Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363097 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от Юли, 2012 г.
<<  <  1 2 3 4  >  >>
image
© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
М Е Р С И Л Е З Ъ

 

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

 

НАРОДЪТ БОЛГАРСКИ, както безусловно всички народи на Балканите, е дълбоко потаен. Подсъзнателно тъпкан с пренесени през вековете таинствени навици и обичаи. Основно обвързани с Преходното. Непреходното ли? Жална му Майка. От где иде такова калпаво пренебрежение към Непреходното, едва ли някога ще да стане ясно. Очевидно, щом Поколенията оцеляват ден за ден, Непреходно не им се полага.
ЕДНА ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ
е – безпощадното затриване. На всичко онова, през което Народо Болгарски е преминал. И предполагаемо, би следвало да бъде съхранено. Римски и византийски крепости. Дубровнишки и генуезки кастели. Турски брегови фарове и безценни джамии. До едно - системно - са изтърбушени и рушнати т земи. Все по-често си се питам. Питам и Вас Уважаеми. Що за Устойчива Държавност би могло да се очаква. От Народ, комуто е все едно, из чия утроба се е пръкнал. Стари и нови Гробища – вси до конец - са затрити из корен. Или вървят на окончателно затриване. Да не напомняме за гробовете на литературните светци. Там нещата са докрай позорни. Упорито отработен всенационален страх - Сакън! – да не пръкне някой Байганювский Гений. Самообречен народоанархизъм витае над Света на Балканите отвеки. И, начало и край, не видят се. Всеобща отчаяност, че хубаво няма да бъде. Че, като нищо предстои да ни се лепнат поредни „желани и дългоочаквани“, всъщност "самопоканени", пишман-освободители. Кръстовищен път на цивилизации, който тоталната цифровизация едва ли би могла да узапти. Самопредлагаща се закъсала на политически автостоп крайпътна балканджийка. Кога за друмища. Кога за тръбопроводи. Кога за логово на нови световни окупатори. Пъстричек Народец. От зачеване заклет да понесе Безусловнистите на Непредвидимата Съдба. Полуграмотно, евтино, компактно кръстовище на Европа. Успешно игнориращо малката лична история на всекиго от нас. В плитък гроб без нишан, без опело и без кръст. Представена чрез почти безименни поколения, из безкрайната мера на крайградските и селски гробища. Някога носталгично извисени средища на мъка и тъга. Днес, вандализирана ничия територия на масов етно-бузгунлук. Генериран посредством официализираната инвазия на неукротими задгранични емисари. Докарали работата до там, че съпруг и съпруга да си хортуват чрез преводач. Не е за вяра, но аз си кътам доксан-докуз гробищни спомени. Още от детство. Със Вас – как е?
ТРЯБВА ДА СЪМ ИМАЛ
пет-шест годишна възраст. Помня като днес. Как всяки преди обед, Маман бърза да ушета. Па, да се наконти. Па, и мене да наконти. Че да си ме изведе. На въздух всред Морската Градина. По времето за което разказвам, въздухът там - все още - бе непорочно чист. Никой не допускаше, че производството на изкуствени торове, пластмаси и цимент Марка 500, едва на двадесетина километра от Белоград, е повече съществено, от хорският рахатлък и националното здраве. Бяха времена, когато понятието "Детска Градина" бе абсолютно неизвество. А, доколкото се споменаваше от внос, се имаше за вредно. Майките отглеждаха децата по журнал. („Модерна домакиня“, „Икономия и домакинство“, „Обединени домакински списания“!) Хвърляйки скритом окт към задължителният портрет на Царското Семейство. Витаещо над България, Балканите и Европа, френско-немско-италианско благоденстващо царстващо семейство. Харесващо да се прави на "от село". Царица и деца, навличаха скъпо ушити народни носии. Кога от Пирина, кога от Македония, кога от Мизия. За пред дворцовия фотограф. Освен Царят. Той носеше мундир. Така си и отиде. Под мундир.
ДОКАТО ПАПА ДИВЕЕШЕ ПО ВЪРШАЧКИТЕ
из новоосвободена Добруджа, Маман не преставаше да се тюхка над своите журнали с кройки под копщр. Разсипвайки "случайно" пудра „Токалон“. Че дано дупката, която обитавахме под наем, заухае на Европа. Рецептите за торти устойчиво изместваха чалъмите за свъртане на баници. Все по опростени, все по-трудно изпълними. Поради изненадващо въведена купонна система. Предназначена, Унтерденлинден да измести Шанзелизе. В името на чудноват някакъв "Нов ред". (Понастоящем, по линия на ООН, натрисан. Добре ли чух!?!) Списания, вестници и радио, не си поплюваха. Бъдещето на Балканите под немска окупация бе представяно, за идилична скандинавска приказка. И така, всеки Грешен Божи Ден.
ЕДНА УХАННА НА МОРЕ И ЛИПИ ЗАРАН,
(Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!), точно пред сградата на единственото по онова време Висше Търговско Училище, около нас, се разтича униформен полицай с фотографи. Маман харесваше – ръка в ръка - да преминаваме от там. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!!) Без да престане да натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако преди лягане съм си миел зъбите с четка. Ако престана да се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. Като нищо ще да ме запише в Университета. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Главен Семеен Архив“!!!) Че, дано стана главен счетоводител в БНБ, както Чичо Коста Явлението, учителят ми по цигулка. Наставление, което дори на стари години ме изкарва из нерви.
- Я поспри!
Maман развъртя глава насам-натам. Па ме затътри за геврек към недалечната фурна. Наоколо фотографите бяха разбеснели. Щракайки „Лайки“ напровал. Вече, с топъл геврек в ръка не преставах да се чудя, заради що е тази внезапна препъни-фотограф бъркотия. Направила Маман да върти глава насам-натам. Преминаващите файтони бяха запрели на място. Господата в тях се бяха изправили. И – гледай ти! Някой от тях започнаха да ръкопляскат. Други да отдават чест. Отдадох чест и аз, а полицаят мина профуча, и ми тегли една под мустак.
ГОСПОДАТА ОТ ФАЙТОНИТЕ
ръкопляскаха и отдаваха чест, на строен широко усмихнат мйж, с удивително тънки мустачки. (Не би могло и да става дума за сравнение с мустаците на Папа!) Мъжът пресичаше малкия кръстовищен път, устремен към Университета. Спретнат в голф, туристически обувки, пардесю, мека шапка, и бастун. На разкрач след него, с чанта в ръка, притичваше слуга. Опитах да изръкопляскам и аз, а геврекът хукна из моите ръце. Тропна по паважа. Втурна се на свобода. И, търкул-търкул – завинаги изчезна.
- Царят! - въздъхна Маман.
Без да се интересува, че ми иде да ревна. Две скитащи циганета бяха докопали още топлият мой мой геврек, и мляскаха възможно най-шумно.
- Гев – ре – кът – ъ – ът ...
Човекът с мека шапка и тънки мустачки, размахвайки бастун, безгрижно си подсвиркваше с уста. След него човекът с чанта с герб, бе неуморен. Народът се затълпи.
- Мама – а – ан ... - проточих. - Кой е той?
- Царят! - изсвистя Маман в отговор.
- За - за – защо, - по онова време заеквах, - си подсвирква с ус – ус - уста?
- Хубаво му е ...
- Що свири бе Маман?
- Марсилеза!
- Що е това Мерсилезъ?
- Не е Мерсилезъ! Казва се Мар – си - ле - за!
- Искам си геврека - а - а . . .
Десетилетия по-късно, ровичкайки неудобни спомени, (Почти не бяха останали!), осъзнах онази особена истина народна. Народо Болгарски, ръкоплещейки всекиму през вековете, ще да е съвсем наясно. Хаир никогиш се не види. От Цар, който си подсвирква „Марсилеза“!?! О, това го има само на Балканите.
ПОМНЯ, КОГА ГЕРМАНЦИТЕ ВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД
. За да се настанят в бараки зад Юнашкия Салон. Плътни сивозелени войскови редици. Идещи пешком от Добрич по Ташоолу Булевард. Безоръжни. С безброй камиони подир тях. Помня съвсем ясно. Как под Градският Часовник, духовият оркестър на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта Обединител, цедеше лъскави флигорни. Огромен тъпан даваше да се разбере, че работата е пата на пата. Размахвайки анемичен букет цветя, Маман си ме притискаше в скут. Сякаш някой би могъл да щ отнеме най-големият ревлю в махалата. Тресеше я треска. Хлипаше без глас. На стари години, тази треска си ме спохожда ката ден. Да заплача – едва ли ще успея. Не са останали сълзи. Въпреки, че онзи тъпан где думка си е същият. Да се чудя ли – защо?
ПО ЕДНО ВРЕМЕ МАМАН СЕ ОВЛАДЯ
. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка. Ако не се въргалям из прахоляка пред Стойновия Хан, щяла да ме запише в Университета. Че, дано стана Главен Счетоводител в БНБ. Ето нещо, от което можеш да намразиш всяка една жена.
- Маман, тез" к"ви са?
- Окупация, мами ...
- Ам" Гулямия Тъпан – к"во бий?
- Марсилезата мами ...
- Все Мерсилезъ ли не престава бий, бе Маман?
- Мерсилез" е друго ...
Тропна с крак.
