!?!) Защо „ОБЩЕСТВЕНОСТТА“ не бе приканвана по-активно да дебатира. Като единствено на докладчиците бе дадена последна възможност. Отново и отново, да разхвалят своите работодатели (ЕО!) Няма да ви кажа - помислете сами.
УБЕДЕНИ СМЕ. На заключителната тебихет-трапеза няма да бъдем поканени. (И да стане – едва ли ще отидем!) Неуютничко е, за заинтересованото гражданство. Въпреки, че истинският дебат винаги е там. Всъщност присътвахме на информационно пестелив камуфлаж. Разпечатал два вида програми. Пропуснал да издаде комюнике. (Зер КОМИСАРИ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ СА ТУКАНКА!) Прави са хората. Кой би могъл да нахрани ЦЯЛАТА ЗАИНТЕРЕСОВАНА МОРСКА ОБЩЕСТВЕНОСТ, не преставаща искрено да се надсмива.
КАК ПЪК НЕ. Нещо позитивно да се е случило по МОРЕТО от началото на 2012. до днес!?! Не е известно. (Не е известно – и за последните няколко години!) Великото ЧЕРНО МОРЕ в неговият български сектор, не без основание, се е потънало в зона на сумрачни официализирани блакмейл сделки. За сега между този-онзи. Резултиращи в ГОРЧИВОТО НИ НАЦИОНАЛНО БЪДЕЩЕ. (Ннашите и Ваши Дитя - Бря!) И, никакви свлачищни процеси подпомагани от ЕО, не биха могли да запрат неговото разграбване до дъно. Във всяко едно отношение. Гражданско, военно, природозащитно, рекреационно, духовно и ресурсно, обществено и персонално, вносно и износно. Значимото? Значимо, през вековете и доста по-нанасам остава онова, което ПАПА ХЕМИНГУЕЙ с презрение определя, като „ПРОСЛОВУТИТЕ ДЕСЕТ ПРОЦЕНТА“. Комисионна. Което не се има за рушвет (Комунистическая дефинитива!), ами за най-почтена „консултантска“ заработка (Free to Choose-дефинитива!). Само че - за върховете. МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ продължава да тропа по вратите на ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА. Всъщност, без да предлага нищо. Така някога БАЙ ТОДОР ЖИВКОВ хлопаше на вратите на КРЕМЪЛ. Толкова майсторски, че почти изчисти външните задължения на страната, и ето - повече от двадесет години подир неговото падане от власт, все още има какво да се разграбва. Да не си въобразявате, че не е бил унижаван!?! Но е имало - защо.
ТОЗИ ПОСЛЕДЕН ЗА ДЕНЯ „ПУБЛИЧЕН“ ДЕБАТ, отвсякъде приличащ на пишман-научна конференция-еднодневка, навярно има съвсем скромна цел. Да бъде граждански легитимиран нов транш за внос на хардуер. (Някога, чрез подобни конференции бе обоснован внос на два безсмислено тежки корабостроителни портални крана – Видят се как мързелуват издалеч! - при пълно обезпечаване на корабостроителните камери с товаро-подемна техника. Доказано чрез прокурорски проверки!) Само че, гаранции не се дадоха. Пресата си отбеляза, че този т.н. „дебат“ би могъл да доведе до още по-голяма вероятност да се получат пари за укрепване на свлачищата по крайбрежието. (В чий джеб!?!) Но, тогава и само тогава, когато дейността би се извършвала съвместно с друга страна членка на ЕС. Така каза и зам-министърът на регионалното развитие и благоустройството Николина Николова: "Сигурна съм, че през следващият програмен период 2014 г. -2020 г. заедно с Румъния ще привлечем значителни средства за укрепване на крайбрежието". (Имат се предвид милиони евра!) Следователно, това поредно крънкане на ЕО за мангизи за укрепване на свлачищата по БЪЛГАРСКОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ, следва да стане:
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ - БЕЗ УКРАЙНА;
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ - БЕЗ РУСИЯ
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ - БЕЗ ГРУЗИЯ;
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ - БЕЗ ТУРЦИЯ;
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ – БЕЗ ГЪРЦИЯ И ИТАЛИЯ;
- ЗАЕДНО С РУМЪНИЯ И ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ – КАТО ЦЯЛО.
ЗА ВСИЧКО ТОВА, (Заедно с последствията!), е накиснато да отговаря МИНИСТЕРСТВОТО НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВОТО. Да нe питаме защо? Отговорът е пряко свързан с неприлично спешно закрито министерство. Във век на природни бедстви и техногенни катастрофи РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е без МИНИСТЕРСТВО НА ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ. Съвместяването му с винаги претоварената противопожарна защита при МВР, явно не дава резултати. Налага се, пожарните команди – икономично и елементарно екипирани – да се занимават освен с пожари (Доказано безпомощни!) и, с наводнения , нехарактерни бедствия и катаклизми. Маотерия доста далеч от тяхната реална подготовка. Ето защо, именно МРРБ трескаво подготвя това проектно предложение. За справяне със свлачищните процеси. В частност по БЪЛГАРСКОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ, и изобщо, в страната. Като знаем, как формално протече подобна „ГРАЖДАНСКА ДИСКУСИЯ“ по проблемите на свлачищата, можем да си представим какви биха били крайните резултати при настоящата. Изискваща "ИНТЕГРИРАНА МОРСКА ПОЛИТИКА". В която апапите на МОРЕТО веднага виждат възможност, разчиствайки стари сметки, да се уредят с нови обощени бюрократически люлки за нани-нани.
ДОСТА ОПАСНА В ПОЛИТИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ ОПЕРАЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ. Предлагаща коопериране на милионни дейности между БЪЛГАРИЯ и РУМЪНИЯ. В някога окупирани от КРАЛСТВО РУМЪНИЯ исконни български земи!?! Където румънската реч не е заглъхнала, а СЛАВЯНСКАТА ПРЕГРЪДКА е духнала към ВАРНА!?! А - а – а - !?! И, защото сме повече набедени поети отколкото набедени експерт-еколози, нека напомним една градска легенда. Когато царските войски установяват българска администрация в БАЛЧИК, бива обследвано съоръжение, с което военните се сблъскват за пръв път. Това е ВОДООТВЕЖДАЩ ТРАНШЕЙ опасващ варовиковите хълмове над БАЛЧИК-ГРАД. Казват, части от това водоотводно съоръжение все още се откриват по хълмовете над града. Не поддържано. Не побългарено. Унищожено. От това време БАЛЧИК-ГРАД уверено пълзи към морето. (Помнят се трусовете в „ДВОРЕЦ БАЛЧИК“ през седемдесеттях години на миналият век!) О, това е значително по-опасно от свлачището в местност „ТРИФОН ЗАРЕЗАН“.
