Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Personal Collection of Personal and Friendly Crtical Path Creations ...
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363694 Постинги: 1414 Коментари: 659
Постинги в блога от 02.07.2012 г.

 

image

(c) 1977-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ТРАМОНТАНА

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


 

ПРЕЗ НОЩТА излезе вятър. Вятърът бе силен и напомняше буря в Биская. Това е Трамонтана, рече си човекът. Така си се промъква. През Франга-Баир. През Белоград. Гони Морето - Фюй - й - й! - всяка една калпава нощ. Все по-рядко го усещам. Поради какво?

Вятърът блъсна вратата на гаража превърнат в ателие, от жената тъчаща килими. Запъната не особено здраво, вратата похлопваше при всеки порив. Чуваше се шум на бягащи листа. Вихърът препускаше с бързината на елен.

МОРЕТО бучеше недалеч. Мъжът окончателно се разсъни. И реши, че Морето вече не ехти както в онези далечни дни. Когато бе единствено удивително явление в тесния полукръг на детския хоризонт. Впери очи в безликия бял таван. Идещото утро будеше цветове по опнатия върху тъкачния стан килим. Върху твърдото легло, под шарена черга, една жена стенеше през сън. Светлееше. Малкият квадрат на прозоречното стъкло потрепваше заедно с вятъра. Звънлив сънен екран пронизан от нишки на арматура. Подобно смок, по него играеше сянката на приведено от вятъра дърво.

МЪЖЪТ си спомни вида на Морето в този, нито късен - нито ранен, полунощен час. Помисли, как вълните поемат из глъбините сила и мощ. За да прехвърлят ниските бордове на танкери по рейда. Как реват и безпомощно гризат престарялата вълноломна стена. Как тази стена се противопоставя все по-трудно на Морето. Под дебелия селски плат, мъжът почувства топлината на Жената. Усети тялото й нажежено, и тръпно. Дочу дъхът й. И, както лежеше сам-самин в нощта, обхванал Себе Си, Жената и Света с мисъл се запита, кое го е разбудило така ненадейно. Тогава, Онзи Звук отново дойде, па го споходи. Я, каза си мъжът, на Вълнолома нещо става. Бе незнайно кое поколение мариман. Белоград, Брегът Морето, гемиджилъка. О, вече где никакви ги няма.

ЗАЕДНО със звуците на тази някак безкрайна нощ, Звукът дойде, прехлопа и нахлу. Разчупвайки съпротивата на немаджуносаното потропващо прозорче. Пък се настани. Това е Кавакът, реши мъжът. Кавакът вече си отива, рече си тъжно мъжът, Кавакът стене и се прощава със земята, с брега и Белоград, рече си, прощава със всички нас, със всички онези на които в кръвта шуми морето. Засаден в далечни времена от цар дошъл за да отмине, Кавакът е решил да си отиде. Брегът го е хранил десетилетия. Докато го гризе, Морето го е поило със сол. Кавакът се е перил-вирил нависоко всред Небето. Опъвал се е срещу ветрове, облаци, птици, хора и змии. Чак до тази предзимна Буря. Обявила за да го пребори. Така ще си отидем всички ние, реши лежащия човек, щом удари нашето време. Дано да е сред бури! Дали ще е всред хали? Нека бъде отведнъж. (Прас! Гуд Бай Фор Евер!) Започна да се облича безшумно, ловко и трескаво.

ДОКАТО нахлузваше старата моряшка фланела, докато търсеше в полумрака захвърлените дънки, Жената продължи през своят сладостен спокоен сън. Не преставаше да сънува, че се люби. Върна часа на раждане на своя единствен син. Нахлу в операционната, сякаш чужд човек. Видя се да лежи упоена. Викът на детето я разбуди, но Тя не отвори очи. Само притихна с ръце на гърди, загледана в отдалечаващия се образ на нейния, кой знае защо, изведнъж израстнал син. Напускащ огромната бяла зала, политнал над света с огромно раззеленено дърво в ръце. Как нищо не би могло да го възпре. Жената в полусън разбра, че Мъжът край нея е решил. И тръгва. Искаше й се да стане, да скокне, да извика: накъде в тази буря, накъде, ще се завърнеш - нали? Но Сънят видян преди миг бе толкова съкровен и чудесен, чист, светъл и в белоснег; а Мигът на раждане така болезнено сладък, че Тя реши да остане при своят Сън. Сънищата никога не се завръщат, установи Жената, както мъжете, реши.

