2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
© 1990-2011 – Bogomil Kfijfv AVRAMOV-HEMY
ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО
- разказ -
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ
КОГАТО ПОСТЪПИХ В ПЪРВИ КЛАС, а по тогавашному „Първо Отделение“, основни инструменти за обучение все още бяха твърд калем, парче сюнгер, и черна писалищна плоча. Към средата на учебната година, те бяха премахнати. Знаменит съветски педагог бе посетил изнемогващата от следвоенни санкции страна. За да се разпореди. Цивилизацията не си поплюваше. С молив върху хартия пиша, и до днес. Мастилницата със задължителното лилаво мастило, ръчните дървени писалки със стоманено перо „Rustika”, отдавна са изхвърлени в канала. Заедно с прекалено подсладената национална история. Където славяни и прабългари така се любят, тачат и омешват, че в крайна сметка – виж какво се сполучва. Но, Споменът за Първата Покупка, така архаичва във век на джебни компютри и мас-комуникации, се е съхранил надълбоко в моето единствено аз. Заедно с очарователният мирис на улични липи, на диво бъзе в Морската Градина на Белоград, с аромат на целебен горски мед, на крайбрежни водорасли, на какво ли не.
ПАРЧЕ ГЪБА-СЮНГЕР отдавна се търкаляше у дома. Имах си Читанка от години. Липстваха ми черна плоча и калем. Изпрах и изсуших парченцето невинна природна плът. Важно я натиках в джеб. Стиснах в юмрук две обезценени книжни стотачки. Пресякох прашните улици на заспалият следобеден Белоград. Пред дървени врачки дремеха приказливи старици. Пред ханищата се гонеха бездомни псета. Слънцето сечеше сенки. От кленовете се сипеха и летяха семена. Крачех натам където подозирах, че би могло да се намира Началото. Пристъпих трите каменни стъпала пред прага на книжарница „Венера“. Примитивна къщурка покрита, с почупени турски керемиди. Тази допотопна къщица и понастоящем стои там, насрещу входа на Училище „Априлов“. По чудо някакво спасена. Опазено от досег с талантливи проектанти, порутеното кирпичено здание на книжарница „Венера“, не престава да се опъва на Времето на Времената.
ЛЪЧЕЗАРНО СТАРЧЕ С ПЕНСНЕ, дремеше върху трикрако столче, зад единствен тезгях-витрина. Огромна автоматична писалка „КАВЕКО“, се мъдреше под похлупак от стъкло. Рафтовете бяха отчайващо празни. Тук-там някоя пъстра книжка с надпис „ПОСЛЕДНО“ - или злокобното „НЕ СЕ ПРОДАВА“ напомняше, че не всичко е погубено. Щом ме забеляза, Старчето скокна. Надигна се. Надникна зад тезгяха. Опипа ме с поглед, па се разсмя.
- Всичко се продава, - отбеляза благо, забърсвайки златно пенсне с огромна алена кърпа с вензел, - освен онова - което не се продава!
И се заля в трескав старешки смях. Веднага вдянах, колко лесно, полезно и хубаво е да си престарял книжар.
ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно блесна с очи. Едър черен котарак скочи-прескочи – хукна навън. Врана литна - размаха криле,пропърха под високият дървен таван.
- Не се продава! - ресна враната. – Не се продава! . . .
Не подозирах, че съществуват магазини, където не всичко е за продан. Бях решил, с моите хартиени стотачки, да откупя едва ли не целият странен, загадъчен, и непонятен свят на единствената книжарница в Белоград. Па, да си го отнеса у дтма. В голямата старинна къща, с тераса изпълнена с мушкато и божур, на белият баир над Морето. Съкровище, което бих притежавал – и до днес.
- Наистина ли? - подпитах недоверчиво.
- Съвсем! - засмя се Старчето. Сне пенсне, и започна да го почиства.
Пенснето бе без стъкла. Не подозирах, че навикът е втора природа. Не предполагах, че съдбата на старците по тези географски ширини е изключително жестока.
- На – Ис – Ти – На! . . . Наистина! - звънко отграчи Враната, потраквайки с огромен клюн.
Враната бе отместила картоненият капак на кутия тебешир. Не допусках, че враните умеят да говорят, докато хапват цветен тебешир.
