Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2364056 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 15.03.2012 г.

image 

© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY 

НАСОКИ В ПОСОКИТЕ

от

 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


 

В НАШЕТО ОБЕЗВЕРЕНО от транснационални политически джунгурбащи общество, почти не остана нищо крехко, нищо интимно, що би могъл да имаш за показ. Което с две ръце да прегърнеш. Че, да си го отнесеш право у дтма. Ако обитаемите от нас железобетонни клетки и кутийки, биха могли така да си се рекнат. Освен тук-там по някое произведение на Изкуството. Върху чиято нищожна цена, едва покриваща разходи на автора за иждивение и прогрес, няма как да не поплюем. А Варна-Град; все по-малко претенциозен, все повече затъващ в официализирана немара град; е богат на какви ли не хора на изкуствата. Факт, где лесно се забравя - навик на остатъци от нация, навикнала да започва отначало. Дали някой ден Божи Ден, би налучкала онова, което безпрестанно търси?
НА ПОДОБНИ, НЕ ЧАК ТОЛКОВА РАДОСТНИ, МИСЛИ навежда поредната (Втора!) изложба на една съвсем свежа; по възрастов състав и регистрация; оптимистично рипнала във варненското артистично пространство формация, „ЕВОЛЮЦИЯ“, (Дано не се лъжа за името!), с председател Маестро Васил Пенчев. При съвсем поносими цени, откупките са едва ли не незначителни. В страните от ЕО, (Отдавна недостатъчно бели!), а навярно и в милата ни столица София, вървят под пара яки държавни програми за подпомагане чрез откупки на прохождащи таланти. Пардон! Не напомням ли отминал етап от нашето калпаво съвремие? Още – и още – и още: Пардон! Нима не сме в Двадесет и Първи век? Векът, в който безусловно всичко се търгува? Освен?!? Освен Истинското Добросърдечно Варненско Изкуство. Достатъчно академично. Съвсем не доморасло. Нонстоп експонирано. На стоп неоткупувано. Сякаш някакъв-си смахнат Big Brother не престава да ни се надсмива – кой си ти, че да се прехранваш с Изкуство? Я, захващай Далаверата!
ПАТРОНЪТ НА ИЗЛОЖБАТА „ПОСОКИ В ПРОСТРАНСТВОТО“, (ГХГ-Варна, 14.03.2012-29.03.2012.!), е един от първопроходците в художественото направление на Варненската гимназия за изкуства „Маестро Добри Христов“. Две забележителни по колорит живописни платна на изтъкнатият пореден мъченик-мълчаливец, Красен Бербенков, откриват тази непретенциозна изложба. Колко бързо отминават годините. Колко малко останаха от първопроходците в създаденото някога от Професор Саша Попов музикално училище. Как се странно затворя, онзи свещен цикъл на майсторска приемственост, така продължително отсъстващ от артистичната сцена на Варна-Град. Това, което овреме бе сторено за музиката, сега се повтаря при пластичните изкуства. (Не харесват „мултиплицира“ - това е термин за денонощна бакалия!) И, като няма що да добавим, ние от публиката (Не казвам „с гайдите“ – не можем го!), ръкопляскаме. Както винаги - от сърце.
В ЮЖНИЯТ САЛОН НА ГРАДСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ; Александър Бузилов, Васил Пенчев, Венцислав Марков, Георги Кенаров, Красен Бербенков, Николай Недев, Христина Цонкова и Явор Григоров; излагат над четиридесет свежи графични, живописни и скулптурни творби. Где не могат да не се запомнят. Техниките са всеизвестни. Внушенията гранични. Очакванията прилично обнадежяващии. Свежа демонстрация на някогашни абитюренти на НУИ „Добри Христов“-Варна; пресни випускници на Художествена академия – София, на Великотърновски университет. Те са се учили и изучили, по време на директорството на славният музикант Маестро Марко Добрев. Между всякаквата кавалетна живопис, няколко имена се особено откройват. Венцислав Марков, с неговите доста необичайни скулптури от заварена железария съчетана с кремък; Георги Кенаров с неговите перфектни монотипии; Христина Цонкова с нейните осем натюрморта. Повярвайте! Всички са добри. Но, от всякъде струи ЛИПСА НА ОБЩИНСКО ФИНАНСИРАНЕ. Пресни момци, късащи от хляба на децата си, за да творят; на практика без самостоятелни ателиета? Е, това наистина го нямат. Всеки работи там, където намери. Феноменалният „Вулкан“ отдавна не съществува. За да ги приюти върху цемента на машините, както това някога стори със стотина бивши първопроходци. Членовете на асоциация „ЕВОЛЮЦИЯ“ не престават да се надяват. Как някой в Община Варна, па и доста по-нагоре, ще се поразмърда, да ги устрои с ателиета. Настояват това да е на едно място. Иска се колективистично артистично пространство. (Май, и в това отношение ще бъдат първопроходци!) Имат толкова много да доверят от себе си - на хората. Боже – какво ли ги очаква?
П.С.: Това което липстваше? Работите на руските възпитаници Николай Русев и Марина Варенцова. Някога, след като доказаха себе си, те излязоха на свободна практика. Защо да не се завърнат!?!