- Ела, да ти купя геврек - ама ще си изпиеш Рибеното Масло ..
- Искам боза ...
Всъщност всичко това, е само едно прекалено подозрително минало. И отново бляскав флотски оркестър, дъни Марсилеза. Посрещайки – едва ли за последно - поредни окупанти. Векът наистина е НовоподРеден. Една всеобща социална душегубка. Незаконно маркиран чрез ЕГН, всеки от нас подозира що му е така прогностично предопределено, че дано не предприеме нищо свястно. Освен търпеливо да си пие Рибеното Масло днес наричано "Хранителна Добавка". Редовно да си мие зъбите - ако са останали. И мълчаливо, да си кюта край кофите със Смет. В очакване да изравнят пенсиите с тези от Обединена Европа. Където е натикан под думкане на Марсилеза. Разбира се – без никой да го пита.
ДОКАТО СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО,
Папа измайсторил газгенератор. (Бензинът бе станал кът!) Кооперирал се, Славният Мой Папа, със Славен Военновременен Вагабонтин. Славният Военновременен Вагабонтин патентовал машината на свое име. Гепцал я една безлунна нощ изпод сайванта на Бай Марин, от село Крумово, Варненско. (Пък как Бясната Кучка да не го усети?) И право - на Пловдивският панаир. Папа прескочи за ден-два до там. Върна се разярен. Нищо не можело да се направи. Вагабонтинът платил на полицай да дежури пред новата машина. На Папа показал среден пръст. Освен ядове, Папа донесе от Пловдивския Мострен Панаир армаган. Три огромни туби паста за зъби „LAIKA”, с четки за зъби. Цивилизацията навлизаше в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. За да й разкаже играта. Освен чрез гепцане на готови машинарии. Освен чрез домакински списания. Освен чрез пудра "Токалон" и парфюм "Дилижанс". И, чрез патентовано беззаконие. Със списание в ръце, хвърляйки от време навреме поглед върху рекламната страница на „LAIKA”, Маман настояваше.
- Това е за зъби – не е четка за дъски!
Радио Варна дънеше маршове.
- А за нашите немски приятели, - угодничеше Радио Варна, - по случай падането на Париж, ще изпълним една „Марсилеза“.
- Пак Мерсилезъ ли, бе Маман?
- Пак! - кресна. - До безкрай!
Днес, пишейки това подобие на разказ си мисля, че всяка цивилизация настъпва, чрез - една или друга по вид - окупация. Дано греша.
ЛИКВИДИРАНЕТО НА СТАРИННИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ГРОБИЩА,
в третата част на Морската градина на Белоград, наричани „Гръцки“, пренасяне костите на Моите и Ваши Прадеди в настоящите гробища, няма как да не е станало под натиск на Великите Сили. Някога постановили, безусловно всички древни крепости по Българско, да бъдат изравнени със земята. (Добре дошло за готованците предприемачи!) Наложен семеен ритуал. Предназначен за грохнала старица, невръстен внук, и поевропеизирана дъщеря. Морската Градина на Белоград все по-малко търпеше гробищни процесии. Бирарии и ресторанти не преставаха да я превземат. Заедно с тях настъпваше и ищахът на новобогаташите (1940.!), за "обединени промишлени пространства". Недалеч от техните крайбрежни вили. На чат от старите гробища, вече се белееше панаирно градче. Предвид безкрайните перспективи на германската „временна“ военновременна окупация, местният кмет надуваше строителни балони в перспектива. В по-късно време Народният Съд доказа, че не е взел стотинка рушвет. Което не попречи да полежи година-две с превъзпитателна цел. Да се чуди човек - да се мае, що за човек е бил този военновременен белоградски кмет. Да изкара цяла Световна Война без стотинка рушвет. Без да стане доктор хонорис-кауза на ничий университет. Това панаирно градче, от една-две изключително стилови палати, също така бе рушнато о земи. Незабавно подир 1944.! В интерес на междукласовата борба с фашизма и капитализма.
СТРУВА МИ СЕ НЯМА ДРУГА СТРАНА ПО СВЕТА,
която да посяга така брутално върху последното убежище на отминали Отвъд. Но, „светът върви напред“, бе възкликнал собственикът на единствения местен вестник, докато сърбаше военновременно кафе-леблебия с цикория и захарин. Седнал по турски в едно вмирисано на долнокачествен тютюн сепаре на кафене „Сплендид“. Насрещу развеселеният мой Папа и Моя Дребна Милост. Идваше ми да му рекна, че „вървенето напред“ по нашите земи, тръгва и свършва, с преместване на стари гробища на ново място. Но, все още нямах думата, а Интернет не се предвиждаше при хитлеризма. (Гдето съвсем го е нямало по нашенско!) В по-късни времена, подобна съдба щеше да сполети и Католическите гробища край морето. Под предлог, че сто години подир краят на Кримската война, не престават да разпространяват холерна зараза. (!?!) Подир това, и Протестантските гробища. Под предлог за борба с „идеологическа диверсия“. (!?!) За еврейските и арменски гробища, нищо не мога да кажа. Но и там, хавата е подобна.
ТАЗИ ЧАРОВНА ЕСЕННА ЗАРАН
се помъкнахме; с Баба и Маман, две торби с вино, хляб, лук, чесън, мезелък и свещи; натоварени на файтон, към Третата част на Морската градина в Белоград Великолепний. Минавайки покрай т.н. Университет, заврънках Маман за геврек, щото иначе няма да си пия редовно рибеното масло. Нито да си мия редовно зъбите с четка. Ами ще си се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. И, няма да се изуча за главен счетоводител в БНБ. Колкото да й се плачеше на Баба, последното много я разсмя. Тикна ми в ръце сребърна столевка. Такава бе Баба - оптимист. Много се надяваше бъдещите главни счетоводители на БНБ, да й оправят пенсията. Доживя 109 без нищо особено да й се случи. (Надеждата крепи човека!) Файтонът спря. А аз - оглеждайки за двете циганета, изтичах за геврек. Въртяха се наколо. Не посмяха. Камшикът на файтонджията бе дълъг, а самият той прочут.
ОТКРИХМЕ ГРОБАРИТЕ,
купонясали на гроба на Моите - възможно и на Вашите, уважаеми предци. Вечно пияни селски момчета от всеизвестна провадийска комунистическа ядка. Незабавно излокаха кратките запаси вино. Набързо изтръгнаха хляба из ръцете на Маман. Със ищах излапаха връзка леко червясал чироз. Разярени се заловиха за работа, проклинайки социалното неравенство.
НЕПОСРЕДСТВЕНО ПОДИР ПРОГОНВАНЕ НА ПАДИШАХА,
погребенията започнали да се превръщат в бая доходоносен европейски бизнес. Всичко започнало да се прави както трябва. Не, както се налага. Така, че Душата да се извиси т Небо Високо, докато тялото се съхрани вовеки надълбоко. Само че червеите не си поплюват. От прадядо Тарпан бяха останали само едни бели кости. Всред потрошен ковчег, в полуразложен вълнен костюм. От малкото джебче на жилетката се подаваше сребърен синджир. За синджира висеше окачен тумбест сребърен джебен часовник. Оказа се, че Дядо Търпан е погребан заедно с наградният часовник от Железницата на Барон Хирш. Докато бил телеграфист на гара Каспичан, че да прехвърля комити в Румънско. Очите на гробарите светнаха. Маман изписка. Баба проплака. Аз се уригнах на рибено масло. Още тогава разбрах, че вълненият костюм е голямо нещо. Винаги имам един в резерв. А, по клонете на съседните смоковници, птиците се надпреварваха.
БЯХА ГОДИНИ НА ПРИРОДНО ГАРАНТИРАНА ТИШИНА.
Рядкото чаткане на конски копита, още по-рядкото трополене на каруци, не се имаше за шум. Най-тежко пъшкаше зеленият общински рейс. Дори един бъдещ главен счетоводител на БНБ; послушно пийнал супена лъжица рибено масло; безуспешно мил зъби с четка – не със пръст; престанал да се въргаля заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан; послушно решил да изучи как се калъпи бюджет; не би могъл да предполага, всред какви безумни шум и врява, и поголовна мръсота, ще се наложи да работи, живее и да пукне, в началото на Двадесет и Първи Век. По реда на поредният „Нов Ред“. Наложен му от шайка анонимни. Тук, във високо академичен Белоград. Град с повече от пет легални университета. (Нелегалните не се броят!)
ТОГАВА ВСРЕД ЦЯЛАТА НЕЗЕМНА ПАСТОРАЛНА ТИШИНА
, изненадващо се промъкна някакво нежно тиктакане. Звучно напомнило за СКОРОСТТА НА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. Заявило на славеите че е време, поне за малко, да замлъкнат. Разбуден от дългогодишен сън, старият награден отомански часовник (Omega!) на моят прадядо Бай Търпан Виенски, бе проработил.
- Негов"та мама! - изрева шефът на гробарите. -"Ми той ръботи – ба!
Грабна буца пръст. Па я запокити върху разбудилият се из Вечността. Капаците на часовника се разтвориха. От него изригна и се разля онази Вечна Мелодия, която Цар, Духова музика и Народ, не преставаха и не престават да предъвкват.
- ЛИБЕРТЕ ... ФРАТЕРНИТЕ … ЕГАЛИТЕ ...
ОСТАНАЛОТО Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО.
Не е известен нито един подсвиркващ си Марсилеза Цар, който да е оцелял за Бъдно. Както не известен нито един народ посрещнал завоеватели; с духова музика вместо с гранати; да е оцелял без Цар.

