Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363537 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 03.01.2014 г.
image 
© 2007 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY
ПТИЦА, КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, все още стои, смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Странен, необитаем, загадъчен, чак романтичен. Забравил своите години. Устоял на време и на времена. Завинаги запрял на времето в средата. Навярно поради това напълно недостъпен. Но, какво е романтиката, ако не - предчувствие за спомен? И, не е ли преход през Времето на Времената ? 
Това не знае никой. . . Не знае никой . . . Не, не знае никой . . . 

НЯКОГА трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса в сигнално червено, вирнала огромна металическа лира жънеща потоци искри, при допир с електрическата жица. Редки пътници, важни, лениви, елегантни, всред облаци ухания и ситен смях. Надвили масраф пътници от палубата на презокеански пасажерски кораб, по чудо на чудесата акостирал всред едва пръкнала гора. Замрели учтиво, в някакво особено свещенодействие, край трамвайната линия прорязваща гората. В смирено очакване да се прехвърлят в друг, значително по-мощен трамваен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше, и идеше по стръмнината, гърмеше, и изневиделица изникваше зад широкия релсов завой раздрал зелената горска завеса на две неравни половини. 
Трамваят спираше за миг. 
С безразличие поемаше в своят ламаринен търбух тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе с неземна лекота нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, при крайградските механи и богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света. 

ТОВА БЕ МОЕ СОБСТВЕНО СИ - ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. 
Таен молебен пред спомените от детинство. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът - уж безкрайно разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал и размахвайки панически ръце, попълваше със жешки проклятия тишината на крайградската гора. А, от светналата малка сграда долиташе кикотът на неговите дъщери - мехлем за нашите възмъжаващи души.
И желанието, да надникна в изоставената къща, за да срещна спомени за кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вечно приковани. На вратата висеше огромен старинен катинар, пощаден от злосторници. Самотата витаеше наоколо сякаш вещица възседнала метла. 
Единствено привечер, зад процепите на закованите прозорци, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога ще подуспея да надникна в това остатъчно убежище, на неутолими спомени. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек попрехвърлил средна възраст, стиснал протрито картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти.
Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, защото работата с която се бях заел, тежко се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема отсъстваха, залутани по държавни работи далеч зад граница. Заседанието, предназначено да проведе първият достоверен мозъчен щурм на Балканите, поради липса на кворум, а по-скоро поради отсъствие на обществен интерес, ежедневно се отлагаше. Явяваше се само председателят. Престарял академик с пенсне, и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката - снажна рускиня с куп видеокасети в ръце, и моя милост. Задължителното, в случаят, лице-лаик за което се предполагаше, да поднесе крайният вердикт. Венецът на решението, на обсъждания сбор деликатни проблеми и перспективи.
То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите дългосрочно отдадени под наем. Роднините недостъпни дори по телефон. Но пък студенцията се оказа на висота. В студентската менза; естествена столова за нехранимайковци мой калибър; от дума на дума, получих огромен месингов ключ за тежкия старинен катинар, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.
- Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. Като си тръгваш Маестро, - подчерта, а аз невинно пипнах своята дълга бяла брада, - остави ключа точно под варела с нeфт. Чао!
- Абе, чао! - промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто можеби е вкусно, но пък безобразно скъпо. Прибрах две излишни земелки в джеб. И поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. Дали не бях пръв път истински щастлив?

БЕ ПАДНАЛ хубав, както никога, дълбок сняг. Студът заскимтя в ушите ми. 
Навлязох безстрашно в заскрежената гора. 
Птица скокна - посипа ме сняг. 
Закъснял петел пропя, па замлъкна. 
Куче лавна, шмугна се в нозе. 
Трамвай просъска. По прозорците му тъмнееха лица на окъснели пътници. 
Крачех напречно. Карах пеш. На станцията, към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е завинаги изкоренено. Стрелката е потънала в ръжда. Но Домът, дявол взел го, все още съществува. Щом съществува, - казвах си и си мърморех, -няма как да не стигна.

НЕУСЕТНО забравената къща изникна из мрака. Пред очите ми все още грееше засмяното загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. 
Да, да, да, казах си, къщата все още е на своето си место. Трамваите харесват забързани да профучават, а хората дори не хвърлят поглед за да разберат, доколко е непоклатима. Там, в средата на младата гора. 
Старовремския катинар проплака, сякаш пръв път отключван. 
Вратата проскърца, като отваряна никога. 
Стъпките ми екнаха и прокънтяха по камения под, направиха да се стъписам. 
Попаднах в предверие изпълнено с никому ненужен багаж, с изпарения на алкохол, с характерна миризма на пури. Значи, с алчност за живот. Нечие необяснимо присъствие, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. 
Препънах се в изоставени вещи. 
Добрах се до електрически ключ. Помещението се обля в светлина.
Подсвирнах с уста. Не отговори никой. 
Трамвай изтрополи. Къщата трепна като човек, и отново замря. 
Ха сега, казах си, ха сега де . . .


ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ – ЕДНА ПО ЕДНА - ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Купища чертежи. Разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши, и пианото се отзова. 
Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. 
Загасих осветлението. Мушнах се под завивките, пребит от безполезен път. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава. В сънят ми побягнаха спомени. О времена, за всекиго проклети - завинаги свещенни! От Вас би могло да се очаква всичко.

МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с ненаситна страст. 
Стаята се озари от едва доловима искряща светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи. 
Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така недостижим, че ми идваше да закрещя от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми бронзовия ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно място далеч за океана, където има криза за гавази. На студентите следва да се помага - не ли? 
През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански предназначена неизвестно кому любов. Любов и обич, каквито дори не подозирах че би могло да съществуват. Това правеше, да не чувам трясъкът на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на бездомни псета, виковете на отчаяни пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност си нямам собствен дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. 
Накрая, капнал от усърдие, паднах и примрях. 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.
Непозната жена бе отмахнала завеси, бе отхвърлила кепенци. През прозорците нахлуваше ранната сприя на първия зимен ден на двехилядната година. Най-красивия и истински ден в моят малък, кротък, нещастен, подчинен на обстоятелства лаконичен живот на старо момче за всичко. Призован да даде решаващото експертно мнение, (Икономии, брат, икономии!), на произволно подбран лаик в системата на програмиран мозъчен щурм. Предназначен, да обнови нечии виждания за пръкването на света – че и подир туй - по тези злачни до смърт места. Нещо като нищо, и по-точно, бледо подобие на извечния проблем с Потопа, (Подклас по ISO-9001 “Фатална Балканска Повторяемост”!). Повторяемост на хора и явления, която иначе не би могла да се предвиди достоверно. 
За пред камерите, не трябваше да подозирам нищо, докато си трая с летящ микрофон в ръка. Там някъде, в препълнената с високоплатени мутри великолепно охранявана зала, точно срещу хотел “Принц Берлин”. За да имам възможност подчертано наивно да изригна, (В научно постановен момент – гле’й ти!), моята окончателна диагноза на затъпял от пиячка крайбрежен глупак. Учтиво очертан в текста на отговорния сценарий, като “Случаен Представител на Електорат - СПЕ”. Подбран преференциално, по метода на случайните числа, (Ха де!), сред нощ, направо от ликьосаните маси пред кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград, докато черноморската Бòра вдига на женурята късите поли до семплите прашки. Само защото се е оказал за момента, единствен световен дърдорко и непредпазлив хвалипръцко, по брега на морето от Резово до Дуранкулак, неуспял да драсне навреме надалеч от анкетьори. Без дори да е пиян, както се полага. 
Да бъде - или да не бъде. 
Да не бъде - или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече го е вършил, що да не бъде повторено на Балканите? Важно е, да има вносна методология. Останалото е лесно.

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА, а това харесва на истинските маримани. Хора на морето, и край морето - поради това - непридричиви. Тънка, прозрачна, огромна нощница, летеше около тази моя непозната среднощна жена, в ритъм на неизвестна никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. 
Непознатата жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц. А това бе; и моя песен, и мой последен танц. Песен и Танц, каквито никой никога никъде няма да успее да повтори. Защото подобна песен, и подобен танц се раждат внезапно. Живеят тайно надълбоко в нас. После умират заедно със споменът за грях. 
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг прозрачен карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на разстроеното пиано безсмислените тонове на неродена песен. С луда радост, каквато не би могло да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Узаптиш ли някого, как би могъл да изпита наслада и радост?
Жената тичаше с малки боси нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а подът проплакваше като дълго пренебрегван, изненадващо удовлетворен, застаряващ мариман -мъжкар.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. 
Средата на годините личеше не толкова върху нейното лице, колкото върху едрата, прорязана от кърмене, изпосталяла мраморна гръд. Някога прекрасно щръкнала - уханно млада. Свежорозова, като камък твърда и остроплътна. Детински невежа – потрепващо пелте при поглед. Проплакваща от изненадващо изцедена болка. Сега гръд майчина, гръд опитна ли – опитна. От какъв ли не живот. И все пак, успяла и отървала скалпел, като по чудо. Мъртво люшната вълнà, около стройно тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно - карамфил, канела и живот. По младежки гладко. Обсипано с безброй едва видими лунички. С посев на измамни бръчки. Отдалеч предчувстващо мъжа. Подлудяващо всеки непознат. Проблясващо със сребристо искрящи всред нощта напомадени, огромни, като циферблат на джобен часовник кърмъзъ-зърна. Неопозната птица, морна за живот. Литнала за последно с опашка напред, към безумно твърда ничия земя. Където да падне, за да умре и прероди. 
И сякаш, отново бе лято. А после, отново бе есен. 
И сякаш, отново се вдигаха и кръжаха привидно без умора, и без мисъл, безброй пухести глухарчета над Карвунската Степ, които успяват и разнасят семе по обширния лъжовен свят.

