Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. tota
12. getmans1
13. stela50
14. deathmetalverses
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. tota
12. getmans1
13. stela50
14. deathmetalverses
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Постинги в блога от 21.10.2013 г.
21.10.2013 21:43 -
НОЩТА ОТДАВНА, поема, Хеми ВАРНАЛИУС
(C) 1963 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
НОЩТА ОТДАВНА БЕШЕ ПРЕГОРЯЛА;
ДОПИВАХМЕ СЪС ТРЪПНИ УСТНИ ВИНОТО, ОТ ЧАШИТЕ ДЪЛБОКИ КАТО ИСТИНА. ПРЕЗ ВИНЕНИТЕ ПАРИ ИЗДЪЛБОКО ВДИШВАХМЕ,
ПРЕСИТЕНАТА ЖАЖДА ЗА ВЕСЕЛИЕ.
А МУЗИКАТА БЕ ПРИТИХНАЛА,
ПОГЪЛНАЛА НА СТРЪВНИ ГЛЪТКИ ВРЕМЕТО;
ЕДВА ОГРАМОТЕНАТА ИЛЮЗИЯ,
ЧЕ ВЕЧНОСТТА ПРЕСТАВА ДА Е ВРЕМЕННА. УМОРАТА СЕ СТИЧАШЕ В НОЗЕТЕ НИ,
ИЗПЛЕЛИ ПРЕДИ ЧАС НАПРЕКО ДАНСИНГА,
ВЪЛШЕБНИЯТ КИЛИМ-ЖЕЛАНИЕ,
ЧИИТО НИШКИ БЯХМЕ С ТЕБЕ ДВАМАТА.
О, КОЛКО ПЛАХИ БЯХА ДНЕС РЪЦЕТЕ МИ,
ПОЛОЖЕНИ ПО ТЕБЕ ТЪЙ КОПНЕЖНО,
ПОД ТАЗИ СВЕТЛИНА ОТ МРАК ПОЧЕРПЕНА,
ВСРЕД ТОЗИ ПРЕПОРЪЧАН ШУМ, ПРЕВЪРНАТ ВЪВ РИТЪМ НА СЪРЦАТА;
УСПЯЛ ДА ЗАГЛУШИ СЛАВЕИТЕ ПРЕД ВХОДА;
КОИТО УТРОТО ПРОНИЗВАХА СЪС ТРЕЛИ,
ПОДОБНО КАКТО МИНАЛАТА ПРОЛЕТ,
КОГАТО САМО ПОДОЗИРАХ ЧЕ ТЕ ИМА,
В КОЯТО БЕЗНАДЕЖДНО ДЕБНЕХ И ТЕ ТЪРСЕХ,
ПОТРЕСЕН ЧЕ НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ.
И, СТАНАХА КОСИТЕ ТИ ОТ ПЛАМЪК,
ТА С ДЛАН ПОНЕЧИХ ДА ГИ СКРИЯ,
ОТ ВЕТРОВЕТЕ ВИЕЩИ КРАЙ ТЕБЕ,
ПРЕВЪРНАТИ ВЪВ БЕЗПОЩАДНА БУРЯ,
КАКВАТО АЗ ДО БОЛКА ЗНАЯ, И ОТ КОЯТО СТАНАЛ СЪМ НА КРЕМЪК.
НОЩТА ОТДАВНА БЕШЕ ПРЕГОРЯЛА,
А УТРОТО СЕ ТУЛЕШЕ ЗАД ХОРИЗОНТА,
УСПЯЛО ВСИЧКО ДА ПОСТИГНЕ.
ДОПИВАХМЕ СЪС ТРЪПНИ УСТНИ КАПКИТЕ,
ОТ ВИНОТО НА ВРЕМЕТО РАЗПЕНЕНИ,
ОСТАНАЛИ ПО ДЪНОТО НА ЧАШИТЕ;
ПОРЕДНАТА ПОРУТЕНА ИЛЮЗИЯ,
КАКВАТО ПРЕДПОЧИТАМ ДА НЕ СРЕЩАМ.
tHE eND / 21.10.2013.
