2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. varg1
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. kunchev
14. hadjito
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. bateico
8. samvoin
9. mimogarcia
10. iw69
(c)1967- Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЛЕГОВИЩЕ
разказ
Богомил Костов Аврамов Русев-Хеми
БУДЯ СЕ РАНО. По-рано отколкото е необходимо. Още в зори. Старата лежи край мен в тишина. В нея се долавят ударите на някакво сърце. Не е нейното. То бие толкова тихо, че не може да се чуе. Не е и моето. Ритъмът е друг. Чуй. Туп-туп-туп ... Туп-туп ... Туп-туп-туп ... Представяш ли си? Някакво чуждо сърце витае около нас. Изпълнено с безразличие. Със студенина. Представяш ли си? Нищо не си представяш. Само кимаш доверчиво с глава. Вятърничав си, като онзи, где клати върховете на дърветата. Даже повече.
ТА, КАЗВАМ ТИ МОМЧЕ, СТАРАТА ЛЕЖИ В ТИШИНА. Чувствам нейното тяло под тънката завивка, как не иска да изстине. Питам я, къде броди в своите старешки сънища. Не казва. Мълчи. От време-навреме отваря сънени очи. Завърта ги насам-натам. Само едни очи са останали върху нейното сухо лице. Пръв път ли ме вижда? После се размърдва. Тихо казва.
„Тръгвай, Драгоста, тръгвай ...“
И, отново затваря очи. И мълчи.
ТОЗИ ДРЕЗГАВ ГЛАС ЖИЛИ. Ставам неохотно. Приготвям се. Тръгвам. Независимо от утринния хлад. Подчинявам се. На една жена.
ЩОМ ЗАЗОРИ ДОБРЕ, ЩОМ ЗААЛЕНЕЕ НАД БАЛКАНА, ИЗВЕЖДАМ КОНЧЕТО. Едва впрегнато – то хуква. В полумрака копитата му избиват искри. Навярно мисли горкото, цял живот искри ще рони. От случайни камъни - под остри копита. На младини, да, вярно е, на младини искри лесно се добиват. Планини се преместват дори. Докато светът се разкрива дълбок и истински, както никога след туй. И звезди, сякаш има повече в небето, и звезди. С ръка да ги докоснеш. И, се радваш. И, летиш. На младини. Ах – да – на младини!
НЕ, НЕ СЪМ ОТ ТЕЗИ МЕСТА, попита ли ме някой, бих му рекнал. Съвсем не съм от този край. Наскоро се завърнах. От как онези гласове от миналото заговориха и закънтяха, та ме изпълниха. Нахлуха в Настоящето. Завъртяха ме през Миналото. Подгониха Бъдещето. Направиха да осъзная, как оживявам треснат от спомен. Диви вечни гласове, изпълнили бездна спомени.
ДО НЕОТДАВНА, докато сами се нареждаха нещата, не се и сещах. Кими Леговище - кими Свобода. Петдесет лета в града живях. Опознах го. Градих го. Но, сърцето ми остана в шумата. По върхари и езера. Из гори и пасища. По стародавни хайдушки места. По партизански – ба! Сега, претъркулвайки на таз прясна а гнила каруца колцата, ката ден си се завръщам. Оставяйки градът да шуми в себе си. Да расте. Да се размножава. Все едно. От Балкана по-високо, няма да израсне.
ЗНАЕ СЕ, как да не се знае като си се знае, би трябвало да си се завърна на село. У дома. Там да стоя. Там да гасна. Амъ мойту сялу веки никъкву гу немъ. Рушнато т земи. Както бе цъфтящо до прецъфтяване. Иначе, Леговището иде надалеч. Трудно се достига. Без да престане да върлува из главата ми. Заедно с пътищата и пътеките към него. Да се мъдри в сърцето ми. Там да си се върти. Там да призовава.
КОПИТА НЕ ОСТАНАХА, Мунче, не останаха бойни копита. Трудно вървя, и се задъхвам. Това ли бях преди десетина години? Каква каручка. Хуквам пеш. За насам. Към-то Леговището ...
ПЪТЯТ ПЪЛЗИ И СЕ ВДИГА. Нависоко. Към слънцето. Гдето изгрява изведнъж. Да багри Балкана в кърмъзъ. Да движи сенките из мрака. Докато ги прогони. Тогава иде Денят. Нахлувайки през просеки и пропасти, Денят прокарва русло на светлинна река. Спирам кончето. Пускам го. Само да се оправя. Тръгвам пешачка срещу тези потоци раннодневна светлина. Дано ме разтворят в себе си. Светлината никога не остарява. Когато има ден.
