2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. zaw12929
14. stela50
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
.jpg)
© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
E-mail: hemy@abv.bg
СПОМЕН ЗА СЕВДА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
МАЛКО ПРЕДИ несполучливо да се упъти към България; където и до днес се говори че всичко било готово за посрещане и настаняване, (На стари години човек все тръгва натам където предполага, че най го очакват!), Лев Николаевич ТОЛСТОЙ, казва: “Всичко отпечатано е нищожно. Съществено е неотпечатаното – което ще открият поколенията.” Тези апостолически слова винаги ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и народностна изследователка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантливи пера на МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, колко много се оприличваме на тях, опетлани приживе в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното унищожително подценяване. Често си се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума и – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – от веки е - като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА не престава, и едва ли някога ще да престане, да бълва в балкански излишък.
В НАЧАЛОТО на осемдесеттях години на миналия двадесети век, Севда КОСТОВА бе заявила талант и дълголетие, но все още не бе издала първа своя книга. Колю СЕВОВ, големият български поет, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време нелицеприятно – но трудно отличимо, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. Все по същото това сравнително далечно време на споделен антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите за инакомислещи, на своят странен постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на този неофициален варненски салон за изкуства. При нея отскачахме с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция, да се изповядаме душевно, да четем произведения които никога няма да видят бял свят, че и душевни терзания и мъки. Както понастоящем, една неявна цензура дерибействаше. На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА. Самотна застаряваща интелектуалка, в град с огромен потенциал неизследвани традиции; за съжаление несъхранени през вековете. Знаеше се, че независимо от принудителните години на панславянски атеизъм, Севда КОСТОВА пише роман за Исус ХРИСТОС. И, поради това, недолюбвана от самоподозрителните редактори от местното книгоиздателство. Опитващи се и понастоящем, макар побелели от години прекарани в тежка мъст и завистия, да правораздават докато пият кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната схемата на социалистическото книгоиздаване - дор" - понастоящем. Позволяващи си, безпардонно да филтрират чужда креативна мисъл и възможности. Въобразявайки си, че верно служат на поредната политическа мумия. Успяла овремени да продаде най-напред себе си, а подир това и цяла една народностна общност. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси”, далеч преди да вземат матура и държавни изпити.
НАЧЕТЕНОСТТА на Севда КОСТОВА личеше толкова отдалеч, че спираше всяко обнародване на нейните произведения, най-вече поради рецензионна безпомощност и политически страх. Редакционните екипи, затънали всред паяджината на верски предубеждения, възпретени за изучаване на мъдростта на света, сведена от техните бащи и майки в няколко плакатни фрази - че зомбират по-лесно - искрено недоумяваха. Всяка една естетска филигранна фраза на СЕВДА будеше професионална завист, па я мултилпицираше и диспергираше, преди да залегне под формата на донос. А крехката, попрегърбена фигура на авторката говореше за транснационална аристократичност, която никой не бе успял да и отнеме. Нещо, което Севда КОСТОВА не се притесняваше да изтъкне и покаже.
"""Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила тя."""
"""На мама – яж !"""
Допълнителната глътка "рибено масло" окончателно ме разплакваше, и правеше да се крия в гората. При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.
"""Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!""" Маман сви рамене. Бутилката с "рибено масло" изчезна.
ВСЕ ПО-ЧЕСТО се питам, имало ли е ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА. Така отдавна бе това. Поколенията рядко са злопаметни. Понякога и народите. Управляющите си познават добре занаята - изчакват напомнящите да измрат. За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше. На село хлябът бе клисав, но никога чер. За всички нас, ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА започна едва, когато СЪЮЗНИЦИТЕ навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.
ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет полуграмотен неверующ, да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е. Романът не е лош – дори се усеща … “червената нишка”. Просто сви рамене.
"""Ако бе до политика и връзки, - бе заявила, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата."""
Тези "класически" гимназия. Ето защо по едно време ги закриха, а понастояащем се притесняват отново да ги разкрият. Ами - възпитаеват в безсмислена почтеност.
МЕЧТАТА ЗА СВЕСТЕН РЕДАКТОР не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго. Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност - на народната писателка Севда КОСТОВА. Видяла и съпреживяла Дора ГАБЕ и Елизавета БАГРЯНА,. Отвърнала поглед от техните браннически униформи. И, не мога да не сваля шапка. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. На кого ли не е помогнал.
