2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
RECOMMENDS
(c)2001-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ
разказ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
МОЯТА КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ се оказа съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъно, капак и корпус!) Виж ти, дори в Америка се консумира локум. (Пълно с македонци!) В промишлени количества. (Индустриална нация!) Предназначен, най-вече за армията. (Това са военните - харесват да лапат!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, по време на Втората Световна Война. Преди атака. (Подир атака - мацки!)
ДАЛЕЧ ПРЕДИ ТАЗИ ЖИВОПИСНА КУТИЯ да попадне у дома, бе станало махленска тайна, как Баба Македонка, (Независимо от немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номер с презокеански телефон в маза и таван. Но, Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребита, видяла-патила, разкри тази плитка измама. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.
БЯХА ВРЕМЕНА на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва предупредителни позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Сякаш бомби не биха могли да поразят всеки един запустял общински разсадник. Освен Баба Македонка. Смело оставаща на откритата циментова площадка на стълбището пред своят дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистов вой на сирени и крясъци на обезумялата тълпа, старицата броеше прелитащите над Белоград летящи крепости, потраквайки със златни изкуствени челюсти. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. Заварвахме Баба Македонка да се кръсти. Неотменно на своя пост. Дали благославяше или проклинаше?
ТОЙ БИЛ ТАМ, върху крилете на свободата, нейният единствен син, твърдеше старата жена, върху крилете на някоя от прелитащите летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човека създал тези същите летящи чудовища; обикновен пройдоха от Севлиево. Заради нейният син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София, Кюстендил и Добрич падали, падат и ке падат. И, нека падат. (Тяхна мама и капут!) Момчурляците не пропускаха да подпитат. Дали не очаква да й пуснат отгоре, нещо по-така - че съвсем да й олекне? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - ке се чине - ке се види …
ВОЙНАТА ПО ФРОНТОВЕТЕ наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове-частушки. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе важно съобщение. Баба Македонка притисна съобщението до сърце. Развя го победоносно по комшии. Както бе по чехли (Застъпани обувки от преди Войната!), хукна към Пощата. О, колко горда и честита, бе тогава тя.
КОЛЕТЪТ, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа тъпкан с удивителни съкровища. Безценни вещи, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак. За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби, и - хай-да-да!За жените - бельо втора употреба. (Запазеничко, ма!) За мъжете - еднократни самобръсначки, саморазпадащи се подир употреба. (Една все още крее, във въпросната кутия от локум!) За болните - пеницилин. За здравите - кафе в консервени кутии. За Баба Македонка хубаво разработени пластмасови изкуствени челюсти втора употреба. (Имаше си нови, но ги смени. Не желаела в уста фашистко злато.) Жените на Белоград пръв път видяха странни женски чорапи, наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник, но не и за корсет със жартиери!) Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под СИВ-възбрана!) Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка по-късно наричана химикалка. (Като я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга.) Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо за спомен. Получих и аз. Настоящата празна ламаринена кутия от американски рахат-локум. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака. (Остра брадичка, присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!) Как държавнически безгрижно хапва безкраен розов рахат-локум. Заедно със спомен за отчаяното внезапно сбръчкано лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син.:
"Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"
ПОМНЯ Я - на нейното си място. По същото си време. Когато вече нямаше никакви други тревоги освен учебни. Как стои вцепенена от мъка. Със същия месингов далекоглед провесен през врат. Сред нощ. И насред ден. Завинаги загледана в небесата. Небеса, по които бе недопустимо да прелети дори ястреб. Една мразовита есенна заран, съседи я намериха скупчена от студ, Сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.
ИЗТИЧАХА ЗА ОБЩИНСКАТА ГАЛЬОТА. Трак - трак - трак - право в Общинската Болница. (Прекалено хуманен институт още тогава!) В Общинската Болница, Баба Македонка не преставала да преповтаря.
- Поне една да бе пуснал …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как" трибе
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар; алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите старешки спомени. Но, аз имам своя собствена теория.
