© 1990-2006 Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

e-mail: hemy@abv.bg

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ -ХЕМИ

 

На Капитан Димитър Симеонов.

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния дръвник, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби това момче не подозираше, че откритото от него днес – за всичко е отдавна отминало вчера. Как да е. Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, потеглих в задгранична командировка на борда на старомодния спасител, моторният влекач “Кептун”. Кораб непригоден за пристанищни маневри, и поради това “влекач-спасител” за обща употреба. Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапарат и бутилка-две коняк “Плиска”. Турих за кураж един стар бръснач в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача, правейки снимка подир снимка.

КАПИТАНЪТ недоволно изсумтя.

НАЧАЛСТВОТО помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки МОЕТО СИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА бе така богато, че не оставаше време дори за шеги. През цялото време на това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора и Дарданелите, през Адриатика до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки изтъквайки, че самият той без да е моряк, е оморячил половин България. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята за да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта пред параходната пишеща машина. Където записвах партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен.

СПОМЕНИТЕ:

“ Бе знойното лято на 1942-ра. Над Белогад ниско прелетя ”Месершмид”. Всички залегнахме под масите. Разбрах, че е започнала война … “

• Така започват спомените на другарят Д. Д …

• Хайде де! И той - от наш’то село …

Понечих да сложа запетайка.

• Ще сложиш, когато се разпоредя!

СПОМЕНИТЕ:

“ Стоим си ние в механа “Траката”, пием си питието заедно с А. П., и коментираме политиката. Гледам, по пътеката откъм Двореца иде Царят. Скокнах и вдигнах свит юмрук.

• Да живее Световната Революция –я - я!

Викам и се кискам, а той ме изгледа-изгледа, плесна по ботуш с бич, плюна и отмина.”

- Но, това го има в спомените на писателя Г. Б. …

- Те, не са автентични!

ТОВА РАЗБУТВАНЕ на стари духове не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, траех си. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, само преди тридесетина години време. Въжето бе дълго точно шестотин метра. Това дебело металическо въже, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.

НА БОРДА НА “КОПАЛ” имаше дежурна команда с капитан и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за корабна валута. За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласа на Кораба.

Стоях на кърмата и разговарях по укавето с капитана на кораба окачен с въже подир нас. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. Някакъв съвсем особен вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу през укавето в мен, разтърси ме, направи да потръпна.

• Мамка му! “Копал” проговори …

• Какво? … Какво? … Какво? …

• “Копал” проговори …

Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които старите моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ, над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби – главна цел на нашето просяшко пътешествие.

Викът се повтори и потрети, докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от влекачи. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти и да споменава Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, който му се полага по традиция и обичай.

В МАТАПАН морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, за да продължа с историята от 22.06.1942. и самолета-изтребител, минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът с тайфата играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолетът по онова време трябва да е бил доста необичайно явление за нашите родни места, днес така добре опоскани от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.

- Началство, - казвам, - някой за нещо някого вика!

• Нека си вика! – дума Шефът – Ти пиши, пиши, пиши!
  

• Сякаш корабът подир нас стене …

- Глу – пус – ти! … Моряците вече ти напълниха главата с глу – пус – ти …

Но установих, как потрепера. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

Пата-кюта, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ се прехвърлих на стария “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с една-две почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, почти унищожителен съвсем човешки вик.

- Ау – у – у …

Сякаш плачеше някой. Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми. Мислех, че това чувам само аз, но корабният вацман кимна с глава.

• Това е Той!

• Кой!?!

• Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.

• Хайде де!

- Нима не знаеш? Този дух започва да витае, още със спускане кораба на вода. Казват, всичко зависи от Кръстницата.

• От какво? …

• От Кръст – ни – ца – та! … Доколко е достойна!

• А!

• Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!

Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил съответният пилот. Димеше с лула и ругаеше по укавето портконтрола. Дочаках маневрата на двата пристанищни влекача. Под ругатните на местния пилот, старият безпомощен и безмоторен “Копал” бе изтласкан там, в дъното на залива на белоснежния Сплит, с такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. Но, викът на кораба се повтори, нарастна, извиси се, и внезапно замря примирен както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, примирен от Върховната Повеля На Съдбата.

Докато пилотът надънваше “Копал” върху един свободен дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на един друг леш, и от това спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Преминахме през този съседен кораб, за да слезем на брега. Бе прахолясалия пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития “Копал”. Огледах се. Дузина кораби бяха вирнали носове в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това! Тогава в ушите ми прозвуча и се разля неукротимо мощен хор на умирающи лебеди, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море. Независимо, дали са професионални моряци. А наоколо свистяха оксижени. А наоколо пухтеше старомоден маневрен локомотив, който откарваше пакетираното в бали корабно желязо в недалечна мартенова пещ. В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите и залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на хиляди затворници превозвани някога през океана до Кайена; но и викът на очакващите своята съдба порутени съдове, обсебили светът поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Лесни Печалби. Това бе хор от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълнение и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати които рядко препредават нещо друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти. Разбързахме се през портала на Режището и навън, но днес съм напълно убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”. Това му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. И, да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали ги ползваше за нещо? Не зная все още човешки стон да е оползотворен. Независимо от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава с каквото му попадне. Съвсем рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше моят отдавнашен познат, последният капитан на последния рейс на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.

• Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!

• Какво си надробил?

• Вземи фенер … и тръгвай!

Повървяхме в мълчина.

- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежурствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я като младоженци. Докато се случи Онова …

• Кое “Онова” …

• Нима не помниш “Копал” ?

• Викът на Кораба ли?

• Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.

• Вместо жена си ли ме викаш?

• Вземам те за кураж!

С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Само че сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ. Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна, сякаш за да ни предупреди. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. И, качихме лодката за да я изтеглим по въжето до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.

• Видя ли?

• Какво да видя?

• Някой броди из машинното …

• Ясно, не си сам.

Но Викът отново се яви, изпълни околното пространство със своята странна материя от звуци с едва доловима ниска честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в своята собствена светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довърши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.

- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включва и изключва …

• И, само това?

• И, не само това …

Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, гдето се дума. Не мигнахме до заранта с фенери до главите.

• Ау – у - у …

• Ау – у - у …

• Ау – у – у …

През цялата нощ генераторът сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки ли тежки стъпки бродеха по палубата и спираха - ту под илюминатора на каюта номер 17, ту пред самата врата на някогашната капитанска каюта. Скоквахме и хващахме противопожарните топори но знаехме, че е безполезно и безславно.

• Трас …

• Трас …

• Трас …

Като изпушихме и последната цигара, клюмнахме и заспахме. Разбудихме се към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Но стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Бушоните ги нямаше.

ДЪЛГО се гледахме втренчено в очи, предъвквайки остатъчни фасове. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, който всъщност бе викът на пореден умирающ. Побързахме към палубата и открихме, че палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.

- Това бе Корабът …. – каза моят приятел.- Корабът плаче. Знае, че е време да отиде на слом …

Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.

Те идваха за своето.

петък, 05 Май 2006 г.

05.5.2006 г. 20:07:42

06.5.2006 г. 12:20:34

06.5.2006 г. 13:06:53

 

@@@@@@@@@@@@@

Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, който всъщност бе викът на пореден умирающ. Побързахме към палубата и открихме, че палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.

- Това бе Корабът …. – каза моят приятел.- Корабът плаче. Знае, че е време да отиде на слом …
...
Всяко нещо идва на този свят, а после си отива. Когато си отиде преди нас, частица от нас си отива с него.

СТРАННО - ВСЕ ПАК СЪЩЕСТВУВАТ КАЧЕСТВЕНИ ЧИТАТЕЛИ ... БЛАГОДАРСКО ЗА ВНИМАНИЕТО!