 

THE END / 03/14/1210:06:15 PM

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪРВИЯТ ясен спомен от многострадалното мое детство, е дълга, предълга тиха безметежна улица. Потопена в тежката нега на варненското лято, до коляно в прах, осеяна с изпепелени от слънцето магарешки и конски фъшкии. А, в дъното на улицата искри Морето.

Морето . . . Морето . . . Морето . . .

Еднокатни сгради в отенъци на пепеляв оранж. Огради “тараби”, сковани от широки почернели от времето дъски. Файтонът с който се прибира за обед рентиера Вергиев. От време на време някой устремен велосипедист, който си подсвирква. Безгрижни предвоенни времена. Подир това - военни. Та до днес и във времето нататък. Независимо от гаранциите на безброй набедени държавници, тези задължителни посланици на Злото.

Много ми се иска да тръгна от пред дома; където Маман ме е натирила да играя – но само това, че да си гледа къщната работа; надолу по улицата право към Морето. За да го прекося. Не подозирам, че това несбъднато желание ще ми остане за цял живот. (Епизодичните пътувания по море - не се броят, майките от обич закотвят синовете край себе си!) Но, пестникът на Маман е тежък, безпощаден и можеби благодатен, а кавгата която би ми сторила непоносима. Трябва да изграя точно пред дървените порти а-ла късен Сецесион Варналис на Дом Васил Попов, (Бяла емайлирана табелка 250 х 100 милиметра, уведомява любопитните селяци, че някога тук е бил заможен дом. Този “буржуазен остатък” ще отстои непокътнат през псевдореволюционни времена, за за погине в мартенова пещ при поредна стопанска криза.), та да бъда винаги налице, провикне ли се Маман от антрето пред кухнята. Така е с всичките двадесетина деца от махалата. В ония малки, примитивни, покрити с турски керемиди и общи кенефи на двора едноетажни къщи, кипи ли кипи чудото наричано Варненски Живот. Всички си се познават. И, си имат доверие един-другиму. До смърт. Пардон - до Девети Септември 1944-та!

Но Морето, ще остане завинаги в душата ми.

 

УЛИЦАТА, днес малък отрязък от нея все още личи в центъра на Стара Варна, но това е едва ли не подигравка. Някога тпо тези места са били поляни, където новобогаташите подир Първата Световна Война строят хубави къщя. С нахлуване на преселенци от Македония, от северната страна на Булевард Владислав Варненчик; наричан още Ташоолу, защото е бил единствената павирана улица в Стара Варна; се обособява странна смесена махала – македонци-арменци-българи-гърци. Турците са от другата страна на Булевард Владислав, в компактна махала около и днес съществуващата джамия. В началото на петдесетте, на тях ще им бъде даден път към Анадола. Тогава много варненци ще се сдобият с евтини жилища. Това са улици носещи имената на ранните следосвобожденски кметове на Стара Варна, и можеби поради това, успоредни на булеварда който иде от към Новите Гробища и свършва в центъра на града при прлощад “Независимост”. Което означава прочти пред пред Общината, калпава сграда построена току пред конака превърнат в окръжно полицейсто управление, където все още се извисява знаменитата варненска черница на която са бесели поборниците за свобода. От тук идва поговорката: “Горе на черницата!” На нея е качван и един най прадядо, но по депеша от Цариград, където брат му е бил драгоман в някакво посолство, той бива свалян. Твърди се, че причината била някаква кадъна с местен произход, по онова време телеграф вече е действал, но това не е добре проверено. Подобен случай за Варна описва и Христо Г. Бързицов, а това вече говори за далечни роднински връзки между двата рода. Другият брат на Дядо Васил се е казвал Христо. Улица “Атанас Георгиев” е успоредна на Булеварда и се намира между улиците “Братя Георгиевич” – на север и “Хаджи Стамат” – ва юг. През две пресечки на запад, е известната Маслобойна, в по-късни времена превърната в завод “Елпром”, където знаменития чешки възпитаник инженер Боздуганов, поставя основите на варненското домашно приборостроене. Пред Маслобойната, подир години преместена в Провадия където се концентрира държавния резерв от слънчогледово семе и олио, за да бъде унищожен в средата на деветдесетте години, се тълпят каруци от близките села. Затова наблизо има няколко хана. От тях е оцелял единствено Темелковия Хан, днес превърнат в “Частна Болница Темелков”. На първата напречна "улица Шар" все още няма електричество. В началото на четиридесетте години на миналия двадесети век, газената ламба е мерило за беднота. По-късно електричестнво ще тръгнте от новата дизелова централа на града, но ще настъпи хубав военновременен глад. Една малка обществена фурна недалеч, на ъгъла на улица “Шар” и улица “Нишка” (Днес “Сливница”.), бълва черни като камък военновременни хлябове с купон. В началото на четиридесетте купонът става разменна монета, и в град Варна се появява т.н. Комисарство. То е толкова полезно за държавата, че неговият главен комисар в столицата ще успее своевременно да изпрати дъщеря си да учи в “Ла Скала”.

