ХЕМИ

To Marine Master „The Footpath Bird“

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, капитан далечно плаване ВАРНА-ГАЛАТА-ОБРАТНО. Състоятелен свръхсамотен навлек. Този някогашен морски бродяга Варна-Галата-Обратно, така ярко хареса жена ми, че без да подозира го залюбих. Казвах си, винаги си казвам такава е съдбата на морските лица с моряшки книжки, на истински закалените люде на морето. Да харесват чужди булки, тоест да завиждат. Простете, причина ли е това да погубя едно дългогодишно приятелство? Не, разбира се, никак.

НИКАК . . .

НИКАК . . .

НИКАК . . .

ЕДНА ЧАРОВНА БЕЛОГРАДСКА ЗАРАН, рано-рано, на входната врата се звъни.

Казвам си, думам си, кой да е – ще почака. Па, може и да му отворя.

В ГОДИНИ НА ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАСТОЙ, поради икономически съображения, а всеки прословут преход е такъв, инженер Ганю Балкански – местен символ на страна, народ и обичаи; закусва, обядва и вечеря; то си се знае – как да не се знае като си се знае; с хляб, чаша чешмяна вода, и поносимо количество чесън. Икономисвайки традиционното балканско домашно сирене, което вече е от внос. Капселова се със жената, децата и балдъзата в една единствена стая. Изключва парното. И примирен очаква, Господ-Бог да реши – като как да го избави от недоимък. До краят на Двадесети Век от Христа, това някак си се случваше. (Чуждестранна окупация минат-не-минат двадесетина години земно време. В името на странно разбрана Персонална Свобода!) През Двадесет и Първи Век, за който малко се знае но много се предполага; мисля си - чак разсъждавам; па надничам през шпионката възможно най-предпазливо, че да не ме гръмнат по погрешка; ще успеят да го освободят от самият себе си. Дали от това на инженер Ганю Балкански ще да му дойде ум в главата? Възможно. Ако – все пак – се ухитри да не побегне през девет земи в десета.

НАЙ-НАКРАЯ СЕ ПРЕСТРАШИХ, па погледнах. В старомодната елиптична шпионка; що да видя; виси окумена, префасонирана поради оптичния ефект, мутрата на моят си капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно. Как да не отвориш!

Внимателно отворих вратата подпирайки я с крак. Успя, па се промъкна. Треснах и заключих.

- Виж! - кресва размахвайки луксозна дебела книга в злато върху керемидена кожена подвързия, а в очите му непонятен хленч, а ченето му трепери ли трепери, още малко ще дрънне върху плочестия под – върви го търси. - Ей това е Книга на Книгите! Не, като твоите скапани, измъчени, измислювани, попикани, скритом политизирани, измиш-льотски скапани пролетарски хартишки. Не бях го виждал такъв. Настани се удобно в единственият фотьойл, пийна скотч, успокои се. Престана да го дава гипс. Разтвори книгата. Вдигна я до полилея с двадесет и четири лампади, от които свети само една. Златото по корицата проблясна. Очаквах да ме тресне с нея по глава, но разгеле – размина се. Занарежда, как чуждоземците от нищо нещо правят, че и благоденствие постигат. Традиционализъм се именувало. Поради дълбоки корени. И, че го поддържат далеч от преди Христа насам. Как защо, удиви се, за бизнес, кеф и удоволствие.

- Като умра Хеми, - казва и тъжно-тъжно клати глава, - ей тази дебела книга да ми сложиш в ковчега, точно под глава . . .

- Рано е , - думам а усещам, че ми е все едно. - Къде по-точно да я поставя?

- Точ – но . . . Под . . . Гла – ва – та – а . . .

- Да те позатоплюва – от време навреме – а!?!

Разяри се съвсем.

- На майтап я караш – като скот живейш!

- Язък за книгата, - примирявам се, - що не я икономисаш? На поколенията да я завещаеш? Фондация да основат?

Съвсем се разядоса. Тикна ми в ръце проклетата книга. Тежеше, колко котвата на ветроход. Разтворих слепналите страници. Що да видя. Лоция от 1777 година, преиздавана ежегодно с допълнения от Американското Рийдърс-Даджест Адмиралтейство – 1977., за двеста и незнам кой си пореден път. Капитаните са си капитани, думам на себе си аз, все по лоции се водят. Кой като тях. Могат да затънат, но не и да потънат.