ЩОМ ИЗЛЕЗЕ НАВЪН, мъжът вдигна яка. Трамонтана го подгони сякаш платноход. Към пристанищата надолу. Към ревящото неистово море, заливащо входния пристанищен фар, чак до зеления едва мъждукащ електрически фенер. Мъжът започна да прибягва от ъгъл до ъгъл под напора на беснеещия вятър. Предесенно топъл - по зимному свиреп. В посока на Звука, пронизал го всред безсънна любовна нощ. Раздвижил неговата кръв надолу, надолу, надолу към древната Гръцка Махала. Където водеха всички пътища на влюбени. Където се пресичаха безкрайните незабравими пътеки на минало и детство. Загърбено, забравено едва ли не завинаги. Но, кой помни и харесва едно детство? Единствено Старите Мъже, реши крачещият Мъж, потраквайки с подковани високи обуща. Без да престане да се вслушва в бурята. Но, реши - Старите Бараби. Завинаги останали всред Детство и Мечти, по Морета и Жени. Всред воя на Трамонтана и туптежа на Сърце, Мъжът усещаше тътена на прогнилото от времето дърво. Противящо се на дивналия морски вятър. От време на време спираше. Поемаше дъх. За да подругае задъхан. И години, и време. Хукваше към следващия ъгъл. Приютяван за кратко. Поразвеселен от надпревара. Трамонтана не си играе, каза си мъжът. Бе сред нощ. На кръстовищата светофарите, претоварени с видеокамери, премигваха. Белоград, малък град на брега на древния Темарин, през лятото оживен до Бога, през зимата е по-самотен от разведена жена.

ТО БЕ ДЪРВО от далечното негово детство. Преминало край Брега на Морето. Крачило върху палуби на делфиноловни гемии, (Ау - у - у!), великани кораби тогава. Детство, оставило вкус на пчелна пита, на дим от параходи под пара, и прекалено късно осъзнато Щастие. Бе го открил, като невръстен юноша. Ползвано от барби-делфиноловци за брегова веха, насочващо моторните корита към порта. Някога, старият Барба Драгоста Николиди Първи-Сламката, го бе посочил. Докато въртеше щурвала. Докато пиеше дебели "Томасян", единствен лукс за маримани по онова така далечно време. Докато подсвирква „Шуми Марица“. Бе избуботил съвсем гъгниво, прекалено важно.

- Скивъш ли Дървото, младши - и - и . . . Скив" де, скив" . . .

Драгоста Николиди Втори-Пиро, бе трепнал.

- Скивъм, Барба, скивъм!

Барба Драгоста Николиди Първи-Сламка, бе посегнал. Бе му забил един зад врата. Тъй, заедно с цигарата в ръка.

- Що бе, Барба - а - а!?!

- Куда ты зяпъл, чи не си гу скивъл!

Бе проплакал, стискайки зъби. Сега, прибягвайки от ъгъл до ъгъл, осветяван от безпомощни светофари, от фарове на окъснели коли, той не може да не се разсмее. И, тичайки заедно с виещия Трамонтан, Мъжът си се смееше.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, богатото на деца семейство, заедно със всички баби, дядовци, вуйчовци, лели и братовчеди живееше долу, при самото Море. в същата тази Гръцка; всъщност Еврейска Махала; която Мъжът сега прекосяваше с горчивина. Забързан над очертания с бордюр калдаръмен булевард. Някога стар римски път. Поевропейчен и засмолен. И все пак древноримски. Насечен от многобройни някогашни дерета, вливащи се в Морето. Претъпкан със занемарени металически мостове. Някога пълноводни реки, хранили с вода целия древен град. Днес превърнати в цивилизовани клоаки. Всяка пролет и есен напомнящи за себе си.