ЖЕНАТА пееше и танцуваше; плаваше ли плаваше; всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Не излъчваше ли желание да скокна, и подема нейният безподобен лунатичен танц? Не изискваше ли, да разпея нейната по детски безумна песен? И подир това, да хукна през света със сак за пеперуди в ръце, та до високия бряг над морето. За да размисля, и реша. 
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Виждахме се за пръв и последен път. Как ли се наричаше? Нима прозря, че съм пристанищен пройдоха? 
Жената захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака за последно. Блъсна вратата. Прекоси коридорът пъргаво прескачайки натрупаните, никому ненужни, вързопи багаж. Зад отсрещната врата, едно резе хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, всичко това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо още по- нетрезво и различно, резултат на съдбовни лъчения, таинства и митарства. Породено от особения ритъм, на нашия изпълнен с гняв и недоимък високотехнологичен цифров ден, на вечни грижи, и безкрайни неволи. Както никога съвършено регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. Скоростно запаметени. Незабавно засекретени, под предлог за лична безопасност. И поради туй, все по-тежки, все по-безсърдечни, удивително подличко жестоки. 

Всеобща Безпомощна Безизходност - ВББ, (“The Balcan Brain Storm Script’s” еxtract!), полегнала над древния лъжовен балкански свят. Превръщайки го в описателни, безполезни потоциq електронни сигнали. Колкото да го капичне окончателно. Електронизирана безпомощност достъпна за всички, понятна никому. Що да кажем за некомпетентния лаик от кафене-тераса “Куцото Куче” в приморски Белоград, задължен да даде окончателно решение за поредна балканска главоблъсканица? Само защото е есграонски елемент от система, която хей така я кара – баз самата да има хабер от нещо далеч по-съществено, освен от километрични избирателни листи. Захвърлен от все тази същата всебалканска безпомощна безизходност – винаги всеобща, задължително вездесъща, по улиците на най-знаменателната предновогодишната нощ от хиляда години насам.
А детето, в съседната стая, плачеше та се късаше от плач.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата. Открих, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. 
Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, преследвани от последния електрически влак, решил да ги догони, заглуши и премаже.

СВИХ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ. 
Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени за какво ли не. Друг път виждам, как докрай са необясними. Всъщност, колко бащи живеят единствено за децата си, и възможно ли е тъй?
Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък струват отвратително скъпо.
Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. 
Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той се разсмя с разочарование на човек изненадващо нещо постигнал, за да поиска да загуби всичко.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото място, под варела с нефт. 
Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен, зеленобоядисан, зарязан от живо и мъртво трамваен кантон, в сърцето на огромния безмилостив град, всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моят отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. 
Но да!
От как се помня, безплатно раздавам щури идеи за мозъчен щурм, насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето Темарин, в древен Белоград. Идеи, с които не се заема никой. Мнозинството вече знае, че безплатното - като нищо излиза много скъпо.

ТРЪГНАХ НАДОЛУ КЪМ ГРАДА, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за проклетия мозъчен щурм, (Тhe Balcan Brain Storm Script № 101089!), в ръце. Където, черно на бяло, с полупрозрачен вносен жълт маркер бе отбелязано, кога да се възхитя, изява (И как!), и намеся. И извинете, какво точно следва да възкликна (И как!), че да станат окей нещата на държавата, без да останат обидени останалите балкански народи. 
Всичко, всичко, всичко бе предвидено в този сценарий, а необходимото бе най-отчетливо маркирано, и съвсем грижливо подчертано. Бях го наизустил – неговата мама, вместо онова популярно стихотворение, което без да е забранено – никакво го няма. Независимо, че в обем е хилядарка страници в повече. 
Само едно не бе описано в тази подвързана в тежка кожа книга. На каква парà следва да разчитам, след като този пореден телевизионен фарс приключи. 
Аз. 
И, останалите загубеняци като мен, че от ден в ден ставаме все повече, и повече. Колко му е, да обуем чизми.

ЗАД МЕНЕ ТРАМВАЯТ проскърца с внезапни спирачки. 
Ватманът пъргаво слезе. 
Вдигна ключът пред очи. 
Разсмя се диво. 
Потърка огромният месингов ключ по брадата за късмет. 
Впери поглед в недалечния кантон. Заклати заканително-победоносно глава. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.
Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. 
Продължих, без да бързам, по трамвайните траверси надолу, към столичният град, където думата ми щеше да се чуе за пръв и последен път. 
Стисках в джеб карминеният шарф. Съкровена плячка, от най-истинската нощ в живота, на един пристанищен гамен. Истинският ключ, от истинския дом, на моите несбъднати мечти.
(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY
11/4/07 8:11:21
06.11.2007 г. 02:31:42 - 03.01.2013.
Категория: Новини
Прочетен: 1229 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 13.09.2014 15:28
 image
Категория: Изкуство
Прочетен: 599 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.01.2014 12:57
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363537
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2014  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031