ПРЕЗ 1984., успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; до една частна италианска академия - "ACCADEMIA IBLEA". Струва ми се това бе една приказка. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите май доста на брой. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е “буржоазен остатък”, ме хваща персонален гняв и срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни? Защо нацията ни навлиза в ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК - все още и завинаги - с неизяснена историография? Нещо нелепо има в цялата тая работа. И, това не е единствено политическо кукловодство.
ПРЕЗ РАННИТЕ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ на миналия век, основно художествено събитие за СТАРА ВАРНА бяха симфоничните концерти изнасяни от Варненската Филхармония. Гостуващите артисти бяха обичайно явление, а високото майсторство на симфониците бе на международно равнище. Концертираше се в НАРОДНИЯ ТЕАТЪР. На запалянковците-тийнейджъри - никой не търсеше билет. Третият балкон бе техен. По време на антрактите, срещахме миловидната, мълчалива, и вечно приветлива госпожа СЕВДА, заедно със своята приемна дъщеря, ученичка по пиано в Средното Музикалното Училище “Добри ХРИСТОВ”. Те винаги, винаги, винаги бяха заедно.Мило красиво момиче с източни черти. Каква бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички те харесвахме. По-късно, ти наистина щеше да се задомиш далеч - ЗАД ПОЛЯРНИЯТ КРЪГ. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да ни ги чете на светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс в средата на осемдесетте.
"""Нима е възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс."""""Ето на – възможно е . . ."""
Това съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш вече не й бе радостно. Започна да се заобикаля с невръстни интелектуалки. Остана усамотена, до самата своя смърт, в стара реставрирана гръцка къща, всред книги, картини и уникати. Всъщност – къде са те? И, защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Светът?
ПОДИР ТАЗИ ТАИНСТВЕНА ЗАГУБА, Севда КОСТОВА реши, и тихомълком си отиде. Нейното отсъствие не отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с обикновени хора, писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.
THE END© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
E-mail: hemy@abv.bg
2/26/08 8:03:08 AM
11.03.2011-18:0
© 2009 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
П О Н И К О Л А Й Р А Й Н О В – Р А В Н И С !
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ГРЕХЪТ КЪМ МЪРТВИТЕ ПОЕТИ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОПРОЩЕНИЕ!
Е.И. Доктороу,
ВРЕМЕТО, КОГАТО НИКОЛАЙ РАЙНОВ (1889-1954.!) вижда бял свят и твори, е време на съществени промени в обществено-политическата обстановка на Балканите. Веянията на голямата европейска култура нахлуват най-вече по франкофонски канали, градени през вековете на ОТОМАНА. Възгледите на масовото общество се разширяват, променят и стационират. Бедността става всеобща без да обижда никого. Ламтежът знания - види се - е безкраен. Независимо, че в БАЛКАНА не престават да бродят комити.
ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО насам, една безпощадна менте освобожденска класа, понатрупала черни пари - за златни дни, е изпратила децата си в чужбина. Аристократически постройки в столицата и големите градове вървят една подир друга. Дворецът се позамисля – на добро ли е това. Но, щом народа веки е кротнал, щом данъчните "убаво го брулят – няма как – на добро е. Индивидуализмът, като същност и самоосъзнаване нахлува и превзема не само индустрията, мините и съобщенията, но и науките, литературата и изкуствата. Създаден е кръгът “МИСЪЛ”, а списанието на д-р КРЪСТЕВ следва.
ПРЕЗ ЦЯЛОТО СВОЕ ВРЕМЕ, на духовно съзидание, Николай РАЙНОВ ще се уповава на литературно-критичното списание “МИСЪЛ”. Символизмът е огледалото на индивидуализма, и се види все повече привлекателен. Към 1904.-1906. под безброй псевдоними, (Аноним, К. Поборников, NIC, Н.Р. и други!), в списанията “ЛЕТОПИСИ” и “ХУДОЖНИК”, се появяват първите поетически опити на бъдещият изключителен национал-изкуствовед-мистик Николай РАЙНОВ. От обикновено невръстно дете, опиянено от ламтеж по Запад, НИКОЛАЙ РАЙНОВ ще се превърне в ненадминат критикал-демиург на политики, изкуства и култури. Оставняйки стотици публикувани и хиляди - все още!?! - непубликувани ръкописно изписани страници. Пишещите машини са навлезли в европейската практика, но за българските писатели, те остават недостъпни, както бяха за по-старото нашенско поколение някогашните компютри в началото на осемдесетте години на двадесети век.
