Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363160 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 11.03.2012 г.
image
(C) 1988-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY(
ЦВЕТЕ С КОРЕНИ
В
СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА  
РАЗКАЗ
ОТ  
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
ВСЯКА ПРИВЕЧЕР, завръщайки се от работа, аз заставах на тролейбусната спирка със шумяща от преумора глава. Нещо в бедната моя глава виеше, пееше и жужеше, но през дългият работен ден не оставаше време да отскоча при лекар. Какъв смисъл, казвах на себе си, ако е на зле - няма как да не завърши зле. Ако е на добро, като нищо ще си се размине. Главата ми пееше своя собствена песен, и тази песен не можеше да заглуши дори шумът на милионният Белоград. Често тролеят закъсняваше. Тъпчех на място в среднощният студ. Потропвах с нозе. Оглеждах околните сгради. Съвременни и мрачни, с огледални стени и крещящи неонови краски, те опитваха да прикрият обичайната мизерия, на всевечният балкански преход. Една подобна зимна вечер открих, как на ъгъла зад самата тролейбусна спирка стои, щастливо пощадена двуетажна къщица с олюпени от времето стени, с порутен покрив. Сгушена всред малък двор. Изпълнен с неокастрени старомодни чемшири, и вечно премръзнали смокви. Скътана в задните дворове на древният мил Белоград, къщата спеше дълбок зимен сън. Всяка привечер оглеждах, по чудо пощадената къща. И желанието ми да прекося малкият двор, да прескоча остатъците от отпаден строителен материал, че да изкача седемте каменни стъпала и да похлопам, нарастваше. Изпълвайки ме с нехарактерна решимост. Всяка вечер там, горе, на вторият жилищен етаж, един прозорец проблясваше с полусенки от телевизионните канали.  А значи, там имаше Живот.

В КРАЯТ НА ЕДИН БЕЗКРАЕН ЗИМЕН ДЕН, тролеят доста се забави. Бе паднал внезапен сняг. Деца се замерваха със снежни топки. Фучаха леки коли. Стоях на спирката замислен. Когато студът започна да сковава и тяло - и душа, а в главата ми наченаха двубой невидими самолети, обърнах гръб на задаващият се тролей. Прекосих премръзналата чемширена градинка. Изкатерих струпаните остатъци от околно строителство. Изкачих заледените стъпала. Там горе на втория етаж, прозорецът загадъчно проблясваше. Натиснах огромен металически бутон. Неизмеримо надалеч, сякаш всред подземна пещера, екна звънец кподобен на камбана. Повторих и потретих. Никой не се появи. Побутнах вратата с крак. Вратата зейна сякаш паст - и хоп - изведнъж ме погълна. Под висока електрическа крушка, заспала под абажур от цветни стъкла, искреше пряспа пресен сняг. Поех по безкраен коридор.Стъпките ми екнаха из този намирисващ на дом къщен търбух. Вита стълба ме отведе на етажа. Стъпалата Ми се сториха безкрайни. Продължих всред сенки и всред мрак. Звукът от телевизор ме обнадежди. Не бе толкова мрачна тази къща, щом в нея пее телевизор. Открехнах двукрила врата. Подир това втора. Лъхна аромат на ритуални пръчици. Попаднах всред огромен хол. Под висок балдахин открих легло. Върху леглото бледа и примирена, лежеше жена. Жената ми стори дотолкова позната, че кимнах. Тя едва-едва отвърна. По лицето й се плъзна усмивка. От къде ли се познавахме? В този скапан двадесет и първи век, технологиите направиха безусловно всички да си се познаваме. Без да сме си особено близки. Жената не бе млада, но никак стара. Не бе грозна, но не и хубавица. Не вярвам да бе болна. Чудех се дали е здрава. Никак смутена от моето появяване. Зарадвана някак. В наше време, що се касае до радост и нерадост, човек никога не би могъл да бъде сигурен. Зависи от това – джобът дали е пълен. Границата така отдавна е погубена, че кога си добре - кога зле, трудно би могло да се усети. Жената отново кимна с глава. Приближих. Все по-плах. Още по-неуверен. Приседнах на крайчеца на леглото. Всякаквите мои болежки изведнъж изчезнаха, из моята преуморена от единоборства; с кого ли не - за какво ли не; добре пребита глава. Съжелявайки за пропуснатия тролейбус. Проклинайки своята невъзможна любов към запустели къщи. Където не престават да витийстват недоизживяни истории. Къщи, около които витаят светлини от зле зачохлени прозорци. Над засипани със строителни отпадъци някогашни цветущи градини, на лъжовно семейно спокойствие, щастие и радост. Погледнах жената в очи. Устата на жената произнасяше недоловими слова. Кому се молеше? Жената вдигна ръка, па ме погали. Потръпнах. Не вярвам в особените явления на природата, но статичното електричество е доказуемо. Странна къща. Странна жена. Безкрайно тъжни времена. Дали защото вече никой не си позволява да е наивен? Усетих се прикован за ръба на леглото, под оловна тежест. Никога не бях чувствал подобна тежест върху себе си. Освен можеби веднъж, когато бях надянал водолазен костюм край морето, за да възседна някакъв залутан из плитчините пред Галата питомен делфин. Дано го натикам обратно в делфинариума на Белоград. Смъртта на свобода дори за делфините е възпретена. От тази неочаквана милувка, всякакви съмнения отлетяха. В сърцето ми се настани онзи непонятен страх, който все по-често си ме спохожда. Запитам ли се от къде идем. Къде се намираме. Накъде сме се запътили. Дявол взел го, рекох на себе си, все пак живеем през столетие в което всичко е до болка ясно, а хората завинаги без Цар, без Бог, без Вяра. Навън шуми милионният насилствено нацивилизован Белоград, а тук витаят немислими чудеса. Боже мой, проклех себе си, връщай ми болежките в главата. И, да си се махам от тук. Но, страховете мои отшумяха отведнъж. Реших да остана. Па, какво ще. Сякаш в отговор на моите мисли, под белоснежните завивки, тялото на жената се раздвижи. Живо, гъвкаво, властно. Тяло,