By Hemy VARNALIS///21.06.2011 г.21:01:21///23.06.2011 г.23:07:18///24.06.2011 h= 15:39 ///10.07.2012/00:17///15.07.2012 г./0:39:55


Категория: Забавление
Прочетен: 1096 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 17.06.2013 08:11
© 2001-2003 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMYimage (as per the Book “ПРИНОСЪТ-THE CONTRIBUTION” ISBN – 954-8530-24-4)
In Memoriam!
Колю СЕВОВ – 1933-1991

Аз Съм Вятърът полегнал в Процепите Тесни.
Хората възпяват Сезоните ми с Песни –
Помнят ме с Легенди – и Легенди нови раждам,
Никога не утолявам – А Разпалвам Жажда …
НЕКРОЛОГ! ОКАЗВА СЕ, ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ИСТОРИЧЕСКО ВРЕМЕ ЗА ГРАД ВАРНА; ГРАД ПРЕТЕНЦИОЗЕН И ОТМЪСТИТЕЛЕН НО СОЦИАЛНО БЕЗПОМОЩЕН; СА НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНИ ПОЕТ КАТО КОЛЮ СЕВОВ, НОСИТЕЛ НА ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ НАГРАДИ “ВАРНА”, ДА БЪДЕ ОСЪДЕН НА ЗАБРАВА. ТАКА Е С МНОЗИНА, В ТОЗИ ТЪЙ ЧАРОВЕН ГРАД НА БРЕГА НА МОРЕТО ТЕМАРИН. КОЙ СИ ПОЗВОЛЯВА ДА ТВЪРДИ,ЧЕ ВСИЧКО НАДАЛЕЧ ОТ МОРЕТО Е ПРОВИНЦИЯ?

ЛОШОТИИТЕ, ЗА КОИТО СПАСИТЕЛЯТ УЧИ: СТОРЕНИ НА ЗЕМЯТА – ОПРОСТЕНИ НА НЕБЕТО, ЗА НЯКОЙ ЛИТЕРАТУРСТВАЩИ СА ТЕЖКО НЕЗАБРАВИМИ В ЗАМЯНА НА КАЧЕСТВЕНОТО И ПОЗИТИВНО ДОБРО, КОЕТО ЕДИН ПОЕТ НЯКОГА УСПЯ БЕЗШУМНО ДА ПОСТИГНЕ. ЧРЕЗ СВОЕОБРАЗЕН ВНОС-ИЗНОС НА ПОЕЗИЯ, НЕЩО ТАКА НЕИНДУСТРИАЛНО, КОЛЮ СЕВОВ ПРАВЕШЕ И ПОСТИГАШЕ МЕЖДУНАРОДЕН ИМИДЖ ЗА СВОЯ ВТОРИ РОДЕН ГРАД. ВЪЗМОЖНОСТ, КЪМ КОЯТО ПОНАСТОЯЩЕМ СЕ ПОДХОЖДА ТАКА ТЕСНОГРЪДО, ЧЕ ПО СВЕТОВНИТЕ ПОДИУМИ ПОЕТИТЕ НА ВАРНА НЕ СЕ ОТКРИВАТ И ПОД ТЕЛЕСКОП. КАПСУЛИРАНЕТО НА МИСЛИТЕЛИ, ПОЕТИ, РАЗКАЗВАЧИ И АРТИСТИ В ГРАД ВАРНА ПОНАСТОЯЩЕМ Е ПОСТИГНАТО ДОТАМ ПЕРФЕКТНО, ЧЕ ПРОСТО НЯМА НАКЪДЕ. ДАЛИ ПОРАДИ ТВЪРДЕ ГОРЧИВИЯ ВКУС НА НАСТОЯЩИТЕ ПРЕКАЛЕНО “ДЕМОКРАТИЧНИ ВРЕМЕНА”!?! ТАКАВА Е СЪДБАТА ДОРИ НА ОНЕЗИ, НА КОИТО КОЛЮ СЕВОВ УСПЯ И ПОМОГНА ДА ПРЪКНАТ ОТ ЧЕТЦИ И ПОДРАЖАТЕЛИ, В ИЗЯВЕНИ МЕСТНИ ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ.

