Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.07.2012 20:58 - IN THE WIND'S POWER, short story, by Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 552 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 03.07.2013 23:34


 

image

(c) 1977-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ТРАМОНТАНА

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


 

ПРЕЗ НОЩТА излезе вятър. Вятърът бе силен и напомняше буря в Биская. Това е Трамонтана, рече си човекът. Така си се промъква. През Франга-Баир. През Белоград. Гони Морето - Фюй - й - й! - всяка една калпава нощ. Все по-рядко го усещам. Поради какво?

Вятърът блъсна вратата на гаража превърнат в ателие, от жената тъчаща килими. Запъната не особено здраво, вратата похлопваше при всеки порив. Чуваше се шум на бягащи листа. Вихърът препускаше с бързината на елен.

МОРЕТО бучеше недалеч. Мъжът окончателно се разсъни. И реши, че Морето вече не ехти както в онези далечни дни. Когато бе единствено удивително явление в тесния полукръг на детския хоризонт. Впери очи в безликия бял таван. Идещото утро будеше цветове по опнатия върху тъкачния стан килим. Върху твърдото легло, под шарена черга, една жена стенеше през сън. Светлееше. Малкият квадрат на прозоречното стъкло потрепваше заедно с вятъра. Звънлив сънен екран пронизан от нишки на арматура. Подобно смок, по него играеше сянката на приведено от вятъра дърво.

МЪЖЪТ си спомни вида на Морето в този, нито късен - нито ранен, полунощен час. Помисли, как вълните поемат из глъбините сила и мощ. За да прехвърлят ниските бордове на танкери по рейда. Как реват и безпомощно гризат престарялата вълноломна стена. Как тази стена се противопоставя все по-трудно на Морето. Под дебелия селски плат, мъжът почувства топлината на Жената. Усети тялото й нажежено, и тръпно. Дочу дъхът й. И, както лежеше сам-самин в нощта, обхванал Себе Си, Жената и Света с мисъл се запита, кое го е разбудило така ненадейно. Тогава, Онзи Звук отново дойде, па го споходи. Я, каза си мъжът, на Вълнолома нещо става. Бе незнайно кое поколение мариман. Белоград, Брегът Морето, гемиджилъка. О, вече где никакви ги няма.

ЗАЕДНО със звуците на тази някак безкрайна нощ, Звукът дойде, прехлопа и нахлу. Разчупвайки съпротивата на немаджуносаното потропващо прозорче. Пък се настани. Това е Кавакът, реши мъжът. Кавакът вече си отива, рече си тъжно мъжът, Кавакът стене и се прощава със земята, с брега и Белоград, рече си, прощава със всички нас, със всички онези на които в кръвта шуми морето. Засаден в далечни времена от цар дошъл за да отмине, Кавакът е решил да си отиде. Брегът го е хранил десетилетия. Докато го гризе, Морето го е поило със сол. Кавакът се е перил-вирил нависоко всред Небето. Опъвал се е срещу ветрове, облаци, птици, хора и змии. Чак до тази предзимна Буря. Обявила за да го пребори. Така ще си отидем всички ние, реши лежащия човек, щом удари нашето време. Дано да е сред бури! Дали ще е всред хали? Нека бъде отведнъж. (Прас! Гуд Бай Фор Евер!) Започна да се облича безшумно, ловко и трескаво.

ДОКАТО нахлузваше старата моряшка фланела, докато търсеше в полумрака захвърлените дънки, Жената продължи през своят сладостен спокоен сън. Не преставаше да сънува, че се люби. Върна часа на раждане на своя единствен син. Нахлу в операционната, сякаш чужд човек. Видя се да лежи упоена. Викът на детето я разбуди, но Тя не отвори очи. Само притихна с ръце на гърди, загледана в отдалечаващия се образ на нейния, кой знае защо, изведнъж израстнал син. Напускащ огромната бяла зала, политнал над света с огромно раззеленено дърво в ръце. Как нищо не би могло да го възпре. Жената в полусън разбра, че Мъжът край нея е решил. И тръгва. Искаше й се да стане, да скокне, да извика: накъде в тази буря, накъде, ще се завърнеш - нали? Но Сънят видян преди миг бе толкова съкровен и чудесен, чист, светъл и в белоснег; а Мигът на раждане така болезнено сладък, че Тя реши да остане при своят Сън. Сънищата никога не се завръщат, установи Жената, както мъжете, реши.