КЪЩАТА, бе изоставен турски харемлък. С зарешетени дървени прозорци. С разрезбосани дървени тавани. С тараби и градени с камен" зидове. Заграбена от местни. Прекупена от придошлите тракийски пришелци. Наета и пренаета. Поради високия наем Бащата, единствен работоспособен гръб в олелията броена за семейство, предлагаше на пристанището себе си. Ако имаше кораби. Но, кораби в тази точка на света, и днес идват от дъжд на вятър. Бащата не се свенеше. Завръщайки се у дома привечер, почистваше грижливо и окачваше върху една греда, на която някога са висели калайдисани менци за питейна вода, своето собствено товаро-разтоварно приспособление. Обшит с дебел брезент и козяк, Човешки Товарен Самар.

ЖИВЕЕХА В НИСКИЯ СУТЕРЕН. (Парите стигаха за сутерен и хляб!). Всяка пролет и есен, дъждовете превръщаха улицата в пълноводна река, а в стаите нахлуваше вода, тиня и жабуняк. Тогава, с разрешение на невидимите хазяи, семейството се качваше временно на горния етаж. Без да докосват с пръст колосаните калъфи на скъпите мебели, под заплаха от прогонване. Спеше се по тюфлеци на земята. Понякога Пиро; така му викаха от малък; влизаше в някоя изоставена стая. Снемаше от прозореца табелката "Дава се под наем". Присядаше върху някой прашен диван. Миризма на ливандо и столетен прах, на непознати жени и мъже, се носеше наокол". Слънчеви лъчи посичаха стаята, всред паяджини от протрит брокат. Оставаше омагьосан, докато припадне мрак. Задрямваше в мечти. Будеше се от крясъци на гларус. В тишината охкаха и се разсъхваха мебели. Времето на Времената препускаше, чрез електретни искри. Бавно припадаше мрак. Фарът ог Галата косеше с коса от светлина. Към полунощ Бурята тръгваше. Жените идваха яздейки камили. Пребрадени и уханни. Самотни. Непознати. Заспиваше в прегръдки на мечти.

НА ДВОРА ИМАШЕ КЛАДЕНЕЦ, облицован в мрамор. Един от малкото незатрупани кладенци, в които водата бе горчиво-солена. Един ден, черпейки вода за съботното общо пране в голямото дървено корито, Момчето застина с кофа в ръце. Долу, на пристанището, върху една от двете тополи се вееше знаме. Знамето бе огромно и тежко. Вятърът го развяваше. Тополата се гънеше.

МОМЧЕТО захвърли кофата с вода. Плю си на пети. Хукна, препъвайки се. Нататък, където под високите клони на дървесата, се бе събрала тълпа зяпачи и конна полиция. Знаеше, че това е работа на хамали. Задигнали байрака от някой кораб. Хванали бас, за да го развеят. Хвърли се низ прашния стръмен скат. Пресече железопътната линия. Намери се под двете стрелнати в небе тополи. Като го видяха запъхтян, полицаите го повикаха при себе си. Без да слизат от облечените в мешин коне, се разпоредиха.

- Качвай горе! - изръмжа старшията засуквайки мустак. - Смъквай долу!

Момчето се огледа. От корабите просветваха далекогледи. Притихнали, струпаните докери го стрелнаха със смръщени очи. Самарите бяха в краката им.

Изплющя камшик.

Скокна, па се покатери.

ЗАЩОТО БЕ ДРЕБЕН И ДЪРЗЪК, (Колкото бут в халите, проклет като гларус - ръмжеше Барба Сламка!), стигна върха за минути. Протегна ръце. Но, платът бе плътен и тежък, а клонете слаби и крехки, та се огъваха. Огледа под себе си. С очи на птица откри, между полицаите, овързан с въжа баща си. Изпсува. Стрелна се към земята. Клоните го шибнаха в лице. Стеблото прогори дланите. От корабите плеснаха с ръце. Тупна тежко върху земята. Вдигна облак прах. Отблъсна насочената срещу му омбрела. Хукна под тропота на конски копита. Между балите с памук. През вагоните със жито. Приютил в пазва знаме на парчета. Припомняйки си всичко туй, мъжът усили ход. Превърна го в тичане заедно с Вятъра, към вековната двойка дървета. При мълнии, дърветата полюшваха листа сребреещи, като монети. Вятъра брулеше, що му попадне.