КРАЙБРЕЖНИТЕ ГРАДОВЕ НА МАТИ БОЛАГРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, в резултат на изключителния импакт на човека, (Безпрецедентно натоварване на почвените слоеве, в резултат на високи строежи!), уверено пълзят към морето. (Безпрецедентно зле поддържана претоварена подземна инфраструктура!) Така е и, с ЦЕНТЪРА НА ВАРНА-ГРАД. За което ЕДНА РЕТРОГРАДНА ПРОПАГАНДНА МАШИНА НА СВОБОДНИ ЗА ОПЛЮВАНЕ ПРЕСА И МЕДИИ, не обвинява незадоволените апетити за все по-високото строителство в центъра на града, (Искаме небостъргач!), не обвинява необуздания ИМПАКТ върху природата от страна на полуграмотни строителни предприемачи, а МЕСТНИЯТ КМЕТ, че подписал за някакви си калпави площадни плочки.
ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО СВЛАЧИЩАТА В РЕГИОНА НА „МОРСКА ГРАДИНА-ВАРНА“ вече писахме. Трескаво върви ИЗПРЕВАРВАЩО УКРЕПВАНЕ - В ОБРАТЕН РЕД. Без генерално да бъде реконструирана подземната инфраструктура на ВАРНА-ГРАД. Без да бъде решен проблема с отвеждане на водата от баирите над ВИНИЦА и ФРАНГА. Ето защо, ЦЕЛИЯТ ВАРНА-ГРАД ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА СЕ ПРИПЛЪЗВА КЪМ МОРЕТО. Процес, който никакви химерни милиони на ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ не биха могли да запънат и запрат.
THE END
13.07.2012/11:31-AM
© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПОТРЕСНО
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
АКО СИ ДОНЕЙДЕ ПРИОБЩЕН, към проблемите на изобразителното изкуство, ако си го правил, ако си изкарал петдесетина години из изложбените зали на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ И СВЕТА, ти не би могъл да останeш безучастен. Към първата изложба на ЙОРДАНКА ТРИФОНОВА. в една от залите на РАДИО ВАРНА (11.07.2012-25.07.2012.!). Където се експонират ЦВЕТЯ, ЦВЕТЯ, САМО ЦВЕТЯ. Мащабирани горе-долу едно към хиляда. Платна с размери над метър на метър, под акрил. Тук-там черно паспарту за подложка ни връща през ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. Напомнящо, че всичко ново е добре преоткрито старо. За годините на елитарното българско живописно изкуство. Следващо школовка от Виена и Берлин. Времена отминали, а тук някак ново-възродени. Чрез ЦВЕТЯ, ЦВЕТЯ, САМО ЦВЕТЯ. И, нищо повече.
ЙОРДАНКА ТРИФОНОВА е художник-неакадемик в разцвет. Цветята са нейно си лично занимание. Тяхното артистическо представяне е зряло през годините насам. Нарекла е своите платна „ПОРТРЕТИ НА ЦВЕТЯ“. Ако човек се позамисли, не може да не се възхити от огромната енергия и интелектуализъм. Вложени, в създаване на повече от шестдесет мащабни акрилни живописни платна и картони. Тяхното предназначение? За интериори. За обемни интериори. За хора с възможности. Цени не са обявени. Както и никакви специални названия – освен номера. Това кара зрителят, чрез портретите на цветя, да търси нещо-си надълбоко в себе си. Да търси и раздвижва. Онзи всевечен живец и хъс към природата, който под натиск на едно прекалено глобализирано време, всички ние лека-полека губим.
.
ЙОРДАНКА ТРИФОНОВА е човек от недалечна Провадия. Древен аристократически възрожденски градец, с корени в Геноа, Дубровник и Рим. Исконна база, от която белогвардейците пипват път към Париж, дори и през Войната. По време на изключително тежките бомбардировки над столицата, (1943-1944.), приел и приютил обездомени столични музиканти, певци и художници. Дългогодишен преподавател по БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА, към 1992., ЙОРДАНКА ТРИФОНОВА се отдава на дамски ръкоделен бизнес. В по-късни години специализира дизайн в Холандия. От където се завръща с идеи за декоративна бизнес-живопис. Нека успее. Твърди, че изложената огромна живописна продукция е резултат едва на двумесечен труд. Не е за вярване, да е резултат на непозната нам технология. Така достоверно е всичко. Цветята са работени с уверена ръка, и пестелива четка. Огромните платна на мащабно живописно третиране на всъщност прекалено дребни по размер обекти, подвежда към маниеризъм. Докато отсъствието на хиперреалистичен подход говори, че не са щампи. Ето защо, няма как да не се наведем. За да целунем ръката на още един Творец под Небето на Варна. Човек рядко среща цветя, които харесват да говорят.
THE END / 1.07.2012/20&28.
N.B.: ВСЕ ПАК - РАБОТАТА С НАЙ-ЕРОТИЧНО ЛЪЧЕНИЕ - МЕТЪР НА МЕТЪР КЪРМЪЗЪ-КРЕМ ВЪРХУ ТРИНОЖНИК, БЕ ЗАБУТАН В НЕВЗРАЧЕН ЪГЪЛ ЗАД РОЯЛА. С ТОВА НЕ БИХ МОГЪЛ ДА СЕ СЪГЛАСЯ. ПОТЕНЦИАЛЪТ НА ВСЯКА ЕДНА ЖИВОПИС, Е ЗЛЕ ПОДТИСНАТА ЕРОТИКА.
© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
СПОМЕН ЗА СЕВДА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
МАЛКО ПРЕДИ несполучливо да се упъти за България; където и до днес се говори че всичко било готово за посрещане и настаняване, (Така е винаги – на стари години човек все тръгва натам където най-много го очакват!), Лев Николаевич ТОЛСТОЙ, казва: “Всичко отпечатано е нищожно. Съществено е неотпечатаното – което ще открият поколенията.” Тези апостолически слова ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и народностна изследователка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантиливи пера на Мати Болгария. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, колко много се оприличваме на тях, опетлани приживе в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното подценяване. Често си се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума и – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – това от веки е, като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, да не престава, и никога няма да престане, да бълва.
В НАЧАЛОТО на осемдесеттях години на миналия век, Севда КОСТОВА все още не бе издала първа своя книга. Колю СЕВОВ, големият български поет, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време нелицеприятно – но трудно отличимо, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. По онова сравнително далечно време на споделен антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите на своя постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на своя неофициален личен салон за изкуства. При нея отскачахме с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция, да се изповядаме душевно, да четем произведения които никога няма да видят бял свят в пресата. Където, както понастоящем, една неявна цензура дерибействаше.
На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА. Прекалено самотна застаряваща интелектуалка, в град с огромни традиции; за съжаление несъхранени през вековете. Знаеше се, че от години пише роман за Исус ХРИСТОС, недолюбвана от самоподозрителни редактори от местното книгоиздателство. Опитващи се да правораздават докато пият кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната схемата на социалистическото книгоиздаване. Безпардонно филтриращи чужда креативна мисъл и възможности. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси”, далеч преди да вземат матура и държавни изпити.
