Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.10.2012 23:05 - FLOWER WITH ROOTS DOWN INTO THE HEARTH OF THE EARTH, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
Автор: godlieb Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 912 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.02.2014 02:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
  (c)1988-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY 
Ц В Е Т Е   С   К О Р Е Н И
В
С Ъ Р Ц Е Т О   Н А   З Е М Я Т А
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ
To Simeon The Great
 
ВСЯКА ПРИВЕЧЕР,
завръщайки се от работа, аз заставах на тролейбусната спирка със шумяща от преумора глава. Нещо в бедната моя глава виеше, пееше и жужеше, но през дългия работен ден не оставаше време да отскоча при лекар. Какъв смисъл, казвах на себе си, ако е на зле - няма как да не завърши зле. Ако е на добро, като нищо ще си се размине. Главата ми пееше своя собствена песен, и тази песен не можеше да заглуши дори шумът на милионния Белоград.
Ч
есто тролеят закъсняваше. Тъпчех на място в сред- нощния студ. Потропвах с нозе. Оглеждах околните сгради. Съвременни и мрачни, с огледални стени и крещящи неонови краски, те се опитваха да прикрият обичайната ми-зерия, на вечния преход. Умело скътана, в задните дворове на древния мил Белоград.

ЕДНА ПОДОБНА ЗИМНА ВЕЧЕР ОТКРИХ,
как на ъгъла зад самата тролейбусна спирка стои щастливо пощадена, малка двуетажна къща с олюпени от времето стени. Сгушена всред двор изпълнен с неокастрени чемшири, къщата спеше дълбок зимен сън. Всяка привечер оглеждах по чудо пощадената къща. И желанието ми да прекося малкия двор, да прескоча остатъците от всякакъв строителен материал, за да изкача седемте каменни стъпала и да похлопам, нарастваше, изпълвайки ме с неподозрима решимост. Защото всяка вечер там, горе, на втория жилищен етаж, един прозорец проблясваше с полусенки от телевизионните канали.


В КРАЯТ НА ЕДИН БЕЗКРАЕН ЗИМЕН ДЕН

тролеят, доста се забави. Бе паднал внезапен сняг. Деца се замерваха със снежни топки. Фучаха леки коли. Стоях на спирката замислен. Когато студът започна да сковава и тяло, и душа, а в главата ми наченаха двубой невидими самолети, обърнах гръб на задаващия се тролей. Прекосих премръзналата чемширена градинка. Изкатерих струпаните остатъци от околно строителство. Изкачих заледените стъпала. Там горе на втория етаж, прозорецът загадъчно проблясваше. Натиснах почернял от времето огромен металически бутон. Неизмеримо надалеч, сякаш всред подземна пещера, екна звънец като камбана мощен. Никой не се появи. Побутнах вратата с крак. Вратата зейна с ненаситна паст и хоп, изведнъж ме погълна. Попаднах в безкраен коридор. Под висока електрическа крушка, заспала под абажур от цветни стъкла, искреше пряспа пресен сняг. Стъпките ми екнаха из този изненадващ къщен търбух. Вита стълба ме отведе на етажа.

СТЪПАЛАТА МИ СЕ СТОРИХА БЕЗКРАЙНИ.
Продължих всред сенки и всред мрак. Звукът от телевизор ме обнадежди. Не бе толкова мрачна тази къща, щом в нея пее телевизор. Открехнах врата, подир това втора. Лъхна аромат на ритуални пръчици, който винаги отвежда надалеч. Попаднах всред огромен хол. Под висок балдахин открих легло. Върху леглото бледа, нежна и примирена, лежеше Жена. Жената ми стори дотолкова позната, че кимнах. Тя едва-едва отвърна. По лицето й се плъзна усмивка. От къде ли се познавахме? В този скапан двадесет и първи век, технологиите направиха безусловно всички да си се познаваме, без да сме си особено близки.

ЖЕНАТА
НЕ БЕ МЛАДА, НО НЕ И СТАРА.
Горе - долу моя възраст. Не бе грозна, но не и хубавица. Не вярвам да бе болна. Чудех се дали е здрава. Смутена от моето неочаквано появяване, някак зарадвана. В наше време, що се касае до радост и нерадост, човек никога не би могъл да бъде сигурен. Границата така отдавна е погубена, че кога си добре - кога зле, трудно би могло да се усети. Жената отново кимна с глава. Приближих. Все по-плах. Още по-неуверен. Приседнах на крайчеца на леглото. Всякаквите мои болежки изведнъж изчезнаха из моята преуморена от единоборства; с кого ли не - за какво ли не; добре пребита глава. Съжелявайки за пропуснатия тролейбус. Проклинайки своята невъзможна любов към запустели къщи, където креят недоизживяни истории. Къщи, около които витаят светлини от лошо зачохлени прозорци, над засипани със строителни отпадъци градини на някогашно семейно спокойствие, щастие и радост. Устата на жената произнасяше недоловими слова. Кому се молеше? Жената вдигна ръка, па ме погали. Потръпнах. Не вярвам в особените явления на природата, но статичното електричество е доказуемо. Странна къща. Странна жена. Безкрайно тъжни времена. Усетих се под оловна тежест. Никога не бях чувствал подобна тежест върху себе си. Освен можеби веднъж, когато бях надянал водолазен костюм край морето, за да възседна някакъв залутан из плитчините пред Галата питомен делфин, та да го натикам обратно в делфинариума на Белоград.

