Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. stela50
14. deathmetalverses
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. stela50
14. deathmetalverses
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Постинги в блога от 15.10.2009 г.
15.10.2009 18:52 -
THE TALLENTS DISSAPEARS IN LONELINESS, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
(c) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYIn Memoriam
ТАЛАНТИТЕ ЗАЧЕЗВАТ В САМОТА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
Всичко, което не е в ущърб на Обществото,
е извън неговото правосъдие …
Люк Дьо Клапие Маркиз Дьо Вовнарг
ВИЗИТКА: Асен Стойчев МАРКОВ-Глогин, роден 15.02.1936, гр.Бяла-Обл. Варна. Завършва Средно Музикално Училище “Добри Христов”-Варна с пълно отличие. Изучава композиция и диригентско майсторство при Панчо Владигеров и Веселин Стоянов.
Опери: "За Свободата", "Фуенте Овехуна", "Сашка". Три симфонии в изпълнение на Гевандхауз оркестър-Лайпциг с диригент Курт Мазур, филхармониите в София, Пловдив и Варна.
Оратория "Реквием на жертвите", "Концерт за кларинет и оркестър", четири цикъла с лирични песни, два фригийски струнни квартета, соната за пиано.
Симфониета "Жените от нашия двор" под диригентството на Влади Анастасов (Март-1961., Зала “Еврейски Дом”-Варна!), пиеси за духови инструменти и пиано, прелюд за пиано и оркестър ... Негови творби са дирижирали Влади Анастасов, Добрин Петков, Константин Илиев, проф. Сава Димитров, проф. Добрин Петков и други забележителни имена на българското симфонично творчество.
Изминаха повече от тридесет години от загадъчната смърт, на изключителния варненския композитор и диригент Асен Стойчев МАРКОВ-ГЛОГИН (1936-1977!). Един от основателите на Варненския Балетен Конкурс. Радетел за музикално-естетическо извисяване на Стара Варна. Време предостатъчно, за да бъде забравен всеки роднил на Балканите. Па да бъде заместен с фалшивите псевдоценности на съвременния световен въртел, все по-често наричан "глобализъм". Забравен като човек, игнориран като творец. Сякаш Мати Болгария е прекалено богата на композитори достигнали - световни симфонични сцени.
Във времена на безсмислени творчески възбрани, предназначени да потулят вместо да изявят и наложат. Времена, когато тоталното доминира по закон и без закон, налагайки културата да се огъва под напора на безразсъдното, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН с цената на здраве и живот успя да превъзмогне перфидни изолационни прийоми, пронизали обществото по вертикала и хоризонтала. Дотолкова погълнат от порив на творчество и немара към себе си, че остави бедност, болест и несгоди да го поднесат, а окръжение и партокрация да го премажат. Прекалено скромен, по детски безпомощен труженик на новото българско музикално изкуство. Рядко напомнящ за себе си, чрез невъзвратимостта на някой спорадичен спомен на поколение, което поразено си отива. Обитаващ висините на орлите. Съществуващ и творящ в епоха, в която никой истински творец не успя да стане добър за партия и общество. Поради задължителната загриженост, постановена от всевъзможни комитет-наблюдатели за партийна искреност, държавна дискретност, международна политика, и нравствена импотентност. (Пък прави творчество тогива!) Постигнали да подменят всяка обичайна народна мъдрост, с интернационализирана подигравка. Подготвили настоящата псевдоглобализация на Балканите, под игото на която няма как да не рухнат остатъчните нации и свята духовност. Този икономисан, за българската национална култура, народностен композитор тепърва предстои да бъде изследван, изпълняван и представян.
Слънчево момче на Стара Варна, неуспяло да помръкне дори от набедена болест. Заминало си самоволно, че да не тежи на околни и близки. Негови колеги, с които някога е работил, днес важни пишки в местната културна администрация, понякога при/е/повтарят пророческите думи на Асен Стойчев Марков-Глогин. Произнесени не където трябва, (1960.!), но на безгрижно всеослушание:
“МОИТЕ СИМФОНИИ ОТКЛОНЯВАТ
ШЕСТИ АМЕРИКАНСКИ ФЛОТ
ОТ ЧЕРНО МОРЕ …”
Лесно е да си представим, колко много е било забавно. Как са се разбягали сегашните политически смешници, с претенции за пишман-борци за граждански права и свободи. Дори понастоящем онези, които някога са го познавали и използвали да изкарат някой лев от зла дума, потръпват при споменаване на неговото светло име.
Чрез своето изключително европеизирано творчество, но с характерна тракийска подплънка, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН бе доказал, че всякаквите приказки за “народно” изкуство и "издигане на таланти из глъбините на народа”, всъщност е само един принудителен политически процес. Нищо повече от игра на жмичка, че народът да трае - колко може - до където трябва.
Асен МАРКОВ-ГЛОГИН успя за кратко да се прочуе по света, мечтаейки за признание - каквото се полага. В определена степен успя и го стори. Заплащайки със себе си.
Подземните напъни на всякаквите варненски доинтелектуалци, спешно да бъде наименувана някоя глуха градска уличка на тяхно име, (В никакъв случай Post Mortem!), правят изследователят да се замисли. Разточителна, както никоя друга държава джобен формат, Майка България ражда и отглежда - за да пренебрегне, унищожи и загърби таланти, които почти всъде по света биха получили реална финансова подкрепа, широко гражданско признание, дълбоко уважение - още приживе най-светла почит. Независимо от личностни капризи и кусури, партия, религия, раса и вероизповедание. В зависимост от техния реален принос в трезорите на световната култура. Още преди Втората Световна Война пазарният механизъм за интелектуални продукти по света е дотам добре отработен, че рядко дава възможност да се прави изкуство мижи-да те лажем. Напълно забравен в своя роден град, все по- неизвестен в своята мила родна страна, изключителният варненски композитор Асен Стойчев Марков-Глогин, се споменава съвсем рядко. (Но, с какъв респект!) Което едва ли означава, че е завинаги забравен. Поне не от неговите виетнамски верни почитатели, през последните години от неговия несвестен творчески живот. В списъка “Сто Варненци” на всички времена, неговото име кой знае защо отсъства. В замяна на това са включени личности със съмнителни заслуги към Стара и Нова Варна. Личности - не успели да получат международно признание подобно на онова, на което някога се бе радвал през сълзи Асен МАРКОВ-ГЛОГИН. В замяна на това люти парапатриоти. Стане ли дума за парче от баницата.
Дори през сумрачното време на т.н. “Тоталитаризъм”, почитатели на неговото трагично изкуство успяваха да предумат ръководството на Радио Варна, от време на време, да излъчва записи от негови симфонични творби. (Бай Стойчо Марков, баща на композитора, с това преживяваше своята несравнима мъка!) Днес това го няма. Както изобщо няма онези забележителни радиорубрики, обхващащи традиционно интензивния, магьосно подземен, културен живот на този вълшебен за мнозина град.
Да сте чули да е излъчван наскоро по Радио Варна разказ на местен писател? Да не споменаваме другите "свободни" е-медии...
Да са прозвучавали стихове от местен поет?
Да е зазвучавала класическа музика от местен автор?
Лесно се представя просо за пшеница. Трудно се отсява плевел от зърно. В културната политика на този изумруден град, ако такава съществува като мечта, помисъл и ангажирана стратегия, сметката е от ясна: Не ваш’те деца – наш’те! Това прави чистата класика да остане приоритет на чуждестранни радиостанции. Решили да отворят очите на българската публика за света, докато притварят хоризонта за достъп на Родното. Доколко (В проценти!) безбройните национални медии са нашенски? Това, едва ли проучва от някой. Златният фонд на Радио Варна, където би следвало да се съхраняват записи на творбите, на подобни крупни за духовните мащаби на този край творци и изпълнители, е под въпрос. Доколко все още съществува? Доколко е достъпен? Доколко верни са слуховете за безпощадно отношение към този златен за град Варна, България и Света фонд по време на преместването на Радио Варна от класицистична сграда – паметник на Културата в незабележимо творение на забързан съвременен архитект, но в замяна на това почти новоизмазана? Рядко някой от съвременните концертиращи артисти се сеща да включи творби на Асен МАРКОВ в своя репертоар. Независимо, че са безспорно таланливи по замисъл, и достатъчно талантливо оркестрирани. Въпреки, че за тяхната съвременна концертираща дейност, държавата все още наричана България, продължава да плаща.
Асен Стойчев МАРКОВ, (Псевдоним Глогин!), компонист с изключителен творчески заряд, възпя град Варна и неговите вечно лутащи се хора, заедно със социалните процеси на своето време, по каноните на съвременния европейски посткласицизъм, под насмешките на своите ревниви учители. Които така и не разбраха, защо неговата душа на дете не можеше да се откъсне от темата за т.н. “Съпротива”. Той я бе преживял. Асен пожела и успя, и изпревари своето време. Без да лакира. Без да имитира. Без да имплантира. Без да джазира. Без да се пазари за хонорари. Като открива. Едва ли съществува друг композитор в съвременната нова българска музикална култура, (Подир Панчо Владигеров!), който да е така едновременно европейски. Той не бе чел "Декларацията Шуман" (09.05.1950.!), но бе попивал Бах, Бетховен и Карл Орф. Дотолкова бе органически подтекстово народностен. Игнориране на личността, дейността, творчеството и стремежите на творците приживе, пълната дезинтересованост към техния хал и амбиции, е онзи удивително пораженски Балкански Фатум, който превръща нашето кръстовище на ветровете в отправна точка за толкоз много световна недостойност. Позивните за приобщаване на Българската Нация към една или друга култури, са колкото смехотворни и наивни, дваж повече саботажни. В крайна сметка Творците откриват, че щат–нещат, политиката ги ползва безпощадно. Жалко, ако не се подават на управление. Бюрокрацията е на своя пост. Още по-жалко, ако са вироглави. Полицията умее и – бди.
Асен МАРКОВ бе човек неспособен да наскърби някого, дори когато обстоятелствата го налагат. Навярно неговият залез започна с неговата сватба. Преминала чисто по селски в старият плочест двор на ул. “Атанас Геортиев” № 46, където гостите са толкова много, че за пренебрегнатите пророчици не остава място. И, сметките започват. За да го преследват до гроб. Сметки, които творците позволяват други да вършат вместо тях. Години по-късно името му е дотам сполучливо осквернено, че днес, четвърт век и повече подир трагичната му гибел, неговите най-близки потръпват при отваряне на този горчив спомен. Продължаващ да предизвиква въпроси без отговор, заедно с предполагаема опасност от нови проблеми. Макар времената да са привидно различни. Тези измиращи един по един негови родственици и приятели умело прикриват, доколко много се гордеят със своя свиден родственик. Как да се гордее с Асен Марков-Глогин град Варна, като ни веднъж не е отбелязала гражданско отношение към неговата памет? Все още остава неизяснен и поради това непонятен конфликтът на композитора с властващите музикални експерти, (Съветници на този-онзи!), привидни партай-генозе, ужасени от факта, че докато звучат завършено по европейски, творбите на Асен, все пак носят доказано народностен. (Как така Прокофиев, да пръкне в Стара Варна - не, не и не!) Композиторът набира зрялост именно по време, когато сляпата ура-партийност в науката, изкуството и културата забележимо започва да се самоликвидира.
Очевидно ред варненски творци подлежат на вторично преоткриване. Когато това бъде осъзнато и преодоляно, едва тогава Варна Град би могла да претендира за Европейска Столица на Култ-урата. Подир подражателската вълна на космогонното, няма как да не настъпи връщане към национал-исконното. Някога дотам дълбоко осъзнато, че провеждано опасно-императивно. Дали предстои да бъде осъзнато, за да бъде реализирано граждански? През последните години от своят кратък живот Асен МАРКОВ-ГЛОГИН трябва да го е осъзнавал все по-добре. Без да има воля и търпение да го дочака. Дали е предугаждал, че отново би бил разочарован? Искрено уверен в своя артистичен гений. Безпомощен за широка гражданска изява. (Някой някъде е възпретил!) Простофилско озаптяване, на не един и двама от безспорния интелектуален потенциал на Балканите. Чрез замразяване на креативност и развитие. Чрез шантажиране от всякакъв род и порядък. Чрез поразяване на онази света клетка дадена от Господ-Бог, предназначена да продължава род от рода. Днес, Асен би имал възможност да пътува по света. (Ако пресметливците от някоя чуждестранна "фондация" биха отпуснали средства!) Би могъл да издаде на компакт-диск своите чудесни произведения. (Ако някоя мутра реши, че би могла да мултиплицира чуждото вдъхновение до кондензни мангизи вложени в опицвет-производство!) Или, щеше да рови кофите за смет, както нашето умишлено погубено поколение нелицензирано върши. Не напразно се твърди, че прогресът флуктуира на границата между целомъдрие и разврат. Но къде флуктуира националното съзнание? Филтърът на олигархиите, (Независимо от политическия цвят!), е безмилостно-унищожителен към хората на идеала, правото и изкуството. (Ако се подложат да им служат, без да се запитат дали ще успеят да се съхранят!) В това отношение проблемът с адаптацията към променливите социално-политически обстоятелства, които независимо от еднопартизираната шапка на управление и самоуправство прерастваха и се развиваха, се оказа смъртоносното оръжие, което Асен МАРКОВ-ГЛОГИН без да подозира – или може би отчаяно и умишлено - насочи към самият себе си. О, едва ли само той.
По онова далечно, възторжено и непонятно за днешните съвременници, духовно напомпано време, когато дори изкуството бе съграждано върху бригаден принцип, а балетисти и балерини като нищо ходеха по бригади в завод "Янко Костов",
ДМУ "ДОБРИ ХРИСТОВ",се помещава едновременно в три сгради, една от които е бившето частно гръцко девическо училище "Сулини". Полурухнала сграда на мястото на хотел “Черно Море”, със зидове от някогашна крепост, с мазета пълни с луднали паткани, пробяващи между краката на курсистите точно по време на върховни изпитни солфежи. Забележителната музикална педагожка Христина СТОЯНОВА, първи директор на училището, лично отсява таланти. Приемният изпит е в нейната канцелария на втория етаж на сегашната “Булбанк” - Варна. Забележителна цигуларка от разтурения царски филхармоничен оркестър, г-жа СТОЯНОВА притежава набито око, широко сърце и добра душа. Достатъчно е да види младока, за да прецени дали го бива за попрището на артиста. (Напливът през онези години е - в посока технически училища. Ще се строи социализъм. Какво ще излезе, не подозира никой.) Пред нея Асенчо, така го наричат всички заради неговият весел безобиден темперамент, се представя с изпълнения на класически пиеси върху акордеонче от 40 баса. Не е известно кой е бил неговият пръв учител по музика в град Бяла. Трябва да е бил свестен специалист. (Изселената столична интелигенция е изпълнила градове, села и паланки, без да престане да се занимава с разпространение на знания!) Семейството на Асен се е преселило с цялата своя рода от три многобройни семейства в град Варна. Ходенето на пиано под наем се оказва скъпо и непрактично. Тогава се купува пиано. Христина СТОЯНОВА е категорична, че е срещнала бъдещ композитор. Пианото с мъка изкачва дървените стълби до втория етаж на бившия Дом Попови. Един забързан акордьор го акордира. Звуците от това пиано започват да приспиват и да будят многобройните следвоенни обитатели на плочестия сенчест двор. В ранна утрин тук би могло да се долови ревът на бурното море... Пианото на Асен се прочува. (Асенчо композира!) В тази общо взето музикална махала във всяка втора къща свири цигулка или пиано. Знаменитият варненски лютиер Бай Коста Шишков, един от основателите на Варненското Филхармонично Дружество, е учител по цигулка на мнозина. Тук Асен МАРКОВ изкарва своите сладки ученически години, без да пести през лятото от морето. Бедняшкият обичай да се ходи колективно на плаж по плувки, защото входът на Централните Морски е платен, е основно махленско занимание за през лято. Скоковете от Централния мост са проблем на момчешка смелост и забавление. Заедно със заглеждането по момичета. Подир голямото наводнение през 1952, около мостът възникват плитчини. Никой не предупреждава гражданството за това. При един криво пресметнат скок, Асен МАРКОВ си удря тежко главата в донесен от наводнението бетонен къс. Слънцето не е най-доброто лекарство, но той изтърпява и подир обед на плажа. Мнозина твърдят, че заедно с изключително интензивната творческа дейност, това е причина за по-късно изявили се персонални промени. (Все още да съществуват живи свидетели!) Атмосферата в град Варна и днес е отчайващо подтискаща, що се отнася за творци които трудно се купуват, и въобще не се продават. Завършил дванадесетия клас на ДМУ-Варна, Асен заминава да следва композиция в Музикалната Консерватория в столицата. Родителите му са прекалено обикновени хора, но годините са благопритяни. Професор Панчо Владигеров, човек с европейски дух и възпитание, не пропуска да привлече Асен МАРКОВ, като негов верен студент и съратник:
"ТОВА Е ЧОВЕК С БЛИКАЩА ТВОРЧЕСКА ИНТУИЦИЯ."