БЕЗДУШНА МЪЛЧАВИНА КРЪЖИ ОКОЛО ИМЕТО НА ЕДИН ОТ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ НЯКОГА ВАРНЕНЦИ. ПОЕТЪТ С ЯРКА РИЖА БРАДА. ОБЩЕСТВЕНИКЪТ ОТХВЪРЛИЛ ВСЯКАКВА ПАРТИЙНА НАМЕСА В ЛИЧНИЯ ЖИВОТ. ДОБРОВОЛНИЯТ ЛОБИСТ НА СТАРА ВАРНА В СТОЛИЦАТА, ПОЕТЪТ КОЛЮ ДИМИТРОВ СЕВОВ. ВСЕ ОЩЕ НЕПОЗНАТ. НЕИЗСЛЕДВАН. ПОСМЪРТНО ПОДРУГАВАН. НЕ Е ЛИ ТАКА БЕЗУСЛОВНО СЪС ВСИЧКИ ДУХОВНИ ПЪРВЕНЦИ НА ТОЗИ ДРЕВЕН ГРАД!?! ТАКА Е, РАЗБИРА СЕ – И ПРОДЪЛЖАВА ДА БЪДЕ. ОЩЕ ОТ ВРЕМЕТО НА МИХАИЛ КРЕМЕН И ЙОРДАН ЙОВКОВ. ОТ ВРЕМЕТО НА НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ И БОГОМИЛ ТОДОРОВ. И НЕКА СЛУЧАЙНИ ЯХСТМЕНИ ОТ ЗАДМОРИЕТО, ДА СЕ ЛУТАТ ИЗ УЛИЦИТЕ И ДА ПИТАТ ЗА ДОМЪТ НА ПОЕТА. НЕКА СЕ ДИВЯТ! ВСЕ ОЩЕ НЯМА УЛИЦА КРЪСТЕНА НА НЕГОВОТО СКРОМНО ИМЕ. ТЕ ЗНАЯТ. НА ТОЗИ ЛЪЖОВЕН СВЯТ, НИЩО НИКОГА НЕ Е СЛУЧАЙНО.
22.12.2003 г. 09:37:22
23.12.2003 г. 08:34:13
© 1989 – Колю СЕВО
Из “Непредвидено Време”, БП-1989, София

КАПРИЗЕН СЕЗОН
На Драга

Като загадъчно море приемам тайнствената плът
и моля вятъра да не изгубя моя път:
да бъда птица и въздишка над игривите вълни
и всяка фибра до смъртта ми честно да звъни.

Каприза на сезоните се мъча днес да разбера –
далече от преструвките в житейската игра.
В прозрачното море пътувам нощем с моята душа
без чувството, че съм опитвал образа му да руша.

От гневнотго небе барабани внезапен дъжд:
разбирам крехката съдба на всеки мъж …
Но и на Бога ще му кажа; сътворена е жената,
за да я има като чудо в космоса на чудесата!


КЪМ ПОЕЗИЯТА

© Колю СЕВОВ

Между изречените думи те очаквам.
Разгръщам нощите
и тъмната трева …
Слизам чак до корените на деня.

Викам сънища и спомени.
Дали под изгрева или под залез
ще те сътворя – и до днес не знам.
Къде, кога – няма значение.
По-важно е, че съществуваш …

По-важно е, че те търся, че няма с теб да се разминем,
вървиш пред моята света Неделя, подобно богомолка,
целуваш мъжката ръка, привикнала с тежестта на чука,
събираш разпиляното жито по стърнищшата на живота,
забиваш млечните си зъби в тъмния кръг на молещата гръд,
ревнуваш ме от устните на вятъра …

И точно, когато те докосвам с жуженето на пладнето,
в суматохата на залеза, в настървението на нощта –
ти пробиваш празното пространство,
така стремително и невероятно го пробиваш,
че забравям да те уловя за гривата.
И по-добре. Обяздена, ти губиш красотата си.
THE END
08.07.2012

The Publishing House OCEAN PRESS
Категория: Поезия
Прочетен: 600 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 10.07.2012 18:36
imageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimage 
image
imageimage
 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1639 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.09.2012 01:05


image 

 

© Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

 

DISTANCE EDUCATION
ИЛИ

 

ПРОФЕСОР ЗА ЕДИН ДЕН
от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


АКО СИ ПРИСТРАСТЕН, към преподавателско поприще; ако си низвергнат научен работник с кош научни публикации зад гръб които никого не топлят – освен някогашни партай-геносета – за твоя сметка станали корабособственици; ако си заклет запалянко да поемаш морални рискове дори на стари години; ти изцяло си предназначен за новопръкналите като из кутията на Пандора - какви ли не - "международни академии", "университети" и "колежи". В бедната наша Мати България всевечная. До един предлагащи, в една или друга степен, байганювски премоделирана – че по възможност на организаторите да излезе без мангизи, поредна
СИСТЕМА ЗА „ДИСТАНЦИОННО“ ОБУЧЕНИЕ.
Система предназначена да замени някогашното задочно обучение, чрез съвременни „авангарадни“ методи на комуникиране. Изпреварваща нашето си време в нашенско. С яко дърпане назад - и никакво обезпечаване напред. Поради което, няма как да не си помислювам, протестите от пуристите в академическите среди едва ли са напразни. Система предлагаща всичко онова, което би следвало да се очаква покрепено чрез съответен “международен” диплом, но едва ли би могло да си се случи. Независимо от присъдения “международен” диплом. Критериалният срив в системата на съвременното българско висше образование е очеваден, а това означава подкрепа с диплом на всички онези, които не им достигат сили, желание и интереси за да духнат по Европа. (Момчета и момичета – духвайте докат" е време!) Тази навярно международна франчайзингова система, (Предложения – на път и под път!), дава незабавни манги-плодове в кошници на пишман-ректори със съмнителен професорат. Бивши комсомол-бригадир-щабни офицери, допуснати от националните акредитационни комисии до доцент – и нищо повече. В подобни “академии”, тези пишман-ректори правят своят си забележителен протонаучен бизнес. Котило разбира се, е любимата столица София, колкото да ни е мила-драга. Иначе, къде ще се укриват първенютата на провинциалистическата спекула, с онзи исконен хъс на Българина към знания, който е доказан исторически, а знаменит международно. (Къдзето да си – Българин бъди!) Неизяснена в детайли система за самите гост-преподаватели в съответната "Международна Академия". От която биха могли да изкарат още по нещичко отгоре. Докато продават своите примитивистични писания на номинираните без конкурс студенти – чест и слава. В което няма нищо лошо – свободата на избор – особено когато е предплатена срещу стандартен договор – дава разкошни плодове. Което обаче прави обикновения гражданин от ийхалето наричано все още българско, да си се запита – Абе Джанъм, Що Чинат Тогива Конкурсните Изпити За Пудир Седми Прогимназиален Клас – БА!?!
Основателите, съдържателите и собствениците на подобни “Академии”, 
(В случаят пернишка „кооперация“!),
за предоставяне на знания, где рядко някой желае да усвои, но за диплом са готови студенти да се цанят, съвсем са наясно. За какво именно става дума. За пари!
(Напомнено още от Ботева!) Пестейки от предоставяне на пособия и кабинети, които би следвало да бъдат виртуални щом академията е дистанционна, те ползват училищни кабинети и занимални, в които не винаги са добре-дошли. На преподавателите с готовност биват предоставени удивително подробни програми, чопнати незнайно от къде По-подир оказали се – програми за зачети. Програми, които биха шашнали всеки извън

