ТЕЗИ МОРНИ ДНИ, прочиствах темелите на старата фамилна къща. Там, в Гръцката Махала над морето. (Някога скована от изхвърлени от морето корабни греди!) С дървено слънце на чело. С поглед вперен в бездънното море. Твърдо решен да се отърва от последното, което не е за уличната кофа за смет. Преди почти половин век време, покойният мой Баща, Барба Драгоста Николиди Втори-Пирото, (Име доста странно – нали?), бе посочил назидателно с охлузен от рибарски мрежи показалец, единственият по онова време градски клошар. Син на просперираща белоградска фамилия. Доктор по сравнителна социология и лингвистика. Ползван от градската управа и съд за преводач, при особено заплетени случаи. Изритван, без дори да му платят. Скитникът не бе успял да намери приложение на своите знания, придобити под покрива на Сорбоната. Тук, в най-забутаният апендикс на Балканите, наричан Белоград, кой се интересува от международно морско право? Доколкото го има, (А обикновено никакво го няма!), върви по до болка известна митническо-връзкарска методология. Виж, бе казал тогава Папа, да не се получиш докторант, ровещ в кофите за смет! Странни времена, жестоки нрави, непонятни никому бащи. Преди да отлетят в невъзвратимото, как усещат, що ще се получи? Все пак, Папа не успя да познае. По онова далечно сурово време, сравнителните методи за оценка, анализ, диагноза и прогноза, не бяха така глобално развити и загробващо прилагани. Както, да речем, понастоящем. Когато всеки стажувал в кафе-ресторант-на крак задокеански багабонтин, е готов да натресе над цял един народ своето дипломирано невежество. Отхвърлях слой подир слой домашна натория. Неуловимо се завръщах назад във Времето на Времената. Щом достигнах старинния скрин на Барба Пиро, отворих го, па ахнах в изненада. В една от неговите ракли се спотаяваше, (Мелодичен звън!), все още годна да свири, тъжи и развеселява, моята стара концертна цигулка. Грабнах кожения калъф през рамо. Зіарязах всичко. Претрополих по стълбите до хола. Положих го върху леглото. Разкопчах калъфа. Разтворих скъпоценната дървена кутия, а от нея изригна аромат на натрошен колофон, на отдавнашна а незабравима есен и море, на нечувана Любов, на смоква и финап, на райска ябълка и на липа. Кадифената възглавничка-подбрадник въздъхна, па излъчи онзи старомоден аромат, (Парфюм “Chambre”!), който винаги ще се нарича Минало Незабравимо. Инструментът простена в моите схванати старешки ръце. (Качествен инструмент, с десетилетия не си позволява да се саморазстройва!) Дръпнах по струните лък за Вивалди. О, как не се забравя всичко. Но, друго бе едно време. Подмокрих безброй хартиени кърпи със сълзи. Внимателно поставих цигулката заедно с лъка, върху белотата на вечно откритото разхвърлено легло. В кутията се мъдреше букетче изсъхнали цветя, превързани с някога бело-снежна кордела. Прибавих ги към цигулката и лъка, а те се разпаднаха в отвратителен кафяф прахоляк. Седнах на пода да се донаплача, па да се сбогувам. Беше ми дала много. Бе получила малко. Щяхме да се разделим завинаги. Едва ли щяха да ми платят, колкото заслужава подобен скъпоценен вечен инструмент. Но, що да сторя? Докато данъците се катерят по висините, пенсиите пропадат в низините. Това, което държавата ти спестява, (Не твърдя „ограбва“!), длъжен си някакси да донабавиш. Предполагам, това е то, големият финансов майсторлък, где един ден ще докара цялата планета да се превърне в цистерна отровногорчив дим. По държавнически се размислих. Знаех, че великолепните всевъзможници-държавници от една недалечна скапана страна, преди да внесат що да е в парламента, задължително присядат в мълчание на пода, дано бъдат по възможност най-земни. Установих, че всъщност ми е все тая. (Отдавна не следя никаква политика – случайни хора витаят там!) Отново се съсредоточих, в полза на своята стара концертна цигулка. Ако я продам, рекох си, може би ще успея да платя ток и вода за изтеклия месец. Ако не я продам, казах си, като нищо ще ми спрат тока и водата, па и ще ме изтипосат в местният вестник. (Най-вече четен из чуждестранните посолства!) В краят на краищата, може и да изкарам някоя и друга злокобна зима без ток, вода и манджаре. Компанията едва ли ще пропусне, да си ме даде под съд. (За едри разбойничества, кому стиска доказателства да набира?!?) Нали сме държава във вечен преход? Нужна е манифестация на власт. Какво тук значи някакъв пенсиониран риболовец? Тези мисли ме отчаяха съвсем. Ами, ако това си се случи, това от всяко положение би означавало “Стоп!”, реша ли да се юрна на стари години на работа зад граница. Където работодателят цивилизовано ти взема здравето, с възможно най-учтива усмивка. Отпуснах се съвсем на пода. Въобразих си, как съм истински нашенски държавник. Възрадвах се, че бих могъл да оправя нещата. Започнах да чертая планове. И, тъй като нямаше кого са командоря че плановете да се сбъднат, освен патканите в мазето, отдадох се на спомени. (Време топло, кара на сън!)