В БЕЛЕТРИСТИКАТА, НИКОЛАЙ РАЙНОВ, ще се впусне едва деветнадесет годишен. На дневен ред е Фридрих НИЦШЕ – философ предрекъл-отрекъл фашизъм, па и болшевизм. Николай няма да остане незахранен с неговите философски мистификации. Доколко стават негово верую, не е известно. Но, в късни години, подир сакралната дата 09.09.1944., ще получи тежки упреци заради вълшебният превод на "ТЪЙ КАЗА ЗАРАТУСТРА". Инкриминирана от КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛИПСА НА ЦЕНЗУРА. Можеби защото есветява ПЪТЯТ НА ИСТИНАТА, без намеса на МОСКВА. За да го четем, очаровани от СЛОВОТО РАЙНОВСКО, на светлина на джебно фенерче - под покрова на нощта.
ПО ВРЕМЕ НА КРАТКОСРОЧНИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАРИЗЪМ, официалната текуща цензура неофициално е, в ръцете на полицейските участъци по места, и официално - под патрихила на духовните институции. По един или друг начин но, по един и същ маниер - ВЪЗПРЕПЯТСТВАЙКИ. Заедно с противният на всяка една власт ФРИДРИХ НИЦШЕ е игнориран, и своевременно отлъчен от църквата Николай РАЙНОВ. Гласно заявил, че в светлината на идещата свръхчовешка управия, национал-патриотическия байганювизм на Иван ВАЗОВ, е само един тъжен проторобски сантимент.
НИКОЛАЙ РАЙНОВ – ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ МИСТИК НА НОВА БЪЛГАРИЯ, е роден на 14.01.1889. малко подир полунощ, под тракане на кречетало в стара воденица край село КЕСАРЕВО, Великотърновско. Тук са отседнали неговите родители, завръщайки се от МОЛДОВА в своята си родна страна. Подир време семейството ще се пресели в София. Там Николай РАЙНОВ ще прекара цял един апостолически живот. Изключая странствания зад граница, и работа в Пловдивската Библиотека. Когато през 1939 година бива чествана негова творческа годишнина, ТОЙ вече е име от национален мащаб. От което потрепват и ДВОР, и ПАТРИАРШИЯ. Пред интервюиращият го по онова време, равностоен - но не равнопоставен, Жан НУРИЖАН, РАЙНОВ споделя частица от истината за изворите на онова което е сътворил – ВЕЛИКОЛЕПНАТА БЪЛГАРСКА ПРИРОДА. И разбира се – СЕМИНАРИЯТА. Институция приютяваща испокон веков бедняшки нашенски синове - бъдещи национал-интелектуалци от мащаб:
“ … дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и търся нещо по-горно в живота.”
Там библиотеката изцяло е на руски, а това му дава “вкус към безконечността”. Такова е цялото негово творчество. Напълно отречено и възпретено от РАННИЯ ТОТАЛИТАРИЗЪМ, поради неизтощимо бликащи древен ПРОТОБЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ.
ПОДИР СЕМИНАРИЯТА, НИКОЛАЙ РАЙНОВ не се запопва. И животът хубаво - го емва Докато е писар в архиерейското наместничество в Провадия, една съвсем почтена длъжност, Николай РАЙНОВ не престава да мечтае за “голямата” София, за свое лично артистично бъдеще и съдба. През 1910. успява да се завърне в столицата, където постъпва в класът по декоративно изкуство на тогавашното ДЪРЖАВНО ХУДОЖЕСТВЕНО ИНДУСТРИАЛНО УЧИЛИЩЕ. По онова първично време на натрупване на знания и капитали държавата, все още не отделя изкуство от индустрия, без да се чуди - що да прави. За разлика от значително по-късни времена. Когато не се чуди - защото няма какво да прави. Николай РАЙНОВ се оказва странно зрял за новите артистични занаяти, за новото време.
ИЗВЕСТНО Е, че още към 1905., бъдещият колос на съвременната българска култура, си позволява активно да общува с група международни теософи. Обособили клон от основаното през 1875. в САЩ ТЕОСОФСКО ОБЩЕСТВО. Членство, съпроводено с активни теософски практики, резултиращи в широко обсъждани публикации. Костващи му ОТЛЪЧВАНЕ ОТ ПРАВОСЛАВИЕТО. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА СХИЗМА е до корен съмнително ортодоксална. В дълбоко символичните “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, (1912.!), Николай РАЙНОВ дава пълна воля на своите теософски познания в системата на символи – много от тях и днес неразгадани.