THE END/1998-2012
.jpg)
WATE
THE OCEAN-PRESS NEWS!
http://youtu.be/_B6pfxNXyD0
PLEASE GO TO U-TUBE AT "BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY"
OCEAN PRESS-VARNA
RECOMMEND
(C)2000-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
П И Р О Н
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(Из сборника "Разкази от кутия с рахат-локум")
ПРОБЛЕМЪТ със старата липа на Вергиеви бе, че от нейният цъфтеж бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Стар Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени вили. Превърнати по-късно в тежкарски аристократски къщи. (По време на Войната и особено подир нея, в техните пристройки обитаваше махленски плебс!) При регулация на квартала в началото на тридесетте години на двадесети век, общинските власти дали погрешна линия. Една липа на възраст останала извън двора на Дом Вергиеви. За да се превърне в махленска собственост. По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня почти никой - и напразно; тази липа трябва да бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет липата цъфтеше. Излъчвайки безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Какви са тези дребнобуржуазни глезотии с липов чай и мед? Поредно "ново" време побърза да се изяви. С тежка дървена табела, (Все още се спотаява в една маза!), прикована с огромен пирон върху видялото и патило тяло на липата.
***"ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО ПО ЦЪФТЕЖО!
УТ КМЕТО"***
Никой не повярва в това абсурдно разпореждане. Щом липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият истински нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли Липата. Изневиделица изтрополи файтон. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва - да си купим - от аптека. Не се изискват купони.
СЛЕДВАЩАТА година липата се разбуди с поредно разпореждане побито с пирон, и щатен пазител с патлак. Обикаляхме наоколо с празни възглавки в ръце. За какво е всичко туй? Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. А, тази година липата бе изключително руйна и дъхава.
НА ТРЕТАТА ГОДИНА съобщение, не се появи. Не се появиха и пазванти. Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, изкачи дървото, па огледа. Слезе бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.
- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек … Амин!
До есента липата окончателно изсъхна. Белнаха се голи клоне. Дойде шумен трофеен джип. От него слезе важен униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата огромен кръст. Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. При най-цивилизовани предпазни мерки, Старата Липа бе изкоренена. Трупът отрязан и, отнесен в дъскорезница. Коренището изоставено на произвола на съдбата.Сякаш килнат на една страна огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе недоотрязан. Кръвна нишка от повърхността, към вътрешността на земята. Не преставам да си мисля; а това често иде и през сън; че тази странна органична жица някога - идеше направо от Сърцето на Земята. Телеграф, по който човечеството не престава да получава; но така и не успява да разчете; онези достоверни сигнали, които умоляват да си останем хора.
В КРАЯТ НА ЕСЕНТА дойде камион. Съсякоха останалия корен, а раззеленилите се и посъхнали листенца помачкаха с нозе. Забиха в посъхналото сърце на Липата огромен стоманен клин. Удариха по него с боен чук. Коренът се предаде.
ПОДИР ТОВА? О, подир това подравниха за паркинг. Има го и днес. Превърнат във вонящо квартално сметище. THE END/02.07.2012.
RECOMMENDS
.jpg)
.jpg)
.jpg)
REMINDS
.gif)
(C) slovoto.bg Биографични бележки
Добри П. Чинтулов се е родил през месец септември 1822 г. в Сливен. Първите си 16 години прекарва в родния си град, като посещавал гръцкото училище, защото тогава не само в Сливен, но и другаде в България не е имало училище, в което да се преподава на български. Баща му е бил много беден, така че Чинтулов през 1838 г. сам се упътва за Търново, където се е учил около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ и се е учил на гръцки около година и половина при учителите братя Христиди, които били българи но се гърчеели. През Букурещ минава Захарий Княжески, явява на Чинтулов, че руското правителство отпуснало няколко стипендии за българите, и го съветва да отиде в Русия. Чинтулов веднага се упътва за Одеса, като за това му спомогва Димитър Диамандиев от Сливен, живущ в Браила. Чинтулов сполучва да получи стипендия и за три години свършва в Одеса уездното (околийското) училище, което тогава се състояло от четири класа, по две годинио всеки клас. След това постъпва в семинарията, която свършва за шест години, и в 1850 г. се връща в България. От 1850 до 1858 учителствува в Сливен, след което отива в Ямбол като главен учител и учителства там до 1861 г. В 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където става пак главен учител и учителствува непрекъснато до 1871 г., в която година е избран от Сливен за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. След завръщането си от Цариград Чинтулов учителствува пак около 3 години и после сам напуска, поради проблеми със зрението. До края на живота си получава пенсия. Умира в Сливен на 27 март 1886 г.
(източник: Добри Чинтулов, "Стани, стани, юнак балкански", "Български писател", С. 1973, по статия на негов ученик - Никола Табаков)
(C) wikipedia.com
Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата,
да тръгнат по гората.
Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,
противу турци да стоим насреща!
Да викнем всинца с глас голям
по всичкия Коджабалкан:
голямо, мало, ставай,
оръжие запасвай!
На пояс тънки саби запашете,
за бащината си земя станете,
колете турски племена,
пълнете с техните тела
пространните равнини,
дълбоките долини!
За нашето отечество и слава,
за нашата свобода и държава
да си пролеем вси кръвта,
да си добием волността
от нашите тирани,
неверни мюсюлмани!
Байраци български навред да вдигнем,
към Бога със кръст във ръка да викнем:
о, наш създательо Христе,
я виж от ясното небе,
нашето мъчение,
дългото търпение.
Благослови ти нашето желание,
на тебе имаме ний упование,
подвигът да ни е осветен,
на твоя вяра утвърден,
на славното ти име,
предвечний божи сине!
Кога в български предели настъпим,
кога вразите си от нас изгоним.
Да се възвишат знамена
на българските рамена
от върха на Дуная
в Тесалия до края.
The End
12.11.2012
PRESENTS
(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕДразказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ
ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.
THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ E-mail: hemy@abv.bg
WATE
THE OCEAN-PRESS NEWS!
http://youtu.be/_B6pfxNXyD0
PLEASE GO TO U-TUBE AT "BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY
ВОЛЕН СИДЕРОВ – ПРЕД ВАРНЕНЦИ
ОТ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
ПОДИР СПЕШНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ, В КЪСНИЯТ СЛЕДОБЕД НА 10.11.2012.; ОСНОВАТЕЛЯТ И РЪКОВОДИТЕЛ НА ДВИЖЕНИЕ ПП „АТАКА“, УВАЖАЕМИЯТ ДЕПУТАТ ВОЛЕН СИДЕРОВ, СРЕЩНА ВАРНЕНЦИ – СТАРО И МЛАДО – В ПРЕТЪПКАНАТА ПЛЕНАРНА ЗАЛА НА ОБЩИНА ВАРНА-ГРАД. ПЕСТЕЛИВ НА ОБЕЩАНИЯ, ВОЛЕН СИДЕРОВ ДОКОСНА И РАЗКРИ ЖИВОТРЕПТУЩИ ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМИЕТО НА СТРАННО ОДЕМОКРАТИЗИРАНАТА, ЗАТЪНАЛА В ИЗКУСТВЕНО ФОРМИРАНА КРИЗА БЪЛГАРИЯ. ЗА МАЛЦИНА Е ТАЙНА, ЧЕ ВОЛЕН СИДЕРОВ Е ГЪВКАВ НО НЕОТСТЪПЧИВ НАЦИОНАЛ-ПОЛИТИК. ВСЕВЪЗМОЖНИТЕ УДАРИ ПОД КРЪСТ, ПОЛУЧИЛ ОТ СЛУГИНСТВАЩИ НА ЧУЖДИ ИНТЕРЕСИ ВЪТРЕШНОПАРТИЙНИ ЕЛЕМЕНТИ, НЕ СЛОМИХА НЕГОВИЯТ ВИСОКОБЪЛГАРСКИ ВОЙНСТВАЩ ДУХ. БЕЗ ОСОБЕНИ УСИЛИЯ, ТОЙ УСПЯ И ГИ НАДЖИВЯ. ЗАЕДНО С НЕПОКЛАТИМОТО ЯДРО НА ПП „АТАКА“. ЗАЕДНО С ЕДНА МАСА ХОРА, ЗА КОИТО БЪЛГАРИЗМЪТ СТОИ НАД ВСИЧКО. ОСНОВНА ТЕМА НА НЕГОВАТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНА КНИГА-ИЗСЛЕДВАНЕ. РАЗДВИЖИЛА ДУХОВЕТЕ. ПРИВЛЯКЛА НЕФОРМАЛНИ СЪМИШЛЕНИЦИ. ОБЪРНАЛА ВНИМАНИЕ НА УЧЕНИЯ СВЯТ В ЕВРОПА.