ХВАЩАМ ЮЗДИТЕ НА КОНЧЕТО В РЪЦЕ. Напредвам през просеки, пътеки, пътища и поляни. Денят не престава да къпе в светлина. Не пътешествам ли, през тихо и прозрачно море-океан? С кораб свил платна – моята каручка. С единствен гребец – това съм аз. С брегове – редките крайпътни дървеса. Покрай които безпрестанно се промъквам. Изплашен от неочакваната светлина. Проникнала изцяло в моето сърце. Шептя непознати думи. Извиращи из заспали в мене дълбини. Придошли непонятно защо. Изригнали през Времето на Времената. Дали не, за да си ме възвърнат към пропуснатото от живота? Оглеждам се. Откривам - не съм съвсем сам. Край каручката подтичва същото мълчаливо гневно момче, в червени шорти и алена тениска. Ама, как равномерно тича. Да не е някой Дрон!?! Вече плъпнаха и между хората.
„Хей, Мунче, нал" ни си Дрон!?!“
А момчето тича ли тича - не отговаря. Нима се срамува, че не е механичен Дрон! Какво срамежливо момче.
АМ" ТИ МУНЧЕ НЕИЗВЕСТНО, пък толкоз много свястно, докато тичаш край каруцата, хубаво ли слушаш? Само ти си ме знаеш. Само ти си ме чуваш. Само ти си ме разбираш. Що не се надсмиваш над моите старешки вричания - а? Другите го могат. Туй са видяли от баща и майка.
„Пък, качи се на капрата, ба Мунче, не притесняй ся!“
Има място за мнозина. Но, със мен си само ти. Бре, бре, бре, ненаситен за тичане човек. Тича ли тича. А живота - следва ли те бе Мунче, или ти него следваш? Тичай, да му се невиди! Каталясаш ли – ще спреш. Това ще да сторя, и аз.
„Дъ пубъбрим нъ ръздумкъ – ба!“
ПУЩИНАК БЕ ТАЗ" ГОРА ПРЕДИ ГОДИНИ, пущинак непроходим. Тъй да знайш. За шумкарство родена. И, за бран. Израстна от тогава. Много се разви. Проби с върхове небесата. Подпря ги с костеливи длани. С клони ги оплете. Закри ги съвсем. Друга стана таз" Гора. Уж Могъща. Уж Непоклатима. Уж Опазвана. А все по-безпомощна. Секат я за строеж. С биволи я влачат. С трактори. С вертолети я пренасят. Накълцана. Парче по парче. Ствол подир ствол. Свезка подир свезка. От високото към ниското. Поток дървесни трупи. Право в гърлото на дъскорезницата. За нея режим за ток – няма. Има режим на поглъщане.
ЗАД ДЪСКОРЕЗНИЦАТА Е СУШИЛОТО. Там бичмето съхне. Хиляди бичмета наредени в пирамиди. Щом слънцето се вдигне, повечето не издържат. Изкорубват ся. Единствено зрелите издържат. Единствено зрелите. От тях правят кораби.
ЩО Е ТУЙ „ЗРЯЛОСТ“? Не се ли подзапитваш? Как едни узряват, а други недоузряват!?! Защо някой презряват изпреварващо? Защо едно бичме за кил и вълнорез бива, а друго и за подпалки не чини?
„Защо бе Мунче? Нал" нъ школу "одиш!?!“
Мълчиш. Знаеш ли, колко много имам да говоря. Ха, бий път щом сакаш. Има какво да научиш.
НАИСТИНА, що означава таз" тежка дума „зрялост“? Как едни узряват рано, а други никугиш!?! Защо едни бичмета за кил стават и за вълнорез, а други и за подпалки не чинат!?!
„Защо нш утгуваряш, ба Мунче – само тичаш и мълчиш!?!“
„На това ли те учат в школото?“
СЛЕД СКАЛАТА В ДЯСНО, НАЧЕВА ЧЕРНИЯТ ПЪТ. Тъй започва той. Изведнъж. Всред самата пустош? Всред безмерна самота? Този път към Леговището води.
„Не е асфалтиран той МУнче. Никогиш немъ ъсфалт дъ види.“
Питам се, тъй ли е по-добре – или инак. И, не мога да си отговоря. Преди петдесетина годин" тоя път, бе само една дива пътека. Един завъртян гъсталак. Партизански гори, тилилейски.
