THE SIN TO THE POETS IS NOT LIABLE FOR REMISSION - Doktorow
© 2000 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ
HIGH TECHNOLOGIES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ Из сложената под печат “THE AMERICAN LOG BOOK”
В ТЕЗИ ДУШНИ ЛЕТНИ ДНИ, полувисше местно началство съвестно се бе заело, да изтръгва стари градски електрически стълбове из корен. Вечни чугунени отливки, а ла сецесион, очертаващи особения артистичен профил на всевечният наш Белоград. Някога, преди толкова много години, първият белоградски кмет, разтропан възпитаник на Роберт Колеж в Цариград – пък неизкушен православец, внесъл стълбовете заедно с малка дизелова централа. През океана – право от Америка. Подир изложение в Чикаго. Сега, безпощадно изкореняваните стълбове, трябваше да поемат път своят несвестен път за претопяване. Вирнати през далечната 1901., те отдавна не служеха за друго освен да напомнят, че прекалено отдавна Европа корени в Америка. Но, кой има интерес към спомени днес? Никой – освен шайка побелели местни откачоси, които се правят че издриват, докато всъщност перфидно погубват.
  МЕСТНОТО ПОЛУНАЧАЛСТВО, лицемерно ухилено до уши, се появи и на нашата улица. Възпитано и учтиво даде обяснение всекиму. Обяснението бе от просто по-просто. Премахва се визуалното замърсяване от една отминала епоха, която е отрекла да ползва тези стълбове, зарязала ги, и видиш ли – прокарала подземно електроснабдяване – Нейната Мама Кумунистическъ! Сега времената са „инакви”. Не каза „нови”, и аз разбрах, че срещу мен стои истински професионалист. От друга страна, продължи да се хили – че и да се кланя без да има кому, изнася се цял кораб истинско старо желязо. (Ето, каква била работата!) Общинският бюджет ще се напълни, допълни, като нищо ще прелее. Тогаз Белоград - приказка ще стане. Не можех да не се затрогна.
Ето - общински менежер - искрено загрижен за род и поминък.
Ето – обслужване на гражданското общество - на пълни обороти.
Ето . . . Ето – Ба! . . . Ето . . .
Знаех, че на Сотби; така информираше “Таймс”; подобни реликви се търгуват на цени еднакви, с прочутите лондонски телефонни кабини. От които става и будка за бодигард, и душ-кабина за резиденция, че и душегубка – ако някой някъде постанови. Реших че нашият човек – знаех го от многобройните фалшименто-митинги, с тези прокълнати ръждавейки трудно би стигнал, дори на общинска сметка. Освен - в най-близката леярна. А такава тъдява нямаше – и слава Богу – все още няма. ТАЗИ ОТКРИТА НАГЛОСТ МЕ ВБЕСИ. Реших по граждански да предприема нещо. Независимо, че жена ми тайничко ме подръпваше за крачола. Не видиш ли що е станало, шептеше тя, всеки прави що ще – а никой що требе. Това ме възпря. Вместо да пипна предприемача за гушата, че да го натикам под крадените железарии в зацапания пухтящ камион, реших да напиша писмо на Президента. Той е доктор на политическите науки – не може да не отбира от древни електрически стълбове. После се отказах. С това ли ще се занимава държавен глава на държава в преход? На него му дай да бистри глобалните дела на планетата Земя. По-добре, посъветва ме един близък от кофите за смет, напиши до Брюксел. Там имат Парламент – който мамата си трака. Виж, каза скромният бивш професор по История на КПСС, дори кофите за смет ги подмениха с пластмасови – к’во от туй че са цветни – в Белград винаги всичко е карма-карашик? Точно така щях да сторя. В Брюксел следят за всяка стъпка на всеки Раб Божий на Балканите и Тъдява. Но, преди да седна зад старата „Ремингтън“, реших да установя броят на изтръгнатите електрически стълбове в локален мащаб. Натъпках раницата с минерална вода и закуски. Заредих джиесема – всичко става. Издебнах жена ми да отсъства – случва се все по-често. Преметнах раница на гръб. И поех, през задрямалия в очакване на задокеанска царевица Белоград, да броя прясно изкопани дупки. Подир мен се втурнаха бездомните квартални псета. Винаги усещат – нося ли им хапки.
ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ УСТАНОВИХ, как бродейки - дупка подир дупка - съм попаднал в старата моя родна Гръцка Махала. Край старият наш Стойнов Хан. На брега на ухаещото на нефт и отпадни води безбрежно Черно Море. Седнах на тротоара потънал в спомени.
Някога, летният прахоляк с цвят на кехлибар, ухаеше на врани файтонджийски коне. Тук се риташе топ – платнен футбол от прежда и парцали. (Can You imagine!). Прецелвахме се в пики, съградени с плоски камъни подбрани по брега на морето. Въртеше се пумпал под камшик, наричан “тупач”. Играеше се челик-сопа с някое изплъзнало се от Двореца национално Величие. Пиеше се ледена лимонада, без тя да се нарича “Швепс” със странни добавки. Изчакваше се завръщането на Кьор Стойчо Сладоледчията. За да се нахвърлим боричкайки се, върху полупразните калайдисани баки с непродаден домашно приготвен уханен сладолед. Докато старецът развеселен, си пие кафето.
Не подозирахме, че асфалтът наричан “Кетон”, ще се спусне от Евксиноград, и разпростре в града и около града, за да потопи природата в цивилизован траур и безбройни баири смет.
Не се интересувахме, ще има ли нова и стара телевизия, кабелен и безжичен интернет.
Не гадаехме, как върви пазара с наркотици, че държавността да оцелее.
Избягвах да посещавам старата родна Гръцка Махала на баира над Морето, а ето, че невежествено прекопания град, сам си ме възвърна. Сърцето ми се сгърчи в отврат. Всичко бе безумно, безсмислено, безпощадно и – О Боже! – непрактично променено. Бях преброил 2009 празни дупки - от изтръгнатите из корен - стари белоградски електрификационни стълбове. Зеещи, без някой да ги подравни и запълни.
Хвана ме главоболие.
Пипна ме сърце. Огледах се за тоалет.
ОТСЕДНАХ В ГАРАЖ – КАПАНЧЕ. И, що да видя. Пред бара си се клатушка, насам – натам, в такт с удушлива музика и чаша спирт в ръка, моят някогашен съученик Горчо, като си се хили срещу поплютия от мухи телевизор, с най-лъчезарната усмивка, каквато би могъл да излъчи един шестдесетинагодишен бродяга. Възрадван до немай-къде, че си ме вижда отново. Не харесвам подобни срещи. В тях прозира някаква фаталичност. Друго си е, ако се договориш предварително.
Всяко лято,Горчо качва Трабанта в столицата, за да изкара месец-два любовни занятия по плажа. Отсядайки в домът на Чичо Коста Явлението. Някогашен концертмайстор, безплатен учител по цигулка на вси момчетия в махалата, лютиер на вълшебни цигулки за конкурса в Провадия. Починал с длето в ръка, на деветдесет и девет годишна възраст, (Без да каже ах – ох!), под рева на булдозери рушнали последните остатъци от древен Белоград.Не бях виждал Горчо от години. (Дали, защото не бях се мярвал тъдява?)
От античната Гръцка Махала на Белоград, градена с камънаци от старата градска крепостна стена, не бе останал камък върху камък. Даже знаменитата Къща на Слънцето на страхотния някога род Николиди, вече я нямаше никаква. На нейно място извисяваше ръст безобразен блок от стоманобетон, чиито алуминиеви черчевета трябваше да напомнят кораб.
От стогодишната липа на Дядо Вергиев не бе останала дори сламка. Някогашните кленове бяха изсечени пряко ред и закон. Не се разбрало, кому пречат всъщност тези здрави-читави дървеса.
На мястото на къщата, в която се бях родил, из чийто плочест двор някога се носеха песните на Леля Зорка-Песнопойка, бучеше квартален трафопост с разбити стоманени врати. Само да ти стиска – влезай и граби.
На мястото на домът, в който бе отраснал Горчо, и в чийто двор някога бликаше целебен извор, зееше безобразна яма запълнена с найлонови отпадъци и миризлив жабуняк.
Две съкровни съседни улици, по приумица на известен архитект, бяха превърнати в безлична асфалтирана площ. По нея се надлайваха тълпи освирепели безстопанствени кучета, а по тротоарите домуваха клошари.