„ОСНОВИ НА БЪЛГАРИЗМА“, (ИЗДАНИЕ НА ПП“АТАКА“-СОФИЯ, 2011..), СЕ ОКАЗВА НАСЪЩНО ЧЕТИВО ЗА НАШИЯТ СЪЩИСАН ОТ БЕЗКРАЙНИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕХОД СЪВРЕМЕНИК. ДОРИ БЕГЛО ПРЕЛИСТВАЙКИ ТАЗИ ПОЛЕЗНА КНИГА, НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ ЗАПИТАМЕ. ЗАЩО И КАК В НАШИТЕ НАЧАЛНИ УЧИЛИЩА, КЪДЕТО ДОРИ ХРИСТИЯНСТВО НЕ СЕ ИЗУЧАВА, ПОДОБНИ НАУЧНО-ДОКУМЕНТИРАНИ ЧЕТИВА ЗА МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ БИВАТ УМИШЛЕНО ОТКЛОНЯВАНИ? ОНОВА, КОЕТО СЕ ИЗУЧАВА КАТО „РОДИНОЗНАНИЕ“ - ОТ ПЪРВИ ДО ЧЕТВЪРТИ КЛАС – ЕДВА ЛИ ВОДИ ДО НЕЩО ДРУГО ОСВЕН ДО МЕНТЕ-ПАТРИОТИЗЪМ. НАДЛЕЖНО ПОСОЧЕНО В ИНТЕРНЕТ - А НИКАКВО ГО НЯМА. СТРАННИ УЧЕБНИ ПЛАНОВЕ. СТРАННА НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ. ОТКРОВЕНО ВОДЕЩА НИ ПОД ХОМОТ. ГОРДОСТТА ДА СИ БЪЛГАРИН НЕ ПОДЛЕЖИ НА ГЛОБАЛИСТИЧЕСКО ПРЕОСМИСЛЯНЕ. ИЛИ Я ИМА – ИЛИ НИКАКВА Я НЯМА. СМЕЕМ ДА СИ ПРИПОМНИМ ВРЕМЕНА, КОГАТО НЯМАШЕ ДОМ БЕЗ БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО ЗНАМЕ. ГОРДО РАЗВЯВАНО ПРИ ВСЕКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК. ЗНАМЕ, КОЕТО ПРИЗВНАВАХА ДОРИ НАЦИСТКИТЕ НИ ОКУПАТОРИ. ОРГАНИЧЕСКИ ОТГЛЕДАН ШИРОК НАРОДНОСТЕН ОБИЧАЙ, ХУБАВО ЗАТРИТ. ПО ВРЕМЕ НА ПОЛОВИНВЕКОВЕН ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ, (КОЙТО ПЪК ИЗОБЩО НЕ БЕ ВАРИАНТ НА СЪВРЕМЕННИЯ ГЛОБАЛИЗЪМ!), НАСЯКЪЛ БАЛКАНИТЕ НА ВРАЖДУВАЩИ МИНИ НАЦИИ.
ИНТЕРЕСЪТ КЪМ ИЗЯВИТЕ НА ДОКТОР ВОЛЕН СИДЕРОВ ОТ СТРАНА НА ГРАЖДАНСТВОТО НА ВАРНА-ГРАД ВИНАГИ Е ДОКРАЙ СЕРИОЗЕН. НЕГОВИТЕ ОБЩОПОНЯТНИ – А ДЕТАЙЛНИ - ПОЛИТИЧЕСКИ АНАЛИЗИ, ВЪРВЯТ СЪС ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА АВТЕНТИЧНОСТ НА ФОНА НА ЕДНА НЕПРЕСТАННА БУДИТЕЛСКА АКТИВНОСТ. ПРЕДНАЗНАЧЕНА ДА НАПОМНИ ВСЕКИМУ - ДОКОЛКО И ДО КЪДЕ – СМЕ БЪЛГАРИ. НАСТОЯЩАТА НЕГОВА ИЗЯВА, СЪПРОВОДЕНА С РАЗДАВАНЕ НА АВТОГРАФИ, АНАЛИЗИРА ПРИЧИНИТЕ ЗА ПОМОЩТА ОКАЗАНА НЕ ТАКА ОТДАВНА ОТ СТРАНА НА РЪКОВОДСТВОТО НА ПП „АТАКА“, НА НАСТОЯЩИТЕ УПРАВНИЦИ ОТ ПП „ГЕРБ“. ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ КОРЕННО РАЗЛИЧЕН ИКОНОМИЧЕСКИ МОДЕЛ, РЕЗУЛТИРАЩ В ИКОНОМИЧЕСКИ ПОДЕМ НА СТРАНАТА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СИСТЕМНОТО ЗАТЪВАНЕ Е НЕИЗБЕЖНО. ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ВСИЧКИ НАЦИОНАЛИСТИ ДА ТРЪГНАТ ЗАЕДНО В ИМЕТО НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. ЗА ЕДИНСТВОТО НА НАЦИЯ, ОПАЗИЛА ЕТНОИДЕНТИЧНОСТ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ХИЛЯДОЛЕТИЯ.