НА 26.09.1912., БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОТРЪГВА. Николай РАЙНОВ е мобилизиран за санитар в ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ. Пасифистка организация, в утеха за наедро изтъргувани души. Войната приключва, но ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА е на прага. Отчаянието и безисходицата са всеобщи. Както, и онзи СТРАНЕН ВОЙНСТВАЩ ЧИСТО ГАНЮВСКИ ПАТРИОТИЗЪМ. Докарал безброй победни жертви по бойните поля. Пропиляни чрез широката ръка на ВЕЧНИТЕ МЕСТНИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ТЪРГАШИ. Дечобилизиран, Николай РАЙНОВ припва към чашката. Традиционна артистична система и метод, за контакт с болезнено лъсналото социално дъно. До Николай ЛИЛИЕВ, той пише:
“Само в тъмни, в крайните квартали кръчми: глухо, няма полиция, силно вино, непознати хора …”
Странно, но РАЙНОВ говори за полиция по време, когато тя се брои на пръсти. Дали "ЧАШКАТА" не е звеното за единение? Около него се обособява творчески кръг от тпоетично-трагически застроени съдби - Николай ЛИЛИЕВ, Димчо ДЕБЕЛЯНОВ, Гео МИЛЕВ.
ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ИЗБУХВА, и захапва и САМОДОВОЛНОТО ВЕЧНО ПЕЧЕЛЕЩО БОЙНИ ПОБЕДИ ВИНАГИ ГУБЕЩО ДОГОВОРНИ КЛАУЗИ - ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ (14.10.1915.!).Преди да бъде интрониран за Цар, ФЕРДИНАНД КОБУРГ-ГОТТА е поел тежки ангажементи пред ВЕЛИКИТЕ СИЛИ. Българи ще се изправят срещу руси, а това е поредно падение за нация, самопогубила цар и корона - преди повече от петстотин години земно време. Николай РАЙНОВ е военен кореспондент на списание “ОТЕЧЕСТВО” и вестник “ВОЕННИ ИЗВЕСТИЯ”. Все още не е дотам краен мистик, че да бъде политически поднадзорен. Военната цензура обаче е непреклонна: “убит”, “сирак”, “вдовица” и други подобни – биват зачертавани с химически молив в неговите прекалено откровени кореспонденции.
В КРАЙНА СМЕТКА И ТАЗИ ВОЙНА ПРИКЛЮЧВА. Николай РАЙНОВ се завръща в столицата. Докато цензурата е зачерквала, ТОЙ тайничко е словоблудствал. В краят на 1918., той пуска от печат безброй сборници: “ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ”, “КНИГА НА ЦАРЕТЕ”, “ОЧИТЕ НА АРАБИЯ”, “СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ”, “МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА”, отново “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, отново “КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ”, и ненадминатият поетически превод на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА” на Ницше, несравним и понастоящем. Името Николай РАЙНОВ става все повече популярно. Успял е да запълни литературно-мистико-патриотическа ниша в иначе твърде фалшивият националистически литературен базар, без да пише докторантура. През 1919., ГОЛЕМИЯТ НАРОДЕН ХУМАНИСТ ПРОФЕСОР Асен ЗЛАТАРОВ ще определи неговите творби, като
“нов етап в развоя на нашата художествена книжнина”.
КОЕТО ЩЕ НАПРАВИ ДА СЕ ПИТАМЕ - ИЗУЧАВА ЛИ СЕ ТОЗИ "ЕТАП" В СРЕДНИЯТ КУРС НА НАШИТЕ УЧИЛИЩА - И АКО НЕ - ЗАЩО!?!
В ГОДИНИ НА ТРЕЗВ РАЗМИСЪЛ, комунистът Владимир ПОЛЯНОВ ще определи ПЕРИОДЪТ - 1918-1919. - В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА, като “НИКОЛАЙРАЙНОВСКИ”.
ПОДИР САКРАЛНАТА ДАТА 09.09.1944., майсторски маскирала една доказана окупация, това ще го спаси от невежи преследвания. (Дали!?!) Ала обявяването му,, за КРАЕН НАЦИОНАЛИСТ - И НИКАКЪВ ИНТЕРНАЦИОНАЛИСТ, е достатъчно. За да загуби професорска катедра, в ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ. До която е достигнал чрез органичен талант, дълбок мистицизъм, и непосилен ръчен авторски художествен труд. Замразяване обнародването на неговите произведения за прекалено дълъг период от време - та до понастоящем - е налице. Докато преждевременно претупаното пенсиониране го съсипва. През всичкото това време той не е престанал, не само да пише, книгоиздава и лекторствовува, но и, интензивно да декорира и рисува.
