© 2008 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
СПОМЕН ЗА СЕВДА

от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

МАЛКО ПРЕДИ несполучливо да се упъти за България; където и до днес се говори че всичко било готово за посрещане и настаняване, (Така е винаги – на стари години човек все тръгва натам където най-много го очакват!), Лев Николаевич ТОЛСТОЙ, казва: “Всичко отпечатано е нищожно. Съществено е неотпечатаното – което ще открият поколенията.” Тези апостолически слова ми идват на ум, колчем се сетя за отминалата в небитието писателка, поетеса, и народностна изследователка, покойната Севда КОСТОВА. Споходена от безмилостната съдба на безусловно всички талантиливи пера на Мати Болгария. Да бъдат преоткрити после смерти. О, колко много тям дължим. И, колко много се оприличваме на тях, опетлани приживе в собствените едва-едва популярни писания. Въпрепятствани от характерната балканоидна цензура на взаимното подценяване. Често си се питам - до кога тази земя ще игнорира сама себе си? Защото става дума не единствено за пишещи. Става дума и – за можещи. Па си отговарям – докато се самоподценява. В областта на науката, изкуството и културата – това от веки е, като добър ден. Макар, що се отнася до таланти, да не престава, и никога няма да престане, да бълва.

В НАЧАЛОТО на осемдесеттях години на миналия век, Севда КОСТОВА все още не бе издала първа своя книга. Колю СЕВОВ, големият български поет, бе обнародвал нейни приказки и разкази в местното периодическо издание “ПРОСТОРИ”. Това бе всичко. Белязани с печата на късния немски херметизъм, по онова време нелицеприятно – но трудно отличимо, те бяха обърнали внимание единствено на познавачи. По онова сравнително далечно време на споделен антицензурен бунт, известната варненска художничка, педагожка и меценат, Катя АРСОВА, главен художник на местният корабостроителен завод, бе отворила вратите на своя постсецесионен дом. За да будува до зарана с гостите на своя неофициален личен салон за изкуства. При нея отскачахме с покана, и без покана. Да видим нейна художествена продукция, да се изповядаме душевно, да четем произведения които никога няма да видят бял свят в пресата. Където, както понастоящем, една неявна цензура дерибействаше.

На един подобен петъчник се оказа, и Севда КОСТОВА. Прекалено самотна застаряваща интелектуалка, в град с огромни традиции; за съжаление несъхранени през вековете. Знаеше се, че от години пише роман за Исус ХРИСТОС, недолюбвана от самоподозрителни редактори от местното книгоиздателство. Опитващи се да правораздават докато пият кафе за чужда сметка. Загрижени да опазят недокосната схемата на социалистическото книгоиздаване. Безпардонно филтриращи чужда креативна мисъл и възможности. Посредствени писачи, уредили се на сянка, чрез съмнителени “конкурси”, далеч преди да вземат матура и държавни изпити.

• Завършила съм Румънска Класическа Гимназия, - бе отронила тя.

Не бях изненадан.

По онова време бе съществено, да си завършил учебно заведение считано за “висше”. Като преподавател из различни нисши и висши училища, питаех тежки резерви към някогашната образователна система. Чиито плодове настоящето разгъва прекалено неуспешно.

Запитах се, от где познавам тази късно появила се в литературните среди, някога прекалено красива, жена. Щях да го свържа със спомени от неспокойното лято на 1944., и мелницата в долината на Батова Река “Трите Воденици”, където гостувахме на наши близки. Добрич вече бе бомбардиран. Въздушните тревоги в Стара Варна правеха децата да заекват. Градския хляб бе подменен с кюоспе. Тук бе тихо, заветно, и безопасно. Имаше чист въздух, бял хляб, сирене и мед.

• На мама – яж !

При един подобен случай, Севда КОСТОВА, по онова време разкошна екзотична девойка, бе останала със широко отворени очи.

• Госпожо, Вие претоварвате организма на това дете!

Веднага я обикнах.