модернизирания ала-бай-ганю-балкански бизнес с
хъс към наука, просвета и култура. Програми пренесени механично от курса за редовно обучение, обикновено авторизирани зад граница. За авторитет. И, за по-евтино. От всенародна мизерия продължаваща вече хилядо и триста години историческо време, българинът си остава пристрастен към всяка аванта. Някога не по-далеч от преподкованите кундури на Бай Ганя. Днес в сферата на високите технологии. Що се отнася до лабораторните упражнения, те отвратително напомнят някогашното задочно обучение. Чиято очевидна жертва са много от набързо вапцаните “международни професори”. Между които и наша милост. (Жена ми първа се опълчи!) Провеждани в бедно неакадемично обзаведени училищни зали. Където средношколска обстановка връща и задържа - вместо да подтиква и развива. Една предплатена формалност. Пореден продържавен ералаш между мечти, реалност и благопожелания. Срещу учебна такса. (Пакетът с учебни пособия - разбира се! - отсъства. Конспекти се появяват, (Да ги видят - без да ги пипнат!), едва малко преди изпитната сесия. В шкафа на съответния пишман-методист. Чиято задача е да върти телефон до столицата. За да запита доколко е полезна морската вода като слабително средство.
Ако се СТОРи елементарна справка,
в някой от десетките учебни заведения по света предлагащи “дистанционно” обучение, би се установило, че на студентите задължително се предлага достъп до специализиран сървър за дистанционно обучение на съответната академия. От където да си точат учебна информация и задачи, колко щат. Да влизат в контакт с виртуалния професор, че да конферират. Не съм наясно, дали това го понастоящем има - или го няма. Както и не съм наясно дали тази чисто прернишка комедия не продължава да драматизира цялата Балчишка Кааза. Между 2005. насам - доста вода изтече. Дано – вече! - да го има. През 2005., в
BALTCHIK UNIVERSITY –
филиал на кооперативно ПЕРНИШКО разбиране за висше образование, го нямаше.
Още ме е яд. Освен че не харесвам да ме поднасят, студентите често-често звънят – вместо на собствениците – на преподавателите. За да се осведомят, след като са платили доста суха пара – защо дипломите им нямат признание у нас. Дано зад граница това да го има. Подписали договор за дистанционно обучение, на което студентските книжки до последен момент подозрително се бавят. И, когато тези първични студентски документи пристигат, студентите с изненада откриват, че са преполовили втора година докато едва са устискали първа. Българската редова, (Чети пролетариаткая!) общественост; обръгнала на задължителното държавно средно образование и държавните университети-мастодонти, в които с предимство влизаха малцинства, (Децата на партай-генозетата гонеха Москва, Берлин и Ленинград!), че сега хубаво да ни се качат на главата; университети където схоластиката никога не е излизала от мода, а свободата на слово и обучение никога не са били на академическо равнище - докато управата е резултат от правоохранителна кадровка; няма как да не се насочи към това забележително начинание в средното, полувисшето и висше образование на страната. Образование в което, (Както в банките и властта!), продължават да властват безсмъртни партийни и комсомолски секретари. Майсторски обърнали палачинката от "Ода за Вечната Дружба със СССР" към "Янки Дудъл Фор Евър". Обещавайки да повторят подвига на Матросов в областта на газопреноса. Щото работата винаги е в, (Познахте!), в парата. А добра пара дава единствено Властта. Независимо дали военна, полицейска или академична. Още по-добре комбинирана. (Налице е частен случай, който не бих доверил!) Чрез почесване по исконния хъс на българина към наука, знания и просвета.
ПОПАДАЙКИ В СИСТЕМАТА НА ПОДОБЕН "УНИВЕРСИТЕТ",
без подслон, наричан в добавък "академия транснационалис", ти няма как да не установиш, какво, че нашенското дистанционно обучение не е нищо повече от приватизирано през куп за грош старомодно задочно обучение. С лекции и упражнения сведени до минимум. Което дори не подобава задочните курсове за счетоводители на селските кооперации-всестранки. Предлагани от "Софийски Услуги" в периода 1942-1947. (Да се сеща някой за топлата вода?) Старомодно задочно обучение гръмко наричано „дистанционно“. (Глобализм бабам – натаман!) В което еквивалент между пернишка учебна програма, украински конспект и необходим хорариум лекторски часове напълно отсъства. И където биваш мило титулован "професор". Докато разбереш, че на командировъчни би могъл да разчита единствено столичанин. Но, татовизмът на отминалото време те е свикнал да бачкаш на без пари. И, свиваш безпомощно рамене. (In Science Est Veritas!) Благодарен си, че някой някъде се е сетил, че от теб би могло да се изкяри. И – няма как – решаваш се на
ПРОФЕСОР ЗА ЕДИН ДЕН.
На граждански договор, който те пипва за гушата срещу по-яко и от M-Tel. Jи си получил перфектно изпипано пространно писмо с обещание за “достойно заплащане”. Така че, много-много не се радвай на тази титла-мръвка мой уважаеми пренебрегнат научен работнико. Иначе казано учен на свободна практика. (Всякак намирисва на нелегалност!) Зящато на 18.03.2006., драги ми Межитурко, ти си професор с пълни права и задължения в някаква си полулегална Международна Академия. (Ще ти затреперят дънките едва по-късно!) На следващия ден ти отново си на вълнолома на Белоград. За да си припомниш къде зимуват раците. Независимо от възможно най-подробната биобиблиографска справка. Връчена на съответно командирована столична служителка, с възможно най-очарователна усмивка. Която не пропуска да ти издаде командировъчно, но отказва да ти заплати времеви гюндюлюк. (Все пак получаваш някакъв хонорар!) Така Академията не поема никакви допълнителни застрахователни рискове. Снабдени с някакъв компютър и старомоден факс, подобни "научни" заведения може да задоволят стремежите за майсторско свидетелство в рамка. Но, едва ли някога ще започнат да дават някаква сериозна научна продукция. Главна цел и мисия на висшето образование по целият цивилизован свят. Фабрики за предплатени дипломи. От които хаир Мати България Всевечная едва ли някога ще успее да види. Институции за чието качествено функциониране държавните агенции търпеливо си затварят тчи. Предназначени да превръщат доверчивият таланлив материал, в отчаяно посредствена макулатура. Щото предназначението на подобни заведения, а по всяка вероятност те наближават съкровната стотица, е
да издухат последните работоспособни млади кадри
извън пределите на страната. Ами, те и така се рекламират. Само че, студентите са студенти и се нуждаят от консултации. И, понеже чипът за достъп до фриволния сайт на съответната академия не е своевременно разпратен на студентите, те хукват да дирят своят си професор за един ден през девет земи в десета. И, го намират. И той - нали цял живот най-напред за науката женен, и едва тогава за поредната съпруга, предоставя им онова, което "Академията" умишлено спестява. Време, знания, че и разпечатки на учебен материал за своя сметка. Без да получи здрасти от ректора на Академията. Така забързан да напечели пари, че не се усеща в Перник ли се намира, в София, в Русе, в Балчик или Каварна. Студентите са свикнали на държавно, а това за българина винаги би означавало безплатно. Ще речете. Ами нали е дистанционно. Има сървър, има и дежурен преподавател. Нищо подобно. Студентите нямат достъп нито до подобен сървър, нито до интернет-библиотека. Достъпът се ограничава с една картинка на някакво си заведение, в някакъв си град, с някакъв си там надпис и десетина прекалено щастливи усмивки на преподаватели, методисти и студенти. И преподавателят, независимо че е с изтекъл договор, е длъжен да издири и им предостави литература. За своя сметка. На своя отговорност. Няма как да не е задължен пред своите студенти. Стане ли дума за прохождане в подстъпите на научното знание. Той цял живот само това е правил – издължавал се е на света. Че самостоятелно се занимава с наука. Що се отнася, до рецензиране на курсовите работи, това се върши, без да е обхванато от клаузите на „договора“. Без да се заплаща това рецензиране, без дори да се заплащат пощенските разходи за постъпването на тези рецензии в столичната виртуална "централа" на съответната “дистанционна” академия. Някой прекален умник би подхвърлил, че всичко това не е уредено със закон, че подобни „глезотии“ не са указани в подписаните договори. Но да. Закон за параметрите на Професионалната Съвест никога е нямало, а навярно няма и да има. Но тя - все пак - съществува.