„Хей! Тилилейски гори, Мунче, тилилейски! Сега гле"й – станало на път. Немъ кък. И негув ред зъ ъсфалт ке до"ди. Немъ веки нищу тилилейску. Нищу нашенску. Саму юрупейские пуруграмы.“
КАТО ДНЕС ПОМНЯ ОНЗИ АВГУСТ. „Постен август“ го нарекохме. Помня всеки ден – всеки час.
„Тук ли си Мунче? А, тичаш ли тичаш. Слушай сега, слушай.“
Няма спиране по този път, Мунче. Ама ние ке поспрем. Ще разпрегнем кончето. Нека попасе. Нека хапне нещо горкото. Пък ти легни и почини. Никак не е лесно, да подтичваш край празна каруца. Всяка заран. Всеки Божи Ден. Заедно с меня. Веднъж нагоре. После надолу. Заради едните сладки приказки мои, докато ти дума не обелваш. Някога и аз тичах тъй покрай чорбаджийските каруци. Дано изуча занаят.
„Няма ли школт за тебе, бе Мунче? Все край мене подтичваш. Ваканция ли!?! Аха! Бравос значи. Сега, ти си един малък цар. Можеш да тичаш, както си искаш – където поискаш.“
Избрал си да тичаш след мойта каруца. Все тъй дръж. Докато аз държа юздите. Вече отпочина – а!?! Готов си вече – а!?! Тръгваме – а!?! Хай" мятай се на каруцата. Недей да се хабиш да тичаш. Нищо, че каруцата е изографисана червено. Както да въртиш тоз живот, от червено тръгва – на червено свършва.
БЯХМЕ ПОДГОНЕНИ ОТ ВСЪДЕ ТОГАВА, Мунче, бягахме да се крием. И, все повече ставахме, че все по-трудно ставаше да се крием. Без хляб. Без вода. Без патрони. Пък, с раници пълни с червени книжки. А потерите Мунче - безбройни. Най-напред селските пъдари. После джандармерия. Полицейски униформени. Тайни полицейски. Войска с артилерия. Контрачети. Те бяха най-опасни. Бяхме зле въоръжени, а добре подгонени.
ТОГАВА СЕ НАСОЧИХМЕ КЪМ ЛЕГОВИЩЕТО. Старо мечешко леговище. Завълчено, по някое време обитавано от бясна кучка, заради туй празно. Едва го открихме. Съвсем се дотътрихме. Захвърлихме раниците и торбите. Прегърнахме оръжието с по един патрон в цевта. Пльоснахме се на сухата шума. Веднага откъртихме.
„Оставихме един часови, Мунче. Този часови бях аз, Мунче. За зла участ заспах, Мило Мунче. Токоз много бях каталясал.“
„Хей, тук ли си, Мунче? Още ли тичаш подир мен"? Много не остана. Иде краят!“
СПАХМЕ ЩО СПАХМЕ, НАСПАХМЕ СЕ. Щом се размърдаха всички, разбудих се и аз. Никой не разбра, че съм задрямал. Туй е лошото на самотните постове. Веднага заспиват.
КЪМ ЗАЛЕЗ СЛЯЗОХМЕ ПРИ РЕКАТА. Бистра сълзица, а потече мътна и кървава. Тъй потече реката, а всред нея, всички ние – недоволните от власт и управия хашлаци, разсъблечени, безоръжни и голи.
„Хей, Мунче, все ще питам, като как се казваш. Поне това кажи. Стига си мълчал. Голям мъж, а притеснителен.“
„Драгоста ли рече? Хай да се невиди. Все мойто име носят тез момчетия, где след мойта каруця подтичват.“
„Драго – Драгоста. Чий Драгоста би могъл да бъдеш, освен мой!?!
Рукна мътна и кървата реката, Мунче. Тъй потече тя. А аз, Мунче, все на пост обикалях. Толко тихо и мирно бе наоколо, че реших и аз да се изкъпя. Захвърлих под един бряст оръжие и вещева торба. Па цамбурнах всред всички.
ТОГАВА СТАНА ТЯХ – КАКВАТО СТАНА. Из гъсталака на самият скат лумна огнен език на картечница. Посипаха се куршуми. Взривиха се гранати. Първа падна Свобода. Не мога да кажа, как се намерих при нея, в един миг, Мунче, за много кратко време. Как я изтеглих на брега, Мунче. Как залегнах до нея. Гол, бос, побеснял и оглушал. Изринат от страх, потопен в кръв, в нейната кръв. И лежах там Мунче, хленчейки и ревейки, докато командирът не ме прогони.