- Щом е за Вас, Мон Капитен, - казвам и се надсмивам – ще го сторя – как не! Изпреварвам погребалното бюро чак. Бъди уверен!

Позасмя се моят капитан Варна-Галата-Обратно.

Кому се умира?

Всеки иска да бъде изпреварен.

СЕДНАХ НА ПОДА. Фотьойлът бе зает. Останалото бе книги. Разлистих разкошната книга в здрава кожена подвързия и злато, цъкам ли цъкам с език, опитвам златото дали се рони – ама не, от време навреме хвърлям око към чашата на капитана, за да долея от световното жълто питие. И, какво откривам, моля Ви, какво именно откривам? Погледът на капитана шари ли шари по моите си лични библиотеки. Ще си харесва нещо за прочит, после върви го гони с години. Грабвам ръждивата сгъваема стълба. Изкатервам трите стъпала. Снемам от най-горният рафт кръгла ламаринена кутия. Капакът с мъка се отваря.

- Щур – р – р . . .

Из кутията руква поток непотребни джунджурии, па залива и капитан, и лоция, и мене самият.

Ритна ли камбаната, Кеп, - казвам и твърдя, - тази ламаринена кутия, както си е пълна с гарбач, под главата ми – точ-в-точ да поставиш . . .

- Хубу! - свива рамене капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно. - Ще ти държи хладно, ама какво да се прави. Твоя воля. Иначе, ще бъда точен, като по компас. Шест градуса срешу вятъра, и виж – що става.

Па ме заврънка да разкажа, за какво съм събрал всичко туй.

Уж - капитан далечно плаване.

Уж - видял далечни земи и народи.

Уж - патил-препатил от всяка поредна народна власт, а очите му станаха като антени на космичен телескоп.

THE BOX

МОЯТА КУТИЯ ОТ ЛОКУМ се оказа съвсем американска работа от времето на Втората Световна Война, гдето граматиците у нас изписват с дребни букви. (MADE IN U.S.A. по дъно, корпус и капак!)

- Виж ти, - удиви се капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно, - че в Америка локум има ли? Там са на пица, Кока-Кола и виски! Бил съм не така отдавна.

- Пълно е, - важно-важно казах, - освен с арменци, и с македонци. При това – в промишлени количества.

Капитанът бе зяпнал от почуда.

- Локум ли да правят – забегнали чак там!?!

- И боза, - добавих – и боза . . .

Капитанът се почеса зад ухо.

- За армията! - заключи уверено той. - За нейвито! Това са военните – харесват да лапат!

Извади блестящ химикал. Обърна книгата на опаци. Незабавно изчисли и предположи, как в тази изключително здрава, едва ли не вечна ламаринена кутия, някога е имало локум способен, да подслади живота горе-долу на рота – рота и половина, добре обучени морски пехотинци. (Преди атака – локум! Подир атака – виски с мацки!) Па ме заврънка да разкажа, как аз – сухопътният червей, притежавам такъв удивителен сувенир.

ДАЛЕЧ ПРЕДИ този изключително живописен ламаринен контейнер да попадне у дома, бе станало абсолютна махленска тайна, че съседката Баба Македонка, независимо от немската окупация, (650 000 окупационни солдати на 6 500 000 население!), държи несломими връзки далеч зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, Мезар-Кезар и Сие, бяха пробвали онзи стар номер с презокеанския телефон в съседното мазе, но Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребивана, видяла-патила, хаир не видяла а не умряла, саморъчно разкри измамата. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.

Бе време на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започаше да излъчва превантивни позивни, всеки хукваше да се крие и спасява в недалечният общински разсадник. Освен Баба Македонка, всъщност не чак толкова стара, зачумберена в черно жена. Тя смело оставаше на откритата площадка на стълбището, пред своят тухлен белоградски дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистовия вой на сирените, и крясъците на обезумялата от ужас тълпа, Баба Македонка броеше, проклинаше и благославяше прелитащите над Белоград съюзнически летящи крепости.

Подир отбой, щастливо развеселена, махленската тълпа се завръщаше вкупом по своите къщя. Заварвахме Баба Македонка на своят боен пост, върху каменната площадка на стълбището пред своят дом, с огромен кръст в ръце, да кръсти и да благославя.