Тази честна бележка на един изключителен музикален авторитет, ще да е ощипала някого под пъпа. И гоненията почват. Всичко в Майка България по онова време е сведено до минимум. Радиостанциите. Вестниците. Все още няма телевизия, но е на път. Има броени на пръсти оперни и симфонични оркестри. Където за творци на частна практика достъпът е ограничен. Липсата на свободно духовно пространство, на нормална медийна околна среда, като динамична система за изграждане и поддържане на реална критерийна оценка, стесняват степените на творческа свобода. Пренасочвайки всеки изблик на духа - към рутинна ежедневна борба за къшей типов хляб. Освен това за да си творец - и преди, и сега, задължително трябва да си член на творчески съюз. А там отдавна не приемат по заслуги. Без да е приет за член на Съюза на Българските Композитори, където членството и днес е по-тежко от алергия, Асен МАРКОВ бива назначен за секретар на СБК-клон Варна. За мнозина това би било удачен връх и подходящ предел за провинциален куйтулък. Асен обаче е отегчен. За твореца затъкнат в трета глуха, една длъжност не означава нищо. И, не би могъл да поеме подобен тежък професионален риск :
"БОБИ, НЕ СЪМ ЗА БЮРОКРАТ - АЗ СЪМ ТВОРЕЦ!"
Твърдение пронизващо неговата дейност и като музикален редактор в Радио Варна, и като чиновник в Бюро “Естрада”, и като безработен помощник-диригент (!?!) на хор пенсионери. Няма как да не се подозира насмешка свише над усилията на композитора да увековечи една противоречива епоха, чрез арии на опери.
Още в последните класове на музикалната гимназия, Асен МАРКОВ е доказал безспорен афинитет към композиторско и диригентско майсторство. Неговата първа опера "Фуенте Овехуна" по Лопе Де Вега, е написана чрез среднощни бдения когато е едва осемнадесетгодишен. Легенда гласи, че прехвърлена нелегално през Югославия в La Scalla di Millano, тя бива изпълнена експериментално и излъчена по Радио Рай-Италиано. Студената война е в разгара си. Какъв е приносът в тази насока на покойния музикант и лютиер Бай Коста ШИШКОВ, не е известно. Очевидно от тук, от старата махала "Млекоцентрала", където следвоенна беднотия пресича път с остатъчен варненски аристократизъм, тръгват драматичните злочестия на крехкия творец. Симфониите и оперите на Асен МАРКОВ притежават характерна черта. По подобие на Рихард ВАГНЕР и Карл ОРФ, те изискват огромни симфонични състави. Сложно структурирани, епизодично изпълнявани, за изоставения от всички и осамотял (1977.!) творец, те не престават да
"ЗВУЧАТ НА ИЗТОК И ЗАПАД,
В КОСМОСА И НА ДРУГИ ПЛАНЕТИ".
Мечта характерна за вивидиума на този жизнен, но подтиснат поради безкрайни курортни мании за келепир от пришелци крайбрежен град. Бдящите пуристи от Съюза на Българските Композитори не желаят (Или им е забранено!) да признаят, че е налице явление в развитието на съвременната нова българска музикална култура. Дори непоносимо талантлив, всеки пролетарски син (По онова време официализирана норма и морал!), е нищо повече от зле гримиран плебс. Предназначен да остане завинаги Другарят Господин Никой. Заедно със своето изкуство и майсторлък, в кьошето на тучната трапеза на властимеющите. Където закуските са само на пръв поглед безплатни.
Седемдесетте години са особено пълноценни за Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, осъзнал докрай що е апостолизъм в градежа на т.н. нова българска симфонична музика. Перфектен пианист, лично съпровожда свои песенни цикли в изпълнение на Райна Стоянова и Йорданка Тенчева. Виктор Чучков и квартет "Вярка Начева" успяват да разкрият много от онова, което тежи на душата на поета-композитор. (ДНФ-Варна-1972.!) Налице е симфоник пълнещ салони. При други, това рядко се получава. Ами, ако разбогатее? Тези упорити музикални изяви правят настойчиво и властно, омерзително и непочтено, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН да бъде деликатно отстранен от всеки български подиум. Обруган и отхвърлен, изоставен от своите близки, предпочели да забягнат зад девет земи в десета за слава , композиторът вече се лекува. Но, как става това след като си обезмангизен напълно? Кратката бележка на втора страница на в-к "Отечествен Фронт" от краят на шестдесеттях години, че неговата Втора Симфония е изпълнена пред огромно стечение на публика от Източна и Западна Германия в Лайпциг, (Гевандхауз Оркестър с диригент Курт Мазур!) е така дребно набрана, че остава почти незабележима. Асен МАРКОВ е спечелил първа награда на международния композиторски конкурс в Лайпциг, ГДР. Както изглежда, без официално разрешение от българските власти. Той харесва да преодолява прегради за сметка на здраве и сили. Това участие на един изтъкнат вече талант, толкова близо до ГФР, не е ли подозрително? Нима износът на национален интелектуален продукт не се простира само до Берлинската Стена,!?! (Подир съгласуване!) След концерта на Дрезденската Филхармония с диригент Курт МАЗУР, на който се представя симфоничното творчество на Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, предстои банкет. От банкета Асен си тръгва дълбоко наскърбен и разстроен. Утановил, че всичко се заплаща. Цената този път не е по неговите сили. Той ... изчезва. Щом шумотевицата заглъхва, близките му се разтичват. Тръгват да го търсят. И, като не го откриват обявяват, че е духнал на запад. Може би, за да им стане още по-леко. Може би поради професионална ревност. Навярно поради балканическа завист. Всъщност донейде опариченият композитор е хванал влака за Ленинград, където също е добре известен. ("Имах достатъчно пари, та останах в Ленинград да се наслушам на симфонична музика. Там хората разбират от това."-1977.!) Върнат принудително във Варна, Асен установява, че брилянтната игра за варненски световен симфоничен принос го е довършила безпощадно. Болнав, изхабен и беден, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, композитор от световен ранг и национална значимост, е окончателно сломен. Една болнава сянка се явява тук и там, най-вече в кафене "Одесос" или "Варна", за да развива теории за "нова българска музика" пред случайни събеседници ухаещи на смърт, но и пред дами които едва ли са успели да го забравят. За всички тях, той наивно е творил цял един живот, на практика срещу жълти стотинки. Ако Асен МАРКОВ-ГЛОГИН би допуснал да се впише в пейзажа на златния провинциален бюрократизъм, ако би издържал на предстоящите години на подритване насам-натам, би могло да бъде признат за регионален новатор, че да бъде пенсиониран за стотинки. Безскрупулната завистническа околна среда толерирана от общество, решило с къшей чер хляб, винтовки (Сега спринцовки!) и шепа слънчогледово семе за закуска да покори човечество и свят, е разсипала юнашко здраве, младо семейство и мъжки нерви. Асен среща една случайна жена, а на следващия ден сам (!?!) се предава в ръце Богу.
Асен МАРКОВ-ГЛОГИН тежи върху съвестта на значителен брой присадени "кореняци" варненци. Макар да не се изучава във висшия курс на Българската Консерватория, обхващащ всите български композитори, неговото творчество е съществен и неразделен силно подценен етап от нестандартното развитие на “тоталитарната” музикална мисъл в България. Осъзнато, доказано и поддържано от ред компетентни музикални специалисти. Които навремето все пак не пожелаха да издигнат глас в защита на творческите концепции на Твореца. Все още неознаменуван с прословутата, винаги закъсняваща, световно неизвестна, но странно желана награда "Варна". Да не говорим за глуха уличка с неговото предостойно име. Дали "Музея за нова и най-нова история на град Варна", вече е направил необходимото за да опази кадърно неговото жилище, пособия, роял, писмен и звуков архив, доколкото не са разпиляни? На магнетофонна лента Асен бе записал дори репетициите на дрезденския оркестър с Курт Мазур. Репликите на един така прочут диригент върху варненско творение няма как да не са от значение за световната култура. Като нямаме Бетховен и Лист, що да нямаме Берберян-ДАТЕВ и Асен МАРКОВ-ГЛОГИН? Сондажите за създаване на клавирен конкурс в неговото родно място преди пет години оставиха местните кметове с повдигнати в почуда рамене. Дори не бяха чували неговото светло име. Това не попречи да бъде прокаран някакъв друг конкурс, за който така и не се чува нищо повече. Професор Влади Анастасов, дирижирал някога симфоничната поема "Жените от нашия двор" с Варненския симфоничен оркестър в претъпканата зала на "Еврейски Дом"-Варна, (1961.!), споделя за "буквално лошото отношение на Съюза на Българските Композитори към Асен МАРКОВ" (В-к КИЛ-бр.3,1993), спестявайки по-прецизно дефинирано определение. Съюз, забавно пребоядисан в неправителствена организация (Achtung! Achtung! Achtung!), който постановяваше, постановява и сега, каква поръчка срещу каква сума на кой столичанин да се предостави, за сметка на редовия корнишонен варненски електорат.
Не стана ясно кога, как и защо Асен МАРКОВ, композитор от световна класа и европейски мащаб, реши и отплува завинаги в страната на Орфей. Огорчен до смърт от разврата на властващи търгаши, в името на химерен интересчийски интернационал. Болест, която мори човечеството във всеки злачен апендикс на света. Дали поради нелечима болест (Колко лесно е подобно обяснение!)? Дали поради любовен порив злокобно закъснял? Варненските таланти харесват да зачезват в самота. И обясненията напълно са излишни.
Ако става дума за регионална социална патология, а за това става мисъл и дума все по-често, тя би трябвало да се разглежда като всеобщо заболяване на нашето умишлено дезинтегрирано, високообразовано а нискокултурно, високопарно а невъзпитано, транснационално но съвсем не космополитно, все по-брутално посттоталитарно общество. Готово да забрави, премълчи, унижи и срине самоизградили се таланти. За да възвеличае крайпътни мацки в дълбокодеколтирано лукаво бяло за пореден конкурс-боза, че да падне някой-друг лев за харчлък. Общество, чийто тъничък каймак все повече тежи и нагарча.The End
15.10.2009 18:46 -
OF THE MA-TA-RA THE GUARD MOST CHERISHED, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
© 2008 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYНА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ СЪКРОВЕН
от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
В ЗНОЙНАТА ИСТОРИЯ на ниските варненски литературни страсти, името на покойния Тодор РИЗНИКОВ (1932-1992!) отваря слабоизвестна, забележително интригуваща духовна страница. Чужд на вечните литературни ежби на дребно; кой доколко е поет – кой съвсем не е поет, кой до къде е писател – от кога журналист, къде се поставя запетайка или запетайка придружена с тире, (Съдбовен грях за задочници!); Тодор РИЗНИКОВ успя отрано да се уедини в своя собствена си вътрешна интелектуална ниша, на самопожертвувателно пътешественическо самозамонашване. За да се открои. И разграничи.
ЧЕРПЕЙКИ ОТ ПОГРЕБАНОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА НА БЪЛГАРИЯ, Тодор РИЗНИКОВ изненадващо се появява по научни, и не чак толкова научни, форуми. Където хвърля дискусионна ръкавица, по проблемите на Прото-България. Рядко приемана за словесен двубой. (Мнозина бързат да си вземат писмени бележки!) Времената са орисано преходни. Дискусиите - регламентирани. Всъщност нежелателни. (Не се знае - от коя трънка какъв заяк би пръкнал. Ето защо – млък!) Прескрипциите в науката идват от високо, та вихърът на компетентната безкомпетентност е шеметен. (Понастоящем дваж!) Чужд на вечните гонения по стълбата нагоре - която винаги води надолу, Тодор РИЗНИКОВ си позволява така да удря словесна к?па у з?ми, че да събере ?чи на докладчици, слушатели, и партай-наблюдатели. Неговите оригинални, неправоверни прозрения и хипотези; за произхода и вярванията на Прабългарите; са в отчайващ разрез с официализираната историческа наука. Превърната чрез догми в козметичка световна. Практиката на персонална творческа изява по Българската Земя Хубава е доказала и доказва, как подобни личности рядко успяват да получат обществен отклик и признание. Освен всред аркадаш-запалянковци. Частните сказки не са забранени, но са подменени с пропаганден лекторски апарат. Структуриран основно от съпруги на партай-босове. Устати женуря, нападнали трибуните на Великото Народно Събрание - в по-късно време.
Задънили зовът за Братство, Равенство и Свобода, навреме. (Дори в настоящите дни на духовен мързел и политическо непостоянство, сказки изнасят единствено премиери и министри в присъствие на глобално забавляващи се топ-западняци. Учените – за какво! Туй да не ти е Асен Златаровото време!) Нови идеи биват допускани единствено, като аспект на хиперцентрализирана партийна дружбаш цедилка. Така че, докато се върши нещо – нищо да не се свърши. Резултат на тежки умувания от принудително олисяли белокоси лаици. Около мащабни маси под червено сукно. Следвайки безскрупулни “революционни” рецепти. Пропаганда, която отдавна не е комунистическа, ни болшевишка, ами откровено национализползваческа. Всеки публичен доклад, всеки научен труд, безусловно започва и завършва със задължително обезсмъртяване на партийни вождове. По недоглеждане класифицирани като “световни философи”. Университетските катедри пъшкат под надведомствен контрол. (Тъй оцеляват и понастоящем!) Титли и благини биват присъждани, чрез целево политизирани дипломи. Служебно натикани в ръцете на комсомолски селяндур-аферисти. За които кафеджийски подшушнатите имена на Алберт Айнщайн, Джон Атанасов и Папа Хемингуей, (Пръв път ги чуят!), са повод да паднат от изненада от задната стъпенка на някой столичен боклуджийски камион. Където хитричко отбиват работарски стаж за получаване на столично жителство, (Ха бакалъм, апапи!), водещо към университетски катедри, че да пипнат задгранични командировки пременени в тужурки. Мнозина, попаднали в мисловна безисходица, овреме зарязват неблагодарното научно поприще. Неколцина под успешен брак, дриблират в прикрит монархизъм зад граница. (Пар?та върти фукарата!) Докато пипнат зелена карта. Онези, гдето са преуспели (Не от наука - от спекула с антики!), се завръщат, готови да рушнат БАН и ВАК из корен.
САМОТНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ остават изолирани. И, още по-лошо – на самоиздръжка. Предполага се, че така е всъде по този лъжовен свят. (Ама не е!) Преживяйки с просяшки заплатки. (Никъде го няма!) Рядко успяват да се радват на високи научни титли, без добро от съответните окръжни комитети. Където критериалността е - собствено казано – на махленско равнище. (Такава е и понастоящем!) Съществени са родствени връзки от днес обезлюдените завинаги села. Някога, по каприз на Тато прераснали в градове-държави, от където всеки гледа да избяга в столицата. Престрашат ли се да драснат зад граница, попаданали в свой си изследователски ареал, понякога успяват да се докажат. За да свършат изхвърлени през прозорците на някоя провинциална библиотека. (Сам си го направи!) Останат ли на място, устискват пенсия за старост. А ако това – Не дай Бог! – стане, в ранна утрин възпитано навестяват кофите за смет. Все още в ролята на вечни младши научни сътрудници. (Да се трудим неуморно другари!) Отначало с погнуса и нежелание. После свикват. Казионната наука предоставя поле за личностна изява единствено, на бюрократично институционализирани оръженосци. Предъвкващи мухлясали марксиско-ленински постулати, подир връщане от творчески командировки на Запад. (Валутна книжка – за марксисти!) Чиято научна стратегия, тактика и практика се изразява, в издирване възможности за отнемане на запрялите в недоумение ветрени мелници, от някой хубаво забаламосан Дон Кихот. И предоставянето им, в разположение на Политбюро от свое име. (Димитровски Награди!) Че, да бъдат изнесени квалитетно на запад. (Подарени от наивитет - продадени на евтиния!) Останалото е каканижене на неясни лекции, пред още по-неясни слушатели. Докато стане възможно разкриване на частни университети. Където всичко е до болка ясно – имаш ли пари учиш – подир това безработен. Световнопризнати учени с доказан научно-приложен принос, са превърнати в одържавени чиновници, наплашени от безмилостни заводски организатори на производство. Управлението на науката е умишлено е многостъпално, следователно побъркващо. Редовият научен изследовател е въдворен на най-ниско управленско стъпало, с мижава държавна
заплатка, че евтината наука при СоциализЪма е благодат за обилно оножданата наука на КЪпитализЪма. Обезпечен с бакалски тефтер и молив, (За своя сметка!), и някоя жалка надлежно регистрирана “Continental”, от шрифтът която службите част по час вземат отпечатъци – да не стане нещо с държавността. Жалък придатък за квалифицирано решаване на ежедневни заводски проблеми, които рядко биват реална наука. Креативни личности подобни на Тодор РИЗНИКОВ, подир десетилетия лишения, преодолявайки какви ли не хитроумни пречки, все пак успяват да оставят диря в лоното на науката и изкуствата. Светъл лъч новопробудно, пронизал дълбоко клеясал политически сумрак, кооптиран от професионализирани лаици (Дворцово надменни!). Следващи измишльотски революционни идеологеми. Съгласно които би следвало световното човечество да прокопса, докато не престава да затъва. Падаща звезда, пресякла нечии научно-финансови интереси и поради това - под възбрана. Скитащ интелектуален парий имитиращ провинциален глупак, че на столичната публична трапеза туй върви най-густо. Успял да кръстоса пеш кратката Земя Българска. Преровил и записал полузабравени сказания. (Кой ги усвои!?!) Превъплътил се, в краят на своят не така дълъг живот, в театрализиран първобитен жрец в пещерите под Мадара. Дано някакси опази онова, което никой не го еня дали ще се опази, (MA-THA-RA!), Тодор РИЗНИКОВ успява да преоткрие възпретени за изследване остатъци от древни духовни средища. Към които световната историческа мисъл едва сега получава свободен достъп. (Електронната екипировка – Баста!)
“Триъгълникът Варна-Мадара - Град Орфей в местността “Орфенското” тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.”
ТОДОР РИЗНИКОВ остава завладян завинаги от загадъчната Веда Словена. Прибързано обявена от казионната наука, (И Царска - и Отечественофронтовска!), за мистификация. Нейното вторично откривателство е съмнително, а нейното изследване не е санкционирано. Значително по-късно, Веда Словена ще стане обект на дългогодишна дейност на академичен екип оглавен от мастит учен. Този остатъчен сборник национална кодирана история чрез народни песнопения; разшифровани, тълкувани и преосмислени и от Тодор РИЗНИКОВ; крие Истинската Истина за мигрирането на прабългарската нация из дебрите на Афганистан и Бангладеш, през Балканите по Европа и света. (През шестдесеттях години на миналия век, при разкопки във Великобритания, изненадващо е открита стела с Мадарски Конник!) Разбран, защитен и възнаграден от високопоставена дама с монокъл и кок, Тодор РИЗНИКОВ е един от малцината частни изследователи, каквито тоталитарното общество недолюбва и наказва, но търпи и допуска до къшей горчив хляб от денонощен магазин. Един от множеството труженици, чиито частни постижения държавата предпочиташе и предпочита да игнорира. Вместо да стимулира, разгъва и приобщава. Нехабилитиран писач по проблеми, които изпреварващо жилят върховете на пирамидата на наведената в поклони насам-натам национална историоведческа мисъл. За да напомнят, че по Земята Българска креят огнища безсмъртни и магични, огнища духовни, сакрални и транцедентални, под вековна възбрана. Приживе майсторски потулван. Постмортем задължително забравен. Никой от трите варненски писателски съюза, (Такива ли са те!?!), не се е сетил да се заинтересува къде именно е гробът на този насмешлив първооткривател на възпретената за изследване подвижна история на племена и народи, населявали някога – и всякога - нашенските злачни земи балкански. Литературстващ дисидент, временно устроен на мижава уредническа длъжност в днес останалия без покрив и покров “Музей на Българската Литература” в столицата. Рядко допускан до международни трибуни, откъдето управляющите и преди и сега, харесват единствено елей в ушите и тежък хонорар в джоб, Тодор РИЗНИКОВ не престава да кръстосва страната до самата своя бедна кончина там, под дълбокото небе на Ведическа Мадара. (МАДЪР-РА; МАТ–ДАР–РА; МАТА-РА – Майка дарила на света Слънцето!” Тълкуване: Мат – Майка; Дар-Дарила; Ра-Радост-Слънце!).
Където дири неуловими за останалия свят релации между Минало, Настояще и Бъдеще. За да пророкува. Дали единствено за себе си? Какво именно? Като грамотен изследовател, е изключено Тодор РИЗНИКОВ да не е записвал своите мадарски прорицания. Къде са те? Ако не знаем от къде идваме, как ще установим накъде ни водят безбройните полуграмотни сръдливи духовни водачи, за които всяко древно светилище е нищо повече освен стока за политическо послужване и поевропейчен селски туризъм? Историческата безграмотност и забрава целево ползва чуждестранни политически апетити за безгранична власт. О, да! Тодор Ризников имаше видения, при това – не какви да е:
- “Мадара е на път да се окаже един от най-древните центрове на средиземноморска цивилизация по тези земи.”
- ... под необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат каменният трон на Орфей, а образът на самия божествен певец да потърси в лицето на вековечният конник. (“Каспичан днес”- Ocean Press-Varna, 1993!)
- … дойде време всеки разумен човек … да влезе в собствената си пещера. … и там да потърси силата, увереността си …”
- “ ... истината е вътре в нас, тя е генетично заложена там.”
- “Колкото фантастично да звучи, Конникът не е единственото и съкровено скално творение.”
В КРАЯТ НА АПРИЛ 1993. из страната се разчува, че полугол чудак обитава пещерите под Мадара. Това е преоткривателя на полузабравената, по партийному игнорирана “Веда Словена”. Писателят-експериментатор Тодор РИЗНИКОВ. Възседнал каменен трон. Полуоблечен в нещавени овчи кожи. На глава с огромна корона с рога от коч. В ръката жезъл. На кръст препасал нож. Гордо раздрусал под кожена пола остаряло тяло, в халтави избелели плажни плувки. Разочарован от политическите сметки в столицата. Омъдрял окончателно. На ляво рамо преметнал кожена торба със сирене, пиперница и самун хляб. Отпиващ отцедена в кафена чаша пещерна вода, Тодор царства под усойната сянка на високите скали на Мадара. На недостъпна висота е отворил таен бивак ограден с плет. В него не допуска никой. Там крие последното съкровище което притежава, същата шумна пишеща машина, която влачи със себе си надлъж и шир през страната. Недалеч гайдата на Бай Иван от Кюлевча зове и оплаква. Тодор пророкува ли, пророкува. Наивни доброжелатели предполагат, че очаква извънземни. (Мястото бива за това!) Други, че с Тодор се е случило най-лошото. (Пръщи от здраве!) Трети, че се е превърнал в комедиант. (С каква цел!?!) Един самотен изследовател за пръв път свободно, без програма и началство, на своя сметка и отговорност, провежда частни антроположки изследвания. Прииждат туристи. В недалечното кметство Каспичан, отговорните за “културата” в радиус едва десет километра, се цупят. Не са свикнали на подобен ихтибар извън стените на пльоснатото от железобетон подобно на крепост учреждение. Ако се е поселил тук за да търси имане - няма да я бъде. Околността кипи от професионални иманяри. Всичко отдавна е преровено, и все пак - от време на време - се открива по нещо. Тази земя е давала и дава. За да бъде препратено зад граница. Откривател на родопродопското “Орфенско” край село ?сина, (Разчуло се е!). Тодор е подозрително компетентен конкурент, зад който стои управата на Историческия музей в Шумен.
Позволява си да държи патриотични проповеди. Науката, като доказан път към Истинската Истина е докрай опасна. Тодор РИЗНИКОВ си позволява да тръгне от последните полузабравени древноселски вярвания, тълкувайки реалистично и достоверно, можеби окончателно и завинаги, (Но къде неговият е ръкопис?), опазените писмена на “Веда Словена”. (Неговият принос за обнародване на изключително рядкото фототипно издание е безспорен!) В чиито текстове, Тодор не престава да търси и открива корените на античната миграция на прабългарското племе. (Проблем, по който родната наука – в зависимост от политичесия вятър – не престава да се тутка!) За да установи хипотетично не само произхода, но и посоката на неговото древно придвижване от Тибет и Памир към западните брегове на Темарин.
„Ако да имаме една кола, Бого, и ако тръгнем от тук по следите на Прабългарите, Бого, пълно е със псакрални знаци, ще стигнем право в Тибет!“
КОГА И КАК ПОЧИНА ТОДОР РИЗНИКОВ, не стана ясно овреме. Казват, било по Тодоров ден. (Така си отиват светците!) Намерили го под скалите на Ма-Та-Ра. Изстинал. Година преди това, пак по Тодоров Ден, той бе прекосил централния площад на Стара Варна върху гърба на магаре. Може би за да напомни, че магарешкото начало е характерно за „управление“ на науката, изкуството и културата в този древен, обичан и мразен, незабравим пристанищен град. Под скалите на Мадара, или МА – ТА – РА, “Майката” (THE MOTHER!) както твърдеше Тодор, е пусто. В Община Каспичан е спокойно. Няма кой да тревожи обществеността с философии, че скалите са магьосани от Господ-Бог. Иманярите са мирясали. Няма с кого да се задяват - няма кой да ги презира. Книжките за град Каспичан с брилянтното есе на Тодор върху Мадара на два езика, мухлясват в шкафовете на общината. Възхищението на НВ Цар Симеон Втори от тази малка спретната книга е пренебрегнато от общинските власти. (Бог на небето – Царят в Мадрид - какви са тези възхищения!) Поръчалият книжката общински секретар бива отстранен. Село Мадара бива амалгамирано от община Шумен, а това означава нова съдба за Мадарския Конник. Дали по-свястна? Конникът остава сам, заедно с още една тайна. Тайната за загадъчната смърт на неговият таен самодеен изследовател. Остава малко време, преди ветровете, бурите и халите на националният историографски нихилиизъм, да го изядат докрай. С механическата прилежност на нашето модерно, ала толкоз обезумяло настояще. (Днешните дъждове, ветрове и бури са киселинни, радиоактивни, метални, и трансконтинентални!) Както нескопосното нашенско време изяде изследователят-мечтател Тодор РИЗНИКОВ. И няма никой като Тодор, да се възправи срещу всички нас, тълкувайки “Веда Словена” по човешки. Сочейки път през душите на живите - към Вечността на Мъртвите. Пътят на глобализма, по който принудително сме тръгнали, рядко води точно там, където сме най-необходими. Особено, ако се опитваме да изпреварим Времето. Нещо, над което Тодор РИЗНИКОВ не преставаше да се надсмива. Дали не му бе все едно?The End
15.10.2009 18:40 -
COTTA 850 - 1944.!, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
КОТА 850
© 2008 – Bogomil K. AVRAMOV-HEMY
КОТА 850
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ
В НЕПОСРЕДСТВЕНОТО НАЧАЛО на Първата фаза на т.н. “Българска” Отечествена Война, (1944-1945!), един идеалист венчан от дете с теоретичния марксизъм, (Днес бихме казали “дисидент”!), пада на бойното поле с тайнствената смърт на пореден Дебелянов. Майка България загубва още един свиден син. До средата на шестдесеттях години на миналия век, никой не се сеща за осмъртения интелектуалец. Убитият мърцина, е дипломираният философ, самоукият социограф и лицензиран правист, социален литератор и шегобиец-памфлетист Иван Минков ХАДЖИЙСКИ. (Между 1937/1944., четири книги, 24 студии, безброй публикации!) Самороден мислител, спорен учен и непризнат писател, упорито отстоявал жизнен опит и научно познание, във време на най-строга полицейска цензура, надзор над печата и неприкрит социален терор. Разкъсван; между фаталните противоречия на просветения обезпарламентарен монархизъм, (Суспендиране на конституцията – 19.05.1934.!), и задъхващият се безпардонен болшевизъм; самодейният учен ще успее да утвърди основите на съвременната непривнесена практическа българска социография. Дълбоко марксисткия научен подход дотолкова ще разтревожи вечният политически мърморко, бъдещ народен академик (Незабавно-1945.!) професор Тодор Павлов (1890-Щип/1977-София!), че тъй както е в заточение в Гонда Вода, ще започне да издирва кусури в публикациите на социолога. Разтревожил всички апетити, за ленинско академично бъдеще и народна демокрация по грузински, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, ще попълни полка на безбройните български таланти, положили кости по безбрежните бойни полета на винаги небългарските; силно завоевателни, безславно проиграни от продажни дипломати и прекалено търпелив народец; безкрайни балкански войни. Властническите апетити за пипване пътя към Европа през Босфора и Дарданелите, едва ли някога ще имат край. ХАДЖИЙСКИ е доморасъл учен с опасно широки научно-практически познания, връзки, и нарастваща популярност всред столичните военновременни интелектуални кръгове, (Гестапо наставлява – ДБ управлява!), че бива спешно мобилизиран в противовъздушна рота по Беломорието. Че да престане да философства из кафенетата по Царя?. Завинаги ще остане мистерия, откъде е дошъл куршумът пронизал този поразителен троянски ум. От бойната линия, или от зад бойната линия!?! Отношенията между България и Югославия винаги са били деликатни. Наличието на български експедиционен корпус (1942-1944.!), разставен в Югославия, (Байганювски хаир, в окупирани от Германия земи!), усложнява настъплението на Българската Армия (На Негово Величество Симеон Втори!), в състава на Трети Украински Фронт. Сръбският народ е закърмен с неизтриваем хъс за мъст. Немците, в очакване на тяхното си тайно оръжие-чудо, което така и няма да се изяви, (Неутронна бомба с български уран!), оказват невероятна съпротива. Югославските комити пуцат на месо. Предположенията биха могли да бъдат безчет. Истината безмилостна. Паднал е поредният доброволец-чудак, непожелал да отърве мобилизация и фронт. (Би могъл да остане пишурка, в кой да е клон на Снабдителното Комисарство!) Какво от това? Майка България е бременна с десетки други. С тях ще се постъпи иначе. Ако не допуснат да бъдат партийно корумпирани, няма как да не се пропият, че да свършат със себе си (Александър Жендов, Пеню Пенев, Светослав Обретенов, Асен Марков-Глогин, и още!). Ако и това не се случи, ще опъват до смърт каиша на талантливата тоталитарна безперспективност (Аврам Аврамов, Димитриус Николаидис, Хеми Варналис, и още!). И, за да продължи тази касапница без ятаган, ще бъдат подготвени тълпи рабфак-посредственици. Продължаващи да тровят живота на творците, дор’ понастоящем. Фалш, лъжа и безнадеждна завистия предстоят за десетилетия на Мати Болгария. Успоредно с безумно бурно икономическо развитие, предназначено за национален крах. Аналогията с Димчо Дебелянов, (28.03.1887.–02.10.1916.!), плъзнала по онова преходно време всред кротналата ужасена българска интелигенция, (Далечна Провадия пуска възпоменателен лист!), не е случайна. По време на Първата Световна Война Димчо Дебелянов си позволява, на пияна глава, да подругава Елин Пелин. Призован в армията с изненада установява, че Пелинко най-напред е шеф на пресслужбата при Министерство на Войната, и едва подир това писател. (Що пцуваш - а!) За Иван Минков ХАДЖИЙСКИ не е известно, кой изиграва фатална роля за спешното му засилване на първа бойна линия, (На 26.09.1944. бъркотията в столицата е върховна!), като пръв “работнически” военен кореспондент. (Предоверил ся!) Значително по-късно към фронта ще се втурнат; на бригадни начала в добре охраняем пакет; тайфа столични тарикати. Т.н. “Пропагандна рота” (Чичо Ламар, Павел Вежинов, Радой Ралин, Дако Даковски, Иван Мартинов, Младен Исаев!)