Улица “Атанас Георгиев”, дълги години е от обикновена трамбована пръст, докато един ден дечурлигата откриват, че е довтасал парен валяк заедно с няколко каруци чакъл. Годината е четирвидесет и пета, затворите са препълнени с интелектуалци. Един от тях е Димитър Медникаров, запас, бивш служебен кмет на село Долен Чифлик. Както си му е реда, той е натикан в пандиза при лек режим. Това означава, че може да работи обща работа в чертите на града. Той е докаран тук, заедно с неколцина под конвой, за да подпомага отрамбоването на улица, която ще бъде асфалтирана едва двадесет години по-късно, и да положи тротоарните плочки точно пред своя дом. По този случай майките си ни прибират вкъщи, а човекът остава хпод конвой да поставя плочки пред вратата на Дом Вергиев, докато синът му – наша възраст, наблюдава баща си зад предвидливо заключената от старпия Вергиев желязна врата. До сега е имало тротоар само, където собствениците са си платили. От сега нататък ще има за всички. Всъщност, тротоар пред Дом Вергиев винаги е имало, но очевидно трябва да се подмени. Улицата продължава да носи името на Атанас Георгиев, и кой знае защо не е подменена с името на някой съвременен войвода. Не по-дълга от три-четири карета, тя започва от пресечна улица "Шар" и завършва на пресечна улица "Съборна". Но тогава, о, тогава тя бе чак до Морето. Как само искреше морето …

 

ПРОЧУТАТА БАНЯ ВЕРГИЕВ е на ъгъла с улица "Шар". През деня за жени - жените все още не са впрегатни животни. Вечерта - за мъже. Мъжете яко се трудят и затова ходят веднъж месечно на баня. Срещу Банята е гръбната стена на Стойновия Хан. В него квартируват войници. До нея е къщата на Стефчо Пичлемето. Толкова черен и нахакан. Това е добра едноетажна къща, почти аристократска. В нея семейството на Стефчо. Сестра му, красавица и мома на възраст, която по-късно ще успее да се жени и развежда последователно за офицери, мерна ли се по улицата ме изпива с очи. През топлите летни варненски следобеди, момата има навик,да мечтае облегната на отворения прозорец на своята стая там, на единствения първи етаж, а от пеньоара й ха-ха-ха, да се да се изсипят право върху тротоарените плочи нейните разкошни неукротими цици. Това прави, не само да заеквам още повече докато кажа добър ден, но направо да се спъвам по прашната улица. Което я развеселява доста. О, никога не съм бил достатъчно смел. Освен пред листът хартия. Кой знае защо, но не по рождение, аз заеквам повече отколкото е необходимо. В по-късни години, чрез пеене и музициране във всякакви хорове и оркестри, и благодарение съветите на един анонимен за мене логопед - първият за град Варна; доказал на моята класна Другарката Софка Николова - партиен секретар на Техникума по машиностроене-Варна където ще уча, че съм със всичкият си, само гдето не мога правилно да дишам; аз ще проговоря нормално Но за да стане окончателно това, трябва да стана нередовен учител по трудово обучение и, да вляза смело в клас.

 

КЪЩАТА НА БАБА МАКЕДОНКА е до къщата на Штефо. По време на войната тя не се подава на авикуации, каквито стават час през час, а остава на високия пруст пред своя двуетажен каменен дом, за да се вглежда в небето с един старомоден месингов далекоглед. Нейният син, забегнал невръстен през двадесетте години в Америка е успял да я уведоми - чрез Червения Кръст, че да се превърне в махленска тайна - че е летец-бомбардир и лети с огромни самолети над България. Тя ще дочака първия колет от Америка непосредствено подир войната, от който ще лъхне аромат на джаджум и сапун. Тогава тя ще поиска и ще умре, защото синът й е обявил че никога, никога, никога няма да се завърне в "тази тъпа комунистическа България". Нейният зет е македонстващ рибар и мутра, който подир 1944. ще бъде изпратен в концлагер, но ще оцелее. Няма да забравя негото мъжествено лице когато се завръщаше. О, в него нямаше никаква омраза. Освен пимирение. И всеопрощение. Тежко-тежко, без надежда за човещина, защото и да лови риба му бе забранено. Малко подир това този човек почина.

 

СЛЕДВА ПО РЕДА "ДОМ ВАСИЛ ПОПОВ" - ТУК ОБИТАВАМЕ НИЕ. На малката емайлирана табелка вече се гледа с насмешка. Но, някога тя е означавала нещо. За да бъде поставена. За сега сме трима, до 1946., когато ще се появи на бял свят моята мила сеста Ани. Татко Костадин (Коста) Аврамов Русев - майстор-практик-металист и вършачкаджия, майка Здравка Василева Аврамова - домакиня и моя милост - Богомил Костов Аврамов, кой знае защо наричан Боби. Странно момче, което се интересува от всичко, а не може абсолютно нищо. От тогава та до днес. В махалата го имат за безобиден наив и глупак, та често му натриват носът - я в прахта, я в някое дърво. Мъкне се с една цигулка до отсрещния тротоар и обратно, до домът на Чичо Коста Шишков (Също бяла емайлирана табелка!), за да му преподава уроци по цигулка. Безобразно строг учител, който никога няма да му разреши да усвои вибрато.