НАЧЕТЕНОСТТА на Севда КОСТОВА личеше толкова отдалеч, че спираше всяко обнародване на нейните произведения, поради рецензионна безпомощност. Редакционните екипи, затънали всред паяджината на верски предубеждения, възпретени за изучаване на мъдростта на света, сведена от техните бащи и майки в нтяколко плакатни фрази, искрено недоумяваха. Една докрай естетска филигранна фраза будеше професионалната завист, па я мултилпицираше. А крехката, попрегърбена фигура на авторката говореше за транснационална аристократичност, която никой не бе успял да и отнеме. Нещо, което Севда КОСТОВА не се притесняваше да каже и покаже.
-
Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила тя.
Не бях изненадан.
По онова време бе съществено, да си завършил учебно заведение считано за “висше”. Като преподавател из различни нисши и висши училища, питаех тежки резерви към някогашната образователна система. Чиито плодове настоящето разгъва прекалено неуспешно.
Запитах се, от где познавам тази късно появила се в литературните среди, някога прекалено красива, жена. Щях да го свържа със спомени от неспокойното лято на 1944., и мелницата в долината на Батова Река “Трите Воденици”, където гостувахме на наши близки. Добрич вече бе бомбардиран. Въздушните тревоги в Стара Варна правеха децата да заекват. Градския хляб бе подменен с кюоспе. Тук бе тихо, заветно, и безопасно. Имаше чист въздух, бял хляб, сирене и мед.
Моята покойна майка, бе получила подарък огромна картонена кутия с пастели-витамини - “За недохранени деца!” (До неотдавна опаковката се търкаляше у дома!) Поради това, подир всяка лъжица мед, получавах в добавък безвкусен и гаден високовитаминизиран лечебен пастел. (Много майки харесват да лекуват децата си – без да им има нещо!)
-
На мама – яж !
При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.
-
Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!
Веднага я обикнах.
ВСЕ ПО-ЧЕСТО се питам, имаше ли Втора Световна Война – нямаше ли. Така отдавна бе това. Поколенията не са злопаметни. Понякога и народите. Управляющите си познават добре занаята - изчакват напомнящите да измрат.
За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше.
За всички останали хлябът бе чер, колкото живота.
За всички нас, Втората Световна Война наистина започна едва, в краят на 1944., когато Съюзниците навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.
ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет неверующ , да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е. Романът не е лош – дори се усеща … “червената нишка”.
Просто сви рамене.
- Ако бе така, - бе заявила, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата.
Мечтата за добър редактор не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго.
Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност. И, не мога да не сваля шапка. Както и пред нейната упоритост. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. На кого не е помогнал той.
ПРЕЗ 1984., получих пълномощия за звание и представителство, от италианската Академия IBLEA. Успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; струва ми се една приказка; още следващата година. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите май бяха няколко. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е . . . “буржоазен остатък”, ме хваща не само персонален срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни?
ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ на миналия век, основно художествено събитие бяха симфоничните концерти изнасяни от Варненската Филхармония. Гостуващите артисти бяха обичайно явление, а високото майсторство на симфониците бе оценено на държавно равнище. Концертираше се в Народния Театър. На запалянковците-тийнейджъри никой не търсеше билет. Третият балкон бе техен. По време на антрактите, срещахме миловидната, мълчалива, и вечно приветлива госпожа СЕВДА, заедно със своята приемна дъщеря, ученичка по пиано в Средното Музикалното Училище “Добри ХРИСТОВ”. Те винаги, винаги, винаги бяха заедно.
Мило красиво момиче с източни черти. Каква ли бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички така те харесвахме. Мълчаливо щеше да се задомиш далеч, под Полярния Кръг. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да нси чмете на светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс в средата на осемдесетте години на миналия век.
-
Нима е възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс.
-
Ето на – възможно е . . .
Тази внезапна смърт съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш не й бе радостно. Започна да се заобикаля с близки интелектуалки. Остана усамотена, до самата смърт, в една стара реставрирана гръцка къща, всред книги, картини и уникати. Всъщност – къде са те? И, защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Светът?
Подир тази загуба, Севда КОСТОВА реши, и тихомълком си отиде. Не го отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.
THE END
2/26/08 8:03:08 AM
© 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЗЛАТНУТУ КЪЛБОНЪ
ЛИБУФТЪ
РАЗКАЗ
от
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ
ВИНАГИ, ВИНАГИ, ВИНАГИ когато ме обхване глад, а това ми се случва повече от три пъти на ден - Мамка Му! - започвам да си мисля не за друго, ами за Любовта. (С главна буква - няма как!) Притварям очи. Дано си представя това Огромно Златисто-Кърваво Кълбо плътна сенжанена прежда, фукнало света да претъркаля. (Баба от подобна прежда плете хубави топли зимни чорапи на село, че в Белоград гладът не й изнася!) Премазвайки всичко живо под себе си.
Кълбо, по което личат безобразно едри възли тъпкани, с хорски грехове и обидна мръсота.
Кълбо, от което всички ние от време навреме задъхано си отхапваме малки, хубави, вкусни-вкуснички, златисто-кървави сенжанени хапчици.
Хап! . . . Хап! . . . Хап! . . .
От възел до възел. И отново . . .
Хап! . . . Хап! . . . Ха - а - ап! . . .
Докато внезапно загорчи.
Пфу - у - у! . . . Цъ - Цъ - Цъ . . . Не предполагах . . .
ЗЛАТИСТО-КЪРВАВИ СЕНЖАНЕНИ ВЪЗЕЛЧЕТА НА ЛЮБОВТА. За които Папа № 01 твърди, че единствено благодарение на тях човечеството съществува и добрува! Докато Маман Единствена И Вечна, не се уморява да отрича. Очевидно такъв е Живота. Повече горчив, отколкото сладостен. Мръсотийски повече отколкото блестящо-чистичък. Обладан от каква ли не, представете си, Лю - бов. Мисълта за това Безумно Златисто-Кърваво Възлесто Сенжанено Кълбо отново ми идва на ум, колчем хвърля поглед към така щастливата Маман. Как си се радва, как динка, как кърми Новото Мое Преродено Братче. Пръкнало от Новият Мой Папа № 02. С когото Маман, колкото да й се иска, все още няма никакъв Законен Брак. Такива са времената, тъжно усмихната твърди погледна ли я в очи, карай да върви без Брак. Ала усмивката й,(Зная аз - знам си аз!), е нищо повече освен пореден горчив възел всред безумно заплетените нишки на Златното Кълбо На Любовта.
- Шибани Времена, бе Маман!?! - подсещам я, да си побъбрим.