21.10.2013 13:08 -
WORM WHO DECAYING STONE, short story, Hemy VARNALIUS
(c) 1999 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
ЧЕРВЕЙ , КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК - разказ от Богомил К. АВРАМОВ - ХЕМИ -
ХАРЕСВАМ да пътувам с влак . В последно време обаче , очарованието на това пътуване напълно изчезна . Отсъства мирисът на дим , топлите вълма пара изпускани от локомотива , малките парченца безобидни сажди които попадат очите щом се надвесиш през отворения прозорец , безкрайните истории които разказва някоя престаряла старица , за Царят-Ловец изскокнал като приказка из близката гора , за да напълни шепата й със жълтици . С въвеждане на електрическата тяга , всичко стана привидно по-чисто и , за съжаление съвсем скучно . Така , често пъти влакът лети в пространство дотам обживяно , чак превърнато безкрайно транснационално сметище , а ти се чудиш как и защо спътникът ти пухти , гледа те под вежди и , проверява съдържанието на своят вътрешен джеб . Но , все пак , разговори в купето има , каквито никой никога не би могъл да предвиди . Защото , животът понякога налага , хей така - без да има видима причина , да разтвориш душата си пред непознат .
НЕОТДАВНА , влакът между столицата и морето , спря за минути всред някакъв тунел.
Светлините от прозорците хвърляха жълтеникави петна върху камъните , с които бе иззидан тунелът . Камъни , покрити неизтриваемо с локомотивни сажди от едно не така далечно време . Навярно , така ще си отидат през вековете , пренасяйки неразгадаеми частици от човешките съдби . Бяхме двама мълчаливци в купе , изпълнено с мрак . Човекът срещу мене размаха пръст и , отвори прозореца в мрака и , посочи .
- Я , - рече човекът , - вижте тези шуплести камъни . . . Сякаш проядени от червей . . .
Тъжно , тъжно се разсмя .
Свих рамене в недоумение . Подир няколкочасово пътуване , това бяха първите думи , които разменяхме . Щом влакът потегли отново , човекът ме докосна с ръка и , разказа .
МОЕТО ДЕТСТВО пхремина в Белоград , градът при Морето и Голямата Река , из криволиците на неговите прашни улици , където до премала гонехме футбол от стара прежда обшит в здрав брезентов плат . Калканите на занемарени къщи затулваха сенчести вътрешни дворове . Ухаещи на камфор , маслина и лимон , изпълнени с нарове и финап , разцъфнали всред лайкучка и билки . Претъпкани с никому ненужни вещи . Припокрити с изоставено пране приело цвета на небето . Преградени с дървени стобори , дворовете бяха космос и пространство ничие . Всред дворовете се гушеха дебелостволи столетници-смокини . Засадени в незапомнени времена , можеби от самият Господ-Бог . Спуснали корени дълбоко в сърцето на земята , те хвърляха непроницаеми летни сенки . Всяка ранна есен , всред тревясалите до пояс дворове , шетаха и витаеха зачумберени в черно стопанки , прибирайки сочни натежали от мъзга плодове . По костеливите старешки ръце оставаха да личат тъмни сладостни следи .
Жените събираха плодовете в дълбоки чисти калъфки от възглавници , криещи в себе си мечти на поколения . После , облизваха с дълъг , бърз като на дъждовник език своите светнали от ежедневно пране омедени длани . По стъблата на смокините пълзяха хиляди трудолюбиви мравки . Заедно с плодът , те попадаха в дълбоките импровизирани торби , където ароматът на липов цвят никога не бе изчезвал . От този сладък плод примесен изобилно с мравки , бабите варяха чаровно сладко , което помагаше при болест . Кой знае , можеби именно затова толкоз бързо възмъжахме . Но , можеби не само поради това .