КЪМ 1921., НИКОЛАЙ РАЙНОВ е напуснал столицата, и се е преселил в Пловдив. Където открива самостоятелна декоративна изложба, посетена от министъра на просветата Стоян ОМАРЧЕВСКИ. (Предварително подпийнал!?!) По ходатайство на Борис ДЯКОВИЧ, Стоян ОМАРЧЕВСКИ го е назначил за главен библиотекар в ПЛОВДИВСКАТА БИБЛИОТЕКА. Намерил атмосфера, доверие и артистичен покой, Николай РАЙНОВ се отдава на задълбочена изследователска дейност. Проучвайки и обнародвайки изворите на БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ДЕКОРАТИВНО ИЗКУСТВО. Появявайки се в “ХИПЕРИОН” и “ЗЛАТОРОГ”; ненадминати литературно-критически издания; наред с такива знаменитости, като Боян ПЕНЕВ, Сирак СКИТНИК, и Мара БЕЛЧЕВА.
НЕГОВИЯТ ПАРИЖКИ ПЕРИОД (1925.-1927.!), следващ интелектуалния възход на съвременна МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, е изпълнен с творчески находки, но и със сериозни перипетии. Где е невъзможно да бъдат в кратце изследвани и изброени. В писмата на неговата съпруга ДИАНА, се откриват следи от всевечните вълнения на българина-емигрант. По това време в ПАРИЖ – "столицата на греха" наспоред БОТЬОВА, се намират безброй пресни-пресни български интелектуалци: Асен ЗЛАТАРОВ, Александър БАЛАБАНОВ, Спиридон КАЗАНДЖИЕВ, Георги НАДЖАКОВ, Благой МАВРОВ и още, и още известни и неизвестни жертви на походът към интелектуализация на ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ. Tя пише:
“… отидохме с НИКОЛАЙ до легацията, при “благородния” МИТКОВ, а той ни наруга по най-вулгарен начин.” (22.12.1926.!),
Не унивайте мои мили съвременници – затръшнат ли ви вратите на посолство под нос. Такива сме си – пипнем ли пост – не признаваме никого. Кадърно се обслужват единствено хора с дебели портфейли и ръце под масата. Останалите – трева да пасат - кучета ги яли. Не от вчера - не от днес. От времената на ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО нанасам. В писмо до Христо МИНЧЕВ, (10.01.1927.!), непосредствено преди завръшане в БЪЛГАРИЯ, Николай РАЙНОВ споделя:
“Дано в БЪЛГАРИЯ вие сте по-добре. Много унижения изтърпяхме, много мъки изстрадахме.”
КЪМ 1928., В МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, вече е налице добре структурирана литературна критика. Николай РАЙНОВ е натрупал огромен творчески материал в безсънните нощи на ПАРИЖ. Негови самостоятелни сборници с поеми и мечтания незабавно виждат бял свят, а сп. “ЗЛАТОРОГ” не престава да публикува негови изследвания и разкази. Би могло да се спори, дали именно през тази година РАЙНОВ следва и утвърждава Пенчо СЛАВЕЙКОВОТО начало в новата българска литература, следван от Гео МИЛЕВ. Както и поеми посветени на “Христофор КОЛУМБ“, “Дон КИХОТ”, “Свети ЙОАН”, где не бистрят на дребно мистиката на Вечността, где не пропускат да докоснат българското. Поеми, в които сякаш лотсъстства авторова гледна точка, въплътена надълбоко изпод текста. Индиректното внушение на значимата литература, е слабо изследвана загадка. Тя е дотолкова неописуема, че едва ли някога ще бъде формализирана изцяло. Дали именно поради това най-големият литератор български от първата половина на двадесети век, и днес остава рядко изучаван? Още през 1932., Никола ВАСИЛЕВ се опитва да открие и изследва основните характеристики на НЕГОВОТО авангардно - не само за онези времена – но и за нашето настояще – творчество. През 1939. в днес напълно игнорирания сборник с разкази “СЧУПЕНИ СТЪКЛА”, Николай РАЙНОВ всред мистична поетика воюва с игнорирането на човека в утробата на ГОЛЯМ ПАРИЖ, технологизиран - и все пак - забързан към върховете на ТИБЕТ. Експериментирайки с усвоените инструменти на новата литература в сърцето на ЕВРОПА, Николай РАЙНОВ успява, поставя, и оставя своят богат духовен инструментариум в услуга на не един народ.