THE END/12.11.2012/ВАРНА-БГ/22:56:01
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ДИМО МИЛАНОВ – АПЛОДИСМЕНТИ
ЗА ДИМО МИЛАНОВ И НЕГОВИТЕ ПИКТОРИАЛНИ ЕКСПЕРИМЕНТИ ВАРНЕНСКАТА ПУБЛИКА НАЗНАЙВА ПРЕКАЛЕНО МАЛКО. А МНОЗИНА – ОСОБЕНО МЕДИИТЕ! - ЕДВА ЛИ ПОДОЗИРАТ. ЗА ЩО ИМЕННО ИДЕ РЕЧ. ВАРНЕНСКИТЕ МЕДИИ, НЕДОРОЕНИ НАЦИОНАЛНО, ИЗБЯГВАТ ДА ПОПОВДИГНАТ ЕДНО ДОСТА СПЛАСТЕНОЕ СОЦИАЛНО ЧЕРДЖЕ. НА ХАЛ, НА ЖИВОТ И ИЩАХ ЗА ТВОРЧЕСТВО. НА ВАРНЕНСКИТЕ ХОРА НА ЧЕТКА, НА ПЕРО И НА ДЛЕТО. УВЕРЯВАТ НИ, ЧЕ ПОДОБНО ИГНОРИРАНЕ НА ВАРНЕНСКИТЕ ТВОРЦИ ОТДАВНА Е ОТМИНАЛО. ВЪЗМОЖНО - БОЖЕ МОЙ. НО, ПЛАХИТЕ МЕДИЙНИ ЗАЕКВАНИЯ ДА ОСВЕТЛЯТ; ЩРАКАЙКИ СЪС ЗАПАЛКА БЕЗ КАМЪЧЕ; ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ НА ВАРНЕНЦИ Е ДОТОЛКОВА ЕЛЕМЕНТАРИЗИРАН, ЧЕ ДОРИ НЕ НАПОМНЯ ЧАЛГА. ЩОТО Е ВРЪЗКАРСКИ ПОВЕРЕН ДА БЪДЕ ОТРАЗЯВАН ОТ ЛИЧНОСТИ, ПРИЕМАЩИ НА АБА ВСЕКИ ПРИНТИРАН ОТПЕЧАТЪК ЗА ПЪРВА КЛАСА ИЗКУСТВО. ОТРАЗЯВАЙКИ - ОТ ДЪЖД НА ВЯТЪР; ВЪЗМОЖНО СЪВСЕМ ВКРАТЦЕ; НАЛИЧИЕТО НА ОРИГИНАЛНИ ВАРНЕНСКИ ТВОРЦИ. ВСЕ ЕДНО - НИКАКВИ НИ НЯМА.
КЪДЕТО И ДА БРЪКНЕШ В КУЛТУРАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО НА СЪВРЕМЕННА ЕВРОПА – ОТ АНТИЧНОСТ ТА ДО НАШИ ДНИ! - КИПИ КОРЕН БЪЛГАРСКИ. И МЕЖДУ ТЯХ, НА ЕДНО НЕДОСТИЖИМО ЕСТЕТИЧЕСКОЕ РАВНИЩЕ, ДИМО МИЛАНОВ. С ТРИНАДЕСЕТ НОВОРОМАНТИЧЕСКИ ЛИТОГРАФИИ, ГОТОВИ ДА ЛИТНАТ ПО СВЕТА. ПРИ ТОВА, НА ЦЕНИ НЕПРЕТЕНЦИОЗНИ. О, КОГИШ НАШ"ТЕ ВАРНЕНСКИ НОТАБИЛИ ЩЕ ПОРАЗВЪРЖАТ КЕСИЯ!?! СТРУВА МИ СЕ - НИКОГИШ. ГЛОБАЛНАТА КРИЗА - ЗА СЕГА! - НАВЯРНО ГИ ЩАДИ. ДОКАТО НАПИРАЩИЯ СВЕТОВНИЯТ РЕД Е ГОТОВ, ДА ГИ ИЗГЪЛТА НА СОЛУК. ТВОРЦИТЕ!?! О, САМО ТЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЯТ. КРЕТАЙКИ НА КОРИЦА ХЛЯБ, НО БОГАТИ НА ИДЕИ. БРЕЙ! НЕ СЕ ВИДЯ – НИ ЕДИН СТРАСТЕН КОЛЕКЦИОНЕР. НЕ СЕ УСЕТИ – НИ ЕДИН АРТИСТИЧЕН ДИРЕКТОР. НЕ СЕ СРЕЩНА – НИ ЕДИН ЧАСТЕН ТЪРГОВСКИ АГЕНТ, (ОСВЕН "ДАРЗАЛАС"!), КОЙТО ДА СЕ ПОСВЕТИ НА ВСИ НАМ. ЧЕ ДА ПРОКОПСА ЗАЕДНО С НАС. А, БЕЗ ПОДОБЕН АПАРАТУС АРТИСТИК ВИВЕНДИ - „ВАРНА-КУЛТУРНА СТОЛИЦА НА ЕВРОПА-2019.!“ - НА НАНАЙ!