ОБИТАВАХ , най-малката мансардна стая на света , каквато човек би могъл да си представи . Сътворена като за гномове . Залутана под високите градски звезди . В шумен ,пренаселен следвоенен дом , вмирисан до корен на зелева чорба и чесън .
ПО ОНОВА ВРЕМЕ , работех в депото на смени . Когато се завръщах в полунощ , главата ми ехтеше със звука на електрожени , с удари на чукове върху листова стомана , а свирките на локомотиви и съсъка на пара пищяха до зарана и будеха от сън .
Завръщах се бавно , и както ми се струва и до днес , някак особено значимо , през заспалия липов град , вкочанен всред лято от какви ли не разпоредби , предназначени да разморячат и потулят завинаги и Бог , и Дух , за да превърнат всичко в сива и безжизнена тълпа . А , изморените мои нозе , ме носеха бавно към дома , превръщайки уморлата в ленност , където да изкача седемнадесетте дървени стъпала до моята таванска стая , където да грохна изнемощял върху широко гъвкаво легло .
Заспивах незабавно . Будех се в ранни зори . Щур-прещур , свеж и бодър , сякаш вовеки
млад . Сядах пред изстинала супа и къшей клисав типов хляб . А , в ушите ми виеха локомотивни сирени и , трещяха удари от механични чукове .
ВСЯКА ВЕЧЕР , преди да заспя , хвърлях изморен поглед към тъмнеещият смокинов двор , над който хитро премигваха полуслепи порутени калкани , с незачулени полунощни прозорци . Техните обитатели , пребити от труд и недоимък , нямаха никакво желание да се вглеждат в чужди съдби . И , макар зад тях да се разиграваше непозволената романтика на недостижимото , аз не можех да удържа натежалите оловени клепачи ,
падащи като неумолим семафор , напиращи за задължителен сън .
Да , клепачите ми зовяха за сън , и аз се подавах на неговия жесток призив , пренебрегвайки най-самотната жена в света , която бавно , величествено и ритуално тържествено се разсъбличаше там , зад малкия светнал стъклен прозоречен екран , извисила чудовищнопищна гръд , независимо и гордо щръкнала над дворове със забравено къщно пране подпряно с чаталести колове , за да постави неистово стройни нозе върху умивалника , неизвестно защо отлят именно под самия прозорец . Подготвяйки среднощен тоалет предназначен другиму . Тоалет , който често имаше начало , но рядко имаше край .
Хубава , чиста , едра , снажна белоснежна голота , която би могла да вдигне мъртвец из гроба . Голота , която най-безгрижно се любуваше на себе си , в огледалото на среднощен прозорец . Зад който , бе потънал в безпросветен сън , целият крайбрежен свят на Белоград , опосканите от старешки длани смокинови дървеса , протритите знамена на изоставено под морския бриз пране , погледите на случайни миновачи и , взорът на едно дете . Прозорец , зад който витаеше космосът със своята вечна луна в пълнолуние и звезди недостижими , а понякога и , със своите дребни човеци .
Внезапно гледката изчезваше .
Екранът потъваше в мрак . За да се слее с потъналата в бръшлян стена на старата насрещна къща , с безличното лице на ноща но и , за да се запъти към идващия ден .
Ала , аз знаех .
Там , отсреща , две пронизително силни очи , очи видели какво ли не , преживели как да е , продължаваха да ме наблюдават скритом .
Тогава , запалвах всички светлини в своята мансарда .
Заставах пред моят прозорец .
И , изкарвах в полусън до заранта . Когато умората , щеше да надвие моето младенческо тяло , за да ме затръшне със всемогъща десница върху пиринченото проскърцващо легло на самотата , познало любов , зачеване , изневери , израждания , живот и смърт на неописуемо дълги безименни родове .
За да потъна в сън с една надежда .
ЕДНА ПРИВЕЧЕР , успях да избягам рано-рано от работа .