Той бил там, нейният единствен син твърдеше отвисокото старата жена, на крилете на ниско прелитащите самолети – ето писмото – през Швейцария насам. Заради нейният син, бомбомерач-доброволец, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над Добрич и София имало, и ще има. Падали, падат и ще падат. Момчурляци като нас, не пропускаха да подпитат. Дали Баба Македонка не очаква да й пуснат нещо по-така отгоре. Старицата горди свиваше рамене.

- Мине ли Войната, - казваше на всеослушание, - ке се чине. И, я ке видим Емпейру Билник!

НЕОЧАКВАНО, Войната по фронтовете взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове. Затропаха казаци. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана „трофей“.

Един слънчев подиробед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон Голямата Мравка, донесе писмо в огромен жълт плик. Баба Македонка удари палец обмазан с мастило. Притисна съобщението при сърце. И, както бе по чехли, неудържимо хукна към Пощата. О, колко горда и честита бе тогава тя.

КОЛЕТЪТ, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи от Войната!), се оказа здрав сандък от уханен канадски бор, тъпкан с безброй удивителни съкровища, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак.

За децата – дъвка на кило, фастъчено масло в картонени кутии, шоколад в найлонови пакети, майонеза в туби, и – хай-да-да – на гуляй на отсрещния тротоар.

За жените – бельо втора употреба но не второ качество.

За мъжете – еднократни саморазпадащи се подир употреба самобръсначки. Една все още тлее във въпросната кутия от локум.

За болните – флакони животворен пеницилин.

За здравите – мляно кафе в консервени кутии.

За Баба Македонка – хубаво разработени изкуствени челюсти по мярка. Старата си имаше немско производство – веднага ги изхвърли следвайки повикът на сърцето: Смърт на Фашизма – Свобода на Народа!

Жените от Гръцката Махала на Белоград, за пръв път видяха сдвоени копринени чорапи, по-късно наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник – но не и за корсет със жартиери!)

Децата раздуваха балони от дъвка с дъх на джоджум, далеч преди тази стока да бъде поставена под тежка политическа възбрана.

Бай Ламбрин, местен касапин и човек на всяка една власт, получи вечна писалка наричана химикалка. Като я изпишеш – хвърляш я – ако имаш друга.

Всеки от Старата Гръцка Махала, около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България – готово да бъде превърнато в република, получи по нещичко за спомен. Получих и самият аз.

Тази боядисана в защитно зелено празна ламаринена кутия от локум Made in U.S.A. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака. (Остра брадичка, хитро присвити очи – все му тая; на главата цилиндър с безброй звезди - на ум върти световните милиарди!) Как държавнически отхапва апетитен глобален розовеещ локум. Заедно със спом за отчаяното, внезапно сбръчкано лице на Баб Македонка. Потресена от полуграмотното писмо на нейният, така отдавна побягнал зад океана син. Натиквайки го в ръцете на всеки срещнат.

„МИЛА МИ МАЙЦЕ – МНОГО СЪМ ДОБРЕ – ПОВЕКЕ НЕ МЕ ДИРИ – НЕМА ДА СЕ ВЪРНЕМ ...“

ПОМНЯ Я НА НЕЙНОТО СИ МЯСТО, там, на невисоката стълбищна площадка. По същото нейно си реме. Когато вече нямаше други тревоги – освен учебни. Живовцепенена скулптура от мъка. Винаги сред нощ. Задължително със старомоден месингов далекоглед в ръце. Задъхано загледана в небето. Небе, по което бе невъзможно да шукне дори птица, без да бъде засечена, заловена, и унищожена.

СЛЕДВАЩАТА ПРОЛЕТ, една хладна заран, съседи откриха Баба Македонка скупчена от студ, сбъркана от мъка, с мъртвешка пяна на уста, там – на своят си наблюдателен пост, със старомоден месингов далекоглед в ръце. Повикаха общинската гальота: трак-трака-трак – право во Общинската боница, определено хуманен институт за подобни случаи.

В болницата, Баба Македонка повтаряла – преповтаряла.

- Поне една да бе кютнал . . . Че да тресне как требе . . .

Ставало дума, пояснил на махленските женуря лекуващият лекар; адаптивен алтернативен гей и при немци и при руси; ставало дума за нещо съвсем неполитично. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите спомени на моите ланни старешки спомени. Но, аз имам друга, своя собствена високовроятностна теория. Навярно подозирате. Истината на истините – винаги е горчиво различна.