БРОЕНИ ДНИ подир пресичане на границата заедно с войските, легализираният “Работническо Дяло” (30.09.1944.!), отпечатва “интервю на живо”, снето от “случаен” югославски партизански командир сподвижник на Славчо Трънски. (“Полковник Бърко”!?!) Позволил си да напомни, че “между нашите народи няма вражда”. Дни подир това интервю, което не може да не е разлаяло псета под московска месечина, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ безследно изчезва. България воюва срещу фашистка Германия от името на Цар Симеон Втори в пелени. Днес, десетки години подир смъртта на този възхитителен словесен метежник, остава и тежи въпросът на поколенията. Поради що, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, е окървавено шитнат от политическата сцена? Какво дава прекалено лесно ход на неговата докладна записка до министъра на войната, генерал Добри Терпешев? Времената са сляпо ентусиазни. Жертвите – кой брои! Започва трескав бузгунлък за преразпределение на идеи и … на имоти. Всеки гледа да кемер и джеб. Най-напред с така необходимите купони. Подир това, с какво попадне! Популярният талант е зафучен на фронта. Заедно с цяла влакова композиция едва слезли от горите, опиянени от първичен ентусиазъм и политическо зомбиране, параполитически примитиви. Споделили крайна съдба при Крива Паланка. Онези, които не са изтървали маршалския жезъл от кожените чанти; дори интернирани в “Гонда вода”, “Кръсто Поле” и “Свети Кирик” (1941-1943.!); не престават да гледат на оцелялата блестяща от култура народностна интелигенция, от висотата на марксистко-ленинския политически маркетинг. (Те и само те са “с народа” – и никой от народа!) Скорострелно уплътнени с власт. (Власт, пари, водка и частушки! Царският “Линколн” в добавък!) Демонично всемогъщи. Една война би могла да героизира всекиго. Често – не когото трябва. И, както винаги се случва по тези злачни за световната политика места, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ бива забравен задълго.
ПАМЕТТА ЗА ПРИНОСА на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, в лоното на модерната българска философска и социологическа научна, политическа, литературна и културологична народоведска мисъл, (Пръв интердисциплинарист!), бива възстановена сравнително късно. Поверил пуристкия надзор, (В никакъв случай - цензура!), в ръцете на всеобхватния Президент на БАН Академик Професор Тодор Павлов; ЦК на БКП намира случай и реабилитира странния изследовател. Неуморният почти безсмъртен старец, (Хай – тесен Мавзолей!), продължава да твори под дълбокия шелтър на Партията-Попечителка (“Теория за отражението и теория на йероглифите”-1961.!). Хитричко изчакал самоизчерпване на инакомислещи. Погребал безброй конкуренти, (Perpetuum Mobile Balcanicus!), Върховният Жрец, (Никак Зороастър!), има все по-малко да каже на световната научна общност. Освен, отново да упрекне Плеханов и Хелмхолц, че някога са се родили, докато величае “Безсмъртния Ленин”, че не устискал до стотак. (Самият Той – ще се опита!) Трудовете му сами си се пишат, (Dissertantius Mundi!), и безпроблемно публикуват. (Желю Желев – ще почака!) Подпрян на два великолепни вносни бастуна, пълни с академичен картеч, Другарят Академик Професор Тодор Павлов, посреща-изпраща правителствени и партийни делегации на софийското летище, в компания на дузина себеподобни. (Бай Тошо бе висотинен дипломат!) Дотам компетентно закършили социално-икономическите проблеми на Бедна Майка България, че от време навреме си се чудят кой самолет - към коя братска джунгла да хванат, па да стрелят върху екзотични животни, за политическо разнообразие и персонализиран кеф. Докато съпровождат пореден параход с братска терористична помощ. (Някой трябва да подпише – вземане-даване е туй!) Партията се е научила да властва и да инвестира, но и, да се забавлява. Без да има кой откровено да я изсоциологизира – на длан и на табан. (Партийна Тайна – Туй То!)
В НАЧАЛОТО на тридесеттях години на миналия век, (1936-1939.!), Иван Минков ХАДЖИЙСКИ е само един самотен велосипедист, запрашил през прабългарските чаршии, черни пътища, тучни поля и морни ливади, с червена песен на уста. Да притежаваш спортен велосипед и туристическа раница, е невероятен разкош. (Нивите, Бай Минко, нивите!) Във времена без радио, кино и телевизия, той е добре дошъл в непознати места и околии. Местни свещеници пресрещат сладкодумния изследовател. (Господ слязъл между хората!) Начумерени кметове го приемат аркадашлийски. Селца; които подир петдесетина години насилствено ще придобият градски облик и подобие, че да бъдат обезлюдени до корен; се сбират на мегданя да го срещнат и послушат. Никой не подозира, как само подир няколко десетилетия мераклиите да живеят в тях, ще са най-вече цигани и закъсали за наркотик чужденци. Партията и Правителството ще успеят да постигнат, щото суровата селска работна сила да бъде прехвърлена в разрастващите се индустриални центрове, без да влага нищо друго освен ентусиазъм и насилие. Системата за масово - през куп за грош – образование, (ПУЦ-СПТУ-ВУЗ!), и принудителното обезземляване, (ТКЗС-АПК-ДЗС!), изобретена зад океана, изпитана на изток, наложена над половин Европа, работи ефективно единствено, в тази незначителна България. Какво от това, че народът се балтави в оплетените икономически пешове на една посредствена комплексна икономика, (СИВ!), въртяща празни обороти за сметка на западни инвеститори. Докато партията пее дитирамби за “висок комунистически морал”, обезземлените селски семейства, постигнали гражданство за сметка селски лишения и градски разврат, масово се разпадат по претъпкани тавани и мази. (Жилищните съдилища за болшевишко преразпределение на жилищните площи в градовете са премахнати - намирисва на капитализация-1970!) Разводът става мерило и предпоставка за напредък. Земеделец и занаятчия биват категоризирани за “капиталисти”, без да са виждали повече от две каймета в пояс. (Свестни бармани се извъдиха от тях!) Спешно се изпълнява пролетарско-парвенюшка-шуробаджанашка програма, щото Царство България със своите мизерни десетина памучни фабрики, един конезавод, две самолетни работилници на дребно и стотина тенекеджийници и сарачници, след като бъде орепубликанено, да бъде представено за значителна стопанска сила. (Предстои СИВ, а там се играе Ва-Банк!) Срещу обезценен квалифициран труд, устоялите на петстотингодишен агарянски икономически натиск селяци, биват калесани за консуматори на градски блага по московски. (Маза под наем, водка вместо ракия, наркотик вместо тутун!) Срещу веселото задължение, да преминат няколко пъти през годината за кеф и удоволствие на личния състав на ОК на БКП, (Почти въодушевени!), пред трибуни с тежки политически нахалници. Фалшиво ухилени. Размахващи партийни знамена вместо трикольор, червени пластмасови каски вместо рунтави калпаци, на черно купени дънки вместо потури. Празнувайки измишльотски празници, исторически чужди на духовните и социални традиции на българина, за които се счита, че са изпята религиозна песен. За да видят и разберат, световните информационни агенции и дипломати, (Подхилващи се учтиво - а злорадо!), от трибуните за гости, що е “зряла народна демокрациийка”. Поредна игра на Глобалния Капитал, за сега развъртян регионално. Когато червените каски отпаднат, а калпаците станат храна на молци, новоголемците, (Бели яки, вратовръзки, маникюр!), осигурили задгранично образование на внуци и правнуци на държавна сметка, (Какъв конкурс! Всеки потомък с привилегии, предварително знае къде ще попадне да учи. Състезатели на общо основание – да почакат!), ще духнат по малти, майорки и костаделсоли, (Търговията с вторични суровини върви!). В името на пролетарски интернационализъм, пребоядисан в съвременен глобализъм. Захвърляйки материално и духовно опустошени, (От политико-икономически превземки!), народ и държавност на онзи, гдето клати върховете на дърветата. Пък да става, що ще. Да се започва отначало, отначало, и отново отначало, е вековна орисия захлюпила сбора от минибалкански нации, наричан България.
ТОВА ВРЕМЕ Е НАДАЛЕЧ, но ученият с велосипед го предусеща. Самотният изследовател на свободна адвокатска практика се опитва и прозира бъдещето на своя си народ. Бъдеще трудно предвидимо, без знания за миналото, без диагностика на настоящето. Иван Минков ХАДЖИЙСКИ изследва народностния бит и духовност, хал и мизерия, овреме. Задават се дългопреходни времена. Алъш-вериша на дребно ще бъде строго забранен, (Да не разбогатее някой от търговия с боза, скариди и семки!), че държавните външнотърговски спекули да процъфтят. В индустриално отношение ще бъде изградено толкова много, че комшиите на нацията потръпват. (В Космоса - българска реч!) Когато вярността към идеала окончателно ерозира, подменена с тесен личен интерес, а култът към поп-цивилизация бъде дистанционно активиран ще се окаже, че приносите към Партията-Попечителка, Съветска Русия и Света, които този народ е отдавал в продължение на петдесетина години историческо време, с изключителната жертвоготовност на древните бугри, са обезсмислени. По централно разпореждане, (Свиване на рамене!), материалните ценности биват преразпределени (Чети разграбени!). Времето и усилията на тружениците по институти и заводи - прахосани и пропиляни. Задължително изповядваната комунистическа доктрина, (Каква религиозна ревност!), сторена за подигравки и присмех. Разпадът става неизбежен и фатален, до болка продължителен. Векът на цифровизацията е по-безпощаден от болшевишка химера. Генетичните експерименти на мистика Хитлер изглеждат смешни, в сравнение с постигнатото. Централизираните идеолози на комунизма са пропуснали, (Възпретено!), да опазят и развият деловия параметър “лична заинтересованост и духовна свобода”. За които ще се разсипят да дрънкат, паднат ли по заповед от власт, че дано докопат още нещо.
НАУКАТА, изследвайки фактите на материалния свят в дълбочина и перспектива, представяйки Нещата на Живота формализирано в синтез, бива ефективна едва, ако се прилага системно. Науката, нейното правене и сглобяване, е мистерия докрай интутивна, дори да е апаратно обезпечена. На Балканите наука за самата наука, дори във Векът на Тоталния Глобализъм, е лукс - вместо ежедневна употреба. В средата на шестдесетте години на миналия век, на ЦК на БКП става ясно, че българската тайна наука за управление на обществото, (Частично изучавана в АОНСУ!), пренесена точ’ в точ’ от Братския Съветски Съюз, е крайно неефективна. Налице е отсъствие на развита приложна социология, съобразена с местните исторически условия. В резултат на текущата технологическа революция непредсказуемо променливи. Партийните методи са изчерпани, неефективни и досадни. От прекалено много лицемерни лицеприятни брътвежи, Партията-Попечителка се е откъснала от Времевото Движение на Нацията в Пространството. (Не и, от КОРЕКОМ!) А тази нация, й е жизнено необходима. (Да има, какво да се авантосва!) Болезнено корумпирани, партийните механизми предизвикват ненаказуеми засечки. Самоунищожаване чрез перманентно доносничество. Безкрайни реорганизационни кампании. Безскрупулно раздаване на имуществени бенефиции срещу Червена Книжка, на всеки умело представил се за “активен” участник в съпротивата, е шлагер на деня. Крортният туризъм прави женската ласка от “без пари”, да стане “чорапогащник и пакетче “Уригли””. Партията осъзнава, как всичко създадено от съвременната българска наука подир 1947., тежко вони на пропартийно сребролюбие, долен политически фалш, очевадно лицемерие, държавна измяна, и наложителни политически подмени. Чрез безброй пленуми, съвещания и конференции се търси подкрепа, обнова и опора във всичко полезно, създадено от българския гений, далеч преди сакралната дата (09.09.1944.!).
ПОД НАТИСК НА КАНДИДАТИ ЗА ДОКТОРАНТУРИ, съпругата на великолепния учен, Петрана Иванова Хаджийска, си позволява да предостави за печат писанията на своят неясно как умъртвен съпруг. (Не го знаех за творец. – “Ламар”, М.Тошков, 1977.!) Много от тези съществени за развитието на националната философско-социографска мисъл писания, по време на бомбардировките над столицата, (05.03.1941.!), са погубени завинаги. Начева драматично издирване на трета част на “Бит и душевност на нашия народ”. Депозиран при Цвети Иванов в издателство “Хемус”, ръкописът изчезва безследно. Под арест и военен затвор в Крумовград, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ е изпратил своят труд по куриер. Поради навлизане на окупационните войски в страната, ХАДЖИЙСКИ насочва с писмо Ефрем Каранфилов, (08.09.1944.!), да вземе обратно ръкописа. Дали това се случва? Години по-късно, Стоян Бахчеванов, библиотекар-хранител в Рилския Манастир, ще сподели с Йордан Василев (22.04.1982.!), как като представител на Министерство на войната, (1945.!), инспектира книгоиздателство “Хемус”, подготвяйки неговата национализация. Докладвано му е, че “Том трети на Иван М. Хаджийски се намира при рецензента.” Кой е рецензент - не му съобщават. Напълно възможно ръкописът да е погинал, при някоя от жестоките бомбардировки над столицата. (10.12.1943.!) Нищо чудно, да е превърнал някой духовен въшлю в проспериращ академик. Когато промените притропват на вратата, специализираният партиен глашатай, вестник “Народна Култура”, обнародва новоткрития, (Подходящо отредактиран!), ръкопис на “Личности и характери” (Бр. 26, 27, 28/1986.!). Обществеността зашумява. Делото на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ се оказва живо, необходимо, актуално! Дадена е думата на най-безстрастният съдник – Времето. (1934-1986.!) И, То казва своята дума. Интересът на обществеността, е огромен. Появяват се частни изследвания, (“Иван Хаджийски. Време, творчество, съдба”, Цветозар Томов – 1990!), и допълнени издания (“Гражданска смърт или безсмъртие” – 1986.!). Потръгват анкети. Предшестват ги възпоменания. Изявяват се близки, познати, и пишман-познати. Пишат се спомени. Започват конференции и чествания. Открива се къща-музей (Троян-26.10.1982.!) Завърта се пар? и дявол. (Полезно нещо е управляемата свобода!) Въпреки големия шум и неимоверните усилия, третият том на “Бит и душевност на нашия народ”, не се открива. Дали ще бъде открит някога? Науката винаги е била, и ще бъде, хипотетично-прогностична сила, различна от ежедневната житейска практика. Би могло да се каже, че витае в етернала. За да излъчи в неизвестна точка-време поредна Апостолическа Личност.
АПОСТОЛИЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ слабо се интересува от това, как самата тя и семейството й оцеляват. (Горко им!) Но не престава да разглежда, анализира, диагностицира и предписва, като как да стори, щото другите да преуспеят. (Блазя им!) В Обединено Царство България, една от най-преходните държави в Европа; потъпквана, поругана и владяна от кого ли не, един от най-апостоличните мъже на двадесети век се оказва, евтин столичен адвокат без кантора, с незначителна клиентела, но с нарастващ брой публикации. Този апостоличен мъж, всепознатия шегобиец-велосипедист, правист и философ Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, като как успява? Едва тридесетина годишен (Роден Троян -13.10.1907.!), ХАДЖИЙСКИ е успял да измине тежък път на самообразование, и кариера. Възпиран професионално. Преследван политически. (На 16.12.1934. е между 450 арестувани за заговор против Царя!) Далеч преди да вземе приравнителни изпити за “класическата” гимназия в Свищов, (Латински и Църковнославянски!), че да запише философия в Софийския университет, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ свободно ползва руски, немски, френски и английски. Освен традиционните турски и гръцки. Принуден да прекъсне учение, синът на Бай Минко, (Ламар: “Баща му бе дюкенджия, а ядяха качамак, като мене!”), се завръща да чиновничества в Троян, (1931-1932.!). Където ще бъде малтретиран заради сказки срещу войната. И прогонен. Бъдещият фундаментален български социограф се установява в столицата, където завършва право. Адвокатската практика му допада, но как да взема безумни пари от хора, за които е убеден, че не биха могли да ги припечелят. Това прави да се насочи към науката и публицистиката. Неговите изследвания са така авангардно-марксистки, а той така световно неизвестен, че няма как да не бъдат публикувани върху страниците на партийния (БРП(к)!) печат. Мъчително финансирани вестници-еднодневки, съществуващи от цензура до цензура, (“Контрол върху печата!”). Лесно променящи име, никога насока. Избягващи да плащат хонорари, (“Ведрина”, “Вик”, “Жар”, “Кормило”, “РЛФ”, “Slavishe Rundshau”-Praha, “Философски Преглед” и др.). Тайно финансиращи нелегални. Неговото сподвижничество с Никола Йонков Вапцаров е естествен процес, докато с Орлин Василев са комшии. (Наоколо се върти и Светослав Обретенов!) Времената стават все повече хаотични. Изхранването все по-тежко, Бунтарите все повече. Проклетата Втора Световна Война избухва. Въвежда се данък върху луксозните стоки, държавен контрол над продуктите от първа необходимост. Купонната система е наред. Изявяват се отдавна забравени проблеми, които аналитикът не би могъл да не отрази. Иван Минков ХАДЖИЙСКИ предлага за печат “Култура, нация и патриотизъм”. Книгоиздателствата не проявяват интерес.Покупателната способност на интелигенцията драстично намалява. По столичните булевардни ъгли се явяват просещи художници, изпаднали музиканти и мумифицирани артисти. Национал-социалистическият пропаганден тъпан заплашва, да постави всеки на своето генетично предопределено място. (Стане ли работата докрай с Русия!) Царят, като потомствен аристократ, не е убеден в тези прегракнали великонемски фантасмагории, но дипломатично отклонява договаряне с посетилия го, полковник Донован, (Пратеник на Рузвелт!). И, подписва фатални силови споразумения (01.03.1941.!), довели до опустошаване на бароково-сецесионна София. В началото на 1932., “РЛФ” под редакцията на Христо Радевски е представила брошурата-приложение “Авторитет, достойнство и маска”, пряко повлияно от Фройд, Ницше, Кречмер, и Маркс. Д-р Кирил Чолаков саркастично отбелязва във “Философски преглед”, че публикацията не е нищо повече от “духовито … гледище на марксизма”, ознаменува го, като “пролетарски кариеризъм … ” и го дефинира, като “… най-чиста политическа пропаганда”. БРП(к) шумно е напуснала Народното Събрание. Конституцията е суспендирана. Предстоят дълги години авторитарна власт, които подир преждевременната фатална за Нацията смърт на Цар Борис Трети Обединител, ще прерастнат в кървави разпри с ятаци, партизани и население, че руснакът да не ги окупира първом. Както много талантливи книги, и този труд е изпреварил своето време. Днес, в години на пореден вносен социално-икономически преход, който се види скоро няма да свърши, тази творба се оказва изключително стойностна, и актуална. За Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, Големанов на Ст. Л. Костов е:
“Политическо парвеню. Бивш даскал … Сега депутат … Големанов намира за свое достойно сравнение само царете, и него може да го съди само Бог и историята.”
Социографът е наясно, що за социо анализира. Социото все още не е достатъчно наясно със себе си, пък и от анализ - рядко се интересува – по добре такъв да няма. А, шом някой си позволява да анализира, по-добре аналитикът да го няма. (Марш в армията!)
“Отивам в едно село. Питам за кмета. Посочват ми го.
- Как, ами ти не ме познаваш? Вестници не четеш ли? Държавен вестник не си ли чел? В брой 137 от 1902. г. има писано за мене вътре … че съм си загубил тескерето на магарето.”
Колко е тя Българията – какво заслужава. Нищо повече от – селски кмет начело. Не защото са убедени, че “… маската е прикритие на липса на качества.” Не и поради това, че “… маската е … допълнително достойнство на личността.” А защото, са пропуснали да осъзнаят, че “…всяка илюзия е смърт.” Далечен на Двореца, Иван Минков Хаджийски не пропуска да цитира Цар Фердинанд Кобургготски, подхвърлил на гостуващ дипломат: “ПАЗЕТЕ СИ ЧАСОВНИКА. ТУК ИМА МИНИСТЪР!” Колко опитни министри. Какъв търпелив Цар. Какви балкански времена - досущ настоящи. Битът на народа може отдавна да е различен. Духът би могъл да бъде нивелиран. И, пак да остане същ. Времена, когато Пенчо Рачов Славейков самонадеяно се надява да му бъде присъдена Нобелова Премия единствено, защото е доказан национален поет. Докато Петко Ю. Тодоров не престава да го умолява “да му я отстъпи, че е семеен човек и храни деца.” Блестящо щудирен на границата между есеистика (Вербално представяне на проблема!) и фундаменталистика. (Дефинитивно-формализирано представяне!). Тезисна работа, даваща възможност на мнозина учени да започнат и проведат блестящи собствени изследвания, поради невъзвратимото отсъствие на автора. Сякаш писана вчера. Актуална понастоящем. Предназначена за веко-вете. Поради слаба Българщина, дребна завист и липса на технологическо нахалство, книгата остава достъпна единствено на българската четящо-пишеща медия. Фактът, че от това книжле има запазени случайни екземпляри, говори, че е иззета от цензурата своевременно. Професор Димитър Михалчев, (Царски пълномощен министър в СССР!), ще каже: “Този човек беше като някакъв сеизмограф, който долавя и най-слабите трептения на човешката природа … ” Други злокобно ще предупредят: “… в този човек витае духът на Левски и на Ботев”. Което прави ХАДЖИЙСКИ, марксистът който не е с никой, да се усмихва тъжно, и обяснява неговата нелепа смърт наподобяваща разстрел.
НАРОДОВЕДЪТ заминава за Пирот, където се представя в щаба на Втора Българска Армия под командването на Генерал Кирил Станчев. (26.09.1944.!) На 03.10.1944. година, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, се придвижва в посока бойната линия. Идва време, Щабът да бъде преместен, следвайки отстъпващите дивизии на противника. Оказва се, че военният кореспондент от няколко дни отсъства. (Кашаварът не го е виждал цяла седмица!) Проверката по телефоните не дава резултат. Войната иска своето. (Втора Българска Армия воюва срещу прочутата СС дивизия “Принц Ойген”!) Отново го забравят. Когато от столицата позвъняват за поредна кореспонденция, генералът се разтичва. Трупът на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, полуразложен, с куршум в челото, паднал по очи, бива открит, (26.10.1944.!), около сръбското Село Власотинци - КОТА 850., под връх Висока Чука. Опознат е по пъстрите вълнени троянски чорапи и журналистическата му карта, от случаен минувач негов съгражданин. (Иван Пеновски!) Тленните останки биват върнати в България. Устроено е патриотично погребение-митинг, (Пропаганден керван от 30 столични леки коли, плюс седмичната кинохроника!), в родния Троян.
Толкоз.
РАЗРАБОТКИТЕ НА ХАДЖИЙСКИ са структурирани тезисно. Върху тях е изграден, и потокът поръчкови статии възпоменаващи неговото научно и епистолярно наследство. Между изследователите се нареждат знаменити столични имена: Ефрем Каранфилов, Иван Щипски, Йордан Василев, Минчо Драганов, Нешо Давидов, Цветозар Томов, безброй други – подходящо оцеляли. Дали подозират, че само подир четвърт век ще се завърнат времената, когато "в салоните на БИАД с панталони райе не се допуска”, под гръмко думкане на тъпан за свобода на избор, безгранична демократизация, модерно благоденствие, фиктивни задгранични помощи, и влизане на Нацията в Европа преоблечена в дрехи втора употреба, при откровено заробващи военно-икономически договорености. (Отново, и отново, и отново!) Докарали Майка Жална България до настоящия плачевен и срамен, просешки деинструализиран хал. Да води чужди завоевателни войни на хиляди километри от дома, докато децата й припадат в училище от глад, а родителите им получават писмени уверения от съответната регионална дирекция “Социални грижи”, че не може да им се помогне, т.к. законът за социални помощи следва да се спазва по царски стриктно.
“Петко уж не харчи, а всичко опитал … Пил боза …”
О, Времена!
О, Нрави!
О, Безнравие Балканско! (Пардон – европейско!)
15.10.2009 18:14 -
THE RED WEFT, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЧЕРВЕНИЯТ ВЪТЪК
(C)2007-Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
ЧЕРВЕНИЯТ ВЪТЪК
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
In Memoriam to Jean-Claude
ЕДВА ЛИ ИМА
по-червен невъзвращенец от големия космополит, артист и художник
Христо Владимиров ЯВАШЕВ. (Роден в Габрово, 13.06.1935) За неговото
странно творчество, асоцииращо глобалните проблеми на съвременността,
някога си позволи да напомни Ренато ГУТУЗО (1977), пред камерите на
БНТ. Kоято така и не посмя да излъчи неговите пророчества. Христо
ЯВАШЕВ – ПАКЕТА, все още остава Тера Прохибита за нашите медии.
Независимо от неговите спорадични изяви у нас, управлявани дистанционно. Обвиняван от щатските медии, че не е нищо повече от балкански субект и чиста проба кърмъзъ-революционер, Христо ЯВАШЕВ бе широко подкрепен от международната артистична гилдия, и издигнат в ранг - иконоборец. Такъв го представи Галерия ВЮРТ, от Кюнцелсау – Германия, в залите на Тюрнхоут – Белгия, (07.05.2007 до 16.09.2007), с експозето “ПЛАТНО – ЧЕРВЕНИЯТ ВЪТЪК”.
Независимо от намусените физиономии на всевъзможните традиционалисти,
сами установили, че на границата ДВАДЕСЕТ – ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК,
природата не само е на изчерпване, но отдавна е напълно беззащитна.
ИЗЛОЖБАТА
включва безброй авторови експонати, фотоси, колажи, филми и
предварителни скици оприличанвани от мнозина, на архитектурно-технически
разработки. Подчинени на финеса на големия рисувач, възпитаник на
Художествената Академия – София. (Една от неговите реалистични творби,
е все още притежаваният портрет на народната актриса от Добрич Грациела БЪЧВАРОВА.) Фотосите са работа на Гари ШТУНК и Волфганг ВОЛЦ. Твърди се, че това е втората крупна колекция от работи на КРИСТО в Европа. Резонно би било първата най-крупна колекция да е на нашенска художествена галерия, но това едва ли някога ще бъде.
ПРЕЗ ШЕСТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ
на миналият век, Христо Владимиров ЯВАШЕВ, е политически беглец в Париж, където опакова ежедневни предмети на бита, за да ги превърне в изкуство. Тук той среща Жан-Клод Де ГЮЛЕБОН, с която са връстници (Родени в един и същ ден и час – 13.06.1935) Творческата експанзия на КРИСТО, така го знаят на запад, избухва с преграждането на една поетична уличка в Париж с разноцветни варели, за да напомни за наличието на Берлинска Стена, с опаковането на една древна стена в Сполето, и паметника на Виктор ЕМАНУИЛ Втори в Рим, направило неговите височайиши роднини да се пукнат от яд. За да се стигне до “ОПАКОВАНИЯТ ПОН-НЬОФ” в Париж; “ОПАКОВАНИЯТ БРЯГ” в Австралия, “БЯГАЩА ЗАВЕСА” в Калифорния, “ОБГРАДЕНИТЕ ОСТРОВИ” във Флорида, “ОПАКОВАНИЯТ РАЙХСТАГ В БЕРЛИН”, “ВРАТИТЕ” в Ню-Йорк и “ВЪТРЕШНАТА
ОПАКОВКА” на новата сграда на Галерия ВЮРТ. Дотолкова концептуални работи, че извикват налице скандални спорове. Екологически и политически, и едва тогава артистически. Тези работи се осъществяват спонтанно, но тяхната подготовка държи от пет до десет години. Преминава през компютърни ателиета и аеродинамически тунели, а осъществяването им става с помощта на доброволни екипи в разстояние на точно отброени дни и часове. Кристо и Жан-Клод ЯВАШЕВИ, попрехвърлили седемдесеттака, все така прехласнато работят по два важни проекта – “МАСТАБАТА НА АБУ ДАБИ” и ”ВЪРХУ РЕКАТА” – опаковане на Аркансо Ривър в Арканзас. Остават завинаги известни с това, че не търсят спонсориране, не изпълняват платени поръчки, и винаги сами финансират своите проекти, преодолявайки грандиозни бюрократически прегради. А това означава загубено творческо време.