което весело диша, а тъжно живей. Жената взе в ръка дистанционно. Вдигнах очи към екран на старомоден черно-бял телевизор, изпълнил един далечен ъгъл. Върху небесносиният екран открих как; под звуците на студен академичен джаз; се разиграва целият мой отминал живот. Пълното мое незначително бъдеще. Трохите случайно откраднато щастие. Озърнах се. Доколко бяхме сами? Бълващият информация безстрастен телевизор. Странната жена под бялоснежна завивка. Самият аз: глупак-единак, навикнал да приема чуждите дертове за свои. Да, да, да, казах си, всичко това не е никакъв кошмар. Всичко това си е една Истинска Истина. Жената не се стърпя. Протегна ръка, па ме погали ме. Подсмивайки се тихо, тъжно, на ужким безгрижно. Непознатата се надсмиваше над моите страхове. Надсмиваше се над себе си. Дали не и над света? Без да престане да ме гали почти механично, със студена, гладка и нежна, тежка едва ли не стоманена длан. Без да пророни дума. Останала без дъх. Вперила поглед в телевизионния екран. Където, отново и отново, се явявах аз. Срамно некадърен несретник на средна възраст. Станал за смях в очите на собственото си семейство. Подир това - в очите на властта. Божке, божке ле, рекох си задъхан, колко съм бил наивен, такъв съм си и днес. Колко много съм бил беден, още повече днес. Как съм се разминавал с хубавото и достойното, за да разработвам недостижими концепции, пренебрегвайки истинските свои виждания. И защо, представете си, защо? Заради залък горчив клисав черен хляб? Не разбира се. Заради мечти по-глобалният – Ех-х-х! - просперитет на човечеството. В надежда за парче общинска земя в покрайнините на Белоград. Върху която да струпам мизерна дървена барака. Та, в краят на своят едва ли някому необходим живот, да се скрия от очите на близки и познати. Възможно най-надалеч от международно постановената беднотия на този завинаги затънтен за света регионален апендикс наричан Балкански Полуостров. А животът, пропиленият безцелно мой единствен живот, течеше като в русло на река там, върху екрана на черно-бял телевизор, без да блести с цветове на дъга. Мъждукайки с монотонността на еднообразното. Наистина, понякога проблясваха мимолетни цветни искри, но това бе така неочаквано и дотам случайно, така нетрайно и съвсем нестройно, че жената под завивката безпомощно свиваше рамене. Тогава две дълбоко хлътнали, някога можеби топли очи, ме поглеждаха съчувствено и насмешливо. От репродуктора продължаваше да се лее трудноразбираем академичен джаз. Реших, че съм изживял своят нищожен живот на вечен белоградски недоволник, за онзи който клати върховете на дърветата. Че съм се напъвал да помагам някому, без да е било необходимо. Че съм вярвал във Времето на Времената, без това да се налага. Нещо пропука, прошумя. Телевизорът просветна и загасна.
- Кабелът … - пророни жената вяло. – Съседът пак се включи за чужда сметка … 
Жената и аз инстинктивно вкопчихме ръце. Това “за чужда сметка”, с какво ни обедини? Екранът отново светна. Върху него, в пустата зимна нощ, пред жълта тролейбусна колонка, уморено дремеше прегърбен мъж. Потропвайки от студ с нозе. Оглеждайки околните къщи. Заглеждайки се във високите среднощни прозорци, на като по чудо оцеляла старинна къща, посред двор изпълнен с неокастрени чемшири. Мъж, с бели като околния сняг коси. Страхотно познат. Страшно разярен. Завинаги обречен. Скокнах към огледалото изплашен. Убедих се в истиността на видяното. Готов да разкрещя, па да хукна навън. Но, ръцете на жената ме привлякоха, пламнали в непонятна топлина. За да ги почувствам още по-застрашително тежки, искрено горещи. Докато загубя свяст. Там, всред белоснежните завивки на легло, с непозната жена под балдахин. Върху завивки, безуспешно прикриващи копнежи. Разкрили всред белезникав полумрак вкусът, на непознатото уханно тяло. Върху телевизионния екран отново се появи самодоволният вседържавен говорител, с оназ мъртвешка маска на лице. Говорителят започна припряно да обсъжда глобалните съдбини на света. Но, в неговия разказ, аз не срещнах нито своята съдба, нито съдбата на прикованата към легло жена. Дори не съдбата на някого от всички нас. Вместо това почувствах, как нещо някъде дълбоко под нас успява, начева и зрее.