СПОМЕНИ СЕ НАМЕРИХА В ИЗЛИШЪК. И направиха да пропусна, настоятелните позвънявания на търговеца на музикални инструменти. Юрнал се да купи моята нещастна цигулка на безценица. Пазарът слаб, бе се оплакал при първа среща. Самият той се крепял с износ зад граница, че и ДДС внасял на държавата – нейната мила майчица коварна. За което е безкрайно горд. Срещу износ на старинни музикални инструменти, вкарва китайски пластмасови каски за глава. Единственото, което върви, бе добавил под секрет, това е отчасти строителството, и изцяло пожарникарството. Напоследък внесъл цял контейнер металически пожарникарски каски за глава. Оказали се позлатени, та митото излязло двойно. Как да не го съжалиш?
БЯХ ЕДВА ДЕВЕТ ГОДИШЕН, (Майките, кой знае защо, отписват синовете от личен отчет, именно на подобна възраст!), когато Маман ме взе за ръка. Каза едно “Пари има!”, па тържествено ме заведе в единствения музикален магазин в Белоград. Там, всред прашясали музикални инструменти зад стъклени витрини, рафтове изпълнени с пожълтели от времето ноти, (Руски романси и италиански канцонети отпечатани през деветнадесети век, подпряни с прясна боза от Карел Влах!), между огромна като британски локомотив блестяща медна туба; и самотен като скандинавски лебед бял роял; под зеленикав похлупак от гебеджанско стъкло, върху къс протрито театрално кадифе; лежеше Една Истинска Майсторска Лъскава Цяла Нова-Новеничка Концертна Цигулка. Продавачът Бай Юрдан Трамонтана, незначителен музикант ала изключителен търговец, мърморейки под нос ария от неизвестна оперета нса Лехар, отмести ритуално стъкления похлупак. (Звън!) Внимателно го постави върху белият роял. (Звън! Звън!) Възхитен отстъпи две крачки назад. (Звън! Звън! Звън!) Роялът недоволно проскърца върху своите колелца, готов да хукне надолу по улица “Преславска”. Да претрополи по “Вапцаровска”. Да профучи покрай дремещите милиционери пред пристанищните порти. Да кривне по кея, че да потъне при старите кораби в морето. Продавачът грабна цигулката в ръце, и, (О, Миг! О, Мигновение!), изпълни онзи посредствен ресторантски чардаш, сторил се на Маман не само виртуозен, (В кафе-тераса “Куцото-Куче”), но и достъпен за всеки заекващ белоградски хлапак. (Добрите изпълнения изглеждат лесно достижими!) Така получих нова-новеничка концертна цигулка, безброй обязаности в добавък, и онова срамно петно за човек “не в съвсем в ред”, каквото в балканските пролетарски квартали лепват на всеки, опитал се да надмогне бедността с талант. (После, ти го натикват в полицейското досие, върви се оправяй!) Ощастливена, Маман извади куп пари, па остави продавача да си отброи. Бай Юрдан Трамонтана пипна парите. Тури ги в джеб без да ги брои. Написа фактура. И, ми натика цигулката в ръцете.
- Можеби, – изрече мъдро и злокобно. – Но в Белоград - не би!
Не разбрах нищо, но видях, как усмивката на Маман помръкна. Едва сега, с цигулката в ръце и спомените през глава; разбирам какво е искал да каже.
Върнахме се изморени у дома. Гордо прекосили Белоград надлъж. Подир това нашир. Нека види градът край морето Темарин, още един начеващ цигулар. (Завистниците да пукнат!) Не е за забравяне, как Маман бе изключително горда. Със своята нова касторена шапка, с кордела под шията. Ситнейки със своите следвоенни коркови обуща. С моята прескъпа цигулка. И аз. Подсмърчайки и хленчейки, с ръкописният препис на нотите на знаменитият концерт на Вивалди в ръка.