“ОПАКОВАНИЯТ РАЙХСТАГ” в Берлин заема годините между 1971-1995, изпълнени с политически и културални дискусии, с набиране на средства от разпродажби на рисунки и скици на онова, което предстои да се случи. Новата сграда на галерията на Н.Пр. Проф. Д-р Райнхолд ВЮРТ е не само изложбена зала, но и креативен център за контакти и развой. От 1960 насам, в нейните колекции се съхраняват над 10 000 работи на творци от цял свят, работили на границата на 20-21 век. По ранг и значимост, тя се нарежда между най-големите колекции от модерно изкуство в Европа. Галерията има клонове в Швейцария, Австрия, Италия, Дания, Норвегия и Холандия. Слуховете, че същата би могла да открие клон в град Балчик, се оказаха преднамерени и неверни. THE END
29.12.2009
15.10.2009 18:07 -
SEARCHING THE ROOTS, by Proff. Nikola CHARAKCHIEV
Досежно горната снимка пише те на godlieb@gmail.com. Благодаря Ви!
(c) 2009 Nikola CHARAKCHIEV
ПОТОМЦИТЕ
НА
БОТЕВИЯ ЧЕТНИК ХАДЖИ КОСТАДИН
Проф. д-р Никола Чаракчиев
1.ВЪВЕДЕНИЕ
Родът на ботевия четник Хаджи Костадин поп хаджи Димитров хаджи Костов е един от забележителните интелектуални родове в българската и руска история. Бащата на х. Костадин е известният сливенски свещеник п х Димитър х Костов Димитров (1826-1864), роден в село Градец, Сливенско. Майката на х Костадин е х Пенка Димова Христова (1826-1896) и е от популярния градешки род на Повивковите.
2.МАТЕРИАЛ И МЕТОДИКА
За изследване на потомците на х. Костадин беше създадена специална методика, включваща най-новите съвременни инструменти за изследване и опериране като използване на Интернет за информация и комуникация, софтуерната програма Family Tree Maker за изобразяване и анализ на родствените връзки и други последни постижения в областта на генеалогията.
Всички потомци на х Костадин живеят в Русия и цялото изследване на този род се проведе дистанционно. Това наложи създаването на специализиран проект за търсене, изучаване и връзка на и между неговите потомци и родственици. За реализиране на този идея се оформи звено, наречено “Български генеалогичен център”, който по-късно стана част от Българско генеалогично дружество “Родознание”. Част от този проект е създаване и популяризиране на конферентна връзка между роднини и родственици чрез интернет продукта Skype. Български генеалогичен център разполага със собствен E-mail адрес bulfamily@hotmail.com , чрез който се обменя информация между роднините. По-късно към този адрес се включи и “Българския ДНК проект”, чрез който се осъществява изследване миграцията на нашите предшественици. След събиране на достатъчно оригинални информационни материали за потомците на х Костадин се оформи специален архив за него, който е именуван на името на неговия дядо – Хаджи Костов [1]. Архивът беше създаден през 2005 година и от тогава в него постоянно постъпват множество оригинални документи и фотографии от потомци и роднини.
3. ПОТОМЦИ НА Х КОСТАДИН П Х ДИМИТРОВ Х КОСТОВ
Хаджи Костадин е роден на 20 февруари 1850 г. в Сливен [2]. Първоначално Костадин учи в родния си град, а по-късно във Военното училище в Одеса [3]. При първия слух, че е обявена Сръбско-турската война, той напуска училището и тръгва към Сърбия. В Кишинев научава, че Ботев се готви да премине в България и се записва в четата му. Участва в битките срещу редовната турска войска до гибелта на Войводата. След разгрома на четата, първоначално скита из Стара планина, а впоследствие достига до София. Снабдява се с чужд паспорти и през Цариград заминава за Одеса, където завършва военното си образование [4]. В Русия х Костадин приема името Константин Дмитриев. Служи като офицер в руската армия през времето на Александър III и Николай II. Умира на 25 януари 1907 г. Съществува богата колекция от негови снимки, съхраняващи се в Български исторически архив в София [1].
Хаджи Костадин и съпругата му Мария Панайотова Минкова имат две деца - Александр и Мария.
АЛЕКСАНДР КОНСТАНТИНОВИЧ ДМИТРИЕВ (1893-1941) е женен за Валентина Марковна Горьковая (1897-1972). На Александър и Валентина се раждат четири деца: НИКОЛАЙ, БОРИС, ЕЛЕНА и АНДРЕЙ [5].
Първородният син НИКОЛАЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ е роден в Москва на 27 декември 1924 г. Николай Дмитриев е женен за Тамара Ивановна Поздышева (1923-1955). Николай и Тамара имат син Александр Николаевич Дмитриев (1949) и дъщеря Вера Николаевна Дмитриева (1951). Вера има двама сина - Сергей Александрович Савельев (1976) и Иван Александрович Савельев (1978-2004). През 1960 г. Николай се оженва за Людмила Васильевна Старкова (1928), която ражда Екатерина Николаевна Дмитриева (1961) и Василий Николаевич Дмитриев (1963). Екатерина се омъжва за Александр Васильевич Логинов (1957) и ражда Илья Александрович Логинов (1984), Людмила Александровна Логинова (1989), Наталья Александровна Логинова (1991), Николай Александрович Логинов (1994) и Мария Александровна Логинова (2001).
Второто дете на Александър Дмитриев и Валентина Марковна Горьковая е БОРИС АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ (1926-2007). Жена му е Татяна Леонидова Бикфьодорова. Борис и Таня имат син Андрей Борисович Дмитриев (1950). Съпругата на Андрей е Таисия Петровна Рыскалова (1951). Дъщеря им Елизавета Андреевна Дмитриева (1979) се омъжва за и Григорий Михайлович Карповский (1979) и ражда Ксения Григорьевна Карповская (2004).
ЕЛЕНА АЛЕКСАНДРОВНА ДМИТРИЕВА (1931), единствената дъщеря на Александр Дмитриев и Валентина Марковна Горьковая, е хуманен лекар. Съпругът й е Юрий Владимирович Булыкин (1931-2007). Дъщеря им Ольга Юрьевна Булыкина (1958) се омъжва за Валерий Иванович Кузнецов (1958) и се радват на децата си Светлана Валерьевна Кузнецова (1981) и Анастасия Валерьевна Кузнецова (1985). Синът им Павел Юрьевич Булыкин (1963) е женен за Ульяна Аркадьевна Шибаева (1964). Алина Павловна Булыкина (1989) е тяхна дъщеря.
Най-малкият брат на Никола, Борис и Елена се казва АЛЕКСЕЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ (1938-1994). Роден е в Москва. Първата му съпруга е Марина Васильевна Иванова (1939). Алла Алексеевна Дмитриева (1965) е тяхна дъщеря. Алла се омъжва за Дмитрий Валерьевич Ручкин (1969), а Иван Дмитриевич Ручкин (1989) е техен син. Втората съпруга на Алексей Дмитриев е Людмила Евгеньевна Сташина (1938-2004). Алексей и Людмила имат две дъщери – Наталья и Юлия. Наталья Алексеевна Дмитриева (1972) е омъжена за Алексей Васильевич Градсков (1970) и имат син Алексей Алексеевич Градсков (1995). Юлия Алексеевна Дмитриева (1973) е омъжена за Сергей Анатольевич Герасимов (1959) и имат двама сина - Дмитрий Сергеевич Герасимов (2000) и Иван Сергеевич Герасимов (2004).
МАРИЯ КОНСТАНТИНОВНА ДМИТРИЕВА (1894-1986) е женена за Олег Юрьевич Корсаков (1879-1938). Олег Юрьевич Корсаков (181?-1938) е техен син.
4. ПЕРСОНАЛНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
На основание на осъществените до сега проучвания могат да се направят кратки персонални характеристики за личностите в рода, за които се разполага с информация.
4.1. Преки потомци.
АЛЕКСАНДР КОНСТАНТИНОВИЧ ДМИТРИЕВ е царски офицер, който през 1941 година загива при отбраната на Москва.
МАРИЯ КОНСТАНТИНОВНА ДМИТРИЕВА e популярна под името Маня. На нея дължим много за окомплектоването на фонда, създаден за баща й х Костадин. Голяма част от семейния снимков архив тя предаде за съхранение в България и неговото наличие стана по-късно мотив за откриване на архивния фонд [1].
Най-много информация има за НИКОЛАЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ. Още в пред училищна възраст той чете книги по астрономия, математика и алгебра. В училище го приемат направо в трети клас. Николай е отличник и често учудва със способностите си споите близки. Това става достояние на заинтересовани инстанции в Москва и скоро цялото семейство заминава за столицата. Първите публикации за надарения младеж се появяват в пресата през 1933 година. През август 1939 г. вестниците "Известия", "Правда" и "Московски новости", излизащ на английски език (Moscow News, September 4, 1939, Math Wizard, 14, Enters University. Kolya Dmitriev), съобщават, че 14 годишния пионер Коля Дмитриев., който е приет в Механо-математическия на Московския държавен университет, по молба на Всесъюзния комитет на висшите училища, е най-младият студент, който някога е бил приет в университет. Николай се дипломира през 1945 година. През 1944 година е приет на работа в Математическия институт на АН на СССР като младши научен сътрудник. През 1946 година постъпва на работа в Института по химия и физика към АН на СССР. През 1948 година постъпва на работа в днешния РФЯЦ – ВНИИЗФ (Руски федеративен ядрен център – Общо руски научно изследователски института по експериментална физики). През 1953 защитава дисертация и получава званието старши научен сътрудник. От 1955 до смъртта си през 2000 година е началник отдел на теоретично отделение № 01. Лауреат е на Сталинска (1951) и Държавна награда (1972), има два ордена Червено знаме на труда (1949 и 1956) и орден Ленин (1961). Суперлативите за Николай са много. Наричат го “Математик надарен от бога”. Когато го запитали “Кое според Вас е най-ценното нещо във Вашия живот?” той отговаря “Бомбата, защото тя създаде паритет в света” [6]. Малкото официални сведения за Никола Дмитриев показват, че той е осъществил “математическото осигуряване”, т. е. математическите изчисления на процесите при термоядрения синтез на руската водородна бомба. Казват, че когато големите теоретици и конструктори са попадали в задънена улица, се чувало: “Хайде да се посъветваме с Коля” [6]. Това е една от причините той да получи името “Сив кардинал” – т. е. значима личност, която остава винаги в сянка. Николай остава огромно наследство от оригинални физически и математически разработки [7]. Никола Дмитриев почива на 23.09.2000 година. Интересно е съобщението за смъртта му, публикувано в http://www.left.ru/2000/4/Pamiati_tovarish.htm [8].
Синът на Николай - Александр НИКОЛАЕВИЧ ДМИТРИЕВ през време на своето гимназиално образование проявява прекрасни математически възможности. През 1972 година завършва МГУ, специалност Теория на вероятностите. Работил е в Биологическия център в Пущино. За съжаление сериозни медицински проблеми не са му позволили да реализира своите възможности. Живее в Саров.
Дъщерята на Николай - Вера НИКОЛАЕВНА ДМИТРИЕВА – САВЕЛЬЕВА, е математик. Завършила е Мордовски държавен университет. Работи в 16 отдел на ВНИИЗФ от 1973 година като инженер програмист. Разработва модели на автоматизирани системи за изпитание на различни типове ядрени боеприпаси, а така също и обработка на резултатите от експериментите.
Очаква се традициите на Николай Дмитриев да се поемат от неговия внук - Сергей Александрович САВЕЛЬЕВ. Сергей завършва СарФТИ и от 2000 година работи в теоретичния отдел на ВНИИЗФ.
Иван Александрович САВЕЛЬЕВ е учил в СарФТ, но през 2004 година почива.
Дъщерята на Николай - Екатерина НИКОЛАЕВНА ДМИТРИЕВА – ЛОГИНОВА е завършила МВТУ. Проявява прекрасни математически способности и работи като конструктор и научен сътрудник в различни отдели на ВНИИЗФ. Тя е дарила рода с най-много потомци – двама сина и три дъщери. Живее в Саров
Синът на Николай - Василий НИКОЛАЕВИЧ ДМИТРИЕВ е завършил инженерство във ВЗПИ. Увлича се в разработване, производство и изпитание на нетрадиционна авиационна техника.
Забележителни постижения в областта на науката е отбелязал и БОРИС АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ. Той е завършил МАИ (Московски авиационен институт). От 1971 година е доктор на техническите науки и основно е работил в ЦНИИ по Машиностроене, където е бил началник на сектор и водещ научен сътрудник. Живял е в Москва. Изключителен енциклопедист.
Синът на Борис – Андрей БОРИСОВИЧ ДМИТРИЕВ, се отличава също със своите енциклопедични познания. Днес той е университетски преподавател.
ЕЛЕНА АЛЕКСАНДРОВНА ДМИТРИЕВА – БУЛЫКИНА през 1956 година завършва Втори московски медицински институт. Работела е като лекар-педиатъра в Саров през периода 1960-1988 година.
Дъщерята на Елена Булыкина - Ольга ЮРЬЕВНА БУЛЫКИНА – КУЗНЕЦОВА живее в село Каменкая, Пилнинский район, Нижегородской области. Работи като учител по математика.
Синът на Елена Булыкина - Павел ЮРЬЕВИЧ БУЛЫКИН работи в областта на енергетиката и живее в Москва.
АЛЕКСЕЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ ДМИТРИЕВ две години е учил в МАИ, а след това е завършил МЗИ. Работил е в НИИ “Графит” и ТЗЦ. Живял е в Москва.
Най-много съвременна информация е получена от дъщерята на Алексеий - Наталья АЛЕКСЕЕВНА ДМИТРИЕВА. През 2008 година тя инсталира програмата Skype, с помощта на която бяха осъществени рационални комуникационни връзки, вследствие на които се получиха много данни за историята на рода Дмитриеви. На нея дължим популяризирането и разпространението на много фотографски копия по Интернет, оригиналите на които се пазят в семейните архив на рода в Русия.
4.2. Родственици
Тамара Ивановна Поздышева – Дмитриева е първата съпруга на Николай Александрович Дмитриев. Завършила е МИСИС (Московски институт по стомана и сплави). Работела е в 4-то отделение на ВНИИЗФ. Има косвени данни (в связи с профзаболеванием вынуждена была уволиться), че е работела с радиоактивни материали.
Людмила Васильевна Старкова – Дмитриевна е втората съпруга на Николай Александрович Дмитриев. Родена е в Одеса. Учила е в Физико-математическия университет в Одеса и Харковския университет. Тя е кандидат на физико-математическите науки. Работи в ВНИИЗФ (1952-1955) и ВНИИТФ (1955-1960). От 1961 година е отново сътрудник в ВНИИЗФ, началник лаборатория (1970-1990), а по-късно водещ научен сътрудник. Лауреат на държавна награда (2000).
Татьяна Леонидовна Биг-Федорова - Дмитриева беше забележителна и мотивирана личност. Проявяваше енциклопедични способности.
Таисия Петровна Рыскалова – Дмитриева преди пенсионирането си беше университетски преподавател.
5. АНАЛИЗ
5.1.Статистически анализ за рода на х Костадин.
Понастоящем състава на рода на хаджи Костадин е както следва: Живи потомци на х Костадин п х Димитров х Костов – 27 души. Починали потомци на х Костадин п х Димитров х Костов – 7 души. Общ брой снахи, зетьове и потомци на х Костадин п х Димитров х Костов – 53 души. Потомците на х Костадин живеят главно в Москва и Саров (бивш Арзамас16). Понастоящем проучването на потомците на х Костадин се осъществява посредством класическа кореспонденция, непосредствен телефонен контакт или от Интернет базирани публикации.
5.2 Статистически анализ за четата на Христо Ботев.
Проучването на рода на х Костадин и значителните проявления на неговите потомци провокира идеята за преглед и на потомците на останалите живи ботеви четници. Ще припомним, че четата на Христо Ботев се е състояла от 208 (209) души [9]. От тях 94 четника остават живи, в затвор попадат 27 (28 четника), където умират 2 четника. В монографиите се отбелязва (приблизително и условно) следния социален състав на ботевите четници: Със специално образование са били 27 четника, занаятчии – 64 четника, собствен “бизнес” са имали 25 четника или общо 116 души. Останалите 90 души са били служители (т. е. наемни работници). Ботевият четник Войновски единствен е имал военно образование, а х Костадин по това време се е обучавал във Военното училище в Одеса.