В гаражите процъфтяваше икономика в сиво: “Куку-Магазин”; Погребална агенция „Бъдеще за всички”; Продавач на домашен мед Do-It-Yourself”; Храни за домашни любимци от внос; Компютри втора употреба – от внос; Агенция за задгранични запознанства; Огромен магазин за дрехи втора употреба “International Pick-Pockets”; джебното гаражно барче “Аризона” в което бях отседнал поради нужди от всеобщо естество. А над гаражите вървеше обичайният, майсторски прикрит, Потомствен Белоградски Глад. Никакъв остатък от китен двор, в който да лежи; под наниз чироз и асма, под аломатна смоковница и мъдър нар, между бодлив финап и красна райска ябълка; прясно калъфатена гемия ухаеща на мерлуза. От аромата на Стар Белоград не бе останало нищо. Освен можеби кош ментета в музея. Натъжих се до безкрай. Понякога ми се струва, че само аз го мога. Мнозина твърдят, че Великолепното Всесилно Черно Море, Всевечния Темарин, отдавна не отбива вълни с безумна сила - както някога, а прави това с притаеното гневно безразличие на потърпевш умирающ. Не съм убеден, че е именно така. Но, ако е – горко нам.
Горко нам ...
Горко на идещите подир нас ... САМО ДО ПРЕДИ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ ВРЕМЕ, харесвах да си се завръщам всред античните плочести дворове. Да отсядам под афузали-асма. Да вдишвам от разцъфтялата липа. Да припалвам глинена лула с качак отстоял в мед, узо и карамфил. Да разприказвам последни старици и старци. В наше време избягвам да го правя. Старци и старици, все още се намират. Ала, нищо не би могло да възвърне вкусът на отминалото време, всред настоящата асфалтова пустиня. Обградена вместо с дувари, с безлични фасади, остъклени с непрогледни огледални стъкла. Все по-често си се питам – защо? Отговарям си – институционализиране до дупка. Институционализирането на чувства и желания, отдавна предхожда вземането на решения. Такава е модата. Да не се влиза в конфликти. Всъщност – да не се предприема нищо.
ГОРЧО Е ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАД. На възраст, а къде-къде по зрял в ум. Затова - далеч повече напреднал. Професор, доктор на науките, член на международни академии и клубове, по целият цивилизован свят. Директор на стратегическо направление в строго засекретен институт.
- Дошъл съм за “Мястото”, - изтърси Горчо, а аз кой знае защо си припомних неговото разплакано, някога, детско лице, - наздраве!
- Наздраве, бе, наздраве …
Портите на нашите къщи, преди години, бяха разположени геометрически точно една срещу друга. Ние обитавахме две стаи и кухня в пристройката за прислуга на Баба Дона Милионна. Огромното многочислено семейство на Горчо се разполагаше в общирна аристократска къща с баня, самостоятелен двор с тераса и асмалък, пиано в хол с маслени картини по стените, и гараж с разбита стоманена рулетка, където с момчешка помощ се разпадаше занемарен “Форд” с дървено кормило. Родът Горчо притежаваше безкрайни хектари земя по баирите над Белоград. Баща му, полковник от запаса, по време на Войната бе служебен кмет на село Среден Чифлик, околия Белоградска, област Варна, Царство България. По време на размириците предхождащи руската окупация, отървал куршум, но подир това за дълго настанен на топло.
ПОМНЯ КАТО ДНЕС ДЕНЯТ. Когато нещастният човечец, бившият военновременен служебен селски кмет, бе доведен под конвой да оправя уличния плочник. Точно пред вратата на собствения си дом. Робство нямаше – вече бе свобода, но затворниците даваха труд на бригадни начала.
Помня там, зад металната ограда, лицето на Горчо обляно в сълзи. Как се гледат един – друг, без да могат дума да си кажат. Горчо в ученическа униформа, и ярка червена вратовръзка. Баща му – в раираните дрехи на политически затворник. И милиционер с трофеен шмайзер между тях. От тогава бяха изминали петдесет години време. Но споменът, бе особено тежък. Щом на мен" тежи, рекох си - как ли не тежи на Горчо?
- Имаме едно семейно “Място”, - повтори и потрети Горчо, - специално за него си взех отпуск. Да го окося. Да го полея. Да го обгрижа …
- Времето - ще стигне ли?
- Малко са два месеца за това “Място” - тъй да знайш!
Какво ли искаше да каже?