Acatualized

 

06.07.2012.

 

 

 


 

 
Категория: Новини
Прочетен: 677 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.01.2013 08:08
imageimageimageimageimage
image
image 
Категория: Други
Прочетен: 595 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.07.2012 18:13

(C)1977 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
image
Г О Л Е М И Я Т   Г Ъ Р - Г Ъ Р
от
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


СЪЩЕСТВУВАТ ПОКОЛЕНИЯ, които не познават историята на Стара Варна. Следователно не познават историята на Делфино-лова. Не познават вкусът на делфиново филе. Което, не ги прави в никакъв случай по-малко човекоядни. Независимо от всичко, те успяват да застанат в поза на защитници на онова, което самт умее да се брани. А именно Великолепното Безумно Черно Море. Поколения, лесно загърбили времена и нрави. Времена, когато Делфинът, независимо от жестоко провеждания безчовечен отстрел, кой знае защо продължаваше да почита и търси хората. Без да ги има за врагове. Делфинът редовно излизаше пред днес несъществуващия Централен Мостик. За да отсвирва Любов и, да пее Навъзбог. Времена, през които Делфинът все още се наричаше Домуз-Балъ, учените бистреха конкретните проблеми на Причерноморието, а иманярите не смееха да ровят Благо-датното Брегово Море с помощта на последни достижения на леководолазната техника, за да търсят несъществуващи съкрови-ща. Времена без озонови дупки, без противозамърсителни конвенции. Без високопарни политически обещания, от които за редовия човечец остава единствено Каиша на Хомота. Единствено хомота...

 ДЕЛФИНЪТ, бе една от забележителните самовъзстановими природни дадености на Великолепното Черно Море. Естествен ресурс и, източник за прехрана на бреговия народ. По онова време, Човещината все още бродеше между хората, без да се състезава със всевъзможни фондации. Бюрокрацията си знаеше мястото и, въртеше държавната машина вместо да я спира. Природата успяваше да се самопротивопостави на несравнимия човешки ищах за имане. Възстановявайки своят естествен еквилибриум със завидна лекота. Хората на морето, бяха значително повече от чиновниците. Горди със своя исконен маримански занаят.  Бяха Времена за Всички - не Само за Някой...   ДЕЛФИНЪТ, подобно на всички китоглави харесва да издава напевни звуци. През онези не дотам далечни времена, исторически така добре потулени, шумовото замърсяване над град Варна бе нищожно. Това правеше делфиновото пение да достига къщните прагове на древния белнал се град. За да държи будни хората на морето до заранта.  Морски Песни, придошли със самото Море Морски Песни, проникнали зад кирпичени стени, в паянтови къщи на два ката, белязани със знак на слънце или лъв. Там, в хладни сумрачни стаи, под светлина на газени ламбади, върху сплъстени шаечни сламеници върху стоманени таблени легла, тежко пъшкаха може би последни барби-делфиноловци. Дали предчувстваха, какво ги очаква?Дали Делфинът отпяваше Любов или Омраза? Само те биха могли да кажат. Ала предпочитат, да мълчат...   БАРБИТЕ, рано осакатени от море и несгоди крайбрежни хаймани, хамали и далянджии, ругаеха мръсно и се будеха с крясък. Престарели делфиноловци от едни много по-щастливи и безгрижни времена, когато морето не бе оградено с минни заграждения и подводни мрежи. С изпечени мазоли по ръце и по крака, от весла и от харпун. С проядени от сол и пребити при крамоли лица. Устискали на какво ли не. На каква ли не власт и, глад. Барбите заклинателно ръмжаха. Делфинът пееше. Това означаваше безумен берекет подир тежък, обичаен бач. Нещо, което радваше без да ги плаши. Изкарали като на майтап, цял един мъчителен бедняшки живот из крайбрежните "Скара-Бира", чрез безкрайна пиячка на юнашка вересия, барбите хукваха през глава към Холандския Кей. Където домуваха техните тумбести гемии. За да се захванат. Делфинът зовеше и, се прощаваше. Делфинът знаеше, че ще бъде убит. Делфинът търсеше Човекът, за да го надари с плътта си, без нищо да получи в замяна. Освен куршум...
ЗАД МОРЕТО,
Слънцето се вдигаше. Зад Морето, Слънцето скокваше два човешки боя. За да разкрие под себе си глутница пъргави гемии. Юрнали се под мотор и под платна, тъпкани със шантав екипаж, всред груби ругатни и сатанински смях, подир поредното делфиново стадо. По палубите, въшлясали юнги здраво бачкаха с ръчни помпи за вода. От хоризонта се задаваше някой парен кораб, килнал се на една страна, огласяйки околността със склянка. Вятърът носеше от Галата аромат на акация и, на преорани земи. Мариманите слагаха ръце пред уста и, отгласяха песен на делфин. Без никой да им запушва устата, чрез приказки за чест и почтеност. В морето винаги е имало место за всичко и, за всички. Освен напоследък. Днес, при наличие на многостранна договореност; при наличие на всевъзможни международни конвенции за опазване на онова, което безусловно всички страни умишлено, едновременно и завинаги разрушават, този рядък вид почти напълно отсъства. Просветеното псевдомилосърдие, предназначено да укрепи държавни граници и стабилизира каузи и режими, не е могло да го опази. Само от време на време морето изхвърля полуразложени тела на загинали делфини. Разядени от странна и навярно страшна болест. Лесно преодолявайки 180 метровата изобата, не навлиза ли Делфинът именно всред Онова, което съвременната европейска наука и технологии успяват да прикрият в Глъбините на Черно Море, чрез потапяне на цели кораби или множество контейнери? Чрез потапяне и разполагане на вредни остатъци и реагенти...
  ПОПУЛАЦИЯТА на делфини в пределите на Черно Море, а делфините (неизследвано в детайли) мигрират нашироко из Световния Океан освен ако не са речни, навярно все още се крепи около онзи последен свещен милион-милион и половина, засечен от науката преди петдесетина години. Което, навярно следва да докаже, че и екологическите възбрани понякога дават съвсем определени резултати. В замяна на това, от Стара Варна, от Старите Варненски Бараби, от Стадата Делфини пред Централния Мостик, почти не е останало нищо. Онова, из делфинариумите, не е от Черно Море. Както не е възпитателна екологическа политика, наличието на делфинариуми. Защото е гавра със Закон, Етика и Възбрани. Противоречаща на постулата и, основанието за Възбрана...  
ПРЕДИ не така дълго време, когато опазването на Черно Море се бе превърнало в съдба на автора на настоящето, дежурният  вертолет за мониторинг над бреговата ивица, бе засякъл една от последните делфиноловни гемии, опазена по чудо и до днес, натоварена със забранения плод. Шумотевицата не бе никак приятна.
- Ние се борим срещу масовостта, - бе хлъцнал с глас тогавашният началник на екологията по брега на Черно Море от Бяла до Дуранкулак, - частните случаи не са съществени...
Частните случаи не били съществени - а?
В екологията...