В широкия двор на улича "Атанас Георгиев" № 46, има построени две двуетажни и една едноетажна сгради. В тях обитават освен хазяйката Баба Донка Попова, вдовица на тежкия търговец Васил Попов, пришълец от Шумен и бивш областен управител на Варна, и Леля Добрана с мъж търговец на добитък ктолкова обезличен че наречен от всимчки нас Чичо Добран, заедно доведената си племеница от Лясковец - Кака Мичи, която следва в местното Висше Търговско Училище. Подир промените, тук се завръщат да живеят дъщерята на Леля Донка Мика Чешмеджиева, заедно със своя син Христо и дъшеря Дарина. Баща им е останаол за година-две в затвора, т.к. е бил началник гаа Варна по време на германската покупация. Доста е забавно. Няма как.

 

ЗАЛЕПЕНА ДО НАШАТА КЪЩА Е КЪЩАТА НА ЛУДАТА ДРАГА. Тя е на ъгъла на Атанас Георгиев и улица Ботева, (По-късно преименувана "Жолио Кюри"!), днес напълно изчезнала под напора на модерното строитество. Тази е най-загадъчната къща в квартала. (В социалистическо време ще бъде обявена за паметник на културата, и все пак съборена за да бъдат построени блокове!) Това е къщата на първия книжар и печатар в град Варна ...., добре изигран от неговия помощник и ученик .... поради отпечатване на социалистическа литература и дотолкова опропастен, жена му полудява, а дъщерята Драга и тя не остава много в ред. Тези хора дотам мъчително изкарват вонновремения кризис; всред глад и мизерия, всред избухвания на Старата болна жена, които най-накая завършват с "нещастен случай"; че махалата не престава да ги съжелява. Едни много горди хора, които никога не са протегнали ръка за парче хляб, затворени в своята старинна аристократска къща, затворени в самите себе си чрез безумен вик. Малко преди Девети синът става таен полицай-побойник, за да раздава местно правосъдие чрез велосипедна гума около кръста, надзираващ квартала и кварталната кръчма. Подир Девети той е арестуван - изведен от двама браодясали със шмайзери, за да прекара цялото мъченичество на отмъщението във Варненския Затвор. Излязъл от там, той ще се затвои в същата тази къща която днес напразно не съществува, за да обработва малкото парче земя пред този прокълнат дом - 25 х 25 метра, от което ще се прехранва. Без да излиза от дома.

 

БИВШ КАМЕНЕН ОБОР на пожарната команда на отсрещния ъгъл е един превърнат в дърводелска работилница за черчевета. Собствениците, двама ниски, тежки властни мъже, от които всички в махалата потръпват, живеят недалеч така че им е леко. Поне докато им я национализират. Пред работилницата има подредени камари пресни дъски. Въпреки войната никой не ги отмъква. Привечер върху тях играем ние, десетината махленчета, като караме дъските да гърмят и трополят.

 

НА ОТСРЕЩНАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА, в един двор с Баня Вергиев, е домът на Чичо Коста Шишков. Бивш кадрови офицер от Първата Световна Война, почтен банков чиновник (Ппенсионира се като такъв!), първи концерт-майстор-основател на Варненската Държавна Филхармония и самоук-лютиер, той е каймака на интелектуалците в махалата. Много близък на нашето семейство поради войната. Гладът сближава нации, какво остава за две съседнсик семейства. Той е зет на стария Атанас Вергиев, собственик на Баня Вергиев, на Къщата с Липата и на стотина декара лозя около Тебеширената Фабрика по пътя за Каменар.