Ремонтът на локомотива бе завършен . Устремих се през глава към дома .
Застанах незабавно пред продзореца .
Екранът на моите въжделения спеше .
Взирах се цяла нощ надалеч и ненадалеч , но тя откликваше единствено чрез внезапни отблясъци върху бляскавата сякаш асфалтова повърхност на отсрещния прозорец .
Проседях безкрайни часове в ясната лятна нощ . Докато небето бавно започна да бледнее . Тогава открих , че там , отсреща , облегнат на прозоречната рамка на отворения изцяло прозорец , един непознат мъж спокойно пуши с лула . Това ме паникоса . Пийнах вода . Окопитих се . Хвърлих се върху разкривеното легло . Но , пред очите ми бе къпещата се в мрак жена и , непознатия мъж безразлично загърбил безподобни красоти , за да изпуши своята лула тютюн , преди да потегли .
С ПОЯВАТА НА НЕПОЗНАТИЯ МЪЖ , огледалото на недостижимото престана да проблясва . Всъщност , понякога прозорецът просветваше с бързина на мълния , но така краткотрайно и дотам пестеливо , че силуетът на мъж или жена едва пробягваше по него
Все пак , всяка привечер , по стар навик , подир монотонния работен ден , аз заставах на своя наблюдателен пост . Търсейки самотата на онази жена .
О , аз не търсех нейното тяло .
Аз търсех нейният поглед залутан надалеч в ноща , прелитащ над белналият се Белоград , над отсрещните хълмове покрити с вечна мъглявина , надалеч в Морето , там , където се вливаше Голямата Река и , параходи зовяха за пред дълъг път .
Поглед докосващ небето , единен със всевечното .
Поглед , който издирва , търси и , намира .
ОНАЗИ КЪСНА НОЩ , в съвсем потайна доба , когато градът бе така притихнал , че се чуваше ревът на недалечното море , а луната плувнала в кръв бягаше всред облаци за да се скрие , прозорецът на моите мечтания неудържимо блесна . Жената се яви и , махна неспокойно с ръка . И до днес мисля , че в този неин неистов зов , имаше и отчаяние , и гняв . Но , дали имаше щение , не зная .
Хукнах през глава по стълбите надолу .
Прекосих буренясалият двор .
Прекрачих дървените тараби на прогнилата ограда .
Под сянката на една смоква , жената чакаше .
Жената разтвори дреха , разкри себе си изцяло , и аз потънах там , установявайки за пръв удивително страшен път , че плътта на жената е до съвършенство лесна и достъпна , стига тя да пожелае искренно това .
А , онази лудо щръкнала неземна гръд лумна и , излъчи светлина .
Над нас , върху калканите на старите къщи , един прозорец продължи да бди в ноща . Там , един вече не млад човек , с безразличие пушеше своята добре натъпкана ароматна лула .
РАЗКАЗВАЧЪТ пое дълбоко дъх .
Гърдите му проскриптяха и застенаха в безкрайна тиха кашлица .
Вгледах се в лицето му . Но , това бе лице на човек без дом , без семейство , без любов , без настояще , без бъдеще , без утеха .
Човекът разтърка нервно длани и , аз открих неговите изпочупени от труд нокти , неизтриваемо пропити с машинни масла , приличащи повече на кофите на багер , отколкото на ръце на човек .
Всъщност , този странен непознат , не разказваше ли една моя лична история ?
ОТ ТОГАВА изминаха години , продължи човекът някак примирен .
Старите къщи отдавна са из основи сринати .
Смокините са изкоренени до корен , да не говорим за кайсия и финап .
Дворовете са превърнати в складова площадка за съседните строежи , които веднъж наченати , навярно няма да бъдат привършени никога . Преобърна се животът и , аз не зная дали на добро .
Все още срещам онази жена по улиците на града . Вече не млада . Дваж повече самотна .