„Хайде на капрата Сине, що да биеш път? Нали си много мой? Качи се докато е време. Кончето ще ни води. Старо и опитно е то. Познава пътища и пътеки. Я, па не-щеш. Ами – ако щеш!“
ИЗТЕГЛИХМЕ СЕ ПРЕЗ ДЕРЕТО. Още по-гладни. Още по-жадни. Още по-дрипави. Безоръжни, Мунче, съвсем безоръжни. Ама куражлии. Глутница разярени псета. Где лаят, пък не хапят. Влачехме със нас Свобода, а тя на умирачка горкана. Днес зная. Свободата винаги е на умирачка. Кърваво опазвана - тук и там. Спряхме на едно място. Събрахме пет патрона, и една пушка. И, изоставихме Свобода. Сама в тази безбрежна гора. С пет патрона в пушката, и гърди станали решето. Срещу врага. Да му даде да разбере.
ОТТЕГЛЯХМЕ СЕ ТЪЖНО, ТИХИЧКО И ВНИМАТЕЛНО, все по-навътре в Гората. Тогава се чу изстрел. Само един. Толкоз.
„Нали разбираш, Сине? Май нищо не разбираш. А!?!“
Захвърлих оръжие и товар. Завих, като вълк. А командирът взе да ме подритва.
„Върви да я измъкнеш!“
Беше размахал един войнишки нож.
ИЗОСТАНАХ ОТ КОЛОНАТА. Пропълзях обратно. Никой не ме срещна. Никой не ме пушна. Прекосих гората като свой имот. Без да мисля за куршум, кой" би свирнал от всъде. Бяхме останали единствено птиците и аз. Лутах се като всред сън. Стенех като луд. Падах на колене, виех. Нощта ме влачеше насам-натам. Към местото где падна Свобода.
НА РАЗСЪМВАНЕ СТИГНАХ. Там, където вчера бе стреляно, всичко бе пепел. Кладата все димеше. Разрових пепелта. Открих стъпалата на Свобода. Това бе останало от нея.
„Ти, Мунче, що ходиш бос? Из гората бол тръне. Трънен е и пътят. Черният път. Утре да обуеш някакви обувки.“
ВСЕ ПАК, ОСТАВА НЕЩО ПОДИР ХОРАТА, казах си, посегнах и притиснах на голо обгорялата все още топла плът на Свобода. Где се надяваше, свят да преброди. Отвоюваме ли тази въджишка Балканска Свобода. Тогава топлината, последната нейна топлина премина в мен. За да остане.
ЗАБЪРСАХ ПОДЛИТЕ СЪЛЗИ. Огледах мястото. Запаметих го. Повлякох се назад. През застиналата пепел. През разхвърлените от мини дървеса. Достигнах влажното усое. Открих един естествен трап. Скътах останалото от Свобода там. С горска тор и листак го захлюпих. Един най-тежък камък отгоре. Толкоз.
„Хей, Мунче! Защо изоставаш? Тичай, тичай, тичай с мен. Това где ше ти кажа, че да те поуча, в компютрите го няма. Икономисано е то.
СТАНЕ ЛИ ДА ПРЕМИНА СЕГА ОТ ТАМ, а този черен път прави да го мога, чувствам топлите стъпала на Свобода, да бият гърдите ми. Как сърцето ми почва да ечи, сякаш тъпан на селски глшатай. Провиквам се, а няма кой да чуе, Мунче. Свобода я няма! И никога няма да я има.
ПОДИР МЕСЕЦ НЕЩАТА СЕ ОБЪРНАХА НАОПАЦИ. Слязохме в Белоград. Взехме властта. Огражданихме ся – кой би помислил? А Времето на Времената превъртя. Годините ни прегазиха. Хей така – без Нашта Жива Свобода.
И, ЕТО МЕ ОТНОВО ТУК. Зъзнещ. Треперещ. Прегърбен. Стар, стар, много стар – удивително стар. А, онези удари върху сърцето ми блъскат ли блъскат. И то не престава да ечи. Сякаш тъпана на онзи глашатай, где тогиз премина през Тинтявино, за да оповести на селяни и евакуирани гражданя - „веки имъ Свубудъ!“. Много добре назнайващ, че Свобода е разстреляна в Гората. Ама нали е глашатай. Що му кажат – туй провадя. Нъл му плащът – ба!?!