През онези страшни, диви следвоенни години, кварталната месопродавница бе преустроена в млекоцентрала. Докато строежът вървеше, отбор махленски момчурляци всяка вечер влизахме през почупените прозорци. Потъвахме всред лепкав и загадъчен полумрак. Убеждавахме се един – друг в храброст. Разбивайки с мечти - задължителната по онова време кърмъзъ-тъмнота. Проскърцваха ръждиви вентилатори. Невидимо пърхаха прилепи. Пробягваха нападливи плъхове. Придвижвахме се по необезопасените етажи, способни да рухнем в бездънното подземие. За което се знаеше, че води до древни катакомби. Белоград е стар колкото света. Но, кого интересува всичко това освен вечни момчурляци като нас?
ПОДИР ДЕНЯТ ЗА БАЩИНА ПОПРАВКА НА ОБЩИНСКИЯ ПЛОЧНИК, пред родния дом на Горчо, в полунощ, двамата проникнахме в неохранявания от никого строеж. Седнахме до каца с вар, върху купчина пясък. Над главите ни гукаха гълъби. Цвърчаха разбудени ластовици. Времето на Времената бродеше през нас.
Бях готов да задрема, когато Горчо тихо обяви.
- Сега … Ще си тегля … Ъх! … Куршума …
- С патлангач, ли? – умееше да се шегува.
- С парабела на Стария.
- Ха де!
- На Папа парабела конфискуваха. На Дядо не успяха …
- Бре де-де!?!
Помислих, че ако е полудял то ще да е било точно по обед. Когато Горчо надуваше безгласен плач, а баща му хапваше от алуминиева купичка постен затворнически боб. На земята на пресния тротоар, от другата страна на предвидливо заключената врата. Под погледите на съседи и съседки.
В мрака Горчо се размърда, и аз чух, как затворът на един пистолет изтрака.
- Недей!
- Ще …
Захванахме да се борим. Студеното желязо запълзя. Ударих Горчо през ръцете. Пушкалото пропадна през етажите надолу, където глухо изгърмя. Високото хале отрази многократно. Телефон зазвъня неудържимо. Хукнахме изплашени навън.
СЕТИХ СЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА, А ГОРЧО СИ СЕ ХИЛЕШЕ НАСРЕЩА.
- Онзи пищов, - припомних, - още е в мене …
- Ха де! – отсече по хлапашки. – Да ми го върнеш – а!?!
- Той си е твой!
- На Дядо е …
Отново заговори за “Мястото”, как едва го опазил, как столичната управа се обадила на варненската, а тя на кмета на Белоград. В тази страна, заяви Горчо, законът върви, ама няма кой да го движи.
- Има ли кой да го движи – законът върви! – заяви и замлъкна.
Просветна ми - става дума за гробищно место. Бе време на авангарден проект за преместване гробищата извън града, че да се построи на тяхно мясно Бизнес Парк с хотел-ресторант. Както някога, в краят на тридесетте, това бе сторено с Гръцките Гробища в Морската Градина на Белоград.
- Това е гробница, - отсече Горчо, - знаеш, бяхме състоятелни хора. Намерих я разбита.
Изрече го дръзко и високо. Разбрах, че бе пиян.
- Инаф виски, - рекох, - и на бирата инаф, че хората ни гледат!
- Ще видят те, - изтърси Горчо. Бе същият, но понапълнял и побелял, - ще почувстват …
Замълчахме. Бяхме ли си казали всичко? Приятелството и откровенността отминават, заедно с годините. Остават общите спомени. Повечето от горчиви.
ПО ПЪТЯ КЪМ ДОМА, във виещия на завоите „Трабант”, Горчо се отвори да разказва. Правел наука, истинска наука, която се прави на земята, но лети в космоса. Обиколил целият лъжовен свят. От партиотически подбуди отказал - да остане в Щатите – където пара се лее из ведро.
Не харесвал, че съм се изоставил.
Какви са тези оредели коси? Защо е този гол череп?
Не спортувам ли – тенисът вече е достъпен?
Ами голф – игрища колко щеш! Каква е тази рошава брада? Защо се нося така оръфан? За писател ли се имам, или за пророк? От какво ли, би могъл да преживява един непризнат писател в провинциален Белоград? Беше си отговорил сам.
- От подаяния …
- На ранина – по тъмнина, - допълних, - обикалям кофите за смет, та събирам отпадни картонени кутии.
- В други страни, това е сериозен бизнес. – отсече. – Ще ти изпратя една неръждаема количка. Токущо я завърнахме от Луната. Бракувахме я – макар да не е радиоактивна. Някакъв метеорит я цапнал право по герба, а това е обидно.
Премълчах. Тези връзки на върха – винаги изненадват. После се разядосах. С космическа карета – хартия да събирам – ха де!