По навик спирам поглед върху нейната изпосталяла гръд . Та кима безучастно с глава . Понякога едва-едва свива рамене . Друг път се усмихва , както си мисля , виновато . Тогава , аз свеждам очи и , бързам да отмина . Копнея да потъна в земята , макар че би следвало да бъда горд . Все още хубава , тя прави хората да се обръщат . Защото , погледът на вече немладата жена , все още струи с онази лъчиста светлина , с която тя , така отдавна , се осмеляваше да броди всред звездите . Аз зная . Това е светлина , която не старее . Аз зная . Това е светлина , която вечно търси .
Мъжът с лулата повече не срещам . Говори се , загинал на борда на някакъв горящ кораб .
Как ли пък съм го научил ? В този така калпав всекидневен живот , все ще се намери някой , който да е забелязал онова , което едва ли те интересува , но е свързано някакси с теб .
Ами аз . . . Какво аз ? . . .
Душата ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна е превърната в камък . Убеден съм , мога да преодолея пречки всякакви . Стига да поискам . Не само с тези порутени от труд ръце . Най-вече със сърце от камък .
Косите ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна са побелели до косъм . Точно за отрязъка от време , превърнал сърцето ми в кремък . Но , за всеки един бих заложил късче от своята душа .
СПОМНЯМ СИ , ах да , наистина си спомням , по времето когато все още бях семеен , а ти знаеш че в нашия модерен свят семейството свършва най-напред , съпругата ми тръгна да изражда . На вратата на родилния дом ни пресрещна непознатата смокинова жена .
- Ха ! - удиви се тя . - Добре дошла , мила . . .
Сега зная и разбирам , че това бяха всъщност единствените слова , които някога чух от нея . Можеби самите те , или загриженоста с която бяха изречени , направиха душата ми да се едини със сърцето и , да остане в камък .
Камък , който влача през годините със себе си , по най-различни точки на света .
Камък , който не желая да предам никому . Защото , всред неговата непосилна тежест усещам , как онзи червей на невинно пропиляната младенческа безмълвна любовна нощ , така безпредметна и до болка скъпа , яде и разяжда .
Бих могъл , да спра всред надпреварата наричана Живот .
Бих успял да бръкна всред душата си със шепа .
Бих изтръгнал с кръв , този мръсен червей пред очи . За да го разгледам най-подробно . Да си поиграя с него доколкото все още е възможно , а след това , да го захвърля на земята , за да го размажа с крак . Тъй , както правя винаги със срещнатите червеи в своя ден .
Но , това едва ли ще да сторя .
Така е сладко , да те яде нещо , което отдавна си загърбил .
Предполагам , някога , някъде , някакси , с повод или без повод , този странен червей най-подир да свърши своята гигантска работа , като ме довърши . Но , дали няма да възникне друг ? Това не зная .
Това наистина , не зная . . .
ТРАКАНЕТО НА КОЛЕЛАТА , плътната лятна нощ , разказът на непознатия , бяха направили да задремя . Когато се разбудих , в купето нямаше никой . Запитах се , дали това не бе сън , дали не съм разказвал на себе си всичко това , за да не заспя та да не пропусна малката гара към която се бях запътил . Така обичайна бе тази история . Но , на отсрещната седалка лежеше забравен някакъв чадър , положен върху един от онези вестници , в които се предлага всичко , за всички .
Но , човекът изведнъж се яви . Извади пакет хартиени кърпи за нос . И , забърса очи .
ВЛАКЪТ ЛЕТЕШЕ през гори и , през поля . В тази малка живописна страна наистина имаше не само тунели облицовани с рехав декоративен камък . После , се проточи гола безкрайна пуста степ , но в далечината блестяха светлини .
Помислих , че животът може да е сън край водопад , а понякога мъчително дълъг сън , една въздишка подир пропуснатото време .
Време , което бавно и настойчиво дълбае надълбоко в нас .
Сякаш червей , който прояжда камък . . .
The End
21.10.2013.
Търсене