 - Запали осветлението! - просъска тихо жената. - Запали светлините, глупако!
Гласът на жената екна, като из кристал. Придоби страхотна сила. Надви потокът актуални новини. От това телевизорът трепна, и угасна. Мелодичен и властен. Жив и безумен. Разбуждащ и унищожаващ. Огледалото върху отсрещната стена трепна, па рухна върху пода на парчета. Ай, ай, казах си, това не е на добре, ай, ай ай! Ами, какво тогава е на добре? Май никога нищо, никъде, никога не е било на добре в тази вековна къща.
 - Запали осветлението! – отново заповяда жената. - Запали светлините!
Подчиних се. (От даскало хубаво съм приучен!) Цял живот съм се подчинявал. На кого ли не. За какво ли не. Срещу една нищо-никаква хитро скроена просяшка заплата. Скокнах. Превъртях електрическият ключ. Зад гърба ми нещо прошумя. Инстинктивно се обърнах. И, замрях от изумление, ужас и завист. От сърцето на лежащата жена, бавно и величествено, могъщо и безпощадно, израстваше великолепно алено цвете. Непознато и невиждано. Невероятно и абсурдно. Излъчващо опияняващ аромат. Развиващо спластени зеленикави листа. Впиващо кристално-бели корени всред пода. Корените разбиха дървеният под, па поеха надолу, надолу, надолу, към сърцето на земята можеби. Цветето разтвори пищен карминен цвят. Излъчи дивен аромат. Отрони тежък плод. Хукна. Блъсна и разби белоснежният таван. Разпиля мазилка, хоросан и керемиди. И, изчезна всред небето, та се невидя. В стаята придойде хлад. Удари мраз. Телевизорът трепна и съвсем загасна. Жената бе замряла неподвижна всред своята белоснежна постеля. Блажено поразена от непонятна болка. Със сърце пронизано от корен. И все пак, усмихната гордо. Възхитена от самата себе си. Опомних се. Целунах жената по челото, а устата й изригна кръв.
- Върви си! - простена жената в полусън, а устата й лееше кръв. - върви си, несретнико! Върви при своите концепции и антиконцепции …  Останах втрещен, потопен в бликащата кръв на тази близка непозната. Омаян от аромата на странното карминено цвете, чийто цвят бе зачезнал в космични висоти. Спуснало корени всред сърцето на мнозина. Дарявайки недосегаем плод. Готвех да се измъкна, когато телевизорът отново проработи. Върху черно-белият екран хукнаха безброй чужди съдби, но всред тях отсъстваше моята. Свих рамене. Все едно, казах си. От чужди съдби днес, интересува ли се някой? Загасих осветлението. Странното цвете продължи шумно да расте, разбивайки стени и прегради. Надолу - към сърцето на земята. Нагоре – в недостижими висоти. Ронейки плод подир плод. Върху керемиденият покрив плодовете барабанеха, сякаш вечните тимпани на съдбата. Жената диво се разсмя. Хукнах обезумял по стълбите, а те се виеха безконечно надолу, сякаш към сърцето на земята, от където всъщност всички ние сме дошли. И където, един ден, щем - нещем ще попаднем. Върху ми падаха пищни трицветни плодове. След мен ехтеше неистовият смях на жената, израждаща карминени цветя за обща употреба.
НА
ТРОЛЕЙБУСНАТА СПИРКА