ДОСТИГАЙКИ ДВЕТЕ ДЪРВЕСА, човекът се огледа. В светлина на полюшващи се лустри, откри цепнатина разкъсала дървото от връх до корен. Щом Трамонтана пришпореше, дървото започваше да стене. Когато спираше за миг, тополата отново се изправяше. Недостижимо проблясвайки, със среброто на своята позлатена зеленина. Мъжът пристъпи. Обгърна дървото с тяло и ръце. Вятърът сбра сили. Дървото отхвърли от себе си Човека. Издаде болезнен стон. Разтресе се, па рухна. Заедно с падането на дървото, мъжът се втурна към неговата корона. Сякаш отново измина своят детински път към върха. Но сега, това бяха уморени крачки на човек, с тъга в примирени светли очи, и тъпкани с параходен и тютюнев дим дробове. Ръцете му докоснаха срастнал към стеблото дървен прът. Човекът докосна останките от плат, а те мигновено се разпаднаха. Светна със запалка. Прътът на знамето бе срастнал с дървото и неговите клони. Извади нож. Посече клонете. Притисна изгладения от ветрове и урагани, от мраз и слънце, прът към себе си. Сякаш притисна към сърцето собствената си душа. Огледа се. Нямаше никой. Смутен, като от кражба, пое обратно към ателието и жената.

ЗАВЪРНА СЕ ЕДВА ЛИ НЕ ТИЧЕШКОМ. В топлото като полог легло, Жената го обгърна сънено с ръце. Тихо-тихичко промълви, че повече не желае внезапно да я напуска. Че не желае повече да се дави в морета и океани. Че е много по-стар отколкото се мисли, а щур колкото си иска.

Мъжът се разсмя. Запали осветлението. Посочи пръта от знамето подпрян в ъгъла.

- Зная . . . Зная . . . Зная . . . - заяви жената. - Нали си ми разказвал всичко туй?

Мъжът не помнеше.

- Искам син! - простена Жената тихо. - Сега . . . Незабавно . . .

Мъжът кимна с глава. Притисна Жената към себе си. И, потъна в сън.

Видя се отново млад, щур, готов да възкачи клонете на не едно дърво, докато Трамонтана бие в очите му. И, сякаш отново пригали с длан пръта на Знамето, а то се вееше и дишаше на свобода. А, в сънят му се мярна Барба Драгоста Николиди Първи – Сламка със щурвал в ръце, с дебела цигара в уста.

    • Куда ты зяпъл, чи не си гу скивъл!

THE END

03.07.2012-08:31.



 


 

 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 552 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 03.07.2013 23:34

 
image
(c) Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY


Птица Летяща

 С 

 Опашката Напред

The Back Flying Bird
разказ 
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


ПОПАДНА ЛИ в столицата по служба, а това се случва всяка Коледа, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която редките трамваи с пъшкане и подзвъняване се разминават. Там ня-къде, към средата на криволичещия теснолинеен железен път, стои смешен старомоден кантон. Сгушен всред запътилите се да погълнат последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Самотен, необитаем, Престарял пътник запрял на времето в средата. Но, какво е романтика освен предчувствие за преход?

НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Единична пъргава мотриса, боядисана в червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Пътници от палубата на презокеански лайнер, кой знае как акостирал всред смълчана едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината, гърмеше и изникваше внезапно, из зад широкия релсов завой. Раздрал с ранни светлини тъмнозелената посред-градска горска завеса. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, пред крайградските механи и вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ 
лично мое пътешествие. Таен молебен пред полузабравени спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под удари на камъни и сопи. Когато кантонерът изскокваше подпийнал. Размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на младата гора. Докато кикотът на неговите дъщери, върховна музика за душите на махленските гамини, звънко долиташе от светналата като храм къща. И желанието да надникна в изоставения дом, се превръщаше в желание непреодолимо. Но дървените капаци на прозорците, стояха здраво приковани. На вратата висеше огромен катинар. Самотата витаеше, възседнала бързоногата метла на вятъра. Само привечер, зад дървените капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина сподиряна от акорди от раздрънкано пиано. Това правеше да продължа сляпо да вярвам, че все някога ще успея да надникна в това зарязано убежище на момчешки лудории. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Без някой да го е грижа, че на последната седалка в последния вагон, трепти премалял от глад, спомени и тъга човек на възраст, здраво стиснал картонено куфарче в ръце. И така се случи веднъж, че се наложи да прекарам безкрайна безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечтите. Ето, как стана всичко това.

ОТНОВО 
бях попаднал в столицата по служба. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани зад граница. Заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне, плоска бутилка вишнева ракия в джеб и старомодна лекарска кожена чанта тъпкана с какво ли не. Изпреварван от секретарката, с куп видеокасети в ръце. Дотичвах в последната минута. Задължително привлеченото лице-лаик за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от фатални за този край на света проблеми.
 То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията, се оказа на място. В студентската менза, столова за провинциални нехранимайковци от калибър, от дума на дума получих тежък бронзов ключ за катинара заключил стария необитаем кантон. Там, край трамвайната линия прекосяваща малката борова горичка, в сърцето на многоликия шумен, понякога весел, винаги угрижен столичен град.
 - Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. - Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз кой знае защо докоснах своята прошарена брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао !

 - Абе, чао ! - промънках ошашавен от неочаквано падналия се късмет.

 Вдигнах удивен глава от вкусното меню.
 Прибрах две земелки в джеб. И, поех през улици и през площади, размахвайки картонено куфарче в ръце.

БЕ ПАДНАЛ 
 предновогодишен сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме скреж. Закъснял петел пропя и замлъкна. Куче лавна, па се шмугна през нозете ми. Трамвай просъска и отмина. По неговите прозорци тъмнееха лица на пътници. Трябваше да карам пеш.  На станцията към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Стрелката навярно е ръждясала завинаги, макар домът да съществува.

НЕУСЕТНО 
 достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните тъмни очи. Старовремския катинар проплака. Вратата проскърца. Стъпките ми прокънтяха по каменен под. Попаднах в предверие изпълнено с миризми на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на нечие същестувание, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна. И, отново замря.  

ВНИМАТЕЛНО
опитах заключените, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Разнебитено пиано. Докоснах белите клавиши. Пианото се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна и замря. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд.
 

МИНУТИ преди полунощ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. Приобщи ме с безумна страст. Направи да се задъхам и простена. Стаята се озари. Изпълни се с бледорозова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи.  Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя. Креснах, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми този скъпоценен ключ, да попадне на стаж зад граница.  През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че всъщност аз самият нямам дом. Защото онова, което всички обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая замрях за миг и, заспах.  

РАЗБУДИ МЕ
 нестройна песен. Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. През прозорците навлизаше ранната сприя на първия зимен ден на новата година. Можеби най-красивия истински ден в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и самота, живот на провинциалист. Призован да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни загадъчни места.
Може би проблемът с Потопа, или нещо по–така. Може би опасността да пламне и да изгори Морето, или нещо още по-така. 
Може би дали ще пропадне Небето. Или нещо съвсем по-така. Съгласно доста грамотно написан сценарий,  (Никакви правописни и печатни грешки!), гостът-лаик (Нима бях аз!), не трябваше да подозира абсолютно нищо. Изискваше се, по време на така наречената “сесия”, да притвори очи, да се отпусна в своя стол, па да се заслушам във всевъзможни брътвежи по проблема. За да има възможност да изригна - болезнено но точно, своят евтин решающ вердикт на крайбрежен глупак и наивник. За целта, бях учтиво (До немай-къде!) подбран призори, от кафене-тераса "Куцото Куче", като единствен научно-обоснован дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. При това, без дори да съм пийнал както се полага. Но, какво да се прави. Кафеджийската наука си е такава - евтинджийска 

ЖЕНАТА
танцуваше полугола. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст туника летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.
Непознатата нощна жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц, но това бе моя песен, а това бе мой личен танц. Песен и танц, каквито никой никъде никога, за никого друг не би могъл да повтори. Защото подобни песни и такива танци се раждат и умират, заедно с хората.

ЖЕНАТА 
танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислени тонове на новородена песен с такава нежна и изискана радост, каквато не би могла да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Жената подтичваше с малки боси нозе по лъснатия до бяло дървен под, а подът проплакваше и пригласяше с глас.

ЖЕНАТА 
отдавна не бе млада. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога дивно щръкнала, някога уханно млада. Някога свежорозова, някога опасно остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща при всяка сладка болка. Опитна, от какъв ли не живот. Безпомощно потрепваща за сбогом. Узаптена морска вълна, около стареещо тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово. Обсипано с безброй лунички. Предчувстващо и подлудяващо мъжа. Проблясващо с искрящи всред нощта, обилно напомадени, огромни като циферблата на градския часовник в Белоград, греховно вкусни матови зърна. Бяло месесто тяло наподобаващо птица морна от живот, устремена с опашката напред, в посока твърдата земя. Където да се тръшне, за да умре.
И, сякаш отново бе пролет.
И, сякаш отново бе лято.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета. Безсмислени творения на природата, които все пак успяват и разнасят семе.

ЖЕНАТА  сякаш плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание да скокна и подема нейния невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна и нестройна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето край село.
Жената ме усети буден. Захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака. Бясно разтвори вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад насрещната врата, едно резе гневно хлопна.Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ
се отпусна изведнъж. Значи, всичко не бе сън. Дори не смъртта. Нито дори любовта. Навярно нещо съвсем различно, породено от особения ритъм на нашите луди дни на непрестанни грижи и неволи. Както никога съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. Без никакъв реален изход. И въпреки това, ден все по-тежък, все по-жесток. Всеобща безплодна безизходност, полегнала безумно над света. Достъпна за всички. Непонятна за пристанищния лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, срещу шепа командировъчни стотинки. Задължен да даде компетентен вердикт за поредната балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен от съдбата по улиците на столичната предновогодишната нощ. А детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата дъбова врата. Разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири!
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия гонени от поредния електрически влак.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени единствено, за да създават неприятности. Друг път виждам, че са докрай необясними. Какво да се прави. Изцяло са задължителни. Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. (Лудо обичам хавански пури, а от години съм на "Арда"!) Облякох се на две, стегнах се на три. Излязох на пръсти. Пред кантона се прекръстих. Надянох катинарът върху двете бронзови халки. Катинарът сякаш се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после всичко е загубил.

НЕ, 
не оставих ключа на уреченото място. Положих го върху трамвайните релси, та идещият трамвай да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон запокитен в сърцето на големия град, (Все едно на края на света!), бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот на интелектуален парий. От как си се помня, раздавам щури идеи за мозъчни щурмове насрещу чаша блудкаво кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето в Белоград. Всеки Божи Ден. До полунощ. И подир полунощ. В зависимост от броят на слушателите. В последно време все по-малко и по-малко. Зная. На Белоград му е писнало от безуспешни мозъчни щурмове. Дали не и на света?


ТРЪГНАХ
надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Подсвирквайки весело с уста. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. По чиито пусти страници с ален маркер бе отбелязано кога и как да се намеся, и извинете, какво съвсем точно следва най-глупашки да възкликна, (Уж мое усещане!), че работите на държавата дано потръгнат. Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Потърка го по брадата за късмет. Разсмя се гръмко. Впери поглед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Пъргаво се качи обратно. Трамваят шумно потегли надолу към големия, блеснал със златни кубета град. Видях лицето на ватмана всред звън, да профучава покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че почти да му завидя. Продължих от траверса на траверса през зимната гора, към зимния град в зимната низина, където все пак трябваше да свърша онази мръсна зимна държавна работа. По средата на пътя трамваят ме пресрещна, хванал обратно баира нагоре. Воден от същия ватман. Помаха ми приятелски с ръка. Не отвърнах. В куфарчето ми не преставаше да похлопва Истинския Ключ За Истинския Дом, на забравената от всинца, отдавна изтрита от общинските регистри като излишна, Най-Истинската От Истинските Трамвайни Спирки На Света.
THE END
2012


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 582 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 03.07.2013 23:34
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363694
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2012  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031