ПОДОБНО
на всички крайморски градове, Варна разположен с лице към изгрева, умее да се усмихва. Дори зиме Слънцето хвърляше сенки по безлюдни улици посипани с чистота. Улици, които не познаваха протегната ръка за милостиня. Слънцето обмиваше изтънчените фасади на онзи късен сецесион, с който никога няма да можем да се гордеем отново. Нагло взривени от управленски кадри, с подготовка да рушат вместо да съзиждат. Обградени от съветници, чиито съвети и днес носят дивиденти всекиму, освен на Обитателите на Града. Слънцето търсеше в пазвите на Морската Градина знаменития Бял Портал и Бялата Панаирна Палата. За да ги позлати изцяло. Денят се любеше със Варна. И, Варна любеше Денят...

ХУКВАХА КРЕСЛИВИ ВЕСТНИКОПРОДАВЦИ. При по-малко от петдесет хиляди жители град Варна имаше три утринни вестника и два вечерни, периодични и всякакви издания. Във всяко от тях новините биваха различни, без да бъдат под копир. Ставаше шумно и живно. Народът плъзваше по улици и, по базари. Дори по време на Войната, държавата държеше под контрол цените на 36 вида морска и, 16 вида речна риба от местен произход, без да бъдат с купон.

КЪМ ОБЕД, риболовците се завръщаха от Откритото. Тръгваха по обедни притихнали улици, а денят за тях вече си отиваше. Бяха излезли в Морето още в зори. Нарамили плетени кошове на гръб, те се движеха в полусън. Без часове за традиционна сиеста, Варна си я имаше от време оно, дявол взел го този хитър град докрай чудесен.
- Ми - ди - е - е - е...
- Ри - би - е - е - е ...
- Дел - фин - ско - о - о ...
Никоя майка нямаше страх да нахрани своята многобройна челяд с пресен морски плод. Странни, неустановими за науката, неуловими за лечение заболявания започнаха да тръшкат народа едва подир много години. Когато, Великолепното Черно Море, Всевечният Темарин, се превърна в Официална Клоака на цяла Съвременна Европа. Безсмислено защитено от международни конвенции и регионални съглашения, от може би перфектно национално законодателство. От специализирани контролни органи. От множество институции и инспекции и, от все повече контрольори и инспектори. Подходящи единствено за мачове по административен бейзбол. По обяд градът бе винаги добре нахранен...
 

ДЕЛФИНСКО, се предлагаше в търговската мрежа в цялата страна. Преди, по време и дълго подир Войната. В неограничени количества. На нищожни цени. Редовен съестен продукт, обмазан с дъхаво сало, опакован в безвреден целофан. Чудесен хранителен продукт, без запазена марка и печат, който никакви задокеански поливитамини не биха могли да заменят. Делфинско за петак и, у дома всичко бе наред...

 

 ПОДИР ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ВЪЗБРАНА, за която така и не можа да се открие изначален документ освен "Човещина", настъпи отлив не само от делфинолова. Подир забраната, много печелившите самодейни рибарски кооперативи, за които уловът на делфин бе само една от множеството дейности, някак твърде спешно бяха разтурени. Стотици маримани бяха вложили в тях Душа, Познания, Сили, Приемственост, Имот и Плавателни Средства, Горчиви Спестявания, Род и Семейство, но най-вече Себе Си. Подир забраната, мариманите бавно и устойчиво деградираха в мързеливи вацмани на никому ненужни пристанищни влекачи. В лениви вечно слънчасали чукендрос върху ръждиви палуби на кораби. Започнаха да пиянстват скритом. Отвикнаха да пристъпват от гордо, по-гордо. Прегърбиха се. Гледаха да минат между капките. Иначе, никога нямаше да видят разрешително за задгранично плаване. Мореплаването изведнъж наложи безброй разрешителни, а най-вече Необходимост от Връзки. Сякаш да обичаш Морето, да си вадиш почтено хляба от него, трябва да си нещо повече от Моряк. Насаме между свои, Барбите не преставаха да въздишат. И, да попържат подир благодатните времена на Големият Гър-Гър.

 

ГОЛЕМИЯТ ГЪР-ГЪР, бе съоръжение далеч изпреварило своето време.  Големият Гър-Гър, бе плаващо боново заграждение от въжета, тапи, мрежи и празни дървени бъчонки, даващо възможност делфи-новото стадо лесно да бъде обградено с кооперативните усилия на тайфата. За да не избяга от куршума. Често, това биваше ръчно фасониран Дум-Дум. Големият Гър-Гър се хвърляше от кърмата на най-тежката делфиноловна така. Разставяше се, чрез най-дребната делфиноловна гемия. Като най-маневрена. Съоръжението, преди да попадне във водата, издаваше характерен звънък звук:
- Гър - р - р ...
- Гър - р - р ...
- Гър - р - р ...

 

 СТАДОТО ДЕЛФИНИ, биваше обграждано с помощта на този изключително модерен инструмент. Щом Нивата биваше затворена, гемиите тръгваха наоколо в килватерен строй. На малка газ. За да не се гръмнат един друг стрелците. Тогавастадото започваше да пее. Все още учените не желаят и да знаят, дали това бяха песни за Живот или, за Смърт. Стрелците яхваха високите носови кули, често пъти наричани на подбив "Айфел". Една мечта, гдето нямаше да наяхат никога. Вдигаха карабини "Сараево". Твърде тежки, но безкрайно точни. С голям магазин за патрони. Предпочитани поради доброто желя-зо, което държеше на влага и, на сол. Стадото продължаваше да възпява Морето, Свободата и Небето. Делфините излитаха във въздуха, и падаха обратно в Нивата. Когато някой много пъргав младенец дръпваше да прескочи Гър-Гъра за да хване хоризонта, някой мъдър престарял делфин се втурваше да го догони. И възвърне. Всред пукота на стрелбата. Която, не можеше да не бъде успешна. Краят на божествените песнопения, винаги, о, винаги вещае Смърт. Навярно, защото те са плод единствено на Любовта. А, между Истинската Любов и Бруталната Смърт, разсто-янието е само една стъпка...