ДИМО МИЛАНОВ Е ТВОРЕЦ НЕМНОГОСЛОВЕН. ВИБРИРАЙКИ СВОИ СИ МЕЛОДИИ ОКОЛО СЪРЦЕВИНА НА МИДА; ОТ ТАМ Е ТРЪГНАЛА ИСТОРИЯТА НА СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ; ТОЙ УСПЯВА МОЖЕБИ ПРЕКАЛЕНО ПЕСТЕЛИВО ДА НАПОМНИ, ОКОЛО КАКВО ПРОДЪЛЖАВА ДА СИ СЕ ВЪРТИ СВЕТА. ИГНОРИРАЛ ЖИТЕЙСКОТО. ЗАПЪТИЛ СЕ ПРЕЗ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА, ПОНЕСЪЛ ТОРБА ЖИВОПИСНИ ПРИКАЗНИ ИНВЕНЦИИ, ЗА КОИТО СЕ ЧУДИ КОМУ ДА ДОВЕРИ. ДОКАЗВАЙКИ – АМА КОЙ ДА ЧУЕ! - КАК ВАРНА Е БЕЗДЪННА НА СЪВРЕМЕННИ КРЕАЦИИ. КАК ВАРНА Е БОГАТА. БОГАТА НА БЕЗБРОЙ;СКРОМНИ ЛИ СКРОМНИ ТРУЖЕНИЦИ НА ЧЕТКА, НА ПЕРО, И НА ДЛЕТО. ЗА КОИТО – НА ПРАКТИКА! - БЕЗХАБЕРНО ПОДРИПВАЩАТА В ПОСОКА „ВАРНА-КУЛТУРНА СТОЛИЦА НА ЕВРОПА-2019.!“, ОБЩИНСКА АДМИНИСТРАЦИЯ; ЕЖЕДНЕВНО ЗАГЪРБВАЩА АРТИСТИЧЕСКИТЕ ЧАЯНИЯ НА ХАРАКТЕРНИ ВАРНЕНСКИ ТВОРЦИ, ОЧАКВА ДА Й ПАДНЕ НЕЩО НАГОТОВО. КОГА ОТ НЕБЕТО - КОГА ОТ ГОСТУВАЩ КМЕТ. (МОЖЕ ДА ПАДА - НА НАС ЛИ ЩЕ ДОВЕРЯТ!?!) АХ, КАК БИХ ИСКАЛ ДА ИМАМ ПРАВО ДА ПОДНАМИГВАМ НА УПРАВЛЯЮЩИТЕ ОТ НЯКОE СРЕДНА ВИСОТА ЗАММИНИСТЕРСКОЕ БЮРЦЕ С УДОБЕН И ЗА ДРЯМКА ДИЗАЙНЕРСКИ СТОЛ ОТЗАД, И МАСИЧКА С УЗО И ГОРЕЩ КАФЕДАКИС НАОТПРЕД. БИХ НАМИГНАЛ НА ВАРНЕНСКИТЕ ТВОРЦИ – КАК ТРЕБЕ!
THE END / 10.11.2012.