- Заран, като стана от пишещата машина, - промълвих с гнусота в душата - тръгвам по кофите за смет. Мимоходом сортирам откритото. Което е за четене – у дома. Няма нужда да ходя на библиотека. Към обед занасям двадесетина килограма в приемателния пункт. Всред онази мръсота! Аз, писателят с толкоз много книги. Но за обед, о!, за обед разполагам със стотинки за едно кебапче.
- Що ще чиниш – карай! - И се захвана да звъни за лунната карета – по DHL незабавно да ми я изпратят.
Щом оправи нещата, Горчо отново заговори за принципи, за хипотези и за постижения. На някакъв много висок симпозиум - черно на бяло даказал, че пръстените на Сатурн не са нищо друго освен масирано изстрелване на изкуствени спътници преди милиони години от жителите на планетата Сатурн, които вече никакви ги няма. Защо ли? Защото са се преселили на Земята.
Според вас, какво бих могъл да добавя?
- Сбъркали са, тези сатурнианци – не на място са попаднали!
Помълчахме. Нищо друго не оставаше, освен да го изслушам.
- Третото хилядолетие, - продължи Горчо, - третото хилядолетие е хилядолетие, на масово достъпни високи технологии. За всичко, и за всички.
- Така е, - отвърнах, - и с рециклирането на кашони е така. Достъпно е за всеки. Трябва само да имаш хубава ръчна количка. Качва производителността … СТИГНАХМЕ ДОМА. Не пожела да влезе. (Допуснах, че си се страхува, да не го откраднат!) Втурнах се в мазето. Там, в дървена бъчва с вехтории, съхранявах парабела на покойния полковник о.з. на Н.В. - Горчо Горанов Горачев. Намираше се, в изкормена книга с твърди дървени корици. Налучках книгата опипом. Излязох на улицата. Поогледах се, па бутнах книгата в жабката на колата. Едва се побра. Горчо благодари, па ме прегърна и целуна. По бузата ми остана влага. Даде мръснишка газ, и изчезна зад недалечния ъгъл, където зееше поредната дупка на трайното беззаконие, обхванало тези земи от как свят светува. Знаех, че отново отпрашва към старата Гръцка Махала, където ще отседне в същото скапано бистро, за да продължи през питиета-фалшименто. Съзерцавайки нощните очертания на онова пусто подобие на площад, където от Къщата, Липата, Гаража, Асмата, Терасата, Банята и Целебното Изворче в двора, бе му останал единствено маломерен пуст апартамент, и дълбока яма лански жабуняк. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАРЯЗАХ ИЗДИРВАНЕТО НА ОТПАДЪЧНА ХАРТИЯ. Хванах пътя и - право на гробищата. Където успокоени веднъж завинаги - рамо до рамо кротуват; мошеници и знаменитости, велможи и глупци, невинни жертви и почтени разбойници. Иначе казано нещастни белоградци. Носех букет карамфили, заедно свещ като копраля. Старото приятелство изисква жертви, казвах си, а гладуването е достойно и полезно. Всичко зависи от това, как го правиш. И, разбира се, закъснях.
НА ГРОБИЩАТА ЦАРЕШЕ СУЕТНЯ.  С мъка си пробих път през тълпата. Една линейка изпищя и дойде, и се разтвори. От нея измъкнаха носилка, разпнаха черен найлонов чувал. Върху отрупаната със сладости панихидна маса, лежеше старият парабел всред локва кръв.
- Дошъл да прави панихида, - отвърна отчето щом ме позна, - никой не се отзовал. Бил поканил – по партийна повеля - половин Белоград. Чакал, чакал, чакал, пил една ракия, че и втора, че и трета, па се гръмнал в устата. С този ръждив парабел. От къде го е набарал? Чакаме полиция.
Ама, че поп, рекох си, изповяда се като на Дядо Владика. Страх го е да не го пипнат за мюшерия? Дядо Попе, Дядо Попе - взема ли душ, направо на ченге изглеждам. Представям си що ще да е – втурна ли се с космичната карета напреки през Белоград – картон да събирам – пари за кебапче в криза да изкарам.
ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ОТДАЛЕЧА. Не биваше да губя време. На идване към гробищата бях открил чистичко микросметище, с купища хубав картон за ковчези. Щях да изкарам, и за бира, и за кебабче. По целият път до дома, не преставах да си повтарям, какво, че през третото хилядолетие високите технологии ще бъдат масово достъпни.
Кой като нас … THE END 16.8.2009 г. 11:46:46
Hemy VARNALIS