- Прагматични Времена, бе! - отсъсква съвсем тихо в отговор, за да не я чуе новият й съпруг гдето ми се пише татко, а всъщност е само един скапан собственик на агенция за запознанства. Допускам, Папа № 02 и Маман са се запознали именно там, в Агенция "Ведета", а не както с Папа № 01 на плажа край вълнолома в Белоград. Подир подобни пиперливи реплики, Маман пъргаво се втурва да повива дрисливото мое братче.
Което може да е от същата утроба като мен, но съвсем не е от семето от което съм сторен аз.
- Какво значи това, бе Маман, каква е разликата? - питам за да зная.
Глобални Времена! - ухилва се загадъчно загледана в прясноосраните пелени, които предстои да изпере отново.
ТЕЗИ ПЕЛЕНИ, ежедневна орисия поради лудориите на Маман в хоризонтал така адски вонят, че отсега личи Новопръкналото един ден до къде ще докара нещата. Тези ежечасни аромати правят все по-често Златното Кълбо На Любовта да ми се изпарява из глава. Само подир месец, то ще бъде заместено от изрисуваното с огромни алени цветя бяло порцеланово китайско отходно гърне. Надничащо още от сега изпод дивана, предвидливо свито от апартамента на Папа № 01.
- Халал да е! - чух да казва тогава той.
- Ха! - отвърна язвително Маман. - Колко благородно!
- Ще ти потрябва, - рече Папа, - явно бременна си, не от мен!
За пръв път установих, че една почтена майка би могла да бъде бременна не от своят законен съпруг. Прикривайки един така очебиен факт изключително дълъг отрязък работно време. Точно тогава реших да си се замисля върху Златното Кълбо На Любовта, от глобална гледна точка. Прииска ми се да вярвам, че Любовта е нещо дотам съкровено, че никога не би могла да бъде разцепена на повече от две? Какъв ти глобализъм! Глобализмът е за индивиди, за които Златното Кълбо на Любовта отдавна е престанало да се разплита.
- Прагматични - и - и . . . Прагматични - и - и . . . - твърди механично Маман, докато динка ли динка, побързалото да се насере преди да засуче едрите мамини цици, мое полузаконно братче.
ПИКАЯ НА ТВОИТЕ ПРАГМАТИЧНИ ВРЕМЕНА, чувам се често да твърдя в очите на Маман, (Уж не чува!), щом Баща ми, бедният мой Ртден Баща, московски доктор по марксистко-ленинска етика и генетика твърди, че такава прагматичност пряко намирисва на Фашизъм.
- Нима отново е възможно - а!?! - удивлявам се аз
- Праг - ма - тич - ност! - отвръща. - Дрън! Дрън! Дрън! Световен Икономически Фашизъм е това!
- Тази прагматичност, Мили Папа, - запитах, - не е ли просто една Безскрупулност Човешка?
- Всяка безскпулност е Фашизъм! - отсече.
Бе започнал да разполага своите повяхнали цветя в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", точно пред входа на църквата Света Марина Белоградска И Задморска. Някога докрай свято място. Днес в плен на наркомани. Нападнали, омърсили и порутили детския кът за игра така, че ръждивите железарии сами си се събарят. Избивайки нищо неподозиращи младенци. Място, покрай което от време на време свистят куршуми. Поразявайки невинни (Дали!?!) бабички и богомолци.
ТАЗИ БЕЗНАДЕЖДНА ТЪРГОВИЯ С ЦВЕТЯ, Папа върти всеки пролетарски Божи Ден. Без да престане да твърди, че остава верен на своят интернационален дълг. (Какъв джюмбюш!) Папа № 01 продава тези повехнали цветя, за да може да изплаща на Маман присъдената моя месечна издръжка, че дано му остане лев за кило хляб на ден. Без това да му пречи да продължава да вярва в овехтели политически измишльотини. Превърнати от политически маниаци в Наука на Науките. При опит, така да бъде преобърнат света наопаци, че всичко да си остане както е. Едва ли не безсмислено. Една от всички тези измишльотини обаче, е жестоко вярна. Понастоящем Папа № 01 е възможно най-близо до народа на Белоград. Основен проблем на неговата блестящо защитена дисертация:
"Върху Структурата На Един Системо-Естетски Пролетарски Подход При Борба С Масови Дребнобуржоазни Безредици."
Народ, на който до неотдавна изобщо не му пукаше, какво ще яде следващия ден. Храна и препитание се намираше за всички. При това на порочна евтиния. Народ, който лесно би могъл да се срещне вместо по някога задължителните фалшиво-радостни манифестации, край занемарените вонящи кофи с боклук. Пред дверите на църкви от безброй партийноподобни вероизповедания. В претъпканите морги на държавните болници за бедни. На работа все по-рядко. След падане на прословутата Берлинска Стена, (Вторият Мой Татко притежава микроскопично парченце в стъклена епруветка със златен лик на Джон Кенеди върху тапа от пластмаса!), не остана много работа за вършене в този наш Белоград. Тук някога Госпожа Непосилна Работа властваше повече отколкото бе необходимо. Сега никаква я няма. Изконсумирана за броени десетилетия напред, тя няма как да се появи идущите няколко столетия. Един батко от морската гимназия в Белоград ми довери, как неговият татко декан в Морското Училище в Белоград под секрет му казал, че при сегашното развитие на нещата в света, някъде към 2020. година човек ще се отучи да мисли. Този батко греши. В Белоград изпокон веков изобщо не му мислят.
ПО ВРЕМЕ НА МОИТЕ ВСЕ ПО-КРАТКИ КОНТАКТИ С ПАПА, (Сърце ми къса из корен!), докато ми тика букет повяхнали цветя в ръце пред портите на този някога свещен храм; че да свикна на труд, търгашешски подход, унижено достойнство, лицемерна почтеност и принадена стойност; този научно зомбиран наивник дори не усеща доколко всички сме закъсали глобално. И старобогаташи. И новобогаташи. И вечни бедняци. И пряснообеднели. Туй ще е то, Глобализацията, казвам си, па се озъртам за да продавам.
- Не забравяй, - тикайки ми пореден букет за продажба в ръце, бъбри ли бъбри, - никога не се късай от На - ро - да! . . . Ха сега, освежи цветята с капчици вода!