ЩОМ ИЗЛЕЗЕ НАВЪН, мъжът вдигна яка. Трамонтана го подгони сякаш платноход. Към пристанищата надолу. Към ревящото неистово море, заливащо входния пристанищен фар, чак до зеления едва мъждукащ електрически фенер. Мъжът започна да прибягва от ъгъл до ъгъл под напора на беснеещия вятър. Предесенно топъл - по зимному свиреп. В посока на Звука, пронизал го всред безсънна любовна нощ. Раздвижил неговата кръв надолу, надолу, надолу към древната Гръцка Махала. Където водеха всички пътища на влюбени. Където се пресичаха безкрайните незабравими пътеки на минало и детство. Загърбено, забравено едва ли не завинаги. Но, кой помни и харесва едно детство? Единствено Старите Мъже, реши крачещият Мъж, потраквайки с подковани високи обуща. Без да престане да се вслушва в бурята. Но, реши - Старите Бараби. Завинаги останали всред Детство и Мечти, по Морета и Жени. Всред воя на Трамонтана и туптежа на Сърце, Мъжът усещаше тътена на прогнилото от времето дърво. Противящо се на дивналия морски вятър. От време на време спираше. Поемаше дъх. За да подругае задъхан. И години, и време. Хукваше към следващия ъгъл. Приютяван за кратко. Поразвеселен от надпревара. Трамонтана не си играе, каза си мъжът. Бе сред нощ. На кръстовищата светофарите, претоварени с видеокамери, премигваха. Белоград, малък град на брега на древния Темарин, през лятото оживен до Бога, през зимата е по-самотен от разведена жена.

ТО БЕ ДЪРВО от далечното негово детство. Преминало край Брега на Морето. Крачило върху палуби на делфиноловни гемии, (Ау - у - у!), великани кораби тогава. Детство, оставило вкус на пчелна пита, на дим от параходи под пара, и прекалено късно осъзнато Щастие. Бе го открил, като невръстен юноша. Ползвано от барби-делфиноловци за брегова веха, насочващо моторните корита към порта. Някога, старият Барба Драгоста Николиди Първи-Сламката, го бе посочил. Докато въртеше щурвала. Докато пиеше дебели "Томасян", единствен лукс за маримани по онова така далечно време. Докато подсвирква „Шуми Марица“. Бе избуботил съвсем гъгниво, прекалено важно.

- Скивъш ли Дървото, младши - и - и . . . Скив" де, скив" . . .

Драгоста Николиди Втори-Пиро, бе трепнал.

- Скивъм, Барба, скивъм!

Барба Драгоста Николиди Първи-Сламка, бе посегнал. Бе му забил един зад врата. Тъй, заедно с цигарата в ръка.

- Що бе, Барба - а - а!?!

- Куда ты зяпъл, чи не си гу скивъл!

Бе проплакал, стискайки зъби. Сега, прибягвайки от ъгъл до ъгъл, осветяван от безпомощни светофари, от фарове на окъснели коли, той не може да не се разсмее. И, тичайки заедно с виещия Трамонтан, Мъжът си се смееше.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, богатото на деца семейство, заедно със всички баби, дядовци, вуйчовци, лели и братовчеди живееше долу, при самото Море. в същата тази Гръцка; всъщност Еврейска Махала; която Мъжът сега прекосяваше с горчивина. Забързан над очертания с бордюр калдаръмен булевард. Някога стар римски път. Поевропейчен и засмолен. И все пак древноримски. Насечен от многобройни някогашни дерета, вливащи се в Морето. Претъпкан със занемарени металически мостове. Някога пълноводни реки, хранили с вода целия древен град. Днес превърнати в цивилизовани клоаки. Всяка пролет и есен напомнящи за себе си.

КЪЩАТА, бе изоставен турски харемлък. С зарешетени дървени прозорци. С разрезбосани дървени тавани. С тараби и градени с камен" зидове. Заграбена от местни. Прекупена от придошлите тракийски пришелци. Наета и пренаета. Поради високия наем Бащата, единствен работоспособен гръб в олелията броена за семейство, предлагаше на пристанището себе си. Ако имаше кораби. Но, кораби в тази точка на света, и днес идват от дъжд на вятър. Бащата не се свенеше. Завръщайки се у дома привечер, почистваше грижливо и окачваше върху една греда, на която някога са висели калайдисани менци за питейна вода, своето собствено товаро-разтоварно приспособление. Обшит с дебел брезент и козяк, Човешки Товарен Самар.

ЖИВЕЕХА В НИСКИЯ СУТЕРЕН. (Парите стигаха за сутерен и хляб!). Всяка пролет и есен, дъждовете превръщаха улицата в пълноводна река, а в стаите нахлуваше вода, тиня и жабуняк. Тогава, с разрешение на невидимите хазяи, семейството се качваше временно на горния етаж. Без да докосват с пръст колосаните калъфи на скъпите мебели, под заплаха от прогонване. Спеше се по тюфлеци на земята. Понякога Пиро; така му викаха от малък; влизаше в някоя изоставена стая. Снемаше от прозореца табелката "Дава се под наем". Присядаше върху някой прашен диван. Миризма на ливандо и столетен прах, на непознати жени и мъже, се носеше наокол". Слънчеви лъчи посичаха стаята, всред паяджини от протрит брокат. Оставаше омагьосан, докато припадне мрак. Задрямваше в мечти. Будеше се от крясъци на гларус. В тишината охкаха и се разсъхваха мебели. Времето на Времената препускаше, чрез електретни искри. Бавно припадаше мрак. Фарът ог Галата косеше с коса от светлина. Към полунощ Бурята тръгваше. Жените идваха яздейки камили. Пребрадени и уханни. Самотни. Непознати. Заспиваше в прегръдки на мечти.