ОТ ТАЗИ НЕОЧАКВАНА МИЛУВКА,

всякакви съмнения отлетяха отведнъж. В сърцето ми се настани онзи непонятен страх, който винаги си ме спохожда замисля ли се от къде идем. Къде се намираме. Накъде сме се запътили. Дявол взел го, рекох на себе си, все пак живеем в столетие в което всичко е до болка ясно, а хората все повече Без Цар, Без Бог, Без Достоверна Вяра. Навън шуми милионния нацивилизован Белоград, а тук витаят немислими чудеса. Боже Мой, проклех себе си, връщай ми болежките в главата. И, да си се махам от тук. Но, страховете мои отшумяха някак отведнъж. Реших да остана. Па, какво ще. Сякаш в отговор на моите мисли, под белоснежните завивки, тялото на жената се бавно раздвижи. Живо, гъвкаво, властно. Тяло, което весело диша, а тъжно живей. Жената взема в ръка дистанционно. Вдигнах очи към екрана на телевизор, изпълнил един отдалечен ъгъл. Върху небесносиният екран открих, под звуците на студен академичен джаз, как се разиграва Целият Мой Отминал Живот, Пълното Мое Незначително Бъдеще, Трохите Случайно Щастие. Озърнах се. Бяхме ли сами? Бълващия информация безстрастен Телевизор. Странната Жена под бялоснежна завивка. Самият Аз. Глупак-единак, навикнал да приема чуждите работи за свои. Да, да, да, казах си, всичко това не е никакъв кошмар. Всичко това си е една Истинска Върховна Истина. Жената протегна ръка. Погали ме, и ме успокои. Все така подсмивайки се тихо, тъжно, не дотам безгрижно. Непознатата се надсмиваше над мене. Надсмиваше се над Себе Си. Надсмиваше се над Света. Галейки ме механично със студена като метал, гладка и нежна, тежка стоманена длан. Без да пророни дума. Вперила поглед в телевизионния екран, където отново и отново се явявах Аз. Некадърен несретник на средна възраст. Станал за смях най-напред в очите на собственото си семейство. Подир това - в очите на властта. Дали не, и на света? БОЖКЕ, Божке Ле, рекох си задъхан, колко съм бил наивен, такъв съм си и днес. Колко много съм бил беден, още повече днес. Как съм се разминавал с Хубавото и Достойното, за да разработвам съмнителни концепции, пренебрегвайки истинските свои виждания. И защо, представете си, защо? Заради Залък Горчив Клисав Черен Хляб. В надежда за парче обработваема земя в покрайнините на Белоград, върху която да струпам мизерна дървена барака. Та, в краят на своят едва ли някому необходим живот, да се скрия от очите на близки и познати, всред международно постановената беднотия на този все още затънтен за света Балкански Полуостров. Обидна е старостта на старците в Белоград, много е обидна. А Животът, пропиленият безцелно Мой Единствен Живот, течеше като в русло на река там, върху екрана на цветния телевизор, без да блести с цветове на дъга. Мъждукайки с монотонността на еднообразното. Наистина, понякога проблясваха мимолетни цветни искри, но това бе така неочаквано и дотам случайно, така нетрайно и съвсем нестройно, че жената под завивката все по-безпомощно свиваше рамене. Тогава две дълбоко хлътнали, някога можеби топли очи, ме поглеждаха съчувствено и насмешливо. От репродуктора продължаваше да се лее чуден ака-демичен джаз. Реших, че съм изживял своят нищожен живот на вечен белоградски недоволник, за онзи който клати върховете на дърветата.  Че съм се напъвал да помагам някому, без да е било необходимо.  Че съм вярвал във Времето на Времената, без това да се налага.  Нещо някъде пропука, прошумя. Телевизорът прос-ветна и загасна.
- Кабела … - пророни жената вяло. – Съседът пак си се включи за чужда сметка …
Жената и аз инстинктивно вкопчихме ръце. Това “за чужда сметка”, с какво ни обедини?
Екранът отново просветна. Върху него, в пустата зимна нощ, пред жълта тролейбусна колонка, уморено крачеше замислен прегърбен мъж. Потропвайки от студ с нозе. Оглеждайки околните къщи. Заглеждайки се във високите прозорци, на като по чудо оцеляла старинна къща, с двор изпълнен с неокастрени чемшири. Мъж, с бели като околния сняг коси. Страхотно познат. Страшно разярен. Напълно раз-сеян. Завинаги обречен. Скокнах към огледалото изплашен. Убедих се в истиността на видяното, готов да разкрещя, па да хукна навън. Но ръцете на жената ме привлякоха, пламнали в непонятна топлина. За да ги почув-ствам още по-застрашително тежки, искрено горещи. Докато отново загубя свяст. Там, всред белоснежните завивки на легло, с непозната жена под балдахин. Върху завивки, бецуспешно прикриващи копнежи и стремления. Разкрили всред белезникав полумрак вкусът, на незабравимо и уханно тяло.  ВЪРХУ телевизионния екран отново се появи самодоволния вседържавен говорител, с мъртвешка маска на лице. По-цветен от всякога, говорителят започна припряно да обсъжда Глобалните Съдбини На Света. Но, в неговия разказ, аз не срещнах нито Своята Съдба, нито Съдбата на Прикованата Към Легло Жена, нито Съдбата на Някого От Всички Нас. Вместо това почувствах, как нещо някъде дълбоко под нас истински успява, и зрее.
- Запали осветлението! - Заповяда тихо Жената. - Запали Светлините, глупако!
Гласът й екна, като из кристал. Придоби страхотна сила. Надви потокът новини. Мелодичен и властен. Жив и безумен. Разбуждащ и унищожаващ. От това, огледалото върху отсрещната стена трепна, па рухна върху пода на парчета. Ай, ай, казах си, това не е на добре, ай, ай ай! Ами, какво тогава е на добре? Май Никога Нищо Никъде Не е Било На Добре В Тази Вековна Къща.
- Запали осветлението! – Отново заповяда Жената. - Запали Светлините!
Подчиних се. (От даскало хубаво съм приучен!) Цял живот съм се подчинявал. На кого ли не. За какво ли не. Срещу една нищо-никаква хитро скроена просяшка заплата. Скокнах. Превъртях електрическия ключ. Зад гърба ми нещо прошумя. Инстинктивно се обърнах. Замрях от изумление, ужас и завист.