OCEAN PRESS-VARNA
REMINDS
.jpg)
(c) 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
З Ъ Г
РАЗКАЗ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ
ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминало на халос Време на Времената. По пренебрегнати завинаги жени. (Що за шоколад имаше по време онт!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите в революционен Парагвай!) Подир пропиляна кариера. (Опазвайки скапаната Държава, доколко опази собствените Мъде!?!) Подир пропилени години в полубезработица. (При СоциализЪма – тЪкЪвЪнкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата настъпва съдбовен ден. В който Държавата изведнъж се сеща, че съществуваш. За да ти зафучи в лице подаяние, наричано „Пенсия“. (Пльос!) Ако си близък с началството, би отвоювал някакво подобие на честване. Предприятието плаща. (Пльос!) Държавата ти се отплаща. Почти с фанфари. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от възможно най-претоварен компютър. Отпечатано по необходимост почти без мастило. На възможно най-второкачествена хартия. При помощта на вечно блокиращ принтер. (Пльос! ...) И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици. (Пльос!) Задници на почти овладяни мацки. (Пльос!) Запивки в името на Дружбата между народите. (Пльос!) На Комунистическия Интернационал. (Пльос!) На Обединена Европа и Световният Глобализъм. (Няма Пльос!) Мъжествена безпомощност във върхови моменти. (Пльос!) Какво ли не. (Пльос!) Как ли не. (Пльос!) Нищо-никаква пенсия, с която единствено би могъл да пукнеш от глад! (Пльос!) (Пльос!) (Пльос!) (Пльо – о – ос! ...)
СПОМНЯМ СИ - извътре ме яде, изцяло дивашкото наше младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено по страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека. (Преди тя да стане окръжна!) Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Място, от където никой не ни прогонваше. За да захвърлим чантите с облегчение, в трюма на някоя изоставена делфиноловна така под ремонт. (Пльос!) Да скочим в някоя недокалъфатена лодка. (Пльос!) Че, да отпрашим на свобода всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят. (Пардон! На одеколон с название „Тройной“.) Натягахме на гребла, всред залива и обратно. Чиракуваме при рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това се прави чрез Морето. Колко много скъпо ни е, всичко това.
МАРИМАНИТЕ откриваха нашите скътани, под плитовете на делфиноловните гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели. Макар вечно веселящи се яки впиянчени мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хали. Мощните кораби които яздеха, водеха без карти. Презирайки наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой. Щото, не се взема чужда лодка за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако вдигне Морето? Щото, как така забиваш с две дъски вместо гребла, без ръчна помпа в некалъфатено корито!?! Щото, това е Море, а от него се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди от седмицата на море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.
РЯДКО ПРЕПОДАВАТЕЛИ идваха да ни търсят. (Докато пазаруват риба!) По онова време Белоград, бе цяла носна кърпа сгъната на четири. Колко бе населението на Белоград? Два файтона до козирките, а останалите пеш. Един от тези преподаватели, напиращи за прясна риба, бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. (Основан 1922., закрит след Войната, изринат т земи в наше време.) Позволяваща си, да си изкарва яда на братските руски окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.
ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Прекрасни цици. Нарешетъчен от момчешки погледи разкошен задник. Невинно като на мадона лице. Неизменно забито в черната дъска, поради изключително късогледство. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всеки един от нас. Не пропускайки да разтресе величествено тяло, в името на безропотно послушание. (Мислено подпявах "Лили Марлен", макар да бе забранено!)
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
Класът замираше.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ...
Другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Избягвахме да избухваме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край рибари.
ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Отвори се вратата. Нахлу прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.
- Гогомил Славигогов – при Другарят директор – р – р ...
Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз" въшкар дори не е директор. Тръгнах покорно подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.
ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, със спестено алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара в ръка, Другарят Директор ме изгледа презрително и диво.
- Прас!
Лицето ми пламна.
- Прас!
Лицето ми отново пламна.
- Прас!
Лицето ми съвсем поруменя. А, из покъсаният ми джоб на земята изпадна габровска чекийка.
- С нож посягаш – а? Прас!
Лицето ми съвсем-съвсем пламна.
ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, училището и Белоград. Спрях се едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване, а пред очите ми не преставаше да се извисява славният трепетен задник на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Секретар на първичната партийна организация. Нейните напиращи; изпод белоснежна копринена блузка с народна шевица, сякаш захаросани; бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав свят освен Партия, Интернационализъм и Дойчешуле, все пак съществува и Природа.
НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ, бе тъпо, тихо и спокойно. Подухваше ветрец. Гемиите бяха изкарани на такуси. Делфиноловците ги нямаше. На кърмата на някогашната парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Старата гемия „Марифея“ се поклащаше на вода, с разбит катинар. Изкачих се по трапа. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения сламеник. За да се наплача. Тук шамари не се раздаваха без да има защо.
КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у дома. (IF!) Заварих Старият мрачен, грапав и кисел. Пред чиния супа, и парче клисав военновременен хляб.
- Такива неща, - сопна се, - никога не се разправят!
Побутна гневно чинията, а супата се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.
- Така да клевети, бедната женица ...
Тогава Папа избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този наивник всъщност е незаменим. Разбрал съвсем точно, за що иде реч. Вечно веселяците се маримани, безобидни пияници и брегови гамени, настървени за всичко под сукман, се бяха шегували „под секрет“. (Да не ни издадеш!) Как по време на братската немска окупация, другарката настояща партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, съвестно заздравявала дружбата между двата съвсем братски народи. Как в отплата за положените усилия, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. Точно там, където това се полага. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в Гръцката Махала на Белоград. Бе време, когато кметът ходеше пеша, и само областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес. Да притежаваш душ-кабина у дома!?! О, това се преследваше; и от партия, и от закон; като вреден дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес успява да оцелее без баня.
- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.
Папа си наля още едно, па легна да му откърти.
ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, Папа скокваше от сън, напушван от изключителен смях. Всъщност дълбоко загрижен. Крачеше насам-натам из двора. Откъсваше някоя смокиня. Примлясваше. Отново се разтрисаше от смях.
- А, какво партийно събрание предстои ...
Отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкия тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма.
С ОЩЕ ДВАМА ПРИСМЕХУЛНИЦИ, бяхме набързо изхвърлени от училище. Идеше лято. Край морето бе чисто, свястно и прекрасно. Заседавахме в кафене-тераса „Куцото куче“, над преполовени чаши кафе от леблебия, и от ръж. Чичо Пет се разсмя, и ни поучи.
- Ами, драснете едно писъмце, - ни посъветва престарелият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи няма да може да оправи, това е повече от ясно, но виж – дребните – би успял.
- Да не ни опандизят!?!
- Малолетни за сега не пипат. Хайде сега, разкарайте се.
Речено сторено. Бяхме грамотни за възрастта си. Седнахме на моят таван. Написахме писмо, па го изпратихме.
ПИСМОТО:
Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ,
Ние, учениците от първи „А“ курс на Техникума по рибарство и тъпня, в Белоград Великолепний ви пишем, поради една много голяма Контрареволюционна Неправда. Тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, стана ясна мариманска дума, че на зъга на Партийната ни Секретарка Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст. (Всеки в Белоград, го знай!) Вие казвате, "критикувайте недостатъците в нашата работа смело и открито". И ние го сторихме. Разкритикувахме Неизкоренимото. На едно комсомолско събрание. Че, и още. И сега съвсем сме изключени. За циганска лъжа и политическая клевета. От много любимият ни Техникум по рибарство и тъпня. Настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, на място. Как стоят нещата. Кой кого лъже. Готови сме всякак да помогнем. За всеки случай, носете си лупа, или поне очила. Ние разполагаме с фенер.
С другарски поздрав: Хъми, Къми, и Асън.
П.П.: мъ ние муногу ви убичъми дургарю Главнукумандующ - ба! Целий ден на Белиот Вашиот Памятник на Морскътъ Гарадинъ пафкаме ардъ-сигарки.
НЕ МИНА СЕДМИЦА. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че ходим редовно на училище. И забравим думата "ЗЪГ". Днес, човек на години а все със същият акъл, не преставам да се чудя. Как тази някогашна следвоенна напълно обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на половин Европа, една градска канализация не успява да поддържа. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове.
НЕОТДАВНА, при обичайно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се, бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни - до Краят. Не, не умираше от рак. Другарката Немкофонка умираше от Обилно Поднесен Демократически Всенационален Глад. По реда на своите хуманни задължения установих. Как, върху някога така прекрасният задник на тази достойно пенсионирана старица, все още личи, онзи нацистки благороднически печат, за който някога завистливи баби от Гръцката Махала, на всяко кюше отваряха дума. Преди да изрекат „Псуми“. А върху него, представете си, бе лепната с неизтриваемо лилаво-червено огромна някаква звезда.
ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, огледалото бе лукс. Бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес съществуват огледала за всички, и за всичко. Струва ми се, че е време, да пипваме огледалата в ръце? Че, дано си огледаме голите задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.
THE END 23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012.
PRESENTS
.jpg)
.jpg)