НА ДВОРА ИМАШЕ КЛАДЕНЕЦ, облицован в мрамор. Един от малкото незатрупани кладенци, в които водата бе горчиво-солена. Един ден, черпейки вода за съботното общо пране в голямото дървено корито, Момчето застина с кофа в ръце. Долу, на пристанището, върху една от двете тополи се вееше знаме. Знамето бе огромно и тежко. Вятърът го развяваше. Тополата се гънеше.

МОМЧЕТО захвърли кофата с вода. Плю си на пети. Хукна, препъвайки се. Нататък, където под високите клони на дървесата, се бе събрала тълпа зяпачи и конна полиция. Знаеше, че това е работа на хамали. Задигнали байрака от някой кораб. Хванали бас, за да го развеят. Хвърли се низ прашния стръмен скат. Пресече железопътната линия. Намери се под двете стрелнати в небе тополи. Като го видяха запъхтян, полицаите го повикаха при себе си. Без да слизат от облечените в мешин коне, се разпоредиха.

- Качвай горе! - изръмжа старшията засуквайки мустак. - Смъквай долу!

Момчето се огледа. От корабите просветваха далекогледи. Притихнали, струпаните докери го стрелнаха със смръщени очи. Самарите бяха в краката им.

Изплющя камшик.

Скокна, па се покатери.

ЗАЩОТО БЕ ДРЕБЕН И ДЪРЗЪК, (Колкото бут в халите, проклет като гларус - ръмжеше Барба Сламка!), стигна върха за минути. Протегна ръце. Но, платът бе плътен и тежък, а клонете слаби и крехки, та се огъваха. Огледа под себе си. С очи на птица откри, между полицаите, овързан с въжа баща си. Изпсува. Стрелна се към земята. Клоните го шибнаха в лице. Стеблото прогори дланите. От корабите плеснаха с ръце. Тупна тежко върху земята. Вдигна облак прах. Отблъсна насочената срещу му омбрела. Хукна под тропота на конски копита. Между балите с памук. През вагоните със жито. Приютил в пазва знаме на парчета. Припомняйки си всичко туй, мъжът усили ход. Превърна го в тичане заедно с Вятъра, към вековната двойка дървета. При мълнии, дърветата полюшваха листа сребреещи, като монети. Вятъра брулеше, що му попадне.

ДОСТИГАЙКИ ДВЕТЕ ДЪРВЕСА, човекът се огледа. В светлина на полюшващи се лустри, откри цепнатина разкъсала дървото от връх до корен. Щом Трамонтана пришпореше, дървото започваше да стене. Когато спираше за миг, тополата отново се изправяше. Недостижимо проблясвайки, със среброто на своята позлатена зеленина. Мъжът пристъпи. Обгърна дървото с тяло и ръце. Вятърът сбра сили. Дървото отхвърли от себе си Човека. Издаде болезнен стон. Разтресе се, па рухна. Заедно с падането на дървото, мъжът се втурна към неговата корона. Сякаш отново измина своят детински път към върха. Но сега, това бяха уморени крачки на човек, с тъга в примирени светли очи, и тъпкани с параходен и тютюнев дим дробове. Ръцете му докоснаха срастнал към стеблото дървен прът. Човекът докосна останките от плат, а те мигновено се разпаднаха. Светна със запалка. Прътът на знамето бе срастнал с дървото и неговите клони. Извади нож. Посече клонете. Притисна изгладения от ветрове и урагани, от мраз и слънце, прът към себе си. Сякаш притисна към сърцето собствената си душа. Огледа се. Нямаше никой. Смутен, като от кражба, пое обратно към ателието и жената.

ЗАВЪРНА СЕ ЕДВА ЛИ НЕ ТИЧЕШКОМ. В топлото като полог легло, Жената го обгърна сънено с ръце. Тихо-тихичко промълви, че повече не желае внезапно да я напуска. Че не желае повече да се дави в морета и океани. Че е много по-стар отколкото се мисли, а щур колкото си иска.

Мъжът се разсмя. Запали осветлението. Посочи пръта от знамето подпрян в ъгъла.

- Зная . . . Зная . . . Зная . . . - заяви жената. - Нали си ми разказвал всичко туй?

Мъжът не помнеше.

- Искам син! - простена Жената тихо. - Сега . . . Незабавно . . .

Мъжът кимна с глава. Притисна Жената към себе си. И, потъна в сън.

Видя се отново млад, щур, готов да възкачи клонете на не едно дърво, докато Трамонтана бие в очите му. И, сякаш отново пригали с длан пръта на Знамето, а то се вееше и дишаше на свобода. А, в сънят му се мярна Барба Драгоста Николиди Първи – Сламка със щурвал в ръце, с дебела цигара в уста.

    • Куда ты зяпъл, чи не си гу скивъл!

THE END

03.07.2012-08:31.



 


 

 


Тагове:   studio,   avramov-hemy,   woman,   Boy,   banner,   sailor,   marimen,   tramontana,   Wing,   carpet,


Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2364093
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031