ВСЕ ПО-ЧЕСТО се питам, имаше ли Втора Световна Война – нямаше ли. Така отдавна бе това. Поколенията не са злопаметни. Понякога и народите. Управляющите си познават добре занаята - изчакват напомнящите да измрат.

За онези, които бяха кръвно свързани със село, война всъщност нямаше.

За всички останали хлябът бе чер, колкото живота.

За всички нас, Втората Световна Война наистина започна едва, в краят на 1944., когато Съюзниците навлязоха в страната, а бащите тръгнаха доброволци за фронта. Беше им дотегнало да стоят при жените си, да слушат черни станции, и да изнемогват от непрокопсия. Какво им донесе всичко това – не е за разказване.

ОНАЗИ ПАМЕТНА ВЕЧЕР, Севда КОСТОВА чете глави от своят фундаментален роман за Исус ХРИСТОС СПАСИТЕЛЯТ. Позволих си, като заклет неверующ , да се надсмея. Как така да не може да бъде отпечатан подобен роман? Тя не е - кой да е. Романът не е лош – дори се усеща … “червената нишка”.

Просто сви рамене.

- Ако бе така, - бе заявила, - до днес да съм издала всичките си книги. Това е най-лесната работа. Но не! Искам по реда на нещата.

Мечтата за добър редактор не е от вчера. Упованието за съпричастен книгоиздател е нещо друго.

Едва понастоящем разбирам нейната дълбока принципност. И, не мога да не сваля шапка. Както и пред нейната упоритост. В крайна сметка Севда КОСТОВА успя и публикува добър брой книги. Принос за това има писателят Никола РАДЕВ, възпитаник на Московския Институт “Максим ГОРКИ”, където духът на революционни първопроходци продължава да битува. Този, заклет патриот на морето. На кого не е помогнал той.

ПРЕЗ 1984., получих пълномощия за звание и представителство, от италианската Академия IBLEA. Успяхме и изпратихме творби на Севда КОСТОВА в превод; струва ми се една приказка; още следващата година. Нейното творчество бе оценено по същество. Не мога да си спомня точно, но плакетите май бяха няколко. За тяхното връчване съществуват фотодокументи. Дано бъдат открити някога някъде, заедно с по-подробни записки. Като си помисля, как в средата на петдесетте години на миналия век отработваха във всички нас – ученици от осми-девети клас – цяло едно поколение, че писането на дневници е . . . “буржоазен остатък”, ме хваща не само персонален срам. Иде ми да вия от душевна болка. Та ние бяхме хиляди. Защо останахме безпаметни?

Мило красиво момиче с източни черти. Каква ли бе твоята загадка? Бих те причислил към инуитско племе. Ние всички така те харесвахме. Мълчаливо щеше да се задомиш далеч, под Полярния Кръг. Щеше да пишеш безкрайни писма до своята майка, които тя да нси чмете на светлина на свещ. Щеше да се завръщаш всяко лято в родният дом. За да починеш изненадващо по време на един балетен конкурс в средата на осемдесетте години на миналия век.

• Нима е възможно? Вчера двете бяхте на Балетния Конкурс.

• Ето на – възможно е . . .

Тази внезапна смърт съсипа Севда КОСТОВА. Започна да линее. Нейното утвърждаване на литературния небосклон; доколкото той у нас съществува; книга подир книга – вървеше. Но, сякаш не й бе радостно. Започна да се заобикаля с близки интелектуалки. Остана усамотена, до самата смърт, в една стара реставрирана гръцка къща, всред книги, картини и уникати. Всъщност – къде са те? И, защо не помислюва никой за музей на тази самоутвърдена литераторка на Добруджа и на Светът?

Подир тази загуба, Севда КОСТОВА реши, и тихомълком си отиде. Не го отбеляза никой. Вестниците не харесват да се занимават с писатели и поети. За тях са важни мутри, престъпници и сутеньори.

THE END
             2/26/08 8:03:08 AM