ОТ СЪРЦЕТО

на лежащата жена бавно и величествено, могъщо и безпощадно, съпроводено от едва доловим шум, израстваше великолепено Алено Цвете. Непознато и невиждано. Невероятно и абсурдно. Излъчващо опияняващ аромат. Развиващо спластени листа. Впиващо корени всред пода.

КОРЕНИТЕ

р
азбиха дървения под, па поеха надолу, надолу, надолу, към Сърцето на Земята можеби, за да го докоснат, единят и заробят. Цветето разтвори пищен карминен цвят. Излъчи дивен аромат. Отрони тежък плод. Безскрупулно хукна. Блъсна и разби тавана. Разпиля мазилка, хоросан и керемиди. Изчезна всред Небето, та се невидя. В стаята придойде хлад. Удари мраз. Телевизорът трепна и загасна. Жената остана неподвижна всред своята белоснежна постеля, сякаш нищо не било. Заспала, блажено поразена от непонятна болка, със сърце превърнато в жилав корен. Усмихната виновно. Много горда. Възхитена от самата себе си. Наведох се. Целунах жената по челото, а устата й изригна кръв.
- Върви си! - Простена Жената в полусън, а устата й лееше кръв. - Върви си, Негоднико … Върви при своите Концепции и Антиконцепции …
Останах втрещен, потопен в кръвта на тази близка непозната. Омаян от аромата на странното карминено цвете, чийто цвят бе успял да зачезне в космични висоти. Спуснало Корени всред Сърцето на Земята. Дарявайки недосегаем плод, Готвех да се измъкна, когато телевизорът отново проработи. Върху цветния екран хукнаха безброй чужди съдби, но всред тях отново отсъстваше моята. Свих рамене. Все едно, казах си. От чужди съдби днес, интересува ли се някой? Загасих осветлението. Странното цвете продължи шумно да расте, разбивайки стени и прегради.
Надолу - към Сърцето на Земята.
Нагоре – в недостижими висоти.
Ронейки плод подир плод
, върху керемидения покрив.
И плодовете падаха, и барабанеха, сякаш вечните тимпани на съдбата. ЖЕНАТА диво се разсмя. Хукнах обезумял по стълбите, а те се виеха безконечно надолу, сякаш към Сърцето на Земята, от където всъщност всички ние сме дошли. И където, един ден, щем - нещем ще попаднем. След мен ехтеше неистовият тъжен смях на Жената, израждаща карминени цветя за всеобща употреба.