Прилежно поръсвам с вода намирисващите на мъртвец онзидешни хризантеми. Въпросително вдигам рамене, изпълнен с безпричинна омраза към Онова, което познавам единствено като школско понятие. При подобни отговори ми идва да го перна с посъхналия букет през лице. Дано дойде на себе си. Но това, едва ли ще го отрезви. Какъв народ, иде ми да ревна от мъка, да се чуе надалеч. Как стана така, че изведнъж целия толкоз много свестен нашенски народ се превърна в сбирщина закоравели мутри? (Не преставам да си преповтарям думите на платения видеоператор, гдето всяка неделя заснема свадбите църковни, докато аз влача металически триножник с огромна ламба на върха.) Маман се бе разсмяла от сърце щом й доложих, че мутрите много харесват пищно да се женят а подир това да погиват. Обградени от безучастна въоръжена охрана. Следвайки плачливите молби на иначе непоносимо гордият мой Папа, операторът ми е поверил да разнасям тази тъпа осветителна лампа срещу лев-два на ден. Без това да е изобщо справедливо. Защото едрото зелено мутрите по моето чело плюнчат и лепят. Докато този смачканяк незабавно ги изтръгва, натрива ги о брадата си, па ги прибира в бездънния си джеб. (Пълен джеб с американки президенти – бива – а!?!) За мен остават възпитателните подмятания на Папа. Застинал раболепно с букет в ръце пред вратата на църквата. Изпълнен с докторантска гордост от великодушието на допусналата го охрана. Забравил всякаква пролетарска солидарност, в името на издръжката на своя пореден син. (Папа № 01 харесва да загърбва несполучливи бракове, че да дъни нови!)
ПОДИР СЕДМИЦА, докато премятах кабела из предверието на църквата Света Марина Белоградска И Задморска, доказвайки колко много съм печен в занаята, за да поемем с префърцунения оператор пред младоженците навътре в църквата, че снимките да станат възможно най-панорамни, от нейде интимно тресна тих изстрел от пистолет.
- Пръп! . . .
Сякаш някой скъса парче хартия.
Толкоз.
Младоженецът, мутра от стотина и кусур килограми неоползотворени мазнини, тежко пльосна в краката на отчето. Операторът захвърли камерата и хукна. Аз се юрнах под трона. Папа № 01 остана прав, размаха ръце и се развика, че при СоциализЪма такованка никога не е имало. Колкото погрешен да е бил пътят на прогреса. (Изкара хубава реч - Мамка Му!) Бабичките пискливо залегнаха една върху друга опетлавайки се в своите непродаваеми дантели.
- Ау - у - у . . . Мъ! . . . Въх - Мъ - ъ - ъ . . .
Мерцедесите и беемветата дадоха газ и изчезнаха зад хоризонта.
- Уау - у - у . . . Варда - а - а . . .
Красавиците от "Мокри Фланелки" изуха обувки, и се хвърлиха да търсят таксита.
- Тук-тук-тук! . . . Такси! . . . Стоп за Бога, бе! . . .
Попът изруга, забрави засуканата булка, па залости вратите на олтаря. За пръв път установил, че Господ-Бог Универсалний би могъл наистина да съществува.
- Господи Помилуй и прости - и - и! . . . Алилуя и изобщо - о - о . . . Полицията се яви за да заснема, разпитва, и баламосва журналистите с огромно закъснение. Накрая дойде трупната линейка заедно с една пожарна. Докато линейката чакаше да стане огледът със свадбените снимки, пожарникарите измиха на две - на три кръвта в канала. Финито.
НАЙ-ПЪРВОМ СЕ ОКОПИТИХ АЗ. Поисках си парите от оператора, а той ми изрева "Въз!". Отлепи от челото ми онези последни десет лева. За които от уплаха бях забравил, че съществуват. Тури ги трескаво в джеб. И, завинаги изчезна. Папа слезе от своята импровизирана трибуна - двете ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос". Пъргаво се спусна, па изтръгна букета из ръцете на още топлия мъртвец. (На вересия повече не давам!) Без да престане да ръси, всред всеобщата врява, своите научнообосновани заключения. При КапитализЪма винаги било така. Имало обслужвани и обслужващи. Един вършел работата - друг събирал парсата. Трети лежал в дранголника. Четвърти държал Черната Каса. Пети се кефел. Седем били степените на Мафията, но у нас станали седем по пет. При СоциализЪма, Мафия изобщо нямало. Имало си Партия.
- Да не би Животът да се състои само от сватби на мутри, бе Папа?!?
- Не съвсем, но почти . . . - отвърна с ледено спокойствие, па ми скръцна със зъби, че букети трябват повече на живите отколкото на мъртвите. Натика ми мутренския булченски букет в ръце, да го продавам. Нищо по-ясно от това, допълни, колкото повече се пуцат мутрите, толкова повече търговията с цветя потръгва.
- Това е закон! - изрева в ушите ми. - Това е социално-икономически закон! Фундаментално и десертабелно! Когато бях в Москва на Конгреса на Безумно-Наивните Партай-Философи . . .
ТАКА Е. ОСТАНЕ ЛИ ПАПА № 01 САМ, няма как да не започне да философства. Тогава науката изключително напредва, докато търговията съвсем замира. Ето защо искам всеки ден да съм с него. Не толкова да продавам. Колкото да охранявам Папа. От изблици да произнася речи. Дотолкова се увлича, че забравя за какво точно се намира пред вратите на храма, масовикът му с масовик. Подозирам в недалечно бъдеще, дори бабичките гдето продават ръчно плетени дантели в градинката пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, като нищо ще започнат една друга да се стрелят. Състезанието да продаваш за да оцелееш става все по-жестоко, именно поради гарантираната свобода на избор. Изслушвайки ме най-внимателно, Папа от душа се разсмя. Потвърди, че това не би могло да се случи. Бабичките никога няма да успеят дотолкова да разбогатеят, че да си купят на черно Калашник.
- Ами ако всяка си намери Спонсор, бе Папа - а?
- Вече не са млади!
Посочих, че изобщо не е трудно да се открият младеещи се бабички със живописно избродирани бронирани жилетки. (Папа се огледа!) Синовете им са важни мутри. (Папа престана да се смее!) От сега са ги въоръжили със спрейове и бухалки. (Май си прав, изръмжа, да се махаме за сега от тук!) Мъдро установи. Макар по детински съм дефинирал особен социал-икономически Закон за Еквивалентност На Ценности През Мутрено Време.
Всяка Майка На Мутра Си Се Пази,
От Останалите Майки на Мутри, дано Синът й оцелее.
Който би могъл да се представи и чрез алгебрата на Була.
- Кой? ... Кой? ... Кой? ... Някоя мутра ли?! - запитах.
Припадна от смях.
- Един Велик Математик!
Веднага си представих, как този "Велик Математик" потръпва от глад и студ; прогонен от жена си, надалеч от децата си, при светлина на свещ и спряно парно на ветровит таван; търсейки свободата на невиждан творчески процес дълбоко в самият себе си. Докато неговия спонсор се плацика посред зиме, без никакви социални притеснения и парламентарни засдължения, в мраморен басейн с минерална вода всред върволица голи мацки.
ПОДИР ТАЗИ ПРЕСТРЕЛКА, която така и не попадна на първа страница на вестниците, щото мутрата не била от първостепенно държавно значение а единствено от спомагателно регионално, Маман Единствена И Вечна реши, че да участвам в бизнеса на Папа № 01 е крайно вредно, педагогически недопустимо, и физикално опасно. Това не било бизнес, а цивилизована просия, свързана с персонален риск. Навремето Индира Ганди за 24 часа опразнила Индия от просеците. Що не го стори сегашната власт!?! Сама си отговори. Все пак тук е Европа, макар в апендикс!