Къщата на стария Атанас Вергиев с Липата, (Забелязал съм, хората с име Атанас са прогресиращи усилно!), е на един ред с Чичо Коста и Баня Вергиев. За историята на липата съм публикувал разказ (КИЛ-2005.!), който можеби ще го преповторя по-нататък. Това е аристократска къща с два входа, баня, тоалетна, тераса, дълбок зимник, радиопарат и ... пиано. Ная нас, като хора живеещи под наем, тази къща ни се струва едва ли не дворец. Пък и, Старият Вергиев не допуска кой да е в нея. Децата от махалата изобщо не са допускани тук под подозрение, че са нечистоплътни. Изключение за моя милост, като най-загубен и поради това некрадлив. Липата е гордост за стария Вергиев, човек с черен костюм със жилетка, ланец със златен часовник и панамена капела, която сваля единствено когато влиза да се къпи. Щом установи, че по-малкия му внук Борислав Медникаров ме е допуснал у дома, той ни прогонва. Харесвам често да посещавам Борко. Той ме е завлякъл със "Сребърното Езеро" от Карл Май в интерес на брат си, който по-късно аботи към БАН и успява да изтегли нататък и Борко. И до днес ме е яд за пропиляната книга. Такава чудесна цветна корица имаше. Това зло старче, е приятел на най-прочутия рентиер на Варна Ангелсон. Често се прибират двамата с файтон. За да обядват. Те преминават бавно-важно със своя файтон през цялата дължина на улицата от Бенковска до Шар, а върху белналите се покривки на откритата каляска, под съсъка на декоративния камшин, под звън на незабравими звънчета и пръхтене на вечно серящи палави коне, - Те Двамата в бели смокинги и черни панталони, със сламени Панами и засукани мустаци, с пури в уста и блеснали от алкохол младеещи очи, заболи сред зима червени карамфили в петлиците. Остатъчни щастливци от едно време, когато да си рентиер не е срамно, както ще се окаже по-късно, за да им лапнат земи и имоти безвъзвратно. А на домът на вече отлетялия в други светове пенсиониран капитан Ангелсон, до краят на седемдесеттях години ще личи надпис - "ТУК ЖИВЕЕ НАРОДНИЯТ ВРАГ АНГЕЛСОН!"

 

ДО ДОМ АТАНАС ВЕРГИЕВ Е КЪЩАТА НА БАЙ ПЕТЪР ЖЕЛЕЗНИЧАРЯ. Много беден човек. Зиме и лете джапа из махлата или по търлици, или по налъми. Обувки слага само, когато отива на работа. Той е стрелочник. Тогава слага и униформа. Бил е безработен дълго време. Струва ми се, д0а го назначи на работа – докато един влак не го контузи, е съдействал Димитър Чешмеджиев, самият началник гара Варна до 09.09.1944., защото той бе съпруг на Леля Мика – дъщерята на нашата хазяйка Леля Донка Попова. Бай Петю Железничаря обитава полусъборена къща с пристройки – мебел да имаш по онова време се считаше излишен разкош, със своята смахната жена и двама сина. По-малкият Божидар – бранник-стотник в униформа, пистолет и нож. По-големият – Муната, легионер облечен в черно също с пистолет. И двамата гимназисти. Единият от последния клас, другият от предпоследния клас на Варненската Мъжка Гимназия. Когато се появят на улицата хлапаците от махлата, а и старите жени пред портите се разбягват.

СЛЕДВА ДОМЪТ НА ЛЕЛЯ ДЕСПА. Общинска прошенописка, с която по време на евакуацията Татко Коста си е разговарял през прозореца за малко, дзокато майка ми чете “Клетниците” под газената ламба в село Крумово, Варненско. Къщата е от кирпич, позамазана като за град. В нейния заден двор подир войната, Маман ще отглежда по едно прасе годишно със съгласие на цялата махала. И странно. Прасето не вонеше. Голямо къпане падаше.

 

СЛЕДВА КЪЩАТА НА ЪГЪЛА, където самотния туберкулозен учен съ своя син. Цял ден и цяла нощ той виси над една книга пред отворения прозорец на пролетта. Когато започмнем да игпраем на челик-сопа и почукваме по металическия стълб на ъгъла, той изкоква на пруста, и адски рев ни прогонва. За да започнем подир час занаята отново. Тогава той си взема партакешите в една стара ученическа чанта и се упътва към двете читалища в града, които битуват в една завещана от бившия кмет Кръстю Мирски сграда.

 

ПРЕЗ ЪГЪЛА следват разни слабопознати комшии, но за тях аз не знам нищо. Забранено е да комуникираме с тях. С какво са ни превъзхождали, питам се аз сега, и с9и отговарям. Имали са си собствена къща - имот.

 

ТРОТОАР има само по нашата страна на улицата, заедно с прясно насадени .... дървета.

Абе, мизерно си беше, това е, а пък хората бяха щастливи.

Липсата на информация не е болест. Тя е здраве.

 

 

ПОРТИТЕ НА ДОМ ВАСИЛ ПОПОВ, са от тежко дъбово дърво, боядисани в жълто, със железни плетеници. Имат форма и размери, които и днес биха удивили. Тройна някаква врата, през която в години на благоденствие, е преминавал господарския файтон. Наляво и надясно от оградата има по пет метра стоманена ограда върху зид, висока два човешки боя. В този зид, срещу официалния вход на пристройката която наемаме, (Влиза се от стая в стая. Влизаш от едзиния край на къщата – излизаш от другия. Обща площ около 60 кв. Км.!), има изградена специална бетонена шахта за боклук. Боклук, който не вони. И, ако това все пак се случи, не за дълго. Веднъж седмично преминават специални открити каруци за боклук, на подчинение на тогавашната Пожарна Команда. Четири семейства, за цяла седмица не успяват да препълнят тази плитка шахта. Дали храните по онова време са били така питателни, или консумацията е била съвсем незначителна, но при днешната свръхтехнологизация гладът не подлежи на овладяване превърнат в блестящо опакована болест. О, аз не мога да не се удивя от невъзможността да бъдат решени елементарните екологически и хигиенни проблеми проблемите на чистотата на град от дребна величина като моята родна Варна. При тези големи пари, каквито се наливат на всевъзможни почистващи и поддържащи фирми. Добре е да си кмет – това е.

 

АНТРЕТО към двора и пътната врата ще да е било официалния вход на офиса на преждевременно починалия от рак Бай Васил Попов, за който се знае че е от Шумен, бивш областен управител на Варна и тежък търговец на платове. (Не напразно е казано .- Варна пристанище на Шумен! Каква прогностика само – а!?!) Половината чаршия срещу Първо МВР и днес си е негова т.е. на наследниците негови. Там някъде човекът си имаше втора къща, още по-разкошна, която бе предоставил на своята дзъщеря и своят зет. Подир Девети тази къща бе национализирана, и на нейно място се вдигна блок в който да живеят висшепартийни межитурки от среден ранг, между които Тодор Стойчев. (Кой знае защо, щом ме срещнеше по улиците, на поздрава ми този човек отвръщаше с трескаво пускане на ръката в десния джеб на черното затворено от горе до долу пардесю!)

Входът към това винаги пустеещо антре отрупано с цветята на Маман лете, а зиме със скрежови цветя по прозорците, е с със седем стъпала над земята. Тази врата се ползва само за тежки гости – много рядко явление за бедняци като нас, поради което стои затворена зиме и лете. От антрето се влиза във всекиневната и от там в кухнята и през ново антре на двора, както и в третата стая - пълен ледник, където стои венчалния гардероб на Маман. По-късно там ще се настани едно двойно легло по поръчка и бюфет по поръчка, изработени от Чичо Наско на евтиния. Там ще спим аз и Маминка Анка, защото вече съм голям, а къщата на “Оборище” 32 стои празна готова за продан. Когато през 1952. бъда изпратен на ученическа колония в онова село над Габрово, тя ще почине мирно в леглото на Маман и на Папа, а аз ще мога да се ширя в ненужната празна ледена стая. Когато се зъвръщам от ваканция, тази отрудена жена вече я няма. И разбирам, защо е искала да й свиря на цигулката руската песен "Сулико", - от антето през вратата, а тя смразена от надигащата се смърт да приглася тихо-тихо. Там - в леглото. За сбогом.

 

 

КУХНЯТА е малка стаичка с три стъпала по-ниско от останалите стаи. Така тя поема естествената денивелация на терена и излиза с още едно стъпало през остъклено антре - на двора. Една пристройка за гости и прислуга, която сега наемаме под наем. Тук е царството на Маман. В тази единствено отоплена стая, в цялата къщица от две стаи, две антрета и тази кухня. Тук има вътрешен умивалник от чугун, една модерна за онова време придобивка за която е и наета. Течаща топла вода няма. Когато през 1942., Татко се завръща от Пловдивския Мострен Панаир, където вижда своите изобретения (Газ-генераторни уредби за двигатели с вътрешно горене!), преписани и представени от някакъв самодоволен думбатри, той донася четки за зъби и туби паста за зъби “Лайка” немско производство и една българска сапунерка от емайл. И, започвам да си мия зъбите редовно, но с огромно закъснение. До един ще изпадат. Тук има и една квадратна дървена маса по поръчка, на която Татко сутрин пие своето топло мляко, обед своята топла супа, а вечер своята греяна ракия докато прави някакви сметки. Той е ортак-вършачкопритежател и плаща солени данъци на държавата. От едната страна на масата има огромен здрав сандък от канадски кедър, подарен от евреина Цезар, където Татко изработва резевни части за своята вършачка. Този сандък е приспособен за нар. На него може да се спи. В него се намира около един кубически насипно бяло брашно. Брашното е, за което през тези години на война махалата ни завижда. Всички ръфат черен казионен хляб. Само ние, странни безимотници с вършачка и мотоциклет, ядем и раздаваме домашен бял хляб. От другата страна на масата е поставен единствен стол пред малък боядисан в бяло кухненски бюфет. И още един стол. Между умивалника и бюфета има готварска печка “Партам”. Когато тя е напалена, отворените врати дават възможност да се отоплява и гостната стая. Но, това е само на празненства. От третата страна на масата се сяда на стъпалото. Там е най-гот.

 

ПРЕЗ СТЪПАЛОТО се влиза от кухнята нагоре в гостната стая. Тя е и спалня едновременно. На железен креват с табли и пружина персон и половина, спят Мама и Татко. Бедни, Весели, Голи и Щастливи. Под прозорците има миндер. На него спя аз. Докато ме пипне пубертета. Прозорците са еднокатни. Когато виелицата забръска и снегът натрупа, през ралъците на неуплътнетите прозорци, той навлиза и посипва моите завивки. Маман казва че това е за здраве, а Папа развеселен от студа казва, че студът пари а аз се чудя как може един студ да пари докато аз зъзна под завивиките, става да пали високата печка марка “Перник”. Снегът е чист и никога изцапан.