„Хей, Мунче, где изчезна? Да не тръгна да дириш Свобода? Такава няма ба! Туй-й саму Идно Лъжовну Пунятие.“
ТОЙ, ПАМЕТНИКЪТ, ДОСТА Е ДАЛЕЧ. Надалеч от мястото где положих онзи най-тежък камък. Тя не падна там. Где сега се извисява този паметник наричан бюст. Но, тъй било далеч повече функционално, бе заявил тогава архитекта, макар да исках на-съвсем да му помогна. Отракан мъж бе този личен столичен заслужил архитект. Трябвало креативно пространство, повече народ да се с"бере. Сякаш това е най-важното. Народ да се сбере. Свобода да се хортува. Щото потърсят ли ме спомени да разказвам, отказвам им Сине, съвсем отказвам.
„Виж, Мунче, на теб не бих отказал Истината на Истините. Ама, като не питаш. Защо не питаш - ба? Ха сега слез да повървим, че кончето съвсем калдиса.“
ТЯ, СВОБОДА, ПАДНА В НИСКОТО. Всред трънаците на поречието. Днес избуяли в непроходима гора. Познавам мястото геометрически точно. От старият вековен дънер петдесет крачки на север. От сивия гранитен блок – седем крачки на запад. От коритото на Сухата Чешма – на юг - седемнадесет разкрача двойни. - Където се срещнат стъпките – там е.
„Иднъ въдълъбнътинкъ с Тежък Камик къту сърце върху й. Там е Сине. Там търси.“
ЕСЕНЕС, МИЛИЙ, ЕСЕНЕС СЕ ВДИГНАХ КУЦУК-НЕКУЦУК, ПО БАИРА. Та до самото тепе. Где в стари времена е било ветреница. Потърсих корени с божур. Разрових земята с длани. Ръце като лопати имам. Извадих луковици – цял чувал. Пренесох ги на Леговището. Закопах ги с обич. После се развъртях. Тор много – колко щеш. Па наторих.
„На тоз" Лъжовен Свет туртъ съкъпъ, Мунче, плудът йофтин, плудът.
ПРОЛЕТЕС МЕСТОТО ПЛАМНА ОТ АЛЕНО ПО-АЛЕНО. Беше ми драго, да разпрягам кончето, край този мой си паметник. Да се унасям в дрямката на спомени. Всред поляна лумнала в божур. Сядах на земята. Полагах ръце в скут. Леех сълзи. Привечер улавях кончето. Впрягах го. Бавно търколях назад. В онуй легло-мъртвило, Старата чакаше.
ЕДИН БОЖИ ДЕН ПРИДОЙДОХА ЧУЖДЕНЦИ. Как усетили за това накървавено място от божур, не се разбра. Накладоха огън. Върху камъка, положен тежко върху вярата, наричана от всинца Свобода. Накъсаха тишината с музики. Разбиха я като стъкло. От тогава тишина няма. Поне, да имаше Свобода!?!
ЩОМ ЯХНАХА КОЛИТЕ ДА ОТПРАШАТ, излязох от своето Леговище. Тръгнах през поляната. От божурите ни един не бе останал. Земята бяха преорали.
„Паднах по очи, Мунче, завих като влък. Знаеш ли как вия аз!?! Тъй трябва да се научиш и ти.“
ЕТО СЕГА ОТНОВО СЪМ ТРЪГНАЛ - СВОБОДА ДА ДИРЯ. Нейната остатъчна топлина. Да полегна върху нейният гроб – върху истинския. Да се заслушам. Да преценя. Пък може знак да ми даде горкана. Може знак на всинца да даде.
„Няма нищо по-страшно от Времето на Времената, Мунче. Колкото е Живот, толкова е и Смърт.“
Ще изчакам нощта да падне истински. Тогава, ще запаля онзи кърмъзъ-фенер. Ще го окача на канатите отляво. Нека свети до амина. Ще се изправя на капрата. Ще се разкрача. Ще шибна кончето напреки на всичко. Дърветата ще се разтварят, за да ни сторят път. Ще препускам, докато падна и умра.
„Хех, Мунче, Драгоста, Милий и Идинствин, къдя-къдя ся скри!?! Що не скокнеш на капрата при мени? Достигнем ли Леговището, с божур ша та убкичъ.“
„Хей, Мунче, сине на тоз" - нъ онзи! Ету я твойтъ, ету я наш"тъ, ету я истинскътъ, недоубитътъ, непудправинъ с вуносен мъргърин Свубудъ.“
„Хей, Мунче! Защу тугивъ тръгнъ дъ дириш Свубудъ!?! Куги ша ся зъвърниш – ба чувек!?!
The End/Варна-13.08.1965.