отдъхнах с облегчение. Все ми се привиждаше странното сакрално цвете. Потърсих неговият пищен цвят високо горе всред небето, но там нямаше нищо. Зимното среднощно небе бе бездънно и пусто. Околните сгради се извисяваха непрогледни и мрачни с огромни огледални стъкла, зад които бдеше невидима свирепа стража. Старата къща тънеше в мрак. Бях убеден - там не престава да витае съдбата. Вятърът развяваше насам-натам нейната пътна врата. И къщата ехтеше, с незабравим камбанен звън. Разбира се, тролеят закъсняваше. Спретнати в порядъчна опашка хората дремеха. Чинно подредени по двама. Забили погледи в земята. Никой не се обръщаше назад. Никой не вдигаше поглед в небето. Всеки бързаше да загърби високите сгради с непрогледни огледални стъкла. Да пипне редкия тролей. Па, да изчезне в нощта. Студът стегна още повече. Горях в нездрава пот. Въртях се неспокойно, треперех. Но, като ме смъмриха, като си ме порицаха, като ме сръгаха в ребра, що да чина - кротнах. Бръкнах в джеб. Установих, че нямам билет. Помолих стоящата на опашката до мене жена за билетче. Пуснах в ръката й монета. Отново почувствах страшната оловна тежест, излъчена от онази прокобна жена. Прикована от съдбата пред старомоден телевизор. Всред белоснежно легло, под балдахин. В древна изоставена къща, със запустял двор, изпълнен с вечнозелени чемшири. Разкъсала сърце, изродило ярко карминено цвете. Роящо трицветен плод за всеки случаен посетител. Вдигнах глава. Срещнахме очи. Това бе тя. Зимно пребрадена. Загадъчно усмихната. Разбираща всичко и всички. С тежка пазарска чанта в една ръка. С мъждящ портативен телевизор в друга. Приех билетчето. Заедно с докосването на нейната длан. Настойчиво подканяща завръщане там, където се раждат, виреят и развиват лист вечни карминени цветя. О, тя бе тук. Заедно със всинца нас. С цялата своя бледа болнична хубост. В пълното свое плодно великолепие. Под огромен шал, който не би могъл да прикрие ничия бременност. Щом тролеят се яви, хвърлих поглед върху екрана на портативния телевизор в нейните ръце. Повярвайте! Обсипан със скреж, телевизорът работеше невидимо и тихо, приел да премели милиони белоградски съдби. Не, не се качих да пътувам. Останах на спирката загледан подир отминалият тромав тролейбус. Загледан в прозорците на старата изоставена къща, потънали вовеки в непрогледен мрак. В очакване да се разтворят, та да блеснат. Защото, всеки мрак - колко му е – съвсем лесно би могъл да оживее.
ЧЕСТО ПРЕМИНАВАМ ПОКРАЙ
СЪЩАТА СТАРА САМОТНА КЪЩА.
Пролет и есен по разбития покрив, между потрошените керемиди, избуяват и съхнат странни алени цветя. Околните блокове продължават да извисяват стан. Да крачат напреки през Белоград. Да настъпват. Погубвайки старото. Някой Божи Ден старата къща, ще отиде по реда си. За да бъде построена някаква поредна безсмислена служебна сграда. Но, аз зная. Дори под основите на тази нова сграда, ще продължи да крее, витае и земя да надига, онова Всевечно Цвете от кармин, със корени в сърцето на земята навеков. Прошумяло някога през самият мен. Дарявайки ме с неизвестен скъпоценен плод. Обикновено преминавам, покрай изоставената къща, задължително забил крака под някоя седалка на все същият раздрънкан тролейбус. Здраво вкопчен в предната облегалка. Надалеч от вечно зеещите раздрънкани ръждиви ламаринени врати. Сякаш неочакван порив на неизвестен вихър, би могъл да ме грабне и отнесе там, в последният полусрутен дом на Белоград. За да поема отново познатият път към сърцето на земята, и обратно - до повърхността. И винаги, О!, винаги, през сърцето ми ме коли луда болка, а главата ми започва да кънти с ехтеж на божигробски камбани. Тогава казвам си с тъга, която малцина биха разбрали, че там някъде – посред Моето Сърце - задължително е заседнал някой корен от онова безподобно цвете, свързало земя, дом и небе, чрез корени, стъбло и цвят.

София, 1988, есен
The end /

 

 

03/11/12

 

 

 

 


From the desk of: eng. Bogomil Kostov Avramov Rousseff-Hemy


 
Категория: Новини
Прочетен: 910 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.01.2013 09:32
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363160
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2012  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031