ВОЙНАТА ЕДВА БЕ СВЪРШИЛА, или поне така писаха вестниците. Баща ми, Барба Драгоста Николиди Втори - Пирото, отново бе пипнал гемиджилъка. Оказа се рано-рано у дома. С лула в ръка. Пред стъкленица ракия. Не знам дали се зарадва. Взема цигулката в лапи. Поогледа я. Обърна я обратно. Почука вещо с пръст. Хвърли поглед на фактурата.
- Трофейна работа . . . Глътна пара за цял кораб . . .
Скокна, някак особено тревожен, на велосипеда. Па отпори към Холандския кей, където домуваше славната така “Марифея”.
- Все нещо ще каже, - заяви маман, но радостта й още повече помръкна. - Мръсен старомоден махнаджия!
ТАЗИ ТРЕТА ПО РЕД ЦИГУЛКА, изключително възрадва моят учител по музика, Чичо Коста Явлението. (Два пъти седмично по два часа!) Задължителния балкански квартален интелектуалец. Запасен подофицер-школник на ̀Т Бозе Почивший Цар Борис Трети Обединител. (Би могъл да го опази!) Тенор - Саксофонист от флотската музика в Белоград. (Втора специалност от офицерската школа!) БНБ банков касиер пред пенсиониране. (Цяла седмица боб и краставички, в неделя пиле печено!) Нахакан концертмайстор на Белоградския Филхармоничен Оркестър. (Негов съосновател, макар да не е за вяра!) Самоук лютиер на цигулки за конкурса в Провадия. (Провежда се на две години, а би могло да бъде и пролет, и есен!) Всепризнат частен учител по цигулка. (Не взема скъпо!) Който не си поплюва да тряска лък, по всякакви младенчески невинно фалшивящи пръсти. (Татко ти пари ми плаща!)
ЧИЧО КОСТА ЯВЛЕНИЕТО НЕ СЕ ПРАВЕШЕ ЕВРОПЕЕЦ. Бе по рождение такъв. Днес, започне ли небето да ръми, особено в късна есен, (Есента в Белоград е повече от златна!), ставите на пръстите на бедната моя лява ръка започват да напомнят, че може би и аз съм донейде европеец. Отдавам го на изисканите педагогически похвати на моят пръв учител по музика. Никога, на годините прекарани във флота. Чичо Коста Явлението, (Капо на Белоградския Тамбурашки Оркестър в Морското Казино!), в дрехи на древен унгарски тамбуран, всяка привечер размахваше насам-натам окапал артистичен перчем, дирижираше с лък и изпълняваше на цигулка, потупвайки войнствено с крак всичко онова, което тогавашната цензура считаше за допустимо. (Всички цензори са безкрайно морални, и големи патриоти.) По онова трепетно следвоенно време; когато столицата бе в руини, а морето препълнено със мини; най-скоростната разрешена мелодия на подобна сцена, бе румънското хоро “Диминяца”. Превърнато подир години от един цирков артист, (Мирча Кришан!), в джазиран международен шлагер. Изследвано, доказано и представено, в регионална енциклопедия по музика. Написана, саморедактирана и обнародвана в цели десет екземпляра, от един от безбройните ученици на Чичо Коста Явлението. (Достойно гладуващ пенсиониран учител, пред вратите на местното училище за изкуства!) С повод и без повод, след като излееше яд чрез някоя минорна гама, Чичо Коста Явлението войнствено размахваше лък.
- Ще станат сто години мръсен фашизъм, на тоз’ въшлив Балкански Полуостров, Майка – а – а … Ето защо, тук няма никакви явления!Тази дълбока философска мисъл, предрешила неговият артистичен прякор а отчасти, и моят бедняшки жизнен път винаги ми идва на ум, затворят ли ми безпричинно вратата под нос. Нещо, което не все по-често ми се случва.
ВСЕКИ БОЖИ ДЕН към пет часа подир обед, Чичо Коста Явлението, тържествено обличаше черният официален фрак от държавният симфоничен оркестър. За да прескочи до кварталната кръчма, където да пийне за начало една-две греяни. После, здравословно развеселен, тананикайки си “Веселата Вдовица”, да заеме своето основно работно място на касата в “Баня Горгона”. За да продава билети. Трябваше да се живее. А да се живее на Балканите, винаги е лукс. По онова време банята работеше на смени. От пет часа зарана до пет часа подир обеда – женска. От шест часа подир обеда до полунощ – мъжка. През останалото време – подготовка. Над банята денонощно витаеше загадъчно ароматизирана пара, стелеше се над керемидените покриви на Белоград, достигаше недалечните околности. Луташе се над морето. За да се вдигне, превъплатена в слух и легенда, навъзбог. Една топла пролетна нощ Мутата Цепелина-Цеп дойде, и авторитетно обяви, че оберлихта над “Баня Горгона” предизвиква.