- Тя е специална, - проточи Старчето. - Средиземноморска ни е – Тя! . . . Къш! Къш! Къш! . . .
Погледът ми попадна върху къс пожълтял картон, със странни цветни жени изрисувани върху него. Поставен в скъпа рамка. Под стъкло. А под стъклото – върху самата рисунка, три пастелни молива – червен, зелен и бял. От време навреме Враната правеше опити да кацне върху тежката рамка. За да почука по моливите през стъклото.
Старецът сви рамене, ситно и виновно се размя.
- Пастел от знаменит художник – Хм! - когато все още не е бил знаменит.
- И тя ли - не се продава?
Старецът погледна жалките стотачки в моята ръка, изхихика, па добави име, което сега, подир толкова много изминали лета, се страхувам да изрека гласно. Не, за да не сбъркам. За да не оскверня. Враната скочи-прескочи, па отграчи.- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава!
- Подарена лично на Баща ми, - довери Старчето, достойно почиствайки несъществуващи оптични стъкла, - а аз едва помня своят Баща . . .
Удивих се, че един старец би могъл да притежава баща. Изведнъж го почувствах много близък, много мил, и съвсем добър.
- Някога, - зашепна Старецът доверително, - преди стотина и кусур години, художникът посетил Белоград, на борда на кораб с парна машина и платна. Слязъл на брега за кратко. Останал без пукнат франк. Било време, когато франковете вървяли наравно с алтъните на Падишаха. Отседнал на Търпан-Хан. Където моят покоен Баща бил момче-кафеджийче. Художникът си платил ищаха, точно с тази картина.
- После?
- После – както сетне. Баша ми останал без работа, та станал комита. Не е ли забавно? Бе престанал да гледа хитро. Зад несъществуващите стъкла на пенснето, очите на Старчето влажнееха.
- По време на война, момче, - рече щом се окопити, - най-напред загиват бащите . . .
- А художниците? - полюбопитствах
Хвърли трескав поглед върху ми. Бе разбрал, че от мене няма да излезе нищо. Изтърва пенснето на пода. Дълго го търси.
Завеса се вдигна и спусна. Бабичка в черно показа глава. Отвори беззъба уста, премлясна.
- Хи . . . Хи . . . Хи – и – и . . .
Враната прехвръкна от шкаф върху шкаф.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава! . . .
- О, - отвърна Старчето, - художниците погиват – далеч преди бащите.
Грабна плоча и калем. Постави ги в ръцете ми. Намигна с око. Грабна двете стотачки. Намигна с другото. Хвърли банкнотите в чекмеджето на лъскава металическа касова машина, а машината механически запя, и враната побърза да заграчи. Старчето измъкна шепа шарени бонбони.
- Един – за Теб!
- Друг – за Мен! За Бабата – после . . .
Завеса се вдигна и спусна. Прегърбената бабичка размаха костеливи ръце. Чекмеджено тракна. Касата пропя. Стотачките изчезнаха под дълга старешка пола. Завеса се вдигна и спусна. Старицата изчезна. Заедно с нея изчезнаха; и черната врана, и още по-черният смотан котарак. Потърсих ги върху полиците за книги, но там нямаше никой. Старецът бе застанал до вратата, с нов бонбон в ръка.
- И, запомнете уважаеми Момко, - изрече на изпроводяк Старчето с Пенсне – Не Всич – Ко на Тоз" Лъ – жо – вен Свят Се Про-Да-Ва!
Грабнах бонбона. Стиснах го в ръка. У дома открих, че се е разтопил напълно.
ОТ ОНОВА ВРЕМЕ, Книжарница „Венера“ многократно смени стопанин и предназначение. Полюшвана от Трамонтана, поръждавялата нечетлива стара табела, и днес все още е там. За да напомня. Картината я няма върху стената. Завесата е заменена с плъзгаща врата. Осветлението е перфектно. Бръмчи климатик. Старата Врана е препарирана и отчаяна, виси под вентилатора. Котаракът очевидно овреме е забегнал. Зад тезгяха стои безумно хубаво младо момиче с безразлично, накарминено лице. Бих се опитал да му разкажа тази история, тази съкровенна тайна на вече стареещ; пълен със спомени – останал без илюзии; кореняк на Белоград. Но, дали това опитно девойче би се постарало да ме изслуша – преди да ме изхвърли? В тази носталгична история, изобщо не става дума за пари, а още по-малко за легло.
ХУКНАХ С ПЛОЧА, КАЛЕМ И БОНБОН В РЪКА, КЪМ ДОМА. Препъвах се и падах, по прашната тогава калдаръмена улица „Оборище“. Кое-как успявайки да опазя скъпоценната каменна плоча читава и здрава. Тази плоча, и днес, се кипри на стената на славата на моите старешки спомени - у дома. Но, едва ли топли някой друг – освен самият мен.
С ГОДИНИТЕ, бях забравил странните слова и засменият старец, трескаво забърсващ пенсне без стъкла. Но картината, с онези две тежки тропически жени, все по-често изплува всред сънищата. Заедно насмешливият старешки крясък на препарината врана:
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва! . . .
КОЛКОТО НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ, онзи мирис на Море, на Див Пелин, на Горски Мед, на Пустинен Бряг, отново и отново нахлува в окаденият от лош тютюн гараж, където доживявам свойте дни. За да ме разбуди. Оставам буден до зарана. Вперил поглед назад във Времето на Времената. Съсредоточен върху видение, което така и не успях да докосна. Мислейки си, че съдбата на творците в Мати Болгария Всевечна е все тая. Да започват върху черна учебна плоча – да завършват в курник или гараж.
НЕОТДАВНА МИ ПОПАДНА луксозен албум с репродукции. С едни мили и мъдри слова, за приносът на късните импресионисти в съкровищницата на света. Някакъв варварин бе откъснал страница, друг бе подлял утринното си кафе върху, та успях с книгата на безценица. В нея открих картината от моето детство. Пастелът от неизвестен художник. Там, от стената на книжарница „Венера“, насрещу училище „Василий Евсатиевич Априлов“, в роден Белоград. Не съм напълно убеден, че оригиналите на видяното преди повече от четиридесет години, и откритото в албума точ-в-точ съвпадат. Може пък, да е старческа илюзия, си думам, та се попоглеждам в огледалото без хленч. Ала, в предговора съвсем точно бе отбелязано, как Великият Нещастник е преминал, в средата на деветнадесети век, през моят малък китен роден приморски Белоград. По време, когато бащата на старчето с пенсне, е бил все още безгрижен тарикат-глупак. Готов, с подсвикване, да тръгне на Война. В името на химерна Свобода. Това направи да се размечтая. Някой някъде, някакси, да открие онзи къс каширан бял картон със странни жени от пастел, прототип на застраховано за милиони маслено платно. Бих отишъл незабавно при този откривател. Бих паднал на колене. За да измоля онези три цветни пастелни молива. Някога така доверчиво подложени, под стъклото на безумно скъпа картина. На един престарял гаражист; освен корица хляб, кафе-алатурка, картон и молив – що друго му трябва? Ах, да! Забравих! Необходими са още; бабичка в черно, гарван ругаещ на белоградско арго, и огромен мълчалив черен котарак. Нима е много!?!
THE END
1982-2011
© 1994 – Todor RIZNIKOV
ВЕДИЧЕСКА МАДАРА
от
Тодор РИЗНИКОВ
МАДАРА – какво магическо, какво дръзко предизвикателство, каква уловка за традиционното мислене.
Споровете около произхода на това име все още не са стихнали. И тъкмо те, ако не го обезсмислят съвсем, то със сигурност го изпразват от съдъвржание. Корени се търсят от Егейските Острови до Алтайските Пущнаци. Намесват се Китай и Индия, но никой не се е досетил да запита ВЕЛИКАТА СКАЛА.
МАДЪР–РА, МАТ–ДАР–РА, или МАТА–РА, разнописанията са много, но смисълът остава един и същ:
-
СЛЪНЧЕВА МАЙКА;
-
МАЙКА;
-
МАЙКА ДАРИЛА НА СВЕТА СЛЪНЦЕТО . . .
-
И НАИСТИНА, за един древен човек, за един праисторически жрец можеби, СКАЛАТА всеки ден изражда СВЕТЛИЯТ БОГ пред самите негови очи. Какво по-естествено от това химните му да я възпяватхи величаят под един почетен титул?
Едва стигнали до тази възможност, пред нас се отваря един нов и необичаен свят.
-
СВЯТ БЕЗ ГРАНИЦИ.
РАЗКОПКИ в началото на века откриват, че животът под скалата започва да тече някъде към каменната епоха, но според все още живи свидетели, проучванията от 1923. година отхвърлят решително подобна граница.
В така наречената „МАЛКА ПЕЩЕРА“, наред с един железен косер и други сечива е намерен и ЗЪБ НА МАМУТ дълъг 45 сантиметра. Този зъб, драгоценен ДАР НА СВЕТИЛИЩЕТО, сочи категорично, че КАТО КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ И КУЛТОВ ЦЕНТЪР МАДАРА НАДХВЪРЛЯ 12 000 ГОДИНИ ВРЕМЕ.
НЯМА ДА ОТКРИВАМЕ, че това нсеобичайно отприщване ни дава възможност ДА ПОГЛЕДНЕМ НА СКАЛАТА С ДРУГИ ОЧИ. И да заговоррим с пълен глас за ВЕДИЧЕСКАТА МАДАРА.
Да говорим за:
-
СКАЛНАТА КАМЕННА ВЕДА;
-
ЗА СКАЛНАТА ПОДНЕБЕСНА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ;
-
ЗА СКАЛНАТА ПРИРОДНО-ДАДЕНА ХОЛОГРАФСКА И ФОТОГРАФСКА ПЛАКА.
За да оценим себе си и нашето съвремие отново . . .
Колкото фантастично да звучи, КОННИКЪТ НЕ Е ЕДИНСТВЕНОТО И СЪКРОВЕНО СКАЛНО ТВОРЕНИЕ.
На около 200 метра южно от релефа се намира ГЛАВАТА НА ПОСЛЕДНИЯ МАМУТ убит в подножието на СКАЛАТА.
В съседство с него можем да открием МОНОЛИТ С ДВЕ ЧОВЕШКИ И ЕДНО ПТИЧЕ ЛИЦА.
А от ЦАРСКАТА СКАЛА, изсечена сякаш с великански саблен удар, ни гледа с големи всевиждащи очи БОГЪТ НА ЗИМНОТО СЛЪНЦЕ, познат на всички като ДЯДО КОЛЕДА.
Още по на юг, срещу къмпинга при КЮЛЕВЧА, поклонниците на ДИОНИСИЙ са ни оставили изображение на ВЕЛИКИЯТ ТОЙ: непосредствена естествена цепнатина, символизираща ПЪТЯТ НА ЖИВОТА.
ВСИЧКО КАЗАНО ДО ТУК не изчерпва, но загатва възможности пред ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА СКАЛАТА.
Тук е място да се спомене, че МАДАРА Е НА ПЪТ ДА СЕ ОКАЖЕ ЕДИН ОТ НАЙ-ДРЕВНИТЕ ЦЕНТРОВЕ НА СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПО ТЕЗИ ЗЕМИ.
СКАЛАТА е съхранила по неповторим начин образи на централни герои от българския предисторически епос – ВЕДА СЛОВЕНА. Такива, каквито са ги знаели нашите далечни предци и прадеди, дошли от КРАЙНА ЗЕМЯ - на БЯЛ ДУНАВ.
ПОД необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат КАМЕННИЯТ ТРОЙ НА ОРФЕЙ, а образът на самия божествен певец да потърси в ЛИЦЕТО НА ВЕКОВЕЧНИЯТ КОННИК.
Там е ЖИВА ЮДА, известна на научния свят като БЕНДИДА. Представена с пищно разголени гърди, една ездачка е обяздила жребец по женски.
БИ МОГЛО ДА СЕ ПРЕДПОЛАГА, че ВЕДИЧЕСКА МАДАРА стои в най-тясна връзка както с ВАРНЕНСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ, така и с живите и до днес ОРФИЧЕСКИ ПРЕДАНИЯ в Неврокопско-Доспатската част на Западните РОДОПИ.
ТРИЪГЪЛНИКЪТ ВАРНА-МАДАРА-ГРАД ОРФЕЙ в местността „ОРФЕН-СКОТО“, тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.
Няма и не би могло да има никакво съмнение, че НЕПРЕХОДНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА МАДАРА расте със всеки изминат ден.
По древност и уникалност, ИЗКУСТВОТО НА МАДАРА не би могло да се сравни с нищо известно до днес на историческата наука . . .
Септември 28, 1994.
Скалите при МА–ТА–РА.