СТАРАТА КРЕПОСТ
от

 

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

 

На Тодор РИЗНИКОВ

 

ФАСАДА НА МЕЧТАНИЯ ДОКРАЙ ИНТИМНИ,
СЪРЦЕТО МИ РАЗДИРАШ СЪС ГРОБОВЕН ТРЯСЪК.
ЗА ТВОЙТА ВЯРА ВСИНЦА -
СМЕ ДО СМЪРТ ПЕТИМНИ,
НО ТИ ХАРЕСВАШ ДА СИ ПРОСТО ШЕПА ДРЕВЕН ПЯСЪК ...

 

ЩО ЗА ЖИВОТ КИПЯЛ Е НЯВГА ВСРЕД СТЕНИТЕ,
ПОД ПОКРИВЪТ ГДЕ ВЕЧЕ НИКАКЪВ ГО НЯМА?
ПОБЯГНАЛИ СА В УПЛАХ -
НАДАЛЕЧ ЖЕНИТЕ,
ПОД МИШНИЦА ОТНЕСЛИ СВОИТЕ СЪКРОВНИ ДРАМИ ...

 

НАСЛЯПО ЗЕЯТ ПОРУТЕНИ ОТ БУРИТЕ ПРОЗОРЦИ,
А ВЯТЪРЪТ ЗЛОКОБНА ПЕСЕН БЕЗПРЕСТАННО ВИЕ.
НАДОЛУ Е БРЕГЪТ С ГРОБОВЕ -
НА ПРИМОРЦИ;
ОБЕЗУМЯЛОТО МОРЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ ВИМЕТО МУ ПИЕ.

 

СТОЯТ СТЪПИСАНИ НА ПРЕМАЛЯЛИ КРЕПОСТИ СТЕНИТЕ,
И ПАДА КАМЪК ПОДИР КАМЪК -
СЪЛЗИ РОНИ.
В МОРЕТО МЪЛЧАЛИВО СЕ ПРИТУЛВАТ ПЛАНИНИТЕ,
МАГЬОСВАЩИ ДЕЦАТА НИ С ПРОКЛЯТИЯ СЪДБОВНИ.

 

ИСКОННО КРАЧА САМ ПО УЛИЦИТЕ КРИВИ,
ПОДОБНИ НА СЪДБАТА МИ –
ДОКАЗАНО НЕСРЕТНА.
ДУШАТА СТЕНЕ В МЪКА ВЕЧНО ЖИВА,
А ВЯТЪРЪТ ПРОСВИРВА СВОЙТА ДИВА ПЕСНЯ.

THE END
02.08.2010