Следвайки Кодекса на Верният Син, разказах всичко това на Папа № 01. Въздъхна. Добави, че по онова време същото се случило и със Свещенните Индийски Крави, с Петдесет Хиляди Автомобила Индийски Фиат, и с Два Камиона Сурови Диаманти.
- Ама после ...
- Какво после, бе Папа?
- Индия я има, ама Индира я няма ...
Така и не разбрах, какво точно иска да каже. Кой би разбрал възрастните. Те са по-необясними от децата.
МОЯТ НАЙ-НОВ ТАТКО, дано е последен, се отнесе към проблема иначе. Прихна в смях, та се покапа със салата и уиски. (Ау - у – у - какъв майтап!) Изгрохоти че светът е друг, не както едно време; че светът вече е истински свободен и всеки следва да прави онова, за кое" зове сърцето. В мозъка ми отново се промуши мисълта за онова Златно Кълбо на Любовта от дебела сенжанена прежда на едри възли, лесно развързвани-завързвани от случайни нехранимайковци. Щедро отвори кутия консервиран фъстък, (Фъш - ш - ш . . . ). Насипа ми в шепа. (Яж - от мен да мине!) Грабна глинена бутилка "Болс". (Пий - човек да станеш!) Побутна с крак стъкленицата с лед и пра - а - ас!, върху килима. (Ау - у – у - какъв зарар!) Кимна към телевизора, където вървеше филм с напълно голи мацки презрамчени с патрондаши, затъкнали колтове на пояс, пуцат ли пуцат где кого срещнат.
- Хе, хе - е - е . . . Пуцане по голо - какъв майтап!
Погледна към съседната стая, където Маман кърмеше ненаситният мой браток. Сви рамене.
- Ха наздравичката! Как наричаш наш"та работа с Маман, бе Пич?
- Златното Кълбо На Любовта . . .
Оригна се. Протегна крака върху масата. Съсредоточи се в телевизора.
- Що за мацки - що за чудо, пълен накед, пуцат ли пуцат - Ц - Ц - Ц! . . .
Добродушно ми намигна, чак ме изпълни. В това време Маман Единствена И Вечна се появи с Новопръкналото на ръце.
- Е?
- Накърмих го - заспа! . . . Ами тоз"!?! . . .
Намигна на Маман. Кимна с безразличие към Новопръкналото от което отново вонеше на ад. Направи отвратена физиономия. Пробуботи.
- Е, пусни, пусни го, ма! ... Хъ - ъ - ъх ... Пусни детето да изкара някой лев, маbackground: transparent;background: transparent;! ... Хъ - ъ - ъх ... Хъ - ъ - ъх ... Ха да лягаме, че утре път ме чака ... Хъх! Намигна ми съучастнически.
- Как го рече?
- Златното . . . Къл - бо . . . На . . . Лю - Бов - Та!
Оригна се. Сне крака от масата. Разтресе шкембе от луд смях.
- Хи - хи - хи - и - и . . . И отгоре на това - златно . . . Хи - хи - хи! . . .
След тях вратата се затвори.
Останах за кой ли път Сам Със Самият Себе Си. Сам Както Никой Друг На Този Толкоз Скапан И Фалшив Свят. Сам, Както Единствено Аз Бих Могъл Да Си Бъда.
СВЕТА ИСТИНА е, че този тип няма как да не разчита да бъде очистен Папа № 01, при някоя поредна мутренска престрелка. В такъв случай, обещал на Маман пред свидетели, незабавно ще сключат законен брак. Нещо, на което тя много държи. Всъщност Папа № 02 желае да ме вижда, колкото се може по-рядко. Допускам, разчита и мене да очистят в добавък, че на спокойствие да си разплита на пода в хола Златното Кълбо На Любовта. Това е то техният прагматизъм. Стремеж да им изляза, и на двамата, колкото се може по-евтино. Вършат го най-вече, докато зъзна пред входа на блока, (Без да съм официално натирен - никога!), лишен от ключ за външната врата. Още по-често, като ми набутат приспивателно в супата. Разбирам и зная. Моят Втори Пореден Татко ревнува. Не поради Маман - не! Не заради Папа № 01 - не! Ами защото съм изключително добър на компютри. Много по-добър от самият него, дипломиран инженер от местния Свободен Университет "Блюдолизец Мавър". Това е то Нещото, което го вбесява. Щото освен от жени, фъстъци и уиски с лед, едва ли от друго истински разбира. Щом компютъра бъде заключен, не поради необходимост а от професионална вражда, пресичам улицата и преди да отседна в някоя задимена компютърна зала отивам при Папа № 01. За да изкрънкам малко пролетарски манги. Не мога да разбера дали това го радва. Но зная, че е решил да продава цветя тук, пред Църквата Света Марина Белоградска И Задморска, недалеч от моят втори бащин дом, за да си ме наглежда. Такава е Истинската Истина.
ПРИ ТАКИВА СРЕЩИ ПАПА НЕ ПРОПУСКА ДА СПОМЕНЕ, че ето на, по-слабите мутри охраняват по-едрите, по-едрите най-едрите, докато някой от тях достигнат подходящ калибър.
- Подходящ калибър - за какво?
- За Послужване. Отваряй си очите, - твърди Папа, - децата на децата на тези мутри щом се изучат, така успешно ще си се направят на експерти, че няма да усетиш как до гроб ще те заробят.
- Защо да си ме заробват, бе Папа, аз съм си по рождение заробен?
Остана с отворена уста. Под мустаците личаха два реда похабени зъби. Папа някога е бил на висота. Разгъвайки пред студенти пластове наукоподобни концепции. Без да подозира, че именно най-доброто в тях ще се превърне в непоносима беда.
- Букетче за Вас, госпожо - о - о . . .
- Много скъпо!
- На половин цена, госпожо - о - о, Вие сте Много Мой Човек!
Жената го оглежда. (А! Това е бившият преподавател по онази учебна дисциплина изучавана за да бъдат отфилтрирани инакомислящи!) Преценява доколко надълбоко е закъсал. Потръпва. Всекиму би могло да се случи. Хвърля поглед изпълнен със безсмислена симпатия към мен. Па се бърка и плаща. (Ако да не бе Папа, бих плюнал в гръб по ухаещото й на нафталин кожено палто втора употреба!) Измъква отнякъде сплескана таблетка шоколад, която незабавно унищожавам. С припечелените стотинки в шепи, Папа тръгва да се хвали пред бабичките-конкурентки:
- На - ро - да! . . . . Ах! . . . На - ро - да - а - а . . .
- Въх! Прудал идин букят мъ! - казва първата бабушкера на втората.
- К"о ши муй - учен чиляк, ба! - казва втората на третата.