- Как предизвиква?
- Просветва – загасва . . .
Съобщил на баща си, но той махнал отегчено с ръка.
- Такъв е Животт, момче . . .
Майка му изсумтяла нещо, па влязла в кухнята да чупи чинии. В една махала, където всичко е до болка ясно, рядко остават неосветени загадк Любопитно бе да разберем що се случва, в “Баня Горгона”.
ЕДНА МЪГЛИВА ЕСЕННА ВЕЧЕР,  заедно с Мутата Цепелина-Цеп и едно куцо махленско куче, изкачихме възможно най-тихо, дървените стълби към терасата с оберлихта. Под покрова на нощта, като под огромен окуляр на микроскоп, къпалнята на “Баня Горгона” блесна с белотата на чопнат от градските разкопки мрамор. Тук-там осъвременен с цветни фаянсови плочки. Чичо Коста Явлението и неговата съпруга, захвърлили дрехи с кофи и метли в ръце, почистваха кварталната баня от наслоената през деня мръсота. (Години по-късно седях край подобен оберлихт в една учебна операционна зала някъде в Европа, за да изучавам похвати, каквито днес намирам безчовечни!). Но тогава, ние, двама махленски хлапаци със жълто около уста, стояхме смаяни пред Блесналата Гола Истина На Живота. Човекът, който правеше и живееше с изкуство, отмиваше в градската канализация остатъчната мръсота на половин Белоград. Каналът се задъхваше. По едно време Чичо Коста остави кофата, и излезе. За да се завърне, налякъл концертен фрак на голо. Грабна из един ъгъл своят посребрен саксофон. Саксофонът проплака. Леля Мика, неуспялата балерина от столичния Кор Де Балет, захвърли метлата. Скокна върху подиума за теляк, размахвайки ярък карминен шарф. И, затропа степ, с налъмите за баня.
О, танц на апостолически мъченици!
О, безумен хъс за изкуство! Насладата от Забраненото е Кратка
Дали го вършеха всяка вечер? Какво друго биха могли да правят? Да набият гората, едва ли стискаше някому. Всички комитски места отдавна бяха превърнати в курортни зони, че да бъдат затрупани със стопански отпадъци. Предполагам, че цялата Втора Световна Война бе водена именно, за да бъде светът окончателно затрупан с отпадъци. Спомням си съвсем точно, какво тогава изпълняваше Чичо Коста Явлението. Това бе добре известната мелодия “Пияният Кълвач”.
- Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . 
- Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . .
- Трата – Трата – Та – Трата – Тра – Тра-а-а. . . 
Чичо Коста Явлението изпълняваше мелодията гръмко, майсторски, едновременно по официален фрак, и все пак - както го е майка родила. Бе време, когато всевъзможните забрани бяха толкова много, че на хората не им оставаше нищо друго, освен да правят изкуството всред мрак. Поради това оберлихтът на “Баня Горгона”, периодично светваше и угасваше. При разрешена от властта мелодия, оберлихтът светеше. За забранена от Властта мелодия – тъмнееше. Едно оставаше неясно. Как и какво танцуваше Леля Мика, щом Чичо Коста Явлението изкомандваше “Мрак!”
Но, какво значение . .
ВСИЧКО ТОВА си припомних едва тези морни дни, когато под натиск на милите вресливи домашни, (Болезнено податливи на кризи!), реших да продам и цигулката. Единствена реално скъпа вещ, която някога съм притежавал. Търговецът бе мащабен мераклия. Само подир час довтаса с камионетка. (Мерцедес за покойници, пребоядисан в калифорнийски роз’!) Хвърли пари върху масата, а на мене ми се стори, че масата от срам потъна в пода. Не от никаквите негови пари. От най-обикновен човешки срам. В душата ми зейна яма. Не се възпротивих. През целият свой съзнателен живот, все съм се противял. Кога на Господ-Бог, кога на Църква, друг път на Началник, на вечно скапаната държава – на кого ли не. Сега не се и опитах. Бях пречупен клон, който съвсем скоро ще изсъхне, а докато гние трябва да яде. Бяха успели. Да, да, да. Те бяха успели.
Търговецът грабна цигулката. Изсмя се тържествуващо. Много се търсели такива талпи. (Нарече цигулката “талпа”!) Художниците ги вграждали в картини. Вече всичко било електроника. Ако останело нему, всичко неелектронно щял да превърне в пух и прах.

THE END
25.03.2012/19:45
© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY