© 2011 – Bogomil Ksotov AVRAMOV-HEMY
М Е Р С И Л Е З Ъ

ЕДНА ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ Е – БЕЗПОЩАДНОТО ЗАТРИВАНЕ. Якото затриване на всичко онова, през което Народо Болгарски е преминал. Римски и византийски крепости, дубровнишки и генуезки кастели, турски брегови фарове и безценни градски джамии – до одно - са рушнати т земи. Все по-често си се питам, но питам и Вас Уважаеми, що за държавност би могло да се очаква от Народ, на който му е все едно из чия утроба се е пръкнал. Дори стари или нови Гробища – вси – до конец - са затрити из корен. Или вървят на затриване. Да не напомняме за гробовете на литературните светци. Необясним комплекс на фаталична самообреченост. Силом автопотискана малоценност. Всенационален стра - сакън – да не пръкне нечакан гений с имперски корен. Самообречен народоанархизъм витае над Света на Балканите, и начало и край никак се не видят. Всеобща отчаяност, че хубавото няма да го бъде. Че, като нищо биха ни се лепнали поредни „желани“ "самопоканени" пишман-освободители. Този кръстовищен път на цивилизации, който дори цифровата телевизия не би могла да узапти. Самопредлагащ се – кога за друмища, кога за тръбопроводи, кога за логово на нови окупатори. Населен с пъстричек Народец, който още от родилното си знае, че всичко би могъл да понесе. Полуграмотно кръстовище на Европа, затриващо малката лична история на всекиго от нас. В плитък гроб без нишан. Все по-често без опело, и без кръст. Представена чрез не повече от едно-две поколения, из безкрайната мера на крайградските и селски гробища. Някога  носталгично извисени средища на мъка и тъга. Днес – вандализирана до уникум - ничия територия. Не е за вяра, но аз си кътам доксан-докуз гробищни спомени. Още от детство. Със Вас – как е?

ЕДНА УХАННА НА ЛИПИ ЗАРАН, около десет преди обед, (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!), точно пред сградата на Икономическия университет, около нас се разтича полицай с фотографи. Маман харесваше – ръка в ръка - да преминаваме точно от там. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!!) Без да престане да натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка. Ако не се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновия Хан, като нищо ще да ме запише в Университета, (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „семеен архив“!!!), че да стана Главен Счетоводител в БНБ, като Чичо Коста Явлението. Спомен, който дори на стари години, ме изкарва из нерви.

КОГАТО ГЕРМАНЦИТЕ НАВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД, за да се настанят в бараки край Морето, трябва съм бил още по-малък. Плътни мълчаливи сивозелени войскови редици по Ташоолу Булевард нанадолу – към Морето. Безоръжни. С безброй закрити камиони подир тях. Помня съвсем ясно. И, ще споделя. Как под Градският часовник, духовият оркестър на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта, цедеше лъскави флигорни. Огромен тъпан даваше да се разбере, че работата е пата на пата. Докато размахваше анемичен букет цветя, Маман си ме притискаше в скут. Сякаш някой би могъл да открадне най-големият ревлю в махалата. Кой знае защо, тресеше я треска. На стари години, този трепет си ме спохожда ката ден. Да се чудя ли – защо?

ДОКАТО СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО, Папа измайсторил газгенератор за лек автомобил. Пазарът го налагаше. Бензинът бе станал кът. Кооперирал се, Славният Мой Папа,  със Славен Военновременен Вагабонтин. Славният Военновременен Вагабонтин имал бол-пара. Патентовал машината на свое име. Гепцал я една безлунна нощ. Изнесъл я изпод сайванта на Бай Марин от Крумово. (Пък как Бясната Кучка да не го усети?) И право - на Пловдивският панаир. Папа прескочи за ден-два дотам. Върна се разярен. Нищо не можело да се направи. Вагабонтинът платил на полицай да дежури пред новата машина. На Папа показал среден пръст. Отдалеч.  Освен ядове, Папа донесе от Пловдивският Морстрен Панаир Армаган: три немски четки за зъби, и три огромни туби паста за зъби „LAIKA”. Цивилизацията бурно навлизаше у дома, освен чрез гепцане на готови машинарии, освен чрез пъстри домакински списания, и чрез патентовано беззаконие. Със списание в ръце, хвърляйки от време навреме поглед върху рекламната страница на „LAIKA”, Маман ни учеше.

НЕПОСРЕДСТВЕНО ПОДИР ПРОГОНВАНЕ НА ПАДИШАХА, погребението започнало да се превръща в европейски бизнес. Всичко се правило както трябва, а не както се налага. За да може Душата на мъртвеца да се извиси т Небо Високо, а тялото да се съхрани вовеки надълбоко. Само, че червеите не си поплюват. От прадядо Тарпан бяха останали бляскаво оглозгани бели кости, всред потрошен ковчег, в полуразложен вълнен костюм. От малкото джебче на жилетката се подаваше сребърен синджир. За синджира висеше окачен огромен тумбест сребърен часовник. Дядо Търпан се оказа погребан заедно с наградният часовник от Железницата на Барон Хирш. Докато бил телеграфист на гара Каспичан, прехвърлял комити в Румънско и обратно. Очите на гробарите светнаха. Маман изписка. Баба проплака. Аз се уригнах на рибено масло. Още тогава разбрах, че вълненият костюм е голямо нещо. Винаги имам един в резерв. А, по клонете на съседните смоковници, птиците се надпреварваха.