До леглото на моите родители виши снага малко нощно шкафче. На младини майка е работила в мебелна фирма - какво, така и не разбрах. Платили й с укрилен гардероб, и това шкафче. Гардеробът е в дугата страя до която се дстига през леденостудено антрене с другата врата към двора. Върху гардероба стнои плоско стъклено шише от два литра пълно с истинско розово масло. Подарък на Маман от някакви наши далечни роднини от Казанлък още от времена когато е била съвсем млада. От това масло цялата къща ухае на нещо повече от рози. Ние сме семейство, което не познава цената на скъпоценните неща. Затова, когато един ден се изкатервам и го отварям, а то изтича по задната стена на гардероба, никой нищо не ми казва.

ШКАФЧЕТО е пълно с десетки видове цигари. Баща ми трябва да е бил любител на полифацетните усещания, че да пуши такова голямо разнообразие от цигари. Отвориш ли долната вратичка, кутиите се изсипват в краката ти. Отвориш ли малкото чекмедже - стоманени запалки и кибрит те посипват. Надникнеш ли зад стъклената вратичка най-горе - откриваш елементарни къщни медикаменти за зор-заман. Върху шкафчето се кипри нов-новеничък вносен немски радиоапарат марка "LUMOPHON", научен да свири денонощно. Върху радиопарата трака будилник. И радиоапаратът и будилникът са съхранени и до днес. За съжаление в ужасно състояние. Дали поколенията биха пожелали да опазят тези някога скъпоценни остатъци от една цивилизация която никога няма да се завърне?

 

ТОАЛЕТЪТ е общ за цялата къща, а в нея битуват доста семейства. Той се намира до една обща пералня, койято е толкова тъмна и усойна, че в нея рядко пере някой. Зиме в нея Татко държи своят мотоциклет. Тоалетът макар общ, се поддържа в изрядна чистота. Той зее денонощно отворен, но да вони – не съм забелязал. Над пералнята има таванско помещение, което ние държим също под наем. До него се стига по груби дървени стълби. През тези стълби можеш да прескочиш стената към съседния двор, и да излезеш на съседната успоредна улица "Братя Георгиевич". Дебела стена разделя някога общия двор на Бай Васил Попов.

 

СТУДЪТ е основният показател на живот по тези ширини. Безпоздобен необезпечен с топлина бит, от който не мога да се откача и на стари години. По онези времена зимата е дълбока и студена. Морето и езерото замръзват както и когато поискат. Всеки разчиства доколкото може пред своят дом. Когато снегът по улици и по тротоари се поотъпче, тръгваме да се пързаляме с кънки. Понеже кънките са кът, - пързаляме се с по една кънка. Падаме и ставаме, но това за хаир.

Пътната стая и преходното антре откъм улицата изобщо не се отопляват. В стаята има печка, но тя се пали единствено, когато от София дойде за празниците Леля Зорка и Свако Досю. При това доста пестеливо. По прозор;ците на антрето витаят снежни цветя. Природата знае да твори красота.

Всекидневната стая - където спим майка, татко и аз, се отопля-ва с висока "Перник"- печка. Зарана баща ми скоква и почиства печката. Вдига се доста пушилка. Щом печката бъде почистена, тя се зарежда за "горно горене". По средата се поставя една цепеница вертикално, а около нея се насипват каменни въглища. Запалва се отгоре с поредния дисксриминиран роман от скромната библиотека на Маман. И с някой-други документи, защото времената не са такива да поддържаш документация. Но, това ще стане едва примвечер.

Кухнята се отоплява цял ден от една ниска готварска печка. Питам се, къде попадна тази печка? Както и двете високи печки, които от "Атанас Георгиев" 46 пренесохме на "Иван Драсов" 24 в спедата на петдесеттях години на двадесети век.

Остъкляването е еднокатно, та зарана скрежът е обхванал и стаята за спане.

Жилав народ са това българите. Колкото по-мизерно живеят, толкова по-жилави стават. Но, така ли ще се окаже и през технологизираните времена?

Това е време, когато преходът все още не е ясно изразен. Магазините са частни в очакване да дойдат англо-американците, че да си се върне Царчето заедно с неговата майка Царицата, че народът да започне да благоденства както при неговия татко – Цар Борис Трети Обединител. И поради това, продължават да разпалват пред дюкянети си мангали, както през турско. На тях се топлят случайни минувачи и просеци, и от време на време – редки посетители. Манията да купуваш всичко за да притежаваш до безкрай се разви и разгъна едва през последните технологични години на Двадесети век.

 

ПРОСЕЦИТЕ В СТАРА ВАРНА се броят на пръсти. Градът наблищава стотина хиляди жители, а просеците са удивително малко. Докато днес, чрез системата за спонсорство и разни мижи да те лажем проекти на ЕО, в просек е превърнат целият народ. Това не бива да ни безпокои. Това е бъдещето на Целият Цивилизован Свят.

Пред вратите на кварталните църкви един-двама.