БАРБИТЕ ДЕЛФИНОЛОВЦИ, се цепеха от барбите далянджии, грибаджии, и особено, от параходните моряци. Умело коткани от властимеющите, по време на множеството утилитарни празници насилствено заменили църковните, те преминаваха за да манифестират Народ и Единство, в редки разноцветни редици. Накривили морски каскети зад ухо. Захапали люта загаснала цигара. Преглътнали обида и ограбване, наместо хап. Ударили една-две мастики, като за начало. Пречупили от яд и презрение лачените козирки, на винаги вмирисаните им важни каскети. Прихлюпили последни остатъци Мариманска Свобода в ощетени докрай поробени души. С вечно празни пробити джебове. Нато-варили на някоя тежка пристанищна талига без канати, най-едрия отстрелян за сезона делфин. Държан до празника, в хладилника на Рибната Борса. И поради това, с рояк мухи над понамирис-ващото бездиханно тяло. Забравили лесно, но и поради принуда, как са се клели във Верност Богу, Царю, Престолонаследнику, Отечеству, а освен това на Стара Варна, на Света Богороди-ца Варненска и, на Свети Николай Чудотворец Черноморски. Над тръшнатия върху поскърцващата талига делфин, витийстваше някой обгорял от Слънце, Сол, Море, Ветрове и Ленност барба. С брада до кръст и мощен глас за милиони. Туземен Бог-Гръмо-вержец, кандардисан от вечно сърдития сумтящ шкембелия приста-нищен капитан, да кандиса именно тук. В името на Първи Май, Комунистическия Интернационал, Дружбата между Народи-те, Борбата за Мир и, Какво ли Още Не. С бронзов тризъбец в ръце. Не, с някаква мизерна канджа, както би помислил всеки от нас. За да докаже, че ловът и риболова по тези места не е от вчера. Както и онова, изписано върху плаката зад него. Разярен, че се развява полугол през цялата дължина на корсото на Стара Варна посред бял ден, той би могъл да наръга с тризъбеца кого ли не. Стига капитанът на пристанището да изкомандва.  

БАРБИТЕ ДЕЛФИНОЛОВЦИ, бяха едно от множеството лица на Стара Варна. Такива са и понастоящем. Престарели и съсухре-ни. Полуживи и докрай проклети. Все още с игрив пламък в очите. Готови да изпратят за зелен хайвер всеки новопоявил се в занаята. Тъпкани с тарикатлък по рождение, закарал ги надалеч зад хори-зонта още невръстни деца. Да разстилат чепарета, да пускат Гър-Гър, да готвят и чистят, да стържат палуби и мият кенефи. Само и само да не крадат, да не грабят и, да не мърсуват. Понякога, тарикатлъкът е голямо нещо...

 

 

СПОМЕНЪТ, за безметежните дивни времена на делфинолова, за голямата пара давана от държавата насрещу делфиновата мас; но най-вече мариманите да кротнат и да не пискат докато властта се позаздрави; време на гърмежи зад кюше и разбой в лице, често проблясва в погледа на последни пристанищни апапи, исконни обитатели на крайбрежни "Скара-Бира", където морето е винаги на разкрач пред бара, но никога до колене. Докато вересията, не е за всеки.  Както винаги, мастика и спомени е равно на сълзи и, ох, и ах. Както винаги, спомените правят тези рухнали завинаги мъже, мъже които гордо си отиват, да се жалват пред познати и пред не-познати. Преповтаряйки стара песен на нов глас. Която твърди, че Делфинолова бил забранен именно поради върховно недора-зумение:

 

 

ОНЗИ, КОЙТО ТРЯБВАЛО ДА ЗАНЕСЕ ОНОВА, КОЕТО СЕ ПОЛАГА, НА ОНЗИ НА КОГОТО СЕ НАЛАГА,

съвсем случайно срещнал; нали ме разбираш Барба; тайфа непознати във вагон-ресторанта на експреса Варна-София, през онова съдбовно лято на 1950, които съвсем по християнски му помогнали, до стотинка всичко да профука. При това без дори да го пречукат, Неговата Мама Неблагонадеждна...

СПОМЕНЪТ ПРАВИ, подобни винаги пияни личности, да кривят клеясал каскет над ухо, да попипват почупена лачена козирка подлепена с тиксо, да впрягат пръст в дръжката на предпоследна халба бира; а вътре тъпкана с коняк; сякаш отново натягат спусък под приклад на дългобойна делфиноловна карабина "Сараево". С което успяват да отстрелят, от време на време, някоя похабена курортистка-чужденка, смаяна до смърт от странните истории, които един пиянюга би могъл да разкаже.
- Домуз - Балъ, - ръмжат апапите замечтано и, в тях крее Пиянството на Младостта, а жената се чуди кой път да хване. - Златни Вре-ме-на-а-а-а...
Но, това едва ли има кой да чуе...

УБЕДЕНИ, че някога са били първи в делфинолова, и поради това сега последни в спомена, че подир тях отдавна не крачи никой, освен калпавата закалка на изтънчени яхтсмени, както и всесветската марфа с параходно карго, уверени в безнадеждна-та нищожност на Изкуствено Захабената Нива на Благодатното Някога Великолепно Черно Море, тези остатъчни маримани винаги намират повод до смърт да се напият. Те знаят, но кой ли да го разбере, че Последни Безпощадни Тралове изгребват плиткото живително дъно на Бреговото Черно Море. Тралове предназначени за Балтика, натаманени в България. За тези горди, верни на морето и на себе си последни барби, но и за такива като нас, Песента на Делфина отдавна не разбуж-да никой. Защото делфини просто няма. Независимо, че не ги от-стрелва никой. Независимо, че са защитени от право и, от обичай. В замяна на това, хиляди тонове всякакви химически отпадни веще-ства, стопански отпадъци, найлон и какво ли не, свободно битуват в бреговите води, обмивайки заедно с т.н. Дяволско Течение бреговете на България, заливът на Варна и, самият Порт Варна. Нещо, което е много по-страшно от картеч.  Един Съвременен Безпощаден Гър-Гър, хванал в лапи народите от страните по бреговете на Древния Темарин, на Великолепното Безумно Красиво Дивно Черно Море. За да ги довърши... 1977.
THE END
05.07.2012.
N.B.: Extraxt from www.heritage.varnalife.com; "THE COMMON HERITAGE OF THE PLANET OR ABOUT FISH AND PEOPLE" - printed at Ocean Press-Varna, 1998.!

 

 

Категория: Политика
Прочетен: 794 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 10.11.2012 16:53
image 
Категория: Други
Прочетен: 492 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 15.07.2012 18:14
image
image
image
 image
Категория: Новини
Прочетен: 590 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.01.2013 08:12
image 
image
image
Категория: Други
Прочетен: 627 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 23.07.2012 21:18
image
image
image
image

 image
Категория: Политика
Прочетен: 478 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.01.2013 08:12
<<  <  1 2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363097
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2012  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031