6. ИЗВОДИ
6.1. Изводи за рода на х. Костадин
Безспорно най-значима личност в потомците на х Костадин е Николай Дмитриев. Той е един от световните вундеркинди, родил се и отрасъл в държава със специфичен държавен строй по времето на изключително важен период от време за човечеството. Николай Дмитриев е имал щастието да бъде забелязан и оценен от оторизираните държавни институции и му е дадена възможност да реализира своите възможности. Това е ставало чрез включването на надарени личности в научно-изследователски звена, базирани в секретни и “закрити” градове. Като начален старт в науката това е бил добър шанс за щастливците, но вероятно в по-късен етап те са били естествено ограничени да работят по “ангажирани” теми, което не винаги е създавало възможност дадена личност да се реализира всецяло в областта на своето амплоа. Няколко автора споделят (Андрей Сахаров, Геннадий Иванов и други [5, 10]), че както специфичния характер на Николай, така и някой административни ограничения, не са позволили той да бъде оценен достатъчно и даже да стане Нобелов лауреат. Най-популярното постижение на Николай Дмитриев естествено остава участието му в разработката на първата атомна и водородно бомба на Русия [11, 12].
Каква страна съдба за род х Костадин п. х. Димитров х Костов. Шансът 50% да останеш жив (от приблизително 200 ботеви четника), за да имаш внук с невероятни дарби.
6.2. Някой изводи за четата на Христо Ботев и потомците им
От останалите живи ботеви четници се открояват няколко личности с приноси в българската и руска история, а именно: генерал Ботьов (почива през 1944), х Костадин п. х. Димитров х Костов и други. През 1945 последен почива Цанко Минков. Вероятно има и други потомци на ботевите четници, които са оставили значими следи в българската история. Интерес ще представлява целенасоченото изучаване на родовете на ботевите четници и тяхната днешна съдба в социално и ценностно отношение.
7.ПРИНОСИ, МОТИВИРАНЕ ОТ ИЗУЧАВАНЕТО НА РОДА НА Х КОСТАДИН.
Изследването на потомците на х Костадин допринесе до следните приноси в областта на българската генеалогия:
1.Създаване на специален архив от документи на ботевия четник х Костадин п х Димитров х Костов и неговите потомци и роднини.
2. Създаване на специализиран проект и модел за връзка и изучаване на потомците и родствениците на дадена личност. За реализиране на този проект се оформи звено, наречено “Български генеалогичен център”, който по-късно стана част от Българското генеалогично дружество “Родознание”.
4. Създаване, популяризиране и реализиране на проект за активна конферентна връзка между роднини и родственици чрез интернет продукта Skype.
2. Създаване на проект за “Генериране, развитието и съхранение на ценности” на личности от българско потекло с изключителен принос в световната наука.
ЛИТЕРАТУРА:
1.Фонд № 894 на името на Хаджи Костов. Български исторически архив при Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методи” – София
2."Тефтер или долгосодержател на Димитрий Костов 1850-1862". Архивна единица 1 (ст. №. Ар. 6948). Отдел "Редки и ценни екземпляри" към Български исторически архив на Народна библиотека "Иван Вазов" – Пловдив
3.Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. 2. С., 1924
4.Чаракчиев, Н. Хаджи Костадин п х Димитров х Костов. Национални родови четения “Родове на Христо Ботев и негови сподвижници” 1992 година със съдействието на Българско генеалогично дружество "Родознание", Национален музей - параход "Радецки" и Общобългарски комитет "Васил Левски"
5.Николай Александрович Дмитриев. Воспоминания, очерки, статьи. Под редакцията на Р. И. Илькаев и др. Саров (607190 – Нижегородской обл.), Русия: РФЯЦ – ВНИИЭФ (Росийском федеральном ядерном центре – Всероссийского научно-исследовательского института зкспериментальной физики), 2002. – 351 с.: ил. Тираж 1000
6.Ребров М. “Легенда и быль о Сером кардинале”. Интервю с Николай Александрович Дмитриев, в. “Красная звезда” 16 октомври 1993 г.
7.Николай Александрович Дмитриев. Избранные труды Теоретическая физика Математика. Под редакцията на Р. И. Илькаев и др. Саров (607190 – Нижегородской обл.), Русия: ФГУП “РФЯЦ – ВНИИЭФ” (Росийском федеральном ядерном центре – Всероссийского научно-исследовательского института зкспериментальной физики), 2004. – 511 с. Тираж 500
8.Некролог за смъртта на Николай Александрович Дмитриев http://www.left.ru/2000/4/Pamiati_tovarish.htm
9.Чолов, П. и Николай Пачев. Четата на Христо Ботев. Кратка историческа енциклопедия. Майобо - Враца. 2001
10.Сахаров, А. Спомени Горки, Москва и после навсякъде. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”. С., с. 117 и 119.
11.Ядерное и термоядерное оружие СССР 1949-1990 годы. http://www.nationalsecurity.ru/library/00045/00045nuclear040.htm
12.Ахабабян, Н. Скорпионите в бутилката: паралелна история на създаването на водородните бомби в САЩ и СССР. 50 години от първото изпитание на термоядрена бомба. Светът на физиката том XXV, кн. 1, 2002. С. http://www.inrne.bas.bg/wop/archive/wop_1_2002/
Публикуваният материал е актуализиран на 15.05.2008 година. Молим следете актуализацията на материала на www.EuroChicaho.com
15.10.2009 17:35 -
TO BE OPENED AND READ ONLY IF ..., by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
© 2009 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYЩЕ СЕ ОТВОРИ И ЧЕТЕ САМО АКО ...
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ПРЕДИ ДВОИЦА ГОДИНИ, се навършиха СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ. Първи български биохимик, несравним приятел на българската академична младеж. Никой не сети да го спомене. Дори мастити учени – пишман патриоти - пренебрегнаха неговата памет. Да не говорим за държавата. Нейните дертове са съсредоточени – Хм! - наш човек да оглави НАТО. Паметта за ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА, а това е то – ДЪРЖАВНОСТТА, е нейна най-последна грижа. ПРОФЕСОР ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ почива набързо - и бая загадъчно - от рак в УНИВЕРСИТЕТСКАТА КЛИНИКА на ВИЕНА, (22.12.1936!). Считана за едно от най-престижните медицински заведения в света по онова време. Освен лекари и медицински сестри, около тялото се суетят и неколцина българчета. Тук е и секретарят на БЪЛГАРСКАТА ЦАРСКА ЛЕГАЦИЯ - някой си ТОЛЧЕВ - кум на професора. С поръчение. Да опише, прибере и отнесе в БЪЛГАРИЯ малкото лични вещи, останали край смъртното ложе на видния български учен. Подир това – при възможност - да изпрати домой и неговото бедно тяло. (Сколасва се на доброволни начала от анонимен шофьор-патриот!) Управата на болницата отказва да предаде ДВА ЗАПЕЧАТАНИ ПЛИКА С ПИСМА. Редно е да бъдат отнесени при нотариус. В тях би могло да се намира ЗАВЕЩАНИЕТО ЗА ИМУЩЕСТВАТА НА ПОКОЙНИКА. Под натиск на посолството и сълзите на неимоверно стъжнената госпожа ЗЛАТАРОВА, управата отстъпва. Оказва се, че това са писма писани (6.12.1936!), малко преди операционната намеса. Едното писмо е до неговата съпруга. Второто писмо се оказва ДУХОВНО ЗАВЕЩАНИЕ ДО БЪЛГАРСКАТА МЛАДЕЖ. По-късно в СОФИЯ, в неговото работно бюро биват открити ОЩЕ ДВЕ ПИСМА-ЗАВЕЩАНИЯ под формата на свитък. Ученият е бил наясно със своята съдба. Мъчително е да се четат тези излияния на неподправена патриотическа искреност. Още по-мъчително е да установиш, че и този наш ОТЕЦ БОЛГАРСКИ - май-май-май! - съвсем напразно се е борил.
EXTRACTS:
"Имаше още какво да кажа: аз дадох само частица от това, което можех да дам ..."
"Обичах младежта – тая, която учех. В уроците си давах целият себе си ..."
"Обичах и народа: демократ съм в пълното съдържание на това велико понятие ..."
"Само война да не дойде! А има могъщи подпалвачи ..."
"Бях твърде зает през живота си, та не ми остана време да се занимая с интересите си, със здравето си, със суетата си ..."
"Искал бих в една последна лекция на студентите да им кажа няколко прости, но важни неща: любов към труда, любов към истината, любов към народа ..."
"Искал бих на тая младеж да кажа да скъпи българската реч: какво богатство, какво чудо, каква сила е тя! ..."
ПРОФЕСОР ДОКТОР ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ е роден в ХАСКОВО.(04.02.1885!) Баща му Христо ЗЛАТАРОВ, съратник на ДЯКОН ЛЕВСКИЙ, е народен поборник, дългогодишен заточеник в АНАДОЛА. Човек с изключително широки кулкултурни интереси - аптекар, съдия, адвокат и народен представител - успява и предава на своят син своята лична любов на националист към род, родина и наука. През 1903 г. Асен ЗЛАТАРОВ е студент по химия, философия и литература. Следващата година напуска страната за да следва в ЖЕНЕВА, където среща Жан ЖОРЕС, и слуша лекции по политическа икономия при големия натурфилософ професор Емил ЮНГ. След завършване университета на ЖЕНЕВА през 1907, се прехвърля в ГРЕНОБЪЛ, където получава докторат. ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ е перспективна за ЕВРОПА земеделска страна. Доктор ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ се насочва да специализира химия на хранителните продукти в МЮНХЕН. След кратко учителстване в ПЛОВДИВ, през учебната 1910-1911 става асистент по химия в СОФИЙСКИЯ ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ, където през 1935 получава тогата на редовен професор. Голям приятел на СССР, получава особена известност всред борческата студентска младеж, чрез своята книга „В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ“, актуална и понастоящем. Печата неуморно – макар хаотично - по всички въпроси на двадесети век. Отпечатва над 10 научно-популярни брошури, и три белетристични книги под псевдоним "АУРА". Редактор и издател на безброй вестници и списания, с характерната за онова време алена отсянка. Председател на ХИМИЧЕСКОТО ДРУЖЕСТВО, председател на "ДОМЪТ НА ИЗКУСТВАТА" - София. През 1932, в цялото царство бива тържествено чествана неговата 25 ГОДИШНА НАУЧНА И ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ.
ДНЕС ПРИНОСИТЕ НА ПРОФЕСОР ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ, забравени напълно, за съжаление остават неизследвани. Примерът му на народностен професор крее някъде до началото на седемдесеттях години на отминалия век, в поведението и словото на доценти – на които бе забранено да бъдат професори, че да имат същият злокобен край. Семето, което Професор ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ бе посял – независимо от непоносимия тоталитаризъм – бе дотолкова витално, та кълни чак тук-там и понастоящем. Професор, подир когото студентите вкупом тръгват на демонстрации – вместо към танцувални зали.
ЗАЩО НАПОМНЯМ ВСИЧКО ТОВА? Кой го е еня днес, за ЗАВЕТИТЕ НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ, когато вместо звучен български в академичните кулоари все повече звучи агарянска реч? Ами защото неотдавна присъствах на един пестеливо филмиран забележителен фарс, целево подготвен от целеви фарсови варненски "академични" фигури. Дотам смехотворни, че чак жалки. И, ми идваше да скокна, да викна, че и да крекна – НЕ СЕ ПОДАВАЙ НА МЕНТЕ-ПРОФЕСОРАТ ШЕФЕ ВАРНЕНСКИ – ПО-ДОБРЕ ХУБАВО НИЩО ОТКОЛКОТО ПОЦАПАНО НЕЩО. Но, единствен ПРОФЕСОР ИВАН-АСЕН ЗЛАТАРОВ БИ МЕ РАЗБРАЛ. А той отдавна не е между живите ...
15.10.2009 17:05 -
GOD SAFE BULGARIA FROM AZOV, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
(c) 2007 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYНЕФТЕНИ РАЗЛИВИ
ВЕРСУС
НАЦИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ
от
ИНЖ. БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ
ПЪЛЗЯЩОТО ФУНДАМЕНТАЛНО ОТОМАНСКО БЕЗГРИЖИЕ; към проблемите на опазване на морето от замърсяване с вредни токсични вещества и организми; няма как да не доведе до помисъл, че мнозина управленци предполагат вовеки ще пребъдат. Независимо от изключително опасния импакт върху природната и околна среда, която всяка политика на инерциални безобразия придвижва. Само че, за двадесет и първи век, това е не е така безопасно. Не само за олигарсите, но и, за всички по пирамидата надолу.. Поради преразходване на жизнени и енергийни ресурси, краят на света без съмнение наближава Както и, заради изчерпване методите за забаламосване на масите. Отдавна всичко е крайно в тази безкрайна вселена, докато всяка претворена технологична мисъл е, не повече от поредно рушение на натуралния жизнен цикъл на човека. Така стоят нещата, и с нефтените разливи в Черно Море. От ден в ден все по-тежки. Все по-ретроградни. В разрез с всякакви регионални интереси. И особено - с нашенските. Край бреговете на Мати Болгария лежат главните маршрути от Украйна и Русия - към Босфора и Дарданелите, на все по-тежките нефтоналивни танкерни превози. Нефтените разливи от кораби, терминали и тръбопроводи, поразяващи глобално общественото здраве, са коронна неприятност за всяка една брегова държава. Странно е, че никой не се размърдва, че да сме готови. Регистрираните случаи в глобален план нямат чет, а поразиите са толкова значимо интегрирани в биосферата на планетата наричана Земя, че замърсяват целият останал свят. За щастие целокупному народу, тяхната регистрация по нашето крайбрежие щастливо приключи още на 22 април 1982, чрез отстраняване на едно популярно служебно лице. От това време опасности от замърсяване с нефтопродукти по бреговата зона на Черно Море няма надлежно регистрирани. Освен приказки на дребно, и празни обещания на едро. Резултиращи в престъпно прикриване на инциденти.
ПРЕЗ РАННИЯ ПЕРИОД на създаване на националната системата за опазване на природната среда у нас, (НРБ вече прехвърляше трансгранично към Кралство Дания над 100 000 тона промишлен прах!), България бе страна със съществен принос при структуриране на множество международни конвенции, свързани както с предпазване на Черно Море и Световния Океан от замърсяване с нефт, така и, за спасителна дейност на море. (Професор Александър ЯНКОВ бе един от създателите и дълги години оглавява Комитета по проблеми на морското дъно към апарата на “UNCLOS-82 UNO Convention”!) За бъде отговорено на специфичните изисквания на този задължителен международен механизъм, във времена на неразумни политически възбрани, България поддържаше противозамърсителен брегови контрол от Резово до Дуранкулак. Специално оборудван вертолет - базиран Варна, самолет “Пчелка” - базиран Бургас, рейдови катери и наземни транспортни средства, фиксираха всеки по0крупен разлив на море, а такъв се считаше всеки с площ над хиляда квадратни метра. Не е известно, в наше време някое ведомство да поддържа подобна ежедневна динамична мониторингова противозамърсителна система. (Що от тук - поизцапал си се с нафта!) Независимо, че броят на международните екологически ориентирани съглашения по море, на които България е страна, от ден в ден, да нарастват в брой и се казуално усложняват. Докато курортната индустрия експандира над границите на бреговия екологически еквилибриум.