На ъгъла на улца Иван Драсов и Ниш – една вечна просекиня надарена с огромна безплодна гръд, на която кърми задължителните близначета. Един – двама из ресторанти и заведения. Толкоз. Един прекрасен ден подир 1947., всички те внезапно изчезват.

През 1976., в началото на моя първи развод, когато ходех пеш от ул. “София” до спирка “Горчивата Чешма-Почивка”, за да търся къде е моят невръстен син Здравко, някъде към 05:00 зарана, се натъкнах на милиционерски патрул, спрял старец по чехли и с тояжка в ръка насред път в посока Варна. Спрях се, и се загледах. От отворените врати на милиционерската кола се носеше разговор по служебното радио.

Милиционерите питаха и записваха. Старецът отговаряше.

- Накъде си тръгнал, дядо?

- Не знам …

- Накъде отиваш?

- Не знам …

- От къде си?

- От Кичево …

- Къща имаш ли?

- Имам …

- Бабичка имаш ли?

- Нямам …

- Синове имаш ли?

- Ця - ло се - ло …

- Паспорт имаш ли?

- Що … що … що!?!

Единият милиционер влезе в колата и хвана микрофона.

- Ало, участъка … Свържи ме с Разпределителна …

Не зная защо, побиха ме тръпки.

 

 

НА ТАЗИ СТЕНА от другият двор – дворът на Леля Монка сестра на Баба Донка, се качва Баба Хаджийка. Към началото на петдесеттях години на двадесети век, тя все още е вълнена фуста а под нея безброй фустанели, в ръка с тояжка, зачумберена с черна забрадка. Трябва да е гонила деветдесетака. При слънчево време, тя влиза в роля на ментор и диспетчер на дейностите в двата съседни двора.

- Монке ма, я виж Павел пак уновъ мумъ хванъл ... - към двора от който е изкачила подобните дървени стълби.

- Донке ма, тъй не ся въри мърмилад!

- Пъст! Погански деца! Да не биете котката, че аку слязъ ...

Без да слиза от стената, докато си пие кафето от ръж и леблебия, старата жена доказва, че има органически системи за които столетието не е възраст. Когато Баба Хаджийка започва да върши онази най-главна работа, всички се изпокриват. Леля Монка подава глава от съседния двор.

- Бабо, да почистя …

- Трай, - казва Баба Хаджийка движейки мрачно челюсти като преживящ вол, зачетена в пресен брой на “Варненска Поща” без очила. Сега е ред на Донка, ма …

 

 

ДВОРЪТ е павиран с ръчно сечени каменни плочи. Когато на 10.09.1944. се завръщаме от село Крумово Варненско; където сме евакуирани при Баща ни; с една каруца и малко евакуационен багаж, дворът ми се разкрива чудодейно обрасъл във виещи се пищно разцъфнали петунии, (Наричаме ги телефончета!), тревясъл и запуснат, но жив и незаменим за шелтър. Баба Хаджийка все така се препича на слънце върху зида на оградата, оглеждайки прелитащите по небето самолети с петолъчки. Щом ни забелязва, а тя е била една от първите дипломирани акушерки подир Освобождението, Баба Хаджийка виква сочейки самолетите с тояжка.

- За един ден се смениха … За един ден …

На въпросителния поглед на Маман тя отвръща вперила поглед в небето на Стара Варна.

- До вчера хитлеристки – днес болшевишки … Хи – хи – хи …

Ключът за дома - през малкото остъклено антре на кухнята, си стои непокътнат под изтривалката. Радиото забравено да бъде изключено свири, а будилникът тиктака на обичайното си място. Въпреки Войната, въпреки Полицейския час, въпреки Нелегалните, въпреки Партизаните, въпреuи джандармерийските блокади, въпреки германските окупационни войски, въпреки съветските ...

Въпреки ... въпреки ... въпреки …

 

ИЗТРОПОЛИ ЛИ ПО УЛИЦАТА ФАЙТОН, това ще да е Мазна Гана. Често забележимо пияна подир пореден запой. До нея стои, от трезв по-трезв, Бат Чичо – мъжът й. На капрата при файтонджията, е Бай Лазо с акордеона и надува ли надува “Лили Марлен”. С тази песен кръчмите отварят привечер, с тази песен затварят призори. В град Варна има окупационни войски. Дошли, за да преминат, останали сякаш завинаги. Изчезнали ненадейно.

Мазна Гана има дъщеря. Дъщерята се казва Наси. Живеят в огледалното подобие на къщата която обитаваме, зад оградата при Баба Хаджийка. Ние сме по седем години и едва сме тръгнали на училище. В огледалната къща има огледално легло. Когато Наси ме поставя в леглото под завивките и започва играта с онова нещо в късите ми гащи, Мазна Гана влиза.

- Хм! - подхвърля. - Толкова рано ... Я, да излизате от там!

Но, не е съвсем ядосана. И, изхвърля панталоните ми през прозореца.

Подир час, у дома, Маман ме пита какво толкова сме правили. От тогава зная, как всичко лесно се разбира в огледалните къщи?

Категория: Други
Прочетен: 1266 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.01.2013 09:30
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2364056
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2012  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031