- Къту"й толкуз Многу Ученъ, ко ся ибавъ тъдявънка, мъ!?! - казва третата на четвъртата.
И се хили Моят Мил Единствен Папа и се радва, че е изкарал пара за парче клисав хляб за себе си, и час компютърна зала за синът си. Натиквайки ми в ръце пореден букет цветя втора употреба. (Събрани предната нощ от Старите Гробища в името на екологията и просперитета на Белоград!) Такъв е моят баща - смел до дупка еколог! Не му пука нито от мутри, нито от данъчни ревизори, нито от гробищни призраци. Както не му пука и от бащи втора употреба.
ВТОРИЯТ МИ ТАТКО, (Много харесва да му думам Папа, докато ми налива "Болс" със Севънап!), едва ли е дотам престъпна мутра, както би могъл да си помисли всеки, срещне ли го при подходящо осветление. Бие се в гърди (Кънтят!), че е дисидент. Сега взема безумно скъпи хапчета със шепи, разделяйки ги с Маман по братски. Папа № 02 е наркоман някога принудително лекуван за държавна сметка, през времето на времената наричано Татово. С Маман скришом дочакали Новото Време. За да отхитруват Папа № 01, че да крънкат мангизи за наркотици. По едно време взех, че изчислих. Всяко хапче което приемат, струва горе-долу колкото два хляба "Лагард" и едно печено пиле от "Чаталджа". Надуших, че във връзка с финансовото обезпечаване на Новопръкналото, Маман има писмена договореност с Моят Баща Втора Употреба. (С Истинският Мой Баща № 01 това би било немислимо!) Ето нещо при жените, което никога не бих могъл да разбера. Да си имат Мъж и Дете Първа Употреба, да ги зарежат и подменят с Мъж и Дете Втора Употреба. По пътят към пазарна икономика, твърди Папа № 01, съществуват толкова много уханни блата, (Тъжно-тъжно се подсмива!), че почтен човек не може да не се оплеска. Да не говорим за жените, въздъхва, които са оплескали нещата далеч преди да се появи на хоризонта тази фашизирана демокрация. (Папа харесва гръмките думи, но така е с куфеещите комунисти!)
НЕОБХОДИМО Е ДА ПРИЗНАЯ. Всяко неудобство си има, и ред скрити положителни страни. Пренебрегнеш ли сантиментите на съвестта. Когато Маман бе Жена Първа Употреба, вратата на хладилника никога не бе заключена. По простата причина, че бе непоносимо празен. Щом се превърна в Жена Втора Употреба, хладилникът в новото й местопребиваване стои здраво заключен. Не защото е тъпкан с лакомства и провизии, ами заради Лекарството. За питиетата съществува отделно барче, където достъпа е без проблем. Моят Баща Втора Употреба няма нищо против, от време на време да ударяме заедно по някоя чашка алкохол. За да ни светнело пред тчи. (Всичко е от недостатъчно пиене, Пич!) За да сме се сприятелили още повече. (Бойна Дружба, Пич!) За да установи, какво бих издрънкал по адрес на Папа № 01. От когото не престава да си се страхува. Едва ли подозира, че Ртден Син Втора Употреба изобщо не съществува. Веднъж пийнахме повечко, та се осмелих да му забия между тчи.
- Мръсни Мутри Втора Употреба - а - а . . . - ревнах, преди да се намеря под масата смачкан, заритан в кърви, щастлив както никога.
И Маман, както бе с набрашнени рибени ръце.
- Пляс! . . . Пляс! . . . Пляс! . . . - бясна върху ми.
Размаза брашно и кръв, преди сама да се разреве като животно.
- Въх, Ник, убихме детето!
Подобна възпитателна добавка при моят Баща Първа Употреба, Маман Единствена И Вечна не би си позволила. Няма как. Привикнах да се подчинявам за щяло-нещяло. Да пия за компания. Да се правя весел докато мълча. Да си трая, избухнат ли в пореден скандал, щом закъсат с Лекарството. Да нося на безсмислен бой.
ЛЮБОПИТСТВОТО МИ КЪМ ЛЕКАРСТВОТО, от което Маман и Папа № 02 вземат щом времето се развали обаче остана, закрепи се и усили. Реших да открия що за Лекарство е, че да го изпробвам. Едва подир това да го обсъдя с Папа № 01. Ако не е зает да произнася речи. Докато продава повяхнали цветя в ръждиви консервени кутии от маслини "Хеленикос", пред входа на църквата Света Марина Белоградска И Задморска. Знаех, ключът от хладилника задължително виси окачен на дебела връв върху белоснежния врат на Маман. Една вечер, когато Моят Баща Второ Издание отсъстваше, а Маман бе заспала разголена заедно с бебето върху дивана, внимателно прерязах връвта. Взех ключа само временно. Без да искам докоснах Маман, а после си я помилвах, за което тя ме възнагради с едно просънено "Добре де! . . . Добре . . ." (Ухаеше на скъп парфюм. Не на онзи евтин "Ейвън", който Папа № 01 се убиваше да й купува!) Преминах на пръсти в бокса. Тикнах ключа в блестящия от никел Шарп. Хладилникът се отвори, чак изпя песен. Открих Лекарството. Огромен тъмнокафяв пластмасов флакон върху черна пластмасова кутия. Отдолу неразпечатана пита балкански кашкавал. За кутията не подозирах. Извадих Лекарството и пластмасовата кутия. Изсипах оранжевите дражета върху масата. Бяха седемдесет и седем. За целите на моя експеримент турих седем от тях в джеб. Отворих черната пластмасова кутия. Върху алено кадифе проблясна тъмната хлад на посребрен пистолет. Взех оръжието в ръце. Отидох в хола. Поиграх си срещу огледалото. Не съм толкова прост, та да опъна спусък. По-важна бе Тайната. Върнах се в бокса. Прибрах всичко обратно в хладилника. Постарах се да бъде както го намерих. Позатоплих ключа в длани. Пристъпвайки на пръсти, поставих обратно ключа върху едрата гръд на Маман. Целунах я по чело. Трескаво отвори очи, но потърси не мен а Новопръкналото. То спеше захапало пръст в уста.
- Вечеря ли?
- Ще му ударя една!
- Не - дей . . .
И мъртвешки заспа.
Отправих се към моята стая. Зарових глава във възглавката. Заплаках от безсилие, от самота, от мъка, от обезумяващ гняв. Припомних си, как Маман каза някога на Папа.
- Децата искат своето . . . - бе захленчила. Все по-често преминаваше от хленч в подозрително бурни крясъци.
- Така ли!?! - бе се изненадал Папа преди да вдигне очи от своето овехтяло като самият него дебело литературно руско списание. - Нима? Пари в брой да не искат?
- Точно така!
- Е, браво, браво, - бе казал поглеждайки я зад очилата, - започваш да ставаш Истински Прагматичен Демократ . . .