ИСПОКОН ВЕКОВ, морето е сладък глобален бизнес, (Хуго Гроциус - ХVII век!), който рядко харесва да бъде контролиран от апарата на държавата, (Пиратския епос за Червената Брада!), макар да е сравнително хубавко кодифициран. Именно този бизнес, изпреварвайки настоящето либерално време, доведе до разпад на екологическия контрол над морето още през ранните 1980.. За да има възможност, в наше време, да бъдат създадени безброй специализирани органи, основно оглавени по верски принцип. Проблемите се разводниха славно. Оперативният екологичен контрол по морето на практика присъства еденства единствено на книга. Изчаквайки възможно най-тежки бедствия, за да се намеси палиативно. До болка известно на едно остатъчно поколение, изконсумирано в опазване на екологическите интереси на нацията, по нейната не чак толкова дълга брегова ивица. Под натиск на внезапно бликналия едър бизнес, то бе обявено за некадърно и демодирало, в крайна сметка - натикано в миша дупка. Но, значителен обем ноу-хау продължава да крее в тази завинаги игнорирана прослойка. Ще го предадат ли някога някому? Да се разчита на внос е скъпо, рисково и ненадеждно. На тези носталгични мисли, свързани с всичко онова на което е подложено и което очаква Българското Причерноморие, ме навежда случаят с неотдавнашната изключително тежка екологична катастрофа в района на плиткото Азовско Море (м/т "ВОЛГОНЕФТЬ-139"/11.11.2007.!). Дали е свързана с интересите на Република България? О, да! Обратно пропорционално на безкрайно широките усмивки, които раздават управляващите кръгове от прозореца на поредния незаконно построен конак, под припеви на чалга. Някога подобни широки усмивки, по време на брегова нефтена екологическа криза, (м/т "АМОКО КАДИЗ"- Монровия, Бретан, 16-17.03.1978.!), направиха да падне правителството във Франция. Поради критичната близост до точката на инцидента, повърхностното Румелийско течение ("Дяволско течение"!), настоящата тежка намеса на дейността на човека в еквилибриума на морската природна околна среда, фатално рефлектира върху интересите на Република България. За които така и не се разбра, дали някой се постара да защити конвенционално, че да падне някой лев в държавната хазна. Не, не е срамно и позорно. Такава е международната практика (м/т "ИНДЕПЕНДЕНТЕ"-Констанца/Босфора-1982.!). Осъвременено подобие на Чернобил, чрез внасяне по хранителната верига в човека, на непреработени въглеводороди за дълготрайно разграждане във времето. Макар жертвите – за сега! – да се броят предимно между екипажа на авариралия нефтоналивен танкер "ВОЛГОНЕФТЬ-139". Последван от още три сухотоварни кораба натоварени със сяра. Във водите на Азовско Море ударно попадат над 6 000 тона мазут, и над 7 000 тона непреработена сяра. В ареала на Азов загиват хиляди птици, (Кой да ги брои!), докато на брега 200 човека и 100 единици техника опитват що-могат да прикрият. Напразно нашенската морско-транспортна администрация, с презрителна кадетска лекота, игнорира опасността от този незапомнен случай на масово крушение на кораби по тези ширини. Твърдейки, че замърсяването няма да засегне нашите брегове, а при нужда би могла (Като нищо!) да изпрати “в помощ” почистващ кораб. Никоя от бреговите страни на Черно Море не разполага със съвременен специализиран плавателен съд, за нефтопочистване в открито море,.а това и не се практикува. Прословутата "Русалка"-Варна, можеби се родее с яхтата "Балкан", но тя би била полезна единствено в ареала на Евксиноград. Подобна адмнистративна самоувереност напомня само за едно. За безплатно раздадени моряшки книжки.
ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ИНТЕРЕСИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, някой би посочил, че не е наша работа. Бих запитал незабавно - а чия - освен на обитателите на Мати Болгария!?! Дали защото пишман-специалисти, подозрително настоятелно предлагат нейните скъпоценни брегове за нефтени терминали? Дали, защото сервилниченето "Запад-Изток-Запад" не е прекалено интензифицирано? Предстои драстично повторение на синдромът “Девненска низина” (Там някога се отглеждаше ориз!). Напълно деструктурирана плодоносна почва, пълна със скрити и явни шламоотвали. Готови да бъкнат при незначителен земетръс. Незначителната в квадратура, а толкоз моногоплодна територия на Република България, щедро се предлага за прокарване на стратегически нефто и газо тръбопроводи. Без оповестяване на сравнителна оценка за импакт. Без никакъв всенационален референдум. По реда на хаотична надпревара наричана "нов световен ред". Няма как да не попадне под съмнение опожаряването на горските масиви, като резултат на вадлежно проектирана Глобална икономика на катастрофите (Вж. Милтън Фридмън!).
СВЕТОВНАТА ПРАКТИКА доказва пълната безпомощност на човешките системи за борба с изкуствено причинени бедствия. (Минамата-1956., Севезо-1976., Бопал-1984.!) В случаят АЗОВ-2007., морето действа, докато човекът гледа и се тюхка. После медиите се заемат, че всичко да се забрави, под покров на мокри фланелки, и кампании със цветни балони за "светло екологическо бъдеще". Докато поколенията биологично дегенерират. Някога Петър Слабаков загрижено отбеляза: “Химия ядат – химия раждат.” Иначе, тук – там, където брегът е достъпен – фирмите-замърсители се правят, че почистват. Никога окончателно. Никога ефективно. Докато последствията закърняват. Крупни екологически разливи в региона на Северния Медитеран, т. е. Черно Море, до краят на отминалата 2007., не са известни. Обаче за мнозина подобна катастрофа, бе предполагаема. Следователно би могла да бъде прогнозирана. И, при добро желание, чрез апарата на портовите власти, предотвратена. При наличие на съответни бази данни, подобно прогнозиране е достъпно, възможно, задължително и необходимо. Система, метод и процес, някога така сполучливо осуетени. Не е известно у нас понастоящем някой някъде да поддържа подобна междинна база данни. С оглед недалечно бъдеще, тя е крайно необходима.
Някога превенцията бе матрична, докрай ентусиазна. Придвижваха се разумно обезпечени държавни планове. Бяха обхождани безусловно всички кораби в пристанищата, и рейдовете на страната. Извършваше се рутинна проверка на конвенционалната корабна документация за превенция на нефтени разливи. Констативен оглед на общото екологично състояние на всеки кораб, независимо от неговите щатни сертификати. Поддържаше се визуален вертолетен контрол над цялата брегова ивица, и 12 мили в морето, за висок предупредителен статус. Инспекторите по морето ползваха доказан авторитет и компетентност, срещу нищожни заплати, без да бъдат задължително "морски лица". В резултат крупни нефтено-химически разливи не бяха допускани. За най-малък нефтен разлив - капитаните биваха призовавани на съд. И плащаха на НРБ солени глоби. Дали парите отидоха в бюджета на държавата? Как бихте могли да си помислите друго? На хартия подобен контрол навярно съществува. Доколко ефективен – не е известно. (Липсата на критериалност е характерна за Балканите!) Зад фасадата на безброй полулегални фирми за морски транспорт, кипи глобално пиратство на нога. Готово да се превърне в устойчив modus vivendi. Такъв е случаят “Хера”. За който малко се писа, а бая пар? се смъкна. И, още се очаква да потъне, в бездънните джебове на спекуланти с трудната, рискова, свещенна професия на моряка, с нещастието и надеждата на хората. От зле разбрана “моряшка” колегиалност, замърсяванията с нефт милостиво се прикриват, не се вписват с специалните корабни дневници, не се регистрират. (Придружено с подходяща доза пренебрежителна насмешка!) Счита се, за градивна екологична политика. В глобален план обаче, положението е все по-отчайващо. Независимо от турбулентно размножаващите се агенции за корабен и граждански надзор (В САЩ - 16 държавни институции по проблема!) Подобни катастрофи следва да се изучават, анализират, диагностицират и прогнозират, доколкото на море това е възможно - но възможно е! За тях се напомня в частният изследователски труд “ВСЕОБЩОТО НАСЛЕДСТВО НА ПЛАНЕТАТА ИЛИ ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА”, (ISBN-954-8530-17-1). Където върху стотина страници (www.heritage.varnalife.com) е изложено състоянието на проблема, от гледна точка на националните регионални интереси.
ЗАДЪЛБОЧАВАЩОТО СЕ ОТКУЛТИВИРАНЕ на всенационално консумативно безразли-чие, коренящо още в Татово време. Отсъствието на системен подход, системен анализ, системна диагноза и системна прогноза, по безусловно всички проблеми. В това число, и по сериозните проблеми на замърсяване с нефт, тежки метали и химикали, на някога благодатното Черно Море. Превръщането на това глобално безразличие, в плосък социален норматив. Майсторското насаждане на управляем хаотизъм, жестоко поразяващ младите генерации, (Животът е такъв – какъвто е!), преди да се научат да оцеляват. Превръщането на всеки творчески наченък в наукоподобна порнография. (Докторанти бол – прорицатели малко!) Конвертиране на екологията от върхова практическа наука, в евтин политически предизборен субстракт. Нахлуване на сиви транснационални капитали, превръщащи науките за природната околна среда в инвестиционна насмешка. Но, не в това е проблемът. Предстои ножът да опре до кокъл. По друг начин. С фатални цели, и гробовен резултат. Да му мисли курортната промишленост, зарината всред стопански и строителни отпадъци. Нефтоводните смеси, дори в минимална концентрация, са изключително канцерогенозни. Преминали по хранителната верига в човека, а това няма как да не се случи, тяхната поразяваща способност нараства стократно. О, защо, защо, защо нехаем!?!
Бог Да Пази България . . .
15.10.2009 16:47 -
OILPIPELINES NEWS, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
НЕФТОПРОВОДНИ НОВИНИ
(c) 2008 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMYНЕФТОПРОВОДНИ НОВИНИ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ОЩЕ В СРЕДАТА НА ТАЗИ ГОДИНА (09.06.2008!), ощастливените с нефтопровод жители от село КРЦАНИСИ, ГАРДАБАНСКИ РЕГИОН, ИЗТОЧНА ГРУЗИЯ, внезапно се усещат, че докато им втълпяват че печелят – хубаво ги мамят. Те тръгват и потърсват среща с ръководителите на страната, ама те се оказват заети – щото Москва им е вдигнала хубаво мерника. При строежа на Азербайджан - Грузинската част от новия нефтопровод БАКУ-ТБИЛИСИ-ДЖЕЙХАН, обещаните поземлени компенсации едва ли някога ще бъдат изплатени. Селяците се втурват да пикетират сградата на ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ в ТБИЛИСИ заявявайки, че ще се откажат от своето грузинско гражданство, ако правителството не вземе под внимание техните претенции. Горките. Едва ли знаят, как това право се заплаща в АЛЯСКА, и изобщо по света. Срещу тях биват пуснати специалните части, които успяват и арестуват ... три върли селски жени. После всички знаем, какво последва.
НОВАТА НЕФТОВОДНА ТРЪБНА ЛИНИЯ очевидно е пределно стратегическа. От БАКУ до ТБИЛИСИ дължината е 442 километра, по-нататък през ГРУЗИЯ държи 248 километра, а през ТУРЦИЯ има някъде към 1060 километра. Вече добре натоварен, нефтопроводът пренася от АЗЕРБАЙДЖАН до ДЖЕЙХАН около 480 000 барела за денонощие, при годишен капацитет от над 50 милиона тона хубава азербайджанска нефт. Председателят на грузинското контраразузнаване, АВТАНИЛ ЙОСЕЛИАНИ, кадрови съветски разузнавач, е представил пред ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ГРУЗИЯ убедителни сведения, че не са изявени опасности от злонамерени диверсии. Умно вметвайки, че РУСИЯ няма интерес от такива, макар да би могла да си го позволи винаги, когато пожелае. Всъщност, БАКУ-ТБИЛИСИ-ДЖЕЙХАН, е само една от нишките водещи към нефтените терминали на пристанище ДЖЕЙХАН. Нишката идеща от МОСУЛ – собственост на турската компания „БОТАС“, а по-точно НИШКАТА КИРКУК-ДЖЕЙХАН, бе взривена още на 05.11.2008...
Дали съществува подобна опасност за МАТИ БОЛГАРИЯ? За сега – едва ли. Всичко все още е на фаза проектиране, а това означава – все някога ще се обзаведем и с нефтопроводи – че да ги забатачим. Както всичко останало в тази безпечна туристическа страна ...
15.10.2009 16:37 -
WATER PROBLEMSS - TO TOTAL EUROPE, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
(c) 2009-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ВОДЕН СТРЕС - ЗА ЦЯЛА ЕВРОПА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ ЕДИН НЕДОСТИЖИМ за българската медия съвместен доклад на ЕВРОПЕЙСКАТА АГЕНЦИЯ ЗА ОКОЛНА СРЕДА и НАДЗОРНИЯ КОМИТЕТ ЗА ЕКОЛОГИЯ ПРИ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ твърди, че настава време, когато не единствено ИСПАНИЯ и ИТАЛИЯ ще се намират под ВОДЕН СТРЕС. Импактът тръгва и по останалите паневропейски пространство-територии. Някоя си ЖАКЛИЙН МАКГЛЕЙД - директор на агенцията, си позволява да твърди:
"СВРЪХЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ВОДНИТЕ РЕСУРСИ Е НЕПОНОСИМА".
Резултат от климатични промени, негодно водоснабдяване, разрастване на настоящи и бъдещи агломелиорации, безобразно курортно строителство, поганско отношение към природната околна среда. Според ЕВРОПЕЙСКАТА АГЕНЦИЯ ПО ОКОЛНА СРЕДА, перспективата е в АЛТЕРНАТИВНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ: ползване на безусловно всички отпадни и дъждовни води, което в недалечно време ще бъде наложено по законодателен ред. Така, биха могли в определена степен да бъдат изпреварени фатални кризисни явления - свързани с фактическото отсъствие на води във вече съществуващи преексплоатирани водоизточници.
ДОКЛАДЪТ обръща внимание върху ПАГУБНОТО ЗА ВОДНИТЕ РЕСУРСИ НА ЕВРОПА КУЛТИВИРАНЕ НА БИОЕНЕРГИЙНИ ПОСЕВИ, свързано с повишена консумация на води - за разлика от традиционното земеделие - значително по-пестеливо. Изход би следвало да се търси в комбинирано и балансирано агропроизводство при още по-икономични иригационни методи, които биха били докрай природосъобразни. Научно установено е, че около 40 процента от загубите на вода са резултат от пропуски и изтичания от зле поддържани през годините водоснабдителни системи. (Ясен пример - състоянието на ВИК-Варна-2009.!) Препоръките вървят в посока на ограничение на нелегалното водоползване, строго законодателство, високи глоби, спешен ремонт на съществуващите водопроводни мрежи, и тяхното спешно осъвременяване. Всичко това означава нова паневропейска и национална водно-ресурсна политика върху основа на ефективно ценообразуване, и верифицирани прогнози. Всъщност, това то - резултатъ. Онова, за което си мечтаеха водоснабдителните барони - да не изостават от сивите барони на сметосъбирането - взели за модел сивите барони на енергоразпределението успоредно с топлоподаването. Пове
е от ясно е, а това е естествено право на всеки жител на тази земя, че здравето и благосъстоянието на нациите е насъщна необходимост, която трудно понася спекулативни компромиси - по същество престъпни.
У НАС - ЛИ?
О, у нас това отдавна престана да бъде проблем на държавна политика. THE END
29.12.2009.!
Търсене