НА
ТРОЛЕЙБУСНАТА СПИРКА ВЪЗДЪХНАХ С ОБЛЕГЧЕНИЕ. Все ми се привиждаше странното сакрално цвете. Потърсих неговият пищен цвят високо горе всред небето, но там нямаше нищо. Зимното нощно небе бе бездънно и пусто. Околните сгради се извисяваха непрогледни и мрачни, с огромни огледални стъкла, зад които бдеше невидима свирепа стража. Старата къща тънеше в самота и мрак, но съм убеден, там и сега витае Съдбата. Вятърът развяваше насам-натам нейната врата. И Къщата ехтеше, с незабравим камбанен звън. Тролеят го нямаше. В порядъчна опашка хората дремеха чинно подредени по трима. Никой не се обръщаше назад. Никой не вперваше поглед в небето. Всеки гледаше да загърби високите сгради с непрогледни огледални стъкла, унило забил поглед в земята. Да пипне редкия тролей. Па, да изчезне в нощта. Студът стегна още повече, а аз горях в пот, въртях се неспокойно и треперех, но като ме смъмриха, като си ме порицаха, като ме сръгаха в ребрата и заплашиха, що да чина - кротнах. Бръкнах в джеб. Установих, че нямам билет. Помолих стоящата на опашката до мене жена за билетче. Пуснах в ръката й монета. И отново почувствах страшната оловна тежест, излъчена от Онази Прокобна Жена. Прикована от Съдбата пред безсмислен телевизор. Всред белоснежно легло, под древен балдахин. В древна изос-тавена къща, със запустял двор, изпълнен с вечнозелени чемшири. Разтворила сърце, изродило цвете, роящо карминен плод за всеки случаен посетител.  Вдигнах глава. Срещнахме очи. Това бе Тя. Зимно пребрадена. Загадъчно усмихната. Разбираща всичко и всички. С тежка пазарска чанта в едната ръка. С портативен телевизор в другата. Приех билетчето, заедно с докосването на нейната длан. Настойчиво подканяща завръщане там, където се раждат, виреят и развиват лист Вечни Карминени Цветя. О, Тя бе тук. Заедно със всинца нас. С цялата своя бледа болнична хубост. В пълното свое плодно великолепие. Под огромен шал, който не би могъл да прикрие ничия бременност.  

ЩОМ ТРОЛЕЯТ СЕ ЯВИ,

хвърлих поглед върху екрана на портативния телевизор в нейните ръце. Повярвайте! Обсипан със скреж, телевизорът работеше невидимо и тихо, приел да премели милиони белоградски съдби. Не, не се качих да пътувам. Останах на спирката загледан подир отминалия тромав тролейбус. Загледан в прозорците на старата изоставена къща, потънали в непрогледен мрак. В очакване да се разтворят, та да блеснат със светлини истински. Защото, всеки мрак - колко му е - лесно би могъл да оживее. Достатъчно е някой корен да се възроди.

ЧЕСТО ПРЕМИНАВАМ ПОКРАЙ СЪЩАТА ТАЗИ
Стара Самотна Къща. Пролет и есен по разбития покрив, между потрошените керемиди, избуяват и съхнат странни алени цветя. Окол-ните блокове продължават да растат и извисяват стан. Да крачат напреки през Белоград. Да настъпват. Погубвайки старото. Някой Божи Ден Старата Къща, последният дом на Старата Жена, ще отиде по реда си. За да бъде построена някаква безсмислена всеобща служебна сграда. Но, аз зная. Под основите на тази нова сграда, ще продължи да крее, витае и земя да надига, онова Единствено Всевечно Цвете от Кармин, със Корени В Сърцето на Земята навеков. Прошумяло някога през самият мен, лишавайки ме от неизвестен скъпоценен плод. Обикновено преминавам, покрай изоставената къща, задължително забил крака под някоя седалка на все същия раздрънкан тролейбус. Здраво вкопчен в предната облегалка. Надалеч от вечно зеещите раздрънкани ръждиви ламаринени врати. Сякаш неочакван порив на неизвестен вихър, би могъл да ме грабне и отнесе там, в полусрутения дом. За да поема отново познатия път към Сърцето на Земята, и обратно до Повърхността. И винаги, О!, винаги, сърцето ми пронизва луда болка, а главата ми започва да кънти с ехтеж на божи-гробски камбани. Тогава казвам си с тъга, която малцина биха разбрали, че там навярно е заседнал някой корен от Онова Безподобно Цвете, свързало Земя, Дом и Небе, чрез Корени, Стъбло и Цвят.

The End
София, 1988, Есен

 



Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1983391
Постинги: 1413
Коментари: 659
Гласове: 1015
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031