Сега, в тази чужда къща, легнал в легло под завивки някога принадлежали на децата от първият брак на Папа № 02 се запитах, от какво всъщност се нуждая?
Да имам незаконно братче без да ме е питал някой?
(Никак!)
Да имам манджа колкото си искам, но под ключ?
(За какво?!?)
Да праскам вносно уиски с Папа № 02?
(Що да се хабя!)
Маман да взема лекарства, каквито при Папа № 01 не поглеждаше? (Ще дойде ден аз да купувам тези скъпи отровни боклуци, че дано оцелее!)
Папа № 02 да притежава посребрен револвер заключен в хладилник?
(Кой кого брани?)
Папа № 01 да произнася речи пред църковните бедняци?
(За какво след като е доказано безсмислено и вредно!?!)
Всъщност, от какво се нуждая аз? От какво се нуждаят хилядите тийнейджъри като мене?
Защо Само Една Майка?
Защо Не Само Един Баща?
Реших, че е най-добре да започна с експеримента.
ОТИДОХ В БАНЯТА. Нагълтах хапчетата. Те ме емнаха веднага. Довлякох се в леглото. Заспивайки продължих да мисля за Маман упреквайки Папа № 01, че се е ориентирал към продажба на цветя втора употреба, вместо към продажба на оръжие нелегално производство. Реших още на следващия ден да изясня и обърна лодката нагоре по течението, като го нарека в очите: "Мръсен Бедняк", "Безпочвен Бърборко", "Нетрезв Мечтател", "Червен Боклук", "Некадърник" и всичко онова, каквото мога да си припомня от съкровените излияния на Маман.
НЯКЪДЕ СЛЕД ПОЛУНОЩ СЕ РАЗБУДИХ. Чух, как моят Татко Втора Употреба шумно се завръща. Опитах се да стана. Краката не ме държаха. В гърлото ми виеше суха смърт. Повърнах. Повлякох се по пода. Надникнах в коридора. Видях, как Господин Папа № 02 се клатушка около хладилника, за да хапне преди да си допие. През всичкото това време мръсно ругаеше.
Маман - че не шетала както трябва.
Папа - че научно му пробутал домашният си боклук.
Мене - че съм двойкаджия - мързел и половина.
Новопръкналото - че врещи до небето дори като е сито - какво повече иска.
Светът - че е полудял за комар, наркотици, оръжие и разврат, които той трябва да подсигурява.
Политиката - че е курва гдето няма насита за рушвети.
Нацията - че се е оциганила и търпи правителствата да я цицат.
Управниците - че до един са чуждестранни подлоги.
Кого ли не. Как ли не. По-цветисто не би могло да бъде. Не ми се искаше отново да бъда принуден да седна на една маса с този отвратителен тип, да изкараме в пиянски брътвежи до зарана. Помолих се на Господ-Бог дано заспя. Открих в тъмното чашата с вода. Нагънах останалите две хапчета. Спах кратко. Когато се разбудих се оказа, че вече притежавам не само крака, но и огромни собствени крила, готов да полетя. (Клап - Клап - Клап!) Светът ми изглеждаше и лъскав, и лилаво-розово-пембян. (Като общинския кенеф през две преки!) Разстоянията ми изглеждаха и огромни, и нищожни. (Клап! - Клап! - Клап!) Блъсках се в тъмното, пълзях насам-натам покрай стените. (Клап! - Клап! - Клап!) Не подозирах, че това е от Лекарството на Маман. Мислех си, че е поради крясъците от съседната спалня. Нахлух там, а Вторият незабавно ме зарита. Хванах се за слабините, преди да полетя на пода. Ключът от хладилника, блесна при краката на Маман. Прибрах го в шепа. Раздърпана, без очила, Маман Единствена И Вечна се бранеше, отчаяно въздигнала Новопръкналото в ръце.
- Не, Ник, недей!
Два юмрука през зъбите.
- Ваш"та верица циганска!
Ритник в муцуната.
- Не - е - е . . .
Започна пиянски да се съблича.
- Крематориум за вас . . .
Главата на Новопръкналото тресна по пода. Маман Единствена И Вечна се хвърли подир него. Разперих карминени криле. Литнах окървавен; всред опияняващата светлина на този непоносимо болезнен розов свят с усещане, че виждам през предмети и стени, и хора; изритан от тежките рокерски ботуши на Папа № 02.
ЗДРАВО СТИСКАХ В РЪЦЕ ОНЗИ КЛЮЧ. Кацнах пред бокса. Отключих хладилника. Стъклото с Лекарството на Маман се разби върху фаянсовите плочки. Дражетата ме привлякоха като магнит. Отпих алкохол. В хола Онзи буйстваше. Измъкнах пластмасовата кутия. Пистолета втренчи в мен хищно черно безстрастно око. Грабнах го. Снех предпазителя. (Както в онзи филм с голите мацки!) Запълзях по пода без да изпускам оръжието из ръце. (Както в онзи филм с голите мацки!) Криво-ляво се изправих на крака. Тръгнах из апартамента, пуцайки наляво и надясно.
- Мръсномани - и - и! . . .
(Дан! . . . Дан! . . . Дан! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието бе опияняващ.
- Свобо - о - ден Бра - а - ак! . . .
(Прас! . . . Прас! . . .Прас! . . .)
Приглушеният трясък на оръжието напомняше.
- Мутри Втора Употреба - а - а! . . .
(Дум! . . . Дум! . . . Дум! . . .)
После, съм припаднал.
УСЕТИХ СЕ В БОЛНИЦАТА, а до мене Папа с неговите консервени кутии с гробищните хризантеми при крака, а до него униформен полицай с радиостанция. Полицаят ме погледна, погледна, па тихо изпсува. Седна на един стол. Мигновено заспа. Папа № 01 ме наблюдаваше изпълнен с безкрайна досада.
- В такива случаи Първите Бащи - защо са? - рече, па се задави в сълзи.
- Ами, да продават цветя на Второкласни Мутри, - отвърнах.
Полицаят трепна и се разбуди. Хвана се за пистолета.
- Къде? . . . Къде? . . . Къде? . .
После отново седна, и задряма.
Папа № 01 не преставаше болезнено да хлипа. Напуши ме смях. Ето повод за успешна реч. Защо пропуска да го стори. Под завивката продължавах интуитивно да натискам спусъка на отнетото ми оръжие. С което миналата нощ бях тръгнал в поход срещу фалшивите възли на Златното Кълбо На Любовта. Въпреки, че не аз ги бях завързвал.
The End
6/6/03 10:16:17 PM5/17/03 8:55:02 PM18.5.2003 14:17:34;19.5.2003 09:46:53;20.5.2003 08:35:44;21.5.2003 21:08:58;23.5.2003 06:42:04;24.5.2003 20:32:50;28.5.2003 06:59:29;6/1/03 10:26:36 AM04.6.2003 11:40:26;07.6.2003 15:42:26; 10.07.2012.
