ПРЕЗ далечните петдесет години на миналият двадесети век дори песните на Пеги Пейдж бяха забранени. Но пък изключително патриотически-профитабелния цирк „България“, дънеше класикал-джаз-концерти с „Оптимистите“ и Леа Иванова, (Временно задържана, щото да престане да развращава с кънтри песни подпийналите делфиноловци в Бар Астория - Варна!) О, Чичо Бончо бе все още жив. Гладен, с отнето „в името на народа“ жилище, но пък жив. Почти вечен. Завинаги усмихнат мил старец. Стегнат в старомоден чер костюм - зиме-лете - от английски шевиот със жилетка. От джеба на която неизменно висеше тежка златна верижка без часовник. Бе заложил часовника. Докато очаква да му отпуснат социална пенсия. (Не мислите ли, че в пенсионното ни дело съществува драматична приемственост?)

 ЕДНА ЗАРАН Чичо Бончо ме разведе за кеф  из града. Пред Градският часовник. (Бай Оттоне – здрасти!) Пред Зала „Съединение“. (Изцяло от дърво – аз съм го доставял!) Тук играл на младини „Крал Лир“. (Николайрайновски превод от руски - събира прах на тавана!) Пред Варненският Народен Театър. Зарязал театрото, станал подизпълнител за „големите гърнета“. (Една епопея!) Разтреперваше се, а ланецът от злато потрепваше, разказвайки и потретвайки, как архитект Б., (Дали не греша!?!), три пъти му трошил делвите. (Делви в театър? Именно!) Делвите били необходими за осъщестяване на качествена акустика.

 ПРОЕКТЪТ предвиждал 48 резонансни делви вградени в купола на варненският общински театър. При транспорт на делвите от Троян до Варна, с волски каруци по черни пътища, делвите се напуквали и трошели. (Волове имало – магистрали нямало!) Наложило се, да бъдат изработвани на място. (1922-1932.!) Майстор се намерил. Построили пещ. В местността „Орехите“. От това време били и многобройните грънчарски работилници. (Настоящата автогара им видя сметката, а орехите отидоха за домашна мебел на червени буржоа!)

 БЯХ ЗАБРАВИЛ всичко това. Заедно с Чичо Бончо. Подизпълнител при строежа сградата на Варненският Общински Театър, построен със заем на Община Варна-Град. Но най-вече, чрез дребни спомоществувания на гражданството. Отговорен за вграждане в купола на Варненският Общински театър на няколко дузини глинени делви. (Не допуснал внос – пипнал бонус!) Когато в началото на осемдесетте години на миналият век започва първият генерален ремонт на Театъра, продължил десетина години; изхвърлил на боклука страхотната виенска мебелировка, унищожил фамозните ложи, закрил Царската Ложа, поставил под въпрос съществуването на въртящата се сцена; из града се разчува за отстранени от покрива, (Чети потрошени!), дузина (Дали?) „безсмислени“ глинени гърнета. Векът на електрониката напира, с безпощадна фаталност.

 ПРЕДСТОИ ПОРЕДЕН РЕМОНТ-РЕКОНСТРУКЦИЯ на Варненският Народен Театър. Започнал като гражданска инициатива. Експлоатиран като общински театър. Одържавен от социалистическата държава. Днес вплетен в безобразно прекопирана протоевропейска схема ТМПЦ-Варна. Че дано класицистичната варненска култура се задъни окончателно. За да стане работата, Европейската Общност дава 85% от около 4 500 000 лева, като останалата сума осигурява Министерство на културата. От сега се знае. Парите едва ли ще стигнат. Ето защо се залага на самодейна схема, (Keep smilling!),  за набиране на оборотни средства, чрез предплатени зрителски места. (Да преоткрием водопровода!) Поколенията помнят, как някога Централна ложа № 1, бе предплатено запазена за прочутият варненски индустриалец Асен Николов. (Близък на кръга „Звено“!) Дано това доведе до автентично възстановяване на така характерните за варненският народен театър благороднически ложи. (Когато възрастта человеческа и културата не са били национално позорище – там се е сбирала интелектуалната елит на Варна-Град!) Заедно с Царската Ложа, че натам отиват работите с „партай-демокрацията“. И, тъй като съвсем сме наясно, колко често ходят на театър варненските босове и културал-нотабили, не можем да не предположим, как ще пустеят предплатените кърмъзъ-места в залата. Струва ми се, най-тежкият пропуск в проекта за реконструкция и модернизация, би бил липсата на Галерия А-ла-„Мадам Тисо“. Че, колчем отсъства някой варненски нотабил от предплатените театрално-оперетни зрителски места, разпоредителят веднага да натамани - Пльос! - нечия поизтупана от прахоляк символическа восъчна фигура. (Залата да не изглежда празна!) Казват, най-голямата тайна в този изцяло театрален занаят, е съставът на восъчната смес. Чичо Бончо го знаеше. Не посмя да ми го довери. Едва ли някога е предполагал, че така трудно изработените и монтирани безценни акустически гърнета, някой би посмял да унищожи.  

THE END/06/18/12