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1927., Николай РАЙНОВ чете ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ КАТО ПРОФЕСОР ПО ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВАТА В ДЪРЖАВНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ. Това смайва софиянци, някога запокитили своят талантлив съгражданин чак в библиотеката в ПЛОВДИВ. Залата е препълнена, и това не са единствено студенти. Битуващ европейски навик, да се посещават лекции на прочути нашенски професори и лектори. Пък, и те ходеха по читалища и училища, за да представят неизвестното. (Докато не бе възпретено!?!) Не, не бе снобизъм. Това бе любопитството на епоха, стремяща се да надникне в предстоящото. Новоназначеният професор всяка неделя преди обед
“държи публична лекция за гражданството придружена със светлинни картини” по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО.
Ние се питаме. Тази практика . защо я няма? Па си отговаряме. Защото СЪВРМЕННИЯТ БЛЪЛГАРСКИ ПРОФЕСОРАТ ОТДАВНА НЕ Е НАРОДНОСТЕН. Това са т.н. “тематични сказки”, върху вълнуващи гражданството и обществеността проблеми, за които малцина си припомнят. В по-късни времена удачно подменени с масови промиващи мозъка курсове по история на КПСС, марксистко-ленинска етика и естетика, и какво ли още не. Резултатите от ограничаване степените на духовна свобода - отдавна са известни.
АКО НЯКОЙ ЗАПИТА, с какво най-вече се помни този самоизградил се БАЛКАНСКИ ГЕНИЙ, мнозина биха отговорили – с неговата
“ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО – ВЕЧНОТО В ИЗКУСТВОТО”.
Дванадесеттомен курс, днес библиографска рядкост. Продуцирана в епоха на черно-бяло печатно изкуство, поредицата удивлява с качествено представяне на големите майстори на света. Дали имаме подобен курс понастоящем? Нямаме – как да имаме. Щом няма подобна епохална личност. Основен курс по естетика, не останал неоплют от агентите на сталинизма. Подложен на насмешливо унищожение в библиотекарските и домашни аутодафета на страха.
Курсът бил “идеалистически” – вредно – кому?
Курсът бил компилативен – а иначе - как?
Курсът оментирал най-вече творци на ЕВРОПА – иначе как?
Точен последовател на Елана БЛАВАТСКА, Николай РАЙНОВ известно време е главен редактор на списание “ОРФЕЙ”, орган на ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО в БЪЛГАРИЯ. Между 1929-1930., с подкрепа на дружеството, той успява да издаде серия от 24 наставленчески теософски брошури. Без да указва автор, но под негов си пореден номер. Неговото авторство остава шито-скрито. Дали такива са правилата на теософските сдружения? Напълно възможно. Ако човек и неговата душа са астрален елемент на ВСЕМИРА, без значение е – доколко си автор – доколко – само един зловеш номер. Познавам един такъв варненец. Раздал се е до дупка.
С НАСТЪПВАНЕ НА КАПИТАЛНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ ПОДИР 09.09.1944., звездата на ПРОФЕСОР НИКОЛАЙ РАЙНОВ принудително загасва. Спешно пенсиониран, като му се забранява да изнася каквито да било лекции. (Ни гък - ни мък!?!) От кланница и аутодафе го спасява фактът, че сакралната дата го сварва ОТЛЪЧЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА поради превода на ФРОДРОХ НИЦШЕ и ред теософски експериментални семинари, че синът му БОГОМИЛ РАЙНОВ е активен участник в СЪПРОТИВАТА.
НЯКОГА, един престарял варненски художник МАЕСТРО ЧАНКО ПЕТРОВ, си припомняше с умиление за последните лекционни часове по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО водени от Професор Николай РАЙНОВ:
“В залата влизаше сякаш магьосник, обайващ ни с аскетизъм, слово, визия и морал. Залата винаги бе претъпкана – не само със студенти.”
Защо напомням всичко това? За да отбележа, как връзката на ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА във всекиго оставя зърно най-странна креативна светлина.
СВЕТЛИНАТА НА СВЕТЛИНИТЕ, ЗА ВЪЗПРЕТЕНИТЕ ПО ВЕКИ ВЕКОВ - БЪЛГАРАНОВСКИ ИСТИНИ.
(